СПОМЕНИ, Арсени Костенцев

III. УЧИТЕЛСТВУВАНЕТО МИ ВЪВ ВАТАША (ТИКВЕШКО)

Един ден дохожда владиката в Попчево и ме повика да отида при него, и като отидох, той ми каза така:

– Слушай, даскале, колко ти плащат селяните тук?
– Три хиляди и петстотии гроша и ме хранят – отговорих му.
– Добре, аз ще ти дада пет хиляди гроша, за да отидеш в Тиквешко в село Ваташа. Там са хората добри и богати и ще живееш в град, а не в село, да те ядат въшките. Чу ли? И в случай, че не отидеш и ме не послушаш, аз зная вързан да те изпратя на мемлекета. Мисли хубаво!

Аз като премислих, че ще отида в град, при това и с пет хиляди гроша, казах му, че ще отида. Владиката каза на секретаря да напише едно писмо до неговия наместник във Ваташа, поп Петър, че ме изпраща за даскал с пет хиляди гроша и една стая от училищните с кухнята за живеене, заедно с отопление от общината.

 – Ходи си сега. Дойди утре рано и аз ще те изпратя с ясакчията, за да те заведе във Ваташа.

Повика селяните, заплатиха ми що имах да взимам, опростихме се със селяните и с учениците. Те, плачейки, ме изпроводиха.

Вечерта пристигнахме във Ваташа в дома на чорбаджията Ташо Костов, дето живееше поп Петър. Посрещнаха ме много добре и там гостувах около десет дена.

Сутринта пожелах да ида и да видя училището.
Дойдохме до едно каменно високо здание като кале, с една голяма и висока пет-шест метрова порта. Влезнахме вътре – двор голям, здание двуетажно – гивгирлия. На долния етаж едно зимно училище – двадесетметрова дължина и десет метра ширина и височина; издигнато балконче метър и половина – за седене на даскала и за седем-осем души гости; добри чинове.

Посрещна ни слугата, 70-годишен старец, който живееше фамилиарно в училището.

Влезнах при Анцо Гърчето – около 40 – 50-годишен даскал – български, с осемдесет-деветдесет ученика. Постлал си едно сламено душече, сламена възглавница, с един дълъг чибук и с една три-четири метрова дълга пръчка и други десетина къси пръчки. Облегнат на възглавницата, до него един мангал с огън за чибука. Покани ме да седна на душечето, подаде ми кесията с тютюн да си направя цигара, дигна една буклия с около две оки вино и след като пи той, помоли и мен, но аз му благодарих и казах, че не пия.

Взе да ме разпитва отде съм, какво работя и пр. Отговорих му на всички въпроси, но без да му кажа, че съм дошъл на негово място за даскал.

Слушам детински плач и охкане. Гледам един ученик увиснал на стената в ъгъла (фалагата провряна от едната ръка през другата, а въжето на фалагата изкарано през врата и закачено на един дебел гвоздей, както закачат бояджиите палтата, за да съхнат). Питам даскала защо е наказан. Той ми отговори, защото бил крал пари от баща си. До него друг един ученик с лице към стената, една пръчица под гушата му и с ръце издигнати нагоре държи един часослов, чете и без да може да погледне нанякъде.

– Ами този ученик там, какво е направил? – запитах аз.
– Този е хвърлял камъни по майка си.

Помолих даскал Анцо да ги освободи и той ги освободи.

Поисках да ми позволи да разгледам горния етаж и той заповяда на училищния слуга да ме разведе по всичките стаи.

В горния етаж пък лятно училище – същата големина като зимното долу (те били две еднообразни, направени да послужи един ден едното за девическо училище), коридор голям, с широк дървен балкон, на ъгъла една доста голяма, мобелирана стая за общинарите и за владиката, когато дойде; други две – тоже големи и мобилирани: едната за владиката, а другата – за даскала; хубава, широка кухня и до нея заход.

Ваташани от началото не погледнаха с добро око на мен, защото бях изпроводен от владишка страна – с изключение впрочем на десетина владикови привърженици, а по-сетне ме обикнаха всички.

Други наказания:
1. Освен горните две, под коленете на голо тургаха ситни камъчета или царевица и поставяха ученика да стои на тях известно време.
2. Ученикът да стои на един крак и да учи урок, а друг да стои до него с пръчка в ръка и щом наказаният стъпи с крак на земята, да го удари с пръчката по краката.
3. Ще начернят лицето на виновния със сажди или мастило и ще го турят до вратата прав. Като си излизат учениците за обяд или вечеря, всеки един ще го заплюе и ще му удари една плеснина.
4. Бял голям лист, изписано на него магаре, се закача с конци на гърдите на ученика и последният се туря да стои прав на видно място, за да го гледат всички ученици.
5. За голям кабахат – турят му и двата крака на виновния във фалагата и го бият с пръчка, а за по-малък – само единия крак.
6. Когато отива по нужда, удрят му по една пръчка по ръката.
7. Ще дигне един ученик виновния през половината, а даскалът ще удря колкото си ще по дирника, а ако ли е някой по-як ученик – ще му налегнат двама врата, за да не избяга, и още много други, каквито фантазията на отделния учител е можела да измисли.

