II. АМБИВАЛЕНТНОСТИ НА КОМУНИСТИЧЕСКОТО СЪЗНАНИЕ
1. Любов-омразата към буржоазията — комплексът за малоценност на комунистите
Една от най-важните прояви на комунистическата ирационалност се състои в онзи комплекс от душевни структури, който бихме могли да наречем „амбивалентности на комунистическото съзнание".
Като цяло комунистическата „душа" в никакъв случай не е хармонична. Наистина, представителите на комунизма се домогват до някаква хармония, но при това става дума за една примитивна, белязана с душевна бедност и еднообразие хармония на доктрината и на поведението. Но дори в условията на тази примитивност, хармонията остава по-скоро мечта, идеал, който изплува на равнището на съзнанието. Под тънкия слой съзнателен стремеж към хармония се крие дълбоко раздвояване на цялостния душевен живот.
Или да си послужим с думите на Юрий Глазов:
„Тяхното (на хората от комунистическия „антисвят" — А. И.) поведение е изцяло двуезично, при което първият език по своя характер представлява радикално отрицание на втория. . . Двойнствеността на мисленето е свързана с една двойнственост на поведението и на езика''. [12] Съществува една дълбока, основна амбивалентност на комунистическата психика, която от своя страна се разпада на множество частни амбивалентности.
1. ЛЮБОВ-ОМРАЗАТА КЪМ БУРЖОАЗИЯТА — КОМПЛЕКСЪТ ЗА МАЛОЦЕННОСТ НА КОМУНИСТИТЕ
Главна роля сред тези амбивалентности се пада на поведението спрямо буржоазията. На повърхността владее само омразата. Тази омраза също така се корени в подсъзнателните дълбини на комунистическата личност. Но тя е свързана по амбивапентен начин с един скрит респект, с една склонност към подражение и дори — с една перверзна любов. Става дума за една фундаментална истина, която все по-ясно се потвърждава от продължителното съществуване и промяната на комунизма.
Ярък израз на амбивалентната връзка отрицание-утвърждаване в тази любов-омраза е фактът, че буржоазното най-напред бива радикално и решително отхвърлено, а след това — най-вече негласно — разрешено.
Този странен процес напомня на промяната в становището на църквата спрямо античността. Най-напред църквата отхвърляше решително всяка „езическа" философия. По-късно обаче тя започна да приема античните мислители и да търси в техните трудове аргументи в полза
12. Yurij Glazov, Tesnye vrata (Die enge Pforte). London, 1973, S. 247.
36
на вярата. Този процес бе увенчан с възприемането на редица моменти от философията на Платон и особено на Аристотел. Нещо подобно става и при промяната на комунизма. Ето някои по-важни жалони по този път:
Първоначално такива аристократични поети като Пушкин и Лермонтов бяха осъдени. Но още докато Ленин беше жив, отношението към тях започна да се променя. Много дълго време беше осъждан абсолютно несъвместимия с комунизма Достоевски. Едва към 1956 г. Достоевски беше, разбира се, с изключение на „Бесове", реабилитиран.
Чак до 1953—1954 г. математическата логика и кибернетиката бяха заклеймявани като буржоазна фантасмагория и софистика. След един кратък преходен период, в продължение на който бяха наистина признати „положителните резултати" на тези науки, но същевременно настойчиво се обръщаше внимание върху „идеалистическите спекулации" на техните буржоазни представители, се установи един сциентистки култ към кибернетиката, математическата логика, наукознанието, теорията на информацията и т.н., който властва и до днес.
Почти 16 години (след прословутата конференция, посветена на „положението в биологическата наука" от 1948 г.) трая анатемосването на генетиката. През 1964 г. тя бе безрезервно „реабилитирана”. Същото важи и за теорията за системите, за иконометрията и емпиричната социология.
През 1959 г. структурализмът в лингвистиката беше все още отхвърлян като „буржоазно-идеалистическо” течение в езикознанието. Сега той е доминиращо направление и в съветското езикознание.
Дълги години наред телепатията и ясновидството бяха с етикет „ненаучно суеверие". Всякакви дискусии на тази тема бяха забранени. Приблизително от 1964 година насам парапсихологията намери в СССР и другите народни демокрации своите убедени привърженици. Нещо повече: бяха извършени парапсихологични експерименти с цел тяхното евентуално военно приложение. В Бългрия съществува дори институт по „сугестология" [*] а една прочута ясновидка получава от държавата възнаграждение като „научен сътрудник".
(Позволяваме си прогнозата, че вероятно предстои реабилитация и на психоанализата.)
Казаното важи не само за науката, но за всички сфери на живота. Става дума за всеобщ принцип на комунистическото както теоретическо, така и практическо поведение. Преди имаше „прокълнати" литературни жанрове, които поради своята сложност, вътрешна свобода и подвижност,
*. Трудът е пубпикувам през 1985 г. — бел. пр.
37
поради свойствения им душевен аристократизъм се виждаха подозрителни на апарата — напр. есето. Сама по себе си думата „есе" дразнеше партийните идеолози. Някъде между 1956 и 1966 г. ситуацията се промени коренно: дори избухна едно наивно въодушевление, което доведе дотам, че в България има редакции на вестници, които прйемат с удоволствие „есета" върху „текущите задачи" като напр. за... жътвата. Не бихме могли да си представим класическия сталинизъм без враждебността спрямо криминалните романи, полицейските филми и т.н. Те трябваше да служат като пример за залеза на буржоазната култура. Сега се стига дотам, че комунистическият свят произвежда свой собствен развлекателен кич, който подражава на западните образци, само че комунистическият Джеймс Бонд е смел чекист.
В комунистическия начин на живот от последните трийсет години се забелязва едно двутактово движение, един скучен и уморителен в своята повторяемост преход от отлъчване към благословия.
Още през 1962/1963 г. пуританският начин на живот водеше ариегардни битки: хайките против туиста и минимодата. През последното десетилетие от тях не остана и следа, напротив: сега западната мода, поп-музиката и модерните танци преживяват своя разцвет в Източна Европа и дори в Съветския съюз, разбира се, в една цензурирана и значително смекчена форма. Нещо повече: в Източния блок властта дори се опитва да насърчава определена „оригиналност" в тази област като се стреми към развитие на „социалистическа" поп-музика или „социалистическа" мода, макар че всичко това естествено води отново към една имитация на Запада.
Анализът на главната амбивалентност на комунистическото съзнание ще ни отведе по-нататък към твърдението, че в основата на комунистическата омраза към буржоазията стои едно потайно и неосъзнато (или по-скоро полуосъзнато) желание, сам да станеш буржоа, едно „влечение към обуржоазяване".
В скрита форма то дремеше в подсъзнанието още през героичното време на движението, когато комунистите проповядваха и — в общи линии — практикуваха един примитивен аскетизъм. Тяхната омраза към буржоазния начин на живот бе много силна, истинска и на равнището на съзнанието, съвсем непристорена. Но пароксизмът на тази омраза достигаше до такива размери, че още тогава би могъл да събуди у опитния наблюдател подозрението, че силата на враждебността не е нещо автентично, а по-скоро е изкуствено средство за опазване застрашеното единство на личността, едно средство, което правеше възможно потискането на несъзнателния ламтеж към буржоазния начин на живот.
Комунистите преследваха така жестоко различията в облеклото,
38
свободата и непринудеността на поведението, обноските на предишната висша прослойка не толкова, защото са били убедени, че тези отличителни белези са социално вредни, макар че те се стремяха да убедят в това самите себе си, колкото да се спасят от несъзнателното желание самите да носят такива дрехи, да имат такива маниери и обноски. Инстинктът тогава им подсказваше достатъчно ясно, че едно директно възприемане на „буржоазния" стил на живот би било опасно за тях, тъй като те, така да се каже, не са „дорасли" до него, тъй като не биха издържали на неговата конкуренция и „подбор". Когато комунистите се почувстваха малко по-сигурни, когато вече имаха години власт зад гърбз си, те започнаха постепенно да се поддават на потисканите желания. Комунистическата омраза към буржоазно-хедонистичния начин на живот беше толкова силна, защото „другарите" несъзнателно желаеха този живот, но поради инстинктивен недостиг на социално-психическо чувство за собствена сигурност не смееха съзнателно да се стремят към него. За да се самоуспокоят и самооправдаят те си служеха с терапията на пуританските табута. В сегашния труден период на постепенно разтопяване на комунистическите социални и духовни структури, тези влечения са само наполовина освободени. Затова днес амбивалентността се изразява в една смесица от лицемерие и шизофрения. Днес висшият комунистически слой се характеризира с фрапираща двусмисленост на начина на живот. Влизащите в този слой проповядват против „буржоазната" разпуснатост, а в същото време при посещенията си в чужбина се отправят най-напред с трескаво любопитство към Плас Пигал и Сохо [13], за „да видят, какво е това". Те тръбят против западното влияние и „идеологическата диверсия", но собствените им деца следват предимно на Запад, а не както преди — в Русия (и по този начин самите внасят прословутата „диверсия"). Тази констатация може да се приложи не само към културата и начина на живот, но и към голямата политика и общото отношение към социалния живот. То бе характерно например дори за поведението на Сталин. Сталин бе наистина решителен противник на свободата и пъстротата на „буржоазния" обществен строй. Той бе следователно решително против всичко онова, което образува същината на „буржоазните" отношения. Но още по негово време, по негова инициатива започна реставрацията на определени предреволюционни административни форми и обичаи. По заповед на Сталин бяха отменени редица названия и титли, въведени от революцията и бяха заместени от старите. Сталин възстанови старите офицерски
13. При своето бягство Анатолий Кузнецов се възползва тъкмо от тази амбивалентност. Той покани постоянно следящия го руски таен агент да посетят Сохо. Там му се удаде, след като бе напил своя цербер, да се изплъзне от наблюдението и да установи контакт с английската преса.
39
чинове (капитан, майор, полковник, генерал и т.н.) и дори въведе нови, които не съществуваха в царска Русия, но бяха отдавна познати в „капиталистическите" армии (маршал, генералисимус). През 1943 г. той превърна народните комисари в старите, добре познати министри. Съветът на народните комисари трябваше вече да се казва „Министерски съвет". Оставайки враждебен спрямо християнството, Сталин ограничи атеистичната пропаганда и атеистичната дейност до възможния според предписанията на марксистко-ленинския катехизис минимум и удостои църквата, без да й гарантира истинска свобода, с нещо като признато от държавата право на съществуване. Старите великоруски националистически символи и мотиви влязоха отново в правата си — да си припомним само сталинския култ към царските пълководци и към националните герои на Русия (между които Свети княз Александър Невски, както и пълководци като Суворов и Кутузов), които не само нямаха нищо общо с комунизма, но нещо повече — намираха се на самия връх на „експлоататорската" класа.
В това поведение на Сталин се разкрива по един блестящ начин изтласканата амбивалентна любов към този, срещу когото той се бореше. Солженицин майсторски анализира това в неговия портрет на Сталин („Първият кръг") :
„По начало Сталин забеляза у себе си едно странно разположение не само към православието: веднъж, и втори, и трети път го привличаше някаква привързаност към стария свят — към този свят, от който самият той бе дошъл, но който поради характера на болшевишката си служба вече четирийсет години разрушаваше.
През трийсетте години само от чисто политически съображения той въведе отново забравената, петнайсет години неупотребявана на глас почти позорно звучащата дума РОДИНА. Ала с годините за самия него бе станало много приятно да изговаря „Русия", „Родина". . . '
Нещо приятно намираше той в самата игра на думите, които му напомняха стария свят; той не искаше вече „завеждащи училище", а — директори, не „команден състав", а — офицерство, не ВЦИК, а — Върховен съвет (върховен — много по-хубава дума); и офицерите да имат ординарци; и гимназистките да се учат отделно от гимназистите, и да носят пелерини и да плащат за обучението; ... и съветските хора да си почиват като всички християни в неделя, а не в някакви безлични, номерирани дни; и дори, както при царя, да важи само законно признатият брак — макар че на самия него на времето му дойде нанагорно и каквото си ще да мисли за това Енгелс на оня свят." [14]
14. A. Solženicyn, Der erste Kreis der Hölle, Frankfurt/Main, 1974, S. 155-156.
40
Така точно възпроизведеното от Солженицин поведение на Сталин би могло да се обясни отчасти с неговия стремеж да изглежда донякъде приемлив за западните военни съюзници. Същевременно обаче то свидетелства за главната амбивалентност на комунистическото съзнание, за напрежението и магичната идентичност между омразата към „буржоазията" и вътрешното, неосъзнато или полуосъзнато желание за обуржоазяване.
Вътре в себе си всеки типичен комунист (а не само комунистическият интелектуалец, който и без това в повечето случаи произхожда от „буржоазни" среди) изпитва желанието да „обуржоази" самия себе си. То се прявява от самото начало (още по времето на класическия комунизъм от ленински и сталински тип) и все повече се разраства с бавната трансформация на комунизма.
По-старите критици на марксисткия социализъм и комунизъм бяха до същество прави, когато твърдяха, че проповядваната от това движение враждебност към богатите (замаскирана под формата на „научност") се корени в чувството на завист. (Разбира се, би било опростяване да свеждаме до това причините за възникването на движението.) Следователно е вярно, че редовият комунист бива тласкан не толкова от благородни, колкото от твърде егоистични мотиви. Той чувства, че като индивид, като самостоятелна личност не е в състояние да осъществи своите желания. Но това, което е невъзможно да се осъществи по индивидуален път, става възможно — по колективен. За обикновения комунист това е несъзнателната причина да се включи в комунистическо то движение. Партията му предоставя възможност да задоволи жаждата си за „буржоазно" богатство и dolce vita, но в друга, различна от „буржоазната" форма. Типичният комунист знае, че при „диктатурата на пролетариата" не ще има богати хора от предреволюционен тип и в предреволюционния смисъл на думата; той чувства обаче, че въпреки това новият строй ще му осигури достъп до „буржоазното" богатство или до „буржоазната" наслада от живота. Комунистът има в известен смисъл намерението да участва като елемент на един колективен буржоа. В комунистическите догми това намерение бива, разбира се, „рационализирано" и прикрито зад благородния протест срещу социалната несправедливост. Описаната нагласа обаче следва да се обозначи като колективна трансформация на индивидуална алчност.
Поради това комунистите възприемат по-късно всичко онова, което преди са отхвърляли. Те искат именно те, а не „буржоата", да бъдат хората, които ще водят „буржоазен” живот. Следователно по същността си цялата тази борба не е от „принципиално" естество, ако употребим един типичен комунистически израз, а е грубо егоистична борба
41
за ново преразпределение на благата, на собствеността, един спор за това, кой трябва да притежава буржоазното богатство. Скритият смисъл на „борбата" против уискито, туиста, нощните барове и т.н. може да бъде изразен в следния вътрешен монолог: „Ние те преследваме, защото ти сега искаш да правиш и консумираш нещо, което ние искаме също така много да правим и консумираме, но по различни причини не смеем да правим и консумираме сега."
От съображения за яснота ние съзнателно нахвърляхме един Мини-модел на явлението. Ала тази особеност характеризира комунистическото поведение в целия му обхват, включително и неговите най-важни области.
Да вземем икономическите отношения на Източния блок с „капиталистическия" Запад. Господарите на комунистическия свят сега не само приемат западни кредити, ноу-хау, инвестиции и т.н., но и се стремят все по-настойчиво към това. Преди 25 години всяко желание за западна помощ бе разобличавано от позициите на тогавашната борба на комунистическите партии за окончателната победа като „предателство", като опит източноевропейските страни да бъдат превърнати в „роби на империализма" и бе възхвалявано развитието, основаващо се на собствените сили и на „безкористната помощ на Съветския съюз".
Този спожен процес има, разбира се, и преди всичко икономически, социални и идеологически аспекти. Но погледнат психологически, той означава, че истинският, същински спорен пункт се съдържа не във въпроса за или против помощта като помощ, а във въпроса на кого да се даде тази помощ. На Бенеш или Хусак, на Миколайчик или Ярузелски? Това, което е „лошо" в първия случай, се смята за „добро" — във втория. Следователно от психологическа гледна точка политическата съпротива срещу икономическите планове, разчитащи на западна помощ, бе идеологическа маскировка и рационализация на потиснати тайни желания за нея.
Анализираната главна амбивалентност на комунистическия манталитет е тясно свързана с един силно изразен комплекс за малоценност на комуниста. Този комплекс може да бъде разгледан от три страни.
Първата се състои в това, че комунистът е белязан от един недостиг на истинско самочувствие и на истинска самоувереност. Това бива, разбира се, идеологически маскирано. В продължение на много години съветската пропаганда твърдеше, че историческият опит на съветската апаст бил доказал, че работниците и селяните могли не само да управляват държавата, икономиката и културата, без и против буржоазията, но и доои. че те можели да правят това по-добре от буржоазията. [15] Но
15. Y. Staline, Les questions du léninisme. Moscou, 1949, р. 21.
42
тъкмо особеното упорство в това твърдение показва, че чувството за превъзходство спрямо буржоазията и аристокрацията в действителност липсва. Самоуверените декларации са изкуствени и тяхната роля се състои предимно в това, да компенсират комплекса за малоценност. Многозначителен е фактът, че след като икономическите неуспехи излязоха на бял свят, обяснения от подобен род се срещат все по-рядко (очевидно би било глупаво да се твърдят подобни неща и в същото време да се търси западна валута, да се внася жито и въобще да се прави всичко възможно, за да се извоюват западни технологии и ноу-хау).
Личният контакт с комунистически функционери на ръководна длъжност оставя често впечатлението, че тези хора в своя „вътрешен диалог" понякога се питат: „Наистина ли съм министър или президент?". Колкото повече се развива процесът на разложение, толкова по-осъзнато става колебанието, което на свой ред засилва от една страна деградацията, а от друга — цинизма. На четири очи или на техните тайни съвещания комунистическите водачи понякога признават това открито. На едно такова „закрито" съвещание на партийния актив в София през 1970 г. членът на политбюро и тогавашен министър-председател Станко Тодоров се изказа точно в този дух. Той каза приблизително следното: „Нас ни обвиняват в некомпетентност. Ние сме, разбира се, сигурни, че поколенията, които идват след нас, ще умеят всичко по-добре. Но ние сме се борили и докато сме живи, ще управляваме ние." По-открито и по-цинично човек едва ли би могъл да се изрази, но същевременно той едва ли би могъл по-блестящо и по-еднозначно да даде израз на своя собствен комплекс за малоценност. В частни разговори комунистическите функционери вече признават, че „борбата" им е отнела възможността да получат знания и култура, да изучат чужди езици и да се порадват на живота. Сега те се опитват да преодолеят този комплекс, тъй да се каже, по „родов път". Трескав е техният стремеж да осигурят на децата си луксозен живот, какъвто самите те не са имали в младостта си. Затова са и уроците по чужди езици и пътуванията в чужбина на техните деца. Затова и голямата снизходителност спрямо „буржоазните" фриволности на подрастващото поколение.
От друга страна, се среща и противоположната тенденция. Отношенията родители—деца във висшия комунистически спой засилват комплекса за малоценност. Това, което доминира в тези отношения е конфликтът. Всеки ден родителите слушат остри упреци отстрана на децата си. Твърде често децата казват на родителите си направо, че са хора без култура, че унищожават или пречат на кариерата на по-интелигентни и по-надарени хора. А това води до бурни семейни сцени.
Втората и вероятно по-скрита страна на комунистическия комплекс
43
за малоценност се състои в тайното желание да получиш признание от противника. Това е обратната страна на идеологическата борба със Запада, за която западните изследователи на комунизма едва ли си дават сметка.
Това, което прави впечатление в комунистическото отношение към връзките на източни интелектуалци със Запада, е отхвърлянето, съпротивата, отрицателната реакция. Но един внимателен анализ на това отрицание би показал, че то се простира само върху контактите на източни дисиденти със Запада. Прочутото правило на „стария Бебел", според което, ако те похвали врагът, сигурно си извършил нещд неразумно, важи само тогава, когато врагът хвали един бунтар. Гова правило обаче веднага бива суспендирано, когато похваленият е верен на линията човек (разбира се, тук няма строга закономерност: в класическите времена на сталинизма можеше да се случи за подобна похвала да се заплати много висока цена, но като цяло една определена тенденция да се очаква признание от „врага" не може да бъде оспорена). В този случай похвалата се превръща по чудотворен начин от буржоазна хитрост, от злонамерено насърчаване на „ревизионистите" в признаване на постиженията на комунистическия строй, с който империалистическите централи са „принудени" да се съобразяват. Тази комедия е на достопочтена възраст. Когато например един вестник като „Таймс” критикува остро комунистическата система, тогава реакциите на източната преса звучат горе-долу така: „Крайно консервативният английски вестник „Таймс", глашатай на английския едър капитал, разпространява лъжи и клевети за съветската страна''. Ако обаче същият вестник разказва за постиженията на индустриализацията в Съветския съюз, оценката веднага се сменя: „Влиятелният английски вестник „Таймс" признава. ..". „Крайно консервативният" вестник по магичен начин се е превърнал във „влиятелен". Най-фрапантният пример обаче е диференцираният подход на вестникарските съобщения при удостояването на Солженицин с Нобелова награда в сравние с удостояването на Шолохов със същата награда. Нобеловата награда на Солженицин бе разглеждана като доказателство за реакционната политика на Нобеловия комитет, която поощрява само враждебните на Съветския съюз елементи в руската култура. Обратно, Нобеловата награда за Шолохов беше обявена за доказателство за качествата на ортодоксално комунистическата художествена литература, с която „дори" Нобеловият комитет „трябва" да се съобразява. Тази, невъзспирана от никакви задължителни норми, а обусловена единствено от моментния стремеж към намиране на оправдание смяна на критериите, следва да се опише като особен случай на шизофренното идеологическо поведение,
44
майсторски анализирано от френския психиатър Жозеф Габел [16], което напомня на примитивния начин на поведение. („Кое е лошо, Замбо?" „Лошо е, когато Бимбо открадне коня на Замбо." „Отлично. А кое е добро?" „Добро е, когато Замбо открадне коня на Бимбо".) Това, което е важно за нашия анализ обаче е обстоятелството, че в комунистическите очи не западната похвала сама по себе си е нещо подозрително, а тя бива разглеждана като подозрителна предимно тогава, когато бива отправена към еретици. Ако обаче тази похвала застигне един верен на линията другар, тогава това е нещо извънредно добро и позитивно.
