ГЛАВА VII

ПРЕХОД ПРЕЗ ПЛАНИНАТА

Слънчев лъч, прокраднал се през клоните на дърветата, падна точно върху моето лице, а когато отворих очи, облак лют дим изпълни ноздрите ми. Бързо се претъркулих към наветрената страна на огъня, където Андрей беше коленичил и печеше сланина, нанизана на борови шишове. Той се усмихна на объркването ми и извади още от своя вързоп. Незабавно застанах до него и се заех с работа без до този момент да раз бирам колко съм бил гладен.

Сланината цвъртеше и пушеше, и аз подложих под нея парче тричав хляб, за да уловя капещата мазнина. Лагерът изглеждаше доста уютен. На една страна Милев и Никола все още спокойно подхъркваха, а част от четниците бяха при вира, плискайки се с удоволствие. Забелязах на склона блясъка от дуло на пушка. Там пазеше самоназначил се часовой. Андрей отново се усмихна и ме покани да отидем към вира. С голяма охота погълнах сланината и го последвах, а скоро след това всички пляскахме насам-натам като деца.

И преди имаше случаи, когато употребих тази метафора във връзка с моя разказ и вероятно ще е добре, ако кажа няколко думи, що се отнася до четника като тип. Ще стане ясно защо се използува такова поетическо сравнение, когато се описва човек с такова сурово призвание.

Тези македонски четници са особен тип хора. Млади, смели и умни – те са цветът на българсквя род. От времето на кръстоносните походи на Лъвското сърце и Скендерберг такъв романтичен тип не се е развивал в заплетената мрежа на световната история. Животът им е посветен на родината. Те не знаят какво значи страх. В известен смисъл това е буквално така, защото няколко часа се опитвах да втълпя на един от тях определението за него. Ненавиждат турците с такава дълбока омраза, че тя изглеждаше прекрасна и става част от тяхното верую.

В Западна Европа за четниците често се говори така, както и за много други разбойнически банди. Доколко казаното се отнася за сръбските и гръцките чети, това е съвсем възможно. И няма да се учудя, ако наистина е така. Но през цялото ми общуване с българските четници никога не забелязах случаи на бандитизъм, заплашване, предателство или измама. Те се отнасяха към мене по-сърдечно, отколкото всички други групи хора, които някога съм познавал. В отряда, където бях, нямаше човек, който не би дал живота си за мене и при това би го дал с радост. Няколко от тях щяха да загинат, докато ме спасяват, но за щастие останаха невредими.

Те са удивително внимателни един към друг – с обичайните изключения. Боят е мястото, където се показват в най-добрата си светлина. Сред тях изглежда съществува неписано правилото, никой да не мисли за собствения си живот, когато е застрашен животът на другаря му. А какви прекрасни бойци са само! Да видиш как само един от тях отблъсква трима аскери от ранен другар – това е гледка, заради която си струва да живееш. Страхът на турците от тях е толкова голям, че често става комичен. Те никога не нападат чета, освен с грамадна и непреодолима сила, А четниците не се и замислят да нападнат два пъти по-многоброен противник. В предишна глава споменах за подвига на Дечевата чета, която с шестдесет души е отбранявала седмици наред едно село срещу тридесетхилядна турска армия, а след това се е изплъзнала почти невредима.

Вярно е, че по външен вид те повече приличат на разбойници от сцената, отколкото на съвременни войници. Носят с голяма гордост дълги коси, падащи свободно на вълни, и полагат огромни грижи за тях. Поддържат оръжията си в идеална изправност и обичат да носят толкова много револвери и ножове в коланите, за колкото могат да намерят място. И нека е ясно, че това не е за показ, а защото колкото повече револвери има един мъж, толкова повече изстрели ще има на разположение по време на сражение. Много от тях носят малки дрънкулки, украшения и други такива и извънредно много се гордеят с това.

В много други отношения те са само едни деца - пъргави, безразсъдни, избухливи и своенравни. Притежават суета, учудващо безвредна, която се изразява в желание да се снимат и да бъдат хвалени. Повечето от тях са сиромаси, с представителен вид и те самите си го знаят. Мускулите им са заякнали и по телата им няма нито един излишен килограм. Жените изобщо не ги интересуват. Задомените рядко виждат семействата си, след като са посветили своя живот на Македония. За жените и децата се грижат роднини, желаещи да подпомагат свещената цел – борбата срещу турците. Удоволствията на плътта имат малко власт над един четник. Никога не съм виждал някой да се напие или да пуши прекомерно.

