Психология на комунизма

Асен Игнатов

 

III. МАГИЧНОТО МИСЛЕНЕ

 

1. Магията на словото

2. Магични представи за личности и класи

3. Магията на кръвта

 

Комунистическото съзнание се характеризира с един подход към действителността, който напомня архаичните мисловни техники. Комунистическото мислене по същество е едно магично мислене. Магичното мислене, описано по класически начин от Леви-Брюл предполага, че дейността на човека и на духовете не е ограничена от нищо. В света на магичното мислене материята, пространството и времето не са препятствия за волята. По този начин изчезва причинността или най-малкото изследваната от науките и следователно рационално обяснима причинност. Причинността в природата бива заместена от някаква непонятна каузалност sui generis [*] където единствената пълновластна причина са волята и други духовни същности, чието въздействие остава напълно необяснимо. Магичното мислене не познава не само никаква инертност и никакво съпротивление на материята, никаква протяжност, която трябва да бъде преодоляна, никаква необратимост и никакво траене на времето, то не познава и никаква разлика между възможност и действителност. Иначе, казано, магическото мислене не познава невъзможността. За това мислене всичко е възможно — човек може да остане и след сто години на същата възраст, може да минава през стени, може в един-единствен миг да преодолява огромни разстояния, може едновременно да бъде на различни места, внезапно да се подмладява, да се превръща в животно и т.н., и т.н. Магичното мислене дава отпечатъка си върху сагите, легендите, митовете и приказките. Магични често са съновиденията и всички ирационални фантазии.

 

Съставка и питателна почва за религията, поезията и изкуството, магичното мислене претърпява в съзнанието на комуниста специфични модификации. Преди всичко то винаги е отнесено към социалното. Второ, то е маскирано, съществуването му не се обявява открито. За разлика от приказките, митовете и т.н., които не претендират за рационалност (но които не се и опитват да се оправдават, тъй като са съвършено наивни), магичното мислене на комунистите е псевдорационализирано. Тъй като обаче тяхната рационалност е от чисто вербално естество, докато ирационалнойтта им, напротив, е съвсем прозрачна, зад тези привидни рационализации се крият именно архаичните техники на магичното мислене.

 

По-нататък ще разкрием и анализираме някои основни черти на комунистическото магично мислене.

 

 

*. Своего рода (лат.) — бел. пр.

 

110

 

 

1. МАГИЯТА НА СЛОВОТО

 

В цялото ненаучно и преднаучно мислене, в митологията, във въображението словото играе изключително голяма роля. Откъснато от своята емпирична причинна връзка, словото придобива вълшебна сила. В емпиричния свят словото може наистина да упражнява удивителна власт, но тя въздейства не директно, а индиректно, чрез действията на хората, на които думата дава указания и импулси. В магическия свят словото предизвиква директно и непосредствено физически промени. Словото следователно окабва необясними за науката физически въздействия — така например изговарянето на думата „мутабор" може да превърне един халиф в щъркел и отново щъркела — в халиф, както това се случва в световноизвестната приказка на Вилхелм Хауф. Така едно „Сезам, отвори се!" отваря вратата на пещерата на съкровищата — нещо, което за жалост до днес се е случило само на Али Баба.

 

Тези представи обясняват множеството опити, целящи приспособяване към всевластното слово, неговото овладяване и грижата за него, както и обратно — предотвратяване на отрицателното въздействие, което може да има също тъй мощното слово на злите сили.

 

В комунистическото мислене триумфира безграничната вяра в магичната сила на словото. Тази вяра се проявява преди всичко в ирационално преувеличените представи за всевластието на собственото слово. Всички тържествени призиви и обещания за „съхраняване чистотата на великото и всепобедно марксистко-ленинско учение" лесно се обясняват с разбираемото страхопочитание пред един магичен феномен, пред нещо чародейно — словото, при това — „собственото" слозо, „нашето" слово.

 

Както вече бе споменато, този ирационален модел постоянно бива привидно рационално „дедуциран" — привидно комунистите държат на чистотата на това учение толкова много, само защото то се е потвърдило в практиката, защото е осветило „като мощен фар" пътя на победата и т.н. Става дума обаче именно за привидни рационализации. Между практическия успех и правилността на учението не може да бъде установена еднозначна зависимост — и следователно някаква научна причинна връзка, тъй като не съществуват точни критерии, които да верифицират това — и други учения са имали неоспорими, ала временни „успехи", а от друга страна, марксистко-ленинската теория често не водеше до никаква практическа победа. Става дума следователно не за причинна обосновка на дълбокото уважение към теорията, а по-скоро само за следващите една след друга (в някои случаи) „post hoc-ergo propter hoc" [*] — пропаганда на марксизма-ленинизма и победа на комунистическите

 

 

*. Преди това, следователно по причина на това (лат.) — известна логическа грешка — бел. пр.

