Султанът в изгнание

Контрареволюцията през март 1909-а и репресиите след нея са събития, разиграли се предимно в Константинопол. Но контрапревратът беше усетен силно и в Солун, за което искам да разкажа в тази глава.

В метрополията на Македония страхът да не бъдат заличени резултатите от преврата през юли 1908-а скоро беше изместен от твърдото решение да се отбие ударът и веднъж завинаги да се сложи край на хамидския режим. Така се стигна до марша към Константинопол. Като комендант беше посочен категорично Махмуд Шевкет паша, тогава началник на армейски корпус и главен инспектор. Негов началник-щаб беше бригад-яият генерал Али паша, който пое експедицията от тактическа и стратегическа гледна точка. Този офицер, постъпил по-късно на дипломатическа служба в родната си Албания и станал пълномощен министър в Белград, беше син на Сюлейман паша, който дълги години бе изпълнявал функциите на мютесарифин(1) и комендант на Плевлье (Тахлиджа) в санджака Нови пазар(2), чиято окупация от Австро-Унгария беше предрешена от Берлинския договор. Този Сюлейман паша беше един от доверените люде на султана Абдул Хамид и нищо не показва по-добре промяната, настъпила в Турция, от факта, че синът на едно протеже на Илдъз-кьошк е вдъхновител на военната експедиция, довела до свалянето от престола и изгнанието на владетеля.

Няколко часа преди потеглянето им посетих Махмуд Шевкет паша, при когото беше и Али паша. Двамата ми разясниха намеренията си за детронацията, очевидно с цел да успокоят Европа. В края на разговора Махмуд Шевкет паша каза, че ще ми бъде признателен, ако не само информирам моето правителство и колегите за всичко, което ми е казал, но и ако дам колкото (мога по-голяма публичност на изявлението му. Тогава се погрижих да запиша думите на генерала, като им придадох формата на „интервю", след което му го прочетох и той го прие. Изпратих текста на кореспондента на „Нов свободен вестник" и така това виенско издание получи първо декларациите на турския генерал, който тръгваше да събори султана.

Подир няколко месеца, когато Махмуд Шевкет паша се отби за няколко дни в Солун и дойде да ме види, каза, че критичната точка на експедицията била, когато двата влака с войската на младотурците наближили укрепленията на Чаталджа. Не знаели дали артилеристите ще открият или няма да открият огън. Никой не стрелял. „В този миг -рече Махмуд Шевкет паша - разбрах, че ще постигнем целта си!"

В края на пътя през солунското предградие се издига хълм, на чието било голяма модерна сграда - вилата Алатини - е построена от богатите евреи банкери от това семейство. С европейския си начин на живот и гостоприемство те бяха оставили най-добър спомен сред всички чужденци, пребивавали в Солун в епохата преди събитията от 1903 и 1904 г., но след това малко по малко преместиха седалището си в Европа, така че вилата опустя. Когато генералът граф дьо Робилан дойде да замени генерал Джорджис, който като ерген заемаше доста малка къща, той потърси по-широко жилище и изборът му падна на вила Алатини.

Но след като детронираха султана, младотурците решиха да го закарат като държавен затворник в Солун и също избраха за резиденция на сваления суверен вилата Алатини. Тогава генерал Робилан трябваше да се подчини на желанието им и отстъпи жилището си.

Единственият европеец, присъствал на гарата при пристигането на Абдул Хамид и свитата му, в която влизаха няколко дами от императорския харем и прислужници, бе същият този генерал Робилан, повикан там в качеството си на началник на жандармерията.

Макар да знаех предварително, че едва ли ще има какво толкова да се види, изчаках до късно през нощта в градината на генералното консулство на Австро-Унгария, за да стана свидетел на пристигането на заточеника, който само преди година беше върховен повелител на съдбите в империята. Случи се една от тъмните летни нощи, когато влагата от залива сгъстява още повече мрака. Търпението на мнозината чакащи полека-лека се изчерпи, защото се разчу, че младотурците щели да минат по друг път или да отложат преместването за друга дата, за да избягнат общественото любопитство. И бяхме останали малцина, когато дълго след полунощ конвоят се появи. Мракът беше толкова непрогледен, че се различаваха само проблясващите оръжия на ескорта и кавалкадата от коли, последвани от кавалерийски ескадрон.

До края на пребиваването ми в Солун вила Алатини бе толкова строго пазена от караулите, че да се приближи до нея човек беше невъзможно и макар някои да претендираха, че били зърнали отдалече зад ня-•| прозорец извития като клюн нос на сваления султан или меланхоличната му и замислена физиономия, | смятам, че това е било чиста илюзия. Единствената истинска новина за султанската персона, която получих през тази епоха, дължа на приятеля ми Андерс, за когото говорих в ХI-а глава и който бе пристигнал в Солун заедно с неколцина служители на Дойче банк, които не искаха да предадат на новото правителство влоговете на Абдул Хамид, без да присъства самият вложител. Г-н Андерс ми разказа, че по този случай бившият владетел, без да е загубил, както твърдят, нищо от умствените си способности, се е държал достойно и дори до известна степен високомерно. Подписал, без да каже нищо, поднесената му декларация от Дойче банк, която Андерс трябваше да завери от името на посолството, и поискал да се оттегли незабавно. Тогава му обърнали внимание, че поне про форма трябва да прегледа ценните книжа, за които става дума, но той им хвърлил само един небрежен поглед и изразил отвращението си с въпроса: „Олдуму?" (Това ли беше?).

За онези, които го лишиха от власт, Абдул Хамид бе тиранин и то в най-висока степен! За голяма част от цивилизования свят беше, по думите на Гладстон, „големият убиец"! Но този султан бе още нещо. Първо бе ловък дипломат, за което споменах неведнъж в книгата. И това качество не бива да забравяме, когато съдим онзи, който напусна за пръв и последен път вила Алатини, за да се върне на Босфора - там боледува и умря в замъка Бейкос, докато бурята, която дълго време бе успявал да отклонява, вече вилнееше над неговата империя!

(1) - Управител на окръг (санджак, ар.-тур.). - Бел. прев.

(2) - В Сърбия.- Бел. прев.