ГЛАВА ХV

СРЕД НАРОДА

Дори в метежническа Македония мирът и тишината са нормалното положение, а насилието е изключение, макар че изключението е доста често, за да направи нервите чувствителни към атмосферата, претоварена с електричество от човешка злоба. Ето вече месец след избиването на Пецовата чета ние със Сандо се скитахме из битолските села, един период без приключения, освен някои дребни случки, които ме запознаха по-добре с живота и обичаите на народа. Нашата предпазливост от злощастията стана обикновена привичка, непридружена от никаква възбуда.

Като да бяхме на някаква екскурзия, санкционирана от всички формалности на властта.

Пътят ни отиваше към запад, но беше дълъг и заобикаляше, защото трябваше да избягваме селата, в които имаше турци. По ниските места пътувахме нощно време, но дори това ни беше изгодно, защото дните бяха топли и прашни. Когато се изкачвахме в планините, походите ни ставаха често и през деня.

Макар че бяхме в селско облекло, народът знаеше, че сме комити, а като комити ни приемаха и се грижеха за нас, както селяните от феодална Европа са се грижили за скитниците калугери. Често пъти обстоятелствата ни налагаха да останем по няколко дена в някое село и тогава прекарвахме свободното си време понякога с жените и децата, понеже мъжете работеха по нивите, а най-често в горите, гдето дъбовите храсталаци ни закриваха от случайни минувачи. Жените ни донасяха храна и вода тук, а за минаване на времето приказваха с нас по един-два часа.

Аз забелязах със задоволство, че селяните бяха убедени в почтеното ни поведение към техните жени. Можете да дойдете при тия хора като чужденец с паспорт, поставен в кожена подвързия, подписан и приподписан от дузина консули и паши, но ще видите много рядко техните жени. Едно късче книга обаче, подпечатано с печата на Централния комитет, е свидетелтво за вашия нравствен лик. Дори младите момичета не се срамуват от нас. Често те идваха в гората, без да ги принуждава някой, за да поприказват или да разменят с нас весели шеги.

Най-вече ме порази хубостта на децата: тъмнокоси, златоруси, кестеняви очи, бяла кожа, макар и деликатно оцветени от кремаво до тъмнокестеняво там, дето лицата и голите ръце и крака бяха изложени на слънцето. Те идваха съвсем без страх, най-напред свенливо, а по-сетне често се катереха по нас и обвиваха ръце около вратавете ни.

Доверието беше приятно – не като пряка лична дан, защото беше нещо повече, а поради онова, което показваше. Много войводи и четници бяха минали преди нас, повечето от тях въоръжени, натоварени с неограничената власт на организацията, но никой от тях не беше злоупотребил с доверието на тези прости и добри хора.

През цялото ми стоене в Македония това ми правеше силно впечатление, особено след като се върнах в светската среда, гдето можех да мисля за него отдалече.

Мнозина от тези въоръжени революционери, които, както знаех, водеха разпуснат живот в България, се скитаха из Македония с години и живееха тъй целомъдрено като монаси, без монашеския фанатизъм, които да ги поддържа. Това е един от законите на комитета, който аз видях, че се опазва съвсем стриктно, дори и от такива хора като Апостол и Тане от Леринско. Доста любопитно беше това, че дори и старите хайдути, които не са познавали друпи закони освен своите, не само пазеха женското целомъдрие, но и отмъщаваха на онези, които са вършили такива престъпления. Колкото се отнася до самите селяни, те не търпят накакви престъпления против законите на целомъдрието, без да правят разлика дали грехът се върши от мъже или жени.

Рано вечер, когато хората се връщаха от полето, местният комитет свикваше общо събрание. Сандо и аз сядахме на столове по един от двете страни на огнището, всички други сядаха в стаята с лице към нас, а старейшините образуваха полукръг на пода пред другите. Тогава ние започвахме да говорим. Тази длъжностни се налагаше, защото за тях бяхме жреци на революцията, които изпълняват своята служба.

При първа среща тия хора не ви привличат. Едри, с груби лица, нито брадясали, нито бръснати, като хванете дланта на ръцете им, като че напипвате рогчета. При поздравление те леко си стискат ръцете и после ги прибират в своите широки червени пояси. Ако гръцката митрополия бе измислила един бог на трогателното търпение, той щеше да прилича на македонски селянин. Неговите изгърбени рамене поддържат всички: изроденото управляващо племе, развратеното духовенство, една кървопийна порода земевладелци и една революционна организация, която, макар и да са си я наложили сами, на времена изглеждаше да пази наградите си за бъдещите поколения.