В тази двусмисленост се проявява интересуващият ни аспект на комплекса за малоценност. На практика комунистът се чувства особено поласкан тогава, когато дадено негово постижение намери прием в „буржоазния" свят. Колкото и да проклина комунистът Запада, колкото и да се преструва, че презира онези, които проявяват „низкопоклонство" пред него, вътре в себе си той чувства, че само похвалата на Запада има истинска стойност. Може Шолохов в своя груб стил да изразява отрицанието си към Запада и враждебността си към симпатизиращите му съветски писатели, но той интуитивно усеща, че не Лениновата награда, а само Нобеловата награда притежава истинска стойност (понякога целият спор се води само затова, кой има право да се радва на отличията на Запада, дали подобните на западния елит съветски писатели, или официалните писатели на системата). А това доказва отново съществуването на мощен комплекс за малоценност.
Тази особеност на комунистеческата психология изглежда, че остава скрита за Запада. Сигурно би било много поучително, веднъж да се сравнят образите на врага на двата свята, на комунистическия и на либерално-демократическия. Изследователят би установил с учудване, че двете политически ръководства нито познават, нито се възползват от слабите места на противника. В противен случай западните демокрации биха преценявали комунистическото поведение много по-модифицирано и между другото биха залагали много повече на картата на тайното възхищение на комунистите от Запада. Ако върху основата на малкото, но валидни за всички епохи основни правила на политическото изкуство направим здин далечен исторически паралел, ще видим, че в това отношение Византия далеч превъзхожда модерния Запад: византийските правителства твърде скоро са разбрали, че варварските князе завиждат на византийския начин на живот и че копнеят за византийското признание. Чрез раздаване на отличия и удостояване с титли, чрез византийско
16. Joseph Gabel, La fausse conscience. Les Editions de Minuit. Paris, 1962.
45
възпитание на децата на варварските големци и т.н., на империята нерядко се удава да смекчи агресивността на варварските народи.
Третата страна на комунистическия комплекс за малоценност се състои в огромното преувеличаване на силата на врага, на „буржоазията", на Запада. Трескавият страх от проникването на западни идеи, страхът от контакти на „собственото" население със западни хора, страхът от всяка публикувана на Запад дума, забраната за пътувания в чужбина — всичко това показва недвусмислено, че ръководните среди в комунистическия свят нямат вътрешно самочувствие, че те интуитивно улавят, че в края на краищата те са по-слабите. Типичните комунисти не . са убедени в своите идеи, а само фанатично вярват в тях. Фанатизмът обаче не притежава истинска сила, а е само обратната страна на вътрешното, неосъзнато съмнение, тъй както жестокостта не е показател за сила, а е само обратната страна на страха. Преувеличените представи за мощта на некомунистическия свят водят до създаването на един почти фантастичен образ на буржоазията. На практика комунистите приписват на Запада една квази свръхестествена мощ. В съзнанието им Западът витае като демонична сила. Това важи и за образа на предателя, който от своя страна заема постоянно място в арсенала от комунистически плашила. (Оруел по съвършен начин показва това в „1984-та": както е известно, по време на Двеминутката на омразата лицето на Голдщайн постоянно изплува на телевизионния екран. [17]) За сталинисткото съзнание противникът бе практически въздесъщ. Врагът е навсякъде. Преследването на „врага с партиен билет", отстраняването на хора, които самите са били последователни сталинисти (Ягода, Ласло Райк, Трайчо Костов) е един от най-драстичните примери за това. Зад най-невинни постъпки може да се крие враг! Ученик не посещава редовно училище — дали тази липса на усърдие не е всъщност саботаж? Минувач иска да заснеме най-обикновена сграда — защо? Дали той не е шпионин? Словослагатгл допуска малка печатна грешка при набирането на речта на партиен ръководител. Дали не става дума за намерения на империалистическите централи, целящи да дискредитират партията?
Мрачните времена, за които бе характерна тази потискаща атмосфера, са отминали. Комунистическата негативна митология обаче разцъфтява в нова, по-мека форма — в образа на „идеологическата диверсия" на империализма. [18] В този понятиен фантом намира концентриран
17. George Orwell, 1984, Zürich o.J., S. 21-22.
18. Обикновено „идеологическа диверсия" се превежда като „идеологическа субверсия". Макар че „диверсията" в областта на идеологията включва и „субверсията", в комунистическата езикова практика става дума именно за „диверсия".
46
израз комунистическата вяра в лоши и всемогъщи духове, които витаят наоколо.
От гледна точка на логиката понятието „идеологическа диверсия" е понятие с нулев клас. Тъй като такова нещо няма и не може да има, очертанията на въпросното понятие остават мъгляви и неопределени. Най-общо „идеологическата диверсия" може да се дефинира като особена военна хитрост на „идеологическите централи на империализма". На пръв поглед изглеждало, че тези централи искат да прехвърлят мост за нормален обмен на идеи и ценности в областта на науката и изкуството. Обаче това именно било „диверсия", заблуждаваща маневра, чиято цел се състои в това да отклони вниманието от истинското направление на офанзивата, а именно вноса на антикомунизъм в комунистическия свят. Че комунистическият страх има и известно рационално оправдание, стои вън от всякакво съмнение. Въпреки това, културното влияние на Запада, което наистина модифицира комунистическото съзнание, бива превратно изтълкувано по такъв хиперболичен начин, че се превръща наистина във фантастично чудовище. Ирационалното, емоционално възприемане на реални, конкретни, определени феномени замъглява и заличава преди всичко техните граници. От гледна точка на подобен начин на мислене всеки културен обмен, включително и този, който изобщо не носи идеологически характер (като напр. размяната на историческа документация и архивни материали), може да бъде интерпретиран като „идеологическа диверсия". Този „демонологичен" подход към действителността, който намира израз в понятието за идеологическата диверсия, смесва и обърква всички критерии за различаване на „идеологическата диверсия" от неидеологическите културни контакти, от които отдавна вече Източният блок не може да се лиши. При това комунистическите идеолози забравят, че би било твърде наивно да се приписват вътрешните процеси на развитието на злата воля на противника — така те влизат в конфликт с историческия материализъм, който ние не споделяме, но за чиито привърженици те се обявяват. Теорията за „идеологическата диверсия" е специфична разновидност на conception policiere de j’histoire. [*] „Идеологическата диверсия" бива свеждана всъщност до един волеви акт. Негласно се изхожда от всевластието на човешката воля, с което обаче се характеризира остро критикуваният и настойчиво отричан волунтаризъм.
Ще илюстрираме горните бележки с помощта на едно лично преживяване. В навечерието на комунистическия Световен фестивал на младежта
*. Полицейската концепция за историята (фр.) — бел. пр.
47
и студентите през 1968 г., който се състоя в София, в българския организационен комитет цареше невъобразима паника пред всемогъщия западен враг, който идва. Разбира се, по този начин бяха силно преувеличени, общо взето, твърде скромните възможности на пристигащите в София западни студенти. По тази именно причина ние твърдим, че тук става дума за една проява на комплекса за малоценност: комунистът, който чувства своята малоценност, преувеличава поради това до крайна степен действително съществуващото и неоспоримо превъзходство на противника. Човек не може да се освободи от впечатлението, че някои по-дребни функционери едва ли не буквално персонифицират идеологическата диверсия, че почти си я представят като някакво конкретно същество, нещо като вещица, както през средновековието са персонифицирали чумата.
Покрай тази амбивалентност на комунистическата „психика" са свойствени и други.
Така например вътрешният живот на типичния комунист се характеризира чрез противоречивата връзка между
2. ЕКЗАЛТАЦИЯ И ПРОЗАИЧНОСТ
От една страна, душевният градус на комуниста винаги е твърде висок. Той живее в един имагинерен романтичен свят. Речникът му обикновено е високопарен. Блудкавият, ученически декламативен, клиширан език на комунистическата преса, който днес донякъде, ала само донякъде, е преодолян, в основни линии е познат. Най-обикновените неща биват силно патетизирани от комунистите. Вместо просто да разкаже за отдиха на децата в един почивен дом, комунистическият журналист се смята за задължен да вмъкне едно изречение за „щастливото настояще на децата в социалистическото ни отечество". Пишещите машини на подобни журналисти превръщат добре взетите банални изпити на учениците и студентите в „изпълнен дълг към партията, към родината, към трудещия се народ".
Стопанската романтика е просто неразделна част от комунизма от съветски и китайски тип. Стихотворения, романи, катати биват посвещавани на „героите на труда", па трактористи и ударници, песни за възхвала на „героичния труд" на селяни и текстилни работници — художествената литература на съветския блок в продължение на десетилетия бе залята от подобен тържествен кич.
Все още уводните статии на комунистическата (особено на младежката) преса са пълни с неясни апели, декларации, обещания, заклинания. Все още те зоват читателя, преди всичко младежта, да се бори за или против нещо: „мъжество", „твърдост", „оправдаване доверието на партията",
48
„дълг", „вярност", „вяра", „топли желания" и обратно: „свещена омраза", „твърда непримиримост", „непрестанна бдителност" — това са най-употребязаните пароли в уводните статии на българския младежки вестник „Народна младеж".
Типичният комунистически език е пълен с не особено изискани метафори. Обикновено като модели и образци служат, наистина примитивно, природните феномени. Говори се за „светлината на марксистко-ленинското учение", за „тъмните сили на реакцията", за „бурята на класовата борба". Комунистическият жаргон напомня на необузданата реторика на ранната църква.
При това комунистическият език е биполярен: тонът е безмерно панегиричен, когато става дума за партията, комунизма, марксизма-ленинизма и агресивно-непримирим, когато се говори за „класовия враг". Сами по себе си названията, постоянните термини носят една подчертана директна и примитивна оценъчност. Докато комунистите са „верни синове на народа", „неуморни борци за победата на делото на комунизма", „неувяхващ пример за борба и служба на народа", то империалистите са винаги „жестоки палачи на народа", „безмилостни експлоататори на трудовите маси", те винаги са „измамни", „лицемерни", „хитри". Западните политици са „лакеи", „покорни слуги на едрия капитал", „кръвожадни кучета на империализма". И естествено от речта на функционерите изчезват и последните остатъци от умереност, когато става дума за социалдемократи и особено — за бивши комунисти. Те са „мръсни предатели", „ренегати", „юди". Те са се „продали за долари", те „се прекланят пред своитб империалистически господари". Понастоящем този език донякъде се освободи от своята варварска директност. Той така да се каже, малко се цивилизова. Но ядрото му остава както и преди фанатично и агресивно. Не е кой знае колко голяма разлика, когато се говори за „кликата на Мао", вместо за „бандата на Мао", както бе формулирано преди трийсет години, или когато наричат дисидентите „клеветници", „които служат на враговете на нашето отечество", а не „мръсни кучета, които трябва да бъдат разстреляни".
Фанатичната екзалтация на комунистическия език се изразява и в обстоятелството, че комунистите рядко употребяват само съществителни. Обикновено съществителното е съпроводено от оценяващо прила гателно, което има функцията да засили емоционалното съдържание на взетото становище спрямо даден човек, социална група или процес. Това е архаично, защото говори за едно съзнание, което възприема света по съвсем непосредствен, пряк начин и наивно иска да изрази цялата мощ на чувствата по колкото се може по-силен начин. Един комунист вярва следователно, че не е достатъчно да каже просто „империалисти", не,
49
той трябва да ги назове „кръвожадни империалисти". Нему се струва недостатъчно да се задоволи с думата „предателство '. Той се чувства винаги задължен да говори за „безсрамно" предателство. Постиженията са винаги „големи", революционната борба — „героична" марксизмът-ленинизмът — „неопровержим”, отношенията между комунистическите страни — „братски" и партията — „победоносна" и „мъдра". Тези прилагателни са се превърнали в „постоянни епитети" като в Илиадата или в Песента за Ролан, което още веднъж доказва архаичния характер на комунистическия манталитет.
Комунистическият оратор или публицист напомня винаги на ранно-християнски проповедник, който прекалено хвали нещо и прекалено укорява друго нещо. Тук не сме си поставили за задача да направим детайлен анализ на партийния език. Това би била една твърде интересна и още почти неразглеждана тема. Нашият стремеж се състои само в това да покажем чрез комунистическия език фанатичните и псевдоромантични черти на комунистическото съзнание.
Дори понастоящем в партийните решения въпросите никога не се третират чисто делово. Макар че документите на ЦК (особено тези в България и ГДР) вече представляват смесица от партийни лозунги и технократична терминология, текстът винаги започва с едно висо.:опарно и излишно изброяване на успехите и постиженията и завършва с призиви за нови героични дела.
Не само пресата, радиото и телевизионните предавания, но дори и обикновеният живот, работната среда, цялото социално пространство на комунистическото ежедневие е пълно с псевдоромантически символи. Във всяка служба, във всеки магазин, в чакалните на гарите, по фасадите на сградите висят портрети на партийните ръководители, „стенвестници", плакати. Комунизмът е склонен към това, да превръща света в нещо като място за молитва. [19]
Това псевдоромантично, псевдопоетично държане прониква и в частния живот на правоверния комунист. Във всекидневните разговори сталинският функционер се стараеше да се изразява приповдигнато, дори когато нямаше никакъв повод за това. Младите хора, които в частни разговори уверяваха, колко много дължат на Сталин, съвсем не бяха изключение в периода на „култа към личността". Би било погрешно всичко това да се схваща само като една опортюнистична комедия, въпреки че усърдното демонстриране на добродетели бе едно елементарно средство за самосъхранение и се диктуваше от тоталитарните правила на играта.
19. R. N. Carrew Hund: Worterbuch des kommunistischen Jargons. Freiburg i.Br., 1958.
50
Няма причина да се съмняваме в наивната честност на подобно поведение, особено що се отнася до широката маса. Постоянните превъплъщения на комунистическия ентусиазъм бяха напълно реален факт, който намери отражение и в художествената литература на инакомислещите. [20]
Ала същият този морализаторстващ, порицаващ, екзалтиращ се, проклинащ, непрекъснато пеещ литании комунист е същевременно дълбоко прозаичен и скучен човек в собствения си начин на живот. Типичният комунист е и типичен еснаф.
За комуниста е характерен стремежът към материални блага и към потребителство. Това се проявява по един силно изразен филистерски начин. Той непрестанно се стреми да си достави хладилник, кухненски уреди, жилище, вила и кола. На комунистическите функционери са свойствени скъперничеството и спестовността, които по учудващ начин напомнят на ранните поколения европейска буржоазия, на героите от „първоначалното натрупване на капитала", на буржоазията от калвинистка Швейцария или викторианска Англия. Желанието им да придобиват собственост (разбира се, не собственост върху „средствата за производство") е очебийно. Някои функционери на ръководни постове, например дипломати, акредитирани на Запад, спестяват понякога цялата си заплата, хранят се с евтини домашно приготвени ястия, за да купят колкото се може повече неща, които да вземат сетне със себе си в родината. Същевременно този инстинкт за обогатяване е лишен от всякаква фантазия. Всичко приема най-банален и скучен вид. Нищо не е така чуждо и враждебно на иначе лесно екзалтиращия се комунист, както истински романтичното или творческо поведение.
Най-добрият пробен камък за нашето твърдение е отношението на комуниста към половия живот. Тук неговото държание съвпада напълно с това на традиционния дребен буржоа. Комунистическият функционер провъзгласява типично еснафското „благоприличие", т.е той смята за необходимо наличието на една ригористична официална регламентация на отношенията между мъжа и жената, на тяхното ограничаване и държане в тайна Той е решително срещу всяка проява на ексхибиционизъм, срещу всяка „дързост" в литературата и изкуството. От малкото западни филми, които се прожектират в кината на държавите от Източния блок, еротичните сцени биват винаги орязвани (степента на тази пуританска строгост зависи, разбира се, от страната и от времето — Полша, Унгария и Чехословакия са били винаги по-либерални към нахлуването на еротиката, отколкото Съветския съюз, България или
20. B. Michail Geller. Koncentracionnyi mat i sovetskaja literatura. London, 1974, S. 190-193.
51
Румъния, но и в тези страни с патриархално минало ограниченията в последно време бяха поразхлабени). В съветската преводаческа практика действа неписано правило, според което определени описания просто биват пропускани и това засяга дори творби на западни комунисти. При преподаването в съветските училища е обичайно по този начин да се процедира и с класиците, което води до забавни истории, подробно описани в педагогическата и художествената литература. Комунистическите опити да регламентират танците и модата — чрез полицейска намеса или по административен път, междувременно са известни в целия свят.
В сталинисткия период идеологическите служби се бяха заели дори с това, да натрапят на жените една безподобна антиеротична мода. Известно време минувачите по московските улици можеха да създадат впечатлението, че в града се снима исторически филм. Не по-малко комичен бе неуспешният опит да се заинтересува обществеността от танците на отминали столетия — през 50-те години по инициатива на комсомола младежта трябваше да се учи да танцува полка, мазурка, Pas de grâce и т.н. Навсякъде може да се открие все същият консервативен вкус, все същата склонност към „порядъчното", която е тъй характерна за дребния буржоа.
Борбата с проституцията също е белязана с онази нечовешка и излишна суровос1, която е тъй характерна за войнстващия филистер: през 1968 г., в навечерието на Световния фестивал на младежта и студентите в София, много проститутки бяха „интернирани" от българската столица, т.е. бяха задържани и изпратени в различни села във вътрешността на страната, където трябваше принудително да работят в ТКЗС (наистина, те не живееха в лагери, но нямаха право да напускат селото без специално разрешение). В сравнение с други, това бе една относително „цивилизована" практика. Според непотвърдени, но много достоверни, тъй като отговарят напълно на азиатския стил, съобщения от Китай, „борбата" със „световноизвестната" проституция в Шанхай се „е водила" като проститутките просто са били разстрелвани. Твърди се също, че „les quartiers mal famés" [*] в Хавана са били просто изгорени след победата на Кастро. Излишно е да добавяме, че по този начин не се премахва явлението, а по-скоро се преследват неговите жертви, което отново е типично за еснафското лицемерие.
Това засяга не само сексуалния морал. Цялата скала от добродетели. официално предписвана на Изток, е напълно филистерска. Много показателно е например като цяло отрицателното отношение към младежта. Във всички партийни документи от последно време се обръща
*. „Съмнителни квартали" (фр.) — бел.пр.
52
внимание върху това, че империализмът е избрал тъкмо младежта за главен обект за своята „идеологическа диверсия". И като противоотрова срещу това бюрокрацията поддържа едни, наистина непровъзгласен открито, но фактически съществуващ култ към възрастните В попупярно-дидактичната комунистическа публицистика бабата, дядото, с една дума — старият човек винаги е бил положителен образ. Една постоянно появяваща се в пресата история се развива горе долу така: един възрастен мъж или една възрастна жена се обръща в автобуса или на улицата към вдигащи врява млади хора и им отправя майчински или бащински укор за лошото поведение и недостатъчното възпитание. Младежите отговарят „нагло". Започва спор, който винаги завършва с това, че присъстващите „работници" или сили на реда вземат страната на възрастните. Накратко, правото е винаги на страната на възрастните.
Следователно можем да констатираме наличието на истински съюз между по-старите докомунистически поколения еснафи и „новите" комунистически еснафи. Поради това редица ло възрастни хора, които първоначално не са приемали комунистическия строй, започват малко по малко да откриват „положителни страни" в него. На тях например много им харесват прочутите речи на Хрушчов и Иличов през 1963 г. против абстрактната живопис. И това не бива да ни учудва, тъй като двамата комунистически ръководители имат същите представи за красиво и грозно като един някогашен дребен търговец.
Комунистическият култ към старите хора, обусловен от еснафския им манталитет, се смесва с инстинкта за самосъхранение на „другарите''. Комунистическата държава носи чертите на една истинска геронтокрация. Обожествяването на възрастните и недоверието към по-младите съответства напълно и придава легитимност на нагона към властта на господстващите.
Изобщо жизнените предписания на комунистическия морал са предимно от филистерско естество и почти не се отличават от нормите на обикновения среден морал. Известното съчинение на тогавашния председател на Върховния съвет М. И. Калинин, което в сталинистките времена служеше като своего рода наръчник за учители, родители, „агитатори" и „пропагандисти", всъщност представлява един кодекс от най-елементарни баналности: ученикът трябва да се учи добре, да помага вкъщи, да е благодарен на родителите си и т.н., и т н. Както точно се изрази един мой познат тогава, разсъжденията на Калинин напомнят проповедите на селски поп. И днес на младежта биват препоръчвани най-банални правила на всекидневно поведение като комунистически добродетели: „Колко е приятно, когато в трамвая младеж стане и учтиво отстъпи мястото си на възрастни хора", възкликааха например в ГДР. [21]
21. „Der Spiegel”, Nr. 53, 25 Dezember, 1972, S. 34.
53
Обратната страна на еснафския ригоризъм и пуританство обаче е лицемерието.
Морален ригорист ли е комунистическият еснаф наистина? Като всеки еснаф и той няма нищо против да се наслаждава на сексуалното удоволствие като на всяко друго удоволствие, само че това трябва да става скрито, за него не трябва да научи никой (причината за такова поведение лежи в липсата на душевно равновесие, която, колкото и парадоксално да звучи това, е характерна за еснафа). В комунистическите страни е secrets de Polichinelle [*], че много проповедници на „комунистическия морал" водят двойнствен живот. Плод на него са множество весели, трагикомични и смешно-сълзливи истории. Сладострастният комунистически еснаф трябва наистина да бъде много предпазлив и не само поради споменатите вече общопсихологически, но и поради чисто прагматични съображения — в условията на безмилостния принцип bellum omnium contra omnes [**], който цари в партията, всеки наблюдава внимателно своя партиен другар, за да го държи по възможност в шах. С либерализацията обаче се смекчиха значително и моралните предписания и някогашните пуритани понастоящем трескаво се стараят да се възнаградят за пропуснатите години (върху това ще се спрем по-подробно по-нататък при анализа на къснокомунистическия манталитет). Още по времето на Сталин по-свободните нрави (без същевременно да се изостави задаващата тона пуританщина) не бяха нещо непознато във висшите партийни кръгове. Прословутият шеф на НКВД Лаврентий Берия имаше славата не само на палач, но и на сексуален престъпник, изнасилил много жени. Наистина е трудно да се докажат със сигурност тези твърдения, но принципът Fama est prinzip [***], приложен към съветското общество, изглежда доста правдоподобен. Що се отнася до самия Сталин, то свидетелствата са противоречиви (или пък те възкресяват различни периоди от живота му?) . Докато Бажанов, който бе частен секретар на Сталин споделя: „Жените не го интересуват. Неговата собствена му стига, а той и с нея се занимава твърде малко". [22] Мартин Ебон твърди, че една от причините за самоубийството на жената на Сталин, Надежда Алилуева, е неверността на нейния съпруг. [23]
*. Публична тайна (фр.) — бел. пр.
