Психология на комунизма

Асен Игнатов

 

V. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ — ОПИТ ЗА ЕДНА ПСИХОЛОГИЧЕСКИ МОТИВИРАНА ПРОГНОЗА

 

1. Комунистическата разновидност на варварството

2. Причини за жизнеспособността на комунизма

3. Комунизмът на бъдещето и бъдещето на комунизма

 

1. КОМУНИСТИЧЕСКАТА РАЗНОВИДНОСТ НА ВАРВАРСТВОТО

 

Светът на комунистическите мисли и чувства може да бъде характеризиран обобщено от различни страни. Обаче във всяка област комунистическото съзнание се оказва изключително примитивно. Във всяко отношение то представлява стъпка назад, при което естествено като критерий за оценка служат ценностите на Новото време. Комунизмът осъществи именно прехода от комплексност към опростяване, от развитото мислене към архаичните магични техники и амбивалентности, от толерантността към фанатизма, от плурализма към еднообразието. Този ретрограден характер на комунистическата психика доведе до поредица практически катастрофи, които отчасти бяха признати от комунистическите партии и следователно могат да бъдат разглеждани като неоспорими факти: хаос в икономиката, суспендиране на елементарната законност, частично унищожение на културните ценности. В своите действия комунистите клонят именно към най-примитивните и директни средства: насилие, забрани, терор, натиск.

 

Този вътрешен примитивизъм обаче, този недостиг на култивираност й толерантност са неоспоримите белези на варварството. Наред с фашистите, комунистите са истинските варвари на двайсти век.

 

Думата „варварин" наистина носи значителен ценностен товар и би могло да изглежда, че ние произнасяме една суоектиана присъда над комунизма. Но при по-близко вглеждане става ясно, че оценъчният акт не е непременно отрицателен, а може да бъде и положителен: да си спомним апотеоза на варварите у Блок (стихотворението „Скитите"). Така обозначаването на комунистите, нацистите, хуните, татарите, готите и т.н.

 

157

 

 

като варвари съдържа един свободен от оценъчност аспект, който едва ли може сериозно да бъде поставен под съмнение: лесно може да бъде установено фактически, че всички тези движения или етнически групи са били склонни да унищожават мислещите и живеещите по друг начин и че тяхната култура (= социален живот) е била по-проста и по-рудиментарна от тази на техните противници. В това обаче се изразява примитивността и нетолерантността на варварите, която може да бъде осъждана, но също и възхвалявана.

 

С тази двойствена оценка е свързано именно „обективното" своеобразие на варварството. Варварите са наистина враждебни към културата („диви") и примитивни. Те са обаче „свежи" и „неизхабени". Те унищожават и разрушават, но същевременно и „оплождат" „стария гнил свят" като основават нови цивилизации. Така например западноевропейците, в сравнение с византийците, бяха истинските варвари, които обаче бяха надарени и способни на развитие, докато изтънчена Византия чакаше неподвижно и пасивно да бъде довършена от турците.

 

Така чрез термина „варварин" все още не се произнася изцяло отрицателна ценностна присъда, не се предрешава към каква форма на варварство се отнася комунизмът. Самò по себе си определението „варварски" оставя този въпрос открит.

 

Но ето че обективното изследване на комунизма показва, че неговите привърженици принадлежат към една друга категория варвари, които се стремят да извършат преход не към културата, а в най-добрия случай към една повърхностна цивилизация (тук, разбира се, бива нарушена строгата подредба на Шпенглер: ние допускаме, че една импортирана, имитативна цивилиззция би могла да предхожда собственото развитие към културата). Тези варвари са стерилни варвари.

 

Тази стерилност се проявява във всички области на живота. За комунизма е типично, както вече бе споменато, че той не вдъхновява нито едно новаторско течение в изкуството, философията и науките, че не въвежда нови икономически системи и че никога не е на висотата на своето време. Всичко това са обективни, безпристрастно установени факти, чиято валидност остава, докато не възникнат, съответно не бъдат открити такива културни, икономически и пр. дадености. Несъмнено варварски, комунизмът е и несъмнено закостенял. По странен начин той съчетава инфантилността на варварството със склерозата на старите общества.

 

Обичайният контрааргумент на антисталинистки настроените комунисти, които ясно виждат органичните дефекти на системата, но въпреки това не искат да се откажат от вярата си, гласи, че „социалистическото общество" е още твърде младо и че следователно „с течение на времето"

 

158

 

 

то ще покаже своето превъзходство. Правят се аналогии с буржоазията, която, сравнена с аристокрацията, изглеждаше също тъй недодялана и просташка, но независимо от това въплъщаваше „прогреса". Често може да се чуе, че социалистическото общество било още младо и затова по необходимост по-слабо от буржоазното, затова то не можело в началната си фаза да си позволи прекален либерализъм. То трябвало да се „защитава" срещу по-опитния противник.

 

Този аргумент не предлага обаче нищо друго, освен една надежда, която почива върху аналогии. Подобна аналогия би могпада бъде убедителна, ако комунизмът бе груб, примитивен и варварски само защото всяка нова обществена структура е такава. Но, както сече бе показано, комунистическата обществена структура е също и несъмнено импотентна. Наистина буржоазията бе по-примитивна от аристокрацията, но въпреки това вече със самия си индивидуалистичен и нескован от догми предприемачески дух тя бе съзидателна и многообещаваща. Тъкмо тази предпоставка обаче липсва на комунизма, докато той си остава комунизъм. Когато основата е антииндивидуалистическа и догматична, липсва 'почва за креативността. На буржоазията не бе необходимо да се откаже от самата себе си, за да развие една богата цивилизация, тъй като тя бе от самото си начало, въпреки примитивността си, индивидуалистично-съзидателна. Обратно, комунистическата върхушка трябва да се откаже от себе си, за да добие съзидателна сила, тъй като нейната примитивност е свързана с един стерилен антииндивидуализъм.

 

2. ПРИЧИНИ ЗА ЖИЗНЕСПОСОБНОСТТА НА КОМУНИЗМА

 

В своето преобладаващо мнозинство познавачите на комунизма са единни в това, че този строй не е креативен. В конфликта между Изтока и Запада без съмнение Източният блок — това е по-неинтелигентната, по-неопитната и по-несръчната група държави.