При все това те гледат на революдията сериозно, така сериозно, както гледат на своята религия. Наистина, тя беше ясно проявление на силния религиозен дух у тях, отклонен от обикновения канал на черковната служба, защото те са хора, които приемат по-скоро делата, отколкото вярата. Аз чувствувах как грубата недисциплинирана мозъчна сила на моите слушатели се пречистваше чрез мене, като отблъскваше всичко, което беше недостойно за едничкия интерес – грядущето освобождение. Струва ми се, че това беше силата на отвлечената мисъл, която те пазеха в съзнанието си, мисъл, която беше далеч от шовинизма, защото свободата за тях стоеше по-горе от владичеството на българина; тя беше една система, еднакво приложима за българи, гърци и турци, един вид рай, към който трябва да се стреми целият свят.

Руската революция [52] ни достави неизтощим материал за разговор. Те вече схващаха, че онова, което направи Русия за България, не може да се очаква втори път. Те знаят повече, отколкото знае мужикът, че руското правителсво и руският народ са разделени по интереси. По някой път всред обсъжданията някой младеж ще стане и ще започне да се разпростира върху доктрината, която дори тогава проникваше в масите на градовсте – социализма. Неговите идеи по въпроса, събрани от някой селски учител, можеше да не бъдат съвсем определени, но те обгръщаха цялото човечество. Че не само българите, радикални по темперамент, приемаха тази нова доктрина, за мене стана ясно от една случка, която ни бе разказаха, когато стигнахме в планините на Демирхисарската каза.

Селският учител, при който прекарахме няколко дена, беше един прозаичен младеж, местен секретар и съвсем не социалист. Той ни разказа случката просто за да илюстрира особените обрати, които може да вземе турският дух.

Учителите от демирхисарскитс села решили да искат по-голяма заплата. За да обсъдят един общ план на действие, те решили да се съберат в един централен пункт на района. За тая цел избрали един стар полусрутен манастир, където могат да говорят вечерта и да спят там през нощта.

Току-що се събрали и разисквали по въпроса, влязъл при тях един селянин и ги предупредил за приближаването на аскера. Понеже тяхното събрание не било против законите, те останали и при едно силно почукване на вратата отворили. При тях влезли един юзбашия [53] и взвод войници. Турският офицер ги изгледал подозрително.

– Вие сте революционери – казал той.
– Не сме – отговорил един от учителите. – Ние се събрахме да обсъдим искането за по-големи заплати – и той показал едно писмо, което почнали да пишат до българския владика в Битоля.

Капитанът казал на войниците си да излязат навън.

– Драго ми е – казал той, – че нямам работа с комити.

Сам той седнал и проявил жив интерес за тяхното положение, техните заплати и скъпотията на живота.

– Обичам хората, които желаят да подобрят своето положение – продължил той. – Вие, учителите, трябва да се организирате навсякъде в Македония. Защо комитетът не ви помогне?

Те се постеснили при тоя деликатен въпрос.

– Братя – казал той, като поставил едната ръка върху гърдите,ои, – не искам никой да се издава. Зная че всички сте революционери. И макар че моята сегашна длъжност ме прави ваш враг, моето сърце е с вас. Не казвайте нищо, което да компрометира отделни лица, но нека разискваме въпроса общо. Аз желая да науча вашето мнение, вие ще узнаете моето.

Неговите уверения били тъй убедителни, че учителите станали свободни и почнали да говорят по предмета на съвещанието си до късно вечерта. Най-после един от учителите казал:

– Явно е, че вие сте младотурчин.
– Аз съм такъв и нещо повече – отговорил офицерът, – моята вяра е по-широка от Турция – аз съм социалист.
– Как така – попитал учителят – можете да служите на един тиранин като султана?
– Защото – отговорил офицерът – аз не съм индивидуалист. Аз вярвам в масовите действия. Армията изобщо трябва да бъде с нас и ако ние прогресистите я изоставим, как ще превърнем тези, които остават? Когато болшинството не е още с нашия ум, армията слуша султана и ние трябва да му слушаме покорно, догдето убедим болшинството, че то не трябва да се покорява на султана. Всяка друга тактика ще ни направи безнадеждни партизани.

Към среднощ той ги напуснал, като ги молел да не говорят по тия въпроси пред селяните, които, като мислят, че той е либерал, ще очакват, че той ще затваря очи пред незаконните действия и ще причинят тревоги на себе си.

– Кажете на вашия войвода, че аз искам да се срещна с него. Не в качеството си на длъжностно лице – добавил той шеговито, – но като приятел. Аз ще дойда сам, където и да ми определи ерещата. Такова свиждане ще бъде полезно и за двама ни.

Наскоро преди да тръгнем за Ресенската каза, над езерото Преспа, очаквайки да влезем във връзка с ресенската чета, получихме други неприятни новини. При този случай селяните не бяха толкова унили, защото от шестнадесет четници само девет били убити, а бяха паднали около сто войници убити и тежко ранени. Останалите седем души си пробили път с бомби през турските линии по мръкнало. Ние не можахме да се срещнем с войводата, бивш калугер, наричан "дяконът", който отишъл в града да се цери, преоблечеп като поп [54].

