ГЛАВА ХХII

МАЛКО ИСТОРИЯ И НЯКОЛКО ВЪЗМОЖНОСТИ

"Зверствата в България" през 1876 г. привлякоха вниманието на Европа върху Балканите. И преди бе имало масови убийства и грабежи в султанските провннции, но ужасното клане в село Батак, недалеч от град Татар Пазарджик, бе върхът на всичко. Това се повече, отколкото светът можеше да понесе. И след няколко месеца полковете на руския цар се изсипаха като порой през Прут и грохотът на оръдията разбуди ехото в родопските проходи.

След една от най-героичните защити в историята падна Плевен. Нищо не можеше да удържи победоносните руснаци. Те превзеха Одрин и пътят към Цариград бе отворен за тях. Батальоните им заеха позиции край Босфора. Изглежда нямаше сила, която да попречи на "Колоса на север" да погълне Европейска Турция. Тогава се намеси Англия.

Днес е трудно да си представим разпаленото негодувание и неспокойния страх, с който англичаните следяха непрекъснатите победи на Русия. Англичаните виждаха Цариград превърнат в руски аванпост, Средиземно море в руско езеро, а пътя за Индия – застрашен. По върховете на нацията господствуваше силна, войствено настроена партия, водена от Дизраели. Английските военни кораби получиха заповед да премиъат Дарданелите, а на Русия бе официално съобщено, че трябва да бъде готова да ограничи своите искания. За кратко време световният мир висеше на косъм.

Накрая Русия отстъпи. Санстефанският договор, чиито условия бяха продиктувани от руската мощ, стояща пред вратите на Османската империя, бе отменен и Бисмарк свика Берлинския конгрес, за да преразгледа изцяло балканския въпрос. Неговата ясна цел, към която се стремяха и Дизраели, и британската обшественост, бе да спре руското настъпление към Средиземноморието. Той има и някои второстепенни последствия. Едно от тях беше създаването на полунезависима България, която с годините растеше и увеличаваше мощта си, докато сега не отхвърли окончателно върховенството на султана и не тръгна по самостоятелен път.

Разбира се, Санстефанският договор също създаде България, дори създаде една много по-голяма България, отколкото би разрешил Дизраели, който виждаше в тази страна само един буфер за Русия, едно стъпало, което ще улесни едно второ настъпление срещу Цариград. Съзнавайки, че не може да иска прекалено от Русия, Дизраели не настоя за пълното унищожаване на временно създадената държава, а само я обезвреди, както си мислеше, намалявайки нейната територия до размерите на едно малко княжество, което никога не би представлявало някаква сила.

Това беше една от малкото грешки на "Великия евреин". Ако можеше само да погледне напред и да види неспокойния националистически дух на България, как се мъчи да се освободи от оковите на тежкия договор, не би се тревожил толкова много за възможната й съдба. "България на българите" – той не си представяше такава страна, макар че бе предвидил пълното поражение, нанесено на царските войски от един друг млад, но с древна история народ край бреговете на Жълто море.

Берлинският договор даде на българите от България толкова демократични свободи, колкото притежаваше всяка друга европейска нация [33]. Бяха осигурени образованието, прогресът и постепенното изграждане на националната култура. Но какво получиха техните братя от другата страна на Родопите – двата милиона и половина от Македония, какво получи третото разклонение от дървото на нацията в Източна Румелия? На втората половина на този въпрос бе даден отговор през 1885 г., когато Източна Румелия въстана срещу султана, присъедини се към България и стана нейна неделима част. Русия не одобри тези действия и оттегли поддръжката си, но Турция отказа да воюва, а когато се намсси Сърбия, тя бе натупана здравата за усърдието си.

Но какво стана с македонските българи? Какво извършиха те? Как се развиха през този четвърт век, в който техните събратя се превръщаха в една поне умерена сила сред европейските народи? Как усъвършенствуваха познанията си? Направиха ли необходимото за подобрението на света като цяло? Написаха ли книги, които си струва да бъдат прочетени? Дали извършиха нещо от нещата, които един просветен народ счита за чест да направи?

Отговорът на всички тези въпроси е отрицателен. Те не направиха нищо, защото нямаха възможност. Докато България напредваше крачка по крачка, Македония бе умствено недоразвита, макар че от време на време я разтръсваше смътен копнеж за свобода. Преди петнадесет години този копнеж за свобода и освобождение от потисничеството се материализира за пръв път. Казах петнадесет години, но не е лесно да се определи точната дата. Във всеки случай преди около петнадесет години малка група македонски изгнаници, включваща двамата Татарчеви и някои други, от които днес малко оцеляха, създадоха Македонския революционен комитет. Пет години те не предприеха нищо, но в 1898 г. или някъде там, те прибягнаха до активни действия или, по-точно казано, до въоръжена съпротива [34].

