Кюстендил - военната столица на България през Първата световна война. Кюстендилци и Кюстендилският край във въоръжения конфликт (1915-1918)

Ангел Джонев

 

Послеслов. НАКАЗАНИЕ И СТРАДАНИЕ

 

 

Онова, което не може да се поправи, трябва да се изстрада. Странно съвпадение, но през 1918 г., както през 1018 г., България попада под волята на победителите. Двете събития са отдалечени помежду си от 900 г. и фатално се повтарят. След по-отдалеченото във времето държавата задълго престава да съществува. По-скорошното вещае не унищожаването, а превръщането и в маргинална и слаба структура, подвластна на волята на победилите велики сили и балканските съседи. На последните се пада и дележът на плячката от българската национална снага. На първо време отново актуални стават берлинската и букурещката бразда. Царството се свива пак в тези рамки. Според Солунското примирие трябва да изпълни задължението да пропусне войските на победителите. Сред окупаторите не се нареждат армиите на сърби и гърци. Това е едното от условията за българската капитулация.

 

Войските на великите сили от Съглашението обаче получават тази възможност. През Кюстендилско през първата десетдневка на октомври 1918 г. се движат оттеглящи се подразделения от 4-та, Планинската, а след тях и групи от 1-ва, 6-а и Сборната дивизия. От последните три продължават да прииждат и през втората декада на месеца. По същото време са регистрирани и първите действия на победителите. На 9 октомври комендантът на Кюстендил докладва за проникването на сръбски погранични войски на българска територия „в селата Караманци и Голямо и ограбили тамошното население“. Изглежда става дума за с. Караманица, а второто понастоящем не може да се идентифицира. По всяка вероятност са селища от Босилеградския район.

 

Потърсено е френското съдействие подобни случаи да не се повтарят. Скоро обаче идват оплаквания и от държанието на техните подразделения. Основен център за съсредоточаването им се превръща с. Гюешево. Сред първите пристига 17-а колониална дивизия, същата, която се сражава на Шейновец с юнаците от 53-и полк. Иронията е налице - на отстъпилите е съдено да видят пред домовете си своите по-могъщи противници. Цената е да понесат особеностите на техния нрав. През октомври в Кюстендилско пребивават и преминават предимно френски съединения. Многобройни са сведенията за бруталното им държание към населението. Почти ежедневно в докладите се констатират произвол и безобразия: „в Гюешево грабили храни от местното население, заплащали ги на много ниски цени и даже се опитали да отвлекат едно момиче“. И още: „Етапният комендант не разполагал

 

395

 

 

с никакви храни, вследствие на което грабежите били в пълен ход.“; „Отдавали се на грабежи и насилия“; „Грабежите от страна на французите продължавали.“ „Грабежите биле в пълен ход.“, „Грабежите от страна на французите продължават не само в Гюешево, но и в околните села. В Гюешево съборили зданието за фураж и една плевня с гориво“. Главното тилово управление нарежда в Кюстендил да се открие за французите специален интендантски магазин. Посегателствата не намаляват, а ескалират при всяко пристигане на нова дивизия. Преднамерено се ограничава достъпът на българските коменданти до свързочна техника, за да не могат своевременно да докладват. В края на октомври се регистрира съсредоточаването на италианската 35-а дивизия. [1] За създаденото положение актуалност придобива максимата „който не храни своята армия, храни чужда“.

 

Грабежите на французите са съпроводени с прояви на насилие. На 12 октомври трима негри отвличат едно момиче в района на Гюешево. Девойката е освободена след застъпничеството на двама български войници. В Кюстендил в среднощни часове французите тропат по вратите на къщите и търсят жени. Оплакванията, отправени към съглашенските офицери, не дават резултат. Началниците само привидно осъждат деянията на своите подчинени. Чашата на търпението прелива и се стига до саморазправа. Така в среднощните часове на 25 октомври в Гюешево български войник убива френски. Случаят е изолиран, но показателен за способността на победените все пак да се самозащитават. [2]

 

Въобще оплакванията от държанието на съглашенските окупатори са често срещан факт в цялата държава. Връх на наглостта им е разполагането на сенегалски части в самата столица. Те обаче са победителите и кой може да ги съди. Още повече след излизането от войната на Османската империя и Австро-Унгария, на 11 ноември 1918 г. и Германия сключва примирие. По силата му са отменени договорите от Брест-Литовск и Букурещ. Съгласно последния и Берлинския протокол цяла Добруджа е присъединена към Отечеството. Но с отпадането им статутът на областта става вече спорен. Командващият съглашенските войски в Царството ген. Кретиен нарежда изтеглянето на българската армия до границата от 1913 г. И в този случай актуална става букурещката бразда. Безсилието на премиера Ал. Малинов е сковаващо. Той протестира, че е погазено Солунското споразумение, и подава оставка. На 28 ноември 1919 г., или осем дни след оттеглянето му, Теодор Теодоров съставя ново широко коалиционно правителство. Добруджа обаче не е спасена. Първоначално е окупирана от съглашенците, а българската администрация до края на годината е заменена с румънска. В областта се проявяват познатите деяния като грабежи и безчинства. Информацията от Македония, отново попаднала под властта на сърби и гърци, е още по-мрачна. [3] Новият кабинет прави възможното да отстоява националния интерес. На него е съдено да получи условията на победителите за сключването на мира.