 

И въпреки това комунистическият свят показва една удивителна резистентност. Въпреки анархията в икономиката, парализиращия бюрократизъм и духовната мизерия, комунистическата система се задържа. Наистина, сривът на тази система съвсем не е. толкова невероятен, колкото може да се струва на „реалистично" настроените политици — просто защото в историята действат ирационални и непредвидими факюпи, които могат да направят смешни всички наши прогнози (кой би могъл да предскаже събитията ден преди вълненията на парижките студенти през май 1968 г.?). И все пак подобен срив съвсем не е нещо, на което може да се разчита непосредствено. В полза на подобна „абстрактна" (но не и свободно съчинена) възможност, съдържаща се в „хитрата" (Ленин) история,

 

159

 

 

понастоящем няма емпиричен материал.

 

Естествено междувременно излязоха на бял свят всички противоречия и дефекти на комунистическата система. Симптомите на кризата са ясни за всички мислещи хора на Изток и въпреки това властта все още е много силна. Не доказва ли това тъкмо обратното на нашите твърдения? Дали системата не е все пак удивително жизнеспособна? Добра или лоша, не притежава ли тя все пак една безспорна резистентност и жизнеспособност?

 

Комунистическата обществена система наистина е стерилна и неспособна. Тя е наистина безжизнена. Тази система не е в състояние да решава елементарни въпроси на обществото като жилищното строителство или навременното снабдяване на магазините със стоки. Една система, която изпитва панически страх от всеки напечатан лист хартия, съдържащ идеи, различни от нейните, не може да бъде жизнеспособна.

 

Илюзия е обаче — една широко разпространена, но неоправдана, рационалистично-просветителска и оптимистична илюзия, че по-интелигентният и по-надареният непременно побеждава по-глупавия и по-посредствения. Тази илюзия не си дава сметка за ирационалните структури на човешкото общество, към които един по-ниско развит интелект е по-пригоден. Превъзходството на по-висшия интелект е ясно. То не се нуждае от по-нататъшни обяснения. Но примитивността има също своето превъзходство.

 

Силата на комунизма се състои не в неговата виталност — той не притежава такава, а колкото и парадоксално да звучи това, в недостатъчната му жизненост, в неговата инертност. Именно защото комунизмът е стерилен, а не динамичен и витален, той се консервира в своята неподвижност и надживява опасностите и сътресенията. Именно инертността притежава една удивителна устойчивост. Казано в спекулативно-хегелиански дух, именно сложното, развитото се намира в обратна зависимост спрямо дълготрайността. Камъните съществуват милиарди години, дърветата — векове, животните — Десетилетия. Колкото по-развито е творението, толкова по-кратко е неговото съществуване.

 

Комунизмът не е жизнеспособен, но той изключва „борбата за живот" и по този начин оцелява. Той се закрепва като отбягва борбата. Икономическото предимство на социалната пазарна икономика е безспорно, но комунизмът просто не участва в живота на световната икономика. (Дори и сега икономическите отношения на комунистите с „капиталистическия" свят са с относително quantité égligeable [*]). Идейната нищета на комунизма не подлежи на сериозно оспорване, но той на практика

 

 

*. Незначителна величина (фр.) — бел. пр.

 

160

 

 

се изплъзва от всякаква истинска конфронтация: във всеки случай неговите „собствени" поданици присъстват само на такива „спорове", в които другата страна никога не е представена. По този начин комунистическите идеи не биват побеждавани само затова, защото борбата фактически никога не се състоява. Във всяко едно отношение комунизмът избягва истинския контакт с врага и бди само за това, да не се появи враг в обсега на собствената му власт. Така причината за оцеляването на комунизма се крие в един своеобразен изолационизъм.

 

3. БЪДЕЩЕТО НА КОМУНИЗМА И КОМУНИЗМЪТ НА БЪДЕЩЕТО

 

Това консервиране обаче е само едната страна на цялостния комплекс от проблеми. От друга страна се увеличават все повече признаците, че въпреки всичко това, комунизмът, макар и много бавно, се приближава към своя край. Налице е именно голямо количество негативни константи, хронични болести, от които системата страда и които изглеждат неизлечими.

 

В икономическата област следва на първо място да бъде спомената ниската производителност на труда, към която се прибавя изоставането в технологичното развитие и двете причиняват неудовлетворителното и преди всичко — ниско качество на продукцията. Лошото снабдяване, нерационалната организация на производство и резпределение — всичко това допълва картината. Недостигащи стоки, стоене с часове по опашки, ръждясваща селскостопанска техника на полето, грубо, неучтиво, равнодушно оослужване — всичко това са пословични, всеизвестни атрибути на съветския и, макар и невинаги (виж преди всичко Унгария, отчасти също Чехословакия и ГДР) на „народнодемократичния" делник.

 

Злото е именно структурно, иманентно на системата. Съвсем видно е, че гражданите на комунистическия свят затова произвеждат, обслужват и организират лошо, защото желанието им за работа е недостатъчно и защото, от друга страна, дори когато подобно желание е налице, то бива парализирано от скования, неинициативен, муден и нерядко некомпетентен партиен и държавен апарат. Причината се съдържа следователно в колективистично-бюрократичното своеобразие на системата, която спъва икономическото развитие индиректно (като отнема на населението единствено реалните, насочени към печалба стимули) и директно (чрез своето парализиращо въздействие).

 

В политическата сфера на системата не се удаде да възстанови предишния „порядък". Ясно е, че населението на страните с народна демокрация не приема комунистическите структури (това е абсолютно ясно в страни като Чехословакия и Полша) или че с различна степен на резигнация, свикна с тях (ГДР, България, Румъния) , при което обаче се запазва

 

161

 

 

подхранващата евентуални политически вълнения почва. Наистина КГБ под ръководството на Андропов успя да обезглави движението за граждански права и Самиздат, ала корените на бунта не са изтръгнати дори само заради вълнообразния характер на духовните движения,които никога не угасват, докато съществуват обществените дадености, чиято реакция са те. Националните конфликти в Съветския съюз продължават да кипят както борбата на балтийските народи, на украинците, на азиатско-ислямските народи за национално-културна идентичност, така и борбата против тяхното русифициране не намалява, а по-скоро се засилва. В крайна сметка всички тези процеси показват уязвимостта на огромната, възникнала не органично, а създадена с репресивно-полицейски средства своъхнационална комунистическа империя. [64]

 

В културната и духовна сфера се запазват анахроничните ограничения, абсурдния, не от полза дори за господстващите, но във всеки случай винаги трудно провеждан държавен монопол върху всякаква информация и върху всички културни ценности. Това положение осъжда културата на комунистическия свят на един продължителен провинциализъм, който й пречи да развие своите значителни духовни потенции. Цялата трагичност на ситуацията става особено ясна, когато си припомним, че поредица от идеи, концепции, направления възникнаха най-напред именно в Русия (персоналистическата философия, литературоведският формализъм, иконометрията, много наченки на модерната теория за системите), но след това можаха да се развият само в свободния Запад. Достатъчно е по-нататък да сравним някогашното духовно излъчване на Прага или Лайпциг, на Варшава или Будапеща, когато от тези културни центрове идваха нови идеи и импулси, с днешното положение, когато те все повече се превръщат в бели петна върху картата на културата. Така, благодарение на комунизма, значими в културно отношение народи деградират все повече, както с право изтъкна в своята реч по повод присъждането на наградата на германското книгоразпространение Манес Шпербер.