Във Ваташа за пръв път въведохме Груевата метода [16]: а, бе, ве, ге, де и пр. и учебниците: първо познапие, света история, катехизис, землеописание, българска кратка история, краснописание и пр.

Даскал Анцо Гърчето ме нарече протестантин и магьосник, защото съм бил учил децата, че земята се върти и пр. Той оборваше туй учение със свещеното писание, в което писвало: земля и небо ест яко кожу покривай водами превиспрения своея и полагай облаки на воизхождение и пр. и пр. и че туй било против верата ни и закона. Обвиняваше ме и защото съм пушал децата във време на междучасие да играят по двора и взе да агитира против мен както пред гражданите, тъй и пред гръцкия владика в Струмица и последният не закъсня да ме изпрати под конвой в Солун.

Главното производство в Тиквешията е вино и ракия, които се разнасят по Солунския и Битолския вилает. Хората са доста причекливи и гостолюбиви. Тук трябва да забележа, че една седемдесетгодишна бабичка бе ме залюбила много, защото съм бил псалил много хубаво, та често ме канеше на гости и всякога, когато отивах в дома й, канеше ме да се кача на тавана да си взема по някоя и друга книжка, останали от покойния й мъж даскал Камче [17], който е умрял преди десетина години. Той бил български даскал нещо около 40 – 50 години и имал българска печатница в Солун.

На тавана имаше четири-пет чувала букви и разни колела и железарии от печатницата му, около пет-шест коли волски – разни книжа, от които повечето бяха превод на еврейския талмуд на български. Помежду другите книги намерих и една славяно-руска иетория, печатана през 1748 година, и други разни стари книги и ръкописи. Много от тях взех и изпроводих в Щип по хаджи Коце поп Мишков, но той вместо в дома ми, завел ги в дома си и по-късно се закле в общината, че никакви книги от мен не бил взимал.

През месец август 1866 година по заповед на струмишкия гръцки владика Ерофея бях изпроводен под конвой в Солун и бях представен пак пред валията. След поръчителството на Мирче Ханджията, че няма да отида вече в епархията на Ерофея, бях освободен.

През 1866 година беше се отворило първото българско училище в Солун от госпожица Славка Динкова [18] – учителка, в собствения нейн дом, на ул. "Свети Атанас" No 11. Велика Динковица, майка на Славка, бе определила в долния етаж на къщата си една голяма стая да служи за училище без наем, додето си направи общината свое училище. В туй училище имаше двадесет и четири ученички и ученици българчета и четири гърчета – двадесет и осем ученици всичко.

Баба Велика Динковица, като беше се научила за моите страдания от струмишкия гръцки владика, тъй беше ме обикнала, щото ден не минаваше да ме не викне на обяд и вечеря. Тя ми разправяше, че първият двигател на българщината в Солун и Солунско бил още от 1850 г. някой си архимандрит хаджи Павел Божигробски [19]. Същият този хаджи Павел им обещал да им дава помощ всяка година по хилядо гроша за българското училище, а така също и някой си негов приятел (турчин – солунски първенец, по име Сулиман ага Дурзиев) щял да даде една временна помощ от двадесет лири за същото училище.

Баба Динковица бе една от първите патриотки в Солун, коренът им бил от Охрид. Друг такъв бе Насте Стоянов [20] от Крушово.

Тук се реших да дам едно прошение до солунския руски консул да ме изпроводи в Русия да уча. Той ми даде писмо и пари до руския консул [21] в Цариград, за да ме изпроводи той в Русия.

Преди да тръгна за Цариград, дойдоха в Мирчевия хан старият Паунчев, книжарят К. Държилович и други двама. Повикаха ме в стаята на Мирче и ми казаха така:
– Виж, даскале, в тази тенекия има два махзара – един за султана и един за нашите владици в Ортакьой [23] от Пелагонийската епархия [24] и както са в тенекията, тъй ще ги предадеш на нашите владици в Ортакьой. Ще ги пазиш като очите си, защото цели две години сме ги носили от град на град и от село на село, доде ги подпечатим и подпишем от епархията и то скритом, и ако ни бяха уловили гърците, щяха да ни избесят. Страдал си от гръцките владици и ги знаеш какви са проклети, затова ще те молим да ги пазиш добре.

