ГЛАВА ХХIII

СУЛТАНСКИЯТ ПРАТЕНИК

В обширната военна литература има една област, която, мисля, е била пренебергвана или слабо засягана. Хората, които се събират да воюват, особено ако воюват отбранително, са силно разноложени към взаимна обич, почти тъй напрегната, както половата любов. Навярно това е един естествен инстинкт, на който целта е да улесни една добра организация, но в него има силна сантиметална връзка, която, като се разкъса, изпитват се най-остри мъки.

Смъртта на Лука бе състарила Тодор, ако не по вид, поне духом. Аз съм убеден, че тази смърт му причини повече страдания, отколкото ударите по краката, които му бе нанесла солунската полиция. Наистина, той още не беще изгубил своя хумор от по-прежните времена, но го примесваше с горчивина. Винаги бе считал, че воюването е глупава преживелица на дивачеството. Но сега, уверен съм, той го мразеше ужасно. В продължение на една или две седмици, което време бяхме заедно, станахме по-интимни, отколкото при двумесечното си близко общуване в блатата. По това време Воденско ми се виждаще мрачно и, доколкото зная, то беше такова и за него. Неговото безцелно опустошение още повече засилваше нашата болка. Лука, откъснат от нас в разцвета на живота си, от една чета селяни – наемници, при по-благоприятни обстоятелства можеше да бъде мощен фактор при достигане идеалите на същинската цивилизация. И тук трябва да забележа, че това беше само един типичен случай от огромните загуби на интелигентна младеж в цялата страна, който случай почувствувахме по-непосредствено поради близкия контакт с една личност, или, както бе в моя случай, с две, защото Тодор никога не беше особено близък със Сандо.

Тодор желаеше да остана във Воденско и искаше да се откаже от своето войводство в този район в моя полза, като ме уверяваше, че тази негова постъпка ще се одобри от избирателите. Едва тогава схванах какво дълбоко уважение питаеше Тодор към мене. Ако ми беше предложил короната на една империя, честта нямаше да бъде по-голяма от предложението да заместя Лука. Обаче Сандовата смърт и редица други съображения ме караха да се въздържам от подобно участие и вярвах, че в друга посока можех да бъда по-полезен за делото. У мене все повече се затвърдяваше убеждението, че въоръжената сила е престанала да бъде фактор за човешкия прогрес, че човешките дела се ръководят от по-могъщи сили. Наистина въоръжената сила и справедливостта никога не изглеждат, че са една и съща страна. Аз напуснах Воденско и ако имаше един способен водител, който да заеме мястото на Лука, Тодор щеше  да дойде с мене.

След като почнах да пиша тази книга, получих писмо, което прибави към дългия списък на моите стари другари и Тодора, паднал в тази нескончаема борба.

Един от неговите хора, селянин, заловен в дребни кражби, го убил и после заедно с неколцина други станал хайдук от стария тип.

Братът на Лука, мирен търговец в България, събрал около себе си двайсетина комитетски четници, пребродил Македония и бързо отмъстил за Тодоровата смърт. После се завърнал в България при търговията си, тъкмо когато била обявена конституцията.

Аз имах един смътен план да взема Владо със себе си до Солун и оттам с някой параход да го промъкна до черноморските пристанища, за да отиде в София да следва науките си в университета. Този план ме заведе в блатата, където моят стар приятел Апостол беше разширил своите владения няколко километра на изток, като беше завзел и един друг остров. В това време ние се научихме, че редица арести в Солун разнебитили местния комитет, а това значеше, че нашият план ставаше невъзможен. При все това на мен ми беше [74] приятно да прекарам една седмица с Апостол и неговите забележителни бойци и бежанци.

В това време стана една случка, която смятам за една от най-важните през моето престояване в Македония.

Както споменах по-рано, Апостол обичаше да говори за миналото си и когато си лягахме, той ми разказваше по цели часове какво се е случило с него. Аз го слушах, но да си кажа правото, някак си мързеливо. Но изведнъж моят интерес порасна.

– Но какво е това – прекъснах го аз. – Не можах да го схвана. Моля те, повтори още веднъж.
– Говоря ти за един важен големец от Стамбул, братовчед на султанския престолонаследник... от султанска фамилия, истинска кръв. Получих неговото писмо чрез един от местните бейове. Ето съдържанието му: "В името на Негово Величество Падишаха, аз желая да поприказвам с вас. Аз ще ви срещна, където обичате – в планините или блатата." Помислете и! Европейците ме наричат разбойник, а един член от императорското семейство иска да се срещне с мене. Той има доверие в мене и не се бои за живота си. Какво мислиш за това, а? Той не ме смята за разбойник.