 

111

 

 

партии. В случай че липсва причинна обосновка, целият този начин на действие се оказва наукообразна, прикрита вяра в чудотворната сила на словото.

 

В тази вяра се корени и омразата спрямо „ревизионистите". Те искат именно да развалят чудото, отказват се от някои от неговите съставки, като с това поставят свръхестественото под съмнение и предприемат едно кощунство — кощунството да се трансформира магичното в нещо, което може да бъде критикувано, т.е. вече може да бъде разбрано и само със силата на човешкия разум. На това магичното .мислене реагира с възмущение и гняв, което в нашия случай придобива характер на присъда над отклоненията.

 

Институционализираните форми на страхопочитание, в които е облечено магичното, са инфраструктурите на партийната, комсомолската и пр. просвета, т.е. „учебните звена", различните политически кръжоци, учебни групи, курсове и училища, чрез които доктрината бива разпространявана. В магичното стриктната градация, йерархията на знанието, драстичната разлика между езотерично и екзотерично играе съществена роля. Същото може да се срещне и в системата на партийната просвета. Обикновените „трудещи се" трябва да се задоволят с един минимум, функционерите на низово равнище получават повече, още повече научават функционерите от средното ниво, а истинското тайнство е запазено за избранниците от висшата йерархия, за Висшата партийна школа или за Академията за обществени науки при ЦК на партията.

 

Неуспехът на привидните рационализации проличава най-ясно в партийните лозунги. Партийните лозунги постоянно фигурират в партийните документи, с тях завършват речите на партийните функционери от всеки ранг. Те са написани по стените на стаите, върху фасадите на сградите, по покривите и понякога върху скалите, или пък — изобразени с камъчета и керемиди върху пясъка по пътя към дворовете на казармите и училищата. Два пъти в годината — на 1 май и на съответния национален празник те биват публикувани в номерирана форма върху цяла страница на вестниците. Някакво практическо-рационално значение лозунгите нямат — да се твърди, че те са от полза за разрешаването на конкретни жизнени въпроси, би било толкова наивно, че това би възбудило само подигравката дори у мнозинството партийни функционери, които винаги са разчитали повече на техниката и на специалистите. Лозунгите могат да играят, и то очевидно действителна роля в екстремни ситуации на остри политически конфликти. Ала и понастоящем тяхното наличие е не по-малко ритуално-задължително в страните с комунистическо управление.

 

Партийните лозунги действат като къси магически волеви формули,

 

112

 

 

които нямат рационално-прагматична стойност, но могат по чудотворен начин да предизвикат желаните събития

 

Комунистическите магически формули могат да бъдат класифицирани в няколко класически групи, добре познати на антропологията и психологията на примитивния манталитет. Най-напред има формули на възхвала и благодарност. В тях бива прославяна силата, мъдростта и справедливостта на партията, на работническата класа, на социалистическия лагер, с една дума — на доброто. („Да живее победоносната комунистическа партия на Съветския съюз — изпитаният авангард на работническата класа, водещата сила на победния марш към комунизма, най-сигурната гаранция за нашите успехи!")

 

Сетне следват молитвите. Те изразяват желания, чиято стойност е от по-общ или временен характер. („Под знамето на марксизма-ленинизма — напред към нови победи в борбата за светлото комунистическо бъдеще'", „3а строги икономии, за грижовно отношение към всяка народна копейка”). Адресатът на молитвите отчасти е идентичен с молещия се, което само показва атеистичната природа на тази магия, но не отменя нейния магически характер.

 

[ . . . Нечетлив текст . . . ]

 

 

По този аналогията с молитвите, които в зависимост от дадения църковен празник са различни и строго фиксирани, става пълна. Най-висшата инстанция на партийната църква повтаря следователно стоите магични заклинания и ги „октроира" [*] на съзнанието на църковната общност, на „трудещите се". Магичният смисъл на процедурата се състои в това, че на въпросния празник ЦК призовава масите към молитви, проклятия и копнежи и сам той започва да прави същото (както и църквата най-напред свещеникът изговаря молитвата, а верующите след него я повтарят, така и

 

 

*. „Налага със заповед отгоре" — бел. пр.

 

113

 

 

ЦК обявява паролите, а след това „трудещите се" ги повтарят писмено или устно — в доклади, стенвестници и пр.).

