ГЛАВА ХVI

ЗАСАДА КРАЙ ПЪТЯ

В 11 часа след четиричасов прекод знаехме, че наближаваме мястото на срещата. Едно малко поточе извираше от купчина камъни край пътя и ние се изредихме да смукваме вода от него с напуканите си устни. Както правехме това, някой ни подвикна от сенките, които прикриваха пътя. Луната освети Милев и неговия водач. Винаги съм знаел, че войводата се радваше на обичта на своите последователи, но се изненадах, когато те като един се втурнаха към него. Смеейки се, той вдигна едната си ръка, призовавайки за тишина, и посрещането продължи шепнешком.

Андрей пръв разговаря с него, давайки бързо отчет за събитията в последните два дни. Георги подаде на войводата пушката и патрондаша му, които носеше, за да може да влезе в боя с пълно снаряжение.

Останалите се тълпяха около него като група малчугани, умоляващи да научат какво е правил и какво сражение е подготвил за нас. Тяхното доверие във всичко, което Петър Милев предприемаше или смяташе да предприеме, бе толкова безрезервно, че те нито за миг не се съмняваха, че битката, която той е подготвил, ще бъде много интересна и същевременно ще им донесе голяма слава.

Но преди да ни разкаже каквото и да било, войводата настояваше да се премисли всичко. Заедно с него ние разполагахме с 12 пушки; водачът не влизаше в сметката, от него не се очакваше да влезе в боя. Има ли вест от Коце? Видели ли сме нещо по пътя, което да подсказва, че идва насам? Не. Значи трябва да го изчакаме. Няма място за притеснение, напълно възможно бе Коце да се забави, тъй като пътят, който трябваше да измине, беше по-дълъг от нашия.

След като се увери, че дружината бе готова да действува, Милев ни поведе към една долчинка край пътя, където седнахме в кръг около него и той ни заразказва своите преживявания. Той стигнал село Долен без всякакви произшествия, тескерето му удовлетворило всички служебни лица, на които се натъкнал. Когато стигнал в селото, помолил да го заведат при турския командуващ.

На това официално лице Милев съобщил, че е притеснен от размирното положениев страната и че иска да се установи в място, където е гарантирана сигурността му от мародерствуваши банди. Четниците казал той – са много опасни хора и ужасни разбойници. Докато войводата разправяше, кръгът около него се полюшваше в приглушен смях.

Командирът на аскера бил добродушен човек, изслушал внимателно думите на Милев и го уверил, че може спокойно да влезе в Долен.

– Аз правя всичко възможно да преследвам тези четници – казал той – и моите хора не жалят сили да ги излавят, когато това е възможно. Трябва да ви кажа, че късно утре вечер изпращам една група в планината да търси една чета, която е забелязана в околностите на Гърмен. Бидейки хитър, Милев направил така, че да не изглежда любопитен, но когато се разделил с офицера, изказвайки изключително възхищение от неговата мъдрост и вежливост, той имал пълни сведения за тази група и за разположението на турските сили в района. Групата, наброяваща 20 души с един офицер, бе със съшите възможности, с които щяхме да разполагаме и ние, когато пристигне Коце. Тя бе напуснала Долен за Осиня горе в баирите. Затова се бяхме приготвили и притаили край пътя в пирена.

– Когато пристигне Коце, ще заемем позиции - каза войводата. – Трябва да внимаваме. Искам да нанеса такъв удар, че аскерите да се замислят в бъдеще, преди да убиват беззащитни селяни.

Но мина час, а Коце и неговите хора още ги нямаше. Не беше разумно да стоим повече до обшествен път, така че четата излезе от храсталаците и се изкачи на върха на една височина над пътя.

При дадените обстоятелства невъзможно бе да се спи. Бяхме се стоплили, докато се движехме, но на върха на планината резкият вятър, който излиза след полунощ и е ужасно студен, ни прониза. Нашите леки наметала не бяха никаква защита и телата ни, доскоро облени в пот, трепереха и боляха. За по-голяма топлина ние се скупчихме един до друг и всички завиждаха на този, който бе най-отдолу.
 