 

Всеобщата криза, обхванала комунистическия свят, намира особено концентриран, почти физически доловим, но във всеки случай много красноречив израз в следните твърде симптоматични феномени или процеси

 

В икономическата област:

 

— е жизненонеооходимата зависимост на икономиката от западен внос, ноу-хау и кредити;

 

— в невъзможността източните валути да станат конвертируеми.

 

 

64. Hélène Carrère d’Encausse, L’empire éclaté (La révolte des Nations en U.R.S.S.), Paris 1973.

 

162

 

 

В политическата област:

 

— в кървавите войни между комунистическите държави (Китай и Виетнам);

 

— в емигрирането на хиляди хора, които масово напускат своите завладени от комунистите страни (boat people [*]);

 

— в съветската окупация на комунистически страни, съответно в избиването или арестуването на комунистически правителства от съветите (Унгария, ЧССР, Афганистан);

 

— във въвеждането на военна диктатура като iltima ratio [**] на системата (обяснението за военното положение в Полша) ;

 

— в разпадането на световното комунистическо движение.

 

 

В културната и духовна област:

 

— в емигрирането на културния елит (brain drain [***]), при което доброволно или не, първокласни представители на науката, литературата и изкуството напускат своите страни — Солженицин, Максимов, Аксьонов, Копелев, Нуреев, Колман, Ростропович, Зиновиев — да споменем тук само тези от Съветския съюз.

 

— в разработването на алтернативни (цинични „реално-политически", националистически и пр.) идеологии, които все повече изместват марксизма-ленинизма. [65]

 

 

Всичко това има и една решаваща психологическа импликация, която е от първостепенно значение за темата на нашата работа, а именно: опасното разпространение на цинизма.

 

Циничната нотка вероятно е най-важният момент от най-новата форма на марксизма-ленинизма: тезата за „реалния социализъм". Тази идея естествено е насочена срещу алтернативните модели на социализма и тя означава едно отрицание на „утопичното" и „илюзорното". Но тя съдържа също и един, както се изрази известният югославски философ и социолог Светозар Стоянович на една сесия, организирана от фондацията Фридрих Еберт по повод 100 годишнината от смъртта на Маркс, циничен намек, една неписана фраза, която звучи горе-долу така. „Вие можете да твърдите каквото си искате, но реално управляваме ние".

 

Разбира се, в една идейна система цинизмът може да представлява само един привкус, само един психологически оттенък. Своето пълно

 

 

*. Хората от лодките (англ.) — става дума за граждините на Виетнам и Камбоджа, които масово бягаха по море след идването на комунистите на власт — бел. пр.

 

**. Последния довод (лат.) — бел. пр

 

***. Изтичане на мозъци (англ.) — бел. пр.

 

65. Le „bonapartisme”, l’avant-dernière phase du communisme. In: Documentation sur l’Europe Centrale, 20 (1982), S. 33-34.;  Enquesta in: Nuestro Tiempo (Pamplona), Enero-Febrero, 1983, 29 (LVIII), p. 34.

 

163

 

 

разгръщане той може да достигне само в областта на чувствата. Този цинизъм на къснокомунистическото общество все повече се превръща в едно всеобщо настроение.

 

Това е цинизмът на новото поколение функционери, кото „вече не вярва, ала въпреки това практикува". Това е цинизмът на старата партийна генерация, която не може да приеме промените, ала въпреки това се облагодетелства от привилегиите, с които се купува мълчанието й. Това е цинизмът на онзи слой от младежта, който вече няма нищо общо с комунизма, но който също, да се изразим в старчески стил, „вече няма никакви идеали" и не се стреми към нищо друго, освен към забавления и консумация. Всеки, който достатъчно дълго е живял през последните години в Източния блок, знае много добре, че доминиращото чувство в тези страни е безнадеждността и съмнението. Човек има просто физическото усещане, че нещо ще експлоадира — толкова много гняв, ярост, съмнение и безперспективност плува из въздуха, толкова много нерешени важни проблеми са се натрупали.

 

Всичко това — цинизмът, трескавият стремеж към удоволствия, отчаянието, безнадеждността са сигурен знак за един приближаващ се срив, те са предвестници на катастрофата. Така бе — мутатис мутандис — в навечерието на падането на Рим, така бе в последните години на ancien régime [*] във Франция и непосредствено преди падането на Романовската династия. Подобни знаци на съдбата винаги са предвестници на края и са едно предзнаменование, разбира се, само за тези, които изобщо са в състояние да ги видят.

 

Един политически обществен строй може да свърши по различен начин — или като се трансформира своевременно, или вследствие на насилствен преврат, било в резултат на военен конфликт, било — на революция. По първия начин например, в хода на една дълга еволюция през 19 век изчезнаха средновено-абсолютистките структури в Австрия и Германия, а по втория — ancien régime във Франция и руският царизъм.

 

Режимите, свършили в резултат на катастрофа, също са правели опити да се реформират. Рядко един режим е толкова глупав, че да отхвърля всяка възможност за промяна. Още по времето на Людвик XVI бяха осъществени множество реформи. Предреволюционна Русия бе през последното десетилетие от своето съществуване вече в значителна степен либерализирана — при царя неколкократно бе избиран парламент (Думата) . Ала тези реформи дойдоха все пак твърде късно, за да спрат сгромолясването. След определен момент процесът става практически

 

 

*. „Стария режим”' (фр.) — бел. пр.

 

164

 

 

необратим.

