Като се изкачва по долината на Вардар, след като е минал през дефилето на Демиркапия, железният път се приближава до двата главни града в Северна Македония. Единият е т. н. от турците „Кьопрюлю" - поради моста (кьопрю), съединяващ кварталите от двете страни на реката, докато българите са запазили историческото му име Велес.

Трийсетина километра по на север, преди моста, под който Треска се влива във Вардара, се издига друг град, разположен срещу планината Каршияка. Името му се мени според езика. Официалното турско наименование беше Искюп, на което съответства българското Скопие и албанското Шкупи. Този твърде стар град се възползва в пълна мяра от прокараната железопътна линия, а около построената гара на десния бряг на Вардара изникна цял нов квартал.

В главата „Солун" ще разкажа няколко спомена от пътуването ми из Македония, когато бях млад и видях Скопие за първи път. Върнах се там на няколко пъти през 1897 или 1898-а като вицеконсул в Призрен и поради общата ни работа с косовския валия. По отнова време главното управление беше в ръцете на Хафъз Мехмед паша - доверен човек на Абдул Хамид - у когото като при повечето висши турски чиновници остарелите ориенталски представи се преплитаха с европейски схващания. Той впрочем имаше чувство за хумор. Разказваха как една нощ през рамадана сътрапезниците му разговаряли за възможна среща на Земята с комета. Поискали и неговото мнение, но пашата отказал да вземе участие в спора, като цитирал сентенцията на пророка: „Белийетюн ин амет залет" („Една беля никога не идва сама")!

Хафъз Мехмед паша беше валия на Косово, когато дейността на Вътрешната организация започна да се проявява сред българите, обхванати от нея, особено с Винишката афера(1) и бомбените атентати в Куманово. За съжаление не може да се каже, че политиката му в това отношение е била особено обмислена, тъй като от желание да се противопостави на българите, той възприе, вероятно по нареждане на Илдъз-кьошк, твърде неблагоразумната тактика да подклажда сръбските мераци. Да би знаел предварително, че точно същите сърби ще откъснат от Турция вилаета, начело на който стои сам той, едва ли би го сторил. Консерватизмът на Хафъз Мехмед паша се прояви особено когато едно нововъведение в Турция след събитията в Армения беше приложено и в Косовския санджак - беше назначен адютант-християнин. Това беше Даниш ефенди от перотското семейство Даледжио, който запази тази длъжност и във времето на реформите. Даниш обичаше много ордените и стана едва ли не техен колекционер, но иначе беше добър човечец, който в рамките на възможното се стремеше да направи добро. Ролята му беше почти равна на нула по времето на Хафъз Мехмед паша; след това малко по малко постигна известен напредък и знам за няколко случая, когато успя да повлияе благоприятно за постигане на съгласие.

В епохата на международните реформи изкарах няколко седмици в Скопие - през есента на 1904-а, до връщането на г-н Мюлер от почивката му; след една година отново ме изпратиха там на ръководна длъжност за три месеца, а на 24 февруари 1906 г. ме обявиха окончателно за титуляр на този пост, който запазих до края на 1909-а, тоест до момента, когато силите се отказаха от активната си реформаторска политика в Македония.

Колкото до задълженията и особено функциите на дипломатически агент, които имах по време на отсъствието на моя приятел Опенхаймер, те ме караха често и понякога задълго да отсъствам от Скопие. Този пост ми се бе нравил винаги, предпочитах го пред задълженията на адютант на дипломатическия агент, какъвто бях през 1904-а. Първо, Скопие ми предлагаше по-голяма независимост. Второ, когато бях в Крит, самият аз изпитах благотворно разочарование от смисъла, на една международна акция и следователно не смятах вече за толкова важни някои трудности, които ме бяха поразили, когато бях адютант на г-н Мюлер. Все пак новата резиденция ми стана симпатична най-вече благодарение на личните ми връзки. Вече говорих неведнъж за прекрасните ми отношения с валията Махмуд Шевкет паша, споменах и за приятелството ми с г-н Опенхаймер и взаимната сърдечност между мене, граф Салис и офицерите реорганизатори. Освен това в Скопие имаше много приятен дипломатически корпус. Моят предшественик г-н Пара винаги бе поддържал най-добри отношения с руския консул г-н Беляев, аз също имах шанса да намеря сговорчив и любезен руски колега в лицето на г-н Орлов. По същия начин френският консул г-н Краевски, както и италианският г-н Страниери (днес министър в Естония) допринесоха за приветливите взаимни връзки вътре в дипломатическия корпус - първият, женен, с публичните сбирки, които умееше да организира добре, вторият, ерген, с усърдието и южния си темперамент. Вече посочих и българския представител г-н Недков, когото неотдавна имах удоволствието да срещна във Виена като министър на своя суверен. Колкото до сръбския генерален консул Михаил Ристич, той беше известен с това, че имаше хубав глас и пее прекрасно сръбски народни песни. За съжаление го правеше само сред свои сънародници, а на настояванията на колегите си винаги отвръщаше, че единствено човекът със сръбско сърце можел да разбере сръбската музика. Лично за мене това е трудно изпълнимо условие, както и за мнозина други, поради което трябваше да се откажем от удоволствието да чуем как пее този симпатичен колега.