Когато след още два часа Коце не се появи, ние се спуснахме до поляната край пътя. Тя бе доста обширна. В същност това бе малко плато, покрито с увити храсти и повалени дървета. По края направихме окопи, всеки голям колкото за един-двама човека, разположени така, че огънят от всеки един от тях се пресича с огъня от друг, в който случай, ако група хора се доближат на удобно разстояние, ще попаднат на кръстосан огън. Това беше смъртоносна засада.

Окопите бяха дупки, изкопани в земята с щикове и подсилени с трупи и малки камъни. Те бяха замаскирани с клонки и храсти, които отсякохме с щиковете си. Моят окоп, в който бях само аз, беше около средата и най-отдалечен от пътя. На 30–40 метра вляво от мене бяха войводата и Петър, а на по-малко разстояние от това вдясно беше Илия Андрей и мъжът, който беше придружавал войводата, бяха разположени на края на гората. Те трябваше да подадат четнически сигнал, щом се появят войски.

Като привършихме работата, ние легнахме в окопите си да починем, доколкото можем. Не бе много вероятно войските да минат оттук преди разсъмване. Турците бяха научили всички трикове на тиранина в тази жестока разправа и знаеха, че ужасът на едно нападение на разсъмване, когато беззащитните селяни все още спят, е най-съвършено нападение, което може да се измисли.

Окопът ми се стори много удобен, след пустия планински връх и тежките часове на похода. С една купчина борови клонки за дюшек и за завивка аз си приготвих безкрайно удобно жилище и въпреки заповедта, че никой не трябва да заспива, аз съм сигурен, че затворих едно око. Нямаше никаква възбуда. Невероятно е как лесно човек се пригажда към духа на нов тип живот. Знаех, че е между 3 и 4 часа сутринта и че в Щатите трябва да е шест часа по-рано. Представих си тълпите, които излизат от театрите покрай Риалто и си мислех за тежката си участ сега и жадувах за място в Шери'с или в Мартин.

На средата на това вгълбяване, което вероятно продължи около час, аз, който все още бях на Балканите, дочух шептене във въздуха, което премина в нощта, както вятърът вие в дърветата на Сентрал парк късно през април. Аз напълно бях забравил сигнала и чак когато свирката на Милев отговори, се сепнах, припомняйки си какво означава това. Войските идваха.

Изтърсих боровите клонки, които ме покриваха, и измъкнах пушката си от мястото й в моята наметка, където я бях поставил, за да предпазя задната част на цевта от росата. Бях готов. Само трябваше да измъкна пистолета си от кобура, да разкопчая паласката така, че да мога бързо да вадя нови пълнители. Проврях цевта през един процеп, който бях направил в маскировсата на моя окоп, и се напрегнах да чуя противника.

Нощта беше изключително спокойна, като се изключи лаенето на някое неспокойно куче на километри оттук в някое село по хълмовете. На изток небето бе леко поруменяло. Птиците все още спяха. Странно ми се струваше, че няма никакви други шумове. Тогава едва долових нещо. Едва долитащ шум на стъпки по прашния път.

Не си спомням да съм се вълнувал. Единственото чувство беше екзалтация, че турците влизат в каана. Помислих си за другите единадесет пушки и смъртоносния оловен облак, който щяха да създадат. Нито за миг не се съмнявах в изхода на боя. Все едно да станеш сутрин рано като малък и да тръгнеш на лов за птичи гнезда. Усмихнах се при тази мисъл. Естествено тези мисли преминаха много по-бързо, отколкото е необходимо да ги опиша.

В този момент турците излязоха на открито, движейки се с пушки на рамо и поставени щикове. Бяха пет четворки, един офицер на кон и няколко товарни кончета, които се движеха след колоната. Аскерите продължиха да вървят, неподозирайки нищо, с важната, тържествена крачка, която на времето бе довела полумесеца до вратите на Виена. Когато дойдоха фронтално срещу неговия окоп в центъра на поляната, Милев им извика нещо на турски. Не знам какво им каза. Това няма значение. Това бе сигнал за нас да открием огън.

