Спомени от Македония, Артър Смит

ГЛАВА IV

КЪМ ГРАНИЦАТА

Недалеч от мястото, където Василев и Георги се сбогуваха с нас, се отклонихме от главния път и тръгнахме по тясна пътека за овце, която лъкатушеше през нивите по посока към планините. Половинчасов бърз ход ни доведе до подножието им, а цялата долина се разстилаше пред нас като на длан. Тук-там по склоновете се виждаха къщи, заедно с обори и навеси наоколо, като всяка група постройки бе разположена в собствено дворно място. От тези дворове в хор се надигна сърдит лай на кучета. Из цялата долина на Баня сякаш лаеха хиляди, а врявата отново и отново отекваше в хълмовете.

Все още непривикнал с тая напаст на Близкия Изток, не можех да разбера защо намиращият се само на няколко мили оттук гарнизон в Лъджене не се впуска по въображаемата следа на някакво турско нападение. Но на Балканите човек свиква с кучетата. С течение на времето той започва да разбира, че единственият враг, от който трябва да се страхува един чужденец в България, е селското псе, дори когато човек е в състояние да спи, докато те вият.

Понякога пътеката минаваше покрай задната част на дворовете и можехме отвисоко да погледнем отвъд стените и да видим лежащия в ограденото място добитък. Хората отвътре трябва да са знаели, че минават непознати, но не даваха никакъв знак, че са усетили нещо. Всички българи бяха сигурни хора, предварително уведомени, че четата ще потегли тази нощ. Пътеката непрекъснато се изкачваше, а съответно и движението ставаше по-трудно. Когато не минаваше през меката пръст на изораните ниви под ъгъл четиридесет и пет градуса, тя пресичаше скалистия терен на склона.

По едно време срещнахме овчар, който с мъка се спускаше надолу към селото в равнината, за да съобщи на доктора, че негов другар лежи болен в малка колиба далеч в планината. Размениха се по няколко думи и той продължи пътя си. Първият час от похода не бе тежък, но постепенно товарът с мунициите, оръжието и дебелото облекло се отразиха на групата. Краката ми, несвикнали с необработената кожа на цървулите, ужасно ме боляха и никой не съжаляваше, когато Никола ни отведе до някаква ливада край един планински поток и по колоната се предаде нареждането, че ще почиваме до изгрев слънце. Беше ясно обаче, че изгревът не е много далеч, съдейки по слабата сива светлина, пълзяща по небето на изток.

Мъжете се отпуснаха на земята, но първо се погрижиха да постелят водонепромокаемите наметала, тъй като бе паднала роса. Всички бяхме загрети от продължителното ходене, но само след пет минути премръзнахме изцяло от сухия студ на планинския въздух. Известно време треперехме мълчаливо, след което Тодор и аз потърсихме коритото на потока, където имаше плавей в изобилие. Щом събрахме предостатъчно, потърсихме помощта на някои от четниците и съвсем скоро пламтеше хубав огън. Опасност нямаше, тъй като все още до границата имаше няколко километра.

Затоплени от блясъка на горящия плавей, увихме се в наметалата и легнахме с крака към пламъците. Мнозина не можеха да заспят, защото в момента, когато слънцето се появи над планинските върхове, бе дадена заповед за тръгване. На никоя страна не се нрави въоръжени хора да се виждат през деня по нейните шосета. След като вървяхме километър и нещо по пътя, навлязохме в едно дефиле, представляващо огромна пукнатина в сърцето на планините, които се издигаха от двете му страни в обичайната си тъмнозелена премяна от балканска ела. Отвъд на едно разклонение в дефилето се натъкнахме на няколко колиби, изградени от камък и дърво по двата бряга на потока, който се спускаше край пътя. Един циркуляр стоеше неизползуван под някакъв навес и само шумоленето на водата, течаща някъде отгоре по сложна мрежа от улеи, нарушаване дълбокото спокойствие на това уединено място. За първи път разбрах, че днес е неделя.

Един дървар, с едри крайници, загорял от слънцето и с честно лице се изправи, след като се изми в някакво вирче, и ни поздрави с неприкрита любезност.

А сега позволете ми да кажа нещо за българина, нещо, което научих от личните си и непосредствени контакти. Той е прям, скромен и пестелив. Не е човек на многото приказки. Никога не говори, когато приказките са излишни. Към непознати е склонен да бъде плах и стеснителен и вероятно това е причината някои хора да го обвиняват в недодяланост. В Европа от дълги години казват, че ако дадеш на българина парче земя, той за по-малко от година ще я превърне в розова градина, но ако дадеш същата земя на един черногорец, в края на годината тя ще бъде такава, каквато е била и в началото. Обаче, продължава поговорката, в гостната стая един черногорец запазва самообладание и се чувствува като у дома си, а българинът не знае какво да прави. Според мене това е чиста клевета. Не видях обикновен български селянин, който да не притежава една вродена вежливост, способна да засрами изисканите маниери, при това изкуствени, на един Честърфийлд. (Става дума за четвъртия граф на Честърфийлд (1694 – 1773), известен с изисканото си държане. – Бел. прев.)

