ГЛАВА IV

БЛАТАТА НА КАРАФЕРИЯ

Някога цялата тая блатиста земя на Южна Македония била в ръцете на турското правителство. Водили се преговори с един чуждестранен синдикат да я пресуши и да използва богатия износ на тор за земеделски цели. Френски учени и инженери я прегледали, изследвали, написали за нея блестящи доклади. Както всичко, турците я карали полека-лека. Между това войската имала постове тук по островите и гарнизон. Но първото лято маларичната треска ги нападнала и всички се принудили да се оттеглят в планинските села. През същото лято една чета била притисната от кавалерийски патрул някъде в полето. Българи-рибари дали лодките си на нелегалните да избягат в блатата. Местността харесала на комитите и те решили да се настанят в нея. Изгорили казармите, като оставили за себе си само два поста.

Когато есента турските войски се върнали, за да заемат старите си места, те не знаели какво се е случило. Един залп от манлихерови пушки, който изгърмял сред високата тръстика, донесъл смърт за някои, а на останалите отворил очите. Един млад офицер, по-глупав ог другите, извикал:

– Ние сме аскер! Ким син сис? [12]

От тръстиките отговорили:

– Ние сме комити, ура!

Някои от войниците, наплашени, за да се прикрият, нагазили в тинята, но вместо спасение, намерили смъртта си, затънали в тинята. Останалите се оттеглили въпреки бесните заповеди на командуващия паша, който се бил разположил на пет километра назад. Всички виждали, че е смешно да се отива срещу един невидим неприятел с малки, неудобни лодки през един канал, един метър широк.

На следния ден се събрал цял корпус войска и с 12-сантиметрови оръдия обстрелвали блатото, но чуждестранните офицери, пристигнали от Солун, забелязали, че е срамно да се хвърлят 12 см гранати срещу някакви си 20 – 30 комити. Тогава турците построили специални лодки, обковани с метал, и се опитали да изпратят целия корпус наведнъж срещу скрития враг. Но приближаването до него ставало само по единствения канал, който давал достъп на лодките една по една, при което опасността за аскера била явна. Турското правителство вдигнало ръка и оставило блатата на нелегалните...

Аз нямах нужда от експерти, за да оценя удобствата на нащата позиция, още повече, като имах пред вид първобитната тактика на турските войски. Ние бяхме обградени от плитка, но тинеста вода и заслонени от всички страни с тръстика, висока повече от три метра. Сред острова се издигаше високо дърво, от клоните на което денонощно бдеше часовой. Оттук се виждаше Олимп и между подножните хълмове белите здания на Караферия, Негуш и Воден. Наблизо блестеше открита вода, през която нападателят трябваше да мине.

Но тези стратегически предимства аз оцених по-късно. Отначало полюбопитствувах да се опозная с хората около мене. Досега познавах само Лука и Тодор, защото селяните можеха да ни разквартируват на малки групи. Останалите бяха за мене неопределени фигури, наметнати нощно време с пелерини, една редица от мълчаливи сенки, които се движеха по тъмните планински пътеки.

Тук изпъкнаха в жизнения блясък на реалността – една тълпа без бради, весели и приказливи момчета, живописни по външност, в цветни пояси, някои с дълги коси, макар и съвсем различни от бандитите, които ни представят театралните директори. За такова нещо имаше твърде малко лични накити и твърде много добродушни лица. Като да бяха някакъв лагер на милиционни доброволци. Всички бяха в сива униформа, макар и на някои малко покъсана, закърпена и износена. Един далечен влак, който пухтеше и свиреше, когато минаваше железопътния мост, ме разбуди от моето съзерцание, но не ме убеди, че се намирам в нелегален лагер.

Момчетата изглеждаха срамежливи.

– Те си представляват – прищепна ми с усмивка Тодор, – че вие сте един вид международна комисия с македонската конституция в чантата си.