**. Война на всички против всички (лат.) — бел. пр.
***. Мълвата е вярна (лат.) — бел. пр.
22. Boris Bajanov. Bajanov révèle Staline. Souvenirs d’un ancien secrétarie de Staline, Paris, 1979, p. 132.
23. Martin Ebon, Svetlana fille de Staline. Paris, 1967, p. 70-71.
55
Лицемерието на еснафското съзнание се проявява най-ясно в областта на еротично-сексуалното. То обаче не се ограничава само в тази сфера. Да вземем например демонстративния респект спрямо възрастните и семейството. От една страна, официалната пропаганда ласкае старото поколение и семейството. От друга страна, обаче, тъкмо комунистите насърчаваха доносничеството на децата спрямо собствените им родители. Не бива да забравяме, че селското момче Павлик Морозов, издал тайните намерения на родителите си за съпротива против колективизацията и сетне жестоко убит от роднини на семейството, бе превърнат в герой и мъченик, даван като пример за подражание на руските деца. Комунистическата власт не се посвени да изфабрикува от тази кървава трагедия една агиографска история. Случаят Павлик Морозов е само най-крайното проявление на всеобщата тенденция на класическия комунизъм да използва децата като осъзнати или неосъзнати доносници, които могат да съобщават за политическите настроения в семейството. (Нацисткият вариант на това явление е превъзходно показан в пиесата на Брехт „Страх и нищета на Третия райх".) Всичко това доказва, че за комунистите семейството не е ценност само по себе си, а бива разглеждано като ценност само тогава, когато поощряването му не е политически неизгодно. В ранния период, когато комунизмът още не се чувстваше достатъчно силен, семейството бе разглеждано предимно като пречка. За да се отстрани тази пречка, комунистите фанатизираха децата — те трябваше да изиграят ролята на разрушаващ семейството фактор. По-късно обаче дойдоха нови времена: новото младежко поколение е опозиционно, критично настроено и използването на респекта към семейството и по-възрастните като противотежест на преобладаващите настроения сред младежта, започва да се забелязва. Отношението на комунизма към семейството следователно зависи от това, дали в дадения отрязък от време то вреди, или пък е от полза за осъществяването на политическите му планове. А този възглед е само един специфичен комунистически вариант на общото еснафско отношение към семейството. И в некомунистическия свят филистерското, привидно зачитане на семейството и възрастните е неискрено. То изразява всъщност користното желание да се извлече изгода чрез нагаждане към общовалидните ценности и да се печели от това.
Същото може да се каже и за еснафската склонност на комунистите към „ред". Комунистът е само тогава за реда, когато той му се вижда полезен, следователно само тогава, когато е на власт. Ако комунистът е в опозиция, той се бори срещу реда при всяка възможност. Но и в тази борба се проявява еснафското. (Тук разглеждам ортодоксалния комунист.)
55
В противоположност на всекиднеания политически театър на ултралевите, неговите действия се характеризират с една еснафско-селска хитрост. Каква разлика между живописните шествия напр. на маоистките групи в Париж и скучните демонстрации на привържениците на партията на Торез-Дюкло-Марше, които се стремят външно да останат в рамките на закона и „да не дадат на полицията никакъв повод за провокации"! Истинският комунист представлява странна смесица от разрушителна безскрупулност и еснафски дух на law and order [*]. По правило типичният комунист поема риска на открито нападение срещу установения ред само ако „условията са назрели" — неговото поведение обикновено разкрива един втори план на комунистическата стратегии и тактика, която в комунистическата самооценка изглежда като проява на разумен реализъм.
Вероятно още по-ярък израз еснафската нагласа на комуниста намира в неговия естетически вкус. В самата му природа дълбоко е загнездено едно предразположение към кича. Официалното съветско изкуство от 50-те годинй беше самото въплъщение на примитивния вкус на партийния човек. Натуралистичната и разказвателна живопис, претрупаната архитектура (в Полша тя много сполучливо бе наречена „сталински късен барок"), която напомня ту казарма, ту манастир, полихромната живопис (през 20 век!), която може да се види по сградите на селскостопанското изложение в Москва, селските варианти на академизма, по които ударници и колхознички бяха портретувани по маниера, с който конвенционалните художници от 19 век рисуваха министри и графини, разцветът на хепи-енда в киното — всичко това съответства сравнително точно на същинския комунистически идеал за красота. Междувременно нещата доста се промениха. Официално реабилитиран на първо време обаче е само един късен импресионизъм. По-смелите експерименти в изкуството, макар и тук-таме възможни, изглеждат както и преди подозрителни. Mutatis mutandis [**], официалният вкус остава дребнобуржоазно-консервативен. С право в своите прочути спомени Иля Еренбург видя в това една последица от огромната миграция на селски маси към градовете — изостаналото население постепенно наложи своя вкус на цялата империя.
Еснафското в комунистическия естетически вкус намира красноречив израз и в един друг странен факт. Филистерското отношение към изкуството се характеризира с един особен ритъм на отхвърляне и възприемане. Когато се появява ново явление в изкуството, средният
*. Закон и ред (англ.) — бел. пр.
**. След необходимите промени (лат.) — бел. пр.
56
масов човек бурно го напада. Първата реакция на филистера към новото е винаги отрицателна, тъй като новото именно поради характера си на ново го плаши и тревожи. Поради това той оказва винаги упорита съпротива на новите направления в изкуството. По-късно обаче, когато новото вече не е ново, т.е. когато то е достигнало една достопочтена възраст и опасността от неочакваното и необичайното вече не съществува, той може да се превърне дори в ентусиазиран поклонник на въпросното течение. Следователно става дума за едно универсално явление. Същите еснафи, които гневно реагираха на импресионистичната живопис, междувременно вече отдавна възхваляват империонизма ,като „велико изкуство" и по този начин, разбира се, го вулгаризират по свой образ и подобие. (Еренбург забеляза веднъж хапливо, че някогашните скандални импресионистични картини днес биват възпроизвеждани върху бонбониерите.) По-късно обаче еснафът отново се разгневява — този път на съвременните авангардисти. И комедията се повтаря. Комунистическият вариант на този еснафски цикъл е от същото естество. Обикновено комунистите са почитатели на такива романи, пиеси, стихове и видове изкуство, които или принадлежат към класиката, или най-малкото са доста отдалечени от нашето време. Следователно те са загубили своята актуалност и могат да бъдат разглеждани като безопасни. Приживе великият, своеобразен, дълбоко руски лирик Сергей Есенин се сблъска, ако не с откритата враждебност, то най-малкото с пълното неразбиране от страна на съветското общество (и в това се крие дълбоката психологическа причина за неговото самоубийство). Около 30 години по-късно (към 1953 г.) официална Русия откри Есенин и почти нямаше „чувствителен" функционер, който да не се въодушевява от него. Когато през 1958 г. Борис Пастернак бе отличен с Нобелова награда за „Доктор Живаго", срещу него в Съветския съюз започна истинска хайка и тя в крайна сметка доведе до рухването на неговите сили. Днес обаче Пастернак фактически е признат за класик (естествено, „Доктор Живаго" изобщо не бива споменаван, сякаш такова нещо не е съществувало). Донякъде подобна е и историята с Михаил Булгаков. За да бъде признат от комунистите, творецът трябва преди това да умре.
Могат да се приведат и други, твърде характерни и показателни примери в защита на нашата теза. Така например управляващата върхушка в България откри оперното изкуство едва към 1952 — 1954 г. Преди това отношението й към операта, ако не явно враждебно, бе най-малкото леко презрително, като към нещо, което няма нищо общо със сериозните партийни дела. В споменатия период обаче въодушевлението от операта се смяташе за признак на висока култура. Това е свързано също така с анализирания по-горе комплекс за малоценност. Всъщност комунистите
57
подражават на вкуса на онова поколение от буржоазията, което е определяло облика на дадена страна по времето, когато комунистите са били още млади и са почувствали първите пристъпи на омразата. Съзнанието запазва завинаги първите впечатления. Тъй като обратната страна на омразата и на завистта е тайното възхищение и любовта, тй в определен момент тя най-сетне се показва на повърхността: комунистът изведнъж възприема така типичното за „доброто общество" отпреди Втората световна война предпочитание към традиционната опера. Казано другояче: когато комунистът X. е бил млад работник във фабриката на индустриалеца У. той научава, че омразният му собственик посещава често оперни спектакли. Когато младото момиче Z., произхождащо от село, служи като камериерка на дамата V., то установява, че дамата ходи всяка седмица на опера. Сега кметът X. и министърката Z. копират несъзнателно вкуса на индустриалеца X. и на дамата V., защото отношението към тях всъщност е било амбивалентно, защото то е съдържало не само омраза и завист, но и възхищение и тайна любов. Затова X. иска да се идентифицира с У. и Z. с V. и по този начин да придобие една нова същност. (Също както магичните процедури предполагат, че ако притежаваш предмет, собственост на противника, придобиваш и неговата сила и качества. Еснафското съзнание поначало се основава на подобни архаични процедури) Да се позовем и на един по-стар еквивалент на явлението. В новелата на Балзак „Сезар Бирото" къщата на подлия парвеню Фернан дьо Тийе е обзаведена по същия начин, по който по-рано е била обзаведена къщата на някогашния му работодател Сезар Бирото, при когото Фернан е бил обикновен прислужник. Фернан дьо Тийе Мрази Сезар, тъй като Сезар го е хванал на местопрестъплението: но той подражава на вкуса на омразния господар!
И най-накрая еснафската природа на комуниста се проявява и в неговото цялостно отношение към живота.
Незабравимо преживяване е да чуеш интимен разговор в комунистическа среда. Скуката, пълната липса на „атическа сол", плоският разговор са очебийни. Тези, които искат да направят света „по-добър", говорят обикновено за перални машини и коли, за вили и кухни, за игра на карти, за футбол и лятната отпуска. И това е фактически „закономерно", ако употребим един типичен термин от комунистическата теория. Притежанието на перални, на кухненски уреди, на коли и вили — това е всъщност реалният прозаичен смисъл на тяхната псевдоромантика. Казано на марксистки език: романтиката бе само идеологическото було на техните прозаични егоистични социални интереси.
Да погледнем сега към „ценностите" в частния живот на номенклатурата, така както ги показва Солженицин: ето откъс от разговора на
58
двамата прокурори Макаригин и Славута на един даден от Макаригин прием:
„С голям корем, излизащ от мундира и с шия, преливаща извън твърдата яка, Славута огледа кабинета и каза благосклонно:
— Добре живееш, Макаригин! По-възрастният ти зет е три пъти лауреат, нали? Три пъти, — потвърди с гордост прокурорът.
— А по-младият е държавен съветник, първи ранг?
— Все още втори ранг.
Но е отракано момче; дяволът, ще стане и посланик! А по-младата, на кого ще я дадеш?
— Своенравно момиче е, Славута, вече я давах — но не се дава.
— Образована? Инженер търси? — Когато Славута се смееше, тресеше се коремът и цялото му тяло. — С осемстотин рублички? Ожени я за чекист, на чекист я дай, това е сигурна работа." [24]
Незапознатият с проблемите на комунизма вероятно би помислил, че пасажът е взет от някое социално-критично произведение, което описва най-грубите представители от първото поколение капиталисти, от някоя творба на Балзак, Зола или, доколкото става дума за руската действителност, от Максим Горки, но не и за изграждане образа на „революционери". Това са обаче интересите, идеалите, стремленията на хората, които искаха да унищожат „низката" буржоазност.
Посредствеността като един от двата полюса на разглежданата амбивалентност достига своя връх в силно изразената нетърпимост към блестящото, яркото, към богатството на чувствата. Едва ли има нещо по-несъвместимо с манталитета на номенклатурата от непринуденото, освободено артистично поведение. Спонтанността предизвиква дълбоко раздразнение у апаратчика. Всеки, който иска да направи кариера в Съветския съюз или другите социалистически страни, трябва да се откаже от спонтанността. Подозрителността към силните и явни чувства не пощадява и твърде пламенните привърженици на комунизма. Нещо повече. Спонтанността се обръща понякога с особена сила срещу най-преданите комунисти: тяхната всеотдайност може да изглежда подозрителна не само като евентуално средство за замаскиране на хитри „врагове", но и поради онези елементи, които по своята вътрешна природа са нежелателни за властниците и които се съдържат в интензивното чувство, никога не се знае, каква посока може да вземе това чувство, освен това силата на емоциите говори за определен формат на пъросната личност, който за екстремния антииндивидуализъм на комунистическото движение
24. A. Solženicyn, Der erste Kreis der Hölle, Frankfurt/Main, 1974, S. 482.
59
винаги е опасен. За познаващия психологическите бездни на тоталитаризма човек не би било изненада, че реалната причина за някои „ликвидации" по време на големите чистки се съдържа в интелектуалния и емоционалния блясък на жертвите. Поколението, което преживя сталинизма знае, че тогава бе много опасно не само да имаш други разбирания, но и обичайните разбирания да бъдат изразявани с един личен емоционален оттенък, с по-дълбоко емоционално съпричастие.
Едно драматично свидетелство може да потвърди това. Известният публицист Михаил Колцов, радващ се на най-високо уважение от страна на партията е приет, малко преди задържането му, от Сталин. Въпреки демонстративната добронамереност на диктатора по време на тричасовата аудиенция, Колцов след това е много обезпокоен. Той споделя с брат си: „Знаеш ли какво прочетох съвсем ясно в очите на „хазяина"? „Какво?" Прочетох: „Той е прекалено жив." Скоро след това Колцов е арестуван. [25]
Как може да бъде обяснена тази амбивалентност? Как е възможно един и същи човек, способен на ирационална екзалтация и намиращ се като в постоянна треска, да бъде същевременно така безцветен и оеснафен, така посредствен? Фанатичната екзалтация не е истинската противоположност на посредственото всекидневно съществуване. Истинският контраст на прозаичния, посредствен начин на живот и мислене е творчеството. Обаче типичният комунист е един бездарен човек, който се обединява с останалите ординерни хора на основата на общата посредственост. Псевдоромантическият фанатизъм е именно лсевдоромантически, т.е. той не противоречи по своята същност на филистерството, а е само напразен опит за неговото отстраняване. Фанатизмът се оказва в крайна сметка компенсация на посредствеността. Когато се опиянява от лозунги, паради, митинги, тържествени събрания, комунистът се чувства по-значителен, отколкото е в действителност. За известно време измъчващият го комплекс за малоценност е приспан.
Обратното обаче също е валидно: ирационалните („романтически") изблици на омраза и заслепение могат да бъдат разглеждани като неподправена същност на комуниста (и на всеки примитивен човек въобще). За да си отдъхне от пристъпите на гняв, които го измъчват със своята интензивност и умори телносг, комунистът търси убежище в „спокойните" навици на филистера. Прозаичността в този случай е компенсация за тягостната атмосфера на истерията. Двете гледни точки га оправдани, тъй като основанията им се съдържат в самата природа на нещата. Вярна
25. Michail Kol’cov. Kakim on byl (Michail Kol’cov. Wie er war.). Vospominanija (Erinnerungen) Moskau, 1965, S. 66.
60
е както едната, така и другата. Прозаичността и фанатизмът се компенсират взаимно. А като цяло възниква анализираната по-горе амбивалентна структура на неизтощимата, посредствена комунистическа личност, която напразно търси спасение от чувството си за малоценност
Двата аспекта на амбивалентността между фанатизъм и прозаичност са в различно съотношение в зависимост от възрастта, специфичната социална позиция или индивидуалната нагласа на личността.
В най-чист вид псевдоромантиката намира израз в детската комунистическа организация (пионерската организация) . Това е разбираемо и не се нуждае от допълнителни пояснения. Нормално погледнато, у едно дете могат да се съдържат само известни наченки на еснафство. Казано тривиално: детето е твърде чисто, за да притежава душевната сухота на средния гражданин. Пионерската организация вероятно е единствената комунистическа организация, притежаваща известна привлекателност, която донякъде е естетизирана, макар че строго погледнато, тази естети зация изостава далеч зад естетическото в „буржоазните" детски занима ния (напр. в пионерската организация в нейния класически сталинистки вид бе преследвано фантастичното и приказното, догмите на „борбата против суеверието" забраняваха на свитата феи, вълшебници и вещици да пристъпят в социалистическия свят; по същите идеологически причи ни от изопачените в социалистически дух приказки в учебниците, детски те вестници и списания изчезнаха кралете и кралиците, принцовете и прин цесите, без които детският свят е изобщо невъзможен). Въпреки това животът в пионерската организация е по-интересен в сравнение с другите комунистически социални дейности. Той бива постоянно съпътстван от символи и може дълбоко да повлияе върху бъдещото развитие на личността. Най-здравите корени на комунистическото съзнчние се намират главно в пионерската организация. В известен смисъл убеденият и следователно честен комунист остава завинаги пионер. Манихеизмът, псевдо-религиозната нагласа към живота се проявява неприкрито и така да се каже, в своята най-чиста и наивна форма. Тук се говори, в духа на една наистина инфантилна митология, за „лошите капиталисти и земевладелци, които потискат бедните и ги експлоатират", за „лукавите империалисти, които не ги хваща сън, защото виждат, че сме свободни и ден и нощ ни мислят злото", чиито „тъмни планове" обаче биват непрестанно бдително следени и разобличавани от „Великия Съветски съюз". Благодари се на Ленин или на Ленин и Сталин, или само на Сталин и сетне отново само на Ленин — в зависимост от политическата конюнктура — за „нашето щастливо детство" и винаги се твърди, че тези легендарни личности „обичали много децата". Разказват се покъртителни истории за добрия чиио Ленин, който пращал учебници на някой си Ваня или Петя
61
(„той, който бе толкова зает, който неуморно се грижеше за благото на целия народ, намираше време да помогне на това добро, ала бедно дете — тогава още бушеваше гражданската война и империалистите се стремяха да уморят страната ни от глад").
Комсомолът наследява тази пионерска митология. В съотношението между патос и проза патосът запазва своето доминиращо положение. Елементите на игра и празничност остават и в комсомола: тържествени събрания, срещи с ветерани на партията, които разказват спомени за своите революционни младежки години и т.н. Както вече бе споменато, тонът на комсомолската преса винаги е барабанен и декламативен. Комсомолските плакати изобразяват винаги вдъхновени лица.
Но с възрастта още в комсомола започват да зреят плодовете на дребнавия филистерски егоизъм, на еснафското лицемерие. Ако подложим едно комсомолско дружество на психосоциологически анализ, бихме могли съвсем ясно да разпознаем бъдещия успяващ кариерист, бъдещия бюрократ и комформист. Той вече съидествува в зародиш. Защото именно в комсомола започва да изкристализира един човешки тип, който отлично познава средствата, водещи към успех в комунистическия свят, който съвсем точно знае по кой път трябва да се върви и по кой не. Още като комсомолски активист бъдещият кариерист знае, че той трябва на всяка цена да изпълни „инструкциите", които идват „отгоре" (един типичен израз от жаргона на функционерите) или най-малкото да създаде впечатлението, че ги е изпълнил в случая, когато „инструкциите са очевидно безсмислени (т.е. те трябва да бъдат „изпълнени" поне на книга, за „отчета". Следователно той се научава да мами собствената си система!). Още в комсомолския си период бъдещият функционер усвоява изкуството да разгръща колкото се може по-малко лична инициатива, защото той инстинктивно започва да усеща, че този дълбоко антииндивидуалистичен строй реагира подозрително на личната инициатива (тъй като тя винаги събужда съмнението, че системата всъщност си има работа с един „буржоазен индивидуалист", т.е. с човек, който изневерява на колективистичните принципи).
„Абакумов бе по-умен, отколкото изглеждаше на Яконов, но просто от дългата неупотреба, разумът бе станал за министъра безполезен: цялата му кариера се подреждаше така, че от мисленето той губеше, а от служебното усърдие — печелеше. И Абакумов се стремеше по-малко да напряга мозъка си." [26]
Още като комсомолски активист бъдещият партиен бос се пригажда
26. A. Solženicyn. V kruge pervom. Possel-Verlag, Frankfurt/M. o.J., S. 86.
62
да към правилото да не поема лична отговорност, тъй като в бюрократичната структура, чиято съставка е той, висшестоящите винаги имат право, тъй като тази структура функционира ирационално и поради това реакцията на началниците е непредсказуема. Още като комсомолски активист той придобива и една необикновена безчувственост; той усвоява изкуството да се държи съвършено безразлично към неприятностите на своя, дори от официална гледна точка, безпричинно обаинен съученик, или даже приятел, защото инстинктивно чувства: декларациите, че никой не трябва да страда без действително доказана вина, са лицемерни, системата фактически се нуждае от изкупителни жертви и с едно евентуално застъпване той рискува своята собствена кариера.
Вече в партията, която е върхът на подредената по възрастов принцип йерархическа пирамида на организациите, окончателно господства студената, тесногръда еснафска проза.
