Македонският въпрос

Философите от античността са признали вече колко важно е съмнението и ми се струва, че то продължава да бъде важно не само в абстрактните науки, но и в политиката. Самият аз се уверих в това на терена на балканската политика, когато при пристигането ми в Македония породилите се съмнения бързо промениха предишните ми представи.

В IV-а глава посочих, че идеалното единство между цивилизаторска воля и просветителска власт - вярвах, че съм го видял осъществено в Индия, е в противоречие със сложните условия, при които трябваше да се изгради делото на реформите в Македония. Нещо повече, отвращението ми от революционните процеси не се съчетаваше особено със симпатиите, които предизвикваха у мене достойнствата и преди всичко страданията на македонците. Благоприятното мнение, което имах за турците, често се сблъскваше с пълната липса у тях на човещина, а след преврата през 1908-а - и с отсъствието на политическа мъдрост. Но това, което ме накара да се замисля най-дълбоко, бе трудността да открия съотношението между австро-унгарската политика, стремяща се да разпредели Балканите спроведливо между всички балкански нации, и действителното положение на полуострова.

Признавам, че ми трябваше доста време, за да изляза от тия дилеми. Почти веднага осъзнах, че наблюдението ми в Индия спада към колониалните идеи и е неприложимо на Балканите. Престоят ми в Крит ме направи по-снизходителен към онези дефекти на Мюрцщегската програма, които са общи при всяка международна акция. Повече време ми трябваше, докато се убедя, че да бъдеш противник на революциите е много по-лесно извън Балканите - цялата история на полуострова е изтъкана от насилие. По-късно реших, че съм открил аргумента, който ще ми позволи да запазя старите си симпатии към турците, без да се отказвам от новите, които ми вдъхнаха македонците, защото си рекох, че омразата се надмогна по-лесно от презрението и че мълчаливото зачитане между тези войнствени нации е нещо като съединителна черта помежду им (което последните събития потвърдиха).

Най-трудната точка за решаване се оказа противоречието между австро-унгарската идея за балканско равновесие и реалното положение на нещата. Накрая започнах да се питам дали за постигането на подобно равновесие е достатъчна волята на Австро-Унгария или и останалите големи държави, особено Русия, трябва да споделят същата гледна точка и да започнат да използват един аршин към всички балкански нации. С други думи виждах, че разликата в отношението на руснаците към православието и останалите религии, както и към славяните и другите народности, е разлика, известна от дълго време, която обаче не беше вече единствена. Така у мене се породи съмнение, че времената, когато наблюдавах марша на казаците в Сан Стефано и когато сърби и българи бяха третирани като две славянски и православни нации с абсолютно еднакви права пред благосклонния Цар Освободител, са отминали отдавна ; и руската политика полека-лека се обръща с лице само към първите. След като съмнението ми се потвърди, причината е очевидна - проектът да бъдат използвани сърбите като нация, еднородна с югославяните в Австро-Унгария, с цел страната да бъде разрушена. От началото на 1907 г. съмнението ми малко по малко се превърна в увереност и започнах да се питам има ли смисъл да се продължава едностранно политика, неподдържаща балканското равновесие. Не би ли било за предпочитане не само в интерес на Австро-Унгария, но и преди всичко на нациите, поставени в неблагоприятно положение на полуострова, да окажем подкрепа на албанците и българите, ако не можем да застанем категорично на тяхна страна? Тази еволюция в идеите ми прие завършен вид, когато дойде краят на мисията ми в Македония и се прибрах във Виена.

По същото време политиката на младотурците и на първо място централизаторската им тенденция ме караха да ставам все по-скептичен относно трайността на османската власт в Македония. Дори когато в навечерието на първата балканска война, през август 1912-а беше направен последен опит, бях от тези, които допринесоха граф Берхтолд да предложи на Високата порта да изостави политиката на централизация. Съветът му не беше чут в Константинопол, може впрочем да е пристигнал твърде късно, за да предотврати разгрома на турците и да възпре нещастията, които последвалите събития донесоха на Македония.

Нека читателят ми прости това дълго въведение, но то ще му поясни мнението ми за македонския проблем като резултат от разсъждения, предизвикани от контраста между по-раншните ми идеи и придобития опит.

Сега ще изброя и обсъдя различните решения на македонския проблем, предлагани от края на XIX в. до наши дни.

Доста многобройните решения или по-скоро несполучливи опити за такива могат да бъдат събрани в шест групи, сред които най-важни са две. С първата се отдава дължимото на всички жители на Македония, дори на най-незначителните малцинства, докато втората обхваща националните гледни точки.

От първата група е проектът за разрешаване на македонския проблем, като се запази Европейска Турция. Тази идея днес представлява само исторически интерес, но в последната си фаза се основаваше на Берлинския договор, за който говорих във II-а глава. Рационалното в нея е опазването на всеобщия мир, слабата й страна - липсата на отношение към волята и към мъченичеството на народа в Македония. Все пак, за да бъдем точни, ще трябва да приемем, че държавниците, участвали в Берлинския конгрес, едва ли са предвидили всички ужасни бедствия, които отрочето им ще изсипе върху тази нещастна страна. Видяхме как това „решение" се провали и как Мюрцщегските реформи, които в една основна точка - обещанието, съдържащо се в член 23, се отдалечиха донякъде от духа на този договор, постигнаха твърде слаб успех и бяха изоставени след младотурския преврат. И най-сетне парадоксалният опит на младотурците да възродят във века на национализма изкуствената „османска националност" - опит, чиито шансове бяха намалени от самите младотурци с централизаторските им стремежи -също се провали и Балканските войни поставиха проблема на съвсем друга плоскост.