Вечерта се събрахме в голямата колиба, гдето четниците спяха. По средата се разгоря голям огън, димът от който се прецеждаше през тръстиката на покрива. В дъното постлаха голяма черга върху дебелата настилка от папур. Тук Лука, Тодор и аз установихме своята постоянна квартира. Никой аристократичен салон не е бил по-добре украсен с оръжия; над главата на всеки спящ четник висяха манлихерова карабина, щик и нагант.

Макар че Лука беше човек с военно образование (той е бил офицер в българската армия), неговите отношения към момчетата бяха демократични. Те се събираха около него в полукръг и всеки можеше да задава въпроси, на които Лука отговаряше. Скоро разбрах, че тия момчета не са невежи по световните работи. Повечето от тях са бивали в България.

Две от момчетата ми направиха особено силно впечатление. Те бяха от студентския тип и такива бяха в действителност – единият беше дезертьор от Софийското военно училище.

За да не направя фалшиво впечатление, което може би съм създал тъкмо сега, нека добавя, че Лука не беше оръдие на българската политическа пропаганда в Македония. В действителност той взел участие в заговор за детронирането на княз Фердинанд и установяване на българска република. Разкриването на заговора довело до смъртна присъда за Лука, но Народното събрание я изменило в краткосрочен затвор, като един протест срещу княза, който по това време бил в конфликт с народните представители [13].

Известно време е бил редактор на радикален вестник, след това избухнало въстанието от 1903 година в Македония и той предложил доброволно своите военни познания. Оттогава той бе останал в Македония като началник на Воденския район. При едно от годишните му посещения в България, правени за доставяне на военни материали, които Централният комитет купуваше от австрийски търговци, аз бях представен на Лука от Дамян Груев, главния организатор на революционната организация [14].

Първата си нощ в тоя лагер прекарах в здрав сън. Когато се събудих, всички бяха станали. Часовоят отгоре нададе вик. Станах, излязох вън и забелязах една лодка, която идеше от тръстиковия шубрак към нас. В нея имаше трима души. Първият, който скочи на брега, беше лек, мургав човек на средна възраст, с бели, албански тесни, опнати потури, с широки ръкави риза, въоръжен не само с манлихерка и нагант, но и с кама със сребърна дръжка, увиснала на неговия патрондаш. И да не го познавах, щях да налучкам кой е, защото неговите портрети висяха във всички кръчми на България, тъкмо в тези комитски дрехи.

Бях се срещнал с Апостол [15] в София миналата година и той ме позна веднага.

Ако имаше някой от размирните гяурски поданици на Абдул Хамида, към когото той да храни лична ненавист, това бе Апостол войвода. За случайния наблюдател отвън и за обикновените селяни, християни или мохамедани, той бе видната личност на революцията. Чуждестранни полицейски офицери и консулски чиновници, невежи по вътрешното развитие на организацията, водеха тайни преговори с Апостола, за да узнаят неговите възгледи по различните въпроси за реформата. Те вярваха, че той е представителят на селските маси. Аз съм свидетел, че султанът прати един от своите роднини при Апостол войвода, за да узнае условията, при които той би се оттеглил от революционна дейност.

Апостол беше македонският Робин Худ. Тринадесет години той бе носил оръжие. Още преди Дамян Груев да организира прочутия Централен комитет, Апостол бе кръстосвал планините. Той бе от ония фантастични герои, които се явяват сред потъпканите народи през всичките полуварварски периоди на историята и чиито подвизи са възпявани от народите. Те са се въодушевявали едничко от идеята за смърт и разрушения, първия инстинкт на първичните, непросветени хора.

Когато се създала революционната организация с програма за обща дейност, Апостол войвода, в различие от мнозина свои колеги от разните части на страната, предложил услугите си, въпреки всички ограничения, които е трябвало да понесе поради дисциплината в тази организация, да се отказва от плячката си и да слуша заповедите на анемичните градски учители.

От това време животът на Апостол бил само подвизи. Преди девет месеца той и тридесет и осем негови четници били обкръжени в едно село до река Вардар. Водили дванадесетчасово сражение с половин корпус войска. От Солун по железницата била докарана артилерия, кавалерия и пехота, но Апостол не отстъпил от позицията си. Най-после четата била унищожена; само двама избягали, като преплували реката по мръкнало. Единият от тях бил Апостол [16].

