Диктаторътъ. Нови проучвания върху живота и личностьта на Стефанъ Стамболовъ
Антонъ Страшимировъ

Книга първа

АПОСТОЛЪ

 

Предговоръ
  1. Единъ афоризъмъ. — Стамболовъ и неговото време. — Детство. — Въ Русия. — Учитель въ Търново. — Емигрантъ въ Букурещъ  (7)
  2. Възходътъ на Стефанъ Стамболовъ. Първи стѫпки като апостолъ. Въ Старозагорското поле  (12)
- Стефан Стамболовъ — 1871 г.
  3. Възстанието въ Херцеговина. Стамболовъ въ Букурещъ. Връщането му въ Стара-Загора. Стратегия за възстание презъ 1875 г.  (18)
  4. Око на вождъ. — При Б. ц. р. комитетъ въ Букурещъ. Едно историческо писмо на Стамболова. — Частично възстание въ Тракия. — Стамболовъ като националенъ вождъ. — Ядро за българска държава  (26)
  5. Неуспѣхътъ въ Стара-Загора. Жестока безизходность. Странно решение  (32)

- Стефанъ Стамболовъ — 1877 г.
  6. Предусетъ  (40)
  7. Волева мощь. Пакъ странно решение. Друго писмо на Стамболова  (46)
  8. Презъ освободителната война. Чувство на самоцена у националенъ вождъ  (52)
  9. На изпитание. Новъ критиченъ моментъ  (57)
10. Следъ Берлинския договоръ Стамболовъ и Кресненското възстание. Всенародното изпращане на князъ Дондукова  (61)
11. Загадка  (69)
12. Вѫтрешна сила  (75)

 

           Предговоръ

 

 

Намѣрихъ, че най-крупни държавнически фигури въ новата ни история сѫ Петко Каравеловъ, Стефанъ Стамболовъ и Д-ръ Константинъ Стоиловъ. Каравеловъ е най-кабинетенъ, Стамболовъ — най-всестраненъ, Д-ръ Стоиловъ — най-характеренъ. И решихъ да ги посоча на новитѣ поколѣния не само съ проникновението на художественъ писатель, но и съ доводитѣ на старателно осведоменъ историкъ.

 

Погълна ми много време и трудъ Стефанъ Стамболовъ : поразително разностраненъ и мѫчно изчерпимъ! Книгата си върху него раздѣлямъ на три части

 

1) Народенъ вождъ преди освобождението на България;

2) Държавнически възходъ;

3) Диктаторъ,

 

Тукъ предлагамъ само първата часть отъ моята книга за Стамболова.

 

София, Петровденъ, 1935 г.

 

А. Страшимировъ

 

 

---

 

 

I.

Единъ афоризъмъ. — Стамболовъ и неговото време. — Детство. — Въ Русия. — Учитель въ Търново. — Емигрантъ въ Букурещъ.

 

 

Покойниятъ политикъ и литераторъ Димо Кьорчевъ обичаше афоризмитѣ. Той говорѣше често:

 

— Въ нашата нова история Стефанъ Стамболовъ се очертава като единственъ самороденъ държавникъ. Презъ освободителната руско-турска война той единъ между всички се държи на страна, не се подава на общото войнствено увлѣчение, пази си главата, чака да се освободи България, че да я управлява.

 

При сегашнитѣ нрави и настроения тоя афоризъмъ може да мине за духовитъ. Но той не подхожда за хората отъ онази епоха. И не покрива действителния натюрелъ на голѣмата историческа фигура, която характеризира.

 

Все пакъ афоризмътъ на Димо Кьорчевъ не е случаенъ. Той подчертава нѣкаква сдържаность у Стамболова презъ освободителната война — известното негово стоене на страна, което трѣбва да се обясни. Тогава стихийниягь човѣкъ наистина проявява гражданска студенина: — не постѫпва въ българското опълчение, макаръ да е едвамъ 22 годишенъ младежъ. Защо е това държане? Не чака ли, наистина, той да се освободи България, че да я управлява ?

 

 

8

 

Стефанъ Стамболовъ е роденъ на 15 януарий 1854 г. въ Велико-Търново. По майка той е отъ рода на Иваница (Иванчовци) отъ Трѣвна, изъ който родъ сѫ по-къснитѣ видни фигури въ нашия политически животъ Тодоръ Иванчевъ и Сава Иванчевъ. Потеклото на дѣдо Никола не може да се установи. Споредъ Митко Мариновъ и той е трѣвненецъ. Въ Търново, обаче, има легенда, че стариятъ е билъ „Караманлия". Положително е, че дѣдо Никола и братъ му Янко сѫ били нѣкога въ Цариградъ. И отъ тамъ сѫ дошли въ Търново. Затова сѫ били наричани отъ турцитѣ „стамболлии", т. е. цариграждани. Живитѣ още свидетсли твърдятъ, че тѣ сѫ говорили български безъ акцентъ, т. е. не като чужденци. Обаче, никой (нито Митко Мариновъ) не посочва трѣвненския родъ, отъ който ще е произходътъ на двамата братя [1]. Не се е запомнило даже презимето имъ. А тѣ сѫ били двама снажни красавци, при това весели хора и пѣснопойци. Така Стефанъ Стамболовъ е взелъ своя кѫсъ ръстъ отъ майчиния си родъ, но своя мургавъ цвѣтъ и дарбата си да пѣе — отъ бащата.

 

Двамата братя (бащата на Стефанъ Стамболовъ Никола и чичо му Янко) може би, сѫ пропаднали български търговци, които криятъ презимето си. Но въ Търново тѣ сѫ се явили не безъ пари. Закупили въ центъра на града „юртлукъ" и

 

 

1. Въ близкитѣ потомци на Стамболови се говори за нѣкакъвъ дѣдо Стаматъ отъ Трѣвна, който е билъ чичо на търновскитѣ братя. Но срѣдъ живитѣ още съвременници на Стефанъ Стамболовия баща (търновци и трѣвиенци) не се посочва никакъвъ неговъ роднина въ Трѣвна.

 

 

9

 

издигнали ханъ. Архитектурата на обширната сграда нѣма нищо наше. Тя е на два етажа, съ стени отъ правилни каменни блокове, които изглеждатъ полирани. Сградата е безъ стрѣха и сравнително съ твърде малки прозорци, които сѫ безъ кепенци.

 

Въ своя ханъ двамата братя сѫ били гостилничари и кафеджии. А довеждали сѫ тѣ отъ Цариградъ и трупи гимнастици и карагьозчии. Навѣрно, край тѣзи трупи малкиятъ Стефанъ е станалъ гимнастикъ. Той се възправялъ на рѫце и е ходѣлъ на тѣхъ.

 

Детето Стефанъ Стамболовъ не е проговорило до три годишната си възрасть, — мънкало е само „мѫ-ѫ" и затова въ семейството сѫ го наричали „мѫнчо". Но на третата си година то е проговорило изеднъжъ „като старъ човѣкъ". А после, когато „момченцето" е прислужвало на баща си въ хана (разнасяло кафета), за него е запомнена странна историйка. Въ хана се криелъ нѣкакъвъ дѣдо Никола (навѣрно, известниятъ дѣдо Никола отъ Горно-орѣховската завѣра), който свикалъ една вечерь младежи на тайно събрание. Малкиятъ Стамболовъ залепилъ ухо отвънъ на вратата. Усетили го най-после. Тогава той призналъ, че е подслушвалъ всичко, но нѣмало да ги издаде „и съ кремъкъ да го дератъ!" Тайнствениятъ дѣдо Никола се затрогналъ отъ малкото момче и когато си заминалъ, оставилъ на малкия една старинна булгарина.

 

Така Стамболовъ отъ дете е научилъ да свири на тоя народенъ инструментъ.

 

Като ученикъ Стамболовъ ще да е привлѣкълъ общо внимание, та вече на 16 годишна възрасть той е билъ изпратенъ „на учение въ Русия", като стипендиантъ на Търновското училищно

 

 

10

 

настоятелство. Ето така той е можилъ да се види руски семинаристъ въ Одеса. Това е било презъ 1870 година. Тукъ младежътъ е попадналъ въ тайна група руски идейници — прудонисти.

 

Презъ близо две години той е билъ библиотекарь на групата. И въ тоя кѫсъ периодъ отъ раннитѣ години на Стамболова трѣбва да се търсятъ както източницитѣ на знанията му, така и зигзага, по който се оформяватъ основнитѣ черти на неговия характеръ. Защото по-късно той е нѣмалъ време да работи върху себе си.

 

Може съ основание да се допусне, че презъ дветѣ семинаристки години въ Одеса Стамболовъ е челъ много съ известната фанатична упоритость на младитѣ въ нашия народъ. Легенда е, че бѣлитѣ полета на единъ екземпляръ отъ руския преводъ на Марксовия „Капиталъ" сѫ били нашарени съ собственорѫчни бележки отъ Стамболова. Горещиятъ младежъ—прудонистъ е намиралъ какво да възразява на Маркса комай въ всѣка страница отъ капиталното съчинение! Това е знаменателно. Такава полемика, колкото и младежка да е, предполага не само известни знания, но и мислителнитѣ способности, ако не на математикъ, то поне на икономистъ.

 

Стамболовъ е щѣлъ да плати скѫпо за благодатнитѣ си семинаристки години въ Одеса. Полицията подушила тайната група прудонисти и предприела арести. За щастие, между заподозренитѣ не е попадналъ и мургавиятъ библиотекарь. Той успѣлъ да се укрие. На това сѫ му помогнали раннитѣ гимнастически упражнения. Семинаристътъ е съумѣлъ да се приспособи въ единъ

 

 

11

 

търговски параходъ за матрозъ, и така се е прехвърлилъ въ Ромъния.

 

Тукъ пъргавиятъ и каленъ вече въ нелегално боравене руски семинаристъ ще да е проникналъ въ българскитѣ комитетски срѣди. Но не се е застоялъ срѣдъ тѣхъ: въ началото на учебната 1872—73 година той е вече учитель въ родния си градъ — В. Търново. Младежътъ е, обаче, още кипещъ. И учителството му, споредъ Никола Обретеновъ, е траяло день до пладне. Немирниятъ учитель зачестилъ презъ нощитѣ да отскача по селата и е билъ толкова безогледенъ, че самитѣ селяни сѫ се оплакали на „търновското настоятелство" отъ непредпазливостьта на „даскалчето".

 

Пакъ споредъ Обретенова, настоятелството уволнило Стамболова само формално — за свое ограждане, т. е. безъ да му отнеме заплатата. Обаче въ Търново се твърди, че Стамболовъ е нарисувалъ голѣма картина — бой на българи и турци; окачилъ я на коридора на училището, а това е дошло до ушитѣ на турцитѣ и буйното „даскалче" е трѣбвало да бѣга задъ Дунава, безъ да става нужда да бѫде уволнено — формално или не — отъ настоятелството.

 

Сега въ Ромъния Стамболовъ ще да е вече изцѣло въ комитетскитѣ срѣди. А може би е отскачалъ и нелегално отсамъ Дунава. За всѣки случай, следъ десетина месеци отъ своето забѣгване въ Ромъния той се явява въ конгреса на българскитѣ комитети въ Букурещъ като втори делегатъ на Търновския окрѫгъ. Тогава той е само 19-годишенъ.

 

А въ началото на 1875 г., значи, следъ малко

 

 

12

 

повече отъ една година, Стефанъ Стамболовъ е билъ замѣстникъ на Васила Левски — споредъ историка на нашитѣ освободителни борби Д. Т. Страшимировъ („Априлското възстание", т. I, стр. 164). Младиятъ само на 21-годишна възрасть революционеръ, минава въ Турция като главенъ нелегаленъ апостолъ на свободата (съ пълномощно отъ Централния Задграниченъ Б. Р. Комитетъ, че е неговъ представитель „за вѫтрешностьта"). Фактътъ е отъ голѣма психологична важность. И търси сериозно обяснение.

 

 

II.

Възходътъ на Стефанъ Стамболовъ. Първи стѫпки като апостолъ. Въ Старозагорското поле.

 

 

Чудно е, че 21-годишниятъ Стамболовъ се опредѣля за замѣстникъ на Васила Левски. Това налага две допущения.

 

1) Или следъ обесването на Левски (предшествувано отъ предателства и разкрития) комитетскитѣ редове сѫ толкова бедни отъ хора, щото не се намира подходящъ замѣстникъ на великия апостолъ;

 

2) Или пъкъ Стамболовъ трѣбва вече да е оформенъ като изключителна фигура всрѣдъ комитетскитѣ сили, та се е наложилъ на всички въпрѣки възрастьта си.

 

Василъ Левски е самороденъ колосъ. И нѣма съмнение, че замѣстването му ще да е било много трудно. Но и трескавиятъ темпъ на нашето възраждане — и национално възбуяване — не е позволявалъ да се догонва нуждата отъ зрѣли по

 

 

13

 

възрасть водители. Въ борческитѣ редове изведнъжъ е бликналъ неочаквано многочисленъ кадъръ отъ интелигенти. Така за замѣстникъ на Васила Левски не е билъ удобенъ доморасълъ човѣкъ, какъвто е билъ „Дяконътъ". А види се, нѣмало е на лице такъвъ възмѫжалъ интелигентъ, който да се нагърби съ всичкитѣ физически и морални трудности на нелегалното организаторско кръстосване на обширнитѣ български области въ Европейска Турция. Опитътъ съ единъ интелигентенъ българинъ — бесарабецъ (заловенъ въ Сливенъ отъ турцитѣ, но после освободенъ като руски поданикъ) е свършилъ много печално: човѣкътъ билъ вече съ руски нрави и още въ началото на своята апостолска дейность се провинилъ въ сексуално увлечение, та се е провалилъ непоправимо (споредъ тогавашната битова строгость у насъ).

 

Така изборътъ на досущъ младия още Стефанъ Стамболовъ за замѣстникъ на апостола Левски действително ще да се е дължалъ преди всичко на липса отъ подходяща и проявена личность между възрастнитѣ български революционери — интелигенти.

 

Но и наличнитѣ качества на младия Стефанъ Стамболовъ сѫ подкупвали общото разположение въ комитетскитѣ срѣди. Въпрѣки възрастьта си, той вече е наподобявалъ въ нѣкои отношения Васила Левски. Преди всичко, Стамболовъ е притежавалъ, като самобитния Дяконъ, натюрелъ, отсѣчено решителенъ на действие; умъ далновиденъ за подбиране на срѣдствата и ясенъ за опредѣляне на задачата; воля твърда и съ заразителна внушителность. При това младиятъ човѣкъ е

 

 

14

 

проявявалъ духовитостьта на нашитѣ балкански колибари. А и въобще е притежавалъ съобразителность и хитрина, присѫщи на мизиецъ. Къмъ всичко това Стефанъ Стамболовъ е добавялъ още една черта на Василъ Левски: той е пѣялъ българскитѣ народни пѣсни съ заразителна задушевность и тъй гласовито, както е правѣлъ това само Дяконътъ. А трѣбва да се пренесемъ въ онова тъмно и пакъ възторжено време на народно възмогване, за да разберемъ обаянието, което ще да е упражнявалъ Стамболовъ съ това си качество на народенъ пѣвецъ.

 

Не ще е било безъ значение, навѣрно, и подвигътъ на семинариста Стамболовъ въ Одеса: той се е изтръгналъ отъ мрежата на руската явна и тайна полиция, успѣлъ е после да я заблуди и чрезъ своята моряшка авантюра (постѫпилъ за матрозъ въ единъ гръцки параходъ) можилъ благополучно да се прехвърли въ Ромъния. Всрѣдъ наличнитѣ тогава сили въ българския революционенъ лагеръ не ще се е намиралъ другъ, който да е разполагалъ съ такова бунтарско минало.