– И какво му отговори? – попитах го аз, като станах.
– Не съм му отговорил – и какво да му отговоря? Той иска да ме подкупи... както се опитваха веднъж да ме подкупят чрез жена ми. Какво ще си помислят другарите ми от другите райони?... Това ще повреди на моето име.
– Апостоле! – казах аз тържествено. – Ние трябва да се видим с тоя султански човек. Моето присъствие на срещата ще запази името ти. Трябва да се срещнем с него... Нека дойде... Той ще ни даде материал за една кореспонденция, ако не излезе нищо друго. Помисли си, ако напиша, че един делегат на султана те среща в твоята крепост, с това ще дам най-доброто свидетелство на света кои сте вие и какви са четите в Македония.

Ние събудихме Владо, за да напише писмото. Той знаеше отлично турски език. То бе веднага отнесено на бея, който беше посредник. Чакахме два дена.

Един куриер пристигна с писмо. Надписът върху плика беше на турски език. Разкъсахме го и Владо преведе писмото:

"До воеводата Апостол, глава на четите, поздравления от Селяник Л. Мектеб Хамидис Хюсеинде Хюсеин Конайнда Шейх Ахмед Кемал бей, аз ще стигна на определеното място утре, за да имам преголямото удоволствие да разговарям вечерта с вас и вашите другари."

Колко от този надпис е име и каква част от него е титла, не зная, но мисля, че в него се включваше и адресът му. Точно така е записано в дневника ми, написано от шейх Кемал и преведено от Владо.

На следната сутрин ние изпитахме прикрита тревога. Пратихме двама четници с една лодка да посрещнат посетителя при слизането му и след това чакахме знака на далечния часовой. Дори Апостол беше заразен от моето настроение.

Рано следобед чухме вика на часовоя. След десет минути лодката се показа в езерото и се приближи до нашето пристанище. В предната част стоеше един човек в Норфолкски ловджийски жакет, с ловджийска пушка на коленете. Неговият висок фес беше обвит с муселинена покривка, която бе спусната върху раменете му и защищаваше врата от слънцето. До него стоеше едно ирландско ловджийско куче.

Щом лодката доближи, той стана и стъпи на брега. Махна покривката си и пред нас се показа младежко лице с червеникава брадица от двете страни на неговата остра челюст, светлокестенява коса, високи, макар и не изпъкнали лицеви ябълки и светлокестеняви очи, които се смееха в унисон със слабите бръчки от двете страни на неговите малки уста. Той имаше приятно лице, макар и силно турско. Насмешливото примигване на неговите кестеняви очи ми направи трайно впечатление.

Всички ние останахме назад, а Апостол с достойнство, което не подозирах досега, излезе напред и тържествено се целуна с него, след това Владо, помощникът на Апостол, и аз бяхме представени и по същия начин се поздравихме. Отидохме в голямата колиба и четниците по турски обичай поздравиха посетителя. Насядахме на церемониалната черга. Един четник веднага сложи кафе на госта, а шейхът даде на всички ни сладкиши.

Всеки, който познава турската психология, ще знае, че шейхът няма да каже целта на посещението си този ден. Ние засягахме обши въпроси, при все това разговорът ни беше много интересен. Шейхът не говореше български, знаеше малко френски. Аз не говоря нито френски, нито турски, но Владо и Апостол говореха турски. Разговорът се поведе на този език, но аз малко пропуснах от него. Колкото се отнасяше до мене, Апостол настоя да ми се преведе всяка изговорена дума. Направи впечатление на шейха, че аз заемам важно положение в организацията. Владо беше добър преводач. Понякога шейхът добавяше някоя френска дума, която аз разбирах, но не можех да съставя отговора.

Ако се съди по думите му, Кемал бей не беше реакционер, макар че носеше султански пълномощия. Още тогава подозирах, че той е младотурчин.

– Защо сте грабнали оръжието? - поддържаше той. – Въоръжените революции са безсмислени, безполезни. Следвайте постъпките на младотурците, приемете нещата такива, каквито са, но агитирайте. Присъединете се към тях и направете прогресивното движение една здрава сила... Болшинството турци и християни са прогресивни хора, но то държи за миролюбивите средства... Вие разрушавате, унищожавате, защо не изграждате?

Понякога той се разпалваше, но не беше ядовит. Апостол се държеше вежливо. Владо и аз бяхме западняци, даже шейхът се разгорещаваше. Но тъкмо в тези моменти, когато речта му идваше до някое възклицание, неговата хумористична усмивка се разширяваше, той пускаше някоя шега и ние всички се смеехме. Той беше очарователен събеседник.

