ГЛАВА VIII

НА ПАЗАР

Сандо и аз се върнахме в селото и срещнахме учителя, който имаше замислен и сериозен израз. Запитахме го какво се е случило и той ни съобщи събитието, което трява да отбележа, като едно от най-трагичните в македонската история.

Миналата седмица турската войска унищожила Георги Сугарев и цялата му чета. Учителят ни прочете подробностпте от едно писмо, получено с куриер от Битоля.

Една от причините да отида в Битоля беше и моята назначена среща с Георги Сугарев [31], главния ревизор на вилаета. Административните поделения на организацията съвпадаха почти точно с установените от турското правителство. Всяка каза бе един район, управляван от комитет, представляван от войводата и четата му. Няколко кази съставляваха вилает или окръг, управляван от окръжен комитет, съставен от по един делегат от всеки район. Този по-горен комитет бе представен от ревизора, който контролираше районните воеводи. Над това идваше само прочутият Централен комигет, съставен от по един делегат от всеки вилает. От всички пет вилаета Битолският се считаше най-важен, защото в него гърците действуваха най-силно и ставаха най-сериозните въстания [32].

Освен ревизор на Битолския вилает, Георги Сугарев беше един от най-способните между големите воеводи и пръв организатор заедно с Даме Груев. Преди всичко той беше един от малкото останали неповлияни от вътрешните партизански борби, създадени в организацията от Борис Сарафов. Той беше известен и със своята извънредна честност. Споменавам този факт, защото е важен за събитията, за които ще разказвам.

Нещастието с Г. Сугарев не носеше никаква особеност. В Македония тия истории са обикновени. Четата влязла в едно село, била предадена, изненадана и заобиколена от войска. Започнало сражение – нито един от двадесет и петте четници не могъл да избяга. Загадка останало само изчезването на Сугарев и всяка следа от него. Войниците намерили само двадесет и четири трупа. Нито смъртните останки, нито пушката на Сугарев. Месеци подред се носеха слухове, че той избягал и лежал някъде ранен. Днес за нас, които бяхме по това време в Битоля, няма никакво съмнение какво в действителност се е случило с младия войвода. Но нека продължа.

Учителят беше необикновено унил. Знаеше се, че той е близък другар на Сугарев. Той казваше, че ще напусне Битоля, загатваше дори за емигриране в Америка.

– Смъртта на един човек не значи пропадане на Македония – намекна Сандо.
– Но когато честните борци един по един загиват и остават само мошениците, каква надежда има?

Неговата ядовитост ме смая, но като не виждах особени основания за нея, тогава аз я отдадох на подтискащата обстановка.

Късно следобед дойде Тане; той и неговите четници яздеха пъргави кончета. Те обикаляха низините и големите ридове като татарски скитници. Понякога аскерът ги забелязваше, но те се движеха толкова бързо, че преследването им беше невъзможно.

Тане беше забележително красив мъж, с тъмносиви блестящи очи, добре опредени черти, дълга кестенява коса и златиста брада. Той носеше албански потури с палто, европейски скроено. Беше пълна противоположност на помощника си, един едър мъжага, облечен с английски Норфолкски костюм, с бакенбарди като английски турист или ловец на едър дивеч.

Поздравът на Тане беше една любопитна смесица от държането на невежия селянин, поласкан от срещата си с европеец и милостивия господар от областта, и изтънчевия джентълмен от висшето общество. Неговият опит да разговаря на литературен български говор бе толкова забавен, колкото и говорът на някои провинциален негър от Алабама, който се мъчи да говори като бял. При все това той имаше славата на юначен борец. Моето запознаване с него беше кратко, защото беше събота, а в понеделник трябваше да отида на пазар в града.

Следобед, доста късно, Сандо и аз тръгнахме през полето, придружени само от един селянин. Беше вече мръкнало, когато стигнахме в малко селце и бяхме заведени в една махала от ниски, сиромашки колиби, някои от които построени върху развалини на по-големи къщи. Такива развалини видяхме на всички страни. Цареше необикновена тишина, не се чуваше даже лай на кучета.