 

А не бива да се пренебрегне и обаянието на единъ всестранно обдаренъ младъ човѣкъ, какъвто се очертава Стефанъ Стамболовъ още въ раннитѣ си години. По темпераментъ, начетеность и ораторски дарь той е билъ не само най-близо до народния поетъ (и изпъкналъ вече националенъ вождъ) Христо Ботйовъ, но дори е стоялъ наредъ съ него! Споредъ историка Д. Т. Страшимировъ, Ботйовъ и Стамболовъ сѫ били не само недѣлими, но и изравнени по-между си (били сѫ при задушевно другарство тъй беззаветни въ взаимната си готовность да въздигнатъ своя злополученъ

 

 

15

 

народъ, че при единъ идеенъ споръ, — въ горещото си съревнование къмъ единомислие, — сѫ идвали до сблъскване съ револвери въ рѫка. . .)

 

И накрай — не ще е право да се отрече и стихотворството не Стамболова. Неговитѣ бунтовнически пѣсни („Не щеме ний богатство", „Спи спокойно, мой детенце" и др.) сѫ били още тогава много популярни. Нѣма съмнение, по художествена стойность тѣ не бива дори да се споменаватъ край Христо Ботйовитѣ. Но — нали? — общото наше културно ниво тогава е тъй низко, че навѣрно Стамболовитѣ пѣсни ще да сѫ допадали на вкусоветѣ и разбиранията много повече, отколкото може да се мисли днесъ.

 

Така Стамболовъ, макаръ и действително твърде младъ, е можелъ дори само съ горнитѣ си качества да бѫде посоченъ за замѣстникъ на „бай Левски". А къмъ всичко горньо трѣбва да се добавятъ и промѣненитѣ настроения и разбирания както въ българскитѣ революционни крѫгове, така и въ самитѣ рѫководни български обществени слоеве. Възбуяли сѫ вече душитѣ и не сѫ могли да понасятъ робството. Докато Василъ Левски се придържа фанатично о началото, че възстание трѣбва да се предприеме само следъ пълно организиране и общо въорѫжаване", сега въ душитѣ зрѣе фаталистичното — „ще възстанемъ, че каквото Богъ даде". А за такива разбирания и за такова обществено настроение ще да е подхождалъ тъкмо единъ младъ и дързъкъ апостолъ като Стефанъ Стамболова. Никола Обретеновъ разказва следния случай: у тѣхъ е пренощувалъ веднъжъ Стамболовъ още съвсемъ момче. Презъ нощьта баба Тонка събудила сина си твърде

 

 

16

 

изплашена; споредъ нея „момчето", „гостенчето" трѣбва да се е „побъркало"! То се било възправило въ стаята си по бѣли дрехи и махало съ рѫце, крещѣло. Никола (тогава Тиховъ) отърчалъ да види. И се разсмѣлъ: момчето по бѣли дрехи всрѣдъ стаята декламирало съ рѫкомахания и съ пъленъ гласъ свое нѣкакво ново бунтовническо стихотворение! . . .

 

Наложително е да допуснемъ, че Стамболовъ, който презъ 1873 г. е втори представитель на търновскитѣ комитети въ Букурещкия революционенъ конгресъ, не ще е стоялъ все въ Ромъния цѣли две години — отъ 1873 до 1875 [*] г. Той ще да е отскачалъ по свой починъ отсамъ Дунава на нелегална работа и така ще да се е подготвилъ за апостолъ, като при това ще да е спечелилъ и теренъ поне въ търновско, т. е. ще да се е проявилъ като агитаторъ. А тъкмо такъвъ младъ и образованъ човѣкъ е подхождалъ за замѣстникъ на Левски при новитѣ настроения и разбирания.

 

Като формално признатъ „апостолъ за вѫтрешностьта", Стефанъ Стамболовъ минава въ Турция при Русе въ началото на 1875 г. Той прехвърля лично и партида орѫжие. Но турцитѣ залавятъ орѫжието. И, значи, подушватъ какъвъ човѣкъ е прехвърлилъ Дунава.

 

Тоя случай крие първата психологично важна стѫпка въ апостолския периодъ отъ живота на Стефанъ Стамболова. Очевидно, той удря о камъкъ. И е редно, при такова опасно злополучие

 

 

*. Твърди дѣдо Обретеновъ, че Стамболовъ по това време е билъ учитель въ Цариградъ. Остава да се документира.

 

 

-----------

 

Стефан Стамболовъ — 1871 г.

 

 

17

 

(залавянето на партидата орѫжие и възбудата отъ това у турскитѣ власти) младежътъ апостолъ да се спотаи нѣкѫде въ Русе или даже да се върне назадъ въ Ромъния, докато се успи пакъ турската полиция. Но Стамболовъ ще да е вършилъ това не за пръвъ пѫть. А види се, той е билъ вече — макаръ и само 21 годишенъ — напълно оформена индивидуалность и то тъкмо въ ония контури, въ каквито го видѣ и позна историята по-късно: не знае да се връща назадъ и не умѣе да работи наполовина.

 

Споредъ Д. Т. Страшимировъ, Стамболовъ е успѣлъ отъ Русе да се прехвърли при по-близкитѣ си и по-вѣрни революционни ядра въ търновско. И веднага се е заловилъ за трескава организаторска работа. Помагало му е, навѣрно, и общото повишено настроение въ народнитѣ маси. А това трѣбва да го е направило още по-увѣренъ и предприемчивъ. Той е прехвърлилъ и Стара-планина — втурналъ се е на работа въ обширното тракийско поле. Тукъ сѫ го придружавали и двама негови съграждани, единиятъ отъ които — учитель Момчевъ — при опита за възстание само следъ нѣколко месеци въ Стара-Загора — не е издържалъ ужаса и е предалъ всичко на турцитѣ. Въ старозагорското поле организаторското дѣло на Василъ Лезски ще да е било много по-запазено: въ работата сѫ били всички попове, учители и първи хора по градове и села. Стамболовъ е успѣлъ въ кѫсо време да обходи Тракийската обширна низина, стигналъ е до Родопитѣ и е проникналъ въ тѣхъ. (Когато следъ нѣколко месеци младиятъ апостолъ е призовалъ тракийци предъ Стара Загора, за да превзематъ града, на неговия гласъ се отзовали

 

 

18

 

и нѣколко десетки родопци отъ селото Обручище надъ Харманлий, въорѫжени съ шишенета).

 

 

III.

Възстанието въ Херцеговина. Стамболовъ въ Букурещъ. Връщането му въ Стара-Загора. Стратегия за възстание презъ 1875 г.

 

Въ пролѣтьта на 1875 година изеднажъ европейскитѣ владения на султана се обхванали отъ треската на бунта: избухнало Херцеговинското възстание. Повлѣкли сѫ се отъ всички страни войски и турски доброволци на западъ, къмъ сръбскитѣ земи. Това засилило бунтовнишкатз треска въ Тракия. Мълвитѣ за събитията сѫ прониквали и въ последното селце, тревогата е обзела всичко младо. Трѣбвало да се бърза. А Стамболовъ е билъ въ севернитѣ поли на Родопитѣ. Трѣбвало е сега той да отскочи въ Букурещъ, да бръкне — заедно съ Ботйова — въ каситѣ на по-богатитѣ българи изъ Ромъния, за да достави орѫжие; да нареди после планъ за общо възстание по дветѣ страни на Балкана; а накрай да мине и лично къмъ действие. Налагало се е всичко това да стане съ оная бързина, която се е диктувала отъ самия кипежъ въ душитѣ. А не е било лесно да се отскочи въ Букурещъ отъ далечнитѣ разстояния задъ Хасково (при тогавашнитѣ пѫтни съобщения, презъ Срѣдна-гора и Стара-планина, и при необходимостьта да се заобикалятъ турскитѣ военни и полицейски постове).

 

Ето, предъ тази трудна задача Стефанъ Стамболовъ е пакъ въорѫженъ съ ония конспираторски хитрини и дързость, съ които той, като одески семинаристъ, се озовава матрозъ въ гръцки параходъ,

 

 

19

 

та се изтръгва отъ руската полиция и се прехвърля въ Ромъния.

 

По европейскитѣ „източни жѣлезници" (Саранъ-бей — Цариградъ) имало и български желѣзничари. Между тѣхъ е билъ и нѣкой си Ивановъ, който се числѣлъ вече въ революционната организация. Ето къмъ него се е обърналъ Стамболовъ. И се превърналъ на желѣзничарь, та се е озовалъ въ Цариградъ. Навѣрно, Стамболовъ е билъ придружаванъ отъ самия Ивановъ — или отъ другъ българинъ: той съ пристигането си още въ Цариградъ е влѣзълъ въ българскитѣ срѣди и е билъ представенъ на графъ Игнатиевъ (може би, отъ дѣдо Петко Славейковъ. Споредъ едно писмо на Стамболова до Букурещкия комитетъ, писано отъ Стара-Загора презъ августъ сѫщата година, той почти убедилъ дѣда Славейкова да се прехвърли въ Ромъния). Така Стамболовъ е сполучилъ съ съдействието на графъ Игнатиева, да се прехвърли въ Одеса съ руски параходъ и отъ тамъ — въ Ромъния. Фактътъ е отъ голѣмо психологично значение.

 

Одескиятъ семенаристъ отъ преди три години, който като секретарь на таенъ прудонитски крѫжокъ е билъ търсенъ отъ руската полиция (за да бѫде заточенъ, може би), сега се явява протеже на руската дипломация. Очевидно младиятъ Стамболовъ е вече не само човѣкъ напълно отърсенъ отъ книжни позиции. Той трѣбва да се чувствува — и да умѣе съ представителность да се налага кѫдето трѣбва — за български националенъ вождъ. Това на — 21 годишна възрасть!

 

 

20

 

*  *  *

 

Ако отъ бунтарския периодъ въ живота на Стефанъ Стамболовъ имахме само горното начало на личенъ възходъ, то пакъ би било доста, за да се отхвърли афоризма на покойния Димо Кьорчевъ, че презъ освободителната руско-турска война стихийниятъ човѣкъ се е държалъ настрани, т. е. бездѣенъ, само защото е „чакалъ да се освободи България, за да я управлява".

 

Когато единъ младежъ е излагалъ не веднъжъ главата си за дѣлото на своя народъ и по тоя колкото геройски, толкова и мѫченически пѫть е успѣлъ още на 21-годишна взрасть да заеме положението на фактически вождъ, естествено е — и е неотклонимо — той да се надъха не само съ самомнението, но и съ съзнанието на генералъ. А човѣкъ съ такова съзнание не може — и не трѣбва! — да се нареди като безименъ борецъ, като безразличенъ номеръ въ масата на бойцитѣ при една война. Той чувствува вече своята цена и ще чака — и ще търси да се ангажира въ сложния подемъ, какъвто представя една война, само като изключителна единица, т. е. пакъ като началникъ срѣдъ своя народъ (ако не и въобще като началникъ на своя народъ), за освобождението на който се води избухналата война, какъвто е въ сѫщность и случаятъ.

 

А революционната дейность на Стефанъ Стамболовъ не се свършва съ изложеното горе. Наопаки, тя тепърва почва. И зема такива размѣри, че той се надъхва дълбоко и непоколебимо съ самочувството на първостепенна сила въ живот своята страна.

 

 

21

 

Къмъ края на пролѣтьта презъ 1875 г. Стефанъ Стамболовъ е въ Букурещъ при Христа Ботйова, който е председатель на Задграничния централенъ б. р. комитетъ (Любенъ Каравеловъ се е вече оттеглилъ). Българската емиграция въ Ромъния е възбуяла: личи обща готовность за морални и материални жертви по желаното възстание въ България. Това се дължи преди всичко на кипналото въ широки размѣри борчество срещу турцитѣ въ Херцеговина. Споредъ едно писмо на Стамболовъ до Никола Обретеновъ, той (членъ на централния революционенъ комитетъ въ Букурещъ заедно съ Ботйова) успѣва да изпрати на възстаническитѣ лагери въ Херцеговина помощь отъ 1000 турски лири. Помощьта е занесена отъ нароченъ пратеникъ, който има мисията да ободри херцеговинцитѣ съ клетвено съобщение, че непременно ще действуватъ и българитѣ, — ще действуватъ скоро, комай веднага!

 

Ето при такъва психична треска Стамболовъ наново се връща въ Турция, решенъ да дигне на всѣка цена възстание. А за центъръ на движението избира Стара-Загора — срѣдище далечъ отъ източно-българскитѣ земи. Случаятъ е сѫщо отъ голѣма психологична важность. Защо, наистина, младиятъ вождъ пренебрегва своята първична база— Стара планина — Търново — Русе, която е такъва и на Василъ Левски ? (Левски, както се знае, държи за срѣдище Ловечъ). Ако Стамболовъ по психология отговаряше — даже най-малко! — на онази концепция, която сьдържа афоризма на покойния Димо Кьорчевъ („не се излага, щади главата си, защото чака да се освободи България, че да я управлява"), той би останалъ да действува

 

 

22

 

въ своя Търновски окрѫгъ, който прониква до срѣдищна Стара-планина (до лесоветѣ въ тила на Мара-Гидикъ и Юмрукъ чалъ) и, значи, който е удобенъ за партизански възстанически действия. А при това сѫщиятъ окрѫгъ допира и спасителния (при поражение) Дунавъ. Прочее, какви сѫ съображенията на младия вождъ, та избира за срѣдище Ст. Загора?

 

Отъ всички най-крупни водителски фигури въ нашата нова политическа история Стефанъ Стамболовъ се очертава като най-отсѣченъ държавнически типъ: никога не играе на думи и най-малко изпада въ демагогия. А за такъвъ човѣкъ, да се предприеме народно възстание ще рече: да се победи или да се мре. Нѣщо повече: за Стамболова да се дигне възстание при тогавашнитѣ условия ще рече да се мре. И тъй като той е напластилъ вече въ себе си съзнание на голѣма самоцена, лесно е да се разбере, че ще потърси да се нагърби съ задача, която да отговаря не неговитѣ стихийни сили: ще иска заслужено да се „похарчи".

 

Само така може да се обясни, че Стамболовъ, щомъ е решилъ да предприеме сериозни действия въ подкрепа на Херцеговинското възстание, избира Старо-Загорския окрѫгъ и въобще Тракия.

 

Условията въ Тракия не сѫ само посоченитѣ вече, по силата на които Стефанъ Стамболовъ се издига до пиедестала на Василъ Левски още само 21-годишенъ младежь, т. е. на лице въ Тракия не е само общото българско възбуждение, което чака бунта и не мисли за последствията. Пъкъ и въобще за историческия моментъ не е вече задача „да се дигне възстание, че каквото Богъ даде". Сега трѣбва да се предприеме движение, което

 

 

23

 

има строго опредѣлена цель: да ангажира часть отъ турскитѣ военни сили (които се точатъ къмъ Херцеговина) и то да ги ангажира за колкото се може по-дълго време. А за такъва цель тъкмо Русенскиятъ вилаетъ най-малко е подхождалъ. Той е билъ, преди всичко, турско военно срѣдище (съ крепоститѣ — и голѣмитѣ гарнизони въ тѣхъ: Шуменъ, Силистра, Русе). И после: тукъ е турската етническа база на северъ отъ Стара-планина — голѣмитѣ колонии отъ малоазийски турци въ „Дели орманъ", „Камчибой" и „Тузлукъ". Едно частично българско движение въ Търновския окрѫгъ би било подавено отъ турцитѣ само за нѣколко дни. И херцеговинцитѣ не биха почувствували никакво облекчение. (Гарнизонитѣ въ Шуменъ — Силистра и безъ това сѫ многочислени съ предназначение да посрещнатъ външенъ неприятель).