Няма да е много пресилено, ако се каже, че те съвсем наподобяват древните монашески ордени на рицарството, които светът познава. Техният живот е посветен на една-единствена цел, от която никога не се отклоняват. Те са ревностни християни, с изключение на някои от водачите. И са една аномалия, която трябва бързо да отмине, щом изживее времето си.

Както плувахме насам-натам из вира, откъм планината до нас достигна изстрел на манлихера. Нямаше време за мислене Само след миг стояхме на брега с дрехи на гърба. Разбира се, пушките ни бяха под ръка. Преметнахме тежките торби за патрони, натъпкани с пачки, и се закатерихме нагоре по хълма, с възможно най-голяма бързина, като едновременно с това поставяхме и щиковете.

Задъхани от трудното изкачване, все още с капки вода по миглите, изскочихме на поляната, откъдето часовоят наблюдаваше околностите през един процеп в листака, обърнат към долината. Широко усмихнат, до него стоеше Милев с пушка в ръка, която все още димеше. Никола се търкаляше по земята и се превиваше от смях, а часовоят не беше в състояние да застане срещу аскера.

Гледахме глупаво и поискахме обяснение. В паузите между пристъпите от смях Милев обясни, че е решил да сигнализира на наблюдателните постове на селската милиция [18] от близките села, които винаги охраняват хълмовете, че сме наблизо. Според обичайните правила за сигнализиране използувани от бунтовниците в този район, единичен изстрел с пушка означава, че четата се укрива и желае да разговаря със своите приятели. Селяните отговаряха на повика, като се свързваха с нас по най-бързия начин.

– Няма да си правим труда да ходим до Итемпе - добави Милев. – Бихме могли да побързаме към следващото село – Ковачевица. [19]

През останалата част от деня се излежавахме на едно слънчево място на склона и спахме. Милев се покачи на едно високо дърво и огледа наоколо за следи от турски войски, а по обяд Никола отиде на разузнаване. И двамата обаче не откриха нищо в околността. В пет часа следобед тръгнахме за Ковачевица.

В началото вървяхме по една много удобна пътека, пресичаща склонове и голи бърда. Пейзажът изглеждаше красив на фона на излъчвания от залеза блясък, който трепкаше над назъбените скали и тъмни върхове. Една застлана с бледожълта папрат долина, през която преминахме, изглеждаше като поле от пречупени през призма различни цветове, проблясващи срещу розовото до тъмночервено небе. Навлизайки отново в планината, пейзажът стана по-див и скалист. На един хребет стигнахме до странна камара монолитни камъни, сякаш паметник на някакъв "забравен свят" - едно подобие на къща.

Недалеч от това място, в една нива, открихме дъска, грубо оформена като пушка и закрепена към едно дърво. Това беше таен сигнал на бунтовниците и означаваше, че скоро оттук е минала чета, вероятно пътуваща на юг, към Драма. Бяхме се натрупали около знака, когато от устата на Тодор се изплъзна възклицание. Милев се извърна и очите му проследиха протегнатия пръст на момчето. От запад една мъничка точка бързо се приближаваше напред през нивите. Докато гледахме натам, фигурата махна с ръка и се затича.

– Наблюдателен пост – каза Милев. – Това е добре. Ще чуем някакви новини. Скоро ще разберем дали довечера можем да спим под покрив, или ще прекараме нощта в гората.

Пет минути по-късно бяхме наобиколили селянина, възрастен мъж с посивяла брада, но изключително жизнен и енергичен, облечен в прилепнали панталони и обшито с кожа овчарско кепе. Той заразказва на Милев, жестикулирайки непрекъснато. Засега в Ковачевица няма войска, но дотам не можем да вървим по главните пътища, тъй като наскоро по тях са били забелязани патрули от башибозуци. Необходимо ще е да заобиколим по планинските пътеки. Не очаквахме нещо повече, защото четниците рядко пътуват по главните пътища, освен ако са много на брой и желаят да се бият. Никола и селянинът поприказваха малко, уточнявайки пътеки и ориентири. С опреснена памет, Никола му стисна ръцете и нашият приятел започна да се сбогува с всички, като сърдечно ни стискаше ръцете с думите "сбогом". Видяхме го как крачи към едно дере, където щеше да излезе на приличен път, който да го отведе в Ковачевица няколко часа, преди ние да стигнем там. А на нас тепърва ни предстоеше трудният преход.

