Диктаторътъ. Нови проучвания върху живота и личностьта на Стефанъ Стамболовъ
Антонъ Страшимировъ

Книга трета

 

  1. 9 Августъ 1886 год.  (3)
  2. Русофобство?  (9)
  3. Кръстопѫть  (15)
  4. Последно преклонение  (21)
  5. Стефанъ Стамболовъ министъръ-председатель  (28)
  6. Масова психология  (33)
  7. Политическа романтика  (38)
  8. Поколебаване ?  (43)
  9. Държавникъ  (48)
10. Политически обхватъ  (52)
11. Ожесточение  (57)
12. Опасна народна черта  (62)
13. Конвентъ  (67)
14. Борба съ духовенството  (73)
15. Убийството на министръ Бѣлчевъ  (79)
16. Слѣпа уличка  (85)
17. Тиранинъ  (91)
18. Оставка  (96)
19. Гибель  (100)

 

I.

9 Августъ 1886 год.

 

Разривътъ съ Русия датира отъ 6 септемврий 1885 г. г. т. е. поради Съединението. Отъ Петербургъ заповѣдватъ на рускитѣ офицери да напуснатъ страната. Тамъ се надѣватъ, навѣрно, турцитѣ да окупиратъ Тракия, а сърбитѣ — да разбиятъ войскитѣ ни. Така Русия би се явила пакъ спасителка. И мандатйорътъ на западнитѣ сили у насъ, князъ Батенбергъ, би билъ изгоненъ.

 

Но става неочакваното: Турция запазва благосклоненъ неутралитетъ, нашитѣ войски разбиватъ сръбската армия и князъ Батенбергъ се вижда, поне за моментъ, най-популярниятъ въ Европа държавенъ глава срѣдъ своя народъ.

 

Така за руската дипломация другъ изходъ нѣма: тя трѣбва да изгони щастливия български князъ чрезъ държавенъ превратъ.

 

За преврата, който се извърши на 9 августъ 1886 г., се е говорило предварително на всѣкѫде и отъ всички въ България. Но никой не е допущалъ сериозно, че това ще стане. Защото на власть е била най-силната въ народа партия — либералната, а тя е държала съ княза (вижъ книгата ми „Реформаторъ").

 

За нещастие, обаче, либералитѣ сѫ били вече разцепени: крилото на Драганъ Цанковъ е въ опозиция срещу Петка Каравеловъ, който е министъръ-председатель. И ето крѫгътъ на Драганъ Цанкова

 

 

4

 

се е подалъ на рускитѣ внушения. Увлѣкълъ се е и софийскиятъ гарнизонъ заедно съ юнкеритѣ отъ военното училище. И князъ Батенбергъ бива детрониранъ.

 

Създаденото привременно правителство (отъ офицери) заповѣдва на войскитѣ въ цѣлата страна да положатъ клетва за вѣрность къмъ новата власть. На тази заповѣдь не се подава само Пловдивскиятъ гарнизонъ. Това е обяснимо: князъ Батенбергъ е героятъ на Тракия. На 6 септемврий (само преди една година!) той е рискувалъ съ трона си за дѣлото на румелийци: миналъ въ областьта придруженъ само отъ своя адютантъ. И е поелъ дѣлото на народа тамъ. Така тракийскитѣ войски сега сѫ били горещо привързани къмъ него. Запасниятъ генералъ Велчевъ (живъ още), който е свършилъ военна академия въ Петербургъ и е служилъ съ чинъ капитанъ въ Пловдивския гарнизонъ при преврата на 9 августъ, разказва:

 

— „Споразумѣхме се съ началника на гарнизона (Муткуровъ), заехъ съ рота войска телеграфо-пощенска станция и поискахъ да говоря съ министръ-председателя Петко Каравеловъ въ София. Но отъ тамъ ми се заяви, че той е подъ домашенъ арестъ. Разбрахъ: превратътъ е не само противъ княза, но и противъ правителството т. е. партизански. Посъветвахъ се наново съ Муткурова и повикахме водителя на либералитѣ въ Пловдивъ Д-ръ Д. Тончевъ. Той замънка: „да почакаме". Отхвърлихме го, дигнахме войскитѣ, потръгнаха и гражданитѣ. Така изредихме съ шумна демонстрация всички европейски консулства въ града: „искаме си княза"! После потърсихме Търново и повикахме

 

 

5

 

Стамболова, като председатель на народното събрание. Ние му заявихме, че сме готови да се биемъ за княза си. И той се съгласи да се постави начело. Така почна контра превратътъ".