Към човека до вирчето незабавно се приближиха други двама, всички с характерното за балканските дървари облекло – навуща до коленете, цървули от необработена кожа и страшни на вид барабанлии, втъкнати в поясите. И тримата били комити по време на въстанието през 1903 г., а лагерът им бе една от спирките на "нелегалната железница", водеща към Македония по североизточния канал, за който вече говорих. Поздравиха ни с простодушно, но сърдечно доброжелателство и настояха да се настаним на техните легла. На обяд сготвиха вкусна гозба, състояща се от фасул от обикновения бостънски вид и свинско месо, с една-две глави лук и няколко чушки, за да допълнят приятния вкус. Това, заедно с черния хляб и бучките захар, осигури богата трапеза за четниците.

Към пет часа, или около залез слънце, потеглихме отново. Смяташе се за неразумно използуването на главното шосе, минаващо през дефилето, тъй че четата се отклони към едно сухо дере и тръгна по безлюден и по-тежък път, който се придържаше високо горе в планинските склонове. При тия обстоятелства конят бе най-щастливият член на групата. Изглежда нищо не го плашеше, а когато стигнеше до някоя рекичка, никога не си даваше труд да подбере подходящи камъни за стъпване или пък повалени стволове на дървета. Пътеката пълзеше ту по най-ниските части, ту по ръба на някоя урва. Веднъж, хвърляйки поглед вляво, видях само на една крачка встрани от мене празно пространство, спускащо се право надолу на дълбочина 500 стъпки.

По-нататък стигнахме до ручей, широк 30 стъпки, през който бе прехвърлен ствол на дърво, вероятно с диаметър от около 10 см. Прекосихме в редица, като се държахме за ръцете. Падането върху осеяното с камъни корито щеше да е много неприятно. Гледахме коня, който ни предизвикваше с блаженото си пляскане из плитчините. Начело Никола неуморимо вървеше напред и с безпогрешен инстинкт следваше пътя в тъмнината. Понякога някой се препъваше о разклатил се камък и той политаше с трясък надолу по стръмнината, спирайки далеч някъде из клисурата. Усилията ни изтощаваха и десетминутните почивки за поемане на дъх, давани на интервали от около час, неизменно бяха добре дошли.

Някъде към полунощ изведнъж излязохме от една мрачна клисура, толкова тясна, че елите, извиващи се отгоре, я покриваха изцяло, и се озовахме в долина във форма на бутилка, която блестеше на меката лунна светлнна. Същият поток, който видяхие край лагера за сечене и извозване на дърва, течеше разпенен по средата на тая долина, а на двата му бряга се издигаше друг лагер.

Не е безопасно да се приближава къща на българската граница без предупреждение и затова войводата нададе силен вик. От един прозорец заблещука светлина и няколко мъже с пушки и револвери в ръце се появиха по вратите. Те ни дадоха знак, а Милев извика още веднъж, за да им каже кои сме. Тогава един от тях излезе напред.

Тялото му бе изправено като на млад човек, но вървеше подобно на някой частично парализиран, а когато приближи, видях, че по лицето му е изписана мъка и занемарените му рошави коси бяха изцяло обелели, което не се дължеше на лунната светлина Изглеждаше възрастен, много възрастен човек, но в очите му блестеше огън, който издаваше съществуването на младежки дух, гласът му бе ясен и силен.

Спас Харизанов, това бе името му, сърдечно ни поздрави със същата естествена вежливост на тримата дървари от първия лагер и ви покани да се настаним в неговата колиба, защото е най-голяма. В огнището бяха струпани дърва, притеглиха се ниски столчета, а бутилката коняк тръгна от ръка на ръка. Дойдоха още хора, насядаха и разговорът продължи почти до разсъмване. Говореха за миналото на борбата, за великите мъже, които бяха седели в тази дървена колиба на път за разкъсваната от борби Македония, откъдето някои никога не се завърнали, за водените битки и песните, които бяха пели.

Бяха споменати имена, пред които благоговееха хората на Балканите – Делчев, Груев, Сандански, Чернопеев, Татарчев, Попов и поп Христов – воюващият свещеник. След това пяха революционни песни – тъжната "Песен на четниците" и вълнуващия "Македонски марш".