Шубраците, които обграждаха поляната, като че ли бълваха огън. Искрите злобно се стрелкаха иззад храсти, скали и дънери. Аз стрелях максимално бързо, губейки само толкова време, колкото е необходимо да дръпна рамата и да изхвърля предишната гилза. Когато изстрелях и третия пълнител, видях как четниците изскочиха от прикритията от двете ми страни. Скочих моментално и аз. Бях омаян от всичко това, стипчивия мирис на барут, дивото, жестоко удоволствие да убиваш, което трябва да идва от някаква праисторическа жилка в дълбините на съществата ни.

Вляво Андрей, Петър и войводата, налитайки върху парализираната група аскери, запяха вълнуващия Македонски марш. Бе великолепна гледка в полуосветеното утро. Шест-седем тела бяха осеяли земята в резултат на първия ни залп. Турците започнаха да стрелят на слуки и щиковете им жестоко проблясваха при нашата атака. Нито един от нас не бе ранен. Аскерите се бяха паникьосали с изключение на двама.

Офицерът бе ударен в рамото, но той премести сабята си в другата ръка и се втурна към нас с диви викове. Тогава не разбрах думите му, но след това стигнах до заключението, че трябва да е извикал стария боен ислямски вик: "Аллах на аллах!" Илия го простреля с пистолет, докато бягаше. Друг аскер се втурна след своя офицер. Той идваше към мене, насочил дългия си маузер. Пушката ми беше празна, бе по-къса от неговата и аз разбрах, че ако ме стигне, той ще спечели играта.

Револверът се полюшваше на една връв около врата ми и аз го сграбчих. В най-лошия случай имах седем изстрела срещу него. Като го вдигнах, за да стр.лям, чух предупредителен вик и Андрей скочи между нас. Моят куршум мина над главата му. Без да губи време да вдига пушката на височината на рамото, той стреля по турчина, като я придържаше с ръка към тялото си. Прекрасен изстрел беше и Андрей се подсигури, като посрещна врага фронтално. Те се строполиха на земята и за секунда аз си помислих, че аскерът е успял да промуши четника с щика си. Но Андрей се изправи невредим, а турчинът лежеше неподвижен.

Битката свърши. Единадесет турци лежаха на равното – всичките мъртви, защото, разбира се, пленници не се вземаха, а останалите бяха избягали. Ние не посмяхме да губим време да ги преследваме, нито даже да претърсим телата. Пет минути след като беше изстрелян първият куршум, ние вече вървяхме през планината. Раните, които бяхме получили – драскотини и синини от прикладите на мускетите, – бяха превързани по време на похода.

Без да спираме, вървяхме до късно сутринта. Походът беше като много други, които съм описвал, само че когато бе възможно, внимавахме още повече да не оставяме следи. Не следвахме някакъв определен маршрут. Водачът ни превеждаше по най-кратките и най-бързите пътища към нашата цел, както птиците летят над потоци, урви, блата и през гори, в които човек винаги рискува да си избоде очите. Около 10 часа ние чухме звънките удари на брадва. Звуците идваха откъм една поляна под нас и ние се скрихме в храсталаците, докато разузнаят.

Един час четниците стояха в гората, треперейки и очаквайки завръщането на разузнавачите. Най-после двамата пролазиха и доложиха, че секачите в долината са башибозуци от дървосекачната група при доленския гарнизон. Те обясниха разположението им на Милев. Групата не беше толкова голяма като нашата и башибозукът беше пръснат по цялото протежение на долината, така че не бе възможно да бъдат нападнати успешно всички наведнъж. Но цялата долина имаше само един път, направен за магарета, които пренасят дърва, и ние се настанихме на отсрещната страна на планината за няколко минути бърз ход от него, за да изчакаме башибозука да се прибере. Милев смяташе, че втори удар, нанесен веднага след първия, ще направи по-силно впечатление.

Това беше възможност да починем. Слънцето се показа с топлите си лъчи, ние намерихме малко остатъци от храна в раниците и лакомо ги излапахме. Постове бяха поставени близо до пътя, а свободните четници подремнаха. Малко преди 3 часа постът, който беше най-близко до пътя, на бегом пристигна в лагера. Башибозукът бе потеглил на път. Нашият тоалет се заключи в премятане пушките на рамо и протягане, за да прогоним схващанията, които бяха настъпили вследствие лежането на земята.