 

От гледната точка на привърженика на политическата демокрация би било по-добре, ако комунизмът се трансформира чрез своята собствена еволюция в една демокрация, тъй като разките сътресения винаги имат съществени отрицателни страни, те са свързани с твърде много жертви и страдания. За съжаление обаче всичко говори в полза на това, че комунизмът е неспособен истински да се демократизира. Промените, колкото и големи да изглеждат те в сравнение със сталинската действи телност, са нищожни и дори отдалечени с цяла епоха и от най-лошите западни демокрации, нещо повече — от военните диктатури в Латинска Америка. В нашата епоха, когато вече е невъзможно да се живее застинало и затворено, дори самата стагнация вече подготвя краха на комунистическата система. В стагнацията лежат кълновете на катастрофата. Тези кълнове са узрели и тяхното развитие може да бъде забавяно вече само по изкуствен начин.

 

Твърде възможно е ако катастрофата бъде усетена дори от комунистическата чувствителност, системата най-сетне да възприеме всичко това, което до днес ужасено отхвърляше — т.е. няколко дни преди края си да обяви възстановяването на всички граждански права и свободи и по този начин да се откаже от самата себе си. Ала вече ще оъде твърде късно.

 

Същата имобилност, която сега спасява върхушката, тогава — диалектически! — ще предизвика смъртта й, тъй като тя именно препятства навременните реформи, които биха могли да я съхранят. Като обществено-политически строй комунизмът сигурно ще изчезне.

 

И въпреки това, в известен смисъл комунизмът е „вечен". Патетичните борци за свобода често казват, че никой деспотизъм не е вечен. Това е вярно, но те забравят, че винаги е имало деспотизъм. Познатият ни конкретен комунизъм от руски или китайски тип, комунизмът, установен през 1917 г. под ръководството на Ленин, вероятно ще загине. Това обаче в никакъв случай не означава, че не може да възникне нещо подобно, един нов комунизъм.

 

Комунизмът в крайна сметка е предизвикан от много дълбоки и, както виждаме дотук, константни структури на човешкото битие. Там, където, погледнато повърхностно, действат само обществено-исторически, психологически и икономически дадености, всъщност се крият фактори от „метафизичен" порядък. Поради това нашето социалпсихологическо изследване трябва да надхвърли собствените си граници и да се насочи и към други пластове на действителността.

 

Комунизмът съответства на една ирационална нагласа на човека, на един архитип. Един от фундаменталните митове, чрез които може да

 

165

 

 

бъде обхванат от една страна светът, а от друга — действието, е митът за разрушението и съграждането, за свещеното убийство, за ритуалната жертва, без което раждането е невъзможно, за спасителната катастрофа. Става дума за една основна структура, която прониква във всички митове, религии и в убежденията на ежедневието и която победоносно надживя всички еволюции и духовни обрати, целия прогрес и всички промени. Гръцките богове трябваше най-напред да съборят властта на титаните и едва тогава да установят своето собствено неразделно господство. Зигфрид трябваше да убие дракона, за да стане чрез кръвта му непобедим. Грешните създания трябваше най-напред да се удавят, за да може с Ной историята в известен смисъл да започне отново. Според традиционната християнска есхатология поквареният свят трябва най-напред да загине под тежестта на собствените си грехове, за да настъпи Царството Божие на земята. Този архитип мит е винаги двустранен: една мощна, разтърсваща, ужасяваща катастрофа трябва да открие една нова епоха на щастие и радост. Основната тема на Апокалипсиса са хаосът и ужасите, които трябва да предхождат Божията победа.

 

Архитипът на разрушението и новото съзидание се проявява в много различни форми; наивнопоетична, объркано-мистична, абстрактно-„теоретична", спекулативна, всекидневно-прагматична. Ще го открием в народната легенда, според която в деня на Страшния съд земята ще полети към божия трон, за да се спука като сапунен мехур.

 

Разтърсващо, сурово и величествено звучи той в химна Dies irae [*] и в църковно-християнската представа за Бог, който разделя овците от козите [**]. Ала в една карикатурна форма го срещаме и в мислите на ученика, който тайно си мечтае да избухне война, за да бъдат отложени изпитите sin die [***].

 

С течение на времето този архитип се де-сакрализира, модернизира, секуларизира и стана „прогресивен". Той обаче не е изчезнал. С нарастващата секуларизация на живота той проникна в политиката и в обществените представи: модерният комунизъм не е единственото общественополитическо въплъщение на тази древна структура. Във всички войнствени утопии на новото време намираме неговите съществени черти — в идеологиите на баптистите, на левелерите, в русоистко-якобинската доктрина, при Кромуел и Бабьоф. Всички тези егалитаристични, революционни, раннокомунистически учения утвърждават и проповядват необходимостта от насилствено разрушаване на царството на „пок варата",

 

 

*. Ден на гнева (лат.) — бел. пр.

 

**. Т.е. праведниците от грешниците — бел. пр.

 

***. Безсрочно (лат.) — бел. пр.

 

166

 

 

на „тиранията" и „несправедливостта", за да настъпи хилядолетното царство, независимо дали като победа на „истинската воля Божия, която създаде хората равни", или като „разума", или, казано на якобински жаргон, като .добродетелта", която естествено се предхожда от жестоко изтребване на „пороците".

 

В екзекутирането на френската кралска двойка се лотвори древната ритуална жертва, която трябва да донесе плодовитост — този път плодовитост не на земята, а на „новото" общество. Всичко това показва, колко древна си остава нашата психика и каква архаика се крие зад „прогресивните" теории.

 

Този архитип е от екзистенциално естество и е свързан с основни преживявания на човека. Той се корени в човешката природа и в нейната вътрешна диалектика на страдания и радост, на съмнение и надежда, на смърт и живот. Първоначално той не се е простирал върху трансцедентни дадености и още по-малко върху социални въпроси, а върху най-обикновени събития, които сами по себе си имат емпиричен характер, но чрез него придобиват едно екзистенциално празначение и следователно засягат една метафизична участ. Това е бурята, след която слънцето отново изгрява, това са родилните мъки на майката, след които започва новият живот, това е усилието на работата, след което идва радостта от реализацията, болката от лекарската намеса, след която идва успокоението, опасната за живота борба, след която идва радостта от победата. Има и противоположни, негативни и песимистични митологии, ала нашите наблюдения не оспорват това.

 

Вярата в свещената роля на бъркотията, в спасителния хаос е твърде фундаментална, твърде дълбоко свързана с екзистенциалната драма на човека, за да изчезне. Отново и отново ще избликва надеждата за една благословена катастрофа, след която всичко ще започва „съвсем отново" и ще „тръгне добре". Вярата в един подобен „катарзис", в едно „оздравяване" на обществото чрез пълно унищожение и разрушение, изглежда неизкоренима. Както вече бе споменато, модерният комунизъм не бе първата разновидност на споменатия архитип. Той няма да бъда и последната.