В сражението паднали триста души от аскера, но правителството не обръщало внимание на това, защото вярвало, че Апостол е убит. След една седмица обаче валията [17] получил писмо с печата на Апостол, в което се съобщавало, че войводата е оздравял от леката си рана. Това неприятно съобщение не било оповестено. Един султански пратеник отишъл при жената на Апостол в родното му село и и съобщил, че правителството ще даде богата пенсия на нейния мъж, даже след смъртта му, ако той престане да действува.

Дори после, когато го срещнах в блатата на Караферия, в България не се знаеше, че е жив, а в Солун турски офицери носеха медали, дадени им за участие в неговото убийство.

Апостол и четата му заемаха един от двата поста, взети от турските войски. Неговата чета защищавала този пост, когато войските искали да го завземат.

Той дойде да покани Лука, Тодор и мене да го посетим и да обядваме с него.

Ние тръгнахме с две лодки, криволичихме из тръстиката и излязохме в едно езеро, по-голямо от нашето. Постът на Апостол приличаше на чифлик; из езерото плуваха питомни патици и гъски, а около трите хижи скитаха пилета, кокошки, овце и кози. Имаше и един овен, късметът на четата, едно немирно животно, което влизаше и излизаше, когато си ще из колибите, газеше и събуждаше заспалите и бодеше с рогата си, когато го пъдеха. Разказаха ми, че тоя овен бил чудесен другар в нощните походи. Той ходел начело на редицата зад войводата.

Ненадейно той ще спре, ще изпръхти особено и ще тупне по земята с предните си крака. Това предупреждение е било винаги основателно; някой има на пътеката, приятел или враг. По този начин овенът спасявал четата от множество изненади.

Видя ми се, че хората на Апостол по интелигентност стоят по-долу от хората на Лука. Повечето бяха прости, неграмотни селски момци. Блатото беше станало убежище на всички, които бягаха от турското правосъдие. При Апостол имаше едно момче на четиринадесет години, което бе откраднало пушката на един турски поляк [18], когато спял на полето. Друго момче на седемнадесет години, шивашки калфа, избягало тук, защото мушнало с нож един пиян войник, който го биел. Един старец дошъл нощно време при блатото и бил прибран в лагера. Той убил един албанец, управител на чифлик. Една седмица по-късно тук се приютил и синът му – почти дете, който ранил с камък някакъв стражар. По такъв начин Апостол бе събрал един голям лагер от невоюващи привърженици. "Приютът за сираци на Апостол", както го наричаше Лука.

Апостол се оплакваше, че не можел да задържи дълго време секретар. Лука потърси погледа му и се усмихна. Апостол не беше от оня вид началници, които един студент би предпочел.

Дори в организацията имаше предубеждения против Апостол, на които аз никога не съм съчувствувал. Но младите войводи обикновено казваха за него: "Този стар разбойник". Бедният Апостол, за него бе трудно да върви в крак с еволюционните разбирания в организацията. Трудно бе да остави някакъв хилав даскал, дошъл от града, да критикува тактиката му и да се бърка в сметките му. Още по-трудно бе да се диктуват военните му действия от хора, които никога не бяха прилагали по-нападателно оръжие от бастуна. Но той се подчиняваше. До края остана лоялен.

Апостол войвода бе дете на природата, неговата наивност бе мила. Той разказваше за подвизите си като момче. Неговата гордост за работите, в които бе участвувал, бе така явна, че не изглеждаше егоистична. Когато почувствуваше, че вярата на слушателите му е на изпитание, очите му се отваряха като два кръгли петака и кимаше глава тържествено; в такива моменти той биваше очарователен.

До една седмица от моето идване ние получавахме всеки ден рапорти от Воден за шума, който се вдигаше там около моето изчезване и за движението на войските. Тези вести се четяха около огъня и ни забавляваха. Но, както очаквахме, на единадесетия ден шумът престана изведнъж, чиновниците се върнаха в Солун и войските се изтеглиха от селата. Моето писмо беше стигнало в Ню Йорк и бе публикувано.