 

За нормализиране на живота в Кюстендил трудно може да се говори. В града се демобилизират не само местните части, но и Сборната и

 

396

 

 

Планинската дивизия. [4] Щабът на последната заема през октомври за известно време сградата на Девическата гимназия. След Главната квартира и ръководството на това съединение обитава просветното огнище. Подир тях в помещенията се настанява щабът на френска дивизия, а по-сетне и една италианска дивизионна болница. След дълги молби в края на февруари лечебното заведение е закрито и на знаковата дата 3 март 1919 г. учебните занятия са възобновени. В сградата се настаняват заедно с Девическата гимназия и Девическата прогимназия. Изминават около 3 години и пет месеца, за да се възстановят мирновременните и функции. При почистването след италианците от петнист тиф се разболява и умира разсилният, а няколко ученички стават жертва на „испанската болест“. [5] Мъжката гимназия има сходни проблеми и започва на етапи занимания цялостно едва през март. Пречка и тук се явява заемането на половината от зданието от 64-и италиански полк, а на другата част от 12-та пионерна дружина от Планинската дивизия. [6] Болестите „в голям размер испанска инфлуенца и дизентерия“ са причините да се прекратят през зимата учебните занятия в Гюешево и съседните села. [7]

 

Читалище „Братство“ попада под нова реквизиция. Настоятелството прави усилия да прибере разпиляното си движимо имущество. Особен проблем се явява дългът от 27000 лв. Отправена е молба за съдействие пред Окръжния съвет да се отпусне за покриването му „една чувствителна сума от новия бюджет“. [8]

 

Църквата „Св. Мина“ също не може да се отърве от военното присъствие. При бързото изтегляне на Ординарческия ескадрон в края на септември 1918 г. са забравени три карабини, толкова саби и едно седло. Освободеното място обаче е заето от подразделения на Планинската дивизия. Фурната на храма вече се използва за печенето на хляба на съединението. Конюшнята и воденицата също са поставени под неин контрол. Единственото оръжие на предстоятеля на църквата остават молбите за съвместно използване и запазване на имуществото. Явно те трудно помагат, защото са констатирани кражби на кокошки и яйца от войниците от нестроевата рота на 66-и полк. [9]

 

Дефицитът на редица продукти продължава да е голям. От обстоятелството се възползват окупаторите, предимно италианците, които продават използвани, но и нови стоки. Сред артикулите се открояват обувки, одеяла, куртки, шинели, а от храните - захар и кафе. С последното търгуват и сенегалците. Офицерите, особено французите, се държат надменно и арогантно, което подобава на победителите. Командният състав е настанен на квартири в града, а бойците в казармата или в обществени и държавни имоти. Комендантът на Кюстендил е французин и пребивава в къщата на фабриканта Симоне. Като сънародници явно си имат доверие. Благоразположението на победителите се показва и чрез снабдяване на техните хазяи с дефицитни стоки. Макар и бавно протича нормализиране на живота. Недостиг се отчита сред хранителните продукти. Сложени на кантара на

 

397

 

 

отношенията, италианците печелят повече симпатии, защото се отнасят почовешки от французите. Пребиваването им в Кюстендил се проточва и след зимата на 1919 г., като първите доминират като брой, но пък командването е от вторите. [10]

 

Според изследователя Ст. Минков през февруари същата година в града са разположени щабът на 64-и италиански полк с две дружини и две картечни роти с общ личен състав от 1400 души. По съседните села също има малки групи. В Гюешево съотношението е 168 френски, 152 италиански и 6 гръцки военнослужещи. Следващия месец броят на окупационните гарнизони започва да намалява, като в началото на май в Кюстендил има само 38 италианци. Постепенно до края на годината съставът им в Югозападна България значително е редуциран. [11]

 

За контрола на тази територия претенции проявяват не само за кратко съглашенците от великите сили, но и балканските им съюзници, този път завинаги. Сърбите настояват да получат суверенитет в целия западен район на България. Още през февруари лидерът им Никола Пашич поставя в Париж въпроса за преминаването на Струмица, Г. Джумая, Кюстендил, Босилеград, Перник, Трън, Брезник, Цариброд, Белоградчик, Кула и Видин под властта на Белград. Гърция също търси разширение в южната част на държавата и особено в Западна Тракия. Победителите не прибързват със сключването на мира с Царството. Едва в края на юли 1919 г. българската делегация, предвождана от премира Т. Теодоров, пристига в Париж. Домакините се държат с нея като към арестанти. Настанени са в хотел „Шато дьо Мадрид“ в предградието Ньой, където престояват почти два месеца. Изолацията им затруднява своевременно установяване на очертаващата се присъда. Едва на 19 септември проектодоговорът е връчен на победените. От текста му става ясно, че от България се откъсват територията на Струмишко, Босилеградско, Царибродско и части от Трънско, Видинско и Кулско. Те преминават към новосъздадената Сърбо-Хърватско-Словенска държава. Западна Тракия остава под съглашенски контрол. България получава 25 дни срок за възражения. [12]

 