 

А положението въ Старо-загорско (и въ Тракия въобще) е коренно различно. Докато въ Търновския окрѫгъ готовностьта на българскитѣ маси да се вдигнатъ на борба срещу турското владичество е било предимно политическо (и е идѣло отъ голѣма маса дребнособственишки села), въ Тракия, наопаки, то е било по-скоро аграрно. Въ благодатното тракийско поле комай всички села сѫ били превърнати въ владения на турската поземлена аристокрация — беговетѣ. И нѣкогашнитѣ дребнособствени български стопани (следъ държавната централизация на Асеновци, която отмѣнява болярскитѣ ленни права) сѫ станали чифлигари и ратаи. Но въ нашитѣ народни маси не е загаснала основната черта на българина: „свое да има, свое да работи, господарь да си е". А при това турската аристокрация въ по-ново време е била вече разложена: живѣла

 

 

24

 

е разсипнически — съ „харемлици", „алаи", „ахлапи". Така почнали сѫ беговетѣ да се разоряватъ: чифлицитѣ имъ вече сѫ минавали въ рѫцетѣ на „филибешки" (пловдивски) богаташи — гърци и българи. Това е пробудило собственишкитѣ апетити на българскитѣ селски маси. „Ако се прогони турчинътъ", селянитѣ ще си заграбятъ „бащината земя"... Ето на тази основа е водена революционната агитация изъ Тракия. И е водена тя досущъ искрено. Най-живото революционно срѣдище на селата въ Старо-загорското поле — Арабаджиево (съ известния въ освободителнитѣ борби тукъ дѣдо Иванъ Арабаджията) е участвувало въ движението съ женитѣ и децата, защото селото се е било разрастнало (край коларството), поминъкътъ е станалъ мѫченъ, а голѣма часть отъ селската земя се е владѣяла отъ бегъ. И ето окото на селянитѣ — чифлигари и занаятчии — е било въ тази земя. Така, по-късно, презъ освободителната руско-турска война, щомъ селото е било окупирано отъ „казацитѣ", жителитѣ веднага си подѣлили турския чифликъ братски — съ „чопъ". На тая побуда у българскитѣ селски маси въ Тракия се дължи дори предателството на Ненко Балдевеца въ Срѣдногорското възстание. Той е билъ управитель на турски чифликъ въ селото си Балдево. И се явилъ човѣкътъ на революционния конгресъ въ Оборище не като турски шпионинъ, а като обнадежденъ българинъ — чифлигарь. Ще се бие и той, ще се биятъ и всички, за да прогонятъ „анадолцитѣ", че да си зематъ „бащината земя"! Но човѣкътъ се убедилъ въ Оборище, че замисленото възстание е несериозно: нѣма орѫжие по признанието на самия Бенковски! А какъ

 

 

25

 

може да се прогони врага безъ орѫжие? Турцитѣ ще изловятъ всички заговорници и ще ги избесятъ. Пъкъ ето между заговорницитѣ е билъ самъ Балдевецътъ! Не, тоя робъ, който не се движи отъ никакви граждански побуди, трѣбва да спаси главата си! И заявява открито на нѣколкото си познати още въ самото Оборище: „Това тъй, както сте я нагласили, е детинщина. Азъ ще ви предамъ!" Ако Ненко Балдевецътъ бѣше дошелъ на Оборище като шпионинъ, би ли обадилъ на своитѣ хора тамъ, че ще ги предаде? А тоя робъ съобщава предателското си решение така възмутенъ, че думитѣ му достигатъ до самия Бенковски. И тоя веднага изпраща хора да го настигнатъ и убиятъ. Ако изпратенитѣ терористи бѣха успѣли да догонятъ Ненко Балдевеца, въ новата ни история не щѣше да има предатель на Срѣдногорското възстание.

 

Стефанъ Стомболовъ, който още като одески семинаристъ е челъ „Капитала" на Маркса — и е полемизиралъ съ автора, — не е можелъ да не вникне въ тази икономическа побуда на българскитѣ селски маси въ Тракия — побуда, по силата на която тѣ сѫ били готови на масово възстание.

 

Ето само затова той ще да е избралъ Старозагорския окрѫгъ, когато е решилъ да предприеме частично действие въ подкрепа на възстаналитѣ херцеговинци.

 

 

26

 

IV.

Око на вождъ. — При Б. ц. р. комитетъ въ Букурещъ. Едно историческо писмо на Стамболова. — Частично възстание въ Тракия. — Стамболовъ като националенъ вождъ. — Ядро за българска държава.

 

Живи сподвижници на Стефанъ Стамболовъ отъ преди освобождението на България (и негови съграждани) твърдятъ съ увѣреность (а и разказватъ съ голѣми подробности), че той, когато е отивалъ да вдига възстание въ Стара-Загора, миналъ презъ Търново, взелъ тѣхъ (живитѣ сподвижници), а по пѫтя въ едни балкански колиби увлѣкълъ съ себе си и единъ мѣстенъ войвода, та така въ Стара-Загора се явила цѣла група бунтари.

 

Историческата паметь у застарѣлитѣ съучастници на отдавнашни крупни събития обикновено е несигурна: отъ много разказване при различни случаи (и обикновено въ присѫтствие на сѫщо така живи съучастници, съ които често влизатъ въ споръ) тѣхната паметь се замъглява, почва да имъ измѣня и накрай се забърква.

 

Презъ пролѣтьта на 1875 г. Стефанъ Стамболовъ е можелъ да се яви при Б. ц. р. комитетъ въ Букурещъ само за нѣколко дни, като е иделъ отъ далечнитѣ предгория на срѣдната Родопска верига (отъ Хасковско). Това той е можалъ да извърши, като е издействувалъ помощьта на руския посланикъ въ Цариградъ графъ Игнатиевъ. Младиятъ апостолъ е разполагалъ, навѣрно, съ руски пѫтнически билетъ (а може би и формаленъ паспортъ). Защо той да не използува сѫщия руски

 

 

27

 

документъ и за връщането си въ Цариградъ? На това го е подсещало преди всичко онова трескаво психическо състояние, въ което се е намиралъ той поради внушителното възстание на херцеговинцитѣ!

 

И случаятъ е действително такъвъ: Стамболовъ, за да се яви веднага въ Старо-Загорско, не е прехвърлилъ Дунава и не е миналъ презъ Търново, нито е тръгналъ за Стара-Загора съ бойни другари, а се качилъ пакъ на руски параходъ и се явилъ въ Цариградъ. За щастие, това твърдение може да се документира.

 

Въ музея при Габровската Априловска гимназия се пази едно саморѫчно писмо на Стамболова до Б. ц. р. комитетъ въ Букурещъ отъ 29 августъ 1875 год. Писмото е писано отъ Ст.-Загора само 8 дни преди опита за масово възстание тукъ. Ето дословно това писмо по преписа на г. П. Димитровъ, който урежда музея:

 

„Загора 1875 г. августъ 29".

До Б. Р. Комитетъ въ Букурещъ.

 

Братя,

 

Пристигамъ въ града, безъ да срещна никаква прѣчка. Сега съмъ вече въ безоспасно мѣсто, отъ дето скоро, щомъ приемемъ потрѣбнитѣ известия отъ разнитѣ мѣста, ще захванемъ бунта. Ето какво направихъ въ Цариградъ

 

У. Цанковъ бѣше ми далъ една записка отъ Коунджича до черногорския капитанъ въ Цариградъ. Азъ отидохъ въ Цариградъ при него и се разговаряхме. Той ми каза, че ималъ на разположението си до 2000 черногорци, които щомъ имъ заповѣда ще скочатъ на кракъ и ще обърнатъ Цариградъ на прахъ. Той е съгласенъ да запали

 

 

28

 

Цариградъ, но само за това потрѣбни му са 1500 т. л., за да има съ какво да купи орѫжие на своитѣ хора. Тия пари той иска отъ нашия комитетъ въ Букурещъ, комуто се обещава да слугува вѣрно и да направи всичко, което е възможно, за да направи най-голѣма вреда на турцитѣ въ Цариградъ.

 

„Въ Цариградъ се маяхъ само два дни. Ходихъ да намѣря Славейкова, но не го намѣрихъ въ кѫщата му и като го чакахъ до 4 часа отидохъ си, като му оставихъ писмо, въ което му бележахъ да замине за Букурещъ, дето ще го приематъ като баща българитѣ (следва три реда шифъръ). Известете ни по скоро, хора пратихте ли за Цариградъ, защото ние съ тѣхъ искаме да сме въ споразумение. Азъ съмъ оставилъ въ Цариградъ човѣкъ, до който да се обръщатъ за сведение отъ българитѣ.

 

„Картитѣ, пугалитѣ (?), динамита и д. ако сѫ дошле, безъ друго да ги пратите.

 

„Тотю доде ли?

 

„Пари събиратъ ли се?

 

„Панайотъ скоро ще излѣзе ли ?

 

„Приеха ли участие и старитѣ?

 

„Сичка Тракия е военно.. . Сѣкий си купува орѫжие и джупане. По градоветѣ, дето има да се продаватъ револвери, пушки, куршуми, нищо не е останало. Цената на орѫжието е много горня. Гледайте още отъ сега хванете да купувате орѫжие, защото ще бѫде много потрѣбно (следватъ четири нечетливи думи).

 

Сѣки день заминава войска за сръбската граница. Почти нийде изъ Тракия нѣма войска, има тукъ въ Загора, 20—30 келеви заптии.

 

Кажете на Ботева, че тукъ се научихъ, че

 

 

29

 

братъ му билъ запрѣнъ въ Филибе, отъ дето сполучилъ да побѣгне и сега не се знае де е. Така се научавамъ.

 

Поздравете отъ мене въ Браила Пѣеви и Икономова, които много уплашихъ съ заминаването си отъ Влашко.

 

Вашъ Стамболовъ

 

(Писмото е съ полуфонетиченъ правописъ, която не спазвамъ — за улеснение).

 

 

Така Стефанъ Стамболовъ презъ лѣтото на 1875 г., когато е решилъ да дигне частично възстание въ Тракия, не е миналъ презъ Търново и Стара-планина (както твърдятъ живитѣ сподвижници въ родния му градъ), а се е прехвърлилъ въ Цариградъ (вѣроятно, съ руски параходъ). И отъ тамъ само следъ два дни е тръгналъ за Тракия — сигурно пакъ по „Източнитѣ желѣзници" съ съдействието на българина-чиновникъ по тѣзи желѣзници Ивановъ.

 

Стамболовъ трѣбва да е слѣзълъ още въ Харманли и веднага е почналъ разпорежданията си за възстание. Както вече се спомена, отъ родопското село Обручище надъ Харманли сѫ тръгнали 60 души обрѫжени възстаници къмъ Стара-Загора, дето сѫ били презъ нощьта срещу опредѣления день — 7 септемврий — за бунта. Движили сѫ се презъ нощитѣ — на малки групи по различни пѫтища.

 

Страната е давала всички характерни въ историята на народитѣ признаци, че е въ надвечерието на бунтъ. Търсенето на орѫжия е всеобщо, тѣ поскѫпняватъ и не се намиратъ. При това вървятъ войски къмъ сръбската граница и гарнизонитѣ изъ

 

 

30

 

Тракия сѫ изпразнени: „въ Загора има само 20—30 келеви заптии". Турското правителство не е непредвидливо, като действува така. Преди всичко „раитѣ" сѫ безорѫжни, не сѫ служили въ войската, изгубили сѫ отдавна войнственъ духъ. При това повечето тракийски градове и градовце сѫ турцизирани: мнозинството имъ е мохамеданско — служило въ войската и е войнствено като владетелно племе. И после: Тракия е срѣдищна область за европейскитѣ владения на империята, тя е оградена съ стратегично разпредѣлени турски етнически групи: съ турски села по течението на Тунджа (между Стара-планина и Срѣдна-гора), съ голѣмата турска група въ Родопитѣ (Кърджалийско), съ войнственитѣ помаци въ Тъмръша и съ голѣмата военна крепость Одринъ. И все пакъ турцитѣ сѫ бдителни: Цариградското правителство е изискало отъ българската екзархия декларация, че българитѣ ще мируватъ . . .

 

Ето при такива условия действува Стамболовъ като националенъ вождъ — само на 21-годишна възрасть.

 

И начертава планъ: ще групира предъ Ст.-3агора армия отъ нѣколко хиляди души, ще превземе града и съ вѣроятнитѣ орѫжейни складове въ него (че и съ орѫжието на грамадната му маса турско население) ще организира армия. Въ нашитѣ възстанически движения (Срѣдногорското възстание въ 1876 г., Македонското въ 1903 г. и масовото възстание на селянитѣ по Огоста въ 1923 г.) никой вождъ не се е спиралъ на тъй наложителната държавническа мѣрка: да организира армия, която ще се бори срещу армия и, облегнатъ на нея, да основе държава съ данъцитѣ ѝ, съ реквизициитѣ ѝ и съ

 

 

31

 

войсковия ѝ рекрутъ! Всички наши възстания се движатъ въ тѣсния крѫгъ на бунта: възстаницитѣ превзематъ селото или градеца си, окопаватъ се въ него и чакатъ да дойде войската да ги смаже. Голѣмото Илинденско възстание въ Македония не ни дава не само планъ за създаване на държава, но дори не чертае и стратегия за партизанска война!

 

Единственъ Стамболовъ съзнава най-ясно задачата си и я начертава опредѣлено. Би могло да се каже: условията, при които той предприема частичното народно възстание въ Ст.-Загота, го довеждатъ сами по себе си до съзнанието да създаде армия. Неговата задача е да подкрепи възстаналитѣ херцеговинци. За тая цель той трѣбва да организира издържливо движение т. е. такова, което да трае поне съ месеци и да привлѣче колкото се може повече турска войска. А такова движение налага организирането на една, макаръ и не голѣма, армия.

 

Такова допущане изглежда много убедително. Но Стамболовъ, както ще видимъ, и следъ една година, когато организира възстание вече въ своя Търновски окрѫгъ, пакъ чертае планъ, който има за задача да създаде армия, т. е. ядро за нова, за българска държава. Смѣло може да се твърди, че младиятъ замѣстникъ на Левски, който като 17-годишно момче въ Одеса е проучвалъ материалистическата философия, е успѣлъ да си изработи реалистически умъ и похвати.

 

 

32

 

V.

Неуспѣхътъ въ Стара-Загора. Жестока безизходность. Странно решение.

 

Стамболовъ пише отъ Стара-Загора на 29 августь до Б. Р. комитетъ въ Букурещъ, че „щомъ приеме потрѣбнитѣ известия отъ разни мѣста, ще захване бунта". А „бунтътъ" е насроченъ на 7 септемврий — значи, следъ 9 дни отъ датата на писмото. Очевидно, действува се съ трескава бързина. Може би, предварително е опредѣленъ деньтъ на бунта и се чака само отговорътъ на хората отъ окрѫга. А Старо-Загорскиятъ революционенъ окрѫгъ обхваща цѣлата ширина на Тракия отъ Срѣдна гора до Родопитѣ. При това поради общата неграмотностъ (особено въ полето, кѫдето и сега процентътъ на неграмотнитѣ е поразително голѣмъ — най-голѣмъ въ цѣла България, споредъ статистиката отъ 1929 година) борави се въ повечето случаи чрезъ устни заповѣди и то изпращани по невежи куриери. Ето на това последно обстоятелство — и на трескавата бързотия, разбира се — ще трѣбва да се отдаде неуспѣха на начинанието.

 

Планътъ е: презъ нощьта на 6 септемврий срещу 7 подъ Стара-Загора да се стекатъ нѣколко хиляди български възстанници, съ които да се превземе града и да се обезорѫжи турското му население. Опредѣленъ е и сборенъ пунктъ. И на тоя сборенъ пунктъ на 6 септемврий вечерьта излизатъ отъ Ст.-Загора окрѫжниятъ революционенъ комитетъ и 70 души въорѫжени старозагорци начело съ Стамболова.

 

---------

 

Стефанъ Стамболовъ — 1877 г.

 

 

33

 

За преживѣното въ тази тревожна нощь имаме фейлетонно описание отъ Захари Стояновъ. Старо-загорчени — четата, комитетътъ и Стамболовъ — чакали на опредѣления пунктъ селскитѣ възстанически маси. Но времето минавало, настанало е срѣдъ нощь, а никой не се явявалъ. Най-после решаватъ, че трѣбва да има недоразумение. И старозагорци тръгватъ да търсятъ селскитѣ възстанически маси. Последнитѣ (около 4000 души по общо твърдение, което и Захарий Стояновъ предава) наистина сѫ били групирани на другъ пунктъ. Ето при това търсене въ нощнитѣ тъмнини Захарий Стояновъ разказва, че въ края на вереницата отъ въорѫжени старо-загорци вървѣло и едно младо, което се тюхкало и псувало — поради трагичното недоразумение. И това младо било — Стефанъ Стамболовъ!