 

Именно поради това съвременният комунизъм се приближава към своя край. Периодично обаче ще се появяват нови комунизми. „Комунистообразни" феномени "вероятно ще съпровождат цялата човешка история. Архитипът, който стои в основата на комунизма, е дълбоко ирационален, Поради това не може да се разчита, че горчивият опит на човечеството от войнствените утопии ще направи бъдещите поколения по-умни и по-предпазливи. До днес човечеството имаше достатъчно възможности да разбере цялата опасност, стерилност и безплодност на опитите

 

167

 

 

за основно обновяване на обществото. Въпреки това то отново повтаря същите грешки. Още якобинската диктатура показа с класическа яснота, че революционният мит стига до абсурд, че неговото осъществяване не само превръща живота в един кошмар, но и че той унищожава самия себе си, защото самите революционери стават жертва на революцията. Този урок на историята не попречи обаче на болшевиките да повторят още веднъж и още по-брутално нейното зловещо действие. Въпреки пълния морален крах на комунистическата революция в Русия, Фидел Кастро, който първоначално не бе комунист, тръгна по същия фатален път и естествено повтори — mutatis mutandis — същата трагедия. Лявоекстремистката вълна в Западна Европа през 60-те години е най-драстичният пример за невероятната способност на хората да не си вземат поуки от историята. Историческият опит всеки път отново показва, че тоталитарният мит, митът за насилственото разрушение и съграждане отново неизбежно и по своята природа води до катастрофа, но всеки път отново се правят опити за това — или чрез пълното игнориране на миналото, или с вечната надежда, че този път най-сетне революцията ще протече „правилно".

 

Упоритостта, с която постоянно се извършва все същото трагично безумие показва, че в този случай имаме работа с нещо, което изобщо не е от рационален порядък и срещу което разумните съображения са безсилни. Когато например през 1974 г. Жан-Пол Сартр се изказа в полза на смъртното наказание срещу контрареволюционерите [66], то едва ли може да се твърди, че той не е знаел, какво казва. Авторът на „Мръсните ръце" отлично знаеше, че очакваната от него с такъв копнеж „революция" унищожава и своите ентусиазирани поклонници. Ирационалният наон към разрушения обаче е по-силен от това познание, той блокира както нравственото чувство (което би трябвало да му забрани да изговори подобно нещо), така и мисленето (което би трябвало да му покаже, че и самият той може да бъде убит както толкова свои предшественици и че последната му утеха в такъв случай би могла да бъде само мисълта, че по правия път към прогреса са възможни и малки недоразумения) .

 

Митът на революцията е от екзистенциален порядък и се основава на метафизичната неудовлетвореност от съществуването ни. Може обществото да е дори идеално организирано, може да е най-доброто, най-хуманното и най-справедливото, то винаги ще поражда една неудовлетвореност.

 

 

66. Die Welt, 23 ноември 1974.

 

168

 

 

Тази неудовлетвореност, която е характерна за всеки човек, се проявява в различни форми. Опази форма, която съответства на господстващите в западния свят ценности — както на християнските, така и на либерално-хуманистнчните — е формата на мирно и постепенно усъвършенстване на обществото, която почива върху уважението към всеки индивид. Обаче вътрешната свобода на човека и принципната откритост на историческия „процес" приви възможни и други форми, които, погледнати през призмата на западните ценности, изглеждат напълно погрешни и варварски.

 

Казано иначе, дори да се изпълнеха в;ички възможни желания от социално естество, винаги ще има хора, които ще се питат: а не би ли било по-добре, ако разрушим всичко това и започнем всичко отначало? Не би ли било по-добре да принудим онези, които на искат това ощастливяване на човечеството, да го приемат? С дълбокото си проникновение в бъдещето Достоевски съзря това съвсем ясно.

 

Архитипът, който смятаме за психоаналитично обяснение на комунистическото съзнание, е свързан и с други фактори. Един от тези фактори очевидно е нагонът към смъртта. Става дума задействащата по мистериозен начин у човека склонност да умре, да изчезне, за да не понася повече тежестта на съществуването. Нагонът кш смъртта обагря и политическия живот. Тази прастара склонност е несъзнателна и несъзнателно, инстинктивно тя намира в комунизма едно особено подходящо средство за това. В нагона към смъртта лежат кълновете на редица бъдещи, комунистически, но също и дяснототалитарни феномени.

 

Ала от още по-решаващо значение е цялостното отношение на комуниз ла към смъртта, неговото — имплицитно отношение към последните екзистенциални въпроси.

 

Експлицитната теза на марксизма ленинизма е твърде добре известна и същевременно твърде бедна. Всичкз, което марксизмът-ленинизмът има да каже по този комплекс от въпроси, се изчерпва именно с фактическото отрицание на комплекса от въпроси — оттам и концептуалната бедност. А то е: не съществува Бог и безсмъртие. И двете са илюзии, при това опасни илюзии. И срещу двете трябва да се роди решителна борба, тъй като те са един вид „опиум", който обслужва само експлоататорите и враговете на комунизма.

 

Радикалното отхвърляне на трансцедентността обаче е само външният доктринерски слой на комунистическата нагласа. Той прикрива ецна много по-дълбока, много тъмна, мълчалива, несъзнателна сфера, чието обяснение обаче е наложително, за да се разбере същността на комунизма. Със своята гениална интуиция, както изтъква Бердяев, именно Достоевски пръв разкри, че главният проблем на революционния

 

169

 

 

нихилизъм и социализъм (чиито главни черти наследи и марксистко-ленинският комунизъм) не е проблемът за собствеността, за разпределянето на благата или за властта, както това изглежда на повърхността или както сами себе си заблуждават революционерите, а проблемът за Бога и за безсмъртието, пък макар и прикрит зад едно пълно отрицание. [67]

 

Следното предлоч:ение може да ни послужи като най-общ методологически изходен пункт и като еодеща идеп и да ни позволи да определим тази хипотеза като достойна за вярване. Немислимо е, че хора, които са израснали непосредствено или индиректно в условията на християнската цивилизации или въз всеки случай — на християнската традиция, биха могли такг. лесно да скъсат с проблематиката на съществуването и трансцедентността, както те представят и си представят това. Това оправдава опита ни да се осмелим и да надникнем в тези тъмна душевна бездна.

 

Да започнем с оскъдните, ала твърда показателни отправки, които се намират още на повърхността, а имонно с емоционалната оценка на смъртта, която намираме при комунистите.

