ГЛАВА VI

ИЗ ВОДЕНСКИТЕ ПЛАНИНИ

Никога не узнах как са обяснявали консулските рапорти изгарянето на Ниси, но европейските вестници го описаха с най-живи краски. Френските вестници, вдъхновявани от гръцки източници, съобщаваха, че петстотин четници, водени от офицери от българската ариия, са изклали мъже и жени. А от селяни се научихме как хората на Коста ходили из улиците на Негуш и се хвалили, че ни били прогонили в лодките в такъв безпорядък, та едва сме имали време да приберем своите убити.

Чистата истина е: тридесет къщи, около половината в селото бяха изгорени. На следната заран войниците намерили шест души убити. Един от тях бил албанец, домоуправител на бея, който, като мислел, че селото е нападнато от башибозук, спуснал се и викал, че е мюсюлманин. Някой от хората на Апостол сметнал, че албаненът иска да ги заблуди и го убил. Другият убит бил шестнадесетгодишен младеж, ударен от случаен куршум, а третият бил убит умишлено, защото хората на Лука познали в него стар шпионин, избягал от сланишките села. Тези трима бяха известни на нас, другите бяха хора на Коста, които останали неприбрани в тъмното.

Нашите хора помагали на селяните да си изкарат добитъка и покъщината. Върху мирните селяни никой не дигнал ръка и всички успели да се отстранят от огъня и стрелбата. Само една млада жена, напреднала много в бременността си, останала назад заедно с мъжа си. Лука ги задържал, докато престоял в селото, а когато ги напуснал, оставил им едно писмо до селяните. Той писал на гръцкото население, че опожарил техните къщи не от племенна омраза, а като защитна мярка против нашествията на Коста в селата, които помагат на революционното движение. Предупредил ги същевременно, че ако не дават убежище на наемниците на гръцката църква, никога няма да посяга върху тях и имотите им [24].

Това предупреждение постигна целта си. Оттогава Коста се усмири.

Български села не бяха подпалвани вече тази година. По-късно селяни, отиващи или връщащи се от пазара, биваха причаквани по пътищата и убивани, но винаги далеч от селата. Дори и тези нападения не бяха вършени от андарти, а от маскирани хора, които очевидно бяха жители на Негуш, крепостта на гръцките терористи.

След няколко месеца, по време на олимпийските игри, четох във вестниците, че на една вечеря, дадена в чест на чужденците, които посетили Гърция, държал речи Константин Акритас, капитан от гръцката редовна армии, "току-що завърнал се от обиколка из Македония"...

Няколко седмици наред турските войски правиха опити да ни изловят из мочурляците. При водните пътища и пристанища бяха поставени засади, но това ни принуди само да пазим диета, като ядем сирене, след като бяхме изяли добитъка от "чифлика" на Апостол. Други несгоди нямаше.

Пролетта топеше снеговете, луди потоци се спущаха из полето и пълнеха блатото. Един ден Апостол с повечето от своите хора тръгна за планините. Ние също прегледахме раниците и обущата си и когато водите поспаднаха малко, една нощ четиринадесет души от четата, в това число Тодор и Александър, взехме лодките и слязохме до Сланишко. Пред очите ни се откри широко поле, а в далечината се очертаваха тъмните сини планини.

Времето ни оживяваше, ние с удоволствие тъпчехме отново твърдата земя. Високата фигура на Лука се люлееше напред, другите вървяха вързо с безшумни стъпки, по-скоро подскачахме с отпочиналите си нозе.

Патрулът, който беше пред нас, даде сигнал за опасност. Ние коленичихме и заредихме пушките. След малко момчетата от предния отряд дойдоха с един много изплашен турчин, селянин, който тръгнал да търси изгубения си кон. Налегна ме тежко чувство, че тоя турчин ще бъде пожертвуван заради нашата безопасност.

Селата, през които минавахме, бяха пълни с войннци. Но Лука му чете една лекция относно неблагоразумието да ходи по полето тъй късно. После го попита:

– Да речем, че те пусна да си ходиш, аскерът ще дойде ли подир нас след един час?
– Не, за бога, не – закле се турчинът на развален български език. Зъбите му тракаха от страх.
– Ти ми се виждаш честен човек – каза Лука, – аз ще се доверя на твоите думи. Иди и намери коня си. Но пази се за в бъдеще. Понякога ние стреляме, без да предупреждаваме.

Помислих, че турчинът ще целуне ръката на Лука, но един от четниците го отстрани. Ние си тръгнахме.

– Няма ли да ни издаде? – попитах аз.
– До една седмица не – отговори Лука. – Ако не бяхме го уловили, да. Сега той е наш приятел. Турският темперамент не се поддава лесно на шпиониране, за това трябват гяури. Той ще заговори, когато се увери, че сме вече далеч. Тогава ще стане героят на една лична среща с петдесет страшни, дългобради комити, които са го надвили, защото били повече, но са му пощадили живота, възхитени от неговата смелост. Всеки път, когато ще разказва тая история, той ще преувеличава дължината на нашите бради, очите на неговите прости слушатели ще се блещят, ще клатят глави и ще викат "Машалла! Машалла! Страшни хора са тези комити, жалко, че не са от правата вяра!"