Официалният проект слага край на ширещите се слухове. Шокът сред обществеността на Царството е голям. Териториалното наказание надминава очакванията, а другите клаузи говорят не за равноправен договор, а за диктат. Реакцията не закъснява и се излива в протести, демонстрации, изложения, писма. Особено остро е противопоставянето на сръбските поплъзновения за откъсването на земи от старите български предели, наречени Западни покрайнини. На 15 октомври 1919 г. на митинг в Босилеград се стичат над 15000 мъже, жени, старци и деца. В приетата резолюция, озаглавена „Последната дума на босилеградчани“, директно се предупреждава за предстоящите резултати: „защото раните, които тия решения ни отварят, ще отровят кръвта ни, ще помрачат разсъдъка ни, та ще предпочетем смъртта пред позора и бавното изгинване, а така не ще има мир“. И по-нататък: „Не молим за милост, защото сме вече убедени, че тя е умряла в сърцата на

 

398

 

 

силните, а със стиснати зъби и осенени от черните ни знамена, се кълнем пред лицето на демокрациите от стария и новия свят, че сме решени да загинем, вървейки твърдо към нашата Голгота, преизпълнени с още по-силна вяра в незиблемите (б.а. непоклатими, непоколебими) и предвечни истини за свобода и висша правда, които ще надживеят амбициите на личности и народи“. [13]

 

Изготвено е и специално изложение до министър-председателя и ръководител на делегацията. В него се посочват редица доказателства за българския характер на населението. Като спасителен пояс са съзрени 14-те точки на Уилсън и се настоява за провеждането на специален плебисцит. Хората от Краището искат сами да изяснят националната си принадлежност. Потвърдено е желанието за оставане в територията на Царството, защото стопанските и културните връзки от векове са изтъкавани с Кюстендил. Една граница не само би ги прекъснала, но поставя сериозни въпроси с физическото оцеляване на босилеградчани. „Ако и туй не стане, ако е съдено от Бога да ни се наложи това нечовешко наказание, нека тогава ни се даде поне последнята милост, която не се отказва и на осъдения на смърт - да ни се даде време да се изселим, да изнесем материала от нашите бедни хижи, да пренесем и костите на нашите бащи, майки и роднини... да има време да изплачем остатъка от нашите сълзи“ - със сърцераздирателна молба завършва изложението до премиера. [14]

 

Подобни демонстрации са проведени и на други места. Заедно с българския отговор по договора в Париж са изпратени събраните 4250 подписа на глави на семейства от Царибродско, 22500 индивидуални от Босилеградско и 12500 от Трънско. Мнението им остава глас в пустиня. Теодор Теодоров подава оставка и за премиер е назначен Ал. Стамболийски. Същият, който се проявява като решителен противник на включването на България във войната на страната на Централните сили. Изпиването на горчивата чаша на националната катастрофа се пада на него. Още по-перфидно е решението за датата, на която да се подпише мирът. Определен е денят 27 ноември 1919 г. Това е бойният празник на армията и тържествено се отбелязва в чест на победата над сърбите от 1885 г. Съглашенците намират още един знаков начин да унижат Царството. Именно същата сутрин около 10,30 часа в кметството на Ньой проскърцват писалките по хартията на мирния договор. С този шум се слага юридическият финал на Първата световна война за България. И в този случай накрая стои словото.

 

Или по-скоро то предвещава ново начало. Диктатът на миротворците потвърждава отколешната присъда под мотото „горко на победените“. Наказанието е жестоко. България губи териториите на Западните покрайнини, Струмишко и Западна Тракия. До берлинската и букурещката се появява и злокобната ньойска бразда. Тя разделя села, дворове, гробища, ниви, братя и сестри. Силите за сигурност са съкратени до 33000 души. Държавата трябва да изплати репарации в размер от 2 250 000 000 златни франка. [15] Ограничения и задължения, които поставят сериозни пречки пред

 

399

 

 

развитието на Царството. Но повечето от тях могат да бъдат заобиколени или неизпълнени, както показва практиката. Не така стои въпросът с териториалните казуси. В договора се допуска мирна ревизия. На нея залагат множество правителства в провежданата външна политика. Резултатът и е възвръщането на Южна Добруджа през 1940 г. В същия трактат обаче България е набедена за агресор. Умело се насажда комплексът на лошия субект на Балканите. Той трябва да бъде държан на колене и безапелационно наказан.

 

Едва ли само предупреждението на босилеградчани поставя под съмнение трайността на подобен мир. За мнозина калени и нови борци смъртта е за предпочитане пред „бавното изгинване“. Те по стара вече традиция се събират в Кюстендил. Разположеният в града 13-и пехотен Рилски полк очаква по-нататъшната си по ньойски очертана съдба. Двата фактора, набеждавани като заплаха за скъпоценния живот на цар Фердинанд, отново се събират под Хисарлъка. Българският монарх обаче вече е друг и други сили кроят заговори за неговата глава.

 

Близо година дели решението за откъсването на Западните покрайнини от реалната им окупация. В навечерието на последното събитие войниците от Босилеградско са освободени от 13-и полк. Кюстендилци организират запомнящо се събитие. Бойците са строени на градския площад, като в ръцете си държат черни знамена. Музиката свири траурна мелодия. Покъртителната картина е описана от Вл. Караманов: „Всред взаимни прегръщания и пожелания за по-добри и щастливи дни плачеха едновременно и изпращаните, и изпращачите. Раздялата бе братска и трогателна“. [16]

 