 

Въ Търново живитѣ съвременници разказватъ:

 

— „Щомъ узна за преврата въ София, Стамболовъ заповѣда на десетина свои хъшове да се въорѫжатъ и единъ по единъ да се събератъ въ „Правителствения домъ" (кѫдето се помещаваха тогава комай всички учреждения, включително и телеграфо-пощенската станция). А гарнизонътъ бѣше вече положилъ клетва предъ новото „революционно" правителство. Щомъ началникътъ на войскитѣ узна, че Стамболовъ е въ „Правителствения домъ" съ въорѫжени хора, дигна лично рота войска и отърча. Но голѣмиятъ авторитетъ на Стамболова поколеба полковника (Боневъ?). Двамата се оттеглиха на „довѣренъ разговоръ". Стамболовъ съумѣ и прати тайно да му повикатъ майоръ Маринополски. Докато се водѣше „довѣрениятъ разговоръ" съ полковника, повиканиятъ майоръ се яви. Тогава Стамболовъ, вече съ револверъ въ рѫка, заяви на гарнизонния началникъ, че е уволненъ и арестуванъ въ името на княза и на законното правителство. На негово мѣсто Стамболовъ назначи майоръ Маринополски, който пое командуването на ротата предъ „Правителствения домъ" (безъ войницитѣ да подозратъ, че сѫщинскиятъ имъ началникъ е арестуванъ).

 

Така е станалъ контра-превратътъ и въ Търново.

 

Стамболовъ, опрѣнъ вече на Търновския гарнизонъ, потърсва по телеграфа отъ София хората на

 

 

6

 

новото „революционно" правителство за преговори. На апарата се е явилъ Олимпий Пановъ — другарь на Стамболова отъ Гюргевския комитетъ. Той не е участувувалъ лично въ заговора и въ детронирането на князъ Батенберга, но сега — следъ станалото — намиралъ, че не може да става вече дума за „връщане назадъ". И увещавалъ въ такъва смисъль Стамболова. Хората на преврата въ София сѫ били готови на всички отстѫпки, — ще предадътъ отново властьта на Петка Каравеловъ, но князъ Батенбергъ е трѣбвало да бѫде пожертвуванъ. Доводитѣ на Олимпи Пановъ трѣбва да сѫ били подкрепени съ внушителни и неизвестни на Стамболова до тоя часъ дипломатически и други съображения. Така Стамболовъ най-после отстѫпилъ: приелъ предлаганото отъ Олимпи Пановъ. По тоя случай той е хвърлилъ историческата своя фраза: „3а единъ арабинъ нѣма да изгоримъ Арабистанъ".

 

Следъ тоя разговоръ съ Олимпи Пановъ Стамболовъ повикалъ на апарата Муткурова отъ Пловдивъ и му предалъ решението: че хората отъ Софийския превратъ отстѫпватъ, ще предадатъ властьта на Петка Каравеловъ, но Батенбергъ трѣбва да се пожертвува, неговото връщане е вече немислимо.

 

Пловдивци, обаче, били вече заповѣдали на всички гарнизони отъ Тракия да се отмѣтнатъ отъ положената клетва за вѣрность къмъ новото правителство и да тръгнатъ за Пловдивъ „въ името на отново потвърдената си клетва за вѣрность къмъ своя вождъ — княза".

 

Така за пловдивци е нѣмало вече връщане! И Стамболовъ се е видѣлъ предъ дилема. Но сега

 

 

7

 

вече той не се е поколебалъ: миналъ решително къмъ пловдивци т. е. склонилъ Софийци да капитулиратъ безусловно и тронътъ да се заеме пакъ отъ князъ Батенберга.