Тогава замислихме да тръгнем отново по планините, но получихме вести чрез доверени хора, че гръцката черква готвела поход из полските села. Едновременно с това се получи известие, че една силна чета от "Христови войници" нахлула в мочурляците до Солун, като се продоволствувала с храна от околните гръцки села.

Апостол изпрати десет момчета на разузнаване, те отсъствуваха вече три дни. На втория ден се чу престрелка от юг, която трая половин час. Когато на следния ден се върнаха, те съобщиха, че срещнали също такава разузнавателна група гърци, която идела насам. Открили огън и убили четирима гърци, а една лодка и пушки взели плячка. Тази случка ни накара да бъдем нащрек.

Дните вървяха твърде бързо, поне за мене. Често ходех на лов и за риба с Тодор или с някого от четниците. Лука не обичаше този спорт. Считаше го за лек, а освен това имаше някакви скрупули на толстоист.

След Тодор и Лука мой другар беше Александър, някогашен кадет.

Той беше приятен събеседник, начетен и гледаше на македонската революция като на една историческа случка. Подобно мнозина интелигентни българи беше надъхан със социалистически идеи, но не приемаше безкритично всичко. Аз можех да се доверя на неговите забележки, чисти от фалшив ентусиазъм, национална гордост и предразсъдъци. Той дори умаляваше достойнствата на своя народ, което е характерно за българите изобщо, в ярка противоположност на фанатичния шовинизъм на гърците.

Моят най-постоянен спътник беше Тодор. И двамата имахме навика да се разхождаме напред-назад пред колибите, докато останалите пушеха. Той имаше не само силно чувство за хумор, но и още по-рядко срещаната дарба да придава хумористична окраска на привидно сериозни неща. Именно това качество му даваше възможност да разказва за миналите си подвизи без сянка от самоизтъкване.

Той обичаше да разказва най-много за своите ученически дни. Забавна беше историята с измъчването на един стар мюсюлманин, който ги учил по турски. Учениците пущали камъчета в джобовете на голямото му широко палто и пишели пародии на сантиметалните стихове, които той съчинявал. Такива истории Тодор разказваше много, но човек не трябваше да изпуска неговата лична история.

По-старите ученици се организирали като клон от революционната организация, под надзора на местни агитатори, които били, разбира се, учители в гимназията. Българската черква, която уреждала просветата на македонските българи, назначила в училището един шпионин, който да донася за делата на своите другари. Екзархът, макар да не бил смъртен враг като гръцкия патриарх, не бил и приятел на революционната дейност.

За да се отърват от шпионина, учителите накарали учениците да искат от местния владика преместването му. Тодор бил избран за оратор на делегацията, която трябвало да се яви при владиката с това искане. За да бъде по-красноречив, ораторът пийнал от евтиното вино, чието действие подценявал, преди да влезе в стаята на владиката. Неговата реч излязла убедителна, но не за ухото на един божи човек.

Последвал голям скандал, училището било затворено, а Тодор и останалите делегати били изключени, без да получат дипломи. Тая диплома можела да го направи учител през следната година. Без нея станал четник.

По това време Тодор бил болезнен момък и войводата често го пращал в града да се поправя, както и да извършва нужните покупки за четата. Един ден той се срещнал в града с други трима четници и отишли в кафенето на приказка. Когато един от тях вадел кесията си да плаща, извърнал полата на палтото си. Един грък, който седял на съседната маса, съзрял дулото на скрития под дрехата револвер. При това ги чул да приказват и български. Не се минали и пет минути, четиримата четници били уловени на улицата и откарани в участъка.

Подложили ги на изтезания. Тодора били с дървен чук по челюстите и му слагали врели яйца под мишниците. Ударите не се чувствуват, когато се нанасят, ми разказваше той, но като че горещи игли бодат и разкъсват сърцето. При все това от него не узнали нишо. Един от другите издал всичко и после полудял. Неговите признания направили голямо впечатление на турците, защото дотогава организацията за тях била само басня, на която те не биха обръщали внимание, ако гръцкият патриарх, с неговите по-точни сведения не ги подтиквал.