Нощта се спусна, докато си пробивахме път през изоставен планински проход. Камъни затрупваха пътеката, правейки стъпването крайно несигурно. Краката боляха от непрекъснатото съприкосновение с каменистия терен. Не бяха възпалени, но боляха, като налагани с тояги. През цялото време изпитвахме жажда и случайните извори покрай пътеката бяха добре дошли. Тези извори изглеждаха необикновени в такава пустош като Родопите. Бяха иззидани и често до тях се срещаха груби фигури на светии, издълбани в скалата. Хората в Ковачевица са много религиозни.

Смъкнахме се надолу през няколко тераси по склона на едно възвишенне и след няколко часа хлъзгане и пързаляне зърнахме светлинките на селото, сгушено някъде в подножието. Изглеждаше съвсем близо – най-много на няколко минути ход, но в същност след час едва достигнахме долината.

Върху по-ниските склонове пътят граничеше с изорани ниви, всяка оградена с груба каменна стена. Тук и там минавахме край постройки, строени по същия начин от камък, масивни и тежки. В Македония съществува особен начин на строеж без хоросан, който създава впечатление у пътника за трайност и здравина навеки. По едно време, докато минавахме покрай такъв обор, добитъкът вътре измуча неспокойно. В този момент излая куче. Едновременно с това излая второ, чу се трето, после четвърто, и селото се оживи от воя на раздразнени псета.

Първото куче не беше вързано и се втурна към нас, като изскочи от къщите в края на селото. То застана на едно бунище, повдигна глава към луната и предизвикателно залая срещу нас. В тишината на възвишенията, където скалите наоколо умножават и разпространяват ехото, лай като този може да се чуе на километри далеч. Андрей изпсува грубо и тръгна към кучето с ръка върху револвера. Милев го спря. Всички бяхме разстроени от умората и оставени самички, напълно бяхме в състояние да вършим глупави неща, без да мислим. И един изстрел само би застрашил освен нашия живот и живота на спящите селяни.

Залп от камъни бе достатъчен да прогони кучето което със скимтене се насочи към навеса на един стопански двор, а ние, без да обръщаме внимание на лая на другите, продължихме напред и кривнахме в първата малка уличка, до която стигнахме. По нея камъни, големи колкото човек, бяха разпръснати на интервали между тъмните стени на къщите, издигащи се от двете страни. В средата течеше вода. Къщите бяха тъмни, с прозорци като амбразури. Селото бе почти печално тихо, като че ли в него имаше гробници, а не къщи. Виеха само кучетата и звукът в никакъв случай не беше приятен.

Забъркахме се насам-натам по улиците и проклинахме съдбата, докато търсехме къщата, където да ни приютят. Нямаше я никаква. Не успяхме да я намерим. Най-накрая Милев и Никола ни оставиха в една малка ливада и отидоха на разузнаване. Седяхме, треперехме и размишлявахме върху страданията на живота и колко несигурно е кроенето на тайни планове. Не се радвахме.

В такова разположение на духа ни завариха Милев, Никола и още един човек, когото те представиха като наш домакин за тази вечер. Изглежда, че той като другите се бе разбудил от врявата, с която дойдохме, и след няколко минутн изчакване стигнал до благоразумното заключение, че сме се заблудили и тръгнал да търси четата. По този начин той едва не загубил живота си, защото съвсем внезапно се появил иззад един ъгъл право в ръцете на Милев и Никола, а те двамата, навикнали първо да действуват, а после да приказват, насочили револверите право в главата му. Развеселени от тази случка, наредихме се зад него и тръгнахме по улица, непозната за нас, колкото и странно да изглежда – факт, който показва каква малка стойност имат първовачалните впечатления нощем в непознати места.

Нашият нов приятел, чието име бе Гюргев, ни предупреди да вървим по хвърляните от същите сенки и да не дразним кучетата, успокоили се след напрегнатия лай. Той потвърди казаното от наблюдателния пост – че през седмицата разузнавачи са забелязали башибозуци из околните хълмове и че ще е добре да внимаваме. С притаен дъх и припрени движения на първокласни конспиратори се промъкнахме през сенките и го следвахме. Той вървеше доста напред и в далечината пред нашия командир се мяркаше само една неясно движеща се сянка.