Цялата нощ ходихме все към планините. Призори започнахме да се възкачваме нагоре, а когато настъпи денят, вече се влачехме през една дълбока урва, към рамото на един висок, горист гребен. Но като погледнах нагоре, изглеждаше да сме останали още при подножието на тези огромни, назъбени купища от скали. При една рядка борова гора спряхме на лагер. Като погледнах надолу, видях, че се намираме на голяма височина. Шейсетте километра от полето, които бяхме изминали през нощта, изглеждаха унищожаещо къси. Под лъчите на утринното слънце се виждаха водите на езерото Енидже. На неговия бряг лежеше Ниси, още по-далече се виждаха ясно сивите стени и черкви на Солун при самите води на Егейско море.

Горе, на високото, бе студено. Дърветата в прохода бяха още голи, но през дебелата покривка на боровите игли, върху които спахме тоя следобед, вече се показваха минзухар и кокиче. Веднага следобед поехме пътеката наново. Няколкочасов бавен ход ни изведе на едно малко плато, където имаше една колибка, скрита в дъбовия храсталак. Тук намерихме петима души, трима въглищари и двама свинари, чиито свини ровеха за желъди между дърветата. Селяните дойдоха при нас без страх и ни поздравиха сърдечно. Те бяха власи и приятели, защото румънската черква беше създадена неотдавна в Македония като протест против тиранията на гръцките черковници. За това андарите отплащаха на власите с пожари и убийства. Петимата селяни се втренчиха, когато им разказахме за изгарянето на Ниси.

– Трябва да дойдете в наше село, бай Лука – каза един от тях. – Нашите хора имат дух, но те трябва да видят за малко четата.
– Искате някоя нова "афера" в селото ви – закачи се весело Лука. – Не ви ли стигна миналогодишният Месимер.
– Ще си отидете преди зори, само толкова – предложи селянинът.

Те продължиха да говорят по това.
Аз чух името Месимер и през ума ми мина най-хубавата и най-любима народна песен. Мнозина от младежите във Воден бяха лежали в затвора, защото са я свирили с уста из улиците.

Месимер е близко село до Воден, лежи зад казармите. Партизанството е много силно там, защото, както и във Воден, част от населенисто е гъркоманско, т. е. българи, останали още верни на гръцката черква, а следователно верни и на султана. Но имаше и отцепници, отдавна тук беше образуван и революционен комитет. От време на време четата идвала да агитира, да прегледа сметките на касиера и да учреди съд.

Преди една година Лука отишъл в България за муниции. Една нощ Тодор отишъл в Месимер с четиринайсет души и имал неблагоразумието да остане в селото и на следния ден. Един гъркоман ги забелязал и предал на войската. Селото било обкръжено. Четата се укрепила в една каменна къща. Оттам тя се бранила през целия ден, следващата нощ и част от новия ден. Привечер паднала гъста мъгла в долината и седем оцелели четници се опитали да си пробият път през турските редици. Тодор и четирима четнини избягали, но двама, заблудени в мъглата, отишли към казармите и там били убити [25]. Оттогава Лука забранил на четите да влизат в Месимер.

Тази случка е възпята от народа. Има особено една песен, в която се разказват всички подробности на битката. Като всеки първобитен народ, македонците записват големите събития на своя живот в народни песни, които понякога остават през вековете.

Никой не знае кой съчиняна тези песни, навярно някой неизвестен селски учител. Децата ги пеят пред каймакамина, те могат да бъдат само смъмрени или ударени в най-лошия случай, но господ да е на помощ на възрастния, който бъде чут дори само да ги подсвирква...

Лука и петимата овчари се споразумяха. Един отиде да приготви приема ни в Месимер. Останалите накладоха огън и опекоха едно малко прасенце върху жарта.

Беше вече мръкнало, когато тръгнахме. Пътят ни водеше надолу през гъста гора. Минахме една местност, която беше историческа за Тодор. Миналата година той попаднал тук и се сражавал с предшественика на капитан Коста, капитан Теодосий. Двете страни се обстрелвали, прикрити зад скалите, но когато пристигнал аскерът от Воден, битката почнала от три страни. Един ранен грък се плъзнал в една пропаст и се закачил за един капинов храсталак. Като минахме това място, Тодор и тия, които са били с него, намериха на един клон парче плат, изгнил от времето. Те се развълнуваха и казаха, че парчето е сигурно от фустанелата на гърка.

– Фустанелата прилича на рокля на балерина - обясни ми Лука, – тя точно отговаря и на хората, които я носят.