Тогава се върнахме към Демирхисар и влязохме в съобщение с Ташко, районния войвода [55]. От селските учители се научихме, че той бил влах, млад човек, който обичал химията, че неговата чета никога не е бивала повене от шест души и че той бил ученик в гимназията. Един ден получихме писмо от него, в което ни определи среща в планината, близо до село Бабино.

Тази нощ ние вървяхме доста бързо и на следната сутрин стигнахме при една купчинка овчарски колиби, кацнали по стръмната тясна урва. Тук спахме цял ден и като се събудихме, получихме известие, че Ташко ще пристигне през нощта. Беше студено и ние заедно с овчарите се струпахме около огъня на окадената колиба. Поставиха патрул далеч повече от един километър и половина в три посоки, защото се знаеше, че наблизо има патрул от аскер, несъмнено от ротата на офицера – социалист.

Към среднощ един далечен сигнал на часовия ни събуди от дрямка, а след петнадесет минути шест въоръжени човека с япанджаци влязоха в колибата и ни поздравиха с братска целувка. Всички бяха момчета, най-старият от тях беше Ташко; един дребен, уморен, тесногръд младеж, с малки неправилни бакенбарди, провиснали по острата му долна челюст. Той седна до мене изнурен.

– Значи, вие сте били в Битоля? – попита той.
– Да, нещо преди месец – оттоворих аз.
– Как са хората там?
– Много добре. Сигурно биха ви пратили поздрави, ако знаеха, че ще се срещна с вас.

Ташко ме изгледа критически за момент.

– По дяволите с техните поздрави – отвърна той най-после. – Аз бих им изпратил стрихнин заради техните поздрави.
– Те изглеждат тъмни личности – признах аз, – но не мога да кажа нищо определено лошо за тях.
– Лошо! – извика той, като се надигна на лакътя си гневно. – Те убиха Сугарев!
– Отде знаеш това?
– Сугарев беше честен човек – продължи Ташко – и той се готвеше да тури край на техните мошеничества. Те убедиха едничния честен човек между тях, един глупав стар поп, на когото Сугарев се доверяваше, да го повика в полето за важна среща. Аз се съмнявам дали старецът знае и досега, че е имало предателство в комитета.

Това бе поразително разкритие, но само половината от онова, що имаше още да чуем.

– А какво ще кажеш за Пецов? – попита Сандо.
– Пецов беше груб, необразован човек – продължи Ташко, като се облегна отново, защото бе явно, че е много изморен, – ала той можеше да схване двойната им игра. Но той не подозираше, че те се говят да го издадат. Те извикаха и мене долу в полето, но аз рязко отказах. Аз съм един антисарафист, от когото те не тъй лесно могат да се отърват.

Сандо и аз разменихме смаяни погледи. Имаше за какво да се замисли човек.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

52. Става дума за първата руска буржоазно-демократична революция от 1905 – 1907 г. Насочена е срещу царското самодържавие, за премахване на остатъците от крепостничеството и за установяване на демократична република. Хегемон на революцията е пролетариатът, а негов главен съюзник са селяните. Изразява се в масови стачки и демонстрации, селски вълнения и въоръжени въстания. Революцията намира широк отзвук в много страни, в това число в България и сред потиснатите в Македония и Одринско.

53. Юзбашия, тур. – началник на 100 войници, ротен командир, капитан.

54. Дякон Евстатий (Георги Шкорнов) – роден през 1873 г. в с. Нестрам, Костурско. Посветен в революционното дело от Д. Груев. Участвува във въстанието през 1903 г., след което остава сред пострадалото население. Продължава революционната си дейност и по-късно. По време на Балканската и Първата световна война ръководи чети, с които действува в тила на врага. Умира през 1935 г.

Сражението, за което говори Сониксен, станало на 1 май 1906 г. в с. Вълкодер, Ресенско. Четата наистина се състояла от 16 души, но 4 от тях се отделили още преди сражението. "Останалите 12 души – четем в един рапорт от 6 май 1906 г. – били поделени на две, 7 души с войводата заедно се укрепили в една къща, а 5-мата – в развалините на друга една къща. Последните всички били избити, а от първите имало двама убити и 5-ма, от които двама четника и войводата ранени, сполучили да избягат. Имало и една жена и двама селяни убити и един друг селянин ранен. От войската двама солдати убити, двама стражари и трети един войник тежко ранени, един турчин башибозук убит и един такъв ранен."

55. В документ, в който се изброяват четите в Битолски вилает през 1906 г. (вероятно началото на годината), за четата на Ташко е отбелязано, че се състои от 8 души, но трябвало да има 17 четници.