Същевременно нараства враждебността към надарените и все по-силно се поощрява посредствеността. В пионерската организация все още най-способните деца, най-добрите ученици са и водещите. Смята се за нещо, което се разбира от само себе си, че онези деца, които имат най-голям авторитет, трябва да ръководят и организацията. Само там елитарният принцип получава спонтанен израз. Най-надарените ученици намират в пионерската организация естествен простор за разгръщане на своите възможности — там те могат да задоволят своя стремеж към изява. Тоталната липса на социални познания и опит има за последица пълната липса на съмнения спрямо организацията. Отчасти, ала само отчасти, това важи все още и за комсомола. Тъй като, както вече бе споменато, в тази възраст отрицателните черти на характера вече са налице или най-малкото съществуват в зародиш, надареният млад човек започва за пръв път да усеща съпротивата и натиска на авансиращата, безскрупулна и верноподаническа посредственост. И накрая, в партията талантливите хора по правило се превръщат в малцинство, намиращо се под постоянно подозрение. Партията нарича себе си „разума, честта и съвестта на нашата епоха''. Ала вярно е точно обратното. В завода, в училището и дори в болницата партийните членове обикновено притежават само средни или лоши качества и поради това не са уважавани от колегите си. Некомпетентният партиен член, който обаче компенсира своята некомпетентност с вярност на линията, е най-разпространената и позната фигура в комунистическия свят. Това прави особено силно впечатление във висшите учебни заведения. Преди следването студентите — партийни членове обикновено са работили или са били в казармата. Те по правило нямат интереса към науката, жаждата за знания, свежестта на интелекта и на културата, които притежават момчетата и момичетата, започнали висшето
63
си образование непосредствено след гимназията. В голямата си част партийните членове са средни студенти и често биват дори подигравани от колегите си. В качеството си на партийни членове обаче те са задължени от своя страна да стимулират студентите към висок успех. От това следват гротескни ситуации, защото самите проповедници не са пример за добродетелите, които проповядват. Тяхната дейност придобива оттенък на лицемерие. Хората, които изискват от другите добри резултати в учението, но самите не ги постигат, стават по този начин за смях и се дискредитират в очите на останалите студенти.
Висшите партийни инстанции не правят изключение в това отношение, а ло-скоро изглеждат като едно особено убедително потвърждение на нашето твърдение. Ниско интелектуално ниво и скромно образование бе очевидното, абсолютно необходимо условие, за да се достигне поста член на политбюро по времето на Сталин. Пословичната некултурност на Берия („От Гутенбергово време той не е прочел нито една книга", се подиграваха с него в партийните среди) [27], военната некомпетентност на комисаря по отбраната Ворошилов, безцветността на Молотов и Калинин едва ли могат да бъдат подложени на съмнение. Върху тяхната вулгарност бе хвърлена светлина не само от дисидентски свидетелства, [28] но тя бе отчести призната и urbi et orbi [*] от трибуната на XXII конгрес на КПСС. [29]
В последните години обаче управляващите комунистически партии осъзнаха grosso modo [**] тази слаба страна. Донякъде те схванаха, че тяхното бъдеще зависи от това, дали ще успеят да привлекат на своя страна способни млади хора. Оттогава партията се опитва да ласкае надарените млади мъже и жени, вместо да ги отблъсква. Това бавно променя физиономията на партията, тъй като в нея застъпва едно поколение, което всъщност вече не притежааа комунистически манталитет. Комунистите от традиционен тип, които установяват този факт, са възмутени от „проникването в партията на случайни елементи, които не притежават комунистически добродетели". Ала в своята цялост този феномен е двойствен, защото партията модифицира от своя страна и „младите кадри", прави ги по-конформни и по-податливи; този процес протича чрез взаим но нагаждане. При това някои от тези new look [***] комунисти влизат
27. R. A. Medvedev, K sudu istorii, New York, 1974, p. 469.
28. Milovan Djilas, Conversations avec Staline, Paris, 1962, p. 175.
*. На града (Рим) и на света (Овидий, календар) — бел. пр.
29. Stenografičeskij otčet XXII s’ezda KPSS, t. 2, Moskva, 1962, S. 399-408.
**. В общи линии (лат.) — бел. пр.
***. От съвременен тип (англ.) — бел. пр.
64
в партията, водени от намерения, които едва ли биха я въодушевили, например да осъществят по-лесно едно бягство на Запад. Така опитите на комунистическия висш слой да се подмлади си остава един circulus vitiosus [****].
Съотношението между псевдоромантика и еснафска нагласа варира в зависимост не само от възрастта, но и от социалната принадлежност. Има професии, в които ентусиазмът е и съставна част на професионалните изисквания. Това важи за журналисти и професионални агитатори, за „пропагандисти" и оратори, за някои учители и за щатните пионерски ръководители. Въпреки че след смъртта на Сталин акцентите бяха поставени по-скоро върху деловитостта дори и в посочените дейности, тържествената бъбривост не е изчезнала и няма да изчезне, докато съществува комунизмът (така например най-добрите журналисти в социалистическия свят нямат право да завършват репортажите си с описание на потиснатото душевно състояние на своя герой, те трябва, независимо дали това отговаря на итината или не, да добавят няколко оптимистични думи за надеждата, волята,готовността за борба,тъй като знаят, че иначе „материалът няма да мине"). Без една оптимистична каденца комунистическата реч е невъзможна дори в нейните цивилизовани варианти. Съществуват обаче професии, чието своеобразие почти напълно изключва патоса и фанатизма — напр. тези на .търговските работници" и изобщо на днешните икономисти. Дори във времената на класическия комунизъм, когато идеологическата ирационалност в значителна степен пречеше на нормалното упражняване на тези професии, заетите с тях функционери бяха относително най-трезви. Съществуват обаче и такива дейности, в които има определено равновесие между двата елемента на разглежданата амбивалентност. Това е напр. дейността на тайните служби. Тя предполага (както при Гюнтер Гийом [*], чийто вкус и начин на живот всички негови началници и колеги възприемат като твърде банален), цинизъм и хладно самообладание, което често е твърде еснафско, ала също и фанатизъм, „несломима вяра в справедливостта на нашето комунистическо дело".
Това равновесие е още по-силно изразено в партийната върхушка. Благодарение на западната склонност към рационализиране на комунистическото поведение, много изследователи не устояха на изкушението да изобразят комунистическите ръководители като студени и бескрупулни политици-реалисти, които събуждат и използват фанатизма на масите,
****. Порочен кръг (пет.) — бел. пр.
*. Гюнтер Гийом — източногермански шпионин на работа секретариата на социалдемократическият канцлер Вили Брандт; неговото разкриване през 1974 г. доведе и до оставката на Брандт. — бел. пр.
65
ала самите вътрешно не го споделят. Това важи в още по-голяма степен за днешните комунистически водачи, но не и за типично комунистическото душевно устройство и следователно не е характерно за епохата на Ленин и Сталин. Стилизацията на комунистическата върхушка като група от леденостудени политици-реалисти изопачава същинското положение на нещата. Наистина има нещо подобно, но само като един компонент на цялото. Другият компонент е псевдоромантическата истерия. Не е вярно твърдението, че класическите комунистически водачи не са споделяли причинения от тях фанатизъм на масите. Точно обратното: фанатизмът бе при тях още по-силно изразен, но винаги в амбивалентна връзка с една прозаичност, проявяваща се и в циничния реалистичен усет. Това заключение следва най-напред от някои чисто логични съображения. За да се постигне по насилствен път такова огромно разрушение на ценностите на културата, такова цялостно преобръщане на социалните структури, до което доведе болшевишкият преврат, на неговите водачи е потребно силно душевно напрежение. Това напрежение се съдържа в истеричната псевдоромантика, в една idèe fixe да се постигне с цената на всички средства „божия рай" на земята. Но и емпиричният материал доказва нашето твърдение.
Да вземем например личността на Сталин, т.е. онзи държавник, който изгради комунистическата система в днешния й вид. Сталин бе не само „трезв" политик-реалист, на когото никакви доктринерски и емоционални съображения не попречиха да разтури Коминтерна, за да направи една политическа концесия на „империалистическия" англо-саксонски свят, не само човекът, който препоръча на китайските комунисти да се откажат от борбата с националистите, без да го е грижа за романтичните идеали на революцията и не само човекът, който по време на войната си играеше с имената на руските светци и князе, без да си дава особен труд да приведе това в съзвучие с антирелигиозните и антицаристки идеали на революцията. Той бе също и човекът, който проведе колективизацията и следователно — съсипването на селото с една наистина безумна последователност (т.е. с една доведена ad absurdum романтична представа за бъдещето) . Джилас, на когото дължим един изключителен портрет на Сталин, бе уловил внимателно и тънко истеричните изблици на човека, който уж притежавал „железни нерви" [30]
Една друга амбивалентност е амбивалентността на
3. ДОГМАТИЗЪМ И ПРАГМАТИЗЪМ
От една страна комунистическата доктрина е крайно застинала.
30. Milovan Djilas, Conversations avec Staline, Paris, 1962, p. 106-107, 128, 129-200.
66
Комунистическото съзнание е така устроено, че оказва перманентна съпротива на всяка промяна и на всяко обновяване. Нищо не е тъй противно и неприятно на партийния манталитет както освежаването. Цялата история на болшевизма — от Ленин през Сталин, Маленков, Хрушчов до Брежнев и Андропов — е дълга верига от предупреждения и призиви да се запази догмата непокътната. Да припомним „жалоните" на това пермаментно оборване на „погрешните учения". През 1908 г., когато болшевизмът бе все още едно ново политическо учение, Ленин написа своята книга „Материализъм и емпириокритицизъм", за да осъди еретичното свързване на марксизма с емпириокритичната философия. През 1929—1939 г. по указание на ЦК бе осъден „меншевуващият идеализъм". През 1931 г. ЦК и Съветите на народните комисари анатемосаха модерните американски педагогически теории, които тогава се разпространяваха в съветското образование. През 1944 г. теоретичният орган на партията „Болшевик" заклейми публикувания по това време трети том на официалната „История на философията" поради положителното отношение към буржоазния философ Хегел. През 1946 г. Жданов нападна литературните списания „Звезда" и „Ленинград" поради отстъпления от естетическите догми. През 1947 г. отново Жданов атакува учебника (!) по история на западната философия от проф. Г. Ф. Александров поради недостиг на борчески партиен дух. През 1948 г. по нареждане на ЦК Лисенко нападна привържениците на генетиката. През 1949 г. „Правда" обвини най-изтъкнатите театрални критици в „космополитизъм", т.е. в симпатия към съвременната западна култура. През 1953 г. бе осъдена „буржоазната" кибернетика. През 1956/1957 г. съветската преса се занимаваше с анатемосването на новото следсталинистко течение в полската култура (Лешек Колаковски, Виктор Ворошилски, Йежи Вятр и др.), с френския еретичен марксист Анри Льофевр и с американския комунистически писател Хауърд Фаст поради посегателствата им спрямо ортодоксалността. Между 1956 и 1959 г. обект на остра критика бе „югославският ревизионизъм" и специално програмата на Съюза на югославските комунисти. От 1957 до 1959 г. Дьорд Лукач бе всекидневна тема на партийната преса. След 1963 г. и особено преди и след пражките събития, съветските идеолози отправяха нападки към Гароди, към списанието „Практика", към писателя Мнячко, срещу политика Цисарж икономиста От а Шик, срещу публициста Пеликан, срещу философите Косик и Свитак, срещу теоретика на изкуството Ернст Фишер, накратко — срещу всички инициатори и застъпници на един „социализъм с чо вешки лик", на един реформиран комунизъм. След това дойде редът на еврокомунистите — Карильо, Берлингуер. . .
Тази „идеологическа черна хроника", която в никакъв случай не
67
е пълна, но все пак регистрира етапите на идеологическите кампании, показва еднозначно, че комунизмът е безнадеждно застинал в своята догматика и че би било наивно и илюзорно отново да очакваме, че той би се оставил да бъде реформиран именно като комунизъм.
Същевременно комунистите притежават една удивителна способност да забравят догмите, когато това им се вижда полезно. Впрочем в различни форми това важи за всички етапи от историята на комунизма. Въпреки всички свои принципи Ленин провъзгласи през 1922 г. НЕП-а, който бе значителен отказ от икономическите принципи на партията, тъй като представляваше частична реставрация на капитализма. Сталин не се посвени да сключи пакт с Хитлер. Сервилността към нацистите бе толкова голяма, че тя далеч надхвърляше границите на дипломатическата куртоазия — между 1939 и 1941 г. думата „фашист” бе практически изчезнала от съветската преса. Обратно, след избухването на германско-съветската война, въпреки всички принципи на доктрината, Сталин стигна дотам да обожествява и да дава като славни примери на войниците от Червената армия светия княз Александър Невски, имперските военачалници маршал Суворов, който бе палачът на Варшавското въстание, маршал Кутузов, който се бореше против „буржоазно-прогресивния" Наполеон — следователно все истински реакционери. Въпреки своя несъмнен атеизъм, комунистическото правителство практически забрани по време на войната атеистичната пропаганда и кокетираше с църквата. Много характерно бе поведението на комунистите и в окупираните от съветите страни в първите следвоенни години. Комунистическите водачи многократно и категорично обещаваха, че целта им не е въвеждането на диктатура на пролетариата и че макар и да се стремят към „изграждане на социализма", това щяло да стане в съюз с другите коалиционни партии, а не против тяхната воля. Те тържествено обещаваха, че ще проведат само някои реформи, само някои ограничения на едрия капитал, но не и премахването на всякаква частна собственост — което бе в пълно противоречие с марксизма-ленинизма. Лицемерието на тези обещания е, разбира се, нещо банално известно. Но то доказва, че догмите съвсем не са винаги неприкосновени. Защото истинската неприкосновеност изключва както противоречието, така и лицемерието.
Комунистическите правителства бяха винаги готови да сътрудничат с жестоки врагове на комунизма, с палачи на хиляди комунисти, следователно с фашистки или милитаристко пучистки правителства и това не събуждаше у партийните ръководства никакви угризения на съвестта Известно е, че след сключването на пакта Молотов Рибентроп, НКВД напълно спокойно екстрадира някои германски комунисти, избягали в Съветския съюз и ги върна направо на Гестапо! През 1942 г.
68
съветското посолство в София отказа от тактико-политически съображения да отговори положително на запитването на българското правителство, дали пленените в България като съветски парашутисти български комунисти принадлежат към Червената армия: по този начин „родината на световния пролетариат" ги тласна безжалостно към сигурна смърт, тъй като при своето запитване българската страна бе заявила, че ако българите се окажат съветски офицери, те ще бъдат третирани като чужди военопленници, а не като местни политически престъпници.
Това продължава и до днес. Въпреки че режимът на полковниците в Гърция преследваше комунистите, отношенията между хунтата и Източния блок бяха на практика отлични. Отношенията между Гърция и комунистическия свят бяха по това време дори по-добри, отколкото тези между Гърция и някои страни от НАТО! Въпреки ритуалните фрази против военния режим, които отвреме-навреме се появяваха в източната преса, комунистическите страни бяха редом с Португалия и Испания единствените европейски страни, в които протестните демонстрации пред гръцките посолства бяха осуетени от полицията.
Специфичен нов вариант е смесицата от идеологическа застиналост и икономическа податливост. Комунистическият свят все повече клони към рязкото разграничаване между бизнес и идеология. Всекидневно се ругае западното влияние и също тъй всекидневно се правят усилия да се привлекат колкото се може повече западни туристи. Като илюстрация на странните взаимоотношения, които възникват напоследък между бизнес и идеология в комунистическите страни, могат да послужат следните събития: около 1964 г., когато реформите на Хрушчов все още се усещаха, българското политбюро обсъди евентуалното откриване на публични домове за западни туристи и то с персонал, „внесен" от Запад. В това с основание бе видян един допълнителен, съвсем немаловажен източник за валута. Смелата идея дойде от „технократичните" кръгове в партийния апарат и от отговарящия тогава за икономическите въпрцси член на политбюро Лъчезар Аврамов, който пламенно се стремеше към модернизиране на системата в смисъл на икономическа ефикасност. У другото, доктринерско крило комунисти от стар тип в партийния апарат, обединени около отговарящия за „идеологическата работа'' секретар на ЦК Митко Григоров, това предложение възбуди възмущение и яростна съпротива. В крайна сметка Григоров успя да издейства отхвърлянето на нечувания план. Ала между двете тенденции съществуваше — и съществува — не само конфликт, но и своего рода разделение на труда и взаимодействие: комунистическата система се нуждае както от пуритански принципи, така и от материални блага, както от „комунистически морал", така и от американски долари. В определен момент
69
нуждата от едното или другото може да вземе надмощие. Но в общи линии става дума за едно, макар и нестабилно, равновесие. В този смисъл гротескната случка е по-типична, отколкото би могло да се помисли, именно поради това, че тя е екстремен израз на един иманентен на системата дуализъм.
Тази амбивалентност може да бъде до определена степен рационализирана, т.е. да бъде привидно отстранена. При това са възможни две интерпретации: или да се приеме, че комунистите „всъщност” са прагматици и верността към догмите е само демагогия и маскировка, или, обратно, да се твърди, че те са „всъщност" доктринери и догматици, а прагматичните компромиси са само инструмент за постигане на догматичната крайна цел. Исак Дойчер не успя да се реши окончателно в полза на едното или на другото значение: той изтъкна, че е трудно да се разбере, дали великоруският национализъм бе за Сталин само едно средство към установяването на световното комунистическо господство или обратно, комунистическата идеология бе само едно средство, съдействащо за успеха на великоруската хегемония [31]. В конкретния случай, с който Дойчер се занимаваше, може според мен да се твърди, че Сталин се бе посветил на една двустранна, но все пак единна задача, а именно — руско-комунистическото световно господство, установяването на господството на комунизма, но на руския комунизъм, или на господството на Русия, но на комунистическа Русия. Ако се опитаме да рационализираме тази амбивалентност в нейния най-общ смисъл, би се създало впечатление, че за комунизма е типична все пак застиналата догма: комунистите, въпреки своя прагматизъм, никога не са се отказвали от крайната си цел От тактически съображения обаче. напр. по време на войната, тази крайна цел бе наистина често премълчавана, но никога — изоставяна.
Да разгледаме сега по-внимателно прагматичните концесии, които комунизмът е готов да предостави при определени обстоятелства на некомунистическите сили. Колкото и те да се набиват в очи — като напр. тържественият респект пред старите князе, светци или национални герои, или появата на полкови свещеници сред Червената армия, то те всъщност не оставят никаква възможност за некомунистическо мислене и действие. Активността на църквата бе улеснявана само дотолкова, доколкото тя би могла да допринесе за победа във войната. Специфично църковната дейност обаче, която е универсална и духовна, а не национална и политическа, остана както и преди, забранена. Свещеници бяха допуснати в армията само заради по-възрастните войници. Обаче за конкуриране
31. Isaak Deutscher, Stalin. Stuttgart, 1962, S. 556-557.
70
на църквата с комсомола, т.е. за една духовнопастирска дейност сред младите хора във въоръжените сили и изобщо в страната, въобще не можеше и да става дума. Култът към царските знаменитости в пропагандата и историографията бе дотолкова естествен, доколкото сталинистката власт бе истински наследник на автократическата традиция на Русия, ала той не влечеше ни най-малко след себе си реабилитация на мирогледно-политическото съдържание на идеите на Суворов и Кутузов. Комунистическата власт се решава на прагматично-опортюристични мерки само в естремни ситуации (война, икономическа катастрофа, наложила въвеждането на НЕП-а, сегашните икономически затруднения, които nolens-volens [*] изискват растяща деидеологизация). Ако комунизмът би могъл да избегне подобни компромиси, той никога не би ги правил и допускал, независимо от техните предимства. Един израз, който беше в обръщение в началото на следсталинистката епоха в страните от Източния блок, фиксира съвсем точно тази особеност. Тогава се казваше: „Ако е (комунистическите водачи) можеха да господстват, без да правят отстъпки, тогава те биха управлявали още хиляди години със сталинистките методи." Следователно в амбивалентността догматизъм-прагматизъм, приоритетът се пада на догматизма.
Както вече бе подробно обяснено, комунизмът се характеризира с ирационалност. Подобни събития като колективизацията на селското стопанство, съзнателното игнориране на постиженията на западната наука и техника, изтребването на генералитета в навечерието на германското нахлуване са очевидно безумие, несъвместимо с трезвия здрав човешки разум и в този смисъл представляват пълна противоположност на прагматизма.
Ние осъзнаваме напълно конвенционалността на този ред (на първо място догматиката, на второ — прагматизмът) . Става дума в крайна сметка именно за една истинска амбивалентност и затова е трудно да се формулират твърди правила и закономерности. Пропорцията между двете страни на тази амбивалентност зависи от конкретното съотношение на твърде хетерогенни и комплексни фактори.
Ние споделяме възгледа, че тази амбивалентност е обусловена от две важни особености на комунистическото съзнание: първата причина е неограничената претенция за обладаване на истината. Комунистите вярват, че само те притежават истината и че техните цели и идеали представляват Summum bonum [**]. Идеологическата застиналост е като че ли скрое на по мярката на подобно убеждение. Неизбежна обаче е също и прагматичната
*. Щеш не щеш (лат.) — бел. пр.
**. Върховно благо (лат.) — бел. пр.
71
безскрупулност. Защото, когато аз и само аз притежавам истината, нещо повече — цялата истина и когато само моите думи гарантират на човечеството абсолютното благополучие, тогава аз имам безспорно и правото да се нагаждам към обстоятелствата, тъй като абсолютността на моята мисия уравновесява коварството на дребните ми трикове.
Втората причина лежи в природата на практиката, която за комунистическата доктрина има фундаментално значение. Практиката, определена от ленинстките марксисти като „основа, източник и крайна цел на познанието" и като „критерий за истината” има всъщност двойнствен характер.
Подчиняването на теорията на практиката, задачата, светът не само да бъде обяснен, но — в още по-голяма степен — и променен, благоприятства без съмнение прагматичното поведение, за което идеята се оказва само средство към чисто практически цели и което винаги трябва да бъде нагаждано към обстоятелствата. Този аспект на ролята на практиката в марксистко-ленинската идеология е съвсем понятен. (Тук се има предвид именно марксистко ленинското учение за практиката, а не марксистката философия на практиката, която на основата на Маркс разглежда практиката като хуманизираща активност, а не като реална политика и следователно не оправдава прагматични действия.)