Струва ми се, че още в самото начало той подозря кой съм аз, но не ми зададе никакви лични въпроси. Апостол ме представи като другар. Най-сетне Владо му каза. Неговият интерес беше явен, но не прояви никакво любопитство по отношение моите съображения да се присъединя към четата.

И така, ние поговорихме до късно тази нощ. Показахме му чифлика, кошерите, пилетата, мисирките, блатото на патиците и кошарата. Той си каза мнението по практичното земеделие.

Към среднощ се разделихме. Ние четиримата се проснахме на чергата пред огъня. Преди съмнало Апостол ме събуди. Беше доста студено. Шейхът спеше спокойно до нас, свил се на кълбо под един япанджак – навярно му беше студено.

– Той не е навикнал на такова легло – прошепна ми Апостол.

Той стана, хвърли своя япанджак върху младия турчин и се вмъкна под моята покривка.

На сутринта след изпиването на кафето ние излязохме да се поразходим. Аз посъветвах Владо да оставим шейха и Апостол да преговарят насаме. Но те настояваха да присъствуваме и ние. След това шейхът разкри целта на своето посещение.

Той покани Апостол да отиде в Цариград като гост на султана за един месец, негово величество признава Апостол за човек с удивителна военна и административна способност и водител на народа. Негово величество желае да изучи подробно желанията на народа, но направо от неговия вожд. През време на посещението в Бариград аскерът ще бъде изтеглен от района на Апостол и той ще може да се сношава със своите подвойводи всеки ден чрез специални куриери. Апостол ще бъде приет и угощаван в двореца с царски почести.

Едва ли шейхът бе много изненадан, когато Апостол, след като изслуша мълчаливо цялото предложение, решително го отхвърли. Явно той знаеше по-добре положението, отколкото самият султан. Въпреки написаните десетки книги, всяка една под авторството на някой дипломат, аз съм убеден, че прехваленото знание на Абдул Хамид за собствената му империя не е вярно. Султанът е имал мъгляво понятие за революционното движение, когато с мислел, че Апостол е едничкият важен фактор в него.

След това шейхът помоли Апостол да потвърди своя отказ писмено. В този смисъл се написа писмо до негово величество, с което бе признато изпълнението на мисията от страна на шейха. В това писмо бе добавено. "Ако всички чиновници са като шейх Кемал, много малко недоразумения ще има между народа и неговия господар."

В това време аз показах моя "Кодак" на шейха. Той се зарадва и извика:

– Фотографирайте Апостол и мене заедно. Това ще бъде един скъп спомен за моето посещение.

Аз ги фотографирах двамата заедно, седнали рамо до рамо. След това се оказа, че нямам достатъчно течност за проявяване. Шейхът се наскърби, но аз казах:

– Аз ви давам непроявения негатив, под условие обаче, че вие ще ми изпратите една снимка. Ето ви моят адрес в България.

Той обеща. Тогава аз завих негатива в една червена хартия и му го дадох.

Шейхът си отиде следобяд.

– Ако някога дойдете в Цариград – ми каза той, – потърсете ме. Да, зная, че вие сте нелегален... но аз не съм полицейски чиновник. Не мога да ви представя в двореца, но бих ви приел царски в моя дом.

Когато той изчезна зад тръстиката с лодката, четниците го поздравиха с "ура". Той стана, направи темане, а след това неочаквано свали феса си и го размаха във въздуха.

На другата зима, когато пристигнах в София, намерих едно писмо, адресирано до мене и облепено с турска пощенска марка. Вътре имаше една снимка от прочутия негатив, не твърде чиста, но ясна. Имаше и едно писмо, което свършваше с думите: "Бог да ви пази във вашите приключения." На гърба на фотографията беше написано само "Кемал".

По-късно четох във вестниците, че той бил назначен за каймакамин в Ениджевардарската каза. След успехите на младотурците аз често разгъвах вестниците и макар че няколко пъти се повтаряха някои от неговите имена, но те не бяха подредени така, както бяха записани в моя дневник.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

74. Това е т. нар. Мацанова афера. През юли 1906 г. в ръцете на солунската полиция попада дневникът на учителя Кочо Мацанов, в който той записвал разни сведения за дейците на революционната организация сред колегите му учители. Арестувани са много учители и обикновени граждани. Мацанов обаче се умопобърква в затвора и това улеснява обвиняемите. От 24 души подсъдими в началото на март 1907 г. са осъдени само 6 души, а останалите са оправдани и освободени. Самият Мацанов е изпратен на лечение в болница и по-късно е осъден на три години затвор.