Стана съвсем тъмно, но скоро изгря луната. Ние излязохме от гората и пред нас се откри същински амфитеатър от светлините на околните селища. Тук ни очакваха двама селяни.

– Тоя път няма да стъпим направо в капана – каза Лука. – Само петима от нас ще слязат долу. Другите ще останат тук и ще ни пазят от изненади.

Лука, Тодор, Александър, един четник и аз почнахме да слизаме, като си помагахме с ръце. Двамата селяни ни водеха. Трябваше да пазим да не падне и най-малкото камъче, защото в нощта и най-слабият шум можеше да се чуе. Най-сетне се промъкнахме между дърветата на една градина, преминахме я и се вмъкнахме в някаква къща.

Стаята бе натъпкана с мъже и жени, които ни поздравиха от все сърце, но очевидно се безпокояха. Повечето от мъжете бяха възрастни, груби хора, всички с дебело навити широки пояси от подмишниците долу до под бедрата. Всички бяха бръснати, защото брадата в Македония вън от градовете се смята от властите за признак на размирие. Мислеше се, че само комитите са брадати хора. Изключение прави само селският свещеник.

Всички изслушаха внимателно късата, но пламенна реч на Лука. След нея започнаха свободни разговори. Изтълкувани им бяха новите закони на организацията, защото едва преди шест месеца първият конгрес от представители на революционните маси [26] бе съставил един устав, който даваше право на всеобщо гласоподаване на селяните в работите на комитета. След това, поне на теория, никой не можеше да дига въстание без съгласието на тия, които трябваше да се бият и в случай на неуспех да пострадат най-много. Досега назначаваните от района войводи, местни комитети, трябваше вече да се избират. За такъв избор сега нямаше време, но Лука даде наставление как да се извърши, след което листата на новите членове да се прати на районния комитет във Воден.

Беше минала полунощ, когато напуснахме къщата и се присъединихме към нашите другари, които ни чакаха. Двамата водачи-селяни се качиха с нас до скалата горе.

Като пиша за тези селяни, нека добавя какво научихме от едно писмо, изпратено ни от Воден седмица по-късно. Макар че престояхме в Месимер по-малко от четири часа, влязохме и излязохме оттам съвсем тайно, на другия ден гърците узнали, че сме били там. Следната вечер двамата наши водачи били намерени в гората заклани. На единия от тях била закачена бележка с печата на военната ръка на гръцката черва. Бележката гласяла. "Такава е участта на всички, които предават черквата на схизматика – разбойник Лука.

Свестете се, селяни. Когато разбойниците влязоха във вашата къща миналата нощ, окото на светата черква бдеше върху вас." Нямаше нужда от Шерлок Холмс, за да се издирят убийците. Григораки от Воден можеше да каже кои са.

След като напуснахме Месимер, прекарахме два дни между надвисналите скали, но третата вечер минахме нагоре и се възкачихме на по-спокойно място. Най-голямото село от района на Лука ни поддържаше с храна три дни. В гората ни намери една чета – милиция ог седемдесет души. Тя ни преведе към селото си, може да се каже, с развято знаме посред бял ден. Главатарят на милицията беше един белобрад свещеник. Като на всички схизматици-попове, ръцете му бяха загрубели от работа; той беше дърводелец и пчелар. На другия ден ходих у дома му и с удоволствие го наблюдавах докато той режеше един труп, облечен в черно, закърпено расо, а върху раменете му се развяваха белите кичури коса.

В селото бяхме сигурни. На всяка височина около него стоеше по един дървар, който уж сечеше дърва, а всъщност наблюдаваше хората, които идеха към селото. Тук живееха само две мохамедански семейства. Мъжете бяха ковачи, едно занятие, от което християните отбягват. Тия мохамедани бяха верни като всички жители. Когато Лука и аз срещнахме един от тях, той каза:

– Добре дошъл, бай Лука. Когато ти влезеш в селото, бог ме прави сляп и глух.
– Това показва, че бог те пази – отговори му Лука. – Той иска да живееш много години.

Посетихме училището и аз се чувствувах като училищен настоятел по обиколка. Децата изпяха Месимерската песен и други подобни песни. Учителката, едно младо момиче, облечено по европейски, говореше литературен език. Тя повика една от по-възрастните си ученички. Детето застана пред нас, издекламира поздравителна реч и ми подаде китка планински цветя. След това научих от Александър, че Тодор и учителката ми устроили тая церемония. Тодор го биваше за такива работи.

Доста късно следобед седнах при прозореца на квартирата си и се загледах към ниските кирпичени стени на една недовършена къща, разположена върху една могила. Група деца се бяха събрали там. Заинтересувах се от играта им.