Идва денят за наказанието на Босилеградско. Добри Данев записва в летописната книга на местната прогимназия: „Нощта срещу 7 ноември. Последната нощ. По-страшна от последната Помпейска нощ. Ходих до зори. Съветвах, упътвах, прощавах се... В зори тръгнах с една раница... Не плаках за хората пред тях, но за реката, за тополите, за меките и чудни овощни градини - горчиви сълзи пролях в тъмната и студена нощ. Разбойници ли сме, та бягаме така от мили родни стрехи?! - и по-нататък продължава - Бе Задушница, а в Босилеград бяха сърбите. Страшната Задушница на Босилеград - 7 ноември 1920 г.“. След три кървави прониквания през 1885, 1913, 1917 г. западните съседи успяват да сложат окончателно ръка върху района. Сред по-възрастната част от населението на Краището дълго битува легендата, че сърбите поставят границата там, докъдето достигат през Междусъюзническата война. Четиридесет и две села попадат под контрола на съседната държава. Няколко от тях като Груинци, Жеравино, Ресен, Чудинци са буквално разсечени от ньойската бразда. [17] На 8 ноември окупацията приключва. По тогавашния църковен календар е Димитровден. Датата се превръща в ден на Западните покрайнини. Появява се още един, нов и последен български национален въпрос на Балканите. Той е четвъртият заедно с македонския, тракийския и добруджанския. Пред държавата и нацията стои задачата за разрешаването им.

 

400

 

 

Откъсването на Босилеградско се отразява непосредствено върху Кюстендил. Вл. Караманов свидетелства: „животът в тоя град стана по-труден, защото от него се доставяше главно добитък за клане и разни животински произведения (масло, сирене, вълна, кожи и др.), а също и тамошното население бе голям покупател на пазара в Кюстендил и с това се оживяваше тоя пазар“. [18] Икономическото наказание на останалия в свободните предели район безспорно е факт. Хинтерлантът значително се стеснява. Потенциалът намалява и води към стагниране на стопанството.

 

Ньойската присъда не е една. В края на 1920 г. армията е реформирана съгласно наложения диктат. Железният 13-и пехотен Рилски полк е сведен до дружина. На нея е оставено славното наследство на юнаците от Кюстендилско. Двадесет години след примирието през 1938 г. в същия Солун военните клаузи на Ньойския диктат отпадат. Бойното подразделение отново получава предишния си статут. Участва във Втората световна война и печели неповяхваща слава. [19] Не са забравени загиналите юнаци. На западната фасада на новоизградения храм „Св. Мина“ през 1934 г. са апликирани плочи с имената на падналите по бранните поля от града. В казармата на полка в края на 30-те г. на ХХ в. е издигнат паметник, посветен на героите Рилци, отдали живота си през войните за национално обединение. Последният понастоящем е експониран в най-строгия център на Кюстендил и пред него се извършват значителна част от обредите, свързани с бележити дати от държавния тържествен календар. Какво по-голямо признание за героите. В началото на 30-те г. на ХХ в. Военноисторическата комисия при щаба на армията издирва адресите и подготвя паметни плочи за всички имоти, където са настанявани учреждения или личности от пребиваването на Главната квартира в града. В Гюешево през 1930 г. е осветен храм-паметник „Св. Троица“, където са събрани костите на загиналите в боевете по границата през 1913 и 1915 г. По много от селищата в Кюстендилско има подобни места на памет. [20] Изграждат се и нови. Такова е отношението към падналите герои.

 

На живите е съдено стоически да понесат страданието. Продължава да функционира сиропиталището в Кюстендил. Децата се отглеждат и възпитават до достигане на пълноценна възраст сами да поемат живота в ръцете си. [21] Към попадналите в неравностойно положение отново се прибавят бежанците. По традиция при всяко следосвобожденско преброяване количеството им възлиза на над 2000 души. Проведеното през 1920 г. показва присъствието в града на 1622 македонски и 424 западнопокрайнински българи. [22] Именно при тяхното настаняване се оформят два квартала, носещи названието „Бездомник“. Близо век по-късно тези райони са познати все още под тези имена. Бежанията си остава важна част от населението на Кюстендил и между двете световни войни.

 

По предвоенната традиция тя се организира отново в конспиративни структури и легални сдружения. Опитът на македонските българи в този случай е богат. Веднага след подписването на примирието е възстановен Кюстендилският пограничен пункт на придобилата последното си име

 

401

 

 

Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). [23] Одринско е оставено на тракийската и посестрима. В града и района отново се съсредоточават дейци и чети. Възстановяват се каналите и куриерската служба. Често пребивава и всепризнатият и ръководител Тодор Александров. Оттук той се прехвърля във „вътрешността“, основно в Скопски окръг. В редиците обаче продължават разцепленията. Търканията и несъгласията се катализират и от управляващите. Курсът на кабинета на Ал. Стамболийски за сближение с новосъздадената западна държава, най-популярна с името Югославия, води до противопоставянето на революционната организация. Жертви има и от двете страни, но в Конявската планина над с. Цървеняно на 22 октомври 1921 г. е убит от засада министърът на войната Александър Димитров. [24]

 

Правителството отговаря със създаването на паралелна структура, наричана накратко „федералисти“. Настаняването им в Кюстендил и изграждането на тяхна база води до кървави схватки с определяните като „автономисти“ техни противници. В македонското движение противоречията дълго се решават чрез дулата на оръжията. По улиците на града падат от братска ръка редица функционери. Убийството на пунктовия началник на ВМРО Велин Алайков прелива чашата на търпението. С наказателната мисия срещу федералистите, които между другото се занимават и с рекет, отнемайки средства от власи, каракачани, евреи и заможни граждани, е натоварен войводата Панчо Михайлов. Заедно с колегите си Иван Янев-Бърльо и Мите Опилски съсредоточават около 300 - 400 четници и милиционери от селата във Вардарска Македония. На 4 декември 1922 г. Кюстендил е щурмуван и превзет. Малобройното армейско подразделение не може да окаже сериозна съпротива, пък е предпочетено да не се пролива братска кръв. За втори път в своята история, след септември 1918 г., градът попада под въоръжен контрол, но този път на паравоенна формация от българска революционна организация. Отзвукът от събитието е голям. Кюстендил не е някакво незначително селище. По това време е най-големия град в Югозапада и е център на окръг.