Турих тенекията на голо, захвана ми целия гръб, и тъй два дни и две нощи с нея лягах и с нея ставах, доде я занесох в Ортакьой и я предадох на владиците, които, след като ме целуваха в челото от радост, почерпиха ме едно кафе и ме изпроводиха без проводия.

За пръв път тогава се запознах с дядо Славейков [25] и с д-р Чомаков [26].

С дядо Славейков отидохме в Бейоглу [27] при граф Игнатиев и му занесохме писмото от солунския руски консул.

Граф Игнатиев ми даде четири бели меджидии и ми каза да отида в понеделник сутрин при него и той щял с гавазина Христо [28] да ме изпроводи до парахода руски.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


16. ГРУЕВАТА МЕТОДА – на името на видния възрожденски просветен деец и книжовник Йоаким Груев (1828 – 1912), който работи предимно в Пловдив, Й. Груев е автор на учебници по граматика, история, аритметика, география и др. Ръководител на българското класно училище в Пловдив, където е подготвил много и добри просветни кадри. Действителен член на БКД (1884).

17. Камче, даскал – родом от с. Крушница, край р. Вардар близо до Демир мапия; отива като поклонник в атонските манастири на Св. Гора, където престоява една година. След завръщането си става таксидиот на светогорските манастири в Тиквешко. (Вж. Шопов, А. Животът на българите във вилаетите. С. 1893, 376– 377.)

18. Динкова, Славка (1847 – 1878) – сестра на видния български просветен деец Георги Динков, който на нейно име основава училището в Солун (1865), в което тя е един от най-активните преподаватели.

19. Божигробски, Павел – родом от с. Кониково. Ениджевардарско. Виден възрожденски деец в Македония. До 1870 г. е игумен на манастира "Св. Гаврил" (Лесновски) при Кратово. От 1866 до 1870 г. е председател на българската община във Воден. От 1871 г. е председател на българската община в Битоля.

20. Стоянов, Насте (Атанас) (1840 – 1915) – родом от Крушово; известен деец на Солунската община, насърчава отварянето на първото българско училище в Солун (1865) от Славка Динкова. Негова била идеята да се създаде българска община в града, да се служи на славянски език (с разрешение на гръцкия владика), да се открие български параклис. Н. Стоянов допринася много за откриването (1884) на българската църква "Св. Димитър" във Вардарската махала на Солун. (Вж. Стоилов, А. П. Насте Стоянов. – М а к ед о н с к и  п р е г л ед, 1924, No 1, с. 56 и сл.)

21. През 60-те години на ХIХ век особено много се разширяват връзките на българската интелигенния от Македония с Русия. (По това време руски посланик в Цариград е граф Игнатиев.) В този процес най-активно съдействие оказват руските консулства в Солун и Битоля. (Руски консул в Солун през 1866 г. е А. Е. Лаговски.) Руската подкрепа на новобългарската просвета в Македония се изразява преди всичко в подготовката на млади българи в руски учебни, заведения за нуждите на образователното дело и църквата.

22. Паунчев, Димитър – виден екзархийски деец, активен солунски общинар, измежду първите членове на българската църковна община в Солун (осн. 1868 г.), неин председател – 1869 г.

23. ОРТАКЬОЙ – квартал в Цариград, седалище на водачите на българския народ в борбата му за църковна независимост.

24. Центърът на Пелагонийската епархия е Битоля. В тези прошения се заявява, че българите се отказват от Патриаршията и че Пелагонийската епархия, като, българска, иска да има български владика.

25. Славейков, П. Р. (1827 – 1395) – един от най-заслужилите дейци на Българското възраждане, виден писател, публицист и общественик. Един от най-видните участници в борбата за църковна независимост.

26. Чомаков, д-р Стоян (1819 – 1893) – родом от Копривщица, виден обществев деец и родолюбец. През 1847 г. завършва медицина в Пиза и специализира в Париж (1848), след което се установява като лекар в Пловдив. От 1859 до 1877 г. е представител на Пловдивската епархия в Цариград. Деен участник в църковната борба, член на Екзархийския съвет (1870 – 1877). Туркофил и противник на революционното движение. След Освобождението заема висши държавни постове, а през 1887 г. е министър на просветата. (По подробно вж. Шопов, Ат. Д-р Стоян Чомаков – живот, дейност и архива. – Сб. БАН, Т. 12, 1970, с. 668.)

27. БЕЙОГЛУ – квартал в Цариград. (Пера).

28. Става дума за Христо Карагьозов, шеф на дворцовата гвардия по време на княз Фердинанд.