ДЯДО ИВАН - МИТ ИЛИ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
Рецензия от проф. д.и.н. Стефан Дойнов
Трудът на Асен Димов представлява едно оригинално както по съдържание, така и по структура съчинение върху твърде изследвана тема в новата българска история - официалното българско отношение към Русия и нейната политика по българския въпрос. Казвам "официалното", защото както сам авторът признава, за широките народни низини отношението към империята на двуглавия орел е натоварено с подчертано сантиментално съдържание. За обикновения български селянин, занаятчия, дребен търговец и за цялата градска беднота Русия, или Дядо Иван, наречен така заради първия удар над мюсюлманите от цар Иван Грозни, винаги си остава месия, единствената надежда за освобождение от игото на агаряните.
Не така стоят нещата, според Димов, когато историческите извори се анализират по-задълбочено и колкото е възможно по-обективно. Консултирал огромен кръг материали от възрожденската ни периодика, използвал като сериозно историческо градиво важни моменти от политическата идеология на С. Врачански, Г. С. Раковски, Л. Каравелов, Хр. Ботев и десетки още възрожденски политици и общественици, той стига до важни заключения, които разколебават чувствително застинали вече в науката гледища по въпроса за Русия и нейната освободителна мисия. Нека добавя и това, че наред с посочените исторически извори, авторът използва редица документи, съставени през XIX в. в руски, турски, английски, румънски, гръцки, немски, сръбски, френски и други дипломатически канцеларии и независими организации. А това обстоятелство несъмнено придава на труда му характер на солидност и отсъствието на каквато и да е предубеденост.
Така, извършил една дългогодишна издирвателска работа, запознал се с достиженията на историографията по интересуващите го въпроси, авторът пише първоначалния вариант на английски език, нещо, което се усеща в стила на настоящата книга. Разбира се, този факт не е попречил ни най-малко на разискваната историческа материя, на нейната хронология и съдържание. А най-общо то е вместено в три отделни глави, имащи за предмет на изследване българските преселнически движения в Южна Русия, ролята на руската дипломация в борбите за църковнонационално освобождение
219
и влиянието на руския панславизъм върху политическото и духовното развитие на българския народ преди всичко през третия възрожденски период - времето на Кримската война до Освобождението на България през 1877-1878 г.
Макар и писана в подчертано научнопопулярен стил, монографичната творба звучи доста сериозно и убедително. Още първата глава, в която се разглежда този жесток удар на масови преселвания от българските земи в Русия през Възраждането, Димов е подирил причините не само в тежкото положение на българите (както това предимно е ставало досега), а преди всичко в руската политика. Убедително звучат приведените многобройни примери, че в случаите на масови бягства (в книгата е проучено подробно последното масово преселване - т. нар. Видинско преселение) Русия се ръководи единствено от своите егоистични интереси.
В тази част на работата обстойно са изследвани десетки статии, донесения. изказвания и други материали на най-видните български възрожденци, публикувани по страниците на вестниците “Дунавски лебед", “Българска дневница“, “Дунавска зора". “Македония“, “Отечество", “Право", “Стара планина“, сп. "Български книжици“ и др. С особено внимание авторът се насочва към мислите и делата на Г. С. Раковски. Л. Каравелов, Хр. Ботев, Д. Мутев, Д. Войников, Др. Цанков и много други. С ръка на сърцето признавам, че няма друго съчинение в българската историопис, като настоящото, в което така подробно, така правдиво и същевременно научно обосновано да се разкриват причините и самият акт на преселването в Южна Русия. В същото време авторът съвсем открито защитава (солидаризирайки се с възрожденските дейци и техните печатни издания), че откъсването на живи части от българската нация, в момент на нейното формиране и консолидиране, може да се определи без някакви уговорки като престъпно. Колкото и силно да звучат подобни квалификации, трябва да признаем, че те стоят в пълна хармония с историческата истина.
Следва да се съгласим и с едно друго, ново за науката твърдение: никога преди, както през 1862-1863 г., турското правителство и лично султанът не са се отнасяли така загрижено и великодушно към своите поданици, които, стъписани от лошата организация и суровата руска зима се завръщат по родните си места. И тук не става дума за огромните средства по изхранването и транспортирането на заблудените християни, а преди всичко за помощите при установяването в старите си (и нови) поселения. Подобно поведение изглежда още по-хуманно на фона на руското съгласие да
220
размени (Раковски пише да “трампи") хиляди татарски семейства с измамените българи.
Съществен принос прави А. Димов и с новата постановка на проблема с движението за независима българска църква. Разбира се, че този въпрос не е нов за науката, нито пък са нови преките сблъсъци на българските църковни дейци с фанариотите. Новото тук съзираме в детайлното проучване на руската политика по този въпрос, неблагоприятното отношение на руския Свети синод към българските искания, както и конкретните стъпки на руския посланик генерал Н. П. Игнатиев. С особена вещина е разкрита не задкулисната, а явната руска позиция относно чл. 10 от Фермана за независима българска църква, според който областите, е които преобладават българите, да се включат в българския църковен диоцез. Тези моменти от епичната църковна борба са разкрити с нови исторически извори, с открития личен сблъсък на граф Игнатиев с такива духовни водачи като д-р Ст. Чомаков. П. Р. Славейков. Г. Кръстевич и др. Намерено е и точното място в размаха на движението както на Г. С. Раковски, така и на Л. Каравелов, Хр. Ботев и други народни дейци. По този начин А. Димов нанася още един щрих към направеното вече заключение, че движението за независима българска църква макар и религиозно по форма, по своето съдържание е подчертано националнополитическо.
С огромно любопитство прочетох и страниците, посветени на руския панславизъм и неговото отражение в освободителните борби през Възраждането - нещо. което дълго време бе едва ли не табу за българската история. Интереси, подкрепени с обилна фактология. са аналогиите, направени между панславизма и славянофилството, от една страна, и панславизма и пантефтонизма, от друга страна - нещо, което не е правено досега в съвременната историопис. И все пак най-съществената сполука в тази част на изследването, с оглед на руската политика, е налагането на руски език в чисто български училища в южноруските колонии, където самото руско правителство бе въдворило стотици хиляди българи. Тази открита денационализаторска политика, сравнявана с търпимостта на султанското правителство към българското възрожденско училище, още веднъж очевидно налага ревизия към романтичното превъзнасяне на Дядо Иван и неговите “огромни заслуги" към българското просветно движение. Нека към всичко това добавя обаче, че авторът не се е подвоумил нито за миг да посочи и руската подкрепа, но не винаги и навсякъде, а там, където я има.
221
Настоящият труд изследва неглижирани или въобще превратно обяснявани важни проблеми от българската история, в това число и ролята на Русия в размаха на българската национална буржоазнодемократична революция. Освен че придвижва изучаването на важни страни от историята на Българското възраждане, тази книга ще събуди нов интерес към превратно обясняваните събития от миналото на нашия народ.
проф. д.и.н. С. Дойнов