 

Сред условията на комитите са - в 15 дневен срок предаване на разбойниците „федералисти“, публична корекция по македонския въпрос на премиера чрез вестник „Земеделско знаме“, прекратяване на провокациите срещу деятели на организацията. Правителството взима бързи мерки и формира наказателен отряд от около 700 - 800 бойци, предвождан лично от министъра на войната Коста Томов. Те пристигат в района, но до въоръжен сблъсък не се стига. Междувременно автономистите успяват да заловят десетина представители на федералистите и да ги екзекутират. Посегателства към мирните граждани не са допуснати и по този начин са спечелени симпатиите им. Министър Томов се среща с войводата П. Михайлов на кюстендилската гара към обяд на 5 декември. В отношенията им пробяскват искри, но в крайна сметка е уточнено изтеглянето на четниците зад граница. Двудневната окупация на града се възприема като победа на ВМРО

 

402

 

 

над управляващите. Автономистката база е утвърдена и конкуренцията на федералистите отстранена. [25]

 

По време на престоя им П. Михайлов произнася вълнуваща реч пред насъбралото се множество на площада в Кюстендил. След няколко години тя е публикувана под формата на пропагандна брошура. Озаглавена е „Защо дойдохме?“ и започва патетично: „Ний идем от страната на вечните сълзи - Македония - Балканската голгота - от бреговете на синия Охрид, от кулите на легендарния Крали Марко, от сънливите води на р. Черна, от мътния, кървав, исторически Вардар, от височините, где сянката на дивния Самуил витае, за да докажем за лишен път, че не се гаси туй, що не гасне, не умира това, що носи в себе си елементите на безсмъртието и че има една страна, ей там зад снежния Руен, в която се влачи веригите на черното робство“. Не е подминато и отношението на населението: „Драги кюстендилски граждани, преди да напуснем града, не можем да не ви благодарим за радушния, за братския прием, който ни оказахте през двудневното ни пребиваване тук“. Текстът завършва с призива „Да живее независима Македония! Да живее България! Ура!!“. [26] Единението е скрепено с българския боен поздрав.

 

Запазването на влиянието на автономистите се отразява и в по-сетнешните години. Пограничният пункт продължава да функционира непрекъснато до преврата от 19 май 1934 г. и разтурянето на ВМРО на територията на Царството. Напрактика тя е най-дълго съществувалата подобна структура в рамките на България. Началото и е поставено през 1896 г. В периода след Първата световна война като началници се изреждат Ангел Узунов, Христо Шалдев, Йосиф Иванов, Велин Алайков, Атанас Иванов, Панчо Тошев, Владимир Куртев и Трифон Савев. В града пребивават множество воеводи и четници, предимно от Скопски революционен окръг. [27]

 

След утвърждаването на Иван Михайлов като основен ръководител ВМРО преживява известна еволюция. Тя е забелязана от пристигналия през 1931 г. в Кюстендил френски журналист Албер Лондр. „Да оставим настрана аферата от 1922 г. в Кюстендил, когато недоволните от правителството комитаджии официално завзели града. Свидетелите от онова време имали възможност да видят как военният министър дошъл от София начело на редовен полк и дръпнал цяла реч пред хайдутите. Картината не е лишена от интерес, но е старомодна като живопис. Днес е времето на друго изкуство. Днес Кюстендил се е издигнал до университетски център на тероризма. Най-добрите професори по атентати са преместили катедрите си тук. Изучава се специалността нападения срещу Ориент експрес. Ето ги, събрани в това кафене, всичките майстори по взривовете. Колко са мили! Стават на крака да ме посрещнат. Ако все пак смееха, биха ми казали, чувствам, на ухо: „Един съвет - не пътувайте по европейската линия през август или септември!“ Смятам да се прибирам следващия месец, подметнах в разговора аз; дали е добро време? Старшият на бандата помисли, па рече: „Да, добро е.“ Това влезе в моите „Спомени“ към главата „За ползата да имаш

 

403

 

 

връзки“ - с нотка на закачка пише чужденецът. [28] Сравнението му обаче е показателно за промяната на тактиката в революционното движение.