Постът в Скопие не беше впрочем някаква синекура и заедно с господата Лукес, Руднай и Пьоцел, които бяха последователно аташирани към мене, нямахме много свободно време. Реформите и военната мисия ни създаваха доста работа, при това нерядко усложнена от куп подробности. Извън тази работа трябваше да пазим интересите на настанилите се в Скопие австрийци, унгарци и германци, както и на няколкото католически енории, намиращи се под австро-унгарска закрила. Тази в Скопие беше управлявана известно време от преподобния дон Антоан Битичи, заемащ важно място в албанската литература и умеещ да съчетава добре достойнството на министерството си с шеговития си и весел характер.

Тъжната страна на стажа ми в Скопие беше твърде незодоволителното развитие на политическото положение вследствие на сръбско-българското съперничество и непресекващата четническа борба. Нищо не ме огорчаваше повече от всекидневните новини от братоубийствената кланица и от това да виждам как нещастните селяни, които биха предпочели да обработват земята и да печелят хляба си, са въвличани в превратностите на тази истинска война. Наистина не искам да обвинявам само сърбите, нито да отричам някои жестокости, извършени и от страна на българските чети, които, както казах вече, си присвояваха всички права на воюваща страна. Но не бива да се забравя, че всичко това се случваше в страна, която по своя произход беше българска и където най-много да имаше нищожно сръбско малцинство. Трябва следователно да бъдем наясно, че по същество българските чети защитаваха населението, докато сръбските „четници" бяха агресивните инструменти на алчността на съседното кралство, което, както казах в главите за Сан Стефано й Берлин, беше подтикнато първо от международната дипломация, а по-късно още по-силно - от политиката и на турци, и на руснаци.

Да се отстранят съперничествата и да се спре четническата борба - очевидно това трябваше да се стори. Но не беше никак лесно и в главата за Мюрцщег изброявам трудностите пред тази цел. В Скопие имаше още една трудност. Тук не беше като в Солун и особено в Монастир, където гръцкият елемент участваше в междуетническото съперничество. В Скопския санджак се избиваха взаимно само двата славянски народа(2). Ето защо от уважение към руския ми колега се чувствах задължен да пазя пълен неутралитет. Трябваше дори да се въздържам да разобличавам сърбите като агресори - макар че в мнозинството случаи те наистина бяха такива - защото и най-малкият жест в тази посока предизвикваше незабавна съпротива от страна на руското консулство, явно получило категорични инструкции по въпроса. И когато все пак го правех, рискувах да навредя на установените добри връзки. Този неутралитет, който всъщност заслужава да бъде наречен по друг начин, защото се превръщаше в съучастничество с почти винаги нападащата страна, ме отвращаваше, но нямаше никаква възможност да постъпя иначе. Накрая трябваше да се примиря с факта, че това е още едно от неприятните усложнения, които международната солидарност налага при всяка съвместна акция на няколко държави. Нещата трябваше да бъдат приети каквито са и тъй като злото не можеше да бъде изкоренено, ограничавах се със симптоматично въздействие. Вече разказвах как направих усилие и успях да дам „достоверно тълкуване" на нещастната III-а точка от Мюрцщегската програма, за съжаление твърде късно. Споделих и някои мои наблюдения от скопските зандани, които посетих в кампанията за подобряване на съдбата на политическите затворници. В крайна сметка се опитах, доколкото ми беше възможно, да облекча участта на населението, страдащо от ужасната фаталност на борбата между съперничещите си нации; военният адютант и офицерите му ми помагаха в това дело с безпристрастните си доклади и с чудесното търпение, с което събираха и удостоверяваха сведенията и жалбите на жертвите.

