Основната цел на настоящата студия е да се хвърли бегьл поглед на тези трагични събития, които се оказват със съдбовно значение не само за няколко поколения българи, оставени десетилетия наред (след 1944 г.) сами да бранят българското име и език, българската история и национално-културната същност на Македония, а в известна степен и на цялата българщина.

Драматичните страници, посветени на героизма и саможертвата на интелигенцията в Македония, застанала след 1944 г. начело на борбата срещу великосръбското комунистическо потисничество над българското население в Македония, трябва да станат достояние не само на българската, но и на международната обществена съвест.

Студийното изследване е изградено изцяло върху изворова база. Използвани са главно документалните записки на най-видни участници в новата борба. Взети са също данни и факти от периодичния печат, засягащи разглежданите събития, както и публикуваните документални спомени и материали у нас и в чужбина.

Казаното в тази студия (която е част от по-голямо научно изследване), е само бледо отражение на жертвите, които дават, и трагедията, през която преминават българите във Вардарска Македония под сърбокомунистическата власт в разглеждания период.

След новото завръщане на великосръбските шовинисти през октомври и ноември 1944 г. Вардарска Македония, макар и вече със статут на „федерална единица" в създадената югославска федерация, отново се превръща в долина на сълзите, кръвта и смъртта.

За да принудят българското население да се примири с наложеното отвън великосръбско комунистическо решение за Вардарска Македония, новите властници начело със Светозар Вукманович-Темпо, Лазар Кулишевски, Александър Ранкович и др. предприемат масови репресии и убийства над видни и по-будни патриоти в Македония, обявявайки ги за „великобългарски шовинисти", „фашисти", михайловисти, ВМРО-вци и пр., все „смъртни грехове", за които великосръбските шовинисти и техните слуги в Македония жестоко преследват и убиват.

Само през 1945 и 1946 г. със или без присъда са убити или безследно изчезват повече от 4700 българи. Масови избивания има в Прилеп, Битоля, Скопие, Велес, Куманово, Щип, малешевските села, Кавадарци и пр. В същото време са арестувани и хвърлени в затворите и лагерите над 15 хил. души, обвинени като „сътрудници на българския окупатор", за „обида" на „македонската чест" и че работят срещу единството на нова Югославия. Всъщност това са хиляди македонски патриоти, които открито се противопоставят на връщането под каквато и да е форма на Вардарска Македония към сръбска Югославия. Те не приемат македонското име да се противопоставя на българската същност на Македония, нито да се култивират омраза и ненавист към България като основен критерий за „македонски" патриотизъм.