 

Паралелно с него в Кюстендил се създават и функционират легални сдружения. На 1 юни 1919 г. е учредено Македонското благотворително братство „Св. Св. Кирил и Методий“. Негови ръководители през следващите години са Хр. Шалдев, П. Тошев, А. Узунов и Александър Цонев. През 1922 г. от средите на ветераните от предвоенната епоха е създадено дружество „Илинден“. Дългогодишен председател е Вл. Куртев. Повечето от лидерите на тези структури са неразривно свързани с революционното движение. Преплитането на конспиративна и легална дейност е нещо често срещано и добре познато в Кюстендил. Двете организации провеждат периодично съвестни събития. Почитат се годишнини от Илинденското въстание, смъртта на Гоце Делчев, Денят на Македония, отбелязван на църковния празник „Свети Дух“. Дават се благотворителни вечеринки и сказки. От средите им произлизат инициативите за построяването на паметник на Тодор Александров и „на падналите за родината герои“. Последният понастоящем се намира на градското гробище. От състава им е формиран специален комитет за подпомагане на бежанците от Македония. Настоятелството на братството успява да доведе в Кюстендил известния френски журналист Анри Пози. Всички заедно на 14 август 1931 г. посещават храм-паметника „Света Троица“ в Гюешево. Трогателни са думите, написани от чужденеца върху златната книга на храма: „Свободен човек, син на свободен народ, тъга и гняв ме обзема, като виждам тази братска могила, където спят в лоното на този, който ни е казал: „Обичайте се едни - други“ - героите, паднали за защита на бащината си земя. Пред телените мрежи постовете с картечници и срамните военни приготовления, аз за лишен път давам тук клетва, че ще работя с всички мои сили за каузата на справедливостта, което тук има особена нужда от защита и която е кауза на мира и цивилизацията“.

 

Заедно с двете градски структури са създадени и няколко по селата. В Гюешево действа благотворително братство, а поделения на дружество „Илинден“ има в същото населено място и в Гърляно, Слокощица, Граница, Берсин, Коняво, Багренци, Лиляч и Четирци. Бежанците се подразделят също по полов и възрастов принцип. В Кюстендил е учредено дружество на Македонския младежки съюз. Първоначално е наречено Македонски културно просветен сговор, а от 1925 г. се преименува в културно-просветна организация „Тодор Александров“. През 1926 г. е създаден Македонски женски съюз. Дружбата в Кюстендил приема за свой патрон „Мара Бунева“. От януари 1933 г. в града действа Македоно-одринско опълченско дружество, част от едноименния съюз.

 

Особено място в дейността на кюстендилските структури и на гражданството заема личността на Тодор Александров. Приживе всепризнат водач на ВМРО, почитан и охулван, той получава в града оценка за делата си непосредствено след смъртта си. Траурните шествия и панихиди са само част от опита да се увековечи паметта му. Общинският съвет на свое заседание на

 

404

 

 

20 септември 1924 г. по доклад на кмета Иван Жабински взима решение да преименува бул. „Славянска“, започващ от площада до железопътната гара, на бул. „Тодор Александров“. Това е сериозен акт, но с него не се изчерпва почитта на кюстендилци. На 30 ноември 1924 г. в града е учреден фонд „Тодор Александров“, оглавен от Вл. Куртев. Една от целите му е изграждане на паметник на революционния деятел. След близо четиригодишни перипетии на 1 ноември 1928 г. той тържествено е открит. [29] Скулптор е Андрей Николов. „Паметникът гледа към Македония, а Македония с тъжно лице и насълзени очи гледа от Руен своето скъпо чедо и праща благодарствен привет на родолюбивия и мил Кюстендил. Слава на Тодора, слава на кюстендилското гражданство“ - пише в съобщение за събитието Илюстрация „Илинден“. [30] След деветнадесетомайския преврат паметникът е преместен, а след деветосептемврийския унищожен. Едва през 1991 г. в началото на демократичните промени отново е възстановен в строгия център на града. [31]

 

За значението на легалните организации в района важна е оценката на Иван Михайлов, последен лидер на ВМРО. „Но докато много от дружествата в другите области на България се проявяваха само от време на време при тържества, в Кюстендилско бяха впрегнати в по-съществена работа. Вън от честата им грижа за бежанците техните членове укриваха хора, които пристигаха или заминаваха нелегално за Македония, набавяха оръжие и го отправяха, където следваше“ - с характерната си конспиративност обобщава той. [32] Флагманът на корабите, по определението на Гоце, остава твърдо на своя пост. Вратата към Македония стои отворена за комитите все до 1934 г. Деветнадесетомайският преврат елиминира революционното движение от следвоенния тандем за разрешаването на националния въпрос. Легалните дружества са ограничени и съществено маргинализирани. Държавата остава единственият фактор от следосвобожденското триединство. Тя за малко повече от 3 години между 1941 и 1944 г. осъществява повторно и непълно национално обединение. С ликвидирането на революционното движение ролята на Кюстендил като врата към Македония съществено се променя.

 

Градът получава още един следвоенен товар - грижата за бежанците от Западните покрайнини. Освободените от армията помещения около храма „Св. Мина“ в края на 1919 г. започват да приютява семейства от Босилеградско. Светият синод на Българската Екзархия отпуска 10000 лв. за помощ на бедните изселници. [33] Притокът на хора не престава и след окупацията на района. Само десетина дни от завземането на Западните покрайнини, а именно на 17 ноември 1920 г., в Кюстендил е учредено Босилеградско бежанско братство. В ръководството му са избрани Йордан Захариев, Добри Данев, Тодор Захариев, Георги Димитров, Емануил Попдимитров, Петрун Сираков, д-р Райчиловски, Я. Георгиев и С. Стоев. Основната част от тях са интелектуалци с популярност не само в района, но в държавата и извън нея. Целта на сдружението е да действа за създаване на емигрантска организация в България, която да постави проблемите пред властите и победителите. [34] Скоро братството получава и конкретното си име „Бежанец“.