Бяхме вървели нагоре-надолу около пет минути, когато нашият водач изчезна – изгуби се напълно, сякаш потъна в земята. След минута озадачение, продължихме отново. Петнадесетина метра по-нататък чухме свиркане от една птица вдясно. Огледахме се наоколо. Открехна се врата и някаква ръка ни даде знак да влезем. Един по един се намъкнахме вътре.

Няколко говеда, мулета, овце и един или два коня стояха сънени и изненадани от неочакваното нахлуване на непознати. Върху най-долното стъпало на много стръмно стълбише се бе изправило момиче, засенчило с ръката си свещ. Хвърляната от нея светлина ми показа, че се намираме във вътрешен двор с високи стени. От двете му страни се простираше къщата. Момичето топло се усмихна на четниците и измърмори нещо за поздрав. Не може да се каже, че беше хубава, но самият факт да видим жена на такова място, по това време и при такива обстоятелства, караше човек да се чувствува по-удобно. Тогава се убеждаваш, че не си и някакъв нереален свят на сенки, откъдето най-накрая с неудоволствие ще се събудиш.

Момичето стоеше там и се усмихваше. Ние също й се усмихнахме – цялата дузина мръсни, дългокоси и уморени мъже, които преди една минута само биха разкъсали на парчета и най-добрите си приятели, стига да им се присмеят. Гюргев й каза нещо, тя махна с ръка и тръгна напред, а простичката й, домашна пола се ветрееше около откритите глезени. Тя отвори един капак и вдигна свещта над главата си, за да видим износената стълба, неравния под на чардака и низите с билки и лук, ветреещи се над нас между гредите на покрива. В отсрещния край на чардака имаше отворена врата и тя ни въведе през нея. Покорно я последвахме.

Стаята беше доста широка, поне 18 кв. метра, с рогозки покрая и груби възглавпици, наредени до стените. Не бях проумял до този моменг, че Македония в много отношения е изцяло ориенталска. Леглата са лукс, който не се среща извън по-големите градове. Стаята беше здраво иззидана от камък и измазана с хоросан, а покривните греди бяха изработени от неодялано тъмно дърво. В единия край на стаята имаше огнище, а на стената висеше остъклен шкаф, съдържащ няколко икони. Като застанаха отпред, част от четниците благоговейно се прекръстиха.

Много изморени, мълчаливо хвърлихме настрана торбите и по гръб се излегнахме на рогозките. Видяхме нашия домакин и жените в къщата да внасят ниска поставка и да я оставят в центъра на стаята. Не беше повече от 15 см висока и едва когато отгоре бе поставена една голяма паница с димяща супа аз разбрах, че е предназначена за хранене. Македонците са добри готвачи – супата и последвалите я отлично сготвен ориз и мътеницата изчезнаха като с магическа пръчка. След това разкопчахме патрондашите, увихме се в наметалата и заспахме.

Когато станах сутринта, животът в селото кипеше с пълна пара. Поглеждайки през дупка в стената, видях жени да перат дрехи в поток, който течеше през долчинката отвъд къщите, а по склоновете кротко пасяха овце, кози и говеда. Малка групичка мъже се бяха събрали в дъното на улицата пред църквата – хубава сграда от бял камък, – а момичета притичваха към чешмата и си тръгваха с високи стомни върху главите. Трудно е на човек да повярва, че война може да заплашва такава идилия.

Много от четниците бяха станали и аз излязох на чардака да видя мога ли да се измия някъде. Изглежда водата не беше в изобилие, а когато има недостиг за нещо, човек бързо се научава да е пръв. Калайдисаният леген, постанен върху разнебитен умивалник, беше използуваем. Ето защо пристъпих към парапета, откъдето безпрепятствено се виждаха височините, издигнали се срещу преминатите вече от нас възвишения. Любувах се на пейзажа, когато Милев дойде при мене и ме дръпна зад една черга, окачена така, че да скрива входа на стаята, която заемахме.

– Тук не трябва да се показваш – каза възбудено той. Опасно е. Наоколо има башибозуци и е възможно в момента да наблюдават селото. Дори от много далече те могат да разпознаят един четник и ако те видят, не след дълго някоя плячкосваща банда ще връхлети върху Ковачевица и ще пререже гърлата на нашите приятели. Трябва да внимаваш.