Десетина по-възрастни момчета се бяха качили на стените и дигаха оглушителна врява срещу тридесетина юноши, налягали в подножието на могилата. Внезапно момчетата от по-голямата група се спуснаха дружно към могилата с викове: "Аллах! Аллах!" Отгоре ги посрещнаха с облак буци земя и викове "ура!" Започна същинска битка, но беше явно още отначало, че атакуващите трябва да бъдат разбити. Те почнаха да се търкалят по гърбовете си надолу, а обсадените тичаха след тях и ги мушеха с тояги.

Когато бяха избутани всички нападатели от могилата, битката престана. Тогава "умрелите" станаха и се събраха с другите на нещо, което аз мислех, че е мирна конференция, дордето не бях просветен от един писклив глас:

– Аз не искам да бъда аскер.

Това бе любимата игра на македонските деца. Често към виждал да я играят из улиците на Битоля пред очите на турци и войници, които се забавляваха от гледката както и аз. И наистина, каквото и да ставаше през време на кланета, турците бяха удивително толерантни към децата.

Продължихме отново своя път към север, агитирахме по селата, слушахме отчети, правехме избори и разрешавахме местни спорове, защото по новата тактика на революционния комитет турските съдилища бяха бойкотирани. Повечето от делата бяха за граници на имоти. След разрешаването им Лука казваше на хората:

– Нека се знае, че тия решения са в сила, докато Македония получи свобода. След това вие можете да представите своите разправии пред редовен съд: вие, българите, обичате да се съдите, но е по-добре, ако посветите силите си за по-важни работи, които ни предотоят.

Аз схванах саркастичната нотка в неговите думи, тъй като бях живял в България, където амбициозният младеж с практически дух следваше право.

Една нощ влязохме в някакво село до брега на езеро и в основата на голяма скала, на чийто връх видях живописно разположена сграда.

– На кой феодал е този замък? – попитах Лука, като исках да бъда духовит.
– На кого, ако не на феодалния господар – отговори Лука.

Аз го погледнах въпросително.

Лука продължи:

– Ти още не си свикиал с нашите условия. В двадесетия век селянинът се експлоатира от посредници и борсаджии, а тук феодалите от петнадесетия век още не са изчезнали. Тях наричаме тук бейове; те вземат само половината от произведенията на селянина. Това, вярвам, ще приемеш, че е по-съвестно. Но потърпи малко, тая нощ ще участвуваш в една сцена, взета от романите на Скот.

Не беше се изминал и половин час, откак седяхме в кръга на приказливите селяни, когато пред нас гордо се появи една живописна личност с огненочервен фес, чийто пискюл висеше като коса на жена до раменете. Човекът беше облечен в златошит елек, който оставяше ръкавите свободни до лактите, широки и сдиплени като криле. Потурите му, много издути, се губеха при коленете в дебели бели навуща. Беше препасан с колан, по който висяха кама и други страшни оръжия, пред които нашите бледнееха. Неговите мустаци бяха големи и твърди; врабчета можеха да кацат върху тях.

Той се поклони на Лука, като доближи ръката си до сърцето, после до устните и най-сетне до челото. След тоя ориенталски поздрав сграбчи ръката на Лука и попита на най-обикновено селско наречие:

– Как си?

Доколкото разбрах, той беше домоуправител на бея и беше дошъл да ни покани при господаря си на вечеря. След един час Лука, Тодор и аз се изкачихме по каменните стънала на хубавата къща върху скалата. Двойката врата на двореца беше отворена и през нея се виждаше дълъг коридор, в дъното на който през други врати влязохме в салон, осветен с ламба. Посрещнаха ни множество въоръжени прислужници, всички в красиви албански костюми. Само беят стоеше в осветения салон. Той имаше изтънчените черти на млад княз, облечен не толкова великолепно, по по-богато от своите хора. Беше въоръжен с оръжия, украсени със скъпоценности и филигран. Той посрещна всички ни с целувки. След това ни поведе по широката стълба. В една стая оставихме оръжието си. Оттук минахме през другата врата. Там беят се обърна, направи лек селям и ни въведе в голям салон. В него нямаше мебели, а само красиви цветни черги на пода, богато везани възглавници и по средата една софра. Беят повторно доближи ръка до сърцето си, устните и челото и ние седнахме на чергите. Аз успях да пошепна на немски на Лука:

– Не е ли опасно да останем обезоръжени в къщата на тоя човек?
– Той е албанец – отговори Лука – и ние сме в дома му. И друг път сме му гостували. Някой ден може да ми отсече главата, но сега той е роб на своите племенни традиции. Ако дойде аскер и ни нападне, той пръв ще стреля срещу него.

Беят беше важен, сериозен млад човек. Той говореше, макар и развалено, на български, защото нито Лука, нито аз знаехме турски. Отначало разговорът беше откъслечен. Той ни каза, че дошъл за една седмица на лов и че в града не бил много добре със здравето си. По-късно говорихме за гърците, за изгарянето на Ниси и за местната администрация, която аз не познавах. От държанието на хазаина разбрах, че позна в мое лице американеца, който бе дигнал толкова шум във Воден, но не зададе никакви въпроси по това. Не считаше, че е негова работа какво търся аз сред българските комити. Не ни обля и с ориенталското ласкателство, нито осъди, нито похвали нашата работа. Намекна за младотурската партия [27], като ни даде да разберем, че й симпатизира.

