II. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ПРЕЗ 1903 г.
1. СЪЗДАВАНЕТО НА ВМОРО
Историческата наука в отделните страни и в различни периоди дава
разнородни оценки на Илинденското въстание. Според някои то е важен етап
във формиране на съвременната македонска нация. Трудно е да се съгласим
с тази теза, защото и Илинденското въстание, както и Преображенското въстание
в Източна Тракия са масови проявления на борбата на българския народ за
национално освобождение. Те са своеобразно продължение на поредицата български
националноосвободителни въстания срещу турското владичество, като особено
силна е връзката им с традицията на Априлското въстание от 1876 г. Тези
въстания са и закономерна реакция срещу откъсването от България на дадените
Ј по силата на Санстефанския договор македонски и източнотракийски земи,
отнети Ј съгласно постановленията на Берлинския конгрес. Чрез двете въстания
населението на тези земи дава израз на волята си да се съедини със своите
братя в единна българска държава.
Българското население в македонските и тракийските земи се характеризира
с най-висока степен на национално самоосъзнаване, както и на обществено-икономическо
развитие. Единствено то е в състояние да започне и води борба за национално
освобождение с все още много силната Турция. Другите народности по тези
земи далеч не са достигнали толкова висок етап на национално самоосъзнаване
и зрелост в организационните форми на въоръжената борба.
В началото на ХХ век цялата територия на Македония, населена предимно с българи, е обхваната от националноосвободително движение, което достига висок етап на развитие. Ширещото се там политическо безправие, национално-религиозно подтисничество и дискриминация подтиква местното население към по-решително противодействие. Водеща сила на националноосвободителната борба става Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Нейното ядро съставляват българи дейци на освободителното движение. Те произхождат от най-осъзнатите слоеве на местната българска интелигенция, която радее за българска държавност. Тези стремления не са чужди също така и на широки слоеве от селячеството и наемните работници.
През 1892 г. Дамян (Даме) Груев, по онова време студент по история
в Софийския университет, се заема да организира състудентите си, произхождащи
от Македония, както и от други краища, които болеят за тази поробена българска
земя. Неговата идея е да създаде революционна организация, която да се
бори за освобождението на Македония. На следващата година, след завършване
на образованието си, той се прибира в родния си град Битоля, където
става учител, и продължава апостолската дейност между колегите си от местните
български училища. В тогавашния Битолски вилает решително преобладава българското
население. Според изчисленията на българския учен Васил Кънчов, през 1900
г. вилаетът е населяван от 663 027 души, от които българи-християни 333
856, българи-мюсюлмани 36 069, или общо българи 369 925 души. Освен
тях там живеят 210 779 гърци-християни, 14 373 гърци-мюсюлмани, 115 701
албанци-мюсюлмани, 8 510 албанци-християни, 89 421 турци, 77 267 куцовласи,
67 840 евреи, 54 557 цигани и около 500 черкези.
Дейност, подобна на тази на Д. Груев в Битоля, развива в Солун
Иван Хаджиниколов. През 1892 г. той се среща в София с юнкера от военното
училище Гоце Делчев, комуто представя своята концепция за организиране
на борбата за съединение на Македония с България и получава одобрението
на последния. Бъдещият ръководител на организацията Георги (Гоце) Делчев
е роден в Кукуш на 23 януари 1872 г. Днес той е смятан както за български,
така и за македонски национален герой. Той самият не оставя съмнения относно
характера на националното си самосъзнание, заявявайки неведнъж в писмата
си, че Македония и Одринска Тракия са част от общобългарското отечество.
Многолюдният, с донякъде космополитен характер Солун, е смятан за най-подходящ център на съзаклятието. Тук на 23 октомври (5 ноември) 1893 г. се полагат основите на Македонската революционна организация (МРО). Между нейните учредителите са Даме Груев учител (роден в с. Смилево, Битолско), д-р Христо Татарчев лекар от Ресен, Иван Хаджиниколов книжар от Солун (роден в Кукуш), Петър Попарсов учител (роден в с. Богомила, Велешко), Андон Димитров първоначално учител, по-късно адвокат и съдия (роден в с. Айватово в Солунско), Христо Батанджиев учител (роден в с. Гумендже, Ениджевардарско). По-късно ръководители на МРО променят няколко пъти наименованието Ј Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО) и Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Последното наименование, което се приема през 1905 г., добива най-голяма популярност и известност по света. В Полша тази организация е известна повече с името Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО) наименование, която тя носи след Първата световна война, когато се обособяват освободителните движения на македонските и тракийските българи.
Първоначалните искания на революционната организация са скромни. Те се свеждат до даване на автономни права за българското население в Македония. Всъщност понятието за автономия се покрива със съдържането на чл. 23 и чл. 62 от Берлинския договор, които предвиждат вътрешна административна автономия за областта. За организационна територия първоначално се обявява само географската област Македония. През 1894 г. учредителите на организацията избират Централен комитет с председател лекарят от Ресен д-р Христо Татарчев и секретар Даме Груев. Съгласно статутите на изработения правилник, в организационната структура се предвижда функционирането на местни, районни и окръжни комитети, ръководени от един Централен комитет със седалище в Солун.