– Някой трябва да е умрял – казах аз.
– Това са последствията от въстанието – отвърна Сандо.
– Ако четата може да се промъкне до това село, у народа отново ще се събуди надежда. Днес тия хора са на произвола на всеки вагабонтин с пушка.

Нашата колиба се осветяваше от един голям фитил в блюдце със зехтин; светлината не беше много голяма, за да оовети всички ъгли на едничката стая, но ни позволяваше да видим ниските греди, почернели от пушека на огъня, обикновено горящ в средата на глинения под, но сега едва мъждеещ.

Беше доста късно, когато стопанянът и семейството му се върнаха от работа. Ичо, местният председател, мършав и измъчен човек, съвсем не беше тъй мизерен както колибата му. Той живееше с брата си. Техните жени подкладоха огъня и сложиха ядене. Помагаше им и вдовицата на загиналия във въстанието трети брат. Тук беше и майка им. Тя беше много стара за работа и трепереше до огъня. У двамата мъже имаше мрачна бодрост, която възстанови моето доверие. Братът на Ичо е бил в Америка, дори в родния ми град Сан Франциско. Двамата братя заемаха видно място в местната организация; под техен надзор бе пощенската куриерска система между града и южния район. Миналата година те завели Даме Груев, преоблечен като поп в града. Груев бил главнокомандуващ на въстаналите. Късно през нощта вечеряхме. Старата до огъня се оживи.

– Двама, двама от тях са дошли! – извика тя възбудено. – Двете момчета с хубави чела.
– Така мамо – отговори Ичо, – те са наши момчета.
– Пазете се хубаво, момчета. Те имат остри нокти. Те са вълци, те имат дълги зъби. Те ще ви изпият малкото кръв.
– Тя си изгуби ума, когато турците ни опожариха – обясни Ичо.
– Не се сърди, мамо, тези дни вълците се опитомяват.
– Аз ги видях – продължи тя да говори, – няколко дни те бяха тук. Разкъсваха жени и деца. Те убиха моя син Ичко горе в планините.

Тя склони глава отмаляла. Поставиха я да спи. Ичко бил с една чета през време на въстанието. Когато се завърнал след амнистнята, майка му не го познала.

Събудихме се рано сутринта. След като изпихме по едно кафе, помогнахме на Ичо и брат му да натоварят четири коня със стока за пазара. В облеклото си извършихме няколко промени – около калпаците завихме вълнени чалми с краища, завързани под брадите. След това всеки определи какъв ще бъде. Сандо ще се нарича Мичо от село Бурешмика [33], син на Никола; аз бях Иванчо от същото село, син на Стефан. Повече от това турчинът не пита. Качихме се на конете и потеглилме по главния път. Моето настроение се повиши, когато слязохме всред откритите нивя, защото тук, долу, в равнината дърветата и ливадите бяха вече зелени и овощните градини – розови и бели от цвят.

От всеки хълм на пътя виждахме белите минарета на града, а зад тях зеленина и планини.

Срещнахме група селяни мюсюлмани, тръгнали за Лерин, които ни поздравиха с добродушие, вдъхнато от чудесното време. Когато преминавахме железопътната линия, група войници ни поздравиха.

– Добър късмет на пазара, приятели!

Ичо и брат му отговориха:

 – Да сте живи, братя!

Разминавахме се с много селяни, едни весели, други мълчаливи. Те кимаха с глава. Срещнахме на магарета и жени с яшмаци, но винаги придружавани от момчета. Под сянката на няколко дървета при един извор почиваха десетина албанци със свирепи погледи, въоръжени с револвери и ками. Те са конекрадци, но са почтени хора в тая земя на анархията.