 

Очевидно, Стамболовъ въ душата си крие разположение да се опълчи срещу дѣлото на 9 августъ, макаръ да е било ясно за него — следъ разговоритѣ му по телефона съ Олимпи Пановъ,— че това дѣло е воля на Петербургското правителство. Отъ кѫде иде у него това душевно разположение? Не е ли той вече „русофобъ" — нѣщо, за което Д-ръ Иречекъ намѣква въ дневника си много по-рано?

 

Последвалитѣ събития откриватъ нѣкои тъмни още за поколенията страни въ душитѣ и умоветѣ отъ онова време.

 

Софиянци (людитѣ на преврата) капитулиратъ, като си спасяватъ само главитѣ. Князъ Батенбергъ бива възвърнатъ отново на българския тронъ. Всичко се свършва безъ кръвь. Веднага следъ това, обаче, България се вижда пакъ обезглавена: Батенбергъ абдикира „доброволно".

 

Абдикацията на князъ Батенбергъ се дължи на следното:

 

Още преди преврата на 9 августъ князъ Батенбергъ потърсва да се придобри съ Петербургъ (следъ скарнята по Съединението) и предлага да му се изпрати единъ императорски комисарь, който да му е помощникъ въ управлението на България. Императорътъ е приелъ това предложение. И сега, следъ контра преврата, Батенбергъ е попиталъ телеграфически Петербургъ, ще ли му се изпрати уговорениятъ

 

 

8

 

преди преврата на 9 августъ комисарь ? Отговорътъ е билъ отрицателенъ. А това е значило: императорътъ не е съгласенъ съ неговото възвръщане въ България. И Батенбергъ е предпочелъ да абдикира.

 

Така България остава да бѫде управлявана отъ трима регенти, единъ отъ които е и Стефанъ Стамболовъ.

 

Човѣкътъ, който страни отъ официалния свѣтъ, живѣе въ провинцията, не се е стремилъ за министерски постъ, изведнажъ се вижда замѣстникъ на държавния глава.

 

А за министъръ председатель е назначенъ д-ръ Радославовъ. До тоя часъ този младъ политикъ не е известенъ като русофобъ. Напротивъ, той почва кариерата си съ една крайно русофилска статия презъ 1879 г. въ основания отъ руското правителство вестникъ въ София „Балканъ" (редакторъ Хитрово).

 

Твърди се, че когато князъ Батенбергъ напусналъ България, не е криелъ надеждата си да се върне пакъ. Очевидно, той се е наблѣгалъ преди всичко на своята популярность въ страната — следъ Съединението и следъ победата надъ сърбитѣ. (Легендата, че Батенбергъ билъ избѣгалъ отъ Сливница и че Каравеловъ му се е скаралъ тогава или че дори г-жа Каравелова му е казала „Вашето мѣсто сега е на бойното поле", сѫ създадени по-късно). Но какъ сѫ били настроени по тоя въпросъ рѫководнитѣ лица въ България — регентитѣ и министъръ председательтъ? Имало ли е въобще разположение у кого и да било въ България, да предпочетатъ князъ Батенберга въпрѣки волята на руския императоръ?

 

 

9

 

Отговорътъ би билъ положителенъ само, ако бихме допуснали, че у нѣкого отъ тѣзи лица е имало предварително русофобство.

 

 

II.

Русофобство?

 

Д-ръ Иречекъ подсказва въ своя „Български дневникъ" че „споредъ нѣкои мълви" Стамболовъ билъ „русофобъ." Това може да подкрепи известни заблуждения върху правилното опредѣляне подбудитѣ у по късния диктаторъ.