 

Добре известно е обаче, че сакрализацията на словото има и една друга форма — въздържането от произнасянето на определени свети имена без специален повод. Името Господне не бива да бъде споменавано напразно! Вярата в свръхестествената сила на словото мбже да се изразява в употребата му за магически цели, ала също и в отказа от тази употреба. Словото е така свещено, че не трябва да бъде произнасяно лекомислено — това е логиката на магичното съзнание. Този „свещен ужас" е свойствен на комунистите. В ирационалните дадености трудно може да се открие някакво правило и следователно, ако искаме да прецизираме, кога се появяват панегирици, кога ласкателства и кога — въздържание, не бихме могли да установим строги граници. И въпреки това ни се струва, че за комунистическата магическа езикова процедура е валидно следното:

 

1. При изговарянето на „най-скъпите" имена, наименования, титли, формули трябва да бъде избягвана всяка интимност, всичко, което може да допринесе за демитологизация, всичко, което може да смъкне от пиедестала; строго забранено е например да се знае нещо за частния живот или просто за всекидневието на партийния функционер. В пресата по времето на Сталин напразно бихме търсили някакъв намек за семейството, жената или децата на партийната върхушка и тази ситуация твърде малко се е променила и сега. Този свещен ужас пред споменаването на името Господне показва много добро отново Солженицин. Ето един показателен откъс от неговия блестящ анализ на отношенията между Сталин и Посткребишев:

 

„Понякога с него (Посткребишев — А. И.) човек можеше да се пошегува за дреболии, но да го попита, как стоят нещата днес там, — не му се обръщаше езика. (Как стоят нещата там, не можеше да узнае дори дъщерята на Сталин. Когато тя се обаждаше, бе й отговаряно само: „Има движение" или „Няма движение", в зависимост от това, дали можеха да се чуят стъпки, или не".) [54]

 

2. Въздържането, отнесено към свещени имена, става толкова по-задължително, на колкото по-ниско стъпало в йерархията се намира гражданинът. Колкото по-дребен е функционерът или обикновеният „трудещ се", толкова повече страхопочитание трябва да изпитва той и толкова по-видимо и често трябва да трепери при споменаването на високите имена.

 

Авторът сам изпита действието на този неписан закон, когато през

 

 

54. Александър Солженицин. В круге первом. Frankfurt a. M. 1974, S. 136.

 

114

 

 

1950 година като 15-годишен член на българския комсомол, каза в присъствието на високопоставена партийна функционерка за едно друго, неучастващо в разговора лице, че то е член на ЦК. С учудване авторът научи след това, че другарката е била много раздразнена от неговите думи. Тя казала: „Той е още много малък, за да говори за ЦК". Явно функционерката е сметнала за кощунство факта, че един член на комсомола си е позволил да произнесе думата „ЦК". В нейните уши думата „ЦК" е звучала магично, какъвто не беше случаят с автора, въпреки неговите тогавашни искрени, макар и по-скоро умозрителни, чисто интелектуални идеи. Тъкмо тази липса на достатъчен пиетет, на „свещен ужас" е подразнила автентичната комунистка.

 

Колкото по-ниска е степента на развитие, на която се намира дадена страна, толкова по-архаични са духовните структури на комунистите и следователно толкова по-открито и пряко намира проявление магията на словото. В Китай например магичните формули играеха несравнимо по-голяма роля, отколкото във всички европейски комунистически страни. Tам всяка промяна в линията влече след себе си и смяна на лозунгите, които, в сравнение с лозунгите в съветския блок, са по-живописни и подчертано емоционални. Класически пример за това са следващите един след друг прочути лозунги: „Нека разцъфтят сто цветя, нека сто учени се състезават!", но след това: „Оставете мишките да излязат от дупките си, за да ги избием!". Проклятията в Червен Китай клонят винаги към това, по примитивен начин да се класифицира злото и дори точно да се изброят неговите видове: „три злини", „пет болести" и т.н. Една от последните (вероятно насочена срещу самия Мао) кампании от времето на Мао премина под лозунга, че народът трябвало да се освободи от „три вида страх": „страх от повелите на небето", от „един велик мъж" и от „думите на един мъдрец". [55]

 

Вярата в магичното всесилие на словото е една от слабите страни на комунистите. Безграничната подозрителност затруднява много дейността на онези, които се опитват да отслабят системата. Но вярата в способността им да „убеждават" (на думата „убеждавам" в партийния език се отрежда голямо значение и тя е много често употребявана), прави кому нистите наивни и лековерни и може да противодейства на подозрението и фобиите. В условията на неравна борба с всемогъщата тоталитарна система индивидът често е принуден да си прави „самокритика", която той не споделя. Партийният човек обаче вярва така силно в убеждаващата сила на своите думи, че често не е в състояние да различи тактическата маневра от истинското мнение — ако не би повярвал на „самокритиката”,

 

 

55. Der Spiegel, № 41, 28 Jahrgang, 7 Oktober 1974, S. 131.

 

115

 

 

той би поставил чудотворната сила на своята идеология под съмнение. Комунистът не може да си представи, че има хора, които той не е в съйтояние дa промени и следователно е психологически склонен да повярва на наложилата се по необходимост тактическа хитрост на преследвания (което, както вече бе споменато, се намира в противоречиво и нестабилно равновесие със съмнението му дори в напълно достоверните неща). От тази слаба страна на комунистическия манталитет се възползват с успех интелектуалците, които, макар че са извършили множество тежки „отклонения", все пак са в състояние да убедят партийните ръководства, че са се поправили. От особена полза за опозиционно настроените се оказва познаването на един тънък нюанс на описания феномен: подобни самокритики възбуждат у господстващия слой едно гъделичкащо самолюбието им чувство, а именно че са довели до покаяние един отявлен грешник. Следователно в процеса на невъобразимо сложните социалпсихологически конфликти, които често са единствено възможните в комунистическия свят, на аналитично по-развития интелект на „еретиците" се удава да надхитри магичното мислене.