В последната минута моята раница се изхлузи и аз се забавих да притягам един ремък. Няма нищо по-неприятно от авария от такова незначително естествсо в такъв решаваш момент, но пръстите ми толкова силно трепереха от нерви, че трябваше да свикам цялата си воля да ги успокоя. Аз бях последен при заемане на позиция и докато стигна до пътя, Андрей, койта бе пред мене, ми даде знак веднага да залягам. Направих го, като свалих предпазителя на моята манлихера. Щикът вече бе поставен.

Бе прекрасен октомврийски ден. Във въздуха имаше нещо възбуждащо, а слънцето ярко грееше, за да компенсира хладината. Птиците пееха навсякъде около нас и планините ограждаха хоризонта като грамади от синкава мъгла. Не виждах четниците, но знаех, че те са разположени в дълга редица по посока на поляната.

Изведнъж през пролука в храстите, между които минаваше пътят, се мярна нещо шаренозелено и червена чалма, а зад нея идваха други подобни крещящи шапки. Над тях се издигаха дълги мартини и маузери. Чух първия да казва нещо на един в края на редицата и в отговор прозвуча смях. Като ехо долетя трясъкът на пушка.

Редицата от четници скочи на крака иззад храстите и скалите заехтяха от пукота на техните манлихери. Башибозукът изкрещя от ужас, един-двама явно стреляха с пушките си, тъй като правех разлика в звука от изстрелите. Видях един мъж как се срути като празен брашнен чувал, а друг търчеше, надавайки ужасни писъци, с ръка, отпусната безчувствено като че не беше негова. Милев скочи ожесточено върху него, проблясна щик и всичко свърши. Останалите четници нарушиха бойния си ред и се втурнаха след бягащия башибозук, пеейки "Песента на четниците". От време на време спираха, за да стрелят, а една група претърсваше храстите, за да се увери, че няма ранени, които да са се скрили. Откриха един нещастник, но той беше мъртъв.

След като пресметна жертвите на противника, войводата изсвири силно, призовавайки четниците да се връщат. Те с неохота се върнаха, кръвта им беше кипнала и ако бяха оставени, щяха да преследват башибозука до Долен. Нямахме ранени при схватката и се почувствувахме ободрени, с подновена жизненост поехме по баирите към Ковачевица. Пътят бе 5 часа и ние съзнавахме, че тия 5 часа трябва да се движим бързо, колкото ни носят краката, но четннците бяха най-щастливите хора в момента. Цялата редица, скачайки от скала на скала, от тревна площадка на тревна площадка, внимавайки през цялото време да не оставят дири, които да улеснят преследвачите, които ще поемат дирята след няколко часа, пееше революционните песнички, които се пеят в софийските кафенета.

Предполагам, че няма някаква специална причина този следобед и тази вечер на дързък поход през Родопите към Ковачевица да се запечата в съзнанието ми така незаличимо – но е така. Може би то е, защото подсъзнателно аз усещах, че моите приключения в Македония скоро ще останат само един спомен, към който ще се връщам.

А беше такъв прекрасен ден. Беше ден за извършване на подвизи. Хладината във въздуха караше човек да изпъчи гърди с гордост, която не бе греховна, защото навярно идваше от небесата, а златното есенно слънце огряваше всичко. Преходи, битки, страдания, гладуване, жажда – всяка едно от тези неща стана поносимо, както рядко се случва. В един студен, мрачен ден ние щяхме да бъдем раздразнителни скептици, мразещи и най-близките си приятели и целия свят осоло нас. Но при дадената ситуация ние си разменяхме благи думи и ако у някого се явяваше умора, двама негови другари веднага дотърчаваха да поемат част от товара му: даже дебелият Георги, чистейки алените петна по щика си, като го забиваше в земята, пееше весело за любов и за дома. Ние се шегувахме с неудобствата и мислехме за посрещането, което ни очакваше в Ковачевица.