Срещнахме и един стар ходжа, с широк халат и бяла чалма, придружен от малка група послушници, всички качени на магарета. Те също ни поздравиха приятелски:

– Да ви даде бог големи печалби! – каза старият белобрад ходжа. Наистина, мъчно можеше да се каже, че в тази страна цари ненавист и раздор. Всички са прости и добри хора; дори десетина пияни аскерлии около хана на едно село, през което минахие с голям страх от моя страна, се пошегуваха добродушно с нас. От една височина неочаквано се откри цяла Битоля, с червени покриви, между които стърчеха зелени дървета и бели куполи с тънки минарета. В крайната махала се извисяваха редица тополи. От ляво и дясно имаше кафенета с градини. Тук седяха и се разхождаха мъже и жени, облечени полуевропейски, офицери, момчета в кадетска униформа, стари мюсюлмани с луксозни чалми. Няколко невъоръжени войници се скитаха безцелно, примигваха и сякаш се подиграваха по наш адрес.

Премина колона от момичета, облечени в сиви униформи, след които вървяха две жени и един албанец гавазин. В дрехите на тези две жеви имаше нещо поразително познато и когато се разминавах с тях, долових отчетливо три думи "Далече ли е?" Това беше добре познатото ми произношение, което не бях чувал вече няколко години. Групата беше от американското мисионерско училище [34]. Положението ми обаче не позволяваше да се поддам на силното ни желание да се представя на моите две сънароднички. Това удоволствие не изпитах и след това.

Най-сетне стигнахме до октроата [35], но чиновникът, който стоеше там, не ни обърна внимание и ние минахме в многолюдните тесни улици. Слязохме от конете и ги поведохме сред навалицата. Излязохме на главната улица, оттам през един мост, после по странични улици стигнахме в двора на един хан. Тук слугата ни взе конете, а ние се качихме в една стая. Дадохме книжата си на ханджията, а той сам отиде да ги предаде на надлежното място. След петнадесет минути се върна.

– Всичко е наред – прошепна той, – елате с мене.

Сандо и аз се сбогувахме с Ичо и неговия брат. Излязохме на улицата, като вървяхме малко по-назад от водача, уловени ръка за ръка, както младите селяни ходят из града.

Влязохме в една черква. Пред олтара десетина селяни тихо се молеха. Присъединихме се към тях и наведохме глава, като се кръстехме, щом чухме монотонната песен на свещениците. Когато минахме край вратата на черквата, един стар свещеник засегна лакътя ми. Обърнах се и го последвах в двора, оттам се промъкнахме през едпа странична врата и по тъмна стълба се качихме в стаята.

Почувствувах облекчение, че най-после играта бе свършила.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

31. Георги Сугарев – роден през 1876 г. в Битоля. Завършва Битолската българска гимназия и известно време учителствува. Четник и по-късно войвода. Участвува във въстанието в Битолски революционен окръг. След въстанието остава сред поробеното население и възстановява разстроената организация. На 23 март 1906 г. попада на турска засада край с. Паралово, Мориховско, и загива с цялата си чета.

32. Македония обхваша части от три вилаета – Солунски, Битолски и Скопски. Освен тях в територията на революционната организация влиза и Одринско. Революционните окръзи са шест – Солунски, Битолски, Скопски, Струмищки, Серски и Одрински.

33. Вероятно с. Борешница, Леринско.

34. По време на борбата за самостоятелна българска църква през ХIХ в. в българските земи проникват чужди религиозни пропаганди – униятска (католишка) и протестантска, подкрепяни от западните държави. Протестантската пропаганда се извършва от американски мисионери. В Македония тя има влияние в Разложко и Битолско. В Битоля съществува девическо училище. Пропагандата на мисионерите сред българите се води на български език. Техният орган в Цариград в. "Зорница" излиза на български и често застава на страната на българите в борбата им срещу Гръцката патриаршия.

35. Пост от държавни служители (колджии), които следят да не се внесат в града необложени с данък определен вид стоки. Приходите от това облагане се използуват за изплащане дълговете на Турция към западните държави-кредиторки.