Приматът на практиката обаче има и една друга страна, която в досегашната съветологическа и марксологическа литература остана незабелязана: колкото и странно да звучи това, този примат на практиката благоприятства догматизма и застиналостта. Постулатът, според който на практиката принадлежи приоритет спрямо теорията, изисква изместване на акцента по посока към действието — обаче, за да се осъществи едно много трудно, натъкващо се на съпротива действие, е необходим отказ от мисленето като от една комплицирана, мултидимензионална система и да се ограничи свободното му разгръщане. По своята същност мисленето е критично и „бунтарско". Именно това качество на мисленето се оказва обаче опасно за тезата за примата на практиката. Иначе казано, свободно мислещият човек е в състояние да се откаже от своите предишни възгледи по причина на своя критицизъм. Ала за да се осъществи едно дело, целта трябва да остане константна. Комунистите инстинктивно усещат, че ако в тяхната среда се намират хора, които мислят твърде много и твърде свободно, това би могло да доведе до колебание спрямо практическата цел (събаряне на буржоазното общество). Без тази цел комунизмът не би бил вече никакъв комунизъм. В това са най-дълбоките корени на комунистическия страх от самостоятелното мислене и тяхната същинска причина. От гледна точка на прима та на практиката следователно е за предпочитане да бъдеш догматичен,
72
а не — критичен.
Тази зависимост може да бъде разгледана и във връзка с един друг аспект. Практиката е действие, а не съзерцание и поради това е тясно свързана с областта на ирационалното, макар тя да не е непременно антирационална. Практиката в крайна сметка бива тласкана от идеали, т.е. от ценности, а не от теоретични разсъждения. Това важи особено за комунистическата политическа практика, т.е. за тоталното унищожение на буржоазното общество главно по пътя на насилственото завземане на властта.
Човек приема страданията и смъртта и причинява на други страдания и смърт само тогава, когато цялото му същество е завладяно от определени ценности. Мисленето самд не стига за това. Екзистенциалният характер на тези ценности им придава устойчивост. Комунистическият идеал не би бил никакво Summum bonum, за чиято роля претендира, ако същевременно не претендираше да остане вечен, т.е. константен. Константността на ценностите обаче е противоположна на динамичната свобода на мисленето, на неговата независимост. Аксиологическата сфера, в която се намира практиката, вижда в мисленето своя най-опасен враг и е готова винаги да го обуздава, т.е. да води до догматична застиналост. С помощта на този механизъм (примат на практиката, ценностите, константност на ценностите, догматизъм) ирационалната страна на прак тиката постига догматичната деградация на мисленето. От една страна, ролята на практиката в комунистическата идеология поражда едно „безпринципно" прагматично поведение, а от друга, тя причинява догматична склероза на мисленето. Така в крайна сметка тази амбивалентност следва да се изведе от всеобщата ирационалност на основното комунистическо отношение към действителността, от преувеличената, абсолютизирана (и същевременно едностранчиво разбрана) идея за практиката.
4. ВЯРА И СЦИЕНТИЗЪМ
Тази амбивалентност следва също тъй да бъде разгледана специално. Религиозните или всъщност псеБдорелигиозни черти на комунизма са очебийни. Всички признаци на религията намират своя секуларизиран корелат в доктрината и в практиката на марксистите-ленинци. Религиозната идея за една изначална чистота се превръща в учение за първобитното комунистическо общество. Типично религиозна функция изпълнява представата за появата на частната собственост и произтичащото от нея разделение на обществото на антагонистични класи.
Тази идея е социологическо-икономическа трактовка на идеята за първородния грях. Учението за борбата между прогреса и реакцията и специално между пролетариата и буржоазията свидетелства най-ясно
73
за манихейския характер на марксическата теория за обществото. В това учение намира израз традиционният религиозен принцип за борбата между доброто и злото. По-нататък чрез пророчеството за неизбежната победа на пролетарската революция, комунизмът се превръща в една секуларизирана, земна есхатология. Премахването на частната собственост, ликвидирането на буржоазията — това е окончателна победа над злото, това е наказанието на прокълнатите в резултат на Страшния съд. Обратно, безкласовото комунистическо общество е революционно-марксическият вариант на рая Божи, атеистичното хилядолетно царство. Следователно така е изградена хилиастичната [*] доктрина, в която могат да се намерят всички моменти на едно ерзацрелигиозно, изопачено християнско тълкуване на световната история.
Ала не само тезисите на комунизма са псевдорелигиозни. Подобен характер притежават и методите на комунистическата идеология: както и в религията (и юдейската, и християнската), не рационалното мислене, а откровението е най-сигурният източник на познанието. Откровението се съдържа в трудовете на „класиците" на марксизма. Те биват разглеждани като абсолютна и неприкосновена истина и за комунистите имат същото значение като Свещеното писание за християните и Коранът — за мохамеданите.
С метода са тясно свързани и други феномени от теологическо естество. Комунизмът има не само своето Свещено писание, но и своите пророци и евангелисти. Това са именно „класиците", които провъзгласяват божието слово, т.е. „обективната социално-икономическа необходимост". Профетизмът е същностна характерна черта на марксизма-ленинизма. Комунизмът е невъзможен без пророчествата на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Мао или „Че" Гевара. Комунизмът — това е тържественото обещание, че краят на мъките е неизбежен и че той дори наближава (да си припомним трескавото очакване на съвсем скорошната победа на пролетариата, което намира израз в „Комунистическия манифест" и периодично се появява в писмата на Маркс и Енгелс до края на живота им; последната публична реч на Ленин пред Московския градски съвет, в която той заявява, че тези, които тогава са били на 15—16 години, щели да видят наистина комунистическото общество със собствените си очи!). Комунизмът е немислим без надеждата, че земната юдол на плача вероятно в обозримо бъдеще ще се превърне в рай. Конкретната дата бива наистина непрекъснато отлагана и все по-неясно определяна, ала мечтанията продължават да заемат както и преди своето твърдо установено място в идеологията и пропагандата. Комунизмът е
*. Хилиазъм — религиозно учение за края на историята и Царството Божие — бел. пр.
74
също едно силно изразено месианско учение, тъй като пролетариатът като истински месия ще осъществи чрез своите героични дела, чрез своя доброволен (и същевременно предопределен) акт на саможертва Божия рай, безкласовото общество! Паралелът се оказва учудващо точен и детайлен, защото както Синът Божи умря за „другите", за хората, така и пролетариатът е единствената класа, която не може да освободи себе си, без същевременно да освободи и другите експлоатирани и потискани слоеве на обществото. Същевременно пролетариатът бива определян като единствената класа, която не се опитва да увековечи собственото си господство, а, снемайки себе си като класа, с това разрушава и всякакво класово господство. [32] Ала по този начин пролетариатът „трансцедентира" цялата досегашна история и я надхвърля в едно чисто секуларизирано преображение. Защо този преобразен пролетариат, който има твърде малко общо с истинския пролетариат, да не каже: „Моето царство не е от този свят!"
Непогрешимостта на „светите текстове" изисква непременно и една псевдонаучност за нейното обозначаване, т.е. екзегеза и нейния необходим компонент — логомахията, схоластичния спор за думите. Цялата история на вътрешните комунистически кавги доказва, че доктринерските хитроумия и безплодната борба около тях принадлежат към най-дълбоката същност на комунизма. Противоположността на ортодоксията е по необходимост ереста. Призракът на еретика постоянно преследва комунистите и образува вътрешната диалектика на комунистическото движение. Комунизмът има своите църковни събори — партийните конгреси, своите светци от по-нисък ранг, своите тълкуватели на вярата, които наистина не са непогрешими в степента на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Мао, но които представят най-добрите, често разрешени от самите „класици" интерпретации на техните забъркани тезиси — напр. Жданов, Маленков или Суслов. (Жданов проведе философските и литературни погроми през 40-те години, а Маленков „дефинира" типичното в изкуството.)
Както вече бе посочено, комунизмът е вяра и като вяра той има своя доктрина, своя теология, своя есхатология, своя догматика, своя екзегеза и свои канони. Той има обаче и своята свещена история и следователно — своята мартирология. Стилизираното описание на героичните подвизи на борците комунисти образува съдържанието на тази свещена история. Нейни мъченици са тези, които възторжено и безкористно са
32. Karl Marx, Friedrich Engels, Manifest der Kommunistischen partei. Dietz Verlag, Berlin 1953, S. 34.
75
участвали в нелегалната и въобще в революционната борба. Агиографските описания на затвори, изтезания, сблъсъци с полицията, на смели речи на борците пред „буржоазния" съд, поразително напомнят на християнските светци, на смелостта, с която те изповядват убежденията си, на това, че те са предпочели смъртта пред езичеството, на описанията за гоненията на християните от римските императори.
Още по-релевантна за проверката на нашето твърдение обаче е цялостната атмосфера в комунистическия свят. Цялостното поведение на типичния комунист е псевдорелигиозно. Той вярва в своите тезиси по един религиозен, по-точно по един псевдорелигиозен начин. Комунистическата екзалтация притежава истинска религиозна природа. Руската тълпа чака с часове, за да види мумифицирания Ленин в неговия мавзолей, също както тълпата е чакала по-рано с часове в манастирите, за да почете реликвите на някой светец. Френетичността на масата, дълбокото страхопочитание дори само при споменаването на свети имена като Ленин и Сталин, задължителните портрети на партийните ръководители и на „класиците" в службите, в магазините, а също и в множество частни домове, които изпълняват ролята на предишните икони, украсата на партийните клубове, която следва да се разглежда като имитация на църковния олтар, самият език, с който комунистите си служат, за да дадат израз на чувствата си — всичко това са несъмнените симптоми на едно религиозно схващане за света и човека. Имаме всички основания да говорим за истинска партийна мистика. И наистина, в съзнанието на типичния функционер партията присъства почти като едно живо, всемогъщо, вездесъщо и всезнаещо същество. Както за християнина църквата е мистичното Corpus Christi [*], т.е. една общност, която придобива трансцедентен, отвъден смисъл, така за комуниста от традиционен тип партията е мистично и индивидуализирано въплъщение на обожествената „историческа необходимост". Когато съветските и източноевропейските поети наричат партията „майка", когато се обръщат към нея с „О, Партийо!", то това не е само една метафора, както те самите смятат на равнището на съзнанието и както биха отговорили на това наше твърдение. В своето подсъзнание или по-скоро в една сфера, намираща се между съзнанието и подсъзнанието, всеки комунист вярва, че партията наистина е негова майка.
В светлината на тази партийна мистика много аспекти на комунистическото поведзние стават разбираеми, включително и някои от най-натрапващите се и драматични измежду тях. Преди всичко имаме предвид изцяло мазохистичното понасяне на абсурдността, а също и на страданията,
*. Тялото Христово (лат.) — бел. пр.
76
причинени от партията: на партията човек трябва да се довери тъй сляпо, като неопитното дете — на майка си, дори когато невинаги е в състояние да разбере нейните мотиви.
На перото на българския партиен поет Христо Радевски дължим едно стихотворение, което може да се определи като изумителен комунистически вариант на Credo quia absurdum [**]. Обръщайки се към партията, Радевски се провиква: „Аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори!"
От същото ерзацрелигиозно страхопочитание пред партията-майка бе проникнато съзнанието на онези, станали жертва в чистките комунисти, които въпреки ареста и мъченията заради предполагаеми, ала в действителност неизвършени от тях „престъпления", смирено останаха верни на партията и като благодарни и любещи деца не допуснаха и сянка на упрек към удрящата ги за тяхно „добро" майчинска ръка на партията: „Ако това е необходимо на партията", каза в затвора на своя другар по килия един от секретарите на районния комитет на партията в Ростов на Дон, „ние трябва мълчаливо да се пожертваме". Някои арестанти оправдаваха в разговор със съкилийниците си дори използване на мъчения. П. И. Забалкин се бе срещнал в една от общите килии с група партийни функционери. Те твърдяха, че щом съветската власт е принудена да използва такива жестоки мерки, значи това се налага. Дори когато бяха. подложени на рафинирани инквизиции, тези хора пееха песен, в която се срещаха думите: „Не познавам друга страна, в която човек може да диша така свободно". [33]
Солженицин забеляза с право, че суеверният страх от това, да не бъдат отблъснати от партията, е изиграл изключителна роля за капитулацията на антисталинистките опозиционери в публичните процеси.
„Какво е плашело най-вече Бухарин в тези месеци преди ареста му? Достоверно е известно: да не го изключат от Партията! Да не се лиши от Партията! Да го оставят жив, но извън Партията!". [34]
От подобно естество е и комунистическата борба срещу антикомунистите, некомунистите и еретичните комунисти. Това напълно съответства на борбата на християните против езичниците и еретиците. Безграничният гняв срещу предателите става по-понятен, когато се вземе предвид неговата прилика с църковната борба срещу отклоненията от вярата. Това е борба срещу тези, които си позволяват да оспорят
**. Вярвам, защото е абсурдно (лат.) — бел. пр.
33. R. A. Medvedev. K Sudu istorii. Genezis i posledstvija stalinizma. New York, 1974, S. 796.
34. Ал. Солженицин, Архипелагът ГУЛАГ. Бълг. правод Ив. Дойчинов. Вж. сп. „Факел”, бр. 5/1990 г.
77
ненакърнимостта на свещеното учение и да застрашат единството на партията, т.е. целостта на Corpus Christi. Антикомунизмът, некомунизмът и еретичният комунизъм са в съзнанието на партийния член кощунство, посегателство срещу волята и словото божие. А на Кощунство винаги се реагира с възмущение.
Комунистите отхвърлят тези твърдения и то със същото възмущение, което твърдението описва. Те настояват, че става дума за буржоазни твърдения, че марксизмът бил пълната противоположност на религията. Ала именно възмущението издайнически показва, че е уцелено болното място, защото тази реакция носи характера и на оскърбено религиозно чувство.
Тази реакция обаче изразява и другия полюс на амбивалентността, а именно просветителския сциентизъм и късен рационализъм на комунистическата теория.
От една страна, доктрината съдържа, както вече бе посочено, един изразен псевдорелигиозен светоглед и житейски схващания, носени и проникнати от духа на една истинска религиозна екзалтация. От друга страна, тя е закъсняло ехо на духовната атмосфера на 19 век, на типичното за онази атмосфера „научно суеверие". Преди всичко тук следва да бъде споменат един пар екселанс култ към науката. Комунистите издигат на първо място претенцията за научност на тяхното учение. В научността те виждат принципната разлика между техните собствени концепции и тези на „утопичните социалисти".
„Развитието на социализма от утопия в наука" — така е озаглавен всеизвестният труд на Енгелс. Във всички области на знанието и действието комунистите претендират за строга научност. Главната заслуга на диалектическия материализъм се състояла в това, че той бил в унисон с научните резултати, че той, както гласи стереотипът, се опирал на „здравия фундамент" на най-важните постижения на естествените и обществените науки. [35] Духовният баща на тази нагласа бе Енгелс, който в своя труд „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия" твърдеше, че развитието на отделните науки е поставило „края" на философията. [36] За Енгелс възникването на диалектическия материализъм бе между другото обусловено и от епохалните открития на природните науки през 19 век (откриването на клетката, превръщането на енергията, дарвинизма). [37] В своя удивителен опит да обори кантиантското
35. Grundlagen der marxistischen Philosophie. Nach der zweiten, überarbeiteten und ergänzten russischen Ausgabe. Dietz Verlag. Berlin. 1964, S. 25, 26.
36. Friedrich Engels, Ludwig Fauerbach und der Ausgang der klassischen deutschen Philosophie. Felix Meiner Verlag. 1946, S. 50.
37. Пак там, с. 37, 78
78
„нещо в себе си", Енгелс използва аргументи от природните науки — той се позовава, както вече бе казано, на откриването на ализарйна (I). Тази традиция бе продължена в по-късното развитие на марксизма. За Ленин главният аргумент срещу гносеологическия идеализъм е упрекът, че той противоречал на резултатите от естествените науки. Дори някои от еретичните марксисти (като напр. Алтюсер) са истински последователи на този анахроничен сциентизъм. Наистина сред марксистите се намират и мислители, които не са обвързани от подобен сциентизъм — напр. Лукач, ала те биваха постоянно анатемосвани от кнституционализирания марксизъм, именно защото внасяха некомунияически елемент в комунистическата философия.
Комунистическият атеизъм има също така в голяма степен за основа натурализма и сциентизма. Сътворението на света бива оборвано чрез тезата за съхраняването на материята и енергията. По-раншното отхвърляне от съветска страна на моделите на една ограничена в пространството вселена бе диктувано от опасението, че то „внасят контрабандно" и един творец-бог във вселената. Тази мисловна схема означава обаче,. че метафизично-теологичният въпрос за сътворението на света бива поставен на чисто естественонаучна плоскост. По-нататък борбата срещу религията се води с помощта на дарвинизма. На тази цел служи и съветското обяснение на биогенезата (А. И. Опарин). Тъй като академичните аргументи на комунизма имат повече или по-малко сциентистки характер, то разбираемо е, че популярните, предназначени за Масите войнстващи писания се свеждат до една опростена естественонаучна представа за света. В продължение на дълго време те съдържаха куриозни твърдения, напр., че съветските космонавти не са забелязали в космоса никакъв Бог.
Комунистическите идеолози вярват също, че чрез резултатите на такива естественонаучни дисциплини като напр. анатомията и особено физиологията на висшата нервна дейност са успели да оборят учението за безсмъртието на душата.
За разлика на атеизма на един Жан-Пол Сартр например, който е на съвременно равнище и се характеризира със съвсем друг подход към проблемите, комунистическият атеизъм не може да преодолее старата идея на Просвещението, според която позитивното знание за природните (троцеси доказва неправилността на религиозните догми.
Основният сциентистко натуралистичен подход на комунистите към действителността се разпростира и върху културните и социални структури. Комунистите виждат новаторството на своята доктрина в това, че то прилага природонаучни методи и в областта на обществото. Наистина, марксистко-ленинските теоретици изтъкват с гордост, че за разлика
79
от стария механистичен материализъм, те не извеждат висшето от нисшето и че са решително за признаване на разнообразието, автономността и комплексността на регионите на битието, на пластовете на битието (ако си послужим с израза на Николай Хартман). Ала те не по-малко гордо настояват, че според Енгелс [38] на марксизма се е удало да схване историческия процес като естественоисторически процес. Историческият материализъм съдържа по наше мнение ценни елементи, тъй като насочва вниманието към по-рано пренебрегваната многозначна зависимост между икономика и култура. В това отношение материалистическият исторически възглед е едно оригинално учение, което заслужава сериозно внимание. Въпреки това обаче, то е построено по модела на естествените науки. В този модел намира своето обяснение основното историко-материалистическо намерение на всяка цена да бъде прокаран един детерминизъм, пък дори ако този детерминизъм е непонятен и необоснован — тук имаме предвид постулата, според който икономическото „определя" духовното.
И в отделните хуманитарни дисциплини този начин на процедиране плува изцяло във водите на отдавна преодоления просветителски сциентизъм на 18 и 19 столетие. Дори най-надарените представители на класическия исторически материализъм (като напр. Плеханов) обясняваха произхода на изкуството като едно „естествено" развитие на нисшето къв висшето, т.е. на чисто биологично полезното към онова, което по-късно бива определяно като красиво или добро. Плеханов неуморно ни разказва за обичаите на първобитните племена и също тъй неуморно ни обяснява., как изкуството произлязло от труда и от лова. Същото предприема Кауцки върху плоскостта на етиката (остава само да добавим, че много кауцкиански тези, въпреки всички критики, бяха неотменна съставка на комунистическите теории и че една популярна негова работа „Икономическото учение на Карл Маркс" бе преиздадена няколко пъти дори по времето на Сталин и служеше като официално одобрен учебник за висшите учебни заведения). С не по-малък ентусиазъм Кауцки търсеше корените на моралните ценности в икономическото. Според него нравствеността е имала първоначално една биологически и икономически полезна функция, която по-късно била забулена зад „идеалистически" и „спекулативни" фрази. [39] Кауцки дори, основава своя етически исторически оптимизъм върху „трезвото" разсъждение, че
38. Karl Marx, Friedrich Engels, Ausgewählte Schriften in zwei Bänden, B. II. Dietz Verlag, Berlin. 1953, S. 156.
39. Karl Kautsky, Die materialistische Geschichtsauffassung, I. Bd. Natur und Gesellschaft, 1927, Verlag S.h.W. Dietz Nachf. GmbH. Berlin, S. 433-440, 442-475.
80
злото не ще може вече да предложи никакви икономически предимства! И за Бухарин бяха много типични постоянните позовавания на естествените науки, на дарвинизма и на тогавашните данни на антропологията. [40] Дори у Бухарин, който до 1930 година бе най-меродавният комунистически теоретик (в някои отношения дори по-меродавен от Ленин), склонността към натуралистично и уталитаристично мислене е най-силно изразена.
Подобни мисли преобладават в областта на марксистко-ленинската история и критика на религията. Комунистическите теоретици се надяват да „демистифицират" религията като смятат, че са открили нейния произ ход в страха на първобитните народи от страшните и необясними природни явления. Класическата социалдемократическа и комунистическа литература е пълна с описания на ритуалите и религиозните представи на тези народи. Аналитици от подобен род сочат триумфиращо приликата между ритуалите на християнството и ритуалите на езическите религии и не забравят нито родството между тонзурата на католическите свещеници и тонзурата на древноегипетските жреци, нито генетическата връзка между евангелистките предания и древните източни митове за раждащи се и умиращи богове. Навсякъде в комунистическото, комунистоидното, преди паракомунистическо мислене се сблъскваме с подобни техники и доказателства. Те почиват върху емпиричните резултати, до които културната антропология, критическата история на религията, историята на древността и т.н. стигнаха през сциентисткото деветнайсто столетие и които тогава бяха в обръщение в образования свят. Същевременно комунистическата литература е популяризация на тези резултати. Навсякъде се сблъскваме с плоския мисловен стил от времето между 1830 и 1900 г., между края на немския идеализъм и новата ориентация към истинско философско мислене.
Това се вижда, когато, без претенцията да навлизаме в анализ, посочим погрешната постановка на проблемите в сциентистките мисловни техники.
