Антони Гиза
БАЛКАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС

III. МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС ПО ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ 1912-1913
 

3. НЕОСЛАВИСТИТЕ И БАЛКАНСКАТА КРИЗА

 По време на балканската криза дейците на неославизма и особено българските неослависти провяват небивала активност. Макар че след фиаското на руската външна политика по време на босненската криза неослависткото движение започва да губи почва под краката си, българските му привърженици продължават да търсят възможности по този път да получат подкрепата на Русия за македонските стремления на България. Те като че ли не забелязват, че след босненската криза Санкт Петербург е много по-склонен да подкрепя сръбските домогвания, отколкото българските. В руската столица българските дипломати все така са приемани "по славянски", но без да могат да се похвалят с някакви конкретни резултати. През втората половина на октомври 1912 г. на посещение в Санкт Петербург е българският министър на вътрешните работи А. А. Людсканов. В негова чест местното славянско дружество организира банкет, на който присъстват редица водещи руски политици и неославистки дейци. Опитите на госта обаче да дискутира българо-сръбско-гръцките спорове в Македония остават без отзвук. Домакините предпочитат разговори с обща антитурска и антиавстрийска насоченост и декларират готовността на Русия да помага "на всички балкански славяни".

 Охладняването на Русия спрямо българите поне донякъде може да се обясни с проавстрийската и прогерманска ориентация на цар Фердинанд. Макар и да приема почетния патронаж над славянския конгрес в София през 1910 г., българският монарх недооценява неославистката идеология и открито подценява значението на всеславянската общност за получаването на международна подкрепа за българските стремежи.

Близкото бъдеще ще покаже, че неверието на Фердинанд в славянската солидарност може би не е лишено от основание. Само няколко месеца по-късно "славянските братя" сърби ще предадат единоплеменниците си българи, като се споразумяват зад гърба им с неславяните-гърци за подялбата на славянска Македония. Така безскрупулно те предават в неславянски ръце една от памтивека южнославянска територия. Също така без да страдат от "славянски" скрупули сърбите ще приветстват румънското и турското нахлуване в България, в резултат на което още две исконни южнославянски земи ­ Южна Добруджа и Източна Тракия ­ ще се окажат във владение на неславянски държави. Така или иначе, очевидната липса на "всеславянски" ентусиазъм у българския владетел се отразява отрицателно върху отношението на правителствените кръгове и двореца в Санкт Петербург към България. Там все по-открито подкрепят стремежите на Сърбия, смятана за потенциално по-добър съюзник на Санкт Петербург. Руските неослависти съвсем не остават чужди на тази тенденция.
 Сериозни усилия с цел да промени отношението на руските власти и настроенията на руското общество в полза на България полага тогавашният български посланик в Санкт Петербург Стефан С. Бобчев, абсолвент на Юридическия факултет на Московския университет, бивш министър на просветата в софийското правителство. По онова време той е водач на българските неослависти и председател на българското славянско дружество. Две години по-рано е главен организатор на славянския конгрес в София, превърнат в огромна манифестация на русофилски чувства. Неговото русофилство, както и дългогодишното му сътрудничество с многобройни руски периодични издания ("Московские ведомости" на Катков, "Русский вестник", "Современные известия", "Русский мир" и пр.) е добре известно в Санкт Петербург. Тук той оказва влияние над известни личности както в правителствените среди, така и в двореца. Въпреки старанието си Ст. Бобчев не успява да повлияе в по-значителна степен върху позицията на руските власти по най-важните за България въпроси. В Санкт Петербург той често търпи поражения и дори унижения в борбата си срещу ширещото се над Нева сърбофилство.

 Така например, на тържественото годишно събрание на руското славянско дружество през октомври 1912 г. в Дворянското събрание в Санкт Петербург, ръководено от председателя на Дружеството А. А. Столипин, "почетният гост" Ст. Бобчев е принуден безропотно да слуша излиянията на руския неославистки активист граф В. Бобрински на тема "историческия дълг на Русия към Сърбия". В продължителната си реч Бобрински призовава руската държава и нейните обществени институции да оказват всякаква помощ на Сърбия, без да спомене нито дума за България. За да изглади  впечатлението от крайния сърбомански маниер на Бобрински, Василий Маклаков ­ един от лидерите на партията на кадетите ­ призова Дружеството да организира акция в помощ на "всички славянски войници, ранени в Балканската война".

 През ноември с.г. на посещение в руската столица пристига известният сръбски професор-националист П. Й. Кошутич. На 4 ноември, пак в Дворянското събрание в Санкт Петербург, Кошутич изнася лекция за активистите на руското неославистко движение, в която подчертава и аргументира "справедливите териториални претенции" на сръбската държава. В изказванията след лекцията отново се проявява граф В. Бобрински с дежурната си теза за "дълга на Русия към Сърбия". Този път той все пак споменава за "особените заслуги" на България във войната предвид размера на силите, които тя противопоставя на Турция по протежение на дългата 900 км граница между двете държави. Упоменаването Ј обаче е “удавено” в последвалите изказвания на Дмитрий Вергун, И. В. Карпински, И. В. Никаноров и пр., които се надпреварват да подчертават "ролята на славянското начало и на православието в историята и съвременния бит на сръбския народ и сръбската държава". В тази връзка те широко коментират "враждебното отношение на Австро-Унгария към славянските народи".

 Вече след подписването на примирието славянското дружество в Санкт Петербург организира събрание, посветено на следвоенния ред на Балканите. На него са поканени както Бобчев, така и сръбският посланик Попович. Ораторите ­ А. А. Василиев, А. А. Башмаков и др.,  призовават "целият Балкански полуостров да стане славянски". Те издигат искането Русия да получи "Константинопол и околностите" като подчертават "исконните Ј права върху теснините (Босфора и Дарданелите)". Едновременно с това те отправят горещ апел "да се запази Балканският съюз и за в бъдеще", сякаш не забелязват нарастващите противоречия между съюзниците и все по-разгорещените им спорове относно подялбата на Македония.

 В крайна сметка може да се констатира, че активността на руските неослависти в периода на Първата балканска война е насочена преди всичко към оказване на помощ на Сърбия. Една от редките българофилски инициативи ­ като например организираната от Павел Милюков, един от лидерите на партията на кадетите, акция за събиране на парични помощи в полза на Българския червен кръст ­ съвсем не се радва на всеобща симпатия. Руската политическа десница окачествява проявата като "израз на погрешните възгледи на руския либерализъм".

 Чешките неослависти, начело с водача на западащото неославистко движение Карел Крамарж, също проявяват жив интерес към събитията на Балканите. Те издигат лозунга "Балканите за балканските народи", като подчертават, че нито руската, нито Хабсбургската империя имат каквото и да било право да претендират за дял от балканското наследство, останало след разгрома на Турция. Самият Крамарж пък в изказванията си нееднократно подчертава необходимостта след войната да се създаде "както автономна Македония, така и автономна Албания". Изказванията му обаче имат твърде отвлечен и по-скоро непрагматичен характер, тъй като Крамарж всячески избягва да коментира въпроса за сюзеренството върху тези две области и натрупаните във връзка със съдбата на въпросните територии противоречия между балканските съюзници.

[Previous] [Next]
[Back to Index]