 

Следъ освобождението на България Захарий Стояновъ става близъкъ на Стамболова едвамъ по Съединението. (Д-ръ Константинъ Иречекъ бележи въ своитѣ дневници, че въ Пловдивъ служелъ за сѫдебенъ следователь нѣкой си Захари Стояновъ който билъ човѣкъ безъ образование, досущъ малограмотенъ и пакъ проявявалъ изключителна журналистическа дарба). А по Съединението на дветѣ Българии Стамболовъ е вече председатель на Народното събрание, следъ като години наредъ е билъ такъвъ авторитетъ въ либералната партия, че споредъ Д-ръ Иречека, той единственъ е примирявалъ непримиримитѣ инакъ помежду си либералски водители — Драганъ Цанковъ и Петко Каравеловъ. Прочие, сега Стамболовъ вече не е нѣкогашниятъ бунтаръ и сигурно гледа на боравенията

 

 

34

 

си отъ преди освобождението малко съ насмѣшка. А Захари Стояновъ дава горното фейлетонно описание, навѣрно, по разказитѣ на самия Стамболовъ.

 

Историята, обаче, съ Ст.-Загорския опитъ за бунтъ е била твърде трагична. Морално отговорниятъ за недоразумѣнието е билъ, разбира се, апостолътъ. Но колкото и да е билъ той тогава младъ, все пакъ не ще е вървѣлъ въ края на въорѫжената вереница отъ старо-загорци, когато сѫ тръгнали да търсятъ селскитѣ възстанничаски маси. И не ще е ставалъ той утекчителенъ, че дори и смѣшенъ съ своитѣ възмущения. Наопаки, както ще видимъ, Стамболовъ до край е запазилъ значението си на вождъ, а сѫщо и внушителностьта на своя гласъ при решенията.

 

Стара-Загора е разположенъ до голитѣ южни разклонения на Срѣдна гора. И се простира нѣколко километра на длъжъ. А подъ него е равно като длань поле — до кѫдето очитѣ гледатъ. То образува около града обширенъ полукрѫгъ. Ето по тоя полукрѫгъ сѫ тръгнали старозагорци съ Стамболова да търсятъ селскитѣ възстаннически маси. Между това лѣтната нощь е вече преваляла. Така най-после решили: Стамболовъ и въорѫженитѣ старозагорци да се изтеглятъ въ Срѣдна гора, а самитѣ членове на окрѫжния комитетъ да се прибератъ въ града — да си идатъ по домоветѣ. Съображенията ще да сѫ били: — ако турцитѣ не сѫ подушили движението презъ тази злополучна нощь, комитетътъ ще разпрати куриери въ полето и ще нареди

 

 

35

 

строго установеното групиране на възстаналитѣ селяни за следната нощь.

 

Стамболовъ се оттеглилъ съ четата въ Срѣдна гора, къмъ хайдушкото Змѣево, и изпратилъ отъ селото куриеръ въ града за свръзка.

 

И получилъ потресни новини. Турската власть не е проспала нощното движение на българскитѣ маси. Но не е могла да предприеме преследване изъ селата, защото не е разполагала съ войска. Обаче наличнитѣ въ града „20—30 келави заптии" се раздвижили и почнали арести. Така арестуваниятъ членъ на комитета — учительтъ Момчевъ — не издържалъ и почналъ да издава. А той е търновецъ, пръвъ е довелъ зимасъ Стамболова въ Стара Загора, билъ е неговъ близъкъ и като такъвъ познавалъ цѣлата комитетска мрежа съ стоящитѣ на чело лица не само въ Стара Загора, но сѫщо въ Търново, Шуменъ, Русе. И почналъ да прави поименни разкрития за всичкитѣ окрѫзи...

 

Стамболовъ ще да е билъ сътресенъ. Но не се е издалъ предъ четницитѣ си—старозагорци. Наопаки, досущъ строго е заповѣдалъ: тѣ да се пръснатъ по българскитѣ села околовръстъ и да изчакатъ удобенъ случай да се легализиратъ, т. е. да се прибератъ по домоветѣ си. А самъ той се изгубилъ отъ очи — безъ да вземе кого да било съ себе си!

 

Какво ще да е ставало презъ тия тежки часове въ душата на младия апостолъ и какво е решилъ той да върши?

 

Споредъ историка на нашитѣ възстания Д. Т. Страшимировъ, Стамболовъ е разпусналъ 70-тѣ въорѫжени старозагорци, безъ да остави никого

 

 

36

 

при себе си. И самъ е потеглилъ на северъ, къмъ Стара Планина.

 

Тоя фактъ е тъй поразителенъ (особено при крайно трагичнитѣ обстоятелства следъ съкрушителнитѣ разкрития на учителя Момчевъ въ Ст.-Загора), че позволява да търсимъ — и да установимъ — всестранната образность на Стефана Стамболовъ като психология, като характеръ и като интелектъ.

 

Преди всичко, съ другари по-славно се мре, нали? Ще се даде сражение и всѣки достойно ще сложи главата си. А ще се остави и една епична страница за възпѣване отъ поколѣнията.

 

Стамболовъ отклонява това. Очевидно, той не е романтикъ въ прѣка смисъль. Но не е ли въ случая той любвеобиленъ поетъ? Не ще ли му е домилѣло за тѣзи 70 души старозагорци, — че и за тѣхнитѣ близки ? И не ги ли е разпусналъ той, само за да се тѣ спасятъ нѣкакъ, а е оставилъ разплатата за общия неуспѣхъ да посрещне самъ съ своята глава, която турцитѣ търсятъ сега (следъ разкритията на учителя Момчевъ) подъ дърво и камъкъ?

 

По-нататъшниятъ ходъ на Стамболовия животъ отрича мекодушие въ основата на неговия натюрелъ. При това той е напластилъ вече въ душата си (далечъ преди Старозагорската злополука) непоколебимо съзнание на самоцена у първостепень общественъ водитель. А при така наслоена психология — и при властнически непоколебима воля (съ каквато историята познава Стамболовъ) той не само не може да прояви нѣкакво мекодушие къмъ сѫдбата на 70 души въорѫжени

 

 

37

 

мѫже, чийто войвода е въ случая, но би извършилъ тъкмо обратното: той би въвелъ въ четата желѣзна дисциплина — дори чрезъ разстрели! — за да спаси и тѣхъ, и себе си.

 

Така остава още едно допущане, а именно: не се ли е почувствувалъ младиятъ човѣкъ (почти младежъ!) съкрушително развѣнчанъ въ своя апостолски ореолъ и за това не е ли той прислѣзълъ до горчиво разочерование въ народнитѣ маси, че дори и въ идеализма си?

 

*  *  *

 

Ние нѣмаме и до сега по-обстойни проучвания върху неуспѣлото Старо-Загорско начинание. Но е несъмнено: при сигурна почва въ народнитѣ маси, то е предприето съ широкъ замахъ, И Стамболовъ, по своя дѣенъ натюрелъ, ще да е вложилъ въ него всичката своя стихийность. Така той презъ критическата нощь, навѣрно, е билъ напрѣгналъ цѣлата си енергия, — решенъ да победи или да загине.

 

И се е видѣлъ жестоко измаменъ — комай подигранъ — въ очакванията си (мистично тържествени у единъ трагически типъ човѣкъ, какъвто е Стамболовъ). А следъ день къмъ това психично крушение се е прибавилъ и убийственъ мораленъ ударъ: предателството на учителя Момчевъ, човѣкътъ който го е довелъ въ Ст. Загора!

 

Прочие, може много основателно да се потърси: не се ли е пречупила, наистина, волята на съвсемъ младия апостолъ и не бива ли да се допусне, че у него се е покрусила и самата вѣра въ народа ?

 

 

38

 

Стефанъ Стамболовъ е строго очертанъ въ политическата ни история отъ последвалия си шуменъ животъ като държавникъ и диктаторъ. Той е човѣкъ на вдъхновено действие, но не и на екзалтация, т. е. не пристѫпва къмъ своитѣ начинания нито само съ сърдцето си, нито само сь своя разумъ. Той е съчетание на свръхъ духовна сила съ подсъзнателень предусетъ (способность да предчувствува, да предугажда). И никое отъ неговитѣ начинания и действия не бива да се обяснява и тълкува само съ аналитиченъ умъ или само съ чувствено отношение къмъ властния човѣкъ. Потрѣбенъ е по-широкъ, по всестраненъ мисловенъ обхватъ, за да се вникне въ истинския сложенъ Стамболовъ.

 

Смѣло може да се твърди, че при Старозагорския трагиченъ случай трѣбва да се допусне у 21 годишния представитель на задграничния Българ. Рев. комитетъ дълбокъ нравственъ покрусъ. Той презъ злополучната нощь, когато се е очаквала появата на селскитѣ възстанически маси, е напрѣгнато вѣрвалъ, че стои предъ победа или предъ гибель. А на утрото се е видѣлъ презрѣнъ и отритнатъ отъ сѫдбата. При такъвъ душевенъ покрусъ много ли трѣбва за единъ досущъ младъ човѣкъ да изпадне въ разочарование, униние, безвѣрие, дори отчаяние?

 

Но при човѣкъ, който никога не губи ума си т. е. който никога не изпада въ пълна екзалтация, не може и не бива да се допусне на приумица такова разочарование, което да му пречупи волята. Не, странното обстоятелство, че Стамболовъ разформира изцѣло четата си, щомъ узнава за

 

 

39

 

предателството на Момчева въ Стара-Загора, — това странно обстоятелство търси обяснение по-друго отъ униние, безвѣрие, отчаяние. И е умѣстно да се запитаме: пуритански трѣзвениятъ до тогава и съ страшна волева сила младъ апостолъ не е ли дошелъ — при потреснитѣ обстоятелства — до убедено (разумно) ликвидаторство, какъвто е случаятъ съ Любенъ Каравеловъ следъ обесването на Левски?

 

Идеологътъ — ликвидаторъ, ако не е художнически типъ, е непременно човѣкъ, който е изпадналъ въ душевното състояние н. пр. на търговецъ следъ пъленъ фалитъ. Търговецътъ, макаръ по психична основа да е смѣтливъ резонеръ, (който още въ началото на своята търговска кариера не е можалъ да не допуща и „риска" т. е. възможностьта на разорителенъ неуспѣхъ) все пакъ въ края на краищата не може да преживѣе разоряването си и си тегли куршума. Обаче, ако той надвие на тази своя трагедия т. е. ако преживѣе своя фалитъ, остава докрай съ душа на човѣкъ, който е изпадналъ въ безчестие. Другъ е случаятъ, когато идейниятъ ликвидаторъ е художнически типъ. Белетристътъ Любенъ Каравеловъ може да се издигне както надъ личното свое злополучие и разочарование, тъй и въобще надъ безпомощностьта на своя народъ (въпрѣки накипѣлата душа на народнитѣ маси т. е. въпрѣки готовностьта имъ на саможертва). И издигнатъ така, той може да се примири съ сѫдбата, може да се съвладѣе като индивидуалность съ свой самороденъ даръ и постепенно да се отдаде както на свето специфично художествено творчество, така

 

 

40

 

и на съответнитѣ духовни отправления (педагогика, журналистика, преводачество и въобще възпитателни и просвѣтителни начинания).

 

Стефанъ Стамболовъ съ своя натюрелъ (организаторски възторжено дързъкъ, дѣенъ, стихийно енергиченъ) не подхожда за горнитѣ две рамки, нито като човѣкъ съ познатитѣ страни на неговия частенъ животъ, нито като обществена фигура, която е тъй релефно очертана въ историята на дадената съвременность. Дори се налага да кажа: той е толкова далечъ отъ обикновената мѣрка, че надхвърля и контуритѣ на значителенъ общественъ водитель. Той е изключителенъ такъвъ.

 

 

VI.

Предусетъ.

 

Строгиятъ историкъ търси у всѣки държавникъ еднакво и брутална властническа воля, и растяще обаяние на вдъхновитель. Затова той (историкътъ) съ особена любовь подчертава разликата между една властна фигура, но която е лишена отъ елементитѣ на вдъхновитель, и единъ пленителенъ вождъ, но който е колебливъ строитель и, значи, безплоденъ държавникъ. А съчетанието на тѣзи два елемента (властна воля и вдъхновено водителство) историкътъ счита като сѫщина на идеаленъ държавенъ мѫжъ.

 

Но нали? — има въ историята личности, които надхвърлятъ и тази мѣрка. Тѣ сѫ хора на такъвъ могѫщъ духъ, че се явяватъ като лостъ, като динамика на епохални събития.

 

Ако бихъ намѣрилъ смѣлость, да причисля нашия Стамболовъ къмъ тия изключителни личности

 

 

41

 

въ историята въобще, азъ не бихъ се обоялъ отъ обстоятелствата, че той се издига и действува срѣдъ малъкъ народъ, като нашия. Но ме гнети общата наша назадналость, гнети ме инертниятъ духъ у едно християнско племе, душено и изтребвано презъ вѣкове отъ по-примитивенъ, но добре организиранъ азиятски народъ. Благодарение на тази наша злополучна българска сѫдба, днесъ у насъ всѣки — и най-обдарениятъ — е само единъ психически примитивъ.

 

А такъвъ е и Стамболовъ.

 

Все пакъ той е една наша неизмѣримость!

 

Ето: животътъ му следъ Старо-Загорското злополучие открива, че той не се е отчаялъ и не се е пречупилъ въ властническата си воля, като общественъ водитель т. е. като апостолъ. А още по-малко се е поколебалъ въ своята бунтарска идеология, т. е. още по-малко е миналъ къмъ стѫпалото на идеологъ-ликвидаторъ. Прочие, какво го движи, като разпуща въорѫженитѣ си 70 бойци и тръгва самъ-саминъ на северъ, къмъ суровата и необятна Стара планина? Ако у него нѣма отчаяние, очевидно на лице е нѣкаква мистична самовѣра. А за такава самовѣра може да намѣримъ много предпоставки и още толкова обяснения. И все пакъ при най-блѣскави усилия не можемъ изчерпи сѫщината. Не може да я даде изчерпателно и самъ Стамболовъ. Защото той не е само съчетание на „воля" и „възторгъ", а е и въплотена духовна свръхсила, която често се движи само подъ единъ знаменатель: предусетъ.

 

Въ книгата си за Христа Ботйовъ („Народъ и поетъ", София 1922 г.) азъ посветихъ много страници

 

 

42

 

върху легендата, че Ботевата поема „Хайдути" е била довършена, но че рѫкописътъ е билъ изгубенъ и за поколенията се е запазилъ само началния кѫсъ. Азъ отрекохъ сериозностьта на тази легенда. Христо Ботйовъ е почналъ поемата си съ романтиченъ замахъ: той идеализира класическото българско хайдутство, което — съ своята сурова отмъстителность противъ своеволията на завоевателя турчинъ и противъ безправието въобше — е подкрепѣло и утѣшавало роба — народъ. Поетътъ чувствува, че трѣбва да се овѣковѣчи въ безсмъртенъ епосъ народното борчество срешу лихата политическа сѫдба. Но Ботйовъ — поетътъ е недѣлимъ отъ Ботйовъ — борецътъ. И когато последниятъ пристѫпва да възпѣе хайдутството, той замисля да даде не само художествено творение, но и идеалъ за новитѣ поколения. Хайдушкиятъ синь въ неговата поема — синътъ на Петка Страшника — макаръ и да е свършилъ университетъ, ще трѣбва пакъ хайдутинъ да стане! И съ тоя борчески патосъ Ботевъ изпѣва първата пѣсень на своята поема. Но понататъкъ не може да иде! Вече и въ неговото подсъзнание се таи новата истина на живота, а именно, че времето на хайдутството е минало! Наистина, не би ли било анахронизмъ, при Василъ Левски, който пѫтува изъ всички български земи само съ единъ револверъ въ джеба и събира навредъ срѣдства за всенародно въорѫжено възстание и то не вече въ името на робската отмъстителность, а за „освобождение и на българи, и на турци отъ тирания" („отъ царе, папи, патриарси"), — не би ли било, казвамъ, анахронизмъ презъ тази епоха да се издигне въ идеалъ

 

 

43

 

прототипа на хайдушкитѣ „крилати" войводи, прототипа на „Петка Страшника"?