 

При хора, които отричат безсмъртието, са възможни следните емоционални реакции на смъртта, или по-точно на поддържаната от тях тленност и окончателна преходност на човешкия индивид;

 

а) смъртта е ужасна, абсолютно неизбежна и безизходна, но срещу това не може да се направи нищо;

 

б) тъй като не може да се направи нищо, по-добре е да се свикне с това;

 

в) тъй като не може да се направи нищо срещу това, трябва максимално да се насладим на този единствен живот;

 

т) щом като не може да избегне смъртта, човек трябва да се посвети на добри, общополезни дела.

 

Тук наборът от емоционалните начини на поведение на невярващите в безсмъртието варира от безпомощното отчаяние, което в крайна сметка стига до резигнация (а и б) през хедонизма (в) до естествения (алтруистичен или утилитарметичен) морал (г) .

 

Обаче комунистите не приемат нито една от тези реакции.

 

Хедонистичната реакция, самоуспокоението чрез стремежа към максимално „опитване" на живота бива (след някои колебания в първите години след Октомврийската революция, които бяха в съзвучие с доминиращата нагласа на социалдемокрацията „Търсете в света блага и наслаждения, друг живот няма, тъй както няма възкресение"), радикално отхвърлено. Комунизмът наистина се простира върху отсамния

 

 

67. Nikolai Berdiaew, Wahrheit und Lüge des Kommunismus. Luzern, 1934, S. 40.

 

170

 

 

а не отвъдния свят, но той е все пак подчертано аскетичен. Резигнацията е също тъй несъвместима с комунизма. В нито един комунистически източник не може да се открие нещо от Мъдростта на стоиците. Стоически примиреното поведение е съзерцателно и индивидуалистично, което го прави идеологически нежелателно.

 

Изглежда, че активистично-отсамната нагласа е най-приемлива за един комунист. Ала възприемането на смъртта от страна на комунистите още съвсем не може да бъде обяснено изцяло с тази нагласа (при политическите и класози предпоставки, които те приемат) .

 

Особено показателен за комуниста е фактът, че той отхвърля именно първия начин на поведение. Именно ужасът пред смъртта, стъписването пред нея е абсолютно недопустимо за комунистическото съзнание. Стопроцентовото табуизиране на страха пред смъртта е неписан, ала пълновластен закон на комунистическата психология и идеология. Това между другото отличава един комунистически атеист от един барон Холбах, който съчетава отрицанието на безмъртието с една жалба по него, която може да бъде намерена и у един Босюе.

 

Тоза странно табу може да хвърли светлина върху най-тъмната, но и най-дълбока зона на комунистическата психика.

 

Дълбоката, намираща се на прага на съзнанието емоционална нагласа на комуниста към смъртта изглежда че представлява една ирационална връзка на потисната, земна ембрионална, отсамна вяра в безсмъртието с утвърждаване на смъртта, с една любов към смъртта, с една amor mortis.

 

За да избегнем всякакви недорззумения, трябва още веднъж ясно да подчертаем, че никой от тези мотиви не се проязява съзнателно у комуниста (в други учения, обратно, всеки от тези мотиви бива формулиран, например във фалангистките девиза „Да живее смъртта!", „Смъртта е служебен дълг") . Вярата и едно отсамно физическо безсмъртие бе представена в руската (!) мисловна традиция (Фьодоров) и отвреме-навреме припламва у наивните почитатели на „постиженията на науката". Обаче всичко това не принадлежи към комунистическата идеология.

 

Тези мотиви, които са твърде провокативни, за да превъзмогнат цензурата на ограниченото комунистическо свръх-аз, се намират в тъмната страна на личността. Това са елементи на чувства, които съпътстват бегло и по почти призрачен начин „нормалния" ход на съзнанието. Комунистическото съзнание ги изтласква с всички средства, тъй като те са твърде скандални и развенчаващи го, за да бъдат „легализирани". Ала въпреки това те продължават да лежат там, неподвижни и тежки, в тази бездна на комунистическата психика.

 

Тъй като аналитикът не може да ги възприеме непосредствено,

 

171

 

 

той трябва да търси други пътища за тяхното опознаване. Всъщност ние можем да уловим не тях самите, а техния „отзвук", ехото им, което отвреме навреме прозвучава пестеливо, ала със сила, която не може да бъде заглушена, над прага, раздалящ съзнателно от несъзнателно. От тези сигнали можем да реконструираме мозайката на комунистическия „възглед" за смъртта.

 

Някои примери за допускането на едно — конфузно, смътно безсмъртие (ог страна на комунистите) :

 

Клетвата на Сталин на II конгрес на съветите. Ритуално повтарящата се фразз звучи така:

 

Кълнем ти се, другарю Ленин, че ще изпълним с чест тази твоя заповед. [68]

 

Само риторична формула ли е това?

 

В едно прочуто стихотворение Маяковски описва своята въображаема „среща" с починалия малко преди това Ленин така.

 

Нас двое в комнате —

я и Ленин —

фотография на белой стене. . .

 

(Маяковски, „Разговор с другаря Ленин").

 

 

Дали това стихотворение, в което господства една почти спиритистка атмосфера на викане на духове, отново е само един поетичен образ?

 

Според съобщенията в пресата, разстроеният от смъртта на Суслов Брежнев казал към лежащия в ковчега покойник . „Спи спокойно, скъпи приятелю!" [69]

 

Как е възможно един убеден атеист да каже подобно нещо? Тук няма място за обяснения от рода на тези, че това са само думи, че това е само една формула, един емоционален израз. За един атеист, чийто атеизъм не съдържа амбивалентности, би биле абсолютно невъзможно да каже подобно нещо, както за него би било абсолютно невъзможно да произнесе молитва или, обръщайки се към починалия да каже: „Разкажи на отишлите си другари, че. . .". По вероятно е, според нас, да се предположи, че в задния плач на личността на Брежнев е съществувала една смътна и плаха полупредстава полувяра в грубо разбираното, чисто телесно безсмъртие.

 

Със своята гениална способност за съпреживяване Солженицин прониква още веднъж в тази най-скрита сфера на комунистическата душа.

 

„И тогава може би ще се камери някакво средство, някакво лекарство,

 

 

68. История на ВКП (б), Kurzer Lehrgang, Berlin, 1946, S. 326—326.

 

69. Der Spiegel, 13 февруари 1984, S. 115.

 

172

 

 

за да остане поне той вечно жив. . . . Не, не ще успеят своевременно. Само че как да изостави човечествою в беда? И на кого да го остави?. . .