С цялата си наивност марксистко-ленинските теоретици вярват, че са разкрили загадката на възникването на християнството, доказвайки, че образът на Христос генетически се корени в образа на Озирис. Със същата наивност те са убедени, че са обяснили феномена изкуство, доколкото се знае, че бойците от някое племе са намазвали телата си с мас и че тази пърночално чисто утилитарна функция по-късно добила характера на естетическо измерение. Също така наивно те смятат, че са схванали
40. Nicolai Bucharin, Abram Deborin. Kontroversen über dialektischen und mechanistischen Materialismus, I. Aufl., Frankfurt a. M. 1974, S. 229.
81
същността на морала посредством твърдението, че зачитането на моралните предписания носи и икономическа изгода. Те изобщо не забелязват, че по този начин същинският проблем въобще не бива схванат. Емпирично-генетичното извеждане на образа на Христос от древните религии, колкото и несъмнено да е установено, не е в състояние да обясни онова, което е характерно за християнството, т.е. душевния подем. Емпиричното възникване на християнството все още не изключва едно метафизично събитие и едно свръхестествено откровение, които проникват в наличната човешка култура и биха могли да я използват като изходен материал. Позоваването на емпиричния произход въобще не взема под внимание чудото на доброто и красивото. Може изкуството и моралът действително да са възникнали от чисто телесни потребности, но веднъж възникнали, те придобиват едно съвършено различно ново измерение, което в никакъв случай не може да бъде обяснено с грижата за тялото у австралийските племена и следователно представлява един огромен проблем. Дори Джокондата да се окаже едно, макар и много отдалечено звено на тази верига, чието начало е обичаят на първобитните воини да се мажат с мас, то съвсем очевидно е, че красотата, въплътена в творбата на Леонардо, в никакъв случай не може да бъде обяснена чрез утилитарните елементи, съдържащи се в началното звено. Иначе казано: по-висшите форми на културата (религия, морал, изкуство) могат да произхождат от естествено-емпирични или примитивно обществени потребности. Доколкото обаче тези форми, веднъж възникнали, се различават основно от породилите ги потребности, то тази „качествена" разлика, т.е. същността им, не може повече да бъде обяснявана единствено чрез произхода им. Усилието следователно се отклонява от целта си, тъй като „естественият" произход е ирелевантен за разбирането на неговата природа. Традиционната марксистка и марксистко-ленинска литература пропуска именно това — и съответно изпада в анахроничен сциентизъм, натурализъм, рационализъм и утилитаризъм от викторианската епоха. В интелектуално отношение комунистите живеят не в епохата на Бергсон, Хайдегер, Сартр и Фройд, а в епохата на Конт, Спенсер, Мил, Хекел, Бокъл и дори във времето на Холбах, Ламетри и Хелвеций. Наистина това близко родство по принцип нито е признато, нито — осъзнато. На думи комунистическата литература е пълна с критики на споменатите мислители. Спрямо тях марксизмът бил осъществил „качествен скок". Обаче твърде често едно учение остава под влиянието на онези течения, в борба с които то се е развило и се оказва в крайна сметка само вариант на онези тенденции, които критикува. Такъв е случаят и с комунизма — и не само е това отношение.
Понякога обаче родството между комунизма и Просвещението
82
намира и съвсем открит израз. Симптоматичен в това отношение е категоричният съвет на Ленин вместо „скучните" популяризации на Марксизма за масите, по-добре да се издават произведенията на френските атеисти от 18 век. [41] Този съвет наистина противоречи на буквата на комунизма, но е в пълно съзвучие с духа на учението и ясно посочва вътрешното родство между комунизма и класическото Просвещение.
От какво е предизвикана амбивалентността между вяра и сциентизъм и как функционира тя?
Марксизмът на Маркс и Енгелс е продукт на дълбоката криза в началото на Новото време и специално на християнството. Твърде напредналият през 19 век процес на разложение на традиционното християнско съзнание създаде един вакуум, който псради определени съществени особености на човека се нуждаеше от запълване, от някакъв заместител. Този заместител се проявяваше и се проявява в различни форми, но най-фрапиращата вероятно е комунизмът. За да задоволи копнежа на човека към по-висши ценности и идеали, комунизмът трябваше да бъде явление от религиозно естество. Резултат на това са религиозните (или по-точно, псевдорелигиозните) черти на комунистическата психика.
Същевременно класическият марксизъм и породилият се от него комунизъм естествено не можеше направо да се върне към религията, нито пък да се признае за религиозен: та нали той бе издигнал претенцията за преодоляване на религията и бе резултат на нейната криза, на отслабването на нейното влияние! Той трябваше да намери нещо, което наистина да се отличава съществено от религията и дори да бъде в противоречие с нея, но което да поеме нейните функции и да представлява нещо като религиозен заместител. Този заместител комунизмът намери в науката.
Науката лежи в плоскост, съвсем различна от плоскостта на вярата. Докато вярата е вяра в нещо не от този свят, докато вярата следователно се отнася към отвъдното и трансцедентното, изследователската сфера на науката се ограничава само върху опитния свят. Именно затова обаче науката не може да влезе в конфликт с вярата. По същността на своята природа тя не може да каже нищо по въпроса, дали съществува друг, извънопитен свят, тя не може нито да потвърди, нито да отхвърли съществуването на такъв свят. Тази съществена разлика между нея и вярата допуска естествено възможността, тя да бъде интерпретирана като противоположност на вярата. Тази възможност може да се реализира тогава, когато са налице определени психологически и социална
41. W. Lenin, Werke, B. 33. Dietz Verlag. Berlin, 1952, S. 216.
83
условия за това. Тези условия бяха създадени от няколко столетия духовно и социално развитие на Западна Европа. В средновековието и по време на Ренесанса църковните инстанции гледаха на новото научно познание като на опасност за християнството и решително възспираха процеса на неговото развитие. Тази враждебност към науката, почиваща върху погрешната представа, че науката и вярата имат общо поле на познанието, заедно с нетолерантността спрямо другоячемислещите, предизвика като реакция на масовото съзнание един подобен предразсъдък — само че с обратен знак. За „класиците" на марксизма следователно несъвместимостта между вяра и познание бе нещо безспорно. Затова те стигнаха до амбивалентното съчетание на псевдррелигия и сциентизъм.
Тъй като обаче позоваването на науката, както видяхме, се прави не заради самата наука, а поради потребността религията да бъде заместена с нещо, то науката в комунистическото значение на тази дума придобива една радикална трансформация. Поради това говорим не за наука, а за сциентизъм. За марксизма-ленинизма науката придобива други мирогледни функции. Науката, както я разбират комунистическите теоретици, претендира да обясни битието като такова и света като такъв. По този начин обаче науката се превръща в метафизика, тъй като тя претендира да отговори на такива въпроси, които не принадлежат към областта на нейните изследвания. Дори да не съществуваше свръхестествен свят, то този извод бихме дължали не на науката, а на метафизиката.
В нейната комунистическа трансформация науката загубва по необходимост една от съществените си черти — своята непредубеденост, критичен дух и свобода от догми. Когато двигател на науката е не самата тя, а вменената й противоположност спрямо вярата, на развитието й трябва да бъдат поставени определени граници. Нищо чудно следователно, че тя не ще бъде търпяна, ако „се създаде впечатление", че нейните нови резултати оправдават вярата (ние казваме „се създаде впечатление", тъй като научното познание не е в състояние да потвърди догмите на вярата). В резултат на това възникват съвременните комунистически присъди над подобни теории и хипотези (на хипотезата за „свободната воля на електрона", на модела на разширяващата се Вселена). в които комунистите погрешно съзират една опасност за атеизма. Въпреки че в подобни случаи комунистическите автори си служат с естсственонаучни аргументи и въпреки че тези теории могат да са и заблуда, ясно е, че не стремежът към истината, а грижата за неприкосновеността на догмите е същинският мотив на анализирания подход. Това обаче вече няма нищо общо с науката.
Следователно ние имаме пред себе си не една наука, а само прикрита
84
зад науката, догматично контролирана религия без Бог. Докато науката (поне що се отнася до естествените науки и математиката) е свободна от ценности, то комунистическата псевдонаучна вяра се оказва тясно свързана с ценностите. Тя се основава на съвсем определени ценностни представи, които няма право да прекрачва.
Сциенистката псевдорелигия не само се подбужда от ценностите и се подчинява на тях, но тя има и един силно изразен ценностен аспект, тя притежава в очите на комунистите характер на ценност. Комунистическото поведение спрямо науката се характеризира с едно куриозно страхопочитание. Заслужава си да се види почтителната физиономия, с която типичната комунистическа публика реагира на .думата „наука" в речите на пропагандисти, агитатори, ръководители на кръжоци и други идеологически функционери! Науката е нещо сакрално, което било преследвано от лошите сили на църковната и държавната върхушка, тъй като е развенчавало изгодната за експлоататорите измама. От една страна, науката е разкрила истината, начина, по който светът наистина е създаден. От друга страна, тя трябва да „осветява" пътя към благото на трудещите се. Поради това и често повтаряната комунистическа формула, че науката е „оръжие" в ръцете на работническата класа. На науката се гледа също така като на абсолютно необходим съюзник на комунизма (в лицето на обществените науки, каквато е и самата теория за комунизма) .
Класическият комунизъм следователно се нае, сам да идеологизира естествените науки и с това ги направи ненаучни. След намесата на Сталин в дискусията по въпросите на езикознанието (1950 г.), след изрично подчертаната от него възможност да съществуват некласовг обусловени явления в обществото и особено след настъпилото слгд смъртта му развитие, подобна глупост като „класовата борба в хир' р гията", „буржоазната химия" и др. може да се разглежда като безспсрно преодоляна. Когато подобни продукти на вулгарния марксизъм се появяват отново сред западните неомарксисти, което естествено е в съзвучие със „свръхусърдието на послушниците", [42] то това обстор злство говори, че стремежът към пряка идеологизация и на естествените науки се корени в душевното устройство на комунистите. В комунистическия възглед за науката се проявява едно странно пренасяне на социалните конфликти в природата. По този начин естествените науки придобиват псевдосоциално и псевдополитическо измерение. Социалният модел на интерпретация на естествените науки довежда дотам, че отношението
42. B. Jean-Marc Levy-Leblond. L'idéologie de/dans la physique contemporaine. Les Temps Modernes, Nos. 337-338, Août-Septembre. 1974, p. 2614-2664.
85
„приятел—враг" бива приложено и към природата. В цялото отношение към природата прониква една представа за борба.
По този начин природата бива разглеждана също като враг, с когото трябва да се води борба, който трябва да бъде обуздац, и най-сетне — покорен. Тази физическа диспозиция се отразява ясно в комунистическата политическа публицистика, която постоянно говори за „битка" с. . . пустинята, целината, лошото време, неплодородната земя. Пише се за „битката за хляба на народа" (по време на жътвената кампания). Превъзнася се фразата на Мичурин: „Ние не можем да чакаме милост от природата, ние трябва да я вземем от нея." Както на пролетариата се пада ролята на движеща сила в борбата срещу капитализма, така и на естествените науки се пада ролята на движеща сила в „борбата" срещу. . . природата. Докато природата се превръща в аналог на капитализма, то естествените науки стават аналог на пролетариата.
Науката, следователно, бива подложена в комунистическото съзнание на една двойна операция — тя бива ограбена откъм собствена вътрешна свобода и същевременно — окичена с ореол. Ограничаването и сакрализирането на науката не се изключват взаимно, а се допълват: когато на науката се отрежда най-висше значение, тя трябва да се покаже достойна за тази чест и да не си позволява свободи, които биха я отклонили от правия път.
Когато обаче естествените науки поемат върху себе си пророчески функции, то те неминуемо изгубват свойствения им скепсис. Елиминирането на научния скепсис е едно от най-убедителните доказателства, че това, което комунистите наричат „наука", е всъщност една конструкция, която има твърде малко допирни точки с истинската, неидеологична и свободна от ценности наука.
Тъй като естествената наука има да изпълни една висша хилиастична функция, на нея не са позволени нито случайни, нито принципиални неудачи. Поради това комунистите очакват от нея истински чудеса. Трезвото осъзнаване на нейните временни или постоянни граници поради това трябва да й бъде забранено. С това се обяснява фактът, че в епохата на класическия комунизъм тази, типична за науката трезвост, винаги е изглеждала подозрителна и идеологически е била остро осъждана като „обективизъм" и прикрита форма на „буржоазна партийност". Само в атмосферата на ненаучен култ към науката, на истинско научно сеуверие, такива авантюристи, първокласни мошеници или в най-добрия случай съмнителни учени като Лисенко, Лепешинска, Пошан, биха могли да се радват на толкова голям респект и да се ползват с толкова привилегирована държавна поддръжка. Както е всеобщо известно, Лепешинска твърдеше най-сериозно, че след размачкването й с чук, хидрата регенерира.
86
Според по-малко известното и вероятно вече потънало в забрава също така сериозно изразено твърдение на Бошан, в наше време животът постоянно възниквал от. . . нежива материя. Подобно нещо може да бъде възприемано и дори мощно подкрепяно само тогава, когато от науката се очакват на всяка цена чудеса — или някакъв приказен научен резултат (случая Вилямс и Лисенко) или „окончателно" опровергаване на идеята за акта на сътворението, доколкото става дума за сътворяването на живота (случая Лепешинска и Бошан). Властта облагодетелстваше онези, които смело обещаваха всичко това, но ясно е, че те нито са били, нито са могли да бъдат хора на науката.
Че комунистите отдават предпочитанията си на една представа за науката, която не се покрива със самата наука, се вижда от войнственото игнориране на компетентността при решаването на практически и технологически въпроси в „героичните времена" на съветско-руския комунизъм и на маоистки Китай. По времето на Сталин неквалифицирани партийни функционери си въобразяваха, че разбират по-добре производствените въпроси, отколкото инженерите и специалистите. Протестите на специалистите срещу противоречащите на науката и пвно неиздържани, дори катастрофални проекти, възбуждаха само гняв у върхушката и биваха арогантно отхвърляни. Съображенията по същество въобще не се вземаха под внимание. Вместо това се отправяха ирационални контра-критики: „Нима вие не вярвате в съзидателната сила на работническата класа!" или „Вие явно не можете да се отървете от остарелите критерии на буржоазната наука!". Научните предписания бяха отхвърляни следователно на всяка крачка. Психическата епидемия, която по времето на сталинизма бе направила върхушката сляпа за очевидното фактическо положение на нещата, доказва, че антинаучното поведение и сциентизмът определено могат да се свържат помежду си. Двете тенденции са аспекти на едно религиозно поведение, ала не и на науката. Науката не притежава превдорелигиозни черти. Комунистическият сциентизъм следователно е готов винаги да обожествява науката, но не и да следва нейните норми. По този начин науката се лишава от конкретното си съдържание и бива прославяна, но като някаква мъглява същност без ясни контури.
Ако обаче в тази картина все пак има някои, макар и далечни допирни точки с истинската наука, то тази близост се свежда само до класическия и традиционен период от нейното развитие.
Реално комунистите бяха вдъхновени за своя сциентистки патос от лесния за усвояване гимназиален естестоенонаучен материал. Това е разбираемо дотолкова доколкото науката на предишните столетия лесно създаваше илюзията, че притежава една ясна и еднозначна картина
87
на света. Напротив, радикалната промяна в естествените науки през нашето столетие разклати вярата във всемогъществото на науката. Основа на сциентисткия ентусиазъм е тесногръдието на учещия се повече или по-малко добре гимназист, който разглежда своите учебници по естествени науки и математика като върха на мъдростта. Солженицин усеща това много тънко, когато, реконструирайки вътрешния свят на Сталин, пише: „. . . колкото и да прелистваше „Алгебрата" на Кисельов и „Физиката" на Соколов за горните класове, те не можеха да му донесат никакво вдъхновение". [43]
Наопаки, комунистите се отнасят инстинктивно твърде подозрително тъкмо към модерните естествени науки. Може да се каже, че Модерните естествени науки бяха реабилитирани окончателно едва след смъртта на Сталин: теорията на относителността и квантовата механика бяха реабилитирани приблизително около смъртта на Сталин, кибернетиката — през 1954 г., генетиката — едва през 1964 година, а определени „опасни" космологични теории — дори още по-късно. Отново Солженицин проследява вътрешния монолог на Сталин:
„Наистина, би било по-ефектно да се опровергае например контра-революционната теория на относителността или вълновата механика. Но поради държавните дела просто няма време за това." [44] Не само опасенията за в действителност не съществуващата застрашеност на доктрината, които изглежда че предизвикват подобни теории, са причината за отрицателната реакция спрямо модерната наука. По-скоро става дума за това, че тези теории не са в унисон с елементарното мислене. Едно примитивно съзнание като комунистическото реагира инстинктивно със съпротива на тях, тъй като неочакваните заключения застрашават вътрешната му привидна стабилност. Това съзнание остава на равнището на очевидното и се чувства не особено добре и уютно в „абсурдния" свят на Айнщайн или Планк. От тази гледна точка комунистът спонтанно взема страната на ограничения здрав човешки разум. Така се откроява една нова амбивалентност. Тя е отчасти идентична с тази на религията и сциентизма, отчасти с по-горе анализираната амбивалентност между лсевдоромантика и прозаичност. От една страна, комунистът е склонен винаги към ирационални представи, от друга — той представлява едно въплъщение на повседневното съзнание с всичките негови предразсъдъци.
Тази амбивалентност може да бъде отчасти рационализирана ако
43. Александър Солженицин, В круге первом. Frankfurt a. M. 1974, S. 131.
44. Пак там, S. 107.
88
вземем предвид обстоятелството, че един аспект на здравия човешки разум — примитивността сама по себе си е нещо ирационално и следователно се родее с останалите комунистически ирационалности. При по-близко вглеждане се оказва, че колективният дух, въпреки привидната си логичност, е ирационален, тъй като без наличието на рационални причини отхвърля определени непривични, добре обосновани твърдения.
Главната причина за отрицателната реакция на комунистите към новата наука не е нито нейната непонятност, нито конфликтът й със здравия човешки разум като такъв и съвсем не — мнимото й противоречие с комунистическата философия (макар че комунистите се лъжат в този пункт, когато се опитват да рационализират своите представи). Вече видяхме, че комунистът никак не се смущава от това; да възприеме една непонятна ирационалност. Но ирационалността, за която той се застъпва, винаги има една социална релевантност. В нея се изразява неговата претенция за господство, а също и неговият обществен идеал. Поради това той се чувства в подобна ирационална конструкция като у дома си: тя съвсем не му е чужда, а му е по-скоро близка. Обратно, непонятният свят на модерната наука не притежава подобно социално релевантно значение. Тъй като обаче комунистическият мироглед по своята природа не допуска конкуренция, т.е. не допуска нещо да съществува извън него, обикновеното чувство пред нещо непознато се трансформира зъв враждебност.
Ще се опитаме да онагледим това. Когато например един водещ комунистически функционер от най-висок ранг, някогашният първи партиен и държавен ръководител Червенков нареди по българското Черноморие да се садят портокали и лимони, въпреки че климатичните условия изобщо не позволяват това, или когато Мао най-сериозно вярваше, че стоманената индустрия на Англия лесно може да бъде изпреварена като неговите селяни ръчно (!) всеки ден произвеждат по малко стомана, то те бяха напълно нечувствителни към глупостта на подобни начинания, тъй като тези „проекти" съответстваха на техните мечти за бъдещата комунистическа страна на чудесата. Приказният свят, в който въпреки зимния студ разцъфтяват лимони и портокали, високите пещи, появяващи се по чудотворен начин за една нощ, света на „масичке, сложи!" — това именно е светът на социалната утопия, в която комунистите намират своето самоосъществяване и налагат на човека и природата своето господство. Напротив, в относителния универсум на Айнщайн, в изместването в червения спектър, в загадъчната природа на квантите няма и сянка от подобно самоосъществяване. Приказният свят на модерната наука е очевидно социално ирелевантен. Опиянението на комунистите от непонятното или ирационалното намира място само тогава, когато
89
то съдържа и утилитарни компоненти. Такива компоненти не са налице в света на модерното естествознание. Романтичният възторг от този свят следователно може да бъде само естетически и съзерцателен. Към такъв род романтика обаче комунистът няма афинитет. Тя му остава чужда, а това, което му е чуждо, трябва от гледна точка на неговата универсална догматика, която не познава неутрални зони, непременно да бъде и вражеско. А на врага се реагира с враждебност.
Така комунистът напомня на Санчо Панса. Санчо може да се въодушевява от неосъществими утопии само когато му сеСгрува, че по този начин би се удвоило числото на овцете му. Към този ред принадлежи и амбивалентността между
5. ДЕМОНИЧНОСТ И ПОСРЕДСТВЕНОСТ
Комунистическата реалност събужда у всеки наблюдател и най-вече у нейните жертви ужасяващото чувство за един демоничен дяволски свят.
Демоничното може да бъде разпознато в основните структури на комунистическия строй. Те са създадени така, че за индивида да не остане никакъв изход. Човек придобива впечатлението, че в него всичко е предвидено. Всички възможни хитрости са предвидени и всички възможни противомерки — взети.
За да се види, че това не е хипербола, ще се опитаме да покажем нагледно колко сложна и непроницаема е репресивната мрежа, в която се оплита гражданинът на комунистическата държава, който е решил да оказва съпротива.
Комунистическият режим лишава гражданина на страната от някои най-елементарни условия за политическа съпротива. Важно средство на нелегалната борба е смяната на жилището. За разлика от фашистките и десни диктатури обаче гражданинът на социалистическите страни е задължен да съобщава местожителството си в момента не само в хотелите, но и на милицията, когато се намира при приятели и роднини, в случай че престои повече от 24 часа при приятели и познати и повече от 72 часа — при близки роднини. (В последно време [*] срокът за регистрация бе удължен до една седмица.) Нарушенията на тези предписания също са предвидени. За да бъдат те предотвратени, режимът държи отговорни други граждани — самия домакин или „домоуправителя", в случай че въпросното лице не съобщи местопребиваването си. Поради страха от репресии и другите биват принудени да стават съучастници и помощници на властта. По този начин пред възможността за развиване на подривна дейност
*. В началото на 70-те години — бел. авт.
90
биват поставени ограничения, каквито нито една дясна диктатура не познава.
Непокорният гражданин би могъл да потърси убежище в чужбина. За да бъде осуетено това, пътуванията също са подложени на ограничения, каквито други строеве не познават.