Вечерята бе сложена от двама прислужници, които бяха свалили оръжието си. Имаше едно цяло опечено агне, няколко варени пилета, чорба и чудесно сирене. Домоуправителят седна при нас на трапезата, всички бяхме пет души. Беят и домоуправителят доста изкусно разкъсаха с ръце месото и го поднесоха. Нямаше ножове и вилици. По-късно сложиха вино. Двамата мюсюлмани пиха, макар че Коранът забранява това.

Беше полунощ, когато се разделихме с разменяне на целувки както по-рано. Един от прислужниците бе изпратен да извести на четата, че идем. Намерихме я да ни чака на открито. Веднага тръгнахме към планините, защото близо до селото минаваше железница.

По-късно срещнах и други бейове. В интерес на мнозина от тях беше да са приятели с четите, защото обявеният бойкот от революционния комитет бе съсипал много турски земевладелци.

Комитетът, от своя страна, намираше за изгодно да вдига бойкота по отношение на приятелски настроените бейове, защото не само селяните страдаха от него, тъй като трябваше да работят по-лоша земя, но и защото в присъствието на земевладелеца в селото аскерът и андарите не можеха да закачат народа. Справедливо е да се добави, че имаше нещо повече от личен интерес в приятелството на някои от тези мюсюлмански земевладелци. Някои бяха искрени партизани на младотурците, а имаше дори и мнозина по-радикални с явни социалистически тенденции.

Настъпи и последният ми ден с Лука. Бяхме се спрели на лагер в планината, северната граница на неговия район. Тук при нас дойдоха двама четници, проводени от войводата на съседння район, за да ме отведат до Леринско. Александър щеше също да ме придружи като постоянен другар в моите скитания.

Макар че преживях с Лука и Тодор само два месеца, не ми беше приятна раздялата. Момчетата също се нажалиха. Антон, когото не обичах, защото екзекутира двамата шпиони в блатото, говореше нещо като наивно дете.

Когато тръгнахме, погледнах четата в горичката. Всички махаха с ръце и кърпи. След няколко месеца аз пак се видях с тях или по-право с останалите живи от тях.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

24. Освен това писмо Лука Иванов изпраща и друго, с дата 1 март 1906 г., до каймакамина в Бер (Караферия), на когото се посочват причините за опожаряването на с. Ниси. Българският търговски агент в Солун, който няколко дни по-късно видял писмото, го оценява като "много грамотно и смислено написано". Той предава накратко съдържанието му. "Войводата Лука казва на караферийския каймакамин, че гръцка чета, съставена от селяни от някои гръцки караферийски села, нападнала на 28 февруари (на посочената от Сониксен дата по нов стил съответствува 25 февруари по стар стил – бел. К. П.) българското село Св. Марина, стреляла дълго време и убила един невинен селянин. При всичко, че знаел кои са нападателите на селото, каймакаминът не отишъл да преследва тях, а арестувал някои от самите нападнати селяни.

На 27 февруари било нападнато пак от гръцка чета ениджевардарското село Голо, дето били изгорени две къщи и ранен человек. Властите знаели кои съставлявали гръцката чета и наместо да ги уловят и накажат, те правели отговорни самите пострадали."

Френският консул в Солун в рапорта си от 18 април 1906 г. също предава съдържанието на писмото (в свободен превод):

"Лука, войвода на българска чета
до каймакама на Караферия
1/14 март 1906 г.

Господине,
Гръцка чета, съставена от селяни от различни села на Караферийска каза на 28 февруари ст. ст. нападна българското село Св. Марина и след като стреля дълго време с пушки, уби един невинен селянин. При все че знаехте нападателите – вместо да ги преследвате и арестувате, вие арестувахте невинни от нападнатото село.

Освен това на 27 февруари ст. ст, гръцка чета нападна село Голо, Епиджсвардарска каза, където тя изгори две къщи и рани един човек. Властите знаят много добре кои са нападателите, но обвиняват самите жертви.

Вследствие на това, като виждам, че вместо да преследват виновните, властите ги покровителствуват, а преследват изключително невинните жертви, аз, Лука, реших да накажа някои от виновните и затова опожарих село Ниси и убих двама от жителите му, които бяха взели участие в злодеянията на гръцките чети.

Занапред ще се постарая да наказвам виновните, които властите покровителствуват. Съжалявам обаче, че от това ще пострадат и интересите на чифликчиите."

Според консула в Ниси били изгорени 27 къщи. Не много след това на телеграфните жици край с. Постол, Ениджевардарско били окачени главите на трима убити от гърците българи с надпис: "Ето съдбата на тези, които горят села."