След този случай наистина бях много внимателен. Винаги добре премислях, преди да надничам от прозорците.

През деня много хора дойдоха да видят четниците. Идваха само мъже, с изключение на няколко стари жени. Обикновено донасяха подаръци за нас – вкусни неща за ядене, плодове или захар. Имаше и няколко препълнени коюници с най-ароматно грозде. Порази ме очевидното влияние на революционерите върху хората. Дори и на децата се вярваше безусловно. Милев непринудено говореше с разните посетители и играеше ролята на завладяващ оратор. Административната работа на войводата е много трудна. Освен че е боец, той трябва да бъде и отличен оратор, за да поддържа запален бунтарския дух в гърдите на хората. Трябва да има и познания по медицина, селско стопанство, техника и много други неща.

Така Милев бе зает с работа, докато стана време за обяд. Той бе нещо изключително. Като начало внесоха софрата, на която и преди се хранихме, а ние я наобиколихме и извадихме кой джобно ножче, кой бойния си нож. Чу се някакво оживление зад вратата и ето, появи се самият домакин, олюлявайки се под тежестта на огромна тава, на която имаше една овца, опечена цяла, със собствения си сос, зачервена и съблазнителна. Донесеното той тържествено постави на софрата, след което се отдръпна и любувайки му се, застана с ръце на кръста.

По знак на войводата главният ни готвач Коце извади своя нож и сръчно започна да разрязва овцата с пръскане на сос и късчета месо. Веднъж разделено на подкодящи порции, месото бе поето от гостите и докато, те изискано го държаха с ръце, ние се съревновавахме кой ще свърши пръв. Другите блюда включваха подсладен ориз и мътеница. Повечето четници отлиха и от бутилката мастика, но мастиката е нещо, което човек от Запада трудно може да оцени.

Тази нощ, след вечеря, отново продължихме нашия път, но сега пътуването бе много кратко – само до къщата на Гюргевия зет, в другия край на селото. Плановете и приготовленията на войводата за нашето придвижване към съседното село не бяха съвсем уточнени. На сутринта от далечните села дойдоха много мъже, за да видят войводата. Насядаха в кръг и прикрити със завеси от чуждите погледи, те говореха с часове. Един по един ставаха, за да се изкажат, а след това съсредоточено изслушваха отговора на Милев. Присъствуващите бяха членове на революционния комитет в селото и водачи на милнцията, организирано в повечето български села.

Някои от тях съобщаваха за неправди от един или друг вид. Други изказваха желания, предложения или се оплакваха от съседите си. Когато му идваше ред, всеки един ставаше и се изказваше, като явно не следваше никакъв ред. А Милев чисто и просто раздаваше правосъдие – самият той изгнаник, обявен вън от закона и търсен, с награда, обявена за главата му. Вместо да отидат при признатите управители на страната, на които редовно плащаха данъци, тези мъже предпочитаха да дойдат при войводата-революционер и да платят допълнително, за да просъществува неговата организация.

Когато всички се изказаха и разказаха за условията в своите села, за това, колко души могат да свикат, колко пушки са укрили и колко боеприпаси, един от ковачевските представители се изправи. Каза, че е изчакал края, защото останалите знаели какво има да каже и напълно го подкрепят. Това, което щял да каже, било по-важно от всичко.

Миналата седмица, продължи той, група башибозуци, наброяващи осем души, нападнала селото и задигнала двадесет глави добитък. Когато селските първенци протестирали, башибозуците се изсмели и ги напсували. По-нататъшните протести ги разгневили и с насочени пушки грабили де какво им падне и си заминали, ката съобщили, че ще дойдат отново и ще грабят още.

– Следващия път ще вземем други неща – казал водачът многозначително.

Поради случилото се селяните се страхуваха за своя живот. Те молеха четницнте за помощ. Не може ли това гнездо башибозуци, което плячкосва околността вече една година, да бъде заличено? Милев се замисли и повика Никола, за да се посъветва. Говориха няколко минути, а през това време селяните наблюдаваха със свити сърца.