 

Ще трѣбва да се подчертае пакъ, че младиятъ чехски ученъ Д-ръ Константинъ Иречекъ нито познава непосрѣдно предшествувалитѣ политически борби въ народа ни, нито пъкъ се интересува отъ тѣхъ. Той е роденъ и расълъ срѣдъ аристократическитѣ и бюрократични срѣди на Австроунгарската столица (Виена). И гледа извисоко на всѣко въобще лѣвичарство въ живота, а още повече на такова въ една назаднала страна като нашата. За него въ България има шепа „недоучки" срѣдъ „тъменъ" народъ, а Стамболовъ е само единъ „изпѫденъ одески семинаристъ." И онова, което е могло у тоя „изпѫденъ семинаристъ" да бѫде само едно неразположение или дори известна ненависть къмъ царския абсолютизъмъ въ Русия, него Д-ръ Иречекъ отдава на „русофобство".

 

Въ сѫщность до военния превратъ на 9 августъ 1886 г. у насъ не може да се говори — всѣкакъ не може ! — за русофобство, макаръ че дълго преди освобождението такива чувства сѫ насаждани искрено и горещо отъ Раковски. Знае се, русофобството на Раковски не е политиканско. То се дължи на известната колонизаторска

 

 

10

 

политика на Русия презъ първата половина на 19 столѣтие. При всѣка война съ Турция рускитѣ войски сѫ извличали български маси отъ нашитѣ области и сѫ ги заселвали въ югоизточна Русия. А отъ тамъ сѫ прогонвали татари и черкези, които сѫ бивали прехвърляни отсамъ Дунава и сѫ се отдавали на плѣнъ и сѣчь у насъ. Така русофобството на Раковски не е политическа идеология, а по-скоро патриотически викъ къмъ българитѣ, да не напущатъ земята си.

 

По-късно, обаче, времето е заздравило тази кървава рана въ българската душа. Не е могло друго да бѫде: българскитѣ надежди за спасение все пакъ сѫ били едничко въ Русия. И ето най-после тѣзи надежди се оправдаватъ! Какво русофобство би могло да се търси още въ българската душа?

 

При това — следъ печатното и устно дѣло на Любена Каравеловъ, на Ботйова, на Стамболова (още на дѣда Славейкова, на Блъскова) т. е. следъ пренесената у насъ руска книга, руска мисъль и руско чувство (чрезъ руската художествена и просвѣтителна литература), — у никого въ България не може и дума да става за „русофобството" на Раковски. Наопаки, благодарение на руското социаль политическо идейничество, насаждано отъ Ботйовския крѫгъ, (че благодарение и на московското славянофилство, внушавано отъ рускитѣ победи надъ Турция), — благодарение на всичко това, у насъ поколенията едно следъ друго сѫ се подхранвали отъ разбиранията (идеитѣ) и подбудитѣ (чувствата) на руската гражданственность. Не ще е много, ако се каже, че това личи още преди освобождението.

 

 

11

 

Българската интелигенция въ по-голѣмата си часть се вълнува и тогава отъ идейнитѣ и политически борби въ Русия.

 

Така налага се всѣкакъ да не се откѫсваме отъ въздействието на руската гражданственость (мисъль и чувство) върху подитическитѣ настроения у насъ, ако искаме да вникнемъ въ прѣкитѣ и косвени подбуди у хората отъ новата ни история.

 

* * *

 

Интелигенцията ни преди освобождението се учи главно въ Русия. И бива порусена въ душата си: тя е или „славянофилска", или „нихилистическа". Досущъ незначителниятъ процентъ отъ интелигенти „западници" (учили на западъ) се губи безнадежно въ робската страна. А интелигенцията, която иде отъ цариградския турски лицей или отъ гръцкитѣ висши духовни училища (предимно онова въ Халки) се надъхва на борба срещу гърцизма и сѫщо поглежда на реверъ, колчимъ се сблъсква съ злата воля на турцитѣ (или съ злата воля на тѣзи, които стоятъ задъ тѣхъ).

 

При освобождението душата на народа ни се „поруси" не само отъ политически романтизмъ т. е. не само отъ освободителенъ възторгъ. Порусиха се душитѣ, преди всичко, на селскитѣ маси въ полетата. Защото тѣ заеха бейскитѣ чифлици и си ги разпредѣлиха, а държавникътъ Петко Каравеловъ долови, какво трѣбваше да се направи тогава, та побърза да озакони заграбването на „господарскитѣ" земи. Ето, това бѣше истинското освобождение за народнитѣ маси въ полетата — освобождение, което донесоха руситѣ!