 

Още по-фрапираща от вярата във всесилието на собственото слово е вярата във всесилието на словото на врага. Тя заема невероятно големи размери. Тази вяра — противно на намеренията на комунистите — е един истински негативен култ, тъй като на „класовия враг" се приписват почти всички свръхестествени качества. Магичното мислене на миналото предполагаше, че дяволи, вещици, магьосници, зли духове са в състояние с проклятията си да причиняват болести, страдания, нещастие и че една-единствена вълшебна дума може да превърне човека в животно или да го вкамени. Естествено, в магичния свят на комунистическата душа всички тези образи не фигурират. Основните психологически механизми обаче са почти непроменени. Как иначе може да се обясни трескавият, панически страх от всяка „буржоазна" дума? Все още на разпространението на „буржоазни" издания, на броеве на „Шпигел" или „Ню Йорк Таймс" се гледа като на истинско престъпление против държавата. Все още въпросът дори за ограниченото допускане на западна преса (например в хотелите) е обект на безкрайни дискусии на най-високо партийно равнище. (Подписването от страна на комунистите на съответния текст от приетата в Хелзинки Декларация за правата на човека, засягащ свободното разпространение на пресата, бе невероятен компромис, който обаче Източният блок саботира с всички средства.)

 

Дори на философските, социологически, исторически, юридически или чисто белетристични публикации, които биват изпращани от Запад на частни лица или внасяни от западни граждани в източните страни, се гледа често като на покушение срещу строя. В куриозния и, погледнато

 

116

 

 

в световен мащаб, единствен по рода си „Музей на революционната бдителност", който съществува в София, на посетителите, наред с антикомунистически позиви и емигрантски издания биват показвани и трудовете на Макс Вебер и Арнолд Тойнби като нагледно доказателство за „идеологическата диверсия" на империализма.

 

Прословут е страхът от западните радиопредавания — милиони биват пропилявани за скъпо струваща техника, чиято функция е да смущава емисиите на радио „Свободна Европа", „Свобода", „Дойче веле" и ,Гласът на Америка". Безпрецедентен е фактът за постоянните опити на комунистическите правителства да наложат по дипломатически път забрава на дейността на тези предаватели.

 

Страхът от словото на противника е безграничен и тотален — той се разпростира върху. . . грамофони плочи — дори те често биват конфискувани от граничните контролни органи. Когато през 1970 г. един, гостуващ в България английски поп-състав доведе до екзалтация младежката публика и тя дълго съпровожда певците по улиците, бе поставено в бойна готовност специалното отделение за борби с контрареволюцията към Държавна сигурност в София, което не са беше случвало от 1949 (!). (Това твърдение се основава на поверителния доклад на тогавашния секретар на ЦК по идеологическите въпроси Венелин Коцев, изнесен на събрание на партийния актив в столицата.

 

[ . . . Нечетлив текст . . . ]

 

 

117

 

 

Вярата във всесилието на словото на класовия враг води до използването на други магически техники за борба с опасността. В някои от тези процедури се разкриват вътрешните парадокси на ирационалното мислене.

 

Пред марксистко-ленинските идеолози възниква следната дилема: „буржоазните" теории са опасни, следователно трябва да бъдат развенчани; невъзможно е обаче да се упражни критика на някакъв възглед, без този възглед да бъде изложен. По този начин обаче опасният възглед получава достъп до вярващите. И доброто намерение да се оборва буржоазната идеология може да доведе до опасно разпространение на същата тази идеология. Как да се постъпи? Тази трагикомична дилема, която е изобщо невъзможна при плуралистичното „буржоазно" мислене, създаваше на сталинистките теоретици големи и неразрешими трудности. Едно от обичайните обвинения по това време гласеше, че някой, „под предлог да критикува реакционните идеи на съвременния империализъм, фактически допринася за тяхното пропагандиране". Магично-ирационалната вяра неизбежно влече след себе си подобни неразрешими дилеми. Най-големи успехи в кариерата постигнаха онези идеологически функционери, които максимално избягваха излагането на „враждебните" идеи и по един забележителен начин полемизираха с неясно очертани фантоми. По този начин митологизирането на словото на врага ставаше още по-силно.

 

Една от магичните отбранителни техники следователно е превръщането на противниковото слово в табу.