 

405

 

 

На 12 декември 1923 г. е основано младежко културно-просветно дружество „Църноок“. Кръстено е на един връх от района на Босилеградско. Спонтанно появилите се структури се обединяват през 1924 г. в единна организация под ръководството на Върховен комитет. [35] В случая, изглежда, е почерпено от богатия опит на македонското движение.

 

Заимствано е и от арсенала на конспиративната дейност. Структурата, която е създадена, получава названието Вътрешна западнопокрайнинска революционна организация (ВЗРО) „Въртоп“. Учредителният конгрес е проведен през декември 1928 г. [36] Скоро в нея се появяват пукнатини. Кризата във ВМРО, предизвикана след убийството на Ал. Протогеров, и финансови неуредици водят до разцепление. На 22 април 1929 г. в местността „Родоцки камък“ в землището на с. Милевци е основана Революционна организация „Босилеград“. За председател е избран Стефан Недялков. Конспираторите се вричат: “Заклевам се в Бога, честта и съвестта си, че ще работя с всички средства за свободата на поробено Босилиградско и че в действията си ще се съобразявам и подчинявам на интересите и наредбите на организацията, като не могат да ме съблазнат никакви земни блага и щестлавни подбуди. Ако наруша тази си клетва, нека да бъда най-строго наказан“. Целта им е още по-категорична: “Поддържане националния дух и освобождаване на поробено Босилиградско - присъединяването му към майка България“. В нея няма шикалкавения от типа на политическия сепаратизъм, характерен за македонското движение. Опитът от последното обаче явно е използван. Пограничната зона на Кюстендилско е разделена на три пункта. В организационната територия се обособяват три района и са назначени съответните войводи. [37] Към съзаклятието са привлечени още членове, сред които е и Йордан Захариев. Известният интелектуалец едва ли може да се счита за боева сила, а по-скоро е морална опора на движението. [38] Повтаря се практиката от македонските структури едни и същи личности да бъдат и в конспиративните и в легалните проявления. Колко време съществува мистериозната Революционна организация „Босилеград“, от наличните източници не може да се каже. Деветнадесетомайският преврат ликвидира както ВМРО, така и ВЗРО „Въртоп“. Легалните сдружения остават да вегетират под контрола на държавата. Следващият режим, наложен от деветосептемврийския преврат, окончателно закрива бежанските братства на македонските и босилеградските българи от града и района.

 

В периода след края на Първата световна война Кюстендил си запазва мястото на ключов център на освободителното движение. Задачите му нарастват значително след прокарването на ньойската бразда. Появява се още една врата, наравно с онази за Македония. Новата е към Западните покрайнини. Пак започва да кипи революционна дейност. Пограничната зона става арена на кървав сблъсък. В редиците на българите обаче се появяват все повече пукнатини. Братоубийството взема немалки размери. Противоречията се разпалват от домашни и външни фактори. Идеологически утопии хвърлят отровни постулати срещу националния идеал. Онова, което

 

406

 

 

се случва в Кюстендил и района през последната десетдневка на септември 1918 г., се проявява няколкократно и години по-късно в България.

 

Важен епизод от сблъсъка на правителството на БЗНС и освободителното движение е окупацията на Кюстендил от четите на ВМРО. Без да е превземан през нито една война, в периода на последната българска държавност градът попада под властта на паравоенна формация. Последната не е враждебно настроена и цената не е много кървава. Краят остава в орбитата на автономистите, а по-сетне и на михайловистите в македонското движение и важен център на тяхната дейност. В района дейността си развива мистериозната Революционна организация „Босилеград“. След 1934 г. ключовете на вратите към Македония и Западните покрайнини окончателно са поставени под контрола на държавата. Тя обаче не съумява да осъществи националното обединение. С изключение на малко повече от три години през Втората световна война, когато фактическият български суверенитет е установен в части от Вардарска Македония, Беломорието, Поморавието и в целите Западни покрайнини. След най-големия конфликт в историята на човечеството границите се връщат на старите си места.

 

И днес от бащината ми къща се вижда ньойската бразда.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1527, л. 23, 44, 49, 51, 54 - 55, 60, 66, 70, 80, 99, 100, 112; ЦДА, ф. 17бк, оп. 3, а.е. 1449, л. 2 - 4.

 

2. Минков, Ст. Съглашенските войски в Югозападна България (края на 1918 - 1919 година). - Известия на Исторически музей - Кюстендил. Т. 11. Кюстендил, 2005, с. 144.

 

3. Марков, Г. Голямата война и Българската стража между Средна Европа и Ориента 1916 - 1919 г. С., 2006, 340 - 346.

 

4. Христов, А. Исторически преглед на Общоевропейската война и участието на България в нея. С., 1925, с. 519.

 

5. ДА-Кюстендил, ф. 500, оп. 1, а.е. 25, л. 9.

 

6. ДА-Кюстендил, ф. 504, оп. 1, а.е. 11, л. 10.

 

7. ДА-Кюстендил, ф. 156к, оп. 1, а.е. 3, л. 1.

 

8. ДА-Кюстендил, ф. 42к, оп. 1, а.е. 72, л. 41, 45, 44, 46, 49, 50, 55; а.е. 35, л. 94, 94.

 

9. ДА-Кюстендил, ф. 136к, оп. 1, а.е. 25, л. 36, 39, 40, 41, 50, 51; а.е. 26, л. 28, 118, 119, 149, 150.

 

10. ДА-Кюстендил, ф. 269к, оп. 1, а.е. 35, л. 83 - 85.