 

 

12

 

Презъ време на окупацията множество първи хора въ страната сѫ били поласкани (навѣрно тукъ-тамъ и съ далечни политически цели) отъ рускитѣ власти твърде сърдечно. Още тогава доста български деца (момчета и момичета) биватъ изпратени въ Русия при благодетели руси „да се възпитатъ и изучатъ". Тѣ се връщаха после психично порусени (съ дълбоко благоговение предъ руската полититическа мощь или предъ идеитѣ, науката и художествената литература въ Русия).

 

У насъ нахлува и маса българска интелигенция отъ Бесарабия и отъ Херсонската губерния. Комай всички тѣзи „бесарабци" не сѫ били въ особенъ възторгъ отъ официална Русия. Но все пакъ тѣ сѫ идвали у насъ съ чувството на съжалително снисхождение къмъ страната на своитѣ дѣди. Защоте сѫ се виждали принудени да напуснатъ великата руска земя, въ която сѫ се създали като граждани (безъ нѣкога да сѫ помисляли, че ще я напуснатъ, за да се преселятъ въ нѣкаква новоосвободена България). Прочее, психично тѣзи хора сѫ сѫщо порусени.

 

Съ „бесарабцитѣ" проникватъ у насъ и множество руски иителигенти (гимназиални учители, лѣкари, инженери), които сѫ се чувствували компроментирани въ Русия, защото сѫ били — кой повече кой по-малко — нихилисти [1]. Тѣ всички се

 

 

1. На панихидата за убития въ Русия Царь Освободитель (1881 г.) е държалъ въ Варна речь руски нихилисть. Преднитѣ хора отъ присѫтствуващитѣ сѫ знаели, че ораторътъ удобрява убийството. И сѫ се подсмивали, когато слушали, какъ нихилистътъ си криви душата... Впрочемъ, човѣкътъ не е прекалилъ: речьта му е била въздържана, студена...

 

 

13

 

обзавеждатъ много добре у насъ (страната е досущъ безъ интелнгенция, уви!). И скоро почватъ да не криятъ своя нихализмъ.

 

Съ „бесарабцитѣ" и съ рускитѣ нихелисти България бива залѣна и отъ руската книга. А може би, така е щѣло да бѫде и безъ тѣхъ: нѣмали сме свои книги! Нѣмали сме дори свои школни учебници, та сме въвели руски такива.

 

Така при всѣка гимназия се създава „училищна библиотека" комай само отъ руски книги. И на първо мѣсто въ тѣзи библиотеки стоятъ не само съчиненията на Чернишевски, на Писарева, на Тургенева, но и тлъститѣ томове „Ситые и голодные", „Подпольная Росія" („Нелегална Русия") и пр. Нѣмало е кой да прави по-другъ подборъ на книги: гимнизиалнитѣ преподаватели (българитѣ—руски възпитаници, бесарабцитѣ и рускитѣ нихилисти) сѫ били до единъ хора чужди на евангелието и на библията. Единственитѣ гимназиални учители тогава у насъ, които сѫ можели да упражнятъ по-друго влияние върху духа въ гимназиститѣ ни, сѫ чехитѣ. Но тѣхниятъ католицизмъ отъ една страна и отъ друга — твърде чувствителната далечина между двата славянски езика (чехски и български) сѫ прѣчили на тѣзи учители да се проявяватъ. Тѣхъ дълги години никой въ страната не е можалъ да почувствува като свои.