 

При това въ настѫпилата нова епоха има и една очебийна действителность, която отрича хайдутството не само морално: то вече и физически е недопустимо! Турция е централизирана и прави сериозни опити да се превърне въ модерна държава. Това не може да не се придружава, макаръ и временно, съ известенъ възродителенъ романтизмъ въ самото владетелно племе — турцитѣ. Следъ кърджалийската епоха разбойничеството — безъ разлика на националность и вѣра — се преследва съ ожесточение не само отъ войската и полицията, но и отъ турскитѣ народни маси (че дори и отъ българскитѣ!). И е спрѣло то (разбойничеството) съвсемъ. А по тоя пѫть е спрѣло и българското хайдутство. Тази нова действителность сѫ почувствували и съзнали най-добре живитѣ тогава класически наши войводи — Панайотъ Хитовъ и Филипъ Тотю. Когато при Априлското възстание въ България презъ 1876 г. Христо Ботйовъ е екипиралъ въ Румъния своята дружина, знае се, че той е потърсилъ за нейни началници горнитѣ войводи. Но тѣзи единъ следъ другъ се заогъвали и отказвали „честьта", която имъ се е правила. Споредъ Д. Т. Страшимировъ, ето какъ е обяснилъ по късно своя отказъ Панайотъ Хитовъ:

 

„Други бѣха вече и Турция, и турцитѣ — говорѣлъ стариятъ Войвода. Промѣниха се. Не можеше да се хайдутствува: скачаше мало и голѣмо да преследва".

 

Опитътъ на войводитѣ не може да е билъ чуждъ на Стефанъ Стамболовъ, който е изпитанъ

 

 

44

 

организаторъ на двата средищни окрѫга — Търновския и Старозагорския. А дори и да не е дошелъ Стамболовъ до извода, че боравенето съ възстанически чети е немислимо за оня исторически моментъ, той все пакъ е носѣлъ въ своето подсъзнание известна преценка за основнитѣ особености на новото време. И, навѣрно, следъ неуспѣха си въ Стара Загора, макаръ и дълбоко сътресенъ, Стамболовъ е тръгналъ къмъ Срѣдна гора съ тъменъ предусетъ, че неговата чета отъ 70 въорѫжени хора му е вече една тяжесть. Казахъ: да се мисли, че той е искалъ да пощади живота на тѣзи свои вѣрни мѫже е неубедително, дори и наивно. Хората на голѣмъ мащабъ чувствуватъ много силно самоцената си и не се жертвуватъ поради малки подбуди. Наложително е да допуснемъ, че той се е погрижилъ да разреши правилно изхода отъ трагичното положение на народното дѣло въобще и онова на четата и себе си въ частность.

 

Въ своето писмо отъ 29 августъ до комитета въ Букурещъ Стамболовъ иска да знае, кога Тотю войвода и Панайотъ Хитовъ „ще излѣзатъ" т. е. ще се явятъ съ хайдушкитѣ си чети срѣдъ народа. Значи, той не е догматично противъ хайдутството — все още! Но писмото си младиятъ апостолъ пише преди жестокото проваляне на цѣлото начинание въ Стара Загора, т. е. той го пише при перспективата, че възстанието въ Тракия е избухнало. Въ такъвъ случай ще трѣбва да се впрѣгнатъ въ борбата наличнитѣ борчески групи отъ всички видове, нали ?

 

Но сега отъ цѣлото замислено съ широкъ

 

 

45

 

замахъ начинание оставало е на лице тази чета отъ 70 въорѫжени тракийци. При това Стамболовъ и четата не сѫ въ Стара планина, а въ най-разлѣтата часть на Срѣдна гора, само на нѣколко к. м. отъ града, кѫдето учительть Момчевъ прави предъ турцитѣ съкрушителни за цѣлото народно дѣло разкрития. Не е било мислимо да не се открие отъ войскитѣ такава чета, особено при наличнитѣ обстоятелства. А по цѣлото течение на Тунджа (между Срѣдна гора и Стара планина) се редятъ стратегични турски села. Сѫщото е комай и по цѣлото продължение на Стрема подъ и надъ Карлово. Едно движение на 70 души въорѫжени българи при тѣзи условия (и при психичното съкрушение, че дѣлото е пропаднало и нито може да се иде нѣкому въ подкрепа, нито може да се очаква отъ нѣкѫде помощь), би значело — романтизъмъ или отчаяние.

 

Ето, прочие, поводитѣ, които обясняватъ странното решение на Стамболова, да разпусне цѣлата старозагорска чета и да тръгне самъ на северъ. Къмъ това обяснение би додало убедителность и вѣроятната скрита надежда у Стамболова, да оцѣлѣе отъ крушението и да се яви съ възможно голѣма бързина въ търновско, за да спаси каквото може отъ революционната организация (отъ „комитетътъ") следъ предателствата на Момчева. Разбира се, тази надежда е допустима у Стамболовъ само при наличния сигуренъ предусетъ (интуиция), че взетото решение (разпущане на четата) ще е най-предвидливото и най-разумното срѣдъ явната безизходность.

 

Последвалитѣ събития доказватъ наличностьта и безпогрѣшностьта на тоя водителски предусетъ.

 

 

46

 

Отъ 70-тѣ въорѫжени старозагорци сѫ се спасили всички, освенъ двама (братя Жекови), които не сѫ си скрили орѫжието, та когато били открити (въ една кошара) отъ турскитѣ потери, водили сражение и сѫ загинали юнашки. (Легендата, че съ тѣхъ е билъ и самъ Стамболовъ, но е успѣлъ да си пробие пѫть презъ веригитѣ на турската потера, — е само легенда).

 

Безногрѣшностьта на водителския предусеть се подчертава и отъ обстоятелството, че Стамболовъ наистина успѣва да прехвърли Стара планина и да се озове срѣдъ вѣрнитѣ си хора въ Търновския окрѫгъ.

 

 

VII.

Волева мощь. Пакъ странно решение. Друго писмо на Стамболова.

 

Следъ предателствата на учителя Момчевъ въ Стара Загора настръхнали сѫ Търново, Горна Орѣховица, Шуменъ, Русе: въ тия пунктове властьта е изпоарестувала всички първи комитетски хора. Това, обаче, не е попречило на Стамболовъ: той прониква до Свищовъ и съ съдействието на братя Бръчкови успѣва да прехвърли Дунава.

 

Въ Ромъния борческитѣ редове сѫ били дълбоко смутени отъ новитѣ предателства въ България. При това настѫпило е и страшно безпаричие. Ето при тѣзи обстоятелства Стамболовъ спрѣлъ въ Букурещъ и пише на „Кольо Тиховъ" (Никола Обретеновъ) въ Гюргево:

 

„ . . . Азъ досущъ не виждамъ [1], затова не мога да дойда въ Гюргево.

 

 

1. Безпаричие.

 

 

47

 

„Намислилъ съмъ да зема да издавамъ единъ хумористически вестникъ. Чакамъ да ни пратятъ 6-тѣхъ лири на Илариона (Драгостиновъ), за да накупимъ книга.

 

„Твърде ми е жалко за горкия Михалъ (отъ братя Жекови отъ Стара Загора [2]). Пропадна му младостьта безъ слава и полза. Но ще се намѣрятъ отмъстители за мѫкитѣ и униженията народни.

 

„Келешъ Кольо! Нали щѣше да пращашъ пари, бе фукара? Или и ти, като намѣри топло мѣсто и топка, забрави, че ние гладуваме и спиме на вестницитѣ. Гиди юнаци — голтаци!

 

„Мѫча се, приятели, да бѫда веселъ. Пѣя, смѣемъ се, но сѣкой пѫть съмъ умисленъ. Като пѣя, сѣкашъ че оплаквамъ нѣкого. Опустѣло сърдцето ми, сѣкашъ че сѫ липсали отъ мене мойта сила, мойта подпорка.

 

„Изгубихме!... Изгубихме най-добритѣ си приятели. Опропастихме добрата работа. . . Изгубихме! . . . Кой може да проумѣе всичката безмѣрна бездна на тая проклета дума.

 

„Отъ сега нататъкъ на намъ, тѣхнитѣ приятели и другари, остава да живѣемъ за едно отмъщение.

 

„Но доста! Тази пролѣть — тогава ще видимъ. Вашъ С. Стамболовъ [3].

 

 

Изглежда, че Никола Обретеновъ е намѣрилъ срѣдства, защото въ Гюргево, при него, се събиратъ сега всички. Така се организира Гюргевскиятъ

 

 

2. Единъ отъ двамата убити отъ турцитѣ старозагорски четници на Стамболова

 

3. Изъ архивата на Н. Т. Обретеновъ. Преписътъ е направенъ отъ госпожа Обретенова.

 

 

48

 

комитетъ — начело съ Христа Ботйовъ, Стамболовъ и Олимпи Пановъ. Тукъ се разпредѣля България на четири революционни окрѫзи, всѣки съ свой началникъ, за да може, въ краенъ случай, всѣки окрѫгъ да действува самостоятелно, т. е. безъ огледъ ще успѣе ли движението въ другитѣ окрѫзи.

 

Сега Стамболовъ задържа за себе своя Търновски окрѫгъ. Все пакъ се вижда, че волята у него да организира правилно възстание съ групирана възстанническа войска не е поколебана. За окрѫженъ центъръ той избира Горна Орѣховица. И край вербуването на борци около Търново, той разпорежда до комитетитѣ въ по-далечнитѣ градове да организиратъ чети и да ги отправятъ за деня на възстанието до Горна Орѣховица. Писмото — заповѣдь въ такъва смисъль до Русе е запазено въ архивата на Никола Обретеновъ. Въ изпълнение на тази заповѣдъ Русенци организиратъ въорѫжена чета, изискватъ за войвода човѣкъ отъ Шуменъ и за деня на възстанието (1 май 1876 г.) отправятъ четата за Горна Орѣховица.

 

Всичко това е отъ значение за преценка на волевата мощь у Стамболова. Той е преживѣлъ съкрушителенъ крахъ при Стара Загора презъ септемврий: едвамъ е успѣлъ да спаси главата си; прехвърлилъ е Стара планина при голѣмото възбуждение на турцитѣ следъ разкритията на учителя Момчевъ; можалъ е да мине Дунава, за да се види при гладнитѣ и отчаяни около Ботйова хора въ Румъния. Но вече презъ м. ноемврий той пакъ дига тукъ песници и говори за „отмъщение на пролѣть". Не е ли взело у него връхъ младежкото

 

 

49

 

лекомислие? Той едвамъ стѫпва въ 22-рата си годишна възрасть...

 

Въ цитираното писмо до Никола Обретеновъ Стамболовъ издава, колко дълбоко е почувствувалъ неуспѣха си въ Стара Загора. Може би, съвестно му е дори за сѫдбата на двамата четници, защото все пакъ той, Стамболовъ, се е спасилъ, а тѣ сѫ загинали. И тъкмо за тѣхъ той казва: „Но. . . ще се намѣрятъ отмѫстители". Това е толкова много българско, че даже трогва. Съ какво друго нашиятъ народъ е отстоявалъ своето право за сѫществуване презъ петь вѣка азиятско владичество, ако не е била изработена въ народната душа тъмна и непобедима отмъстителность ?

 

Но въ сѫщото цитирано писмо Стамболовъ съобщава, че е намислилъ да почне хумористиченъ вестникъ, — чака дори обещани пари, за да купи хартия. . . Хумористиченъ вестникъ само два месеци следъ главоломния неуспѣхъ въ Стара Загора ! Не, това е, на гледъ, необяснимо. . .

 

Въ сѫщность то е пакъ поразително вѣрна проява на българска психология. Ние сме обезвѣренъ народъ: затворенъ въ себе си, невеселъ. И сме изгубили смѣха си: хуморътъ у насъ е сарказмъ, е взаимна гавра, взаимно оплюване. Тоя характеръ на българския смѣхъ е тъй всеобщъ за старо и младо, за мѫже и жени, че всѣка най-обидна закачка средъ насъ веднага се подхваща отъ всички и се превръща въ прѣкоръ често отвратителенъ. Само затова, може би, хуморътъ е единственото орѫжие, отъ което се бои дори най-нечувствителниятъ българинъ. И само хуморътъ (нашиятъ, българскиятъ) е срѣдството за постигане най-голѣма

 

 

50

 

популярность у насъ (Дѣдо Славейковъ, Ботйовъ, Свирчо Петковъ, Захари Стояновъ, Алеко Константиновъ).

 

Така замисълътъ на Стамболова да почне хумористиченъ вестникъ (само два месеци следъ Старозагорското крушение) трѣбва да се таксува като предусетно (интуитивно) налучкване единствено правия пѫть за ново обнадеждяване и за ново настървяване къмъ борба на моментно покрусения български духъ. Значи, и въ тая замисьль за хумористиченъ вестникъ трѣбва да виждаме у Стамболова едновременно прозрение въ народния духъ и пакъ въплощение на несъкрушима волева мощь.

 

За щастие, не е потрѣбвалъ тоя „остенъ" т. е. не е станало нужда отъ хумористичния вестникъ, който Ствмболовъ гласялъ да почне. Отъ България се е стекла въ Гюргево такава голѣма вълна отъ узрѣли за саможертва бунтовници, че веднага се е минало къмъ работа.

 

Известни сѫ подробноститѣ по участието на Търновсия окръгъ въ Априлското възстание презъ 1876 г. Центърътъ — Горня Орѣховица е пострадалъ отъ предателство. И планътъ на Стамболова да групира възстаническа армия пакъ не се е приложилъ. Русенската чета е пристигнала на време до Горня Орѣховица, но намѣрила града обсаденъ отъ турска войски и се е пръснала. Габровската чета на Дюстабанова не просѫществувала повече отъ седмица: била е разбита, а войводата Дюстабановъ е билъ заловенъ отъ врага. Борила се е по-упорито само Бѣлочерковската дружина въ Дрѣновския монастиръ.

 

 

51

 

А и при тоя крахъ Стамболовъ е останалъ твърдъ. Спасилъ се е по едно щастие следъ обаждането на Горня-орѣховица отъ турцитѣ: случилъ се е (при извършеното предателство) въ Търново. Той се крие отначало при своитѣ вѣрни самоводчени (село при Търново). А после извършва нѣщо, което стои и сега въ паметьта на търновци, като класическа легенда. Почватъ турскитѣ бѣсилки. Българскитѣ възстанници се държатъ предъ сѫда — и предъ мѫченическата смърть — горди до екзалтация. Познатъ е презрителниятъ куплетъ на Бачо Киро, издекламиранъ предъ турския воененъ сѫдъ. Но още по-внушително е държането на Цанко Дюстабановъ. Тойе билъ нѣкога съученикъ (въ Цариградския лицей) съ самия царствующъ сега султанъ. Това се е знаяло отъ християни и турци. И ето султанътъ лично се е заинтересувалъ отъ сѫдбата на своя съученикъ, та турцитѣ сѫ станали извънредно внимателни къмъ заловения като воевода протеже на султана. Навѣрно, това държане е отговаряло и на установеното отъ сѫдебното следствие обстоятелство, че Цанко Дюстабановъ е билъ, въ сѫщность, противъ всѣка възтанническа акция и противъ една въорѫжена борба въоще. И само въ последния моментъ (следъ предателството въ Горня-орѣховица), поканенъ отъ съгражданитѣ си да застане на чело на предприета въорѫжена акция, той се е подчинилъ на тѣхната воля, потресенъ вижда се, отъ появилата се предателска низость въ племето му. Така всички сѫ очаквали — следъ залавянето му, — той предъ сѫда да заяви, че е билъ и е противъ въорѫжена борба

 

 

52

 

и по тоя начинъ да бѫде пощаденъ отъ турцитѣ т. е. да не „омаже вѫжето". Но Дюстабановъ е изненадалъ еднакво и своитѣ, и врага. Той е далъ на турцитѣ достоенъ политически процесъ; казалъ имъ е открито: „ние си искаме земята", т. е. че българитѣ мратъ и ще мратъ по турскитѣ бѣсилки, защото не могатъ вече да понасятъ чуждото владичество. Ето това държане на Габровския вождъ трѣбва силно да е затрогнало Стамболова. И въ трагичния день, когато бѣсятъ Дюстабанова, Стамболовъ се е промъкналъ въ Търново. Това е било лудость. Отказалъ му е подслонъ даже зетъ му! Все пакъ упоритиятъ Стамболовъ е намѣрилъ възможность да се укрие. И на утрото, преоблеченъ като циганинъ вѫглярь, той се е сврѣлъ срѣдъ турскитѣ тълпи и е присѫтствувалъ на тежката българска трагедия: — пратилъ е последна цѣлувка на голѣмия габровецъ, когато тоя ученъ българинъ, покоренъ на народната сѫдба, но и вѣренъ на политическото му новорождение, спокойно е увисналъ на турското вѫже. Тоя случай отбелязва по-късно и Д-ръ Константинъ Иречекъ въ своя „Български дневникъ" (томъ II, стр. 426).