Същата нощ [19] в Солун били арестувани няколкостотин българи, между които и целият Централен комичет. На първо място Дамян Груев, първият организатор на движението, д-р Хр. Татарчев, виден лекар, покровителствуван от чуждестранната колония и женен за дъщерята на гръцкия консул, и дузина други, не толкова видни, но не по-малко дейни. Европа била смаяна. Организацията за една нощ била почти смазана.

Процесът бил международно събитие, ловко използувано от турците. Повечето заговорници били осъдени по на сто и една година заточение в Мала Азия. Тодор прекарал една година в крепостта Акия, в Арабия. Организацията им изпращала пари, защото затворниците трябвало да се издържат сами, макар че иначе те не били третирани зле.

Един ден комендантът на затвора предложил на Тодор и четиримата му другари:

– Дайте ми двадесет лири и ще ви помогна да избягате.

Те поискали един ден време да си помислят.

– Тогава дайте шест лири и ще бъдете свободни - пазарел се бинбашията [20].

Но те трябвало да поговорят помежду си, защото подозирали някаква игра.

Тодор се бил сдружил с един телеграфист, арабин. Той го намерил и попитал:

– Има ли важни новини днес?

Телеграфистът се ухилил хитро:

– Значи, знаете? – попитал той.

Тодор не знаел нищо, но дал на арабина една меджидия и му смигнал:

– Добрите новини правят човека щедър.

Човекът се засмял:

– Искате да знаете подробностите. Е, добре, утре вечер всички заточенци ще отправят за Смирна. Не обаждайте само, това не се казва още.

На другия ден всичко станало ясно: Европа издействувала обща амнистия, която бинбашията искал да използува, за да изнуди затворниците.

Тодор се върнал в родното си село, поседял там една седмица и хванал отново балканите. В продължение на няколко месеца той станал войвода на една чета.

Разказваше своите изпитания като главатар.
При неговото лице всичко това изглеждаше твърде нелепо. Чифт очила биха отивали отлично на очите му. С почти същия тон, с който ми бе описал една шумна история по време на лекция, той ми разказа как със седем от момчетата си обкръжил пет "войници на Христа" в едно каменно здание, как другарите му привличали огъня по фронта, докато той се промъквал през един прозорец на избата отзад, как турил един динамитен заряд на съответното място, подпалил фитила и се измъкнал навън тъкмо навреме, за да не изхвръкне към небесата от експлозията заедно с петимата гърци.

В съседен на неговия район била изпратена чета от известен български генерал в София, който твърдял, че знае най-добре как трябва да бъде освободена Македония. Това бяха дните, преди още македонците да разберат каква свиня е българският княз Фердинанд. Тази именно чета се занимавала със събиране на данъци. Нейните четници носели сребърни верижки, златни пръстени и в джобовете им дрънкали турски лири. Тодор преследвал тази чета и се опитвал да я ликвидира, но поради тактическа грешка постигнал само отчасти целта си.

Общественото настроение в България било засегнато и солидният генерал плачел пред широка публика. За момента организацията не била в състояние да се противопостави на българското правителство и за да се успокои дебелият генерал и неговият княжески покровител, Тодор бил свален от своя пост. Тогава Лука с удоволствие го взел при себе си като свой заместник.

Вечерите прекарвахме весело. Имаше един младеж, на име Сотир, твърде нисък и със състарено и набръчкано лице, който непрестанно играеше ролята на шут. Той имитираше особено сполучливо и един от главните му номера бе да представя как каймакаминът командува движението на войските си от своето седалище в града. Той правеше всичко от прозореца; получаваше съобщения, изпращаше отговори, издаваше заповеди на своите адютанти, ругаеше въображаеми офицери, наблюдаваше далечни придвижвания с бинокъл, така че човек получаваше ясна представа за големи военни маневри, които се извършват навън.