 

Ето така се е наслоила гражданственностьта у насъ при освобождението. Народнитѣ маси сѫ дълбоко признателни на „братушкитѣ" освободители. Преднитѣ обществени слоеве — предимно хората отъ борбитѣ ни за черковна независимость — биватъ заварени отъ събитияга като „славянофили",

 

 

14

 

та сега се изливатъ въ нераздѣлни отъ народа русофили (смѣло пѣятъ „Руски царь е нашъ баща и нашъ спаситель"). А срещу тъй дълбокото и масово „порусяване" на душитѣ въ народа, издигатъ се съ своята враждебность хъмъ официална Русия първо старото ядро „хѫшове" съ Ботйовски крѫгъ и после фалангата отъ образовани хора въ страната (мѣстнитѣ българи — руски възпитаници, пришелцитѣ бесарабци и нихилиститѣ руси). А нали? — новитѣ поколения растатъ подъ рѫководството на първитѣ! И се добива постепенно следното дѣление между стари и млади т. е. между бащи и деца: първитѣ сѫ за официална Русия („русофили"), а децата противъ нея — („русофоби"). Точно казано: и бащитѣ, и децата живѣятъ съ чувствата и мислитѣ на руската гражданственность.

 

Нѣма съмнение, до колкото българската действителность е остро различна отъ руската, тя се е налагала на всички български общественици, дори когато тѣ сѫ родени и расли въ Русия. Обаче това налагане за всѣки човѣкъ по отдѣлно е ставало по-късно и то на етапи, споредъ условията и споредъ способноститѣ и възрастьта на общественника. Но въобще новитѣ български поколения влизатъ въ живота съ чувствата и мислитѣ на руската гражданственость. И това създава психическа трагедия: стари и млади се дѣлятъ не по въпроситѣ на българската общественность и на българското държавничество. Бащитѣ се кланятъ досущъ опродѣлено на руското завоевателство респ. на руския царь (на когото се дължи нашето освобождение), а децата се надъхватъ нихилистически срещу руския

 

 

15

 

царизмъ и зрѣятъ, наистина, като български граждани, но сѫ силно напоени съ страстенъ интересъ къмъ воденитѣ въ Русия борби. А познатъ е характерътъ на тѣзи руски граждански борби вече отъ цѣлъ вѣкъ. Почнали съ идеитѣ на френската революция, тѣ се изостриха въ анархизма на Бакунина, и се впрѣгнаха после въ хегелиянския тикъ-такъ на марксизма. Презъ своето развитие, обаче, тѣзи борби бѣха все по-напоявани съ непримирима вражда къмъ деспотическа Русия такъва, каквато тя бѣше — опора на реакцията въ цѣлъ свѣтъ. Тъкмо отъ тази вражда се надъхваха и новитѣ български поколения.

 

 

III.

Кръстопѫть.

 

Политическото русофобство (уплахата отъ руското завоевателство, което е осъзнанъ инстинктъ за българско държавно и национално самозапазване) почва у насъ следъ абдикирането на князъ Батенберга.

 

Развилитѣ се събития въ държавния ни животъ (съединение, победа надъ сърбитѣ, воененъ превратъ и контрапревратъ) идатъ да налѣятъ масло въ огъня на идейното дѣление у насъ между бащи и деца — между „славянофили" и „западници" т. е„ между вѣрнитѣ на руския царь бащи и антицариститѣ деца.

 

Комай цѣлата интелигенция се опълчва сега срещу царска Русия — отначало досущъ нихилистически: тя отчаяно жестикулира срещу руския абсолютизъмъ, срещу „нагайката". А после вече страната се обхваща отъ дружинки сплотени около лозунга „България за себе си" (така се и наричатъ

 

 

16

 

либералнитѣ организации тогава: „дружинки България за себе си").

 

Върху тѣзи идейно обосновани (детерминирани) настроения никне вече и чувствено русофобство. Но то не може да надхвърли предварителното психологично порусяване. Българското русофобство не може да мине крѫга на временнитѣ политически цѣли: то се раздухва въ българскитѣ души по-скоро съ скритата омисъль на синъ къмъ баща т. е. за да се постигне въ края на краищата полюбовно единение съ освободителката.

 

А сѫщината на създаденитѣ отношения между България и Русия нѣматъ нищо общо съ роднинскитѣ чувства. Русия има една — строго своя! — държавно-стопанска задача, въ името на която ни е освободила и пакъ въ името на която после ни е обърнала гръбъ. Не е ли трѣбвало и ние, българитѣ, да потърсимъ своитѣ — пакъ строго своитѣ! — стопански и културни интереси, въ името на които да се поставимъ (съ всичката скромность на малкия и съ всичката гореща благодарность на облагодетелствувания) предъ Петербургъ на чисто и ясно?