 

 

VIII.

Презъ освободителната война. Чувство на самоцена у националенъ вождъ.

 

Ако приемемъ, че Стефанъ Стамболовъ (следъ преживѣното въ борбитѣ за освобождение) се е вече надъхалъ съ оная вѣра въ достойнствата на своя народъ, която е ореолъ на предшественика

 

 

53

 

му — Васила Левски, ще трѣбва да се съгласимъ, че той въ края на краищата и самъ се е надъхалъ съ самовѣра и несъзнателно се е почувствувалъ срѣдъ бойцитѣ въ тоя достоенъ свой народъ не само генералъ, но и главнокомандващъ.

 

А избранницитѣ на сѫдбата — хората надарени съ духовна свръхсила — и безъ това се раждатъ съ голѣма подсъзнателна мѣрка за своята цена.

 

Ето, така трѣбва да погледнемъ на Стефанъ Стамболовъ, когато ще преценяваме неговото държане презъ освободителната руско-турска война.

 

Все пакъ отбѣгването на Стамболовъ да влѣзе въ Българското опълчение т. е. стоенето му далечъ отъ самата огнена линия на войната не би се оправдало съ нищо и би било едно осѫдително самомнение, граничаще съ маниячество, ако той преди това не е водилъ въорѫжана дейность т. е. ако не е ималъ случаи да излага живота си за бѫдещето на своя народъ и на своята страна.

 

Недопустимо е, наистина, да се мисли човѣкъ и да се чувствува роденъ за народенъ вождъ, а следъ като до 22 годишната си възрасть не е излагалъ никога живота си за дѣлото на своята страна, да остане безучастенъ и тогава, когато мѫжетѣ отъ народа му гинатъ въ ужаситѣ на една съ неизвестенъ още край война! Такова държане е присѫще само на бездушни кариеристи.

 

Случаятъ съ Ботйовъ е единствено логичниятъ: той не би билъ Ботйовъ, ако не бѣше участвувалъ съ орѫжие въ рѫка, (безразлично като войвода или като редникъ), щомъ е избухнало въ страната възстание. Защото той преди това не е ималъ случай да излага главата си въ такъва, проповѣдвана отъ самия него, борба.

 

 

54

 

Остава, обаче, откритъ въпросътъ: кѫде е Стефанъ Стамболовъ при обявяването на освободителната руско-турска война и какво той борави, щомъ не се ангажира въ българското опълчение?

 

По устното твърдение на живи сподвижници въ Търново, щомъ се разчува за турскитѣ жестокости следъ Срѣдногорското възстание, Стамболовъ минава въ Ромъния и предприема работа, която отговаря на неговото самочувство, като народенъ вождъ: той влага всичката си стихийна енергия въ създаване комитети срѣдъ българитѣ въ Ромъния, въ Бесарабия и въ Херсонската губерния — за подпомагане пострадалитѣ въ България. И както подобава на достолепенъ общественикъ, той при самата тази своя работа потърсва срѣдства за своята издръжка чрезъ личенъ трудъ: става учитель въ голѣмата българска паланка Кубратъ.

 

Ето така обявата на освободителната Руско-турска война заварва Стамболова учитель. И при позива за рекрутиране на българско опълчение той — само 22 годишенъ — ще да се е видѣлъ предъ морално изпитание. Българското опълчение се организира не отъ българскитѣ комитети, не дори отъ българскитѣ общини въ Русия и въ Румъния, а отъ руското военно командване. Това опълчение не ще е „помощна войска" (Русия разполага съ неизчислима маса обучени набори!), а само плакада за цѣлитѣ на войната. И естествено, въ така сформираното опълчение дори фелдфебелитѣ и сержантитѣ ще бѫдатъ руси. А българитѣ ще сѫ само редници т. е. изравнени, обезличени (и еднакво псувани и хокани при обучение — както

 

 

55

 

е редъ въ всички войски по свѣта). Руското военно командване не е могло да допуща, че срѣдъ борящитѣ се за освобождението си българи има вече изпитанъ кадъръ отъ рѫководни лица въ въорѫжената борба. Сѫщото се случи дори и у насъ — при военната кампания срещу Турция презъ 1912 г. Свикахме „Македонско опълчение", а го повѣрихме само на началници, които бѣха обучени въ нашитѣ офицерски школи и въ нашитѣ казарми! И македонскитѣ войводи — комай до единъ — не влѣзоха въ строя на това опълчение. Тѣ или се зачислиха като нестроеви, или образуваха набързо свои чети и своеволно нахлуха въ Турция. Едвамъ после, презъ всеобщата война, нашето военно командуване се досети да даде на македонскитѣ войводи началнически постове въ опълчението, та така да се организира Македонската дивизия.

 

Не можете безпричино, само въ името на граждански дългъ, да понижите въ една война до редници ония, които сѫ съ проявено началническо достойнство и съ изработена началническа психология. Това е деградиране, значи, е наказание. И никой не би се подложилъ доброволно на такъво изискване. Че и не трѣбва! Защото самата войскова дисциплина налага началникътъ да стои въ всѣко отношение по-горе отъ редника. Каква ще е тази войска, въ която фелдфебели биха командвали на офицери! Нашиятъ блѣскъвъ воененъ теоретикъ и храбъръ офицеръ — покойниятъ полковникъ Борисъ Дранговъ — срѣщналъ въ всеобщата война редникъ отъ македонската дивизия, който спрѣлъ началнишкото му внимание съ внушителния изразъ на своето лице. Полковникъ Дранговъ се обърналъ къмъ войника съ известния своя бащински тонъ:

 

 

56

 

— Юнакъ, какъ те викатъ?

 

— Павелъ Христовъ, г-нъ полковникъ.

 

— Павелъ Христовъ? Отъ Битоля?

 

— Тъй вѣрно, г-нъ полковникъ.

 

— Ти ли се, бе Павле? Глупости! Че ти за редникъ ли си? Върви съ мене!

 

Павелъ Христовъ бѣше рѫководительтъ на Битолския революционенъ окрѫгъ. Човѣкъ достолепенъ, непротенциозенъ, изпълнителенъ, а едновременно и блѣскъвъ агитаторъ и организаторъ! Но дошло време да се воюва наредъ съ цѣлата българска армия, и човѣкътъ влѣзълъ въ опълчението, като редникъ. Обаче военниятъ теоретикъ Борисъ Дранговъ (който командуваше полкъ въ Македонската дивизия) веднага решилъ: Павелъ Христовъ не може да бѫде редникъ.

 

— Това е противъ духа въ една армия! — натъртилъ той предъ Павелъ Христовъ. И му възложилъ задачата, да си подбере хора отъ полка и да продоволствува последния. . .

 

Условията, при които се е рекрутирало Българското опълчение въ освободителната руско-турска война, не сѫ позволили на Стефанъ Стамболовъ да постѫпи въ него. И той се е чувствувалъ толкова правъ въ своята изработена вече началническа психология, че е тръгналъ изъ българскитѣ колонии да надъхва младитѣ — да влизатъ масово въ опълчението. Но самъ е останалъ вънъ отъ него, — останалъ е да чака своето мѣсто въ развиващитѣ се събития.

 

 

57

 

IX.

На изпитание. Новъ критиченъ моментъ.

 

Стефанъ Стамболовъ се явява въ Търново веднага следъ настаняването тукъ на руското военно командуване. Той е непознатъ на последното. За помощникъ на губернатора („вицегубернаторъ") въ Търново бива назначенъ Драганъ Цанковъ. При него, за чиновникъ въ губернаторството, е билъ нареденъ и 22 годишниятъ Стамболовъ—навѣрно по препорѫка на видни търговци. Драганъ Цанковъ е общественикъ, оформенъ въ Цариградъ — съ психичната подкваса нз ориенталска школа („византийска"). Той лъскателно „котка" хората около себе си, а въ душата си е самомнителенъ. Тоя типъ човѣкъ е психично чуждъ на всѣки хъшъ, още повече, когато тоя хъшъ е Стамболовъ, който срѣдъ младитѣ сега е живата сѣнка на загиналия Ботйовъ, а при това е и вчерашниятъ замѣстникъ на Васила Левски (особено тукъ, въ Търновския окрѫгъ и въ Търново). Още при първа срѣща „вицегубернаторътъ" и „подчинениятъ чиновникъ" ще да сѫ се почувствували и ще да сѫ се взаимно отблъснали. Но Драганъ Цанковъ е знаялъ, разбира се, съ кого има работа. И като цариградски политикъ той е погалвалъ съ кадифени рѫкавици „черната котка", която се е протрила о нозетѣ му. И пакъ съ такива рѫкавици той е потърсилъ да го отстрани отъ пѫтя си. На това ще го е потикнало и обстоятелството, че Стефанъ Стамболовъ, като бившъ одески семинаристъ (при това съ руска подкваса като идейникъ и като човѣкъ съ знания и начетеность въобще), скоро ще

 

 

58

 

е станалъ свой срѣдъ младитѣ руси около князъ Черказки (голѣмъ и напредничавъ икономистъ и филосовъ, сѫщинскиятъ организаторъ на нова България, починалъ, за жалостъ, преди да довърши работата си). Щомъ се получава заповѣдь отъ руското военно командване, да се подготви всичко за свикване на първия въ България войнишки наборъ, Драганъ Цанковъ врежда въ списъцитѣ и Стефана Стамболовъ. . . По късно Д-ръ Константинъ Иречекъ ето какъ отбелязва тоя случай въ своя „Български дневникъ" (томъ II, стр. 38),

 

„Драганъ Цанковъ, презъ време на окупацията: като търновски вице-губернаторъ, искалъ да вземе Стамболова за войникъ при първия наборъ, ала тоя набърже се записалъ за учитель въ едно село и така се е спасилъ".

 

Не ще е било, разбира се, само това изпитание, което е понесълъ Стамболовъ презъ перипетиитѣ на войната. Може би, дращило е очитѣ на самитѣ му съграждани, че той, организаторътъ на възстания, сега е нѣкакъвъ чиновникъ, когато хората му сѫ съ пушка въ рѫце изъ бойнитѣ полета. Това е допустимо. Стамболовъ е само 22—23 годишенъ !

 

Но настѫпва голѣмо колебание въ успѣха на руското орѫжие. Османъ-паша се окопава въ Плѣвенъ, та ангажира за неговото обсаждане стохилядна руска войска и още толкова ромънска. А въ Тракия се явява съ нова войска Сюлейманъ паша, разбива рускитѣ авангарди, подлага всичко на огънь и сѣчь, минава Срѣдна гора и се нахвърля върху Шипченския проходъ въ Стара планина.

 

Става нѣщо страшно: отъ стопанското срѣдище

 

 

59

 

на северна България трѣбва да се продоволствува, както армията около Плѣвенъ, така и тая на връхъ Шипка. И това продоволствуване трѣбва да се върши при тогавашнитѣ пѫтни съобщения и съ тогавашнитѣ превозни срѣдства! А при това Търновскиятъ окрѫгъ се залива съ многохилядни бѣжански семейства отъ Тракия — необлечени, гладни и ужасени. . . Изтръпва и мѣстното население: нѣма ли да последва и него участьта на тракийцитѣ?

 

Разбира се, населението все още е въ унесъ предъ изгрѣлото слънце на тъй дълго очакваната избава отъ азиятското иго. Проговорва, обаче, и робскиятъ егоизмъ. На това помага и изобилието отъ руски пари — отъ „рубли". Избликва и завладява душитѣ ориенталската безогледна спекула и робската алчность.

 

Така продоволствуването на руската войска става все по-трудно и по-скѫпо. Настѫпватъ дни, когато рускитѣ военоначалници вече не криятъ своя потресъ: този ли е народътъ, за освобождението на който тѣ воюватъ ?

 

Ето въ тоя моментъ се хвърля въ действие — съ своята стихийна енергия — Стефанъ Самболовъ: той организира продоволствени команди, зема камшикъ въ рѫка и почва реквизиции преди всичко отъ своитѣ села около Търново.

 

И, разбира се, чувствува наново възмущението на съгражданитѣ си. У българитѣ нѣма граждански традиции. Робството е заличило дори обикновената смисленость при преживѣване на голѣми събития, каквото е било това затѣгане на войната. Тогасъ никой е нѣмалъ представа, колко

 

 

60

 

е трудно да се продоволствува даже десеть хилядна армия, щомъ тя е групирана на едно мѣсто. А въ случая трѣбва да се прехранва комай само отъ Търновския окрѫгъ поне половината отъ Плевенската обсадна армия и цѣлата войска на Шипка. Има дни на гладъ! (Моятъ хазяинъ нѣкога въ Казанлъкъ, Киликчията, ми разказваше простодушно:

 

„хукнахъ съ челедьта си да бѣгамъ и прехвърлихъ Стара планина. Видѣхъ тукъ много руска войска, която гладуваше. Хората даваха мило и драго за парче хлѣбъ! Така азъ се досетихъ: намѣрихъ свои родове въ едни балкански колиби, съортачихъ се съ едного отъ тѣхъ, слѣзохъ „на габровския пѫть", па почнахъ да пържа мекици. И натрупахъ пари!...)

 

Всичко това съгражданитѣ на Стамболова не сѫ схващали (поне въ своята маса). И, навѣрно Стамболовъ е срещалъ презъ тѣзи дни на изпитание погледи, пълни съ упрѣци даже отъ най-близкитѣ си.

 

Тоя случай отъ тежки за Стамболова дни отбелязва полковникъ Кисовъ въ своитѣ спомени за българското опълчение на Шипка. Полковникътъ по-късно е билъ емигрантъ въ Русия (следъ преврата на 9 августъ). И както всички такива (макаръ високо интелигентни хора), той си е останалъ надъханъ съ ненависть къмъ Стамболова. Така Кисовъ разказва въ своята книга, че презъ критическитѣ дни на Шипка той (тогава поручикъ или подпоручикъ отъ руската армия), срѣщналъ Стамболова съ камшикъ въ рѫка изъ търновскитѣ улици и му е ужъ казалъ:

 

„Г-нъ Стамболовъ, единъ младъ мѫжъ като васъ трѣбва сега да е

 

 

61

 

не съ камшикъ, а съ пушка въ рѫка". На това Стамболовъ билъ отговорилъ: „Ще ме видите вие после". И Кисовъ заключава съсарказъмъ: „Видѣ го после България". Той подразбира събитията следъ 9 августъ. Ако приемемъ горния разговоръ за вѣренъ, все пакъ България не е чакала години, за да види Стамболова съ неговата непоколебимость: това е станало много по-скоро — още следъ Берлинския договоръ.