Проекторешението от втората група има за цел автономията на Македония. Именно тази идея си остава до ден-днешен девиз на Вътрешната организация и „автономистите" продължават да я поддържат. Силните й страни са идеализмът, духът на саможертва и все отдайността; и обратно, тероризмът и разцепленията попречиха на нейното дело. Това все пак не пречи да признаем, че една абсолютно чиста идея се основава на автономизма(1). Защото става дума най-малкото да се отдаде справедливост на всички жители на Македония, без разлика на народност и религия - схващане, което в не едно отношение се приближава до модерната идея за защита на малцинствата, чието прилагане в Македония за нещастие си остана на хартия.
Третото решение на македонския въпрос, също спадащо към първата група, е идеята за федерация. В произхода си това е вариант от генералната програма на македонските революционери, изиграл роля за техния разкол и лични съперничества. И едва в последната си фаза, след еволюция, успоредна на тази при екстремистките партии в България, федерализмът в една или друга форма се превърна в инструмент на съветската политика на Балканите(2). Така през последните години започна кървавата братоубийствена борба, за която можем само да съжаляваме. Колкото до оценката и шансовете на така наречения балкански федерализъм, добре е да отбележим, че последователите му преувеличават прекомерно злоупотребите, извършени от балканския национализъм, макар че несъмнено има такива; те обаче забравят, че, цивилизацията на полуострова е стъпила върху националните идеи, които не могат да бъдат заместени с комунистически утопии, без да поставят в смъртна опасност целия напредък на тези нации, постигнат от цял век насам.

Разбира се, тази критика на федерализма е само към изкривената му форма, получена в „сътрудничество" със Съветите, докато по принцип нищо не пречи да се потърси средната линия между автономисти и умерени федералисти. Впрочем автономистите не отхвърлят идеята за балканска федерация, в която Македония да бъде равноправен член. Но те искат тази федерация да бъде като швейцарската или като тази на Съединените щати, а не като тази на Съветите.

Втората група разбира гледните точки на съперничещите си нации и приема трите схващания за Велика Сърбия, Велика Гърция и Велика България.

Никой не би отказал да признае на сърбите куража и жертвите в името на националния им идеал за големия „Видовдан", който те постигнаха в края на Световната война в неочаквано големи размери. Във всеки случай не можем да отминем с мълчание безбройните несправедливости, които те причиниха на другите народи и особено на българите и албанците. С нищо не можем да извиним и неутолимата алчност, накарала сърбите да стигнат много по-далече от онова, което в навечерието на първата Балканска война беше максимумът на националните им претенции, а именно „спорната зона" от 1912-а. Именно поради тази тяхна алчност сърбите са виновни за грешките, узаконени от Букурещкия и Ньойския договори, и особено за продължаващата да кърви отворена рана на македонския въпрос.

Колкото до панелинистичното предложение за решение, негова опорна точка е елинофилството - чувство, очевидно споделяно от цялата нация. За нещастие днешните гърци злоупотребиха с него - особено с мита за „елините алофони" - абсолютно незащитима концепция в нашата епоха на националностите. Не е нужно да повтаряме многобройните исторически, етнически, културни и стопански аргументи, ратуващи в полза на присъединяването на Македония към една Велика България. Но въпреки всичко волята на по-силния е винаги най-добрата и след двете войни виновни са... победените.
Така че нека читателят да отсъди сам кое от различните по. вид разрешения на македонския въпрос му изглежда най-правилно. Разбира се, не става дума за радикална промяна на сегашното положение, основано на компромис между пансръбската и панелинистичната гледни точки. Защото това би било равносилно Европа и самата Македония да бъдат подложени на нови кървави борби. Ето защо прилагането спрямо българското мнозинство в тази страна на принципа на защита на малцинствата - принцип, чието родство с автономистката идея вече разкрих - предлага в сегашния момент може би единствената възможност да се подобри съдбата на изпиталите тежки страдания нейни жители.

В „Анабазис" Ариан(3) се въздържа да разреши въпроса дали Александър Велики ще разсече според традицията гордиевия възел с меч или ще си послужи с хитрост, за да изпълни условията, поставени му от оракула за завладяването на Азия. Гръцкият историк не се произнася относно двете версии, едната от които залага на силата, а втората - на духа.

Така че съдбата е решила двайсет и два века след великия македонец в родината му да възникне още по-труден проблем от измисления от древния фригийски цар - проблем, който досега нито военните, нито дипломатите можаха да разрешат: Македонския въпрос!

(1) - В цялата си книга авторът предпочита това понятие в смисъла му на самоопределение и политическо освобождение. - Бел. прев.

(2) - Не можем да не се възхитим от прозорливостта на Алфред Рапопорт, сякаш предусетил решението на сталинския Коминтерн за „създаване" на македонска. тракийска, добружданска и пр. „нации", така усърдно изпълнявано до ден-днешен в съседни на България страни. - Бел. прев.

(3) - Старогръцки историк, написал „Походът на Александър" („Анабазис Александру") в 7 кн.- Бел. прев.