Неговият шедьовър обаче беше подражаването на ходжа, който проповядва в джамия. Това представление обикновено се пазеше за неделните вечери, когато колибата се изпълваше с гостуващи селяни и хората на Апостола. С помощта на червен пояс Сотир си правеше огромна чалма, а от домашно платно, което използувахме за почистване на оръжието си, импровизираше широка дреха. От парче тел измайсторяваше огромни очила. След това вземаше екземпляра с правилника на Лука, който трябваше да представлява Корана, и започваше провлечено да припява. Ходжата спираше за момент, скриваше се зад една въображаема завеса, отпиваше от малка бутилка, след което смирено молеше Корана за прошка. Проповедта включваше намеци за присъствувашите и за ежедневните събития. Тя приключваше обикновено с гореща молитва към аллах да излее незабавно своя гняв и вечно наказание върху тези грешни гяури и комитаджии. Момчетата можеха да се забавляват при всяко повторение на номера с ходжата, защото Сотир никога не го изпълняваше по един и същи начин.

Ако това весело време продължаваше повечко, щях да остана с впечатлението, че комитаджийството е нещо много забавно. Но един ден стана нещо, което изглеждаше специално предназначено да ми напомни, че ако мрачната страшна игра, която тези хора играеха, изглежда да спира понякога, тя не става от това по-малко ужасна или реална.

Загатнах вече за деветте села от полето, срещу които гърците крояха нещо. Гръцкият владика искаше да знае какво става в тях и кой води неговите "духовни чеда" по кривите пътеки.

Една вечер, когато ядехме, един селянин пристигна и донесе писмо на Лука. Той го прочете със свити вежди, бутна го в чантата си и хвърли поглед към хората. От тези, които бяха свършили вечерята си, той повика пет души, заповяда им да придружат куриера на връщане и да останат под заповедите на селския комитет.

Когато се завивахме да спим, Лука ми каза:

– Навярно утре ще имаме гости.

На сутринта, едва бях свършил закуската си, чух шум и викове. Излязох вън. Две лодки полека приближаваха, подкарвани от пет наши момчета. Очите ми се спряха върху коленичилите фигури в преднището на една от лодките. Това бяха двама селяни с вързани назад ръце. Внезапно, неестествено мълчание надвисна над лагера; можех да чувам плискането на водата в предниците на приближаващите лодки, докато те не се удариха в сушата. Насъбралите се четници направиха път на новодошлите да слязат. И наистина, те слязоха, но аз имах впечатлението, като че те се отдръпнаха с внезапен ужас.

Единият пленник беше мургав, не още стар, мръсен и зле облечен. Макар че ни поздрави леко на местното наречие, личеше, че не е българин. Той беше отвратителен, сякаш сега се беше измъкнал от блатната тиня.

– Добър ден, Лука – каза той с мазна, самоуверена усмивка. – Тук значи живеете вие.

Никой не отговори.
Другият беше посивяло, сбръчкано, приличащо на мишка същество. Той беше по-чист от другаря си, съшо облечен в селски дрехи. Аз го виждах за първи път, но беше явно, че цялата му физиономия е неестествено разкривена. Беше загубил всякаква надежда.

Навалицата се раздели на две, за да пусне пристигналите в колибата. Лука ме взе под ръка и ние влязохме след тях. Пленниците седнаха, единият на едната, другият на отсрещната страна на огъня. Лука се спря замислен. Един по един в колибата влязоха всички четници. Те седнаха до стените. Аз и Тодор – на чергите. Стори ми се, че Лука се колебае с кои думи да започне. Най-сетне вдигна очи към пленниците и попита:

– Какво търсите по нашите села?

Дебелият отговори веднага:

– Искахме да купим жито.

Той произнесе думите си като на подбив. Трябваше ли Лука да му задава такъв неуместен въпрос! Разбира се, те са търсили жито из българските села!

– Писаха ми от селото – продължаваше невъзмутимо Лука, – че ти си от гръцкия манастир зад Негуш, истина ли е това?

Дебелият мигна с едното си око и отговори вече не така свободно.