Това бе действително начало на македонската революция, която в течение на десет години се водеше из значителна част от Европейска Турция. Много скоро гърците и сърбите започнаха да се безпокоят от напредъка на българската борба. Няма да бъде преувеличено, ако кажа, че те бяха толкова обезпокоени, колкото и турците. В тази борба те виждаха заговор на българското правителство, целящо да предизвика насилственото изгонване на турците и присъединяването на Македония. Гърци и сърби такава идея за съдбата на Македония приемаха твърде болзезнено, тъй като идвете страни имат аспирации спрямо нея.

Тихо, без да се стараят особено да привличат вниманието, гръцки и сръбски чети започнаха да проникват през македонската граница. Откъдето и да минеха, те оставяха кървава диря и разруха след себе си. Тези, които убиваха, рядко бяха турци, а къщите, които палеха рядко биваха мохамедански. Не. Те преследваха българите. Войната, която дотогава се водеше между две страни, бе изместена, от четиристранно сражение.

През по-голямата част от времето трите страни се нахвърляха срещу тази, която се биеше сама – българите. Понякога, за разнообразие на обстановката, гърци и сърби се биеха помежду си. Турците, които усещаха, че съдбата бе раздала картите в тяхна полза, седяха настрана и гледаха как са се вкопчили християните. Това наистина бе добра гледка – три християнски народа, потиснати и унижени, които се дърпат за дрехите на мъртвеца. Това не е много привлекателно сравнение, но то изразява точно техния начин на мислене.

От Егейско море до българската граница Македония се превърна в бушуваща пещ на борба, в която към човешкия живот се отнасяха като към нещо твърде нищожно, за да се съобразяват с него. През 1903 г. българите направиха най-голямото усилие. По българската страна на границата бяха струпани чети, а македонските селяни бяха готови да въстанат. Но в последния момент нещо се обърка. Няколко хиляди души бяха хвърленн в боя и бяха прехвърлени набързо подкрепления през няколко места по границата, но турците лесно разбиваха четниците, когато те се опитваха да водят по-големи бойни действия. Българите не се оказаха достатъчно, за да се противопоставят на хилядите аскери, които бяха набързо прехвърлени от всички краища на Турската империя.

След 1903 г. борбата залиня, избухвайки в различни области през неравии промеждутъци от време, разнообразявана, както вече казах, от ожесточената борба между съперничащите си народи. Убеден съм, че през последните една-две години гръцките и сръбските пропагандатори значително са разширили своето влияние. Гърците са най-богатите от балканските народи и гръцките търговци не се колебаят да изсипят златото си за Македония, защото в нейното завладяване те виждат добра възможност да укрепят търговията си. Сърбия е бедна в сравнение с Гърция, но сръбското правителство харчи големи суми, за да спечели населението за своята кауза и за изпращането на въоръжени чети из Северозападна Македония.

За щастие, през лятото на 1908 т. реакционната групировка в Турция бе свалена от младотурците и бе установено конституционно правителство. Тази нова промяна в обстановката даде възможност на македонците да си поемат дъх – един кратък отдих, който има изгледи да продължи за известно време в бъдеще. Но никой, който познава тази страна отблизо, не вярва, че той ще продължи безкрайно.

Може би само неколцина знаят какво точно искат [35]. Те могат приблизително да изложат стремежите си, но винаги са били толкова далеч от осъществяването им, че не мислят много за бъдещето. Те имаха настоящето, което ги покриваше като огромна червена плащеница от безпокойство. Те трябваше да мислят за живота си, за живота на своите семейства и приятели. Собствеността никога не бе защитена, събирането на данъците непременно означаваше насилие и рушвети. Бедните хора! Те не знаеха по кой път да поемат. Тормозени, угнетени, лишени от световната милост, обиждани заради религията си, те се вдигнаха на борба. Те се нахвърлиха срешу потисниците и им показаха зъбите си.

Колко жалко бе, че от искрата на националния стремеж не можа да се разгори пламъкът на патриотизма, издигайки се високо над национални и религиозни различия. Ако това бе станало, човек би могъл да си представи една Македония най-накрая свободна и независима, суверенна и автономна държава. Но както стоят нещата, страхувам се, че това никога няма да стане.

Все пак няма изгледи Македония да остане за дълго част от Турската империя. Рано или късно ударът ще бъде нанесен и тя ще бъде отделена. Но кака? Ако малките балкански държави поне веднъж не прекратят дребните си спорове, нищожните си кавги и завист и не обединят силите си, малко съмнително е, че ще могат да постигнат желаната цел. Но това е една въздушна кула, която даже в мечтите изглежда неосъществима.