Преди да напиша тази глава, прегледах бележките си от Скопие. Спомних си за героизма на онези, които се бореха за каузата на автономна Македония и които защитаваха земята на бащите си от алчността на съперниците им, спомних си и за ужасите, причинени от братоубийствената борба, за сълзите, пролети от вдовици и сираци, често хвърлени в мизерия от безмилостно развилнелия се кървав фатализъм, който нарекох духът на Балканите.

Бих могъл да напиша дълго и тъжно повествование за всичко видяно от мене, но си помислих, че подробното експозе ще бъде монотонно за всеки, който не е присъствал отблизо, затова реших да се огранича със спомените ми от Горно Водно и със смъртта на Даме Груев, а разказа за драмата във Винишка къшла оставям за следващата глава.

От дълго време се канех да изкача планината Каршияка, намираща се срещу Скопие, но от работа не можех да отделя време. Все пак един августовски ден на 1906-а капитан Павлос дойде да ми съобщи, че двама български селяни били убити близо до село Горно Водно, разположено в същата планина. Той трябваше да разследва убийството и ме покани да го придружа. Приех и потеглихме. С наближаване до селото живописната гледка ме порази. Насред Горно Водно се извисяваше гигантски клен, в чийто дънер, издълбан от времето, огромната хралупа служеше за обор на стадо овце. „Оборът" същевременно показваше при какви скромни условия живеят селяните от Горно Водно. Въпреки всичко тези скромни овчари и орачи не бяха избавени от бедствията, сполетели цялата страна. Влязохме в двете бедни, но много чисти къщи на жертвите, след като офицерът участва в разпита. Единият убит, на име Търпе, бе положен на доста добре осветен чардак и това ми даде идея да му направя моментална снимка. Поколебах се от страх да не смутя чувствата на семейството и споделих опасенията си с офицера. Той поиска разрешение от вдовицата, която се съгласи, като прибави енергично: „Светът трябва да види как убиват синовете на Македония!" От тази вълнуваща сцена е фотографията, възпроизведена на стр. 180. Разследването установи, че убийците са носили бели шапчици. Но никога не се разбра дали са били албански разбойници или от друга банда, преоблечени като албанци.


Няколко месеца по-късно - след Новата 1907 година един турчин дойде в консулството по нареждане на валията и ми показа снимката на мъртвец. Ставаше дума за известен ми вече факт; по Коледа трима българи „комитаджии" бяха убити близо до село Русиново. След като телата били погребани от селяните, властите надушили, че единият от тримата убити бил известният Даме Груев - душата на Илинденското въстание през 1903-а. Направиха ексхумация, удостовериха обикалящия слух и една фотография беше предадена на валията. Преди да я изпрати в Константинопол, Махмуд Шевкет паша реши да уведоми консулите. Помолих турския офицер да почака няколко минути и се опитах да скицирам с перо портрета на мъртвия, с която скица започва тази книга. За да дам на читателя представа кой беше покойният, мога само да цитирам какво казва за него Симеон Радев в статията си „Великите сенки": „Груев беше надарен с жив и лрозорлив дух, отличаваше се с реализма си, имаше дар слово, разбираше се с хората, когато се отнасяше за практическата страна на някое дело. Като вдъхновител нямаше равен на себе си. Речите му бяха изпълнени със здрав разум и хумор. Никой не можеше да въздейства така с духа си на слушателите. И това обясняваше изключителното издигане на този революционер, който не беше войвода!".

(1) - Разкрития на турските власти в революционната мрежа на ВМОРО, започнали от с. Виница, Кочанско, на 14 ноември 1897 г. Стотици българи са арестувани, изтезавани и избити. Триста човека успяват да избягат в България. - Бел. прев.

(2) - Към началото на XX в., разбира се, никой вече не се съмнява във велико-руската теза, че българите са славянски народ. - Бел. прев.