Документи със сведения във връзка с опожаряването на с. Ниси се съхраняват и в английските дипломатически архиви. Наред с другото, запазени са и преписи от две писма на самия Алберт Сониксен. На 17 март 1906 г. английският генерален консул в Солун Р. Грейвс в рапорт да посланика в Цариград Никола О'Коцър пише:

"Имам честта да съобщя, че през нощта на 13 т. м. българска чета нападнала малкото гръцко село Ниси, близо до станцията Гида на ж. п. линия Солун – Битоля. Селото, което е чифлик на богатия солунски евреин М. Модиано, италиански поданик, било изгорено от комитите и според официалното съобщение 25 къщи, заедно със значително имущество и около 60 глави добитък били унищожени, а пъдарят бил убит и едно шестгодишно дете изгоряло. Жителите избягали в Гида и други съседни села. Научавам, че италианският генерален консул е разговарял с Хилми паша по повод на понесените от М. Модиано щети, които се твърди, че възлизат на 1500 турски лири.

На следващия ден гръцка чета нападнала българското село Голишани, близо до Негуш, изгорили четири къщи, убила един селянин и ранила друг."

Няколко дни по-късно, на 22 март 1906 г., Грейвс изпраща поверително до О'Конър в Цариград препис от писмо на Сониксен, за когото посочва, че е кореспондент на нюйоркския вестник "Ивнинг пост", че е изчезнал от Воден на 16 февруари, че е прекарал един месец с четата на българския войвода Лука Иванов и че е очевидец на опожаряването на с. Ниси. Грейвс подчертава като важна съдържащата се в писмото на Сониксен декларация, че "войводите на българските чети във Воденска и Енидженска околия са решили да изоставят отбранителната тактика, която бяха възприели след Битолското въстание от 1903 г. и да предприемат активни наказателни мерки срещу гръцките чети". Ето и текста на писмото на Сониксен:

"До британския консул,
Солун, Турция.

Господине,
Вие вероятно ще познаете в долуподписаното име американския гражданин, който изчезна от Воден на 16 февруари. По този начин ще научите, че аз съм бил с революционерите точно един месец и нека добавя, имах възможност да наблюдавам всички инциденти, станали в това време между македонските революционери от тази околия и въоръжените чети на гръцките владици.

В интерес на делото, което вярвам, че е едно от най-справедливите, за които някога са се борили хората, аз пожелах като вас да събера фактите, всеки от които ще намерите потвърден от безпристрастно проучване, които доведоха до изгарянето на гръцкото село Ниси през нощта на 14 март от революционерите под ръководството на Лука Иванов и Апостол. Аз бях очевидец на повечето от тези събития и имах възможност да ги проуча внимателно. Като американец, вие можете да знаете, че предубежденията, които имам, не са основани на расова или религиозна омраза. Естествено, аз съм предубеден, но моите предубеждения са основани на твърдата увереност в справедливостта нз едната страна в тази борба и егоистичните мотиви на ръководителите на другата. Но даже и такова пристрастие не би следвало да повлияе на фактите, които представям.

На 7 февруари (стар стил) селяните от Марина, Караферийска каза, получили писмо от Коста Акритас, войвода на чета от гръцки "войници на Христа", предупреждаващо ги, че ако се оплакват пред европейците или турците от гръцките чети и ако не се обявят веднага за привърженици на гръцката църква, техните къщи ще бъдат изгорени, те, техните жени и деца и целият им род ще бъдат убити и нарязани на малки парчета. Те трябва също да отиват да пазаруват в града Негуш. Селяните отбягваха този град като известно свърталище на гръцките чети.

Писмото веднага беше изпратено на Лука Иванов, революционен ръководител на тази околия, след което аз го изпратих нз Лондонския Балкански комитет, заедно с друго подобно.

Никаква бележка не беше взета от тази заплаха. През нощта на 10 март (н. ст.) в селото внезапно нахлула гръцка чета, която влязла в една къща и започнала да насилва обитателите. Някои от селяните, със стари пушки и револвери, заели позиции и открили огън. Гърците отвърнали на огъня и шумът довел на помощ мъже от едно съседно село, които помогнали на тези от Марина да отблъснат гърците. Те отстъпили, като оставили след себе си петима убити. От селяните един бил убит. При лунната светлица гърците били видени да отстъпват едни към Негуш, други към Ниси. В същото време, докато ставало това, турски войници влезли в съседното село Янчиша и тъй като селяните се връщали от сражението в Марина, те уловили един - Леко, и го подложили на мъчения, за да признае къде е скрито оръжието. По-късно аз го видях; гърбът му беше една незараснала рана. На кръста му се виждаше също рана от щик.

Сутринта на 13 март гърците отново нападнали село Голо, изгорили две къщи и ранили един селянин, но накрая били отблъснати от селяните. Било забелязано, че гърците отстъпват през блатата към Ниси.