"Изтокът е изток и Западът е запад
и никога не ще се съберат" – казва Киплинг. В "Книга на нещата" е записано също, не няма двама души на Балканите от различни националности, които да живеят в мир и съгласие.

Ако погледнем безпристрастно, най-вероятният наследник на Македония е Българня, отчасти защото болшинството от населението е българско и от друга стрна, защото България е най-силната от балканските държави. Когато пред Европа изникне въпросът за правото на Македония, мисля, че делото ще спечели най-силният ищец. Обикновеният българин така е свикнал с тази мисъл, че всеки офицер от армията знае малко турски, а към всеки батальон има прикрепени лица, които познават терена отвъд границата и стратегическото разположение на местността.

Бях въведен в една малка стая във Военното министерство в София, където на стената висеше карта на Македония, на която бяха обозначени всяка височини, всяко дере, пътека и село и бе отрупана от малки знаменца, забодени върху нея и показващи местонахождението на турските войскови подразделения. Тези знаменца се меняха всеки ден, почти всеки час. При първо поискване, двамата офицери от тази стая можеха да докладват на началника си местопребиваването на всяка отделна група от аскери.

Човек открива, че войнственото чувство е широко разпространено сред всички класи на българското общество. Хората нямат търпение Македония да бъде присъсдинена. Те не са благосклонни към идеята да се допълни групата от балканските държави, които в известен смисъл са безобидни, с още една. "Защо да не изградим една държава, която наистина ще бъде държава? – казват те. – Защо да не създадем една България, която може да претендира и да заеме място сред най-първите народи? Въпреки това, тези хора нямат силно желание да заграбят цяла Македония. Те искат да бъдат справедливи към своите съперници. Според тях, на Гърция трябва да се даде територията на север от сегашната й граница до известно разстояние от Солун до Битоля. Мисля, че не ще срещнете българин, който би се съгласил да отстъпи тези два града на друг претендент. На Сърбия биха дали Новопазарския санджак и областта, известна като Стара Сърбия. Останалото, отбелязват българите самодоволно, трябва да се даде на България [36].

Доколкото това е справедливо, човек трябва да прецени според разбиранията си. Дали когато й се предостави правото на коитрол над Македония България ще изпълни предишните си неясни полуобещания, е също под.въпрос. Разбира се, Гърция и Сърбия отказват да повярват в такива уверения. Но най-жалкото е, че трите страни не са способни да се обединят. Ако можеха... Но да говорим вероятности е безполезно.

Страничният посетител на Балканите, който се опитва да погледне непредубедено на нещата, не може да не се почувствува повлиян от позицията на България. Претенциите на България спрямо Македония са основани главно на въпроса за населението. "Дайте ни българите – е искането на София. – Нека гърците си вземат гърците, а сърбите да си вземат сърбите."
 
Това всичко е много добре, но как ще се реши точно кои са сърби, гърци или българи? Когато в тази глава говорих за широки географски граници, не се съмнявах, че едно строго разделение на земята на този принцип би донесло нови страдания за хиляди селяни. На всяка крачка човек е изненадан от безнадежното преплитане на националностите. Тъй като в българската част живеят гърци, и българи в гръцката област, а двете националности са разпръснати из Стара Сърбия.

Един български политик с по-широки възгледи, отколкото повечето от съотечествениците му, ми каза, че смятал за най-добро решение на македонския въпрос установяването на временно управление на Великите сили, докато македонците достатъчно се образоват, за да се управляват сами. Тази идея е привлекателна, но може и да бъде критикувана за това, че просто ще доведе до увеличаване с още една невръстна държава на вече претъпканата детска стая на Балканите.

Всеки план относно бъдещето на Македония, който е бил предоставен за обсъждане, може да бъде засипан с възражения. Няма такъв, който би получил одобрението на всички заинтересовани народи. Но може да се предложи един план, с който да се съгласи болшинството от населението на самата Македония, и изглежда, когато всичко е опитано, може би това е най-доброто, което следва да се направи. Невъзможно е да се предсказва. Трябва да изчакаме бъдещето да покаже.

Лично аз съм доста настроен в полза на българите. Те са мил народ и когато искат да се сдобият с нещо, съсредоточават усилията си и го сграбчват с упоритост, присъща на англо-саксонците. Разбира се те не са съвършени и имат своите недостатъци, както другите народи. В своите политически нрави, признавам със съжаление, че са склонни да подражават на Америка. Въпреки това те по своему са честни и трудолюбиви, смели, гостоприемни и безкористни.