 

11. Минков, Ст. Цит. съч., 145 - 146.

 

12. Христов, Хр. България, Балканите и мирът 1919. С., 1984, 169 - 203. Марков, Г. Цит. съч., 359 - 367; Минков, Ст. Цит. съч., с. 148.

 

13. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 6838.

 

14. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 6837; Джонев, А. Документи по въпроса за Западните покрайнини, съхранявани в Регионален исторически музей - Кюстендил. - Известия на държавните архиви, Т. 97, 2009, 128 - 133.

 

15. Димитров, Т. Босилеградският край в сръбската експанзия към българските земи до 1920 г. Кюстендил, 1996, с. 47; Петров, М. Западните българи. С., 2017, 68 - 82; Константин Муравиев. Договорът за мир в Ньой. С., 1992, 233 - 280; Ньойски договор. С обяснителни бележки от д-р Б. Кесяков и Дим. Николов. С., 1994, 274 с.; От Сан Стефано до Париж (1878 - 1947 г.). Най-важните договори на България. С., 2009, 142 - 178;

 

407

 

 

Митев, Д. Бяло море - изгубената мечта. България, Великобритания и тракийският въпрос 1918 - 1923 г. С., 2014, 44 - 49; Караганев, Р. България и нейната insufficientia rulmanum или националната кауза за излаз на Бяло море 1919 - 1941. С., 2005, 27 - 28; Христов, Хр. Цит. съч., 243 - 253, 315 - 346; Марков, Г. Цит. съч., 372 - 381.

 

16. ДА-Кюстендил, ф. 2б9к, оп. 1, а.е. 35, л. 86; Димитров, Т. Железният полк - тринадесети пехотен рилски (1886 - 1945 г.). Кюстендил, 2009, с. 166.

 

17. ДА-Кюстендил, ф. 245к, оп. 1, а.е. 16, л. 5 - 17; Димитров, Т. Босилеградският край в..., 48 - 49.

 

18. ДА-Кюстендил, ф. 269к, оп. 1, а.е. 35, л. 86.

 

19. Димитров, Т. Железният полк..., 165 - 194.

 

20. ДА-Кюстендил, ф. 269к, оп. 1, а.е. 35, л. 87; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 3351, л. 22 - 30; Военни паметници в България. Кюстендилска област. Кюстендил, 2013, 184 с.; Джонев, А., И. Сапунджиев. Участието на Кюстендилци в освободителната война 1912 - 1913 г. Кюстендил, 2012 - 2013, с. 211.

 

21. Николов, К. Създаване и начален организационен живот на окръжен дом - сиропиталище за деца на загиналите във войните 1912 - 1918 г. в Кюстендил. - Известия на Исторически музей - Кюстендил. Т. 17. Кюстендил, 2011, 402 - 403; Янчева, Й. Благотворителността за сираците в Кюстендил в периода 1918 - 1945 г. - Известия на исторически музей - Кюстендил. Т. 17. Кюстендил, 2011, 410 - 413.

 

22. Захариев, Й. Кюстендил. Принос към поселищно-географските проучвания на нашите градове. С., 1938, с. 94.

 

23. Василев, В. Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения. С., 1991, 77 - 78.

 

24. Палешутски, К. Македонското освободително движение след Първата световна война 1918 - 1924. С., 1993, с. 109, 112 - 113.

 

25. Янчев, В. Армия, обществен ред и вътрешна сигурност между войните и след тях (1913 - 1915 и 1918 - 1923). С., 2014, 309 - 319; Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 - 1944. Т. 4. Освободителните борби след Първата световна война. С., 2003, с. 104.

 

26. Речта на войводата Панче Михайлов в Кюстендил. Защо дойдохме? С., 1924, 15 с.

 

27. Джонев, А. Македонските бежански организации в Кюстендилско 1919 - 1934 г. - В: Ньойският договор и съдбата на Югозападните български земи. Кюстендил, 2001, 6 - 28.

 

28. Лондр, А. Комитаджий. - Факел, 1996, № 3, с. 219.

 

29. Гребенаров, Ал. Легални и тайни организации на македонските бежанци в България 1918 - 1947. С., 2006, 72 - 140; Джонев, А. Македонските бежански организации..., 6 - 28; Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 - 1944. Т. 4..., с. 57, 62.

 

30. Илюстрация „Илинден“, 1928, № 1, с. 1.

 

31. Джонев, А. Паметниците на Тодор Александров. - МПр, 2004, № 3, 57 - 80.

 

32. Михайлов, Ив. Спомени. Т. 1 - 2, С., 1997, с. 188.

 

33. ДА-Кюстендил, ф. 136к, оп. 1, а.е. 26, л. 118, 119, 149, 150.

 

34. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 6839; Джонев, А. Документи по въпроса за Западните покрайнини..., 135 - 136.

 

35. Петров, М. Цит. съч., 86 - 87, 105 - 121.

 

36. Пак там, 297 - 462.

 

37. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 8216; Джонев, А. Документи по въпроса за Западните покрайнини...,139 - 143; Джонев, А. Революционна организация „Босилеград“. - В: Конгреси и програмни документи след 1878 г. за историята и културата на българските земи под чужда власт. С., 2008, 135 - 150.

 

38. Джонев, А. Йордан Захариев и освободителното движение на българите от Западните покрайнини. - МПр, 2014, № 2, 151 - 154.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]