На разсъмване се хвърлихме върху грубите легла и прашивия под, за да поспим, колкото можем. Половината колиба бе преотстъпена за кравешки обор, разделен от всекидневната стая с междинна преграда, която имаше портал без врата. Мястото не беше съвсем удобно или хигиенично, но приспособимостта често е необходима добродетел.

Когато се събудих, Спас Харизанов седеше на стъпалото пред вратата и замесваше хляб върху една изпоплескана дъска. Той ми се усмихна и посочи потока, който течеше на няколко крачки от прага. Това бе чудесна възможност за една баня и чувствувах, че не трябва да я пропускам, след като в София бях строго информиран, че в Македония турците не дават на четниците време да се измият. Докато се върнах, закуската беше готова. Менюто може би представлява интерес. Човек можеше да си вземе от неизбежния черен хляб, сбит и много клисав, бучки захар, чушки и яйца, последните два деликатеса или сурови и предлагани поотделно, или запържени заедно.

След закуска четниците седнаха пред колибата и пушеха или стреляха по мишена на склона отвъд ручея. Спас Харизанов галеше с ръка затвора на една манлихера и говореше с очи, вперени в сините планински върхове на македонската граница, ясно очертани в чистия въздух. Край него седяха четниците и грубите дървари и планинци, всеки затъкнал в пояса си дългобоен пистолет, който е другар за всеки обитател на пограничните райони на Балканите – област, където граничните спорове са внезапни, свършват бързо и пак толкова бързо се забравят.

– Не – бавно каза той, – аз не съм стар човек, господине. Аз съм човек, за когото в равнината щяха да кажат, че е млад, но животът в планината ме е състарил. И съм преживял много несгоди. Имах много синове, мои родни, а в Македония, в блага Македония, отвъд хълмовете имах жена, най-хубавата девойка в нашето село, но сега от всички тях имам само него.

Той посочи шестнадесетгодишното момче до себе си, облечено с дебели планински дрехи, чието лице бе сериозно.

Думите на стария човек се отронваха като ясни камбанни звуци, изпълнени с патос и някаква груба поезия, която изглеждаше първична.

– Бяхме щастливи в нашето село, преди да дойдат дните на 1903 г. – продължи той. – Вижте, аз не станах комита, тъй като имах семейство, а в такива случаи подобава на младите да воюват. И тъй, изпратих най-големия си син при Борис Сарафов, при бай Борис Дългокосия. Нищо не беше казано за момчето, но по някакъв начин, не знам как, освен да е излязло от устата на някое гръцко псе, дяволско изчадие, каквито са всички гърци, съобщили на пашата, че нашето село е подпомагало четниците.

В неделя, докато бяхме на църквата, ни нападнаха два въоръжени с планински оръдия батальона и убиха много, без да имат милост към някого. Пуснаха също и една орда башибозуци, които плячкосаха домовете и не щадяха дори жените и децата. Убиваха всеки, когото виждаха пред себе си – убиха дядо ми, който щеше да бъде на осемдесет години, и малкия ми Петър, все още пеленаче. Хвърлиха го в пламъците, господине, и когато майка му, но вие не бива да знаете това, господине. Може би сам ще се уверите. Ако е рекъл бог, така ще е най-добре. Но аз не мога да разказвам, господине. Ще извините стария човек, не, аз забравих, не съм толкова стар, на средна възраст съм. Така и казах на чиновника, записващ за военна служба, когато мина оттук за последен път. Моето място в ротата ще е до Иван. Той се усмихна, поставяйки ръка върху рамото на момчето.

– Да – каза той, донякъде сам на себе си, – България няма да остане винаги спокойна. Ще дойде денят, ще дойде денят, когато тия злодеи ще си идат.

Настъпи мълчание.

– Но какво ти направиха на теб? – попитах аз.

Свирепо се оголиха венците му, една грозна усмивка, след което той вдигна ръце нагоре. Господи! Хора ли бяха сторили това!?

– Ето какво ми сториха – каза той и сякаш изпитваше детинско удоволствие от ужасения ми поглед. – Ето. С ножове ми отрязаха показалците на ръцете и краката, и прерязаха жилите в китките и глезените не така, че да кървят артериите и да умра, а така, че да не мога да се движа и работя добре. След това башибозуците ме взеха с още няколко други, които стенеха, и набиха пламтящи борови клечки под ноктите ни. И днес още можете да видите дупките, господине. Не бихте ли погледнали? Добре тогава.

Той сви рамене, втренчил поглед в синкавия контур на планините.

– Извинете ме, господине – каза той, като се изправяше на крака, – трябва да изпека хляба.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]