Лука Иванов и Апостол със своите подвойводи се срещнаха и взеха решение за бърза наказателна мярка срешу Ниси, което беше известно като главен център на гръцката чета. Предния ден те бяха приготвили обръщения към консулите, че след две години на въздържане те не могат повече да търпят гръцките действия и занапред българите трябва да защищават своята кауза пред европейското мнение, което досега не е обръщало внимание на безчислените влашки и български села, изгорени от гръцки чети. Тези документи бяха захвърлени настрана, хората бяха събрани заедно и през нощта се отправиха към Ниси.

Като очевидец на събитието, давам подробности. Иванов с 20 души влезе в горния край на селото, Апостол с 20 – в долния край. Десет души бяха оставени отвън като охрана. Два залпа бяха изстреляни над покривите, за да предупредят жителите да избягат. Тогава къшите в центъра на селото бяха подпалвани една по една, след като първо се проверяваше да не е останало назад някое дете. В няколко къщи, особено в къщата на попа, имаше големи складове от бойни припаси за пушки "гра", които избухнаха, когато огънят стигна до тях.

Бяха давани чести залпове, за да се предупредят евентуално дошлите на помощ, че силите са значителни. За да се подсили това впечатление, вън от селото беше възпламенена връзка динамит. Бяха убити двама албанци и един грък случайно, а друг нарочно, тъй като беше известен като голям шпионин. Дали са пострадали и други, ние не знаем.

Един мъж и жена с две деца бяха останали в селото и бяха взети под личната закрила на Иванов и по-късно им бе дадено писмо, адресирано до кмета на селото, в което се обясняваше защо бе изгорено селото. Нищо не бе ограбено, даже запасът от цървули, намерен в хана, беше оставен да изгори.

Междувременно "войниците на Христа" не бяха далеч и откриха огън от блатата. Отначало революционерите отвърнаха, но след като се видя, че те са вън от обсега и останаха така през цялото време, докато ние бяхме там, повече не им се обърна внимание. Селото беше окупирано два часа, от 3 до 5 (по турски). По-бедните къщи в горния край на селото не бяха изгорени.

От моя опит с по-легално воюване аз прецених, че би могло да има опасност от беззаконие. Но хората на Иванов и Апостол всички до един постъпваха с по-голяма сдържаност и спокойствие, отколкото съм наблюдавал да проявяват американските войски във Филипините. Вие може би знаете от инцидентите от вашата собствена война с бурите, че даже дисциплинирани войници е трудно да се управляват в дела от този род. Всички правила, съблюдавани от цивилизованите армии, бяха спазени в Ниси срещу хора, които от своя страна не постъпват така.

Отсега нататък всяко нападение, извършено от гърци върху непатриаршистко село, ще бъде последвано от наказателна мярка върху патриаршистко село. Това е решението, взето от войводите на тези два района. Друга тактика беше безуспешна следвана от две години; гръцките чети сериозно отказват да се срещат с въоръжени революционери и само тероризират невъоръжени общини и отделни личности. Това съм помолен да ви съобщя с посочените съображения. Подобна декларация е изпратена до каймакама на Караферия. Не се сметна за нужно да се безпокоят другите консули и цивилните агенти, тъй като досега не е имало никакви резултати от оплакванията до тях.

Не зная какви са вашите средства за получаване на информация и точни данни за положението на населението във вътрешните околии на Македония. Ако мога да ви бъда в услуга в това отношение, ще ми бъде драго да ви снабдявам с резултатите от моите наблюдения, тъй като зная, че ще ги използувате честно във вашите доклади. Ако решите да отговорите на това писмо, приносителят ще вземе вашия отговор. Разбира се, аз ще смятам всяко съобщение от вас като абсолютно поверителио.

А ето и следващото писмо на Сониксен, преписи от което Грейвс изпраща в Цариград с поверителен рапорт от 25 април 1906 г.:

"До британския консул,
Солун  5 април 1906 г.

Уважаеми господине,
В последния конгрес на Българския революционен комитет, състоял се през миналия октомври, беше решено занапред всички оплаквания или молби от населението до чуждите представители да се отправят направо до консулите. Тъй като цивилните агенти досега са се отзовавали на оплакванията на населението като бездушни стени, занапред те ще бъдат по същия начин пренебрегвани. Войводите на Воденски, Караферийски и Пазарски революционен район са единодушни във вярата, че от всички чужди консули в Солун само вие, представителят на Великобритання, бихте проявили човешки интерес към положението на населението в Македония. Вярва се поне, че вие ще направите всичко, което зависи от вас, за да представите на вашето правителство фактите такива, каквито са. По тази причина аз отправям това писмо само до вас.