 

 

X.

Следъ Берлинския договоръ Стамболовъ и Кресненското възстание. Всенародното изпращане на князъ Дондукова.

 

Руската армия е предъ Цариградъ. И на Санъ-Стефано е предиктуванъ договоръ за миръ, който създава Българска държава въ действителнитѣ народностни граници на племето ни. Всички българи считатъ това за естествено и се готвятъ съ пълна сериозность да организиратъ държавата си. Но — ето гръмъ изъ ясно небе: събралата се европейска конференция въ пруската столица оповестява известния Берлински договоръ.

 

Българскиятъ трагизмъ въ оня моментъ е безграниченъ. Свиканото наскоро въ Търново Учред. Нар. събрание се колебае презъ цѣли десетина дни, дали да пристѫпи къмъ работа или да бойкотира създадената въ Берлинъ българска държавица т. е. да се откаже отъ учредяването ѝ и да се разстури. . . Най-после благоразумието надвива: представителитѣ се прекланятъ предъ волята на Европа и пристѫпватъ къмъ работа — да организиратъ малкото

 

 

62

 

българско княжество, границитѣ на което само случайно прехвърлятъ Стара планина западно, та обхващатъ и София съ Кюстендилъ. (Географската наука тогава е чертаяла Стара планина отъ Ихтиманскитѣ височини по Рила и Осогово, та само за това въ княжеството се вмъква и югозападна България).

 

Въ Учредителното Народно събрание не участвува Стамболовъ. И въобще въ това събрание не участвуватъ хората на ботевския крѫгъ — бунтаритѣ, хъшоветѣ.

 

И ето предъ зиналата за народното бѫдаще пропасть възсепва се стихийната воля на Стамболова — довчерашниятъ замѣстникъ на Левски. Разумно е било, Българ. Учредително Нар. събрание да се преклони предъ Европа, но това значи ли, че е било наложително Македония наново да подложи вратъ на турския яремъ? Не, тамъ е трѣбвало да се прояви отпоръ срещу турцитѣ, срещу Европа, срещу свѣта. . .

 

Ако рускитѣ войски бѣха държали въ рѫцетѣ си всички български земи, задачата би била, сравнително, по лека. Но руситѣ държатъ отъ Македония само северната часть — Горно Джумайско. Всички други земи тамъ сѫ още въ турски рѫце.

 

Така — за да се даде отпоръ въ Македония срещу Берлинскитѣ решения, трѣбвало е да се заработи пакъ на старата основа: тайни революционни комитети, тайно въорѫжаване и на край възстание.

 

И Стамболовъ се залавя на работа. Той има вѣрния усетъ на конспираторъ: трѣбва да се действува предпазливо т. е. безъ знанието на руското

 

 

63

 

военно командуване. И се почва отъ Търново: основава се и комитетъ за цѣльта — съ секретарь Стефанъ Стамболовъ. (Такъво писмо е запазено въ архивата на охридския владика дѣдо Натанаилъ. Тази архива сега е въ библиотеката на Илинденската организация). Следъ това Стамболовъ повиква отъ Русе своя нераздѣленъ „фукара" Колю Тиховъ (Никола Обретеновъ), който вече се е завърналъ отъ заточение. Тѣ заедно се озоваватъ въ Кюстендилъ. Тукъ е Дѣдо Натанаилъ — Охридския владика. Тукъ сѫ още всички македонски българи, които сѫ участвували въ освободителната война като бойци въ българското опълчение. Тукъ сѫ и маса македонски войводи и харамии. Очевидно, това е запалителенъ материялъ, готовъ да възпламне!

 

И се почва трескава работа: създаватъ се комитети въ Македония (устройва се каналъ за нелегално движение дори до Охридъ), трупа се орѫжие, организиратъ се възстаннически отряди. Въ рускитѣ войскови части, които сѫ окупирали Горнйо-Джумайско, има двама офицери отъ кавказкитѣ войски. Тѣ, привлечени въ движението, тръгватъ изъ перинскитѣ карпи, като сѫщи черкези, и запалватъ главитѣ на българскитѣ колибари: ще нападнатъ турцитѣ въ Сѣрското поле, ще грабятъ...

 

Така предприетото движение добива шуменъ характеръ. Сведения за него пристигатъ най-после и до князъ Дондуковъ-Карсоковъ, който е организаторъ на Българското княжество (следъ смъртьта на князъ Черказки). А частенъ секретарь (и преводчикъ) на княза е българинътъ Олимпи Пановъ,

 

 

64

 

другарь на Стамболова отъ Гюрговския комитетъ. Олимпи Пановъ ще да е открилъ на княза, кой е Стамболовъ. И трѣбва да му е обяснилъ, че съ Стамболова работата въ Македония може да вземе сериозень характеръ.

 

А и така е станало. Семейството на Стамболова пази две писма отъ тоя исторически моментъ. Тѣ сѫ обширни, писани отъ Кюстендилъ. Стамболовъ съобщава на „Благотворителния" комитетъ въ Търново:

 

„Понеже отецъ Натанаилъ е доста старъ, за да може да води живота на единъ революционенъ организаторъ, то той не отиде самъ при възстанницитѣ по селата, но натовари менъ съ тая работа".

 

Съ това пълномощно отъ Натанаила Охридски Стефанъ Стамболовъ минава на 15 декемврий 1878 г. въ неокупираната отъ руситѣ гранична Македония, кѫдето сѫ струпани въорѫжени македонски чети за борба срещу нашествията на турски низами и башибозуци. Споредъ писмото, той се придружава само отъ нѣкой си Мирославъ Хубмайеръ. Стамболовъ тукъ свиква събрание, нарежда планъ за организация и за възстание на пролѣтъ (1879 г.) и съобщава въ писмото си, че селата по Краище, които били на брой 70, решили да издържатъ четитѣ до на пролѣть.

 

Въ сѫщото писмо Стамболовъ съобщава, че на 5 януарий 1877 г. той ще заведе и дѣдо Натанаила Охридски въ Горня Джумая на събранието, въ което —

 

„Ще имъ дамъ единъ планъ, какъ да се работи вѫтре въ Македония и каква организация

 

 

65

 

да си въведе мѣстното българско народонаселение, за да може на пролѣть да избухне възстание по всичкитѣ по-важни мѣста въ Македония".

 

Писмото продължава:

 

„Ако и От. Натанаилъ отначало да не искаше да се съгласи да пратимъ емисари въ Македония, които да наредятъ въ нея комитети, каквито имаше въ Тракия и въ България на 1876 г., то азъ го принудихъ да се съгласи, защото инакъ нашето предприятие не ще има желания успѣхъ".

 

 

Въ второто си писмо, още по-обстойно, писано следъ 3 февруарий 1879 г., Стамболовъ дава изложение за направеното презъ тия 3—4 нови революционни месеци:

 

„Като видѣхме, че не е възможно да се води възстанието само съ нападение отъ границитѣ, то решихме да направимъ вѫтрешно възстание",

 

се казва въ обширното писмо. За тази цѣлъ Стамболовъ организиралъ голѣми чети подъ „предводителството на четирима ноеводи: Караискако, Стефо, Павле и Каракоста". Четитѣ нахлули въ Македония и следъ „незначителни" две сражения съ турцитѣ, успѣли да слѣзатъ на Вардара при моста на Демиръ Капия. Тукъ тѣ вземали „на пусия моста и върнали трена назадъ. Сетне минали рѣката Вардаръ и при селото Клисура имали една битка съ турцитѣ, която траяла осемъ часа". Следъ това сражение едната отъ четитѣ отива къмъ Воденъ, а другата — къмъ Битоля.

 

„Въ Мориовско къмъ четата на Караискако се присѫединили до 500 души мѣстни възстанници, въорѫжени съ свое орѫжие".

 

__   __   __   __   __   __   __   __   __   __   __   __

 

Ето прочие, какви опасни размѣри взема предприетото

 

 

66

 

отъ Стамболова въорѫжено движение въ Македония!

 

И въ Кюстендилъ се явява самъ организаторътъ на Българското княжество — князъ Дондуковъ — Корсаковъ съ своя частенъ секретарь Олимпи Пановъ. Споредъ устното свидетелство на Дѣдо Колю Обретеновъ (живъ още — въ Русе), князътъ е повикалъ Стамболова при себе си и му е ужъ казалъ, че забранява предприетото; „ще обърна топоветѣ си срещу васъ". Вѣроятното е, че Стамболовъ (който като одески семинаристъ говори добре руски) ще да е повелъ разговора на по другъ тонъ. И князъ Дондуковъ (осведоменъ отъ Олимпи Пановъ, кой е Стамболовъ) ще да му е говорилъ за опасното международно усложнение, което би се създало отъ едно македонско движение въ оня моментъ. Берлинскиятъ договоръ е ударъ срещу Русия. И никой въ Европа не ще допустне, че българитѣ на своя глава сѫ предприели движение въ Македония. Това движение ще се отдаде на руситѣ, ще предизвика продължение на войната и въ края на краищата може границитѣ на Турската империя да намѣрятъ пакъ Дунава. . .

 

Презъ тоя мѫченъ день Дѣдо Никола Обретеновъ е видѣлъ сълзи въ очитѣ на коравия Стамболовъ, който се е отказалъ отъ предприетото.

 

Навѣрно, въ тази Кюстендилска срѣща съ князъ Дончуковъ — Корсаковъ, Стамболовъ е приелъ: да сътрудници въ организирането на новото българско княжество: той е билъ назначенъ за началникъ въ вѫтрешното министерство (формално — подначалникъ, защото шефове въ всички учреждения сѫ били руси).

 

 

67

 

За характера на срещата въ Кюстендилъ нѣма други данни, освѣнъ свидетелството на Дѣдо Никола Обретеновъ. Но не може да има съмнение, че князъ Дондуковъ е почувствувалъ Стамболова. И се е постаралъ да го направи свой привърженикъ (князътъ не е скривалъ желанието си да заеме българския престолъ). Така трѣбва да се е дошло и до известна близость на Стамболова къмъ князъ Дондукова. Това е поличало скоро.

 

Споредъ Берлинския договоръ българскиятъ престолъ не може да се заеме отъ руски князъ. Така Князъ Дондуковъ-Корсаковъ е трѣбвало да напустне страната. Развълнувала се е цѣла България: ще изпращатъ пълномощника на царь-освободителя! Стекли се депутации отъ всички кътове на княжеството. А — нали? въ такива случаи ораторътъ, който ще изрази чувствата на цѣлъ народъ, се опредѣля съ съгласието на изпращаната висока особа. Дори и самата речь се преглежда предварително отъ него, защото е актъ отъ международно значение.

 

И ето тукъ излиза на лице Стефанъ Стамболовъ: нему се възлага да държи прощална речь къмъ княза—организаторъ на България — и въ неговото лице да изрази чувствата на българския народъ къмъ царь-освободителя, къмъ освободителката Русия и къмъ проявената въ Берлинъ убийственна жестокость на западния свѣтъ къмъ насъ.

 

Това предпочитане на Стамболова трѣбва да е станало по изричното желание на князъ Дондуковъ. Защото тогава Стамболовъ е само чиновникъ (подначалникъ въ вѫтрешното министерство).

 

 

68

 

И е чуждъ на оформилитѣ се вече български официалии срѣди. Той не е участвувалъ въ Учред. Нар. Събрание. И не е ималъ още случай да прояви своя ораторски даръ. Наистина, познатъ е като авторъ на популярни пѣсни. Но срещу това ние имаме тогава обаятелната ораторска фигура на митрополитъ Климентъ — авторътъ на „Иванку убиецътъ нв Асена". Имаме извънредно популярниятъ поетъ Дѣдо Славейковъ. На лице сѫ еще голѣми общественни фигури — народни вожди и блѣскави оратори, — като Дѣдо Цанковъ и Д-ръ К. Стоиловъ. Наистина, допустимо е, че тъкмо защото речьта, която ще се държи, представя актъ отъ деликатно международно значение, то тя не бива да се възложи на очертали се вече политици, които утре ще бѫдатъ министри на България и, значи, ще сѫ принудени да боравятъ и въ тайната дипломация. Но дори така да е, все пакъ издигането на Стамболова въ тоя моментъ не може да е работа на самото правителство. Защото министерскиятъ съветъ се състои изцѣло отъ лица, които не само сѫ чужди на бунтарството, но сѫ и проявени (въ Учред. Нар. Събрание) противници на всѣко лѣвичарство.

 

Не, случаятъ трѣбва да се обясни съ македонската акция на Стамболова, т. е., че се дължи на ония негови лични отношения съ князъ Дондукова, които почватъ отъ Кюстендилската среща.

 

А държаната речь е била толкова силна, че наистина е сътресла душитѣ: имало е и гласни ридания. Ето съ тази речь почва държавническнятъ възходъ на Стефана Стамболовъ.

 

 

69

 

XI.

Загадка.

 

Организаторътъ на новосъздадената България — князъ Дондуковъ Корсаковъ — напуща страната, следъ като свиканото въ Велико-Търново Българско учредително Народно събрание избира за българския престолъ нѣмецътъ князъ Александръ Батемберга.

 

Въ това Учредително Народно събрание не участвува никой отъ Ботевския крѫгъ — т. е. никой отъ проповѣдницитѣ и рѫководителитѣ на въорѫжената борба противъ турското иго. Лицата отъ тоя крѫгъ — до последния човѣкъ — или сѫ загинали по планинитѣ и турскитѣ бесилки и кланета; или сѫ на заточение изъ Мала Азия; или пъкъ сѫ още въ курткитѣ на току-що разпуснатото българско опълчение.

 

Въ Учредителното Народно събрание не участвува дори Стефанъ Стамболовъ. И не защото той едвамъ е завършилъ 23 годишната си възрасть: Д-ръ Константинъ Стоиловъ е само съ една година по-възрастенъ отъ него, а е отъ първитѣ членове и оратори на това събрание.

 

Руското военно командване, начело съ князъ Дондуковъ-Корсаковъ, назначава българско правителство, съставено отъ заваренитѣ легални предни люди въ страната т. е. отъ лица, които сѫ били чужди на предходящата въорѫжена борба, И съ това правителство руското командване изработва наредбата за свикване на Българско Учредително Народно събрание. А тая наредба е такава, че въ събранието попадатъ за депутати само благомислящи

 

 

70

 

първенци на народа. Въ него сѫ членове по право българскиятъ черковенъ клиръ — владицитѣ ни. После — назначени (а не избрани) депутати сѫ люде на компетенцията: дипломирани юристи, лѣкари, политици. На трето мѣсто — назначени сѫ за депутати видни представители отъ българския търговски и имотенъ слой, дори и такива, които сѫ се издигнали въ чужбина. А посоченитѣ отъ самия народъ депутати сѫ избрани чрезъ подгласници. Изборитѣ сѫ станали по обичайния дотогава начинъ: събератъ се „комшиитѣ" въ всѣко село или въ всѣка градска часть и „полюбовно" опредѣлятъ своя „подгласникъ", като го взематъ изъ дотогавашнитѣ си представителни тѣла: нѣкого изъ „старейшинитѣ" си т.е. общинаритѣ или нѣкого изъ „епитропитѣ" т. е. черковнитѣ настоятели. Така „полюбовно" посоченитѣ подгласници сѫ били все лица, които сѫ легално изплавали въ преднитѣ обществени слоеве при турското владичество. Прочие, тѣзи подгласници, свикани въ околийскитѣ центрове, сѫ избрали за депутати въ Учредителното Народно събрание пакъ нѣкого изъ своята срѣда.

 

Ето тъй въ първото наше Велико Народно Събрание („учредителното") не е попадналъ за депутатъ нито единъ човѣкъ отъ Ботевския крѫгъ, нито единъ „революционеръ".

 

А още въ първитѣ заседания на това събрание става нѣщо необяснимо: голѣмото мнозинство отъ депутатитѣ се обявило противъ назначенитѣ отъ руското военно командване български министри !