Дори когато гражданинът притежава редовен паспорт за чужбина, един рядък случай, особено при истински или предполагаеми опозиционери, той не би могъл с този паспорт да пътува по свое желание в чужбина, а трябва за всяко пътуване да иска ново разрешение — продължителността на процедурата предоставя на държавна сигурност достатъчно време, за да разкрие неговите евентуални наказуеми действия. Но дори и след като е получил разрешение, той може да отпътува едва когато са му предоставили „изходна виза". Тази по-кратка процедура дава на органите възможността, още веднъж да осуетят пътуването, ако Между временно са се появили съмнителни моменти около юзи гражданин. „Изходната виза" обаче е валидна само за няколко дни и в случай, че кандидатът за пътуване не замине в рамките на този срок, трябва отново да подава заявление за виза. По този начин шансовете му за бягство биват отново намалени.
Дори когато гражданинът притежава паспорт, този паспорт не се намира у него, а в съответното паспортно бюро на милицията. С това евентуалният опит на опозиционера да фалшифицира изходната виза, което самò по себе си би било много трудно, бива допълнително осуетен. Следователно за разлика от поданиците на други деспотии, бунтовникът от социалистическия свят почти не би могъл да пътува с фалшив паспорт.
Срещу опитите за нелегално бягство без документи се вземат общоизвестните мерки — телена ограда край границата, заповед за стрелба, граничари, въоръжени с тежки автомати, педантични проверки на чуждестранни транспортни камиони, както и на леки коли — собственост на граждани от самата страна, при което багажникът бива претърсван със специални вили.
Това не е всичко. Дори само за да влезе в граничната зона (на разстояние от около 50 км от границата), на гражданина е необходимо разрешение от милицията — без такова разрешение той не може да си купи билет за никой град, намиращ се в близост до границата. По този начин държавна сигурност знае предварително имената и крайната цел на пътуването на лицата, които евентуално възнамеряват да бягат и следователно отново има преднина в борбата с недоволните граждани.
Там, където не съществува свободна преса, опозицията използва нелегални форми на печатна дейност. Такива възможности в социалистическите страни обаче са сведени до минимум. Отделни лица естествено
91
не могат да купят печатарска машина. Позиви също така не могат да бъдат размножавани с копирни апарати, тъй като и подобна техника не може да бъде намерена в търговската мрежа.
Рядко отделният гражданин има възможността да се снабди и с пишеща машина. Продажбата на пишещи машини наистина е свободна, но милицията притежава предварително отпечатъци от шрифта на машините заедно с техния номер. След всяка продажба държавният магазин е длъжен да предаде копие от сметката, където е написано името на клиента, на милицията. Следователно в издирването на авторите на нелегални политически издания режимът се намира в по-изгодна позиция, тъй като веднага се очертава кръгът на заподозрените.
Индивидът в социалистическия свят е подложен не само на един непознат преди политико-админйстративно-полицейски натиск, но и на икономически натиск, който не се среща при никоя друга диктатура. В Испания гражданинът, уволнен от държавна служба заради политическа дейност можеше да намери място в частния сектор, или да упражнява свободна професия. Това обаче е невъзможно в комунистическите страни, където работодателят винаги е един и същ — държавата. Личното досие следва наказаното лице като сянка и в случай, че то загуби мястото си поради опозиционна дейност, дълго време не може да си намери друго.
По този начин непокорните граждани винаги са застрашени от глад.
Мощна поддръжка на всяка политическа и интелектуална опозиция са парите. С пари може да се постигне много, с пари могат да се неутрализират корумпирани държавни служители, с пари могат да се обезпечат необходимите скъпоструващи мерки, например за едно нелегално бягство, могат да се набавят такива съоръжения и средства, които позволяват органите да бъдат надхитрени. С пари може по-лесно да се получи фалшив чуждестранен паспорт. Обаче комунистическият строй лишава гражданина именно от пари. Той просто няма достатъчно пари, тъй като не може да върши самостоятелна доходоносна работа. (Относително повече пари имат само верните на режима лица.) Следователно богатият испански гражданин би могъл да използва парите си срещу една дясна диктатура. Но комунистическият поданик не може да направи това.
Интелектуалната и художествена сфера е също тъй структурирана, че да ограничава простора на действие на независимия човек до степен, непозната никъде преди. Комунистическата цензура притежава черти, които съществено я отличават от фашистката и дясна цензура. Докато цензурата на другата диктатура забранява само онова, което се намира в пъпен конфликт с режима и неговата идеология, то комунистическата цензура забранява онова, което просто се отличава от утвърдените норми.
92
Фашистката цензура не забранява появата на трудове, които дават израз на един различен от фашисткия начин на мислене, когато тези трудове не съдържат нападки срещу фашизма. Напротив, комунистическата цензура отхвърля всичко, което не е идентично с марксизма-ленинизма. Един Николай Хартман можеше да публикува и да преподава при Хитлер, при комунизма обаче това е изключено. Във франкистка Испания беше възможно да се купят книгите на Маркузе и дори на Маркс и Ленин. В Русия или в ГДР обаче е невъзможно да се намерят в книжарниците текстове на Раймон Арон или Попър. Не само антикомунистическите, а дори просто некомунистическите мнения са забранени в комунистическия свят. Произведенията на Бултман или Музил не съдържат политически нападки срещу комунизма. Те обаче не са комунистически и още дълго време преводи на тези автори ще бъдат или невъзможни или ще представляват големи изключения, които преди това ще бъдат сто пъти обсъждани и съгласувани, а след това окачествени като голяма грешка. Това своеобразие на комунистическата цензура можем да наречем негативна гаранция. Контролът става по-строг и по-лесен, когато стремежът вече не е насочен към това, да се открият нападки против режима, а се търсят само нюанси и разлики. Своята кулминационна точка тази техника достигна по времето на Сталин, когато дори обикновени стилистични отклонения бяха заличавани безмилостно в полза на твърдо установените шаблони. Ако например един публицист завършеше своята хвалебствена статия с думите. „Великият Сталин е най-талантливият й най-верен син на нашата епоха", то редакторът веднага щеше да зачеркне тази формула, тъй като разрешеният шаблон бе друг, а именно: „Сталин е най-верният син на трудещия се народ, най-добрият ученик и съратник на великия Ленин, гениалният продължител на неговото дело". Класическият сталинистки редактор изпитваше ирационален страх пред всяка промяна в клишетата, дори ако тези промени бяха не по-малко верни на линията, просто защото те бяха промени. С други думи: докато при всички останали режими това, което не е забренено, е разрешено, при комунизма всичко, което не е разрешено и по-точно, не е наредено, е забранено.
От това обаче следва, че критично настроеният интелектуалец е лишен от едно друго класическо средство за борба — в случая езоповският език. Пароксизмът на тоталното подозрение затруднява изключително неговата дейност, в случай че той иска да изрази неконвенционалните си мисли в една прикрита форма. Ако реши да направи това, той трябва да преодолее толкова много бариери и да отговори на толкова много въпроси от рода на: „Какво всъщност имах предвид", „Какво искате да кажете с това?", „Какво означава това”, без по този начин да
93
притъпи бдителността на цензорите, че опитът му или се проваля, или бива до такава степен закодиран, че никой не е в състояние да разшифрова истинското му намерение.
Възможностите на непокорния гражданин да поддържа връзки с другите също са безкрайно ограничени. Той знае със сигурност, че телефонните му разговори се подслушват, че писмата му се отварят, че срещите му се регистрират, че децата му неволно или в резултат на идеологическа манипулация могат да го предадат.
Да повторим: всяка от описаните репресивни мерки на комунистическата власт (забрани, шикани, нареждания) взета сама за себе си, е позната на Запад. Когато обаче те бъдат разгледани в съвкупност, като едно цяло, може да се добие една по-близка представа за пълната безпомощност на отделния гражданин в комунистическия свят, за конкретните очертания на чудовището, което го държи в своята мъртва хватка, за атмосферата, покриваща се почти буквално с описаното от Кафка и Оруел.
Във всички области на обществения и частен живот индивидът чувства своето абсолютно безсилие пред всемогъщия режим. Животът в комунистическия свят предизвиква в крайна сметка впечатлението за един непрекъснат кошмар. Индивидът е така безсилен, както често в кошмарите, когато човек иска да се отскубне от опасността, ала се чувства парализиран и не е в състояние да направи и най-малкото движение. По този начин комунистическата държава изглежда наистина като някакъв Левиатан, като демон. Има нещо дяволско в това всесилие на държавата и в тази немощ на индивида.
Следователно твърде реално е изкушението да се припише на комунистите една демонична гениалност, една свръхмощна, пък макар и злонамерена интелигентност. Тъкмо това се и случи в действителност. Често западните аналитици и наблюдатели си представят комунистическите водачи като всевластни зли духове, като ловки ученици на Ришельо и Макиавели. Тази склонност се проявява у много автори и вероятно е един, за съжаление, неизбежен продукт на наблюдението от разстояние. Тя се среща обаче и при някои, живеещи в изгнание автори, от които би могло да се очаква по-точно познаване на нещата. Например Ласло Ревеш, който между другото много точно описва комунистическата тактика при унищожаването на унгарската социалдемокрация, вижда в това израз на висока политическа интелигентност: той нарича ръководните унгарски комунистически функционери „все високоинтелигентни хора". [45] По повод на вдигналите голям шум фалшиви мемоари на Берия,
45. Laslo Révész, Die Liquidierung der Sozialdemokratie in Osteuropa. Bern, 1971, S. 72.
94
в западната преса можеше да се прочете, че личността на Берия е оставяла впечатление за един зловещ естет на насилието и престъпността. Дори един Солженицин не устоя на изкушението да направи от Сталин нещо като шекспировски зъл гений:
„. . . след като прекара през себе си непретенциозната световна история, Сталин знаеше, че хората ще простят с течение навремето всичко лошо, дори ще го забравят, и даже ще си го спомнят като нещо добро. Цели народи приличат на кралица Ана, вдовицата на Шекспировия „Ричард III" — техният гняв е недълговечен, волята не е издръжлива, паметта е слаба — и те винаги с радост ще се отдадат на победителя". [46]
В „Архипелагът Гулаг" Солженицин отслабва тази оценка на качествата на Сталин, като говори за:
„. . . мрачната изключителност, главната психологическа насока и постижение на живота му: да вижда слабостите на хората на най-ниското равнище на битието. . ." [47]
И въпреки това нищо не е така далеч от истината, както тази картина. Да се представят комунистическите водачи за демонични свръхчовеци — това крещящо противоречи на истинското положение на нещата.
Медведев също установява:
„. . . в почти всички висши звена на нашия апарат се намаляваше броят на онези, които произхождаха от интелигенцията или от семействата на потомствения пролетариат и се увеличаваше броят на онези, които произлизаха от селячеството и от дребната градска буржоазия". [48]
Всеки, който има непосредствени впечатления от ръководните комунистически функционери знае, че техният манталитет най-точно следва да се определи като селски — констатация, която съвпада с подлежащите на обективна проверка биографични данни. Това е свързано и с обстоятелството, че в една селска страна като Русия имаше всъщност твърде малко пролетарии и че „пролетарската" революция трябваше да бъде извършена по необходимост от селяни и синове на селяни. Този процес се ускори след окончателната победа на Сталин над троцкистката и бухаринска опозиция. Докато тази опозиция се състоеше предимно от интелектуалци, новият господстващ слой се попълни със селски работници и техните синове. Да чуем Бажанов — някогашен секретар на Сталин:
„Сталинският център определи новата линия на партията: истински
46. Александър Солженицин, В круге первом. Frankfurt a. M. 1974, S. 152.
47. Александър Солженицин, Архипелагът ГУЛАГ. Paris. 1973, S. 413.
48. R. A. Medvedev, K sudu istorii. New York. 1974, S. 606.
95
комунисти били онези, които произхождат от работническата класа и селячеството". [49]
За сталинисткия период от историята на комунизма, оставил завинаги своя отпечатък върху него, е особено характерно поощряването на кариеристите от селски произход, които заеха местата на „гнилата интелигенция". За типични представители на тази социална група Могат да се смятат Калинин, Ворошилов, Будьони, Хрушчов, Брежнев, Суслов, Тито, Чаушеску, Живков, Мао. Те са родени на село, там са израсли и в основата си притежават прост селски манталитет.
В психологията, художествената литература и всекидневната реч селското — това е синоним на дебелащина, грубост, недодяланост и липса на изтънченост, на нещо примитивно, елементарно и лишено от всяко висше вдъхновение. Селският манталитет е тесногръд и се простира само върху непосредствено даденото.
Понятието, с което ние оперираме като със социален корелат на психологията на комунистическата върхушка, е само едно идеалтипично понятие. Поради това то не се покрива напълно с фактите и то в двоен смисъл. Първо, неговите характеристики са свойствени и на комунистически функционери от градско потекло. И второ, това понятие съвсем не фиксира всички съществени черти на селския човек (например неговите прости добродетели, неговата самобитност, вярност, благонадеждност, работливост и т.н.). По този начин определението „селски", употребено спрямо комунистическите функционери, представлява само един сегмент от истинския, емпиричен селянин, но във всеки случай то не е произволно съчинено.
С тази уговорка, психологията на върхушката в комунистическия свят след завземането на властта от Сталин, може да бъде определена на практика като „селска".
Своето най-явно потвърждение това определение намира в начина на изразяване и в (световноизвестните!) обноски на хора като Хрушчов и Брежнев. Политически обаче тези мъже са продукти на сталинската епоха и те продължават нейната традиция. Затова селското формира манталитета и на сталинската ръководна гарнитура.
От устата на Берия можеха да се чуят най-вулгарните селски изрази. В описанието, каето Джилас прави на един нощен прием у Сталин, четем:
„Насилиха ме да изпия една чаша „Перцовка" — силна водка с пипер. Хилейки се, Берия ми обясни, че това алкохолно питие влияе
49. Boris Bajanov, Bajanov révèle Stalin. Souvenirs d'un ancien secretaire de Staline. Paris. 1979. S. 181.
96
пагубно върху половите жлези и за да го разбера добре, си послужи с най-грубите изрази". [50]
Пак Джилас описва начина, по който Сталин реагира по време на филми — реакция, която обикновено може да се срещне само на село:
„Сталин коментираше: на това, което ставаше на екрана, той реагираше като необразован човек, който смесва реалност и изкуство". [51]
Откровеният до грубост език на Мао дори и при най-официални случаи отразява съвършено точно манталитета на китайския селянин." [52]
При една подобна диспозиция следователно е трудно да се предположи, че имаме работа с демонични личности. Чертите, върху които обръщаме внимание, се отнасят не само до политическия, но в много по-голяма степен до индивидуалния „колорит" на функционерите. Би било погрешно обаче те да бъдат разглеждани само като лични особености на комунистическите „кадри". В тях се отразява онова, което лежи в основата на личността и което не може да остави недокоснат пласта на политическата рефлексия и политическо действие в тази личност. От непроменената селска субстанция не може да възникне някакъв демонизъм на престъпна интелигентност. Общата културна традиция онагледява дявола чрез усещането за „студ", за „леден вятър". Той притежава остър като бръснач интелект. Всички атрибути на този образ на дявола са в пълна противоположност с онова усещане за нещо уютно и топло до задушаване, за нещо земно и духовно инертно, което характеризира селското начало.
Нашето твърдение е „спекулативно". Ала и анализът на фактите показва, че описаната по-горе перфектна система за контрол съответства "точно на селското душевно устройство на комунистически функционери.
Какво друго иначе е лишаването от граждански свободи, ако не селска недоверчивост? Когато комунистическата власт се опитва да осуети предварително всяко бягство, то в това намира израз не проницателността на макиавелисткия дух, а дребнавата и търпелива хитрост на селянина.
По-специално тоталният контрол върху мисълта доказва нашето мнение. „Негативната гаранция" на комунистическата цензура е именно въплъщение на пословичното недоверие на селянина спрямо всичко.
50. Milovan Djilas, Conversations avec Staline. Paris. 1962, p. 175.
51. Пак там, р. 114-115.
52. Der Spiegel, Nr. 41 vom 7.10.1974.
97
което му е непонятно. Когато „обикновеният" човек от село се натъкне на нещо, което му се струва чуждо, той инстинктивно реагира враждебно, тъй като не знае какво всъщност може да произлезе от него. А когато селският човек стане министър-председател или първи секретар, той пренася този древен инстинкт и в областта на културата. Той се сблъсква в науката или изкуството с течения, които не разбира и на които не може да реагира другояче, освен като ги забрани административно. В този случай „демонът" реагира не много по-сложно от своя баща, който в своето време е замервал с камъни колите само защото не е разбирал, кому е нужно всичко това и следователно смътно е усещал, че този нов начин на придвижване може да му навреди.
Тесногръдието на този селски метод често вреди на самия селянин. Известни са анекдотични случаи, когато именно поради своята недоверчивост селяните съобщават на длъжностните лица неверни данни за добива и за имота си и по този начин лишават самите себе си от помощта на държавата. Същият този модел може да се види на равнището на държавното управление. Тоталният контрол наистина бива възприеман като демоничен, доколкото той прави индивида безпомощен. Всъщност обаче той невинаги е полезен за режима или поне не е полезен в толкова голяма степен. Често контролът вреди на режима, доколкото го прави Много тромав, неподвижен и неинициативен. Един истински демоничен интелект обаче никога не би допуснал това.
Анализът на комунистическата тактика също показва учудващо много съвсем прости и банални селски трикове. Комунистическата политика не е изследвана досега от тази гледна точка. Един подобен анализ би бил обаче поучителен.
В историческите и политическите трудове, посветени на комунистическата политика, се посочват преди всичко временните съюзи с некомунистическите сили, които по-късно биват коварно прекратени (при това съдбата на тези „съюзници" бе особено жестока). Само по себе си това е банална безскрупулност. Ала нещо друго е останало незабелязано досега. Комунистическите партии си служат с една, така да се каже, канонична тактика. Ще използваме една аналогия с каноническото пеене. Всички знаят популярната детска песничка „Камбаните бият", при която трите гласа започват един след друг. По този начин началото на втория глас съвпада с един по-късен момент на първия глас, а началото на третия — с един по-късен момент на втория. Това създава впечатлението за преливащи се една в друга вълни. Подобна вълнообразна форма притежава и комунистическата тактика за борба с истински или предполагаеми врагове Началото на една репресивна кампания съвпада общо взето с една вече напреднала друга компания. Кампания № 2 започва
98
следователно, преди да е завършила кампания № 1. От своя страна началото на кампания № 3 съвпада с хода на кампания. № 2 и така нататък. Лесно е следователно да се разбере, че каноничната тактика е един аспект от така наречената тактика, на салама. Понятието „канонична" тактика описва точно последователността на отделните „резени салам", които комунистическата партия непрестанно „реже".
Това се проявява ярко във всички големи чистки. Всеки от показните процеси през годините 1935–1938 вече подготвяше началото на един нов процес, защото в хода на първия свидетелите и особено обвиняемите „демаскираха" съучастничеството на други, още неарестувани лица и по този начин предизвикваха „негодуванието" на „масите" и на държавата, които „едва сега" научаваха за престъпленията на „ловките предатели". Следователно още преди прочитането на първата съдебна присъда, се извършваше задържането на бъдещите обвиняеми въз втория процес или най-малкото — психологическо-пропагандната подготовка на това задържане. Първите два процеса вече подготвиха арестуването на Бухарин и откриването на трети процес. Следователно още преди унищожаването на троцкистките водачи Бухарин бе вече психологически-политически, макар и не полицейски-съдебно ликвидиран.
У Солженицин намираме майсторско по своята пластичност и вживяване възпроизвеждане на перфектната комедия за политическото и човешкото съсипване на Бухарин, която предхождаше ареста. Текстът на Солженицин помага на читателя да преживее отново едно детайлно изработено приложение на каноничната тактика:
„По време на втория процес срещу Каменев–Зиновиев през лятото на 1936 г. Бухарин е на лов в Тян-Шан и нищо не знае. Когато слиза от планината във Фрунзе, прочита вече смъртната присъда на двамата и статиите във вестниците, от които се вижда, какви унищожителни показания са дали те срещу него".
„Бухарин обаче все още дълго не го закачат. Той загубва главното си редакторство в „Известия", всякаква дейност, всякакво място в партията — и в своето кремълско жилище в Увеселителния дворец на Петър, половин година живя като в затвор, (впрочем, през есента пътува на почивка — и кремълските часови му козируват, сякаш нищо не се е променило.) Вече никой не го навестява и не му звъни. През всичките този месеци той непрекъснато пише писма: „Скъпи Коба! . . . Скъпи Коба!. . . Скъпи Коба!',' на които не получава нито един отговор".
„. . . А скъпият Коба присвива очи и вече репетира.”
„Дори изпращането му в Европа след отминалата зима за ръкописите на Маркс, освен че е нужно външно за доказване на мрежата от обвиняния в установяване на връзки, но и като безцелен, запълнен с
99
гастроли свободен живот още по-неотклонимо предопределя завръщането му на главната сцена. И вече накрая сгъстяващите се облаци на черните обвинения — дълъг безкраен неарест, изтощителна домашна потиснатост, която много по-сигурно разрушава волята на жертвата, отколкото прякото насилие на Лубянка (и това обаче няма да му се размине, то също ще трае година)".
„Вестниците обаче продължават да поместват възмущението на масите. Бухарин звъни в ЦК. Той пише писма:”Скъпи Коба!. . ." — с молба да бъдат публично свалени обвиненията срещу него. Тогава прокуратурата излиза с уклончивото заявление: „за обвиненията срещу Бухарин не са намерени обективни доказателства".
„На ноемврийската манифестация (своето сбогуване с Червения площад) той застава с жена си по редакционния пропуск на трибуната за гости. Изведнъж — до него се приближи въоръжен червеноармеец. Изтръпва! — нима тук? В такава минута?. . . Не, червеноармеецът козирува: „Другарят Сталин е изненадан, защо сте тук! Той Ви моли да заемете своето място на Мавзолея!" Така е обливан той ту с вряла, ту с ледена вода половин година." „На декемврийския пленум на ЦК довеждат Пятаков с избити зъби, съвършено неприличащ на себе си." „Пятаков дава отвратителни показания срещу Бухарин и Риков, които са седнали тук сред вождовете".