 

По времето на Сталин например за полемичните текстове важеше правилото, критикуваните автори да се цитират колкото се може по-малко!

 

Ако погледнем „Правда" или „Известия" от времето на студената война, ще попаднем на множество съветски ноти, отправени към САЩ, Англия и Франция, но никога — на съответните ноти на западните правителства, с които те отговарят на съветските. Понякога дори се публикуваше в хронологичен ред само съветската част на тази дипломатическа кореспонденция, така че руският читател можеше смътно да предполага, какво са съдържали западните текстове.

 

Особено характерно обаче бе пълното изчезване на „отклонилите се от правия път" от Большая Советская Энциклопедия. Читателят напразно би търсил имената на Троцки, Зиновиев, Бухарин — те липсват, сякаш подобни личности не са съществували никога. По времето на класическия сталинизъм следователно на „врага на народа" бе приписвана една толкова голяма магическа сила, че дори на най-грубите очернянин се гледаше като на нещо твърде рисковано: най-сигурното е злосторниците

 

118

 

 

ците изобщо да се покрият с мълчание. В чист и концентриран вид тази магическа техника може да бъде видяна в „съвета", който бе публикуван в споменатата енциклопедия: „На читателя се препоръчва да изреже портрета и текста на еди-коя си страница и да залепи следната бележка". Има се предвид портретът на Берия и статията за него. Името обаче не бива споменато. Едно от правилата на магичното мислене е да не се споменава името на злото. Очевидно се предполага, че дори самото име на врага притежава омагьосващо, зловредно въздействие. По този начин действаше сталинизмът.

 

По още по-архаичен начин процедираха китайските комунисти при Мао. Както магичното мислене на примитивните племена предпочита да не назовава директно злото, а да го преименува метафорично, така и по време на най-острите полемики на културната революция, Лю Шяо-ци остана неназован и за него си служеха само с намеци. Наместо за „дявола", в средновековието беше обичайно да се говори за „злото", за „врага на човешкия род". Така и в съвременен Китай в позивите на хунвейбините години наред беше нападан не Лю Шяо-ци, а „облеченото с власт лице № 1. което върви по капиталистически път". .

 

Когато обаче по определени съображения все пак се налага словото на противника да бъде допуснато, тогава се практикуват други магически процедури. „Буржоазните" и изобщо неортодоксални текстове, които бяха публикувани в Съветския съюз, бяха придружавани с обширни уводи. Тези уводи посочват преди всичко „грешките" на автора и по този начин изпълняват профилактична и превантивна функция. Ако текстът на Витгенщайн представлява една магия, то предговорът на В. Ф. Асмус трябва да изпълни ролята на контрамагия, която да разсее и обезсили нейното зловредно въздействие. Идеологическите спорове, доколкото те по изключение наистина имат място, т.е. доколкото словото на противника все пак наистина може да бъде споменато, биват разбирани според модела на борбите между двама магьосници в приказките. Както е известно, в тях единият магьосник прави нощо, срещу което другият веднага прави нещо друго. Така, „лошият" магьосник изведнъж се превръща в змия, за да ухапе „добрия", ала след това последният се превръща в ястреб, който напада змията; следва обаче нова метаморфоза — змията се превръща в огън, а пък ястребът — във вода и т.н. Теоретичните конфликти биват схващани като война с магически заклинания.

 

2. МАГИЧНИ ПРЕДСТАВИ ЗА ЛИЧНОСТИ И КЛАСИ

 

Магията на словото не изчерпва всички разновидности на магичното мислене на комунистите, макар че тя е особено показателна. Образът,

 

119

 

 

който комунистът има за самия себе си и образът на врага, който той си създава, са проникнати от други магични представи. Най-общо става дума за това, че комунистическото мислене приписва както на комунистите, така и на техните противници една изключителна, необяснима сила. Така партийната историография и публицистика създават в крайна сметка един образ на партията с напълно митологични черти. Подтискана, забранявана, оклеветявана, разстрелвана, партията отново и отново се възражда, тя е нещо като феникс, който възкръсва от пепелта. Това е именно магично, а не научно емпирично мислене, тъй като фактите показват историята на партията в съвсем друга светлина — като много слаба, изкуствено инжектирана от чужди сили след завземането на властта. Не по-малки — и парадоксално! — дори по-големи са магичните сили на експлоататорските класи, на буржоазията. Както в случая с партията става дума не за човешка институция, а за феникс, така в случая с буржоазията става дума за един дракон, чието поведение се намира всъщност в пълна противоположност с доктринерските описания. Според доктрината тази „осъдена на поражение от развитието на историята класа" би трябвало отдавна да е загинала или поне да е напълно отслабена и прогнила. Магичното мислене обаче я рисува като демон на изобретателността, на лукавството, като въплъщение на негативното чудо. Сто пъти пронизан от силите на прогреса, драконът възкръсва отново и отново, и отново му порзсват все нови глави; не сполучат лй терорът и интервенциите. се включва икономическата блокада на родината на социализма, когато и тя не успее, идва редът на войната и фашизмът, които трябва да разрушат Съветския съюз. След това идва „студената война", ч сега — „идеологическата диверсия". Буржоазията е още по-магична и непонятна от партията.