Преди няколко седмици ви писах, като обясних защо революцнонните сили в тези райони изгориха Ниси. Казах ви, че е било взето местно решение за всяко българско село, нападнато от четите на гръцкия владика, да се изгаря гръцко село. През нощта, след като беше изгорено Нисн, гърците отново нападнаха българите, като изгориха три къщи в село Голишани, убиха един селянин, раниха друг и изклаха 17 вола. Въпреки взетото решение, вземайки пред вид също, че Ниси пострада тежко и с надежда за мир, не беше преприета никаква наказателна мярка. Инцидентът беше подминат.

Дори това обаче, че са дали последния изстрел, не удовлетворява гърците. В последвалата през седмицата война те бяха тежко потърпевшите, тъй като техните нападения на села във всички случаи бяха отблъсквани. Сега те прибягват към друга тактика.

Тази сутрин получихме новината, че миналата нощ, когато селяните се връщали от пазар в Караферия, гърците ги нападнали и убили 4 и ранили 2. Убитите са Доне Париш от Миноспата, Ангел Гешов, ранен, от съшото село, Джоджа Тръпчок и Търпо Попиванов от Долно Купаново и Георги Лутак от Голишани, убити. Ранен Паско Пешов от Царбор.

Вероятно ще си спомните, че на 24 септември м. г. невъоръжени селяни бяха убити от гръцка чета на връщане от пазар във Воден. Единственото отмъщение от страна на революционерите беше да посъветват селяните да бойкотират града Негуш, известното свърталище на войниците на гръцката църква. Други подобни инциденти в по-малък размер ставаха често, но те бяха подминавани.

Последният инцидент обаче не може да бъде пренебрегнат. Убийците са ясно разпознати като жители на Негуш. Тъй като турското правителство, въпреки факта, че тяхната самоличност може да бъде доказана, не ще вземе мерки срещу тях, революционните ръководители ще трябва да го направят. Това е очевидно дело на терористите на гръцката църква. Тъй като настоящите убийци ще бъдат вероятно съшо добре защитени от турските войници, за да не бъдат заловени, ще се вземат други наказателни мерки. Желанието на войводите тук е да накажат най-виновните, но тъй като това е невъзможно, ще бъдат преследвани тези, които им дават поддръжка. Когато всички други средства за отбрана пропадат, трябва да се прибегне до убийство за убийство.

Ние ви пишем с надеждата, че вашето правителство може по някакъв начин да употреби своето влияние, за да се сложи край на този гръцки тероризъм, и по този начин да не се допусне щото революционерите да бъдат заставени да започнат подобни действия на тероризъм в защита на населението. Във властта на вашето правителство е да направи това, защото без подкрепата на турските правителствени чиновници гърците не биха могли да продължават тази игра нито седмица повече. Султанът, както и гръцкият патриарх, са действителните фактори, на които трябва да се въздействува. Това във всеки случай вие вероятно знаете толкова добре, колкото и ние.

Нападенията на гръцки чети срещу български села и отделни селяни обаче продължават и през следващите месеци. В едиа кореспондеция от Солун, публикувана в броя на в. "Таймс" от 20 юни 1906 г., са изброени 14 български села, нападнати от гърци в разстояние само на три месеца. В същото време турските войски, които с настървение преследват и унищожават българските чети, всячески се стараят да отбягват срещи с гръцките чети.

25. Според сведенията на Българското търговско агентство в Солун сражението станало на 22 февруари 1905 г. Четата се състояла от 11 души и отседнала в две гъркомански къщи. От едната група, наброяваща 6 души, петима се измъкват и един загива, а от другите четирима са убити, а се избавя само един - писарят на четата Сотир Николов от с. Месимер.

26. Общият Рилски конгрес на ВМОРО заседава през октомври 1905 г. Избира се нов Централен комитет, съставен от Даме Груев, Пере Тошев и Тодор Попантов, Задгранично представителство – от Гьорче Петров, Димитър Стефанов и Петър Попарсов, и редактор на "Революционен лист" – Димо Хаджидимов. По въпроса за устройството и управлението на организацията в конгреса надделяват привържениците на широката децентрализация и изборност на ръководните органи. Това намира израз в преработените документи – устава и правилника за вътрешното устройство на организацията. Приемат се също нов правилник за четите на ВМОРО и правилник за селските и градските чети.

27. Младотурска партия – комитет "Обединение и напредък", основан в края на ХIХ в. като тайна организация, обединяваща противници на феодално-абсолютистичния режим на султан Абдул Хамид. В комитета членуват представители на буржоазията, либерално настроени офицери, чиновници и хора със свободни професии. Главният център на младотурското движение се намира в Париж, но постепенно се създават организации и в самата Турция. През юли 1908 г. комитетът извършва Младотурската революция, като заставя султана да възстанови конституцията от 1876 г. За известно време се установяват демократични права и свободи, но не след дълго младотурските управници възобновяват гнета и преследванията срешу нетурските народности. Това довежда до ново засилване на революционната борба и ускорява избухването на Балканската война през 1912 г.