Не мисля, че има някъде в света по-красив край от Родопите, когато се задържи сухото есенно време, малко преди първите снежни бури на зимата да преминат като виелица през планинските проходи, заличавайки пътеки и равнини и откъсвайки планинските села едно от друго. Снегът закъсня тази година, което беше голям шанс за четниците, както ще спомена много скоро. Планините, които ни обграждаха от всички страии, все още носеха своята зелена горска премяна, в която преобладаваше жилавият балкански бор – дърво, което наистина рядко прекланя глава пред каквато и да е буря. Взети в съвкупност, масивните кафяво-зелени планински грамади, обагрени тук-таме с виолетов пирен, опрян в безоблачното небе, бяха картина, която дълго се помни. И в целия този пейзаж ние бяхме само една мъничка провлачена редица от скачащи и катерещи се мъже, на които бе необходим един час, за да изкачат върха само на един гигантски хребет.

Бе все още рано следобед, когато напуснахме мястото на нашата среща с башибозука, и слънцето не бе залязло още, когато Милев спря на ръба на един наклон, за да огледа с бинокъла си долината пред нас. Никакви признаци на живот не се виждаха в този огромен простор от виещи се храсти и гори. Войводата постави бинокъла в калъфа и наду силно свирката си. Не се получи никакъв отговор. Той опита още веднъж с надежда, че Коце, за когото знаеше, че трябва да е някъде в този район, ще го чуе.

Но пак не дойде никакъв ответ, въпреки че тънкият писък на свирката като че ли плуваше по въздуха и после се връщаше при нас, отразен от планинските склонове, които трябва да бяха на десетина километра от нас. Четата се събра около командира и внимателно слушаше разговора му с водача, който беше отишъл с него до Долен. Беше изключително важно Коце да разбере, че сме тук, ако се намираше в този район. По някаква незнайна причина той не бе успял да се присъедини към нас навреме за битката тази сутрин, но независимо от това трябва да бе изминал част от пътя, а четниците така добре познаваха тази огромна част от страната, за която се бореха, че Милев и водачът знаеха къде да открият помощник-командира с приблизителност до 1–2 километра.

Изправяйки се отново отпред, Милев постави ръце около устата си и отправи гръмогласен повик сред пустоша под нас. "Ботев – извика той – Ботев." Зовът кънтеше сред горския покой, заглушаващ звука на птиците.

Христо Ботев е един от националните герои на българите. Той е поет не само с национално признание, който е умрял начело на чета и името му се използува като парола. Учудващо е колко далеч може да се чуе тя в един относително спокоен ден. Като доказателство за това, след като Милев бе извикал няколко пъти, ние можахме да отличим това, което в началото взехме за ехо и което впоследствие се оформи като ответ. Някой далеч на отсрещния планински склон викаше "Ботев".

Четата премина 10-те километра през долината за по-малко от час и докато се мъчехме, задъхвайки се по другия склон, Милев отново извика. Ясно се чу отговор, който идваше от планината над нас, и една фигура изскочи иззад една купчина храсти. Шест други фигури я последваха, прескочиха храстите и се втурнаха към нас. Това бяха Коце, Хубавия Петър и петима други. Както Милев предполагаше, неговите нареждания бяха стигнали до Коце твърде късно, за да може неговата група да стигне навреме за битката. Въпреки това той бе потеглил с надеждата все пак да помогне с нещо.

Наброяваща вече 20 души, четата отново пое към залеза. Лъчите проблясваха върху движещата се ли-ния от цеви на пушки и въпреки своята умора мъжете вървяха твърдо, намирайки време да си разправят това, което се бе случило. Коце и неговите хора също не бяха стояли със скръстени ръце. Те носеха в поясите си любопитна колекция от ками, револвери и странни извити ножове, нямо доказателство за прилична плячка.

В осем часа същата нощ ние се спуснахме по стръмния път, който води към Ковачевица, вече обгърнати в мрак. Нямаше групи от посрещачи, защото не ни очакваха, но изпод сянката на първата къща излезе огромен мъж с манлихера на рамо, която в случая изглеждаше като клечка за зъби. Той се ръкува с войводата.

– Добре дошли, другари! – каза той,

Това беше Никола. Той ни заведе в къщата на зет си, където дълго спахме, защото бяхме вървели 26 часа, от които 18 без вода.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]