 

В примитивните форми на комунистическото мислене магията на социалната сила се разпростира и върху личността на водачите. Ако се вярва на официалната агиография, Ленин, Сталин или Мао са притежавали изключителни познания, работили са така напрегнато, както едва ли е в човешките възможности, при това по време на революцията са живели в голяма икономическа нужда без да забравят никога потребностите и на най-дребния и незначителен техен сътрудник. Тези полуексплицитни, полуимплицитни представи намериха израз в една особена, обективно трудно верифицируема. ала твърде поучителна форма на информация за партията, а именно в нещо, което може да бъде наречено партиен фолклор. Става дума за един вид устно предание, което наистина не бива оповестявано публично, но негласно бива насърчавано от ръководството. Това „предание" съдържа разкази за мними събития, процеси, факти, които, като израз на специално доверие, биват споделяни

 

120

 

 

с партийните „послушници" и комсомолски активисти. Едва ли нещо отразява по-добре духа на една секта, на едно езотерично тайно братство, както този достъп до едно „знание", което, както изглежда, остава заключено за непосветения!

 

Централно място в този партиен фолклор през 50-те години в България заемаше вероятно импортираното от СССР твърдо убеждение на множество партийни активисти от средна величина, че Сталин всеки ден четял по около 800 страници, при това ставаше дума за внимателно, задълбочено четене (а не за просто прелистване) извън служебните задължения, т.е. четене на книги и статии, а не на служебни книжа.

 

Авторът е бил свидетел на подобни, изпълнени с респект разговори за тази на практика магическа „способност" на Сталин.

 

Както вече бе споменато, магичното време тече по съвсем друг начин, много по-свободно, без определена посока, без необратимостта на математическото враме и може понякога дори да спре. Животът на водачите биза представян от сталинистката агиография като практически безвременен. Водачите са вечно млади или пък — зрели още от самото начало. В по-късните биографии на Сталин и в други подобни текстове Сталин бе опредепян като съосновател (заедно с Ленин) на болшевишката партии и също (отново заедно с Ленин) — като ръководител на Октомврийската революция. [56] Това противоречи на фактите и бива опровергано по индиректен път от обстоятелството, че Сталин едновременно бива разглеждан като най-добрия ученик на Ленин. Когато обаче се твърди подобно нещо, значи имплицитно се предполага, че животът на Сталин е бил безвременен, защото там, където липсва развитие, където личността подобно на Минерва изведнъж излиза в пълно снаряжение от главата на Зевс, там на практика не съществува време.

 

Магичното изключване на времето надживя сталинизма в буквалния смисъл на думата. То остана постоянен елемент в биографичните легенди за Ленин.

 

Във всички официални биографии на Ленин може например да се прочете, че когато научил разтърсващата новина за екзекутирането на неговия по-голям брат Александър Улянов, Ленин възкликнал: „Не, ние не ще вървим по този път!". По тези начин агиотрафията внушава, че Ленин още по онова време е прозрял грешките на терористическата стратегия и необходимостта от революционна борба на масите Ала Ленин е бил само на 17 години, когато е произнесъл въпросните исторически думи. В този анекдот, чийто единствен свидетел е била сестрата на Ленин М. И. Угушова, тогава на 9 (!) години, се проявява един възглед,

 

 

56. М. И. Калиним, К 60-летию со дня рождения товарища Сталина. Москва 1939, с. 89.

 

121

 

 

според който по същество животът на „Великия Учител на комунизма" е безвременен. [57]

 

Враждебността спрямо времето придоби във времената на Сталин и други форми. Неписаните правила на сталинисткия „добър тон" често забраняваха всякакво споменаване на възрастта на Сталин. Въпреки господстващата в комунистическата система геронтокрация, с нея не се ангажираха публично и не я защитаваха — напротив, тя биваше прикривана и дори представяна като собствената си противоположност. При това естествено биваше пожертван ласкателния момент, съдържащ се в споменаването на възрастта — подчертаването на мъдростта и жизнения опит.

 

Както вече бе споменато, ирационалният комунистически свят поражда редица антиномии. Едно действие, извършено с проникнати от преданост към линията намерения, може, поради своите антиномични „предни" последици да бъде жестоко наказано. Това може понякога да се случи и поради недостатъчен респект пред „безвремието" на водача: следователно един порядъчен, послушен комунистически „верующ” може да извърши „прегрешение", без изобщо да си дава сметка за това.