 

Е, да. Той ще си построи още паметници, повече, по-големи (дотогава техниката ще се развие) ... На върха на Казбек ще си построи паметник и още един на Елбрус — така че главата му да стърчи винаги над облаците. И тогава бе все едно, че може да умре — той, най-великият сред великите, на когото в световната история нямаше равен. Изведнъж мисълта му секна. Да, но. . . — още по-високо? . . . Този неясен въпрос се прокрадваше отвреме навреме у Сталин." [70]

 

За комунистическото съзнание този въпрос остава открит. Но наред с него се появява една друга емоционална съставка, конто можем да отнесем към най-дълбокото ядро на вътрешното комунистическо отношение към смъртта.

 

В комунистическите коментари във връзка с буржоазните жалби по повод на смъртта, често може да се прочете — непосредствено след отхвърлянето на всички „буржоазни" теории, че „марксизмът-ленинизмът е оптимистична, жизнеутвърждаваща философия". Как може да се съчетае това с твърдението, че този живот е единственият? Само по пътя на ирационалния мит, на едно утвърждаване и обожествяване на смъртта, сякаш смъртта все пак е нещо живо. Този мит, митът за amor mortis представлява най-глъбинните тайна на комунистическото отношение към битието.

 

Да се вгледаме малко по-отбяизо в комунистическите траурни ритуали. Можем да установим, че комунистическата върхушка е фиксирана върху смъртта.

 

Ако не станат жертва на някоя чистка, комунистическите ръководители запазват постовете си пожизнено; нали в това е същността на тоталитарната геронтокрация! Това обаче означава, че с напредването на възрастта те заживяват в едно постоянно взаимно очакване на смъртта си. Тъй като едно съветско политбюро по принцип е несменяемо като семейството и може да бъде разрушено само чрез естествената смърт на членовете му, политиката и атеистично разбираната смърт се намират в най-тясна връзка. Всеки чака смъртта на другите. За разлика от ръководния слой в парламентарните демокрации, тук смъртта действа по принцип като политически фактор. Всички знаят, че саркофагът на всеки един от тях ще бъде изложен в Колонната зала на Дома на съюзите в Москва, а наоколо ще застанат на стража всички останали. Всички знаят, че останалите ще носят на раменете си този саркофаг — при условие,

 

 

70. Александър Солженицин. В круге первом. Frankfurt a. M. 1974, S. 152-153.

 

173

 

 

разбира се, че старческата немощ все оше им позволява това. Единственият въпрос е въпросът за последователността — кой кого ще надживее. Така процесът на вземане на решения на най-високо равнище в Съветския съюз протича под знзка на смъртта.

 

Въздесъщото присъствие на смъртта в комунистическото всекидневие, преплетено с привидните свити за нейното омаловажаване, чмира и други форми на проявление.

 

Първо, борческо героичното начало в комунизма е свързано с едно постоянно обожествяване на героичната смърт в името на комунизма. Наистина, привидно бива обожествявана не самата смърт, а саможертвата, идеите, в името на които се умира. Метафизически обаче това се покривз с едно обожествяване на смъртта (доколкото отвъдният живот бива отричан) . Мотивите са метафизични дадености. Следователно това, което остава на метафизично равнище е, че смъртта бива напълно утвърждавана и обожествявана.

 

На второ място, една неотменима съставка на комунистическото всекидневие бе съзнанието — само по времето на сталинизма, но то белязва комунизма и днес — че насилствената и при това позорна смърт поради въображаеми престъпления може да постигне всекиго. Според свидетелството на Надежда Манделщам, Бухарин отговорил на Осип Манделщам, който се застъпил за помилването на един невинно осъден на смърт следното: „Отношението на нас, болшевиките, към това е много просто, всеки от нас знае, същото може да се случи и на него'.' [71]

 

Когато обаче, въпреки това съзнание, ентусиазмът се замазва, то това може да означаат само едно, а именно, че и смъртта става обект на този ентусиазъм.

 

Една, на пръв поглед анекдотична история осветява за миг като светкавица тайната любов на комунистите към смъртта. Текстът към един много популярен след войната валс гласи.

 

А когда придётся в землю лечь,

то это ж только раз.

 

Само който се чувства привлечен от смъртта като от кумир, може да . . .

 

[ . . . Нечетлив текст . . . ]

 

 

174

 

 

сигнал. Но повече и не бихме могли да очакваме, когато става дума за несъзнателното.

 

Да се насочим към критиката, на която починалият съветски догматик Биховски подлага Киркегор. Според Биховски вярата в безсмъртието била не само едно подценяване на живота, но преди всичко на разумния живот, тъй като вярата в безсмъртието била неразумна. [72] Тъй като за съветския автор разумът безспорно е една висша ценност, то за него разумният живот, т.е. тленността е по-висша ценност от безсмъртието. (Трябва да обърнем внимание, че Биховски говори не просто за истината като ценност, а за живота, като носител на истината.) Чудовищната идея, че тленността, която е във висша степен реална, но в никакъв случай — положителна, трябва да бъде възхвзлявана — идея, която Биховски не формулира експлицитно, но която следва логически от неговите думи, възпроизвежда най-дълбоката същност на комунизма. И в това отношение геният на Достоевски разкрива своята антиципираща сила. Той предусети комунистическото сладострастие на смъртта още когато то съществуваше само в зародиш.

 

„Ттогава всеки разбира, че е смъртен, че няма възкресение и приема смъртта гордо и спокойно като бог". [73]

 

Така погледнато, комунизмът е една преданост към смъртта, един скрит култ към смъртта. И думите, с които марксистко-ленинските автори в миналото наричаха екзистенциалната философия: „философия на смърниците", „философия с дух на разлагащ се труп", стават напълно понятни чрез добре познатата на психоанализата проекция на собственото „аз" в други лица.

 

Но този скрит култ се разбулва в един определен случай. При това той взема такава форма на проявление, която говори с езика на яснотата: това е езикът на надгробната архитектура и на погребалните обичаи. Тази манифестация на комунистическия култ към смъртта просто буквално се набира в очи. Тя е световноизвестна, тя е всеизвестна и образува центъра на цялото обществено политическо „пространство" на Съветския сътоз. Тя е центърът, около който нагледно-символично е организиран целият Съветски съюз. Това е мавзолеят на Ленин.