 

За тѣзи министри сѫ държали владицитѣ —

 

 

71

 

до единъ; нѣколко известни търговци и имотници и нѣколко видни лица отъ „компетенцията" (Д-ръ Стоиловъ, Д. Грековъ).

 

Така се е очертало нѣщо странно: грамадното мнозинство отъ представителитѣ на благомислието въ страната т. е. хората на легалната борба при турското владичество сѫ се дигнали срещу . . . вчерашнитѣ си водители: владицитѣ и заможнитѣ си първенци!

 

Нѣщо повече: отъ това „опозиционно" мнозинство се е изработила една колективна и непополебима творческа воля, която е „радикалска" т. е. крайно лѣвичарска. Учредителното Нар. Събрание изработва — при буйни пререкания съ владицитѣ и заможнитѣ първенци — една конституция, която за онова време е най-свободолюбивата въ Европа. Дава се безусловна свобода на религиозната и гражданска съвесть (на печата и на живото слово). Създава се правно положение, чуждо и до днесъ въ държавното устройство на съседнитѣ ни народи. На администрацията се отнема всѣко право да се намиса въ спороветѣ — имуществени, търговски и битово морални — между гражданитѣ: тия спорове ще се разглеждатъ или отъ народни избранници (кметоветѣ въ селата) или отъ заклети граждански сѫдии (мирови, окрѫжни, апелативни, касиционни). Правото на избиратель има всѣки гражданинъ навършилъ 20 годишна възрасть — безъ всѣко ограничение. То може да се отнеме нѣкому само съ влѣзла въ сила сѫдебна присѫда за извършено престѫпление. Правото на избираемъ има всѣки гражданинъ, навършилъ 30 годишна възрасть. А добитото изборно достояние („мандатъ")

 

 

72

 

може да бѫде обезсилено пакъ или само чрезъ влѣзло въ сила сѫдебно решение (което би отнимало гражданскитѣ права на избранния), или по решение на народнитѣ избранници. Изборната система е прѣка (не чрезъ подгласници) и предвижда тайно (чрезъ бюлетини) гласоподаване. А най-странното, най-чудното въ всички тия „радикални" положения, които Учредителното Нар. Събрание е вложило въ Българската конституция, е нѣщо досущъ революционно: страната ще се управлява само отъ „Народно събрание" — безъ горна камара (безъ сенатъ или държавенъ съветъ) — нѣщо, което е познато въ историята на народитѣ само при разгара на революции.

 

Кѫде е ключътъ на тази загадка, на тази необяснимость въ нашата нова история?

 

Въпросътъ е тълкуванъ у насъ — въ печата и въ общеграждански събрания — всѣкакъ. Даванитѣ обяснения се свеждатъ къмъ два извода. Споредъ едни, разгадката е, може би, въ тайнитѣ въздействия на руската дипломация. Въ Берлинския трактатъ за създаване на Българско княжество е прокаранъ единъ членъ, който е твърде недвусмисленъ: българскиятъ престолъ не може да бѫде заетъ отъ руски князъ. Очевидо, волята на европейскитѣ сили е: новото българско княжество да бѫде не само съ независимъ държавенъ глава, но дори и съ такъвъ, които би клонилъ къмъ западнитѣ съперници въ источно европейската политика на Русия.

 

Руската дипломация не е могла да се опълчи открито срещу това решение на Берлинския конгресъ: държанието особено на Англия е било досущъ

 

 

73

 

застрашително. И ето за да подбие явнитѣ домогвания на западнитѣ сили, руската дипломация е намѣрила, може би, интересъ да вѫрже рѫцетѣ на бѫдащия български държавенъ глава (взетъ отъ нѣкой изъ европейскитѣ владетелни домове).

 

А съ изработената българска конституция наистина се е постигало това. Създаваниятъ отъ нея крайно свободолюбивъ правовъ редъ въ княжеството е отнимало на държавния глава възможностьта, облегнатъ на войската и на полицията, да тласне страната въ противонародна политика. А съ прекараната въ сѫщата конституция парламентарна система държавниятъ глава е билъ поставенъ на тръне. При липсата на горна камара (сенатъ или държавенъ съветъ) всѣко несъгласие между народното събранне и княза е могло да доведе до крайности: или князътъ да разгони събранието, или то да се обяви за конвентъ. . .

 

Така допущането, че „радикалскиятъ" [1] характеръ на изработената българска конституция е, може би, продиктувано отъ руската дипломация, — това допущане не е досущъ неоснователно. За всѣки случай текстътъ на изработената въ Търново конституция, представенъ за удобрение на царь-освободителя въ Петербургъ, бива подписанъ безъ всѣка уговорка. . .

 

Но веднага следватъ събития, въ които мѫчно може да се вникне само отъ горното становище.

 

 

1. „Радикали" биватъ наричани отпървомъ българскитѣ либерали, които сѫ мнозинство въ Търновското Учредително събрание.

 

 

74

 

Всичкитѣ решения на Учредителното народно събрание сѫ взети противъ волята на назначеното отъ руското военно командване българско правителство т. е. всѣко отъ тѣзи решения представя звѣно отъ цѣлъ низъ парламентарни пропадения на това правителство. И въпреки тази очебийность руското военно командване си прави углушки: то не смѣня правителството. Нѣщо повече: следъ като Учредителното събрание си привършва работата и се закрива, бламираниятъ министерски съветъ остава на власть и произвежда първитѣ законодателни избори въ страната!

 

А въпреки всичко това явно пристрастие, резултатътъ отъ тѣзи избори е поразителенъ: при създадената крайно свободолюбива ковституция народътъ въ голѣмото си избирателско мнозинство гласува за ,радикалитѣ" т. е. гласува противъ владицитѣ и противъ по-тежкитѣ първенци въ страната.

 

Въ недоумѣние сѫ новоизбраниятъ князъ, цѣлото диплометическо тѣло, че и самото руско военно командване. Единъ народъ, който петь вѣка е билъ подъ азиатско робство — и е освободенъ чрезъ победата на чуждо орѫжие, — тоя народъ идва още съ първитѣ си граждански стѫпки да отрече своитѣ духовни и свѣтски рѫководни слоеве и да издигне за такива нѣкакви безличии учители и книжници. . .

 

Това не е могло да не се вземе за срамно недоразумение, а именно, че тъмниятъ народъ е „подведенъ" отъ демагози. . . Още началнитѣ заседания на това първо българско законодателно народно събрание сѫ убедили благомислящия свѣтъ

 

 

75

 

че съ него не може да се работи. (Споредъ Иричека, презъ едно само заседание „младежътъ" Стефанъ Стамболовъ е взелъ думата 24 пѫти т. е. толкова пѫти, на колкото години е билъ !). И князътъ не се е поколебалъ: разтурилъ е събранието и назначилъ веднага нови избори — пакъ при стария характеръ на министерския съветъ. Никому още не е текнувала мисъльта да се посегне на свободитѣ, осветени отъ Търновската конституция. А при тѣзи свободи народътъ е избралъ за второто законодателно Нар. Събрание пакъ грамадно мнозинство ,радикали" (и то, споредъ Д-ръ Иречека, много по-просветени — такива, че да не слушатъ „изпѫдения одески семинаристъ" Стефанъ Стамболова. . .). Не, очевидно, тази историческа загадка не може да се обясни само съ допустимо тайно въздействие на руската дипломация.

 

 

XII.

Вѫтрешна сила.

 

Въ спъроветѣ, водени у насъ презъ половинъ вѣкъ върху произхода на Търновската конституция, се идва и да втори изводъ.

 

Най-учениятъ човѣкъ въ Учредителното Народно събрание билъ Петко Каравеловъ — „единъ руски нихилистъ, надъханъ съ идеитѣ на френската революция". И ето тоя човѣкъ е съумѣлъ да подведе мнозинството „досущъ прости депутати", та е прокаралъ крайната, неприложимата, чуждата на българския народенъ битъ и на българската гражданска изостаналость, конституция.

 

Обаче историческата правда още по-малко може да бѫде посрещната съ тоя изводъ. Преди

 

 

76

 

всичко „бащата" на Търновската Конституция Петко Каравеловъ не е никакъвъ нихилистъ. Като студентъ, той само проявява черти на изключително обдаренъ младъ човѣкъ [1]. После той служи като преподаватель въ военна гимназия. И далечъ преди освободителната Руско-турска война действува като славянофилъ: идва въ България, да види майка си, а на връщане се отбива въ Букурещъ при своя батю Любена Каравеловъ и го съветва: да изостави революционнитѣ боравения, „България ще бѫде освободена по другъ пѫть" [2].

 

А допущането, че българскитѣ депутати въ Учредителното Нар. събрание сѫ толкова непросвѣтени, щото учениягь Каравеловъ е можилъ безконтролно да прокара въ изработваната конституция идеитѣ на френската революция — това допущане е досущъ своеволно. Въ Учредителното Народно събрание около Петка Каравеловъ има толкова депутати съ европеско образование, колкото сѫ и около назначеното отъ руского военно командване правителство. Съ последното сѫ преди всичко владицитѣ ни на чело съ блѣскавия писатель и ораторъ Климентъ Бриницки — авторътъ

 

 

1. Преди всеобщата война въ България е дошелъ единъ бѣлобрадъ московски професоръ. Още съ слизанието си въ София, той е запиталъ за Петко Каравеловъ. Професорътъ е билъ неговъ състудентъ отъ Москва. А когато е узналъ, че Каравеловъ е вече покойникъ, учениятъ човѣкъ се е прекръстилъ и казалъ: „Между всички насъ презъ моето студентчество въ Москва, Петко Каравеловъ бѣше най-блѣскъвата и най-авторитетна фигура".

 

2. Вижъ книгата ми „Реформаторъ — Петко Каравеловъ, психологически очеркъ", Плѣвенъ 1934 г.

 

 

77

 

на драмата „Иванко". Къмъ него сѫ още двамата най-крупни политически фигури за живота на страната ни презъ оня исторически моментъ: Д-ръ К. Стоиловъ и Д. Грековъ. Д-ръ Стоиловъ е английски възпитаникъ — свършилъ е Робертъ колежъ въ Цариградъ. Той е нѣмецъ по дисциплина на ума: свършилъ е юридически факултетъ при най-стария германски университетъ — Хаиделбергския. И още — Д-ръ Стоиловъ е френски ученъ: следъ като е свършилъ въ Хаиделбергъ, слушалъ е цѣла година лекции при първитѣ френски знаменитости въ Парижъ. А Д. Грековъ е юристъ, дошелъ отъ Румѫния, кѫдето е билъ въ редоветѣ на първитѣ адвокати: силенъ и подвиженъ умъ, внушителна фигура и блѣскъвъ ораторъ. — А около Каравелова, освѣнъ лица съ европейско образование, сѫ още Драганъ Цанковъ и Дѣдо Славейковъ. Първиятъ е най-дълго живѣлия нашъ държавникъ, та е познатъ на мало и голѣмо въ страната съ основнитѣ черти на своя натюрелъ. Единъ политикъ затворенъ за всѣкакви книжни идеи: практикъ. Създалъ се като общественикъ въ Цариградъ, той е изцѣло чуждъ на какви да сѫ революционни навѣи. А дѣдо Славейковъ е самобитенъ българинъ съ проблѣски на гениалность. Той е самиятъ български духъ отъ преди освобождението. И двамата тѣзи зрѣли въ оня исторически моментъ водители на народни маси олицетворяватъ основната черта въ характера на варода ни: непоколебима упоритость. Изключено е тѣзи люде да се увлекатъ по идеи, чужди на живота въ своята изостанала страна.

 

Нѣма съмнение, епохални идеи, затвърдени

 

 

78

 

съ много гражданска доблесть и съ много човѣшка кръвь, каквито сѫ идеитѣ на френската революция, прехвърлятъ морета и планини невидимо, комай като епидемия. Дали не е случаятъ и у насъ такъвъ ?

 

Условията, при които се развиватъ първитѣ политически борби у насъ, не даватъ значително мѣсто за такъво обяснение на нѣщата. Въ Учредителното Народно събрание се водятъ само съкратени дневници отъ писари, — нѣма стенографи. Тѣхното печатене се бави, защото нѣма още вестници, нѣма периодически печатъ. При това въ цѣлата страна липсватъ пѫтни съобщения (освобождението заварва у насъ едничко кѫсата желѣзопѫтна линия Русе — Варна). И естествено, самата поща е тъй още неуредена и толкова е бавна, колкото мѫчно може да си въобразимъ сега. Пѫтува се отъ вѫтрешностьта на страната до столицата комай съ седмици. При такъво състояние на нѣщата движението на идеи (че дори предметнитѣ агитаци и пр. за дадени избори) става индуктивно отъ човѣкъ на човѣкъ, а не чрезъ свикване на събрания. Нѣма плъзване на агитатори отъ града къмъ селата, а наопаки — селото изпраща свои единъ двама люде въ града (обикновено „на пазаръ") за „новини".

 

Ето при такива условия изборитѣ за дветѣ първи законодателни Нар. Събрания у насъ даватъ мнозинство на „радикалитѣ". Очевидно, не може да става дума за популяризиране на нѣкакви далечни идеи, нито въобще за „демагогско" проагитирване на широкитѣ народни маси.

 

И ако, при все това, избирателитѣ въ грамадното

 

 

79

 

си мнозинство стоятъ непоколебимо на искания, отречени отъ новоизбрания князъ, отречени отъ духовенството и отъ преднитѣ слоеве на държавнически улегналитѣ водители, — не става ли наложително да се приеме, че тѣзи „радикалски" искания застѫпватъ известни назрѣли болки и въжделения срѣдъ широкитѣ народни маси у насъ, т. е., че възникналитѣ още въ Учредителното Нар. Събрание политически борби се потикватъ не отъ външни въздействия, а отъ вѫтрешни сили — народниятъ битъ, имуществени отношения и отъ заварени стопански мѫчнотии и неуредици?

 

Стефанъ Стамболовъ, организаторътъ на възстание въ необятното Старо-загорско поле, е пъзнавалъ най-добре тѣзи вѫтрешни сили, които се криятъ задъ очерталото се въ Търново политическо дѣление. И щомъ се насрочватъ изборитѣ за първото Законодателко Народно събрание, той напуща административно-организаторската си служба въ София и макаръ да е само 24 годишенъ (значи, безъ право на избираемъ), развѣва знаме за нова борба. Живиятъ още съвременникъ на събитията тогава Божилъ Райновъ разказва:

 

— Една зарань срещнахъ Стамболова, излиза отъ Вѫтрешното министерство. Кѫде? — питамъ го.

 

— Подадохъ, казва, оставка. Ела да те водя въ Търново.

 

— Защо?

 

— На избори: ще пометемъ консерваторитѣ !

 

Ето, това е: представителитѣ на улегналитѣ

 

 

80

 

обществени слоеве сѫ обявени за люде, които задържатъ живота въ заваренъ мухалъ, т. е. сѫ консерватори. Срещу тѣхъ сѫ се обявили двамата стари политици отъ комай цѣлия периодъ на нашето възраждане — Дѣдо Славейковъ и Драганъ Цанковъ. А ето къмъ тѣхъ се присъединява вчерашниятъ замѣстникъ на Васила Левски, олицетворительтъ на Ботевския духъ въ нашитѣ въорѫжени борби срещу турското иго — Стефанъ Стамболовъ.

 

Така се пониса зовъ въ цѣлата страна:

 

— Долу консерваторитѣ!

 

И тѣ биватъ „помѣтени" отъ политическата арена съ такъва непоколебима колективна воля, че за оня исторически моментъ тя се явява като необяснима загадка. Наистина, какви сѫ тѣзи вѫтрешни сили на българския животъ, че предъ тѣхъ се поваля авторитетътъ не само на улегналитѣ и най-заможни обществени слоеве, но се проваля авторитетътъ и на целия нашъ черковенъ клиръ, за издигането на който само до преди 8 години тогава цѣлиятъ народъ — съ жени и деца — е гонѣлъ гръцкото духовенство отъ черквитѣ и е викалъ: „искаме свои, български владици"?

 

 

Край на книга първа.

[Next]

[Back to Index]