„Веднага след това гневно и проклинащо се' изказват Каганович (толкова му се искало да вярва в невинността на Бухарчик! — но няма как. . .) и Молотов. А Сталин — какво широко сърце! каква незлопаметност. „Все пак смятам вината на Бухарин за недоказана. Риков може би е виновен, но не и Бухарин!" (Някой въпреки желанието му струпва обвинения върху Бухарин!)
От ледената — във във врялата вода. Така се губи волята. Така се вживяват в ролите си пропаднали герои.
И започват да му се носят непрекъснато вкъщи протоколи от разпити: на някогашни младежи от Института за червена професура, и на Радек, и на всички други — и всички те вадят най-тежки доказателства за Бухариновата черна измяна. Носят му ги вкъщи не като на обвиняем, о не! — като на член на ЦК, просто за сведение. . ."
„Не говори ли това, че се е вживял в предназначената му роля?. . .
И още един публичен процес се гледа — и разстрелват още една партида. . . А Бухарин го щадят, а Бухарин не го прибират. . .” [53]
По подобен начин се развиваха и публичните процеси в социалистическите
53. Ал. Солженицин, Архипелагът ГУЛАГ. Бълг. превод Ив. Дойчинов. Вж сп. „Факел", бр. 5, 1990.
100
страни през 1947—1952 г. Още в хода на политическите преследвания срещу старите, некомунистически офицери в България (1946—1947 г.) започна кампанията по ликвидирането на Никола Петков — лидера на опозиционния земеделски съюз, когото изтезаваните офицери „развенчаха".
Въпросната тактика обаче бива прилагана не само на най-високо равнище, но и във всички области на обществения живот. И при чистки в отделни висши учебни заведения, организации и др. започва обществена подготовка за „погрома" спрямо следващата жертва, преди първата да е „свършена". Така се процедираше при „нормализацията" в Чехословакия след 1968 г., когато по нареждане на съветите, най-напред бе започната офанзива срещу възприеманите от Москва като особено опасни центрове на интелектуална съпротива (телевизията, радиото. Съюза на писателите, някои дискусионни клубове), за да се стигне в хода на преследването до въпроса, кой всъщност със своя „вреден либерализъм" „обективно" е подбуждал всичко това, за да се подготви елиминирането на нежеланите партийни ръководители.
Всичко това е твърде често срещащо се явление, за да бъде проста случайност. Става дума по-скоро за един характерен тактически похват.
Погледнато психологически, описаната процедура е в пълна противоположност с нацисткото поведение. То е методично, т.е. дадена акция не започва, докато преходната не бъде приключена. Така всички военни акции на Хитлер (с изключение на втория фронт), а също и неговите вътрешни политически операции за установяването на тоталитарната власт, бяха предприемани стъпка по стъпка и последователно.
Този начин на действие може да бъде разбран на фона на онова, отличаващо се с целева рационалност [*] психическо устройство, което се формира в условията на индустриалното общество.
Обратно, в „каноничната" тактика на комунистите можем да разпознаем отново признаците на един селски начин на действие. Проявява се хитрост именно от селски тип, т.е. създава се всеобщо объркване и в един определен момент вече не е ясно, кой всъщност е обект на репресиите. С изненадващото начало на една нова акция бива предотвратено евентуалното обединяване на враждебните на режима сили и следователно солидарността между тях: вместо да помогне на непосредствено преследваните, вторият „ешелон" започва да се грижи за самия себе си. Тук откриваме древния модел на изненадата, използван като елементарна
*. Целева рационалност (Zweckrationalität) — основно понятие социологическото учение на Макс Вебер; означава рационално поведение, съобрмано с условията за успех на дадено действие — бел. на автора.
101
военна хитрост от варварските (т.е. предимно номадски) племена в миналото (така на германите, скитите, славяните многократно се удаваше да победят чрез изненада римските легиони и византийските части, по подобен начин в битката при Одрин кръстоносците претърпяха голямо поражение от българската войска). Великата армия претърпя подобни загуби многократно във войната от 1812 година в Русия. В несравнимо по-сложната политическа война бива прилагана, в основни линии, същата селска по своята социалпсихологическа природа тактика, която в класически известните военни действия се проявява в съвсем ясен и достъпен вид.
Също и други фундаментални черти на селската психология се обективират в комунистическата политика. Учудващо е, че нещо толкова характерно като бавността на реакциите на комунистите е останало незабелязано.
По своята природа и начин на живот един селянин не може да реагира бързо — това противоречи на ритъма на неговата работа и на битието му. Дори когато е достигнал висок политически пост, селянинът мисли, съобразява и действа също тъй бавно и мъчително както във времето, когато е обработвал земята. Примерите за това — при това съвсем не случайни, а съществени, дори съдбоносни — са безбройни. Достатъчна е да напомним, че Сталин се обърна към народа едва 10 дни (!) след нацисткото нападение. Бавността характеризира и механизмите на „идеологическата работа". Реакциите на партийната ортодоксия спрямо арегтите никога не следват непосредствено даденото събитие. По правило съветските идеолози спорят винаги с вчерашния ден на „буржоазната идеология". В съветската литература почти никога не може да се намери навременна офанзива или контраофанзива. Едва през петдесетте години например съветските философи започнаха да се противопоставят на „неопозитивисти" като Витгенщайн и Ръсел, чиито основни трудове се появиха през двайсетте и трийсетте години. Едва в края на петдесетте — началото на шейсетте години съветските авгори атакуваха малко по-подробно феноменологията и екзистенциализма, чийто разцвет принадлежи също на 20-те — 40-те години.
Повтаряйки обичайната си грешка, някои западни съветолози изразиха учудването си от закъснението с няколко дни (!) на съветската реакция спрямо първите откъси на „Архипелагът Гулаг". Гадаеше се какъв скрит замисъл стои зад това. Истината обаче е, че сигурно не е имало никакъв скрит замисъл и никакви други намерения, а че, освен обичайните нескончаеми бюрократични съгласувания между различните инстанции, просто се е проявила бавността на реакциите. Още повече, че това закъснение, сравнено със съветските навици, бе твърде незначително!
102
А вече съвсем очебийна е бавността на реакциите на китайските комунисти. Известно е, че китайската преса често съобщава едва месеци след дадено събитие и че едва тогава китайските инстанции изказват мнението си по него. Така например изминаха месеци, преди Лю Шао-ци да бъде изобщо назован по име и години, докато се съобщи за смъртта му. За мистериозната смърт на Лин Бяо беше съобщено едва две години по-късно. Между 1958 и 1960 година Червен Китай отправи стотици (!) „сериозни предупреждения" към САЩ във връзка с тогавашните териториални и морски спорове. Днес вече е забравена зашеметяващата новина на агенция Синхуа от 1956 г. (!), че японският партиен ръководител Токуда е починал през 1953 година (!) в Китай.
Зад всичко това се крие не азиатска рафинираност и несвръххитра политическа пресметливост, както винаги са склонни да вярват на Запад, а именно селянинът, при това азиатският селянин, свойственият му ритъм на живот. Зад тези учудващи реакции стои един съвсем различен възглед за времето, който не търси бързината, един изключително бавен поток на времето, който може да бъде сравнен с житейските схващания на руския мужик и поне на традиционния, европейски селянин. На Запад всичко това се пренебрегва по странен начин и дори се проявява склонност на комунистическия свят да се приписва способността за мълниеносни реакции. Затова обаче няма никакви налични доказателства. Не е доказателство и във военно отношение „блестящо" проведената окупация на Чехословакия. Всяка, дори и най-бавната акция, е естествено „по-бърза" от. . . пасивността, а военната пасивност и несъпротивлението бе съзнателната тактика на екипа на Дубчек. При тоза не бива да се забравя, че военната и политическа подготовка трая няколко месеца.
Следователно не в бързината е силата на куминистическото действие. Една от силните му страни се съдържа обаче в друга особеност на психологията на селянина — в упоритостта.
Единственото ефикасно средство в борбата на селянина за хляба бе и си остава — упоритостта. Иначе освен чрез тежък и непосилен труд не би могло да се преодолее съпротивата на земята и на времето. Упоритостта офоумя в такава силна степен манталитета на селянина или на израсналия в селска среда човек, че тази черта на характера остава отличителни за него през целия му живот. Дори при хора на науката, изкуството и политиката, които отдавна са изоставили селскич начин на живот, можем лесно да открием непоправимото упорство на селския син (напр. Пастьор, Жорес или Лавал) .
Подобна недодялана, ала твърдоглава упоритост намираме и при
103
комунистите. Комунистът не блести с хрумвания, смели идеи или необичайни планове — той има твърде малко фантазия за това. Липсата на тези качества обаче той компенсира с постоянно упорство. Той опитва отново и отново, докато в крайна сметка достигне целта. А тази тактика, въпреки своята примитивност, която именно изключва демоничното начало, се оказва често твърде ефикасна.
Всички свои цели — както стратегическите, така и тактическите — комунистите преследват с голямо постоянство. Те временно прекратяват своите усилия, отстъпват по тактически съображения, но никога не се отказват от намеренията си. Тяхното основно психологическо средство — не съзнателно намерено, но инстинктивно усетено, е изтощаването на нервите на интелектуално превъзхождащия ги, но именно поради това по-лесно раздразним и изчерпващ силите си противник. Тук предимствата на откритото общество, а именно гъвкавостта и интелектуалната подвижност на неговите членове, показват своята обратна страна. Главните насоки в историята на комунистическото движение доказват това. Своята основна цел — завземането на властта, комунистите преследват навсякъде с неотстлабващо упорство. Докато на партията на Ленин бяха необходими няколко години, за да осъществи преврата, някои комунистически партии правят опити за това вече повече от половин столетие.
През този исторически интервал бяха използвани различни методи директни и индиректни, от най-бруталните до „най-гъвкавите". В случай че един метод не действаше, беше използван друг. Когато въоръженото въстание не успее, се взема курс на продължителна нелегална работа, когато тя не успее, усилията се насочват към победа в парламентарните избори, когато и това не даде резултат — тогава биват опитвани народни фронтове и форми на коалиция, естествено с намерението да бъдат елиминирани „глупавите" съюзници колкото се може по-скоро. Китайската комунистическа партия започна например с революционна дейност в рамките на гоминдана, сетне се преобърна тотално като разгърна гражданска война срещу правителството на гоминдана, след това отново се преобърна изцяло, когато се появи като „съюзник" и дори колективен член на гоминдана през Втората световна война, сетне започна отново гражданска война, докато през 1949 г. завзе властта на континента.
След 1949 г. режимът използва следните стредства за разпростиране на своята власт и върху Тайван; създаване обстановка, сякаш непосредствено предстои нападение на острова; декларации, че Тайван като особена политическа единица начело с националистическото правителство можел да влезе з Китайската народна република; отново отказ от тази
104
„конфедерация", който обаче не е съпроводен от непосредствени заплахи срещу Тайван, а вместо това завладяването на острова бива обяснено наистина за неизбежно, но се отлага за неопределено бъдеще. В последно време отново се формулира предложението за „конфедерация". Китайската комунистическа партия следователно смени общо осем пъти тактиката си за завладяване на цялата страна, но никога не се отказа от нея. В процеса на своето съществуване световното комунистическо движение издигна най-малкото следните, съвършено различаващи се политико-икономически програми: 1) диктатура на пролетариата и въвеждане на комунистически политически и икономически форми; 2) „власт на най-широките слоеве на трудещите се" с работнически контрол върху продукцията, с ограничаване, но не и премахване на „едрия капитал" и със запазване на „средния" капитал и дребната частна собственост; 3) интегриране на капиталистите или на някои от тях в социалистическото строителство (ГДР и Китай) и дори „превъзпитание" на капиталистите (Китай — средата на 50-те години); 4) правителства на народните фронтове със „структурни промени" в икономиката (което очевидно е по-мека дума за одържавяване). При всички смени на тактиката обаче, стратегическата цел остава както се вижда непроменена и бива следвана с настойчивост. Същото упорство се появи и в дългогодишната борба на комунистите за отстраняването и унищожаването на техния главен враг и съперник в работническото движение — социалдемокрацията. Комунистическата тактика спрямо социалдемокрацията взе следните форми: 1) открита борба срещу „опортюнистите" и „лакеите на буржоазията" — от началото на столетието до средата на 20-те години; 2) първи опит за тактически компромис със социалдемокрацията — средата до края на 20-те години; 3) максимално изостряне на войнствената враждебност, при което социалдемократите биват наричани „социал-фашисти" — от края на 20-те години до 1935 г.; 4) рязък обрат през 1935 г., когато VII конгрес на Коминтерна внезапно ги реабилитира като демократични и антифашистки сили; този период трая до 1947 г.; 5) ново преименуване на вчерашните антифашисти и демократи в „десни социалисти", „агентура на капитализма в работническото движение" и „реформистки слуги на империализма" след първото съвещание на Информбюро в Полша в края на 1947 — тези характеристики бяха валидни до февруари 1956 г.; 6) разтуряне с помощта на полицията на социалдемократическите партии в Източна Европа или тяхното насилствено „обединяване" с комунистическите партии около 1948 г.; 7) ново предложение за съвместна работа по повод XX конгрес на КПСС (февруари 1956 г.), оповестено от Хрушчов и Шепилов; 8) практикуваната оттогава комбинация от нападки и предложения за коалиция с цел „демократични
105
реформи" и „структурни промени" на капитализма и в най-ново време — „борба против ракетите".
Виждаме, че в продължение ка повече от половин, столетие бяха прилагани различни тактически методи — както открита война, така и фалшиво приятелство, както „камшик", така и „бучка захар". От своята стратегическа цел обаче комунистите не се отклониха никога. Те винаги са държали на нея. Тези различни политически линии целяха в крайна сметка отстраняването на онази значителна политическа сила, която чрез влиянието си върху работниците обричаше комунистите на пълно безсилие — отстраняване или чрез груба полицейска забрана, или чрез поглъщане на социалистите, или чрез превръщането им в политически васали (фактът, че след толкова години исторически опит все още има ръководни социалдемократически политици, които не могат да прозрат подобни трикове и да им се противопоставят, може да се обясни, както за съжаление се опасяваме, само със странното заслепление, което обхваща винаги декадентските култури, които се намират на ръба на пропастта).
Както може да се види, тази политика на селската упоритост, на монотонните повторения и пак повторения, докато в края на краищата целта не бъде постигната, съвсем не е загадъчна. В нея няма нищо изключително. Би било напразно да очакваме, че зад нея стоят някакви свръхинтелигентни глави: след изтребването на ленинската гвардия СССР просто не разполагаше с подобни глави (достатъчно е например да сравним „мозъчните тръстове" на САЩ и на СССР — има ли имена, които представляват съветския еквивалент на Кисинджър и Бжежински?). Не, тази политика е съвсем прозрачна и може да бъде лесно разбунена. И, ако въпреки това, тя често се увенчава с успехи, то е защото в нейната слабост се крие и нейната сила. Тя довежда до нервно изтощение по-динамичния и по-интелигентния, но имение поради това не така упорит противник.
Погледнато социално психологически, съвременната световна политика буди представата за една конфронтация — да си послужим в модифициран вид с куриозната терминология на Лин Бяо — между световния град и световното село, в която се проявяват както силата, така и слабостта и на „града" (Запада), и на „селото" (Изтока) .
В конфликта по германския въпрос например. Западът пристъпи с всички свои предимства — като гъвкав и динамичен. Независимо от политическата ефикасност на различните модели за разрешаването на националния въпрос, т.е. въпроса за възстановяване на националното единство на Германия, изпробвани от Аденауер през Бранд до Кол, трябва да се подчертае — именно поради разликите в степента на ефикасност —
106
липсата на каквато и да е догматична застиналост на политическата общественост във федералната република.
В противовес на това, държавата на ГЕСП се придържаше към една напълно застинала линия. Та тя не бе променяла тази линия още от основаването си през 1949 г. — тя настояваше непрекъснато на своята легитимност и се стремеше в продължение на десетилетия към международноправно признание, без да прави или поне да обещава компромиси в посока към либерализация. Затова и десетилетия наред тази перспектива изглеждаше напразна и без каквито и да е изгледи за успех. Въпреки това обаче, ГДР държеше на своето с една упоритост, която, независимо от индустриалния характер на ГДР и „пролетарския" произход на нейните водещи функционери, навежда на мисълта за психологията на селянина и може да бъде характеризирана с наистина образното, но обосновано прилагателно „селска". В крайна сметка на ГДР се удаде да достигне целта си. Това, което дълго ѝ бе отказвано — дипломатическото признание, бе осъществено с трескава бързина.
Тук „селският" Изток съвсем инстинктивно се възползва от слабостта на „градския" Запад: по-лесното нервно уморяване, нетърпеливостта на западния човек.
Нека във връзка с това да погледнем по-отблизо политиката на голямата коалиция. [*] В нейната стратегическа пресметливост не могат да бъдат посочени никакви грешки.
По онова време недоволството на широки комунистически кръгове в социалистическите страни от ГДР бе съвсем осезаемо. ГДР бе възприемана от другите комунистически страни като пречка в стремежа им към икономически, а тогава и културни контакти с федералната република. Доктринерските протести, редовните дипломатически ноти, които на Запад са малко познати, които обаче ГДР регулярно изпращаше на „братските страни", поради, по нейно мнение, твърде разширяващите се контакти с Бон, предизвикваха раздразнението и на определени, далеч не еретично настроени партийни кръгове преди всичко в Унгария и Румъния, но също в Чехословакия и дори в България. Консервирането на старите сталинистки похвати се натъкваше на подигравката дори на иначе верни на линията функционери. Следователно хипотезата, че другите социалистически страни са упражнили натиск върху Панко [**] и по този начин са улеснили ерозирането на режима на ГЕСП, бе много реалистична и убедителна.
*. Правителството на ГФР между 1966 и 1969 г. с участието на ХДС и ХСС — бел. пр.
**. Кварталът в Източен Берлин, където преди се намираха всички висши партийни и правителствени сгради — бел. пр.
107
Естествено обаче тази стратегия не можеше да даде своите плодове за няколко месеца или години. Нужна бе упоритост. Също така не трябваше да се отдава прекалено значение на официалните декларации на „социалистическите страни" за „пълната солидарност" с ГДР, още повече, че различията между написаното на хартия и действителността са твърде големи в социалистическия свят. Ето че Западът обаче, в лицето на правителството на Бранд, реагира на тази ситуация много нетърпеливо — той изненадващо бързо се отказа от тази многообещаваща, богата на перспективи политика и избра една друга, която бе много по-благоприятна за режима на Улбрихт-Хонекер и в крайна сметка допринесе за неговото съхраняване, а не — за ерозирането му. Поради това, че нервите му не издържаха, поради неспособност да упорства. Западът пропусна един от най-добрите си шансове. Равното упорство на сивите, лишени от всякакъв блясък източноберлинските висши функционери, бе в този случай по-ефективно от богатата на хрумвания, динамична бързина на реакциите на западните политици. „Селянинът" надхитри „гражданина".
От горния анализ могат да бъдат направени някои важни заключения за политиката на западните съюзници спрямо комунистическия свят. Преди всичко би било желателно Западът да прояви повече упоритост. Ала тази упоритост се удава по-добре на комунистическия свят. Психологически слаба страна на върхушката от Изтока обаче е бавностна на нейните реакции, която нарекохме „селска". Тази слаба страна може да бъде използвана много успешно в политическата стратегия на Запада. Ние вярваме, че една възможно най-интензивна, динамична, светкавична, сменяща средства и модели източна политика би била в състояние да наложи много неща на комунистическия свят. Бързото темпо обърква съзнанието на описания тип, прави го просто безпомощно. Би трябвало да се наложи на Изтока нашия динамичен начин на борба, който ние владеем по-добре и да не му се позволява да ни натрапва своя, базиращ се на упоритост, начин на борба, който той владее по-добре.
Ние демитологизираме комунистическата демоничност и показахме, че зад нея се крият известни от край време банални прийоми на „селската" хитрина.
Именно поради своята примитивност обаче те бяха така „демонично" резултатни. Това потвърждава следното: тъкмо един по-високо развит противник може да стане жертва на примитивната военна тактика, към която не е привикнал (естествено само, ако той предостави на противника инициативата, който след това диктува правилата на боя). Разбира се, Наполеон бе по-голям военоначалник от руските партизани
108
през 1812 г., обаче на него бе наложена тактика, на която той не бе свикнал. Ако вземем един пример, който вече пряко се отнася към нашата тема, то със сигурност САЩ бяха във военно отношение по-силни от Виетконг, но ако Виетконг въпреки това спечели войната, то е именно защото във военно отношение несравнимо по-напредналите американци бяха безпомощни спрямо азиатското селско лукавство, с което северновиетнамците водеха войната.
Това не означава обаче, че демоничността на комунизма е само една дума, която прикрива недостига на по-точни познания. Не, абсолютната безпомощност на индивида и всевластието на държавата, както и световните успехи на комунизма, които въпреки структурното превъзходство на плуралистичните демокрации продължават, са по същество демонични. Амбивалентността между динамичност и посредственост следователно остава, тя не може да бъде докрай рационализирана. Това, към което се стремим, не е отричането на нейното съществуване, а прецизирането на нейния образ.
Демоничността на комунистическата действителност е реална. Това обаче не е демоничност на конкретното съдържание на партийната политика. Ние вече видяхме, че това съдържание е съвсем елементарно и че то не съдържа нищо по-различно от похватите на примитивния човек, и по-специално на доминиращия в партийната бюрокрация бивш селянин или селски син. Демоничността на комунизма се състои в неговия краен ефект. Демонични са не неговите методи и техники, а въздействието на тези методи и техники. Още по-точно: демонична е не „изключителността" на комуниста, а ефикасността на посредствеността. Демонична е не интелигентността на разполагащите с абсолютна власт тривиални хора, които стоят на върха на системата, а фактът, че хора с такава средна интелигентност са завладели такава неограничена власт. Тук вече се проявява един метафизичен аспект, който далеч надхвърля границите на конкретната политика и социология. Към него ще се върнем от една друга гледна точка в края на нашето изложение.