 

Тук може да бъде използван като пример един куриоз. По време на голямата еуфория във връзка със 70-тия рожден ден на Сталин през 1949 г., българският журналист Тотю Нанев бе отстранен от редакцията на вестник „Труд" тъй като, изпълнен със страхопочитание бе употребил в един репортаж израза „великият старец Сталин". Той очевидно беше забравил, че божествата нямат възраст.

 

Ала това важи и за чудовищата, предателите и отклонилите се от правия път. Не само Бог, но и дяволът няма определена възраст. Злото също бива откъсвано от потока на времето. Както водачите от самото начало са благородни, героични и идейно твърди в позитивен смисъл, таака и техните антиподи от самото начало са злонамерени и идейно твърди с негативен смисъл. Докато в по-ранни сталинистки изявления троцкистите например все още бяха разглеждани в някаква степен исторично, т.е. признаваще се, че първоначално те са поддържали партията и едва по-късно са изоставили „правилните" позиции, то този историзъм изчезва напълно от продуктите на късния сталинизъм. Отклонилите се от правилните позиции бяха разглеждани още от самото начало на тяхната партийна кариера като враждебни и вероломни. Това проличава съвсем ясно в „История на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) " — тази истинска библия на сталинизма — там имената на Троцки, Зиновиев,

 

 

57. Срв. Б. Соварин: Prêface à N Walentinow, Maloznakomyi Lenin. Paris. 1972. р. 9-10.

 

122

 

 

Каменев, Бухарин, Риков биват съпроводени винаги с най-тежки обвинения, независимо от периода и „етапа" и независимо от факта, че по време на сложните партийни борби тези хора, съответно в различни комбинации, са били съюзници и със Сталин. Кулминационна точка в това игнориране на времето е издигнатото по време на публичните процеси и сетне повторено в „Историята на ВКП (б)" обвинение, че „уклонистите" са конспирирали против Ленин и че са планирали неголото убийство още през 1918 г. [58] Но 1918 г. — това е все още началото на революционния режим и всички тези водачи са били най-близки сътрудници на Ленин. Само едно магично мислене, зз което злото е безвременно и безпричинно може да отправя подобни обвинения. И тъй като магичното мислене не се интересува от логиката, то не забелязва, че след тези действия „уклонистите" и предателите престават вече да бъдат „уклонисти" и предатели: за да извършиш предателство спрямо едно дело, трqбва преди това да си бил привърженик на това дело.

 

3. МАГИЯТА НА КРЪВТА

 

Още по-архаични са магичните представи на комунистите за онаследяването на политическите убеждения и поведение. Примитивното мислене изхожда от една магична идентичност между членовете на един род, на един клан. Магичното мислене всъщност не познава неповторимата личност. Бащата, синът, внукът са идентични, те имат фактически обща душа, която преминава от единия към другия. Всички членове на примитивното племе се чувстват идентични с предците си. От това се пораждат наследствените племенни вражди, които са лишени от всякаква рационална причина

 

В комунистическата практика тази древна магия на кръвта сс проявява като преследвано на хората заради техния социален произход. Дискриминацията за произход е една от най-безчовечните страни на комунистическия режим. Дълго време представителите на „буржоазията" живееха като преследвани зверове (днес тази практика изглежда в основни линии преодоляна) . Те не можеха да си намерят някаква що-годе добра работа, независимо от техните дарби и възможности. Те нямаха право да следват — това също бе фиксирано в закона (така според действащия до 1958 г. Закон за висшето образование в България „право да следват имат всички български граждани с изключение на осъдените за фашистка и антинародна дейност, лицата, принадлежащи на експлоататорските класи и техните синове и дъщери"). За да избегнат този всекидневен ад, много и много млади хора с буржоатно потекло премълчаваха

 

 

58. История на ВКП (б). Кратък курс. Москва 1954, с. 331.

 

123

 

 

своя произход, или пък даваха фалшиви данни, което на свой ред се наказваше от закона. Тази кафкианска действителност бе намерила твърде рано своето отражение в художествената литература: още в сатиричните произведения на Иля Илф и Евгени Петров. В един от техните фейлетони например едно малко дете бива изключено от пионерската организация защото преди (!) революцията бито. . . патриарх на православната църква (!) .