– Каква част от милицията можете да ми предоставите – поинтересува се Милев след кратък разговор. – Казвате, че башибозуиите са осем на брой – продължи той. – Много добре. Ще ги унищожим, но трябва да има достатъчно хора, тъй като никого не искам да изгубя. Къде се намират?

Селяните отвърнаха, че башибозуците са завзели една къща в близкото село Осиково [20]. Къщата е здраво изградена от камък и опасана с висок зид. Едно нощно нападение би било най-добрият и безопасен начин да бъдат унищожени. Един от членовете на комитета начерта на пода план на селото и показа как трябва да се загради къщата от всички страни и да се прекъсне всякаква връзка. Милев го проучи.

– Дайте ми 15 души и ще го направя – каза той накрая. – Кога ще бъдат готови?

Хората от комитета се зарадваха, а подслушващите зад вратата четници се ръчкаха един друг в ребрата.

– Довечера – каза председателят на комитета, добре сложен седемдесетгодишен мъж с посивяла брада. – Ще получиш най-добрите ни млади мъже, само да ни отървеш от тази напаст, която ще опустоши селото ни.

Точно в този момент Андрей и Тодор се появиха на вратата в разгара на приятелска юмручна схватка и като навлязоха в кръга на съвещаващите се, в края на краищата прекъснаха разговора. Вместо да се ядосат, четиримата най-улегнали и възрастни хора от селото добродушно ги грабнаха за краката, като ги провесиха с главите надолу, въпреки тяхната яростна съпротива.

– Ела, Смит – заговори ме Милев, след като всички си бяха отишли. – Нека се занимаем с пушките. Ще трябва доста да поработим довечера и ще е нужна готовност. Струва ми се, че луната ще изгрее и хайде, ще тръгнем към гората и турците.

- Хайде! – Хайде – отвърнаха четниците, скупчили се около него, и Тодор тихо подхвана вълнуващия Македонски марш! Бяха насядали в кръг, кръстосали крака, а Андрей акомпанираше на счупена китара, намерена в ъгъла на стаята. Пееха тихо, като повтаряха всеки един от многото куплети и отново се връщаха към началото. След това вчесаха косите си, за да може, аке се наложи да умрат, да сторят това чисти и с благоприличие.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

18. Наред с околийските агитационно-организаторски чети, които са основната боева сила на ВМОРО, в навечерието на Илинденско-Цреображенското въстание се създават и селски чети. В тях според правилника влизат "най-решителните и най-деятелните работници в селото". Членовете на тези чети, заедно с въстаналите въоръжени селяни след въстанието образуват т. нар. селска милиция. Тя има за задача да защищава селата срещу евентуални нападения от страна на разбойнически банди или чети на чуждите пропаганди, както и в случай на нужда да се притичва на помощ на околийските чети. Околийските чети на свой ред имат задължението при посещение в селата да проверяват състоянието на селските чети и милицията, да провеждат военно обучение и пр.

19. Село Ковачевица се намира на североизток от гр. Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) в Западните Родопи. В една дописка, поместена през юли 1885 г. във в. "Зорница", излизал в Цариград, за него се казва: "Селото Ковачевица е едно от селата на Неврокопското окръжие, което се състои от 300 къщи чисто български (има 2 000 души население) и което лежи на западните поли на Родоп-планина до реката тъй наречена Канина (Кървава река), която е един от левите притоци на р. Места (Карису) и която изтича из високите върхове на Родопа. Селото е обиколено от всичките страни с едни много високи и каменисти бърда, които дават такова впечатленне на зрението и са такава живописна картина, на която человек не може да се нагледа и начуди." Според В. Кънчов селото наброява 1400 души жители.

През селото минава канал на революционната организация от южните райони на Серски революционен окръг за Лъджене. През 1903 г. то е неколкократно обсаждано от турска войска, а много от селяните са бити и изтезавани като помагачи на комитите. А през есента, по време на въстаническите действия в района, почти всички жители на селото забягват в свободна България. След амнистията на следващата година повечето от тях се завръщат.

20. Село Осиково в края на миналия век наброява около 700 жители, от които 240 души са българомохамедани. Според една дописка, отпечатана през 1892 г. в органа на Българската екзархия в. "Новини", жителите на селото, независимо от разликата в религията "живеят братски". "Нравите и обичаите им са почти едни и същи. Помаците само са по-песнолюбиви, много повече обичат да свирят и са с много по-весел и безгрижен характер..."