След учредяването на Организацията дейците започват активна агитация сред учителите, духовенството, търговците и занаятчиите, а по-късно и сред селячеството, с цел привличане на нови членове. Мрежата от местни комитети се разраства в различни направления. Д. Груев създава организационни ядра в Западна Македония Неготино, Кавадарци, Прилеп, Битоля, Ресен, Струга и Охрид. В северната част на Македония се учредяват комитети в Скопие, Велес и Куманово, а в североизточната Ј част в Кукуш, Дойран, Струмица, Радовиш и Щип.
Софийското правителство проявява значителен интерес към новосъздадената организация, надявайки се да я употреби като инструмент за провеждане на собствената си политическа линия по отношение на Македония. Скоро обаче София започва да се дразни от непримиримостта, с която водачите на Организацията отстояват нейната независимост. По тези причини в края на ХIХ в. и първите няколко години на ХХ в. се поражда напрежение в отношенията между ВМОРО и българските власти. В тази ситуация правителството обръща повече внимание на създадения през 1894 г. в София Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК), който организира съществуващите в страната македонски братства и дружества. Начело на Комитета застава искреният български патриот Трайко Китанчев, който е роден в с. Подмочани, Ресенско. Той и хората около него поддържат отлични отношения с ЦК на ВМОРО, което не се харесва на българското правителство и на княжеския дворец. След редица манипулации (в т.ч. изпращането на Тр. Китанчев за известно време в затвора) официалните български власти успяват да поставят начело на ВМОК свои хора начело с ген. Данаил Николаев, което довежда до охлаждане, а в последствие и до обтягане на отношенията между ВМОК (т. нар. “върховисти”) и ВМОРО (т. нар. “централисти”).
След учредяването на ВМОРО в първите нейни редици се включва и Гоце Делчев, което се отразява благотворно на нейната активност. През 1894/95 г. когато Д. Груев и Г. Делчев учителстват заедно в българското училище в Щип, те разработват новата стратегия на борбата и определят принципите за действие на революционната организация като морална, политическа и военна сила. По-късно Груев е назначен за окръжен училищен инспектор. Използвайки свободата на движение, която придобива по този начин, той през цялото време обхожда македонските земи, като провежда активна агитация и създава нови комитети. По същото време в Солун започва да излиза хектографиран лист (вестник) “Въстаник”, който се разпространява по уредените вече канали на Организацията.
Груев и Делчев обикновено заемат еднакви становища по въпросите на организационната дейност. Техните мнения са доминиращи и на свикания през лятото на 1896 г. в Солун конгрес на ВМОРО, известен като учредителен. В него участват 16 делегати от цяла Македония. Солунският конгрес има огромно значение за по-нататъшното развитие на националноосвободителното движение. Тук още веднъж се подчертава, че Организацията ще защищава интересите на всички народности и вероизповедания в областта. Решава се още ВМОРО да запази характера си на вътрешна организация, да представи и пропагандира навън своите цели в зависимост от стремежите и интересите на населението на Македония. Конгресът дефинира и целта на Организацията “пълна политическа автономия”, която да се простира не само в Македония, но и Одринско. Средствата за постигане на целта са разнообразни, а на въстанието се гледа като на събитие в по-далечна перспектива. Организационната територия е разделена на шест революционни окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Щипски, Струмишко-Серски и Одрински (в Източна Тракия). Делегатите отделят сериозно внимание на въпроса за проникването на пропагандата на съседните балкански държави, стремящи се към подялба на македонската територия. Те разискват и по въпроса за установяване на Задгранично представителство в София, което да служи за връзка с външния свят.
На конгреса в Солун се взема решение да се преработят основните организационни документи устав и правилник, които да отразяват новото организационно състояние. Те са подготвени през 1897 г. от Гьорче Петров и Г. Делчев, които вземат предвид направените предложения от делегатите. В тази връзка Организацията получава наименованието Български македоно-одрински революционни комитет, което ще носи до 1902 г. През този период ръководителите на ВМОРО са единодушни относно българския характер на организацията. Освен от наименованието, което тя възприема, това личи и от някои членове на Устава. Подобен характер например има изискването, предявено към желаещите да участват в нея “всеки българин, без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно пред обществото”. В друг член се предвижда, всеки който встъпва в организационните редици да положи клетва, че ще се бори “за свободата на българите” в Македония и Одринско.
След Солунския конгрес Организацията навлиза в период на активна революционна подготовка като се набляга на въоръжаването и обучението на организационните работници. През август 1900 г. Груев е избран за ръководител на Битолския революционен окръг, но скоро след пристигането си в Битоля е арестуван. Той прекарва почти две години в битолския затвор, където на два пъти тайно го посещава Гоце Делчев. През 1902 г. е заточен в Подрум-кале в Мала Азия, но и там не прекъсва връзките си с Организацията. Амнистиран на следващата година, Д. Груев се връща в Солун, където сред водачите на ВМОРО вече зрее намерение за скорошно обявяване на въоръжено въстание.
[Previous] [Next]
[Back to Index]