– Да – аз съм слуга там. Игуменът ме прати да купя жито...

Лука го прекъсна.

– Кой е твоят приятел?
– Селянин, който съм наел с коня му.
– Дай да ти видя ръката, старче.

Старият механично откри дланта на ръката си и даже аз видях, че тя е мека и бяла като на чиновник.

– Аз съм стар и не мога да работя – обясни той, – моят син ме поддържа.
– Ти лъжеш, ти нямаш син.

Всички се обърнахме. Лицето, което каза тия думи, стоеше до вратата. Той беше най-старият четник, с голяма бяла брада, която падаше до гърдите му.

Лука попита строго:

– Откъде познаваш тоя човек?
– Бяхме съседи – отговори четникът.

Той се приближи до пленника, наведе лицето си до очите му и попита:

– Познаваш ли ме, байно? В онова време ти не държеше кираджийски коне. Тогава беше писар в канцеларията на прокурора. Ти превеждаше обвинителните писма на турски и гръцки, защото знаеше езици. Нещо повече от това не знам за тебе, но мъчно ще ни излъжеш, че тая свиня е наел тебе и коня ти да пътувате за жито. По-скоро ти си го взел под наем. Познаваме те, старче.

Пленникът не отговори. Четникът се обърна, запали цигара и излезе от колибата.

– Дайте ми торбата, която сте взели от тях – каза Лука и Александър му я подаде.

В това време един от четниците беше направил кафе и поднесе по чаша на двамата пленници, като че те ни бяха гости. Друг един им предложи тютюн и цигарени книжки, но старият трепереше и не можеше да си свие цигара. Свиха я и му поднесоха главня да запали. Двамата машинално взеха кафетата, по пиха малко, повечето изляха.

Тодор започна да разглежда документите, които бе извадил от торбата. Той четеше гръцки.

– Думите са разместени – каза той, – но те могат да имат само едно значение. Житото е по-изобилно в Негуш, отколкото тук. Не се пътува цял ден по тия места за чувал жито.

Лука не каза нищо, внезапно стана и излезе вън. Тодор и аз скоро го последвахме. Намерихме го седнал замислен върху една обърната лодка. Един по един дойдоха и четниците, а накрая изведоха и пленниците.

Лука стана и започна да се разхожда нервно. Дебелият пленник махаше с ръце и разправяше нещо на мълчаливите четници, а старият само чупеше пръсти. Лука внезапно се извърна и спря.

– Пуснете ги да си идат. Антоне, заведи ги на долното пристанище. Яни, Стефане, Стояне, идете и вие. Тръгвайте вие двамата и друг път да не дохождате по нашите села!

Четиримата четници влязоха в колибата да си вземат оръжието. Антон, най-старият, избута двете лодки. Вързаха отново ръцете на пленниците. Дебелият повдигна своя кози япанджак, но един от четниците му го взе. За първи път дебелият изгуби своята самоувереност. Той почна да хленчи, краката му се подгъваха, а откритите космати гърди се тресяха.

– Моят япанджак – надуваше се той от плач, – дайте ми япанджака. Аз съм сиромах човек.

Лука взе дрехата и я хвърли върху рамото на човека.

Най-сетне двамата седнаха, всеки в предната част на лодката, като два безпомощни пингвина. Когато те обърнаха гърбове, забелязах, че Антон вмъкна една секира в лодката. Четниците стъпиха отзад по двама и бутнаха прътовете. Всички се струпахме на брега, между нас беше и Лука. Наблюдавахме двете лодки, докато се изгубиха в тръстиката.

Тодор и аз продължихме разходката си пред колибите. Другите лежаха наоколо, както обикновено, само че по-мълчаливи. Преди да минат двадесет минути, двете лодки се върнаха, но никой от четиримата четници не продума, нито някой ги попита нещо, когато влязоха в колибата да закачат своите карабини.

Креслив орляк врани прелетя над главите ни и почна да се вие на два километра от нас. Аз не можах да възпра ужасната представа, която неволно ми се натрапваше, и влязох в колибата. Лука лежеше на чергата, кръстосал ръце и сложил глава върху тях. Той остана така до залез.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

12. Ким син сис? – Кои сте вие?