 

Какво е това, пред което войници и ученици, децз и младежи се покланят със страхопочитание, какво е това, което отиващите на фронта червеноармейци съзорцаваха, преди може би да паднат в боя, от което черпеха сили за предстоящите битки? Какво е това, пред което пионерите

 

 

72. W. E. Bychowskij, K’erkegor (Kierkegaard), Moskau, 1972, s. 174 (цитирано по Helmut Dahm, Der gescheitere Ausbuch, Baden-Baden, 1982, S. 314.)

 

73. Фьодор М. Достоевски, Братя Карамзови. München, 1958, S. 360.

 

175

 

 

полагат своята клетва, пред което тълпата ликува на 1 май и 7 ноември?

 

ЕДИН ТРУП

 

Обожаващите Ленин комунисти, които задължително отричат безсмъртието на душата, вярват, че духът на Ленин вече не съществува. Следователно те не могат да възхваляват и обичат личността на Ленин, когато нея я няма. Това, което те почитат, са само няколко килограма безжизнена материя, само малко консервирани останки! И комунистите негласно приемат да обожествяват останки, макар че те не се осмеляват да доведат това чувство до съзнанието си и строго го табуизират.

 

Те не биха могли също така да почитат „личността на Ленин в модуса на миналото", тъй като нещо, което вече не съществува, не заслужава обич и уважение: в действителност предпоставка за човешките чувства е духовното съществуване, нетленното, неразрушимото и безсмъртното.

 

Наистина, според комунистическия възглед, почитта се отдава не на трупа на Ленин, а на неговите идеи и дело. Но погледнато строго, подобно обожание, любов и изобщо подобни чувства биха могли да се отнасят само до конкретно индивидуално същество. Аз бих могъл да ценя и обожавам „идеи" и „дела" само в пречосен смисъл: би било абсурдно подобно нещо да се разбира буквално. Ала там. където има чувства, смисълът винаги буквален. Почитта към Ленин изисква следователно наличието на индивидуално човешко същество, а именно — самия Ленин. И тъй като според комунистическата вяра, самото това същество — най-великият учител — вече не е между живите, изчезнало е завинаги в нищото, единственото, което остава като обект на техните чувства, са останките на този индивид: трупът на Ленин.

 

Така в структурата на комунистическото емоционално отношение тленните останки на Ленин не са свързващ елемент, посредник, пренасящ чувствата по пътя към личността на Ленин (както това е в структурата) на християнското емоционално отношение към мощите на светците) , а предмет на чувствата в действителност (колкото и това да си остава потиснато и несъзнателно) е трупът на Ленин. Така на подсъзнателно равнище комунизмът се разкрива като съвършена разновидност на езичничеството, като един вид некролатрия.

 

Да не забравяме, че цитираното „гордо" изповядване на смъртта принадлежи не на друг, а на дявола в бълнуването на Иван Карамзов. По този начин имаме отговор на въпроса за демоничното в комунизма. Когато демоничното бива разбирано като противоположност на бога, като антибожествено, то прикритата, ала действена омраза на комунистите към бога и безсмъртието е една безспорна манифестация на демоничното. Ние можем да установим това само на философско равнище и сс въздържаме от всякакви теологически съображения относно субстанциалността

 

176

 

 

и въобще природата на демоничното, тъй като те далеч над хвърлят нашата компетентност.

 

Философското мислене на 19 и 20 век имаше заслугата да разкрие непоносимостта на свободата за човека. Свободата наистина е вътрешна структура на човека: човекът е свобода, както казва Сартр. Същевременно свободата съвсем не е лека, тъй като свободният човек трябва да поеме цялата отговорност за себе си, ала също за другите и за всичко останало. Това, което образува достойнството и своеобразието на човека, е източник и на неговата драма и страдания. Поради това той постоянно се изкушава да се откаже от свободата, да жертва личността и мисленето си, да се разтвори в безличната, манипулирана и направлявана маса, в колективистично-тоталитарното съществуване, да изчезне. Както смята Великият инквизитор на Достоевски, за да бъде направен човекът щастлив, той трябва да бъде разтоварен от бремето на свободата.

 

Великият инквизитор се обръща към Исус Христос със следните думи:

 

„Казвам ти, човек няма по-мъчителна грижа от тази, да намери някой, на когото да предаде час по-скоро тази дарена свобода, с която това нещастно същество се ражда.

 

. . . Или си забравил, че спокойствието и дори смъртта са по-скъпи за човека от свободния избор в опознаването на доброто и злото? Няма нищо по-съблазнително за човека от свободата на съвестта му, но няма и нищо по»мъчително. . .

 

. . . И хората се зарадваха, че отново са ги повели като стадо и че от сърцата им е отнет най-сетне страшният дар, който им е донесъл толкова мъки.” [74]

 

Не съществуват никакви, абсолютно никакви причини да се пред положи, че тежестта на свободата и копнежът по едно странно, ала безспорно робско, колективистично щастие ще изчезне. Ако те биха изчезнали, това би бил свят не на човешки, а на божествени същества. Следователно винаги ще съществува една фундаментална, метафизична почва за развитието на комунизма.

 

Християнската любов към ближния предоставя възможността да бъдат обединени свободата с щастието, свободата — с чувството за за крила. Християнската любов е по-скоро идеал, отколкото факт. Тя в никакъв случай не е природна даденост на човека, вродено качество на психиката му, а е по-скоро една задача пред него. За една евентуална победа на любовта към ближния над комунизма не бихме могли да знаем нищо със сигурност.

 

 

74. Фьодор М. Достоевски, Братя Карамазови. С. 1984, с. 269, 271.

 

177

 

 

Бихме могли само да се надяваме на това и екзистенциално да изживеем тази надежда. Доколкото обаче надеждата си остава само надежда, идването на ожидаемото съвсем не е нещо, чийто успех може автоматично да бъде предопределен с „научна" сигурност. Така шест десетилетия след неговото държавно въплъщение, ние сме изправени пред психологическия феномен на комунизма. Този уникален опит бе голяма и горчива школа за човечеството. Трябва да свикнем с мисълта да живеем постоянно с него — ако не с настоящия му образ, то във всеки случай с перманентната възможност за появата му в един модифициран вид.

 

Така и опознаването на комунистическата душа отвежда към трагичната неразрешимост на човешките проблеми в отсамния, земния живот и само с човешки, само с обществени средства за това.

 

Много пътища на страданието водят към проблема за човешката участ, към смисъла на живота, към транцедентното. Комунизмът, който бе създаден и осъществен като едно радикално отрицание на вярата, е въпреки волята на своите основатели, един от най-ефикасните измежду тези страдалчески пътища на познанието.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]