Любопитно е да се отбележи развитието на социализма в България и Македония. Веднага щом изучи основите на съвременното образование, младото поколение обикновено стават пламенни социалисти. Като повечето страдащи народи, те са привлечени от евангелието на всеобщото братство. Мислят, че ако то се осъществи сред тях, ще бъде универсален лек за всяка болест, от която страдат.

Несъмнено, социализмът е имал своето място в развитието на българите, но не може да не се отбележи със съжаление съпътствуващият го зловещо определен стремеж към агностицизъм. Едва ли е разумно една нация, която й предстоят години на труд, преди да заеме солидно положение, да бъде отнесена далеч от пристана на религията. Но тъй като това може да се стори твърде песимистично, трябва да се каже, че огромното болшинство българи са обикновени, ревностни християни, които не се съмняват в своята набожност.

Какво ще излезе от българите? Как ще изковат съдбините си? Това са двата жизнено важни въпроса, с които народът се сблъсква днес. Човек не може да не е убеден, че тъй като те са във висша степен войствен народ, всеки напредък, който постигнат, ще бъде спечелен със силата на оръжието. До този момент те станаха най-здравата сила в Югоизточна Европа, която се смята, че може да бие тромавата Турска империя, и знаят, че изпревариха съседите си. Своя кратък живот като нация те прекараха, наблюдавайки тенденциите в международната политика и изчаквайки удобен случай да нанесат изненадващи удари за слава на българския народ. Можете да бъдете сигурни, че когато се появи следващата възможност, няма да я изпуснат.

Българите са опитни в превратите. Вече имат в актива си присъединяването на Източна Румелия, скъсването с Русия, поражението на Сърбия, да не говорим за извземането на Източната железница и обявяването на независимостта, както и много други по-незначителни действия. Каквото и да се случи, те ще бъдат подготвени. Междувременно ще продължат да укрепват армията си, използувайки най-добре ограничените си финансови възможности, така че винаги да могат да размахат в лицето на Турция тази неприкрита закана. "Ние сме малка държава, ние сме всичко четири милиона души, но имаме 400 хиляди войници, които можем да използуваме, когато се наложи."
 
[Previous]
[Back to Index]

33. Не Берлинският договор дава на българите свободите, които притежават другите европейски народи тогава. С този договор се разпокъсва освободената със силата на руското оръжие българска държава и се създават спънки в развитието на българския народ като цяло. Търновската конституция, която осигурява посочените свободи, е изработена от Временното руско управление и приета от Учредителното народно събрание, заседавало през февруари – април 1879 г. в Търново.

34. Става дума за началото на организираната революционна борба на българите в Македония и Одринско. Първият револоционен комитет е основан на 23 октомври 1893 г. в Солун. Негови основатели са Дамян Груев от с. Смилево, Битолско, д-р- Христо Татарчев от Ресен, Иван Хаджиниколов от Кукуш, Петър Попарсов от с. Богомила, Велешко, Андон Димитров от с. Айватово, Солунско, и Христо Батанджиев от Гумендже. За председател е избран д-р Хр. Татарчев, а за секретар-касиер – Д. Груев. Вторият Татарчев, който се посочва тук, е споменатият в началото на книгата д-р Божидар Татарчев, също от Ресен, братовчед на на д-р Хр. Татарчев. Той не участвува в основаването на ВМОРО.

В края на 1897 г. става първото сериозно разкритие в мрежата на революционната организация, т. нар, Винишка афера, при която е заловено оръжие и са арестувани, бити и изтезавани много организационни дейци и невинни селяни. Част от ръководителите са осъдени и изпратени на заточение След Винишката афера се пристъпва към създаване на първите постоянни нелегални чети, с които се поставя началото на четническия институт на ВМОРО.

35. Целта на организираното революционно движение е ясно определена – извоюване на пълна политическа автономия за Македония и Одринско. Така тя е записана в уставите на революционната организация, така фигурира и в документите на легалната македно-одринска организация в България. В тълкуването на подробностите във връзка с автономията обаче – начина и средствата за постигането й, нейния смисъл и пр., съществуват определени различия. Това е нричината за борбите между вътрешните дейци и привържениците на Върховния комитет до 1903 г., както и между теченията след въстанието. Това е намерило отражение и в следващите по-надолу разсъждения на автора на книгата.

36. Авторът няма ясна представа за обхвата на Македония. Той има пред вид по-широки граници. В действителност земите на юг от Солунски и Битолски валает, както и на север от Шар планина, т. нар. Стара Сърбия не влизат в понятието Македония.

Това се отнася и за земите на запад, населени с албанци. Границите на Македония са точно определени в проекта за реформи, изработен през 1896 г., който става основа на политическите искания на революционната организация.