13. Това сведение на Лука Иванов (предните две изречения) не е вярно и може би затова е изпуснато при превода от М. Л. Мавродиев. Той не е бил и редактор на вестник.

14. Дамян Груев – роден през 1871 г. в с. Смилево, Битолско. Учи в родното си село, в Битоля и Солун, а след това в Белград и София. През 1891 г. по време на следването си във Висшето училище в София прави опит да създаде революционна организация за освобождението на Македония и Одринско. На 23 октомври 1893 г. в Солун заедно с д-р Христо Татарчев, Петър Попарсов, Иван Хаджиниколов, Андон Димитров и Христо Батанджиев полагат основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Груев е избран за секретар-касиер на Централния комитет, но фактически той е главният ръководител на организацията във вътрешността. На Смилевския конгрес през април 1903 г. е избран заедно с Б. Сарафов и Ан. Лозанчев за член на Главния щаб на въстанието в Битолски революционен окръг. След въстанието остава сред населението и възстановява разстроената организация. Участвува в Прилепския конгрес на Битолски революционен окръг през май 1904 г., а на общия Рилски конгрес през октомври 1905 г. е избран за член на ЦК на ВМОРО. Загива на 10 декември 1906 г. в сражение с турска потеря край с. Русиново, Малешевско.

15. Апостол Петков Терзиев (Апостол войвода, Ениджевардарското слънце) – роден през 1869 г. в с. Боймица, Гевгелийско. Дългогодишен войвода първоначално на хайдушка чета, а по-късно на чета на революционната органиэация. Участвува във въстанието през 1903 г., като дава няколко сражения на турската войска. След въстанието воюва срешу гръцката въоръжена пропаганда в района на Ениджевардарското езеро. След Младотурската революция от 1908 г. става легален, но не след много, разочарован от политиката на младотурците, забягва в България. През 1910 г. подновява нелегалната си революционна дейност и влиза отново с чета в Македония. Убит от засада на 2 авгусг 1911 г. край с. Крушари, Ениджевардареко.

16. На 1 март 1905 г., издадени от овчари арнаути, край с. Смол, Гевгелийско се обградени четите на Апостол войвода и Сава Михайлов – всичко 42 души. Според сведенията на българския търговски агент в Солун сражението продължава, 4 – 5 часа. Загиват 36 четници заедно със Сава Михайлов, Апостол войвода, ранен в петата, се спасява заедно с 5 души четници. Турското правителство награждава всички участници от турска страна в сражението с медали, повишения и пари.

17. Валия, тур., управител на вилает (област), обикновено носи титлата паша. В случая се има пред вид солунския валия.

18. Поляк – пъдар, полски пазач.

19. Тук, както и на други места, където предава събитията по разкази на други лица, авторът не е съвсем точен. Става дума за т. нар. Солунска афера от януари 1901 г., при която са арестувани членовете на Централния комитет на ВМОРО и организацията е сериозно разстроена. Делото се гледа на 26 февруари до 14 март 1901 г. Пред съда са изправени 19 души българи. От тях 3 души са осъдени на смърт; 7 души, сред които Христо Матов и Пере Тошев – на "вечен крепостен затвор"; трима души, в това число и д-р Христо Татарчев и поп Стамат – на "петгодишен тъмничен затвор в окови"; един – на "двегодишен прост затвор" и 5 души са оправдани. Осъдените са изпратени на заточение в Мала Азия, крепостта Подрумкале (някогашният Халикарнас). Амнистията е издействувана от българското правителство през втората половина на 1902 г.

Дамян Груев е арестуван през август 1900 г. в Битоля. Осъден е на 17 март 1901 г, и е изпратен на заточение също в Подрумкале през май 1902 г. Освободен е през пролетта на 1903 г.

Името Тодор не фигурира сред имената на осъдените и заточените по Солунската афера.

20. Бинбашия, тур. – началник на 1000 войници, дружинен командир.