 

Комунистите се опитаха да оправдаят рационално и тази варварска практика. Според техните обяснения класовата дискриминация била оправдана с това, че децата на експлоататорската класа per definitionem щели да действат контрареволюционно, тъй като щели да се ръководят от чувството на омраза и отмъщение. Тези „доказателства" обаче са привидни рационализации. Достатъчно е да обърнем внимание върху това, че преследванията заради социален произход се разпростират върху лица, които по времето на въпросните събития са били още деца или дори кърмачета и при които следователно не може да се предполага наличието на непосредствени причини зз опозиционно държане (на основата на произхода) . Преследванията и ограниченията, на които биват подлагани децата на „бившите" хора, не се основават на подобни привидно рационални съображения, а на магичното идентифициране на детето с бащата или майката, на магичната представа, че омразните родители фактически продължават да живеят в децата си. Всеки, който с живял на Изток, знае, какъв ирационален ужас обзема и днес дори най-толерантния шеф, когато поиска да вземе на работа дъщерята на бивш министър или „буржоазен" политик. Фразата „той е син на X." добива действително едно магично, ирационално значение, тя парализира всякакви рационални съображения. Никой днес не би възразил нещо срещу това, че „децата не носят отговооност за своите родители", но въпреки това и сега всеки шеф инстинктивно се стъписва от собствената си смелост когато все пак се реши да отговори положително на молбата на еднс такова „дете". Най-малкото той се опитва да се „презастрахова" като информира колкото се може повече инстанции, така че те по индиректен път да бъдат принудени да възразят и, в случая че възражение не последва, да носят солидарна отговорност.

 

В началото на конфликта между Солженицин и съветската система, на множество неофициални, но важни „съвещания" поверително се твърдеше, че големият белетрист произхождал от семейство на бивши едри земевладелци и че неговата литературна дейност била отмъщение за експроприацията, кокто родителите му са преживели. Ако обаче си дадем сметка за това, че въпросната експроприация трябва да е станала още преди раждането на писателя, всякакво рационално обяснение на

 

124

 

 

тези слухове трябва да бъде елиминирано. От друга страна, би било погрешно, макар и разбираемо, да се допусне, че тези твърдения са били само една цинична лъжа, целяща да възбуди неприязън към Солженицин сред изостаналата съветска маса. Психологическият механизъм на кампанията против Солженицин бе по-сложен и той представлява една демонстрация на двусмислеността на Оруеловата double thinking [*] и също на Сартъровата mauvaise foi [**].

 

Натоварените с тази „задача" функционери едновременно бяха излъгали и казали истината. Те бяха излъгали, защото знаеха отлично, че твърденията им са недоказани. Но те бяха останали честни, доколкото не бяха се съмнявали, че, независимо от недостатъчните доказателствени основания, тяхното твърдение е истинно, или по-точно: е трябвало да бъде истинно. Другояче казано, тяхното поведение може ла бъде изразено със следната „аксиома".

 

Невъзможно е да бъдеш толкова решителен противник на системата, ако нямаш произход"!

 

На кръвта наистина се приписва едно магично-мистично значение. Следователно, погледнато по-внимателно, реалното комунистическо поведение се оказва в много по-голяма степен сродно с онзи биологизъм при обяснението на обществените явления, който официално бе така остро атакуван и така решително отхвърлян като „ненаучен". Фактически комунистите допускат, че произходът, т.е. една биологична даденост, предопределя по фатален начин поведението на личността. Наистина, това никога не бе формулирано така. Наистина, комунистическите функционери твърдяха, че зависи от самата личност как ще се гледа на нея, че един човек с „лош социален произход" може на практика да „докаже", че е скъсал със своята сряда. Че, така да се каже, никога не се процедира фаталистично и дори в най-тежките" случаи на личността се дава шанс. И наистина има и примери за това. Подобни обстоятелства обаче не обезсилват нашето твърдение, тъй като дори и при тях първото, което се взема под внимание е не личността и нейното поведение, а обратно, нейния „лош" произход. Дори когато по изключение личността не е онеправдана поради своя произход, при евентуални повишения въпросът за този „лош" произход бива отново поставян и разискван. Такъв човек трябва постоянно да се старае повече, отколкото онези, чието „родословно дърво" е безупречно и в случай, че се представи по-зле или пък получи отрицателна оценка, „великодушно" пропуснатият произход отново се появява и се превръща в утежняващо обстоятелство.

 

 

*. Двумисъл (англ.) — Дж. Оруел, „1984" 1989, Пр. Л. Божилова.

 

**. Нечестност (фр.) — бел. пр.

 

125

 

 

Следователно проклятието на кръвта следва постоянно като сянка дори и малкото привилегировани сред онези, които произхождат от „лошо" семейство. Малкото изключения потвърждават правилото. Репресиите, на които членовете на буржоазните семейства дълго време бяха изложени, представляват един вид вендета и се основават както и класическата вендета на магични представи. Комунистическата мистика на кръвта игнорира неповторимостта на личността и нейната собствена отговорност и идентифицира прадеди, родители и деца в недиференцираното душевно единство на рода. По този начин тя принципно не се различава от фашистката мистика на кръвта, макар последната да бе по-откровена и изобщо да не допускаше пред неариеца възможността да „преодолее" самия себе си. Това родство не се променя и от обстоятелството, че комунистическата магия на кръвта е социално обагрена, какъвто не беше случаят при нацистите: за комунистическото мислене именно естественият, биологически произход е онзи медиум, чрез чието посредничество се „наследява'" „лошите" социални качества.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]