 

Ето, тоя психиченъ преходъ у насъ не изглежда да е билъ издържанъ, макаръ че налице сѫ били всички условия и всички подбуди за такъвъ преходъ. — Българскитѣ народни маси по дветѣ страни на своята „майка" Стара планина сѫ опиянени отъ политическото си съединение (сливането на княжество България съ източна Румелия), а ето Русия се е противопоставила на това съединение! После на лице е нашата бурна победа надъ „австрийския агентъ" кралъ Миланъ. А рускиятъ

 

 

17

 

царь не само не изпада въ умиление отъ успѣха на своитѣ „храбри деца", ами проявява необяснима ярость. Нѣщо повече: той посѣга на най-голѣмия герой срѣдъ насъ — посѣга на княза ни...

 

Да, българската интелигенция е имала подъ рѫка всички условия и срѣдства както за да убеди сама себе си, така за да проагитира (да освѣтли) широкитѣ народни маси върху неизмѣнната основа на една здрава политическа мисъль, а именно:

 

— Русия е противъ засилването на България, не защото смѣта да я държи слаба, че по-лесно да я завладѣе (една парлива „австрофилска" агитация), но защото както тя, великата освободителка, тъй и малката наша западна съперница Сърбия иматъ свои — строго свои! — интереси, въ името на които тѣ сѫ готови и ще бѫдатъ винаги готови да ни прегазятъ, дори когато сѫ идеални републики. И че по сѫщия редъ на мисли ще трѣбва да потърсимъ и ние нашитѣ неизменни политически интереси, въ името на които да сме готови както на неотклоними (наложителни и разумни) отстѫпки предъ Петербургъ, тъй и за непоколебимъ отпоръ не само срещу царска (деспотическа, тираническа и пр) Русия, но и когато последната се преустрои въ идеална република.

 

Ето, до тази висота на политическа мисъль ние въ оня исторически моментъ не изглежда да сме дораснали. Пречило ни е, може би, не само нашата обща назадналость, а и вещото и неотразимо въздействие на заинтерисуванитѣ съ хода на работитѣ у насъ Западно-европейски сили.

 

И предимно на Австрия.

 

 

18

 

Още при руската окупация (1879 год.) се издигатъ български гласове (статия, писана отъ Видинъ — може би, отъ Илия Цановъ) за опасения отъ Австрия. Но самитѣ руски комисари потушватъ тѣзи гласове: „мислете това, но недейте го говори".

 

Така въ България се поражда най-напредъ „австрофобство". А после, когато възпламва и „русофобство", наредъ съ него иде вече известно „австрофилство".

 

И се очертава кръстопѫть: съ Русия или съ Австрия? Защото умоветѣ у насъ все още нѣматъ самовѣра — особено следъ Берлинския договоръ. Кѫде — безъ външна опора!

 

Нѣма съмнение, и дветѣ течения — „русофилство" и „австрофилство" се обвиняватъ взаимно въ „рублофилци" и „флоринци". Но колкото русофилитѣ сѫ набедени, толкова сѫ наклеветени и русофобитѣ.

 

Събитията сѫ вече история, тѣ говорятъ сами за себе и не може да става дума днесъ за опазване честьта на историческитѣ лица. Плащани пера е имало, има и ще има винаги и въ всички страни. Но водителитѣ ни отъ онова време сѫ били искрени и беззаветни — еднакво отъ дветѣ страни. Фанатизирали сѫ се до саможертва, но сѫ се държали на идейна висота: не сѫ прислизали до заслѣпеность и още по-малко до подкупничество.

 

Ето първиятъ опитъ на „русофилитѣ", да свалятъ „русофобската" власть на регентството (следъ абдикацията на Батенберга) съ Русенскиятъ воененъ бунтъ. Обширенъ заговоръ, който се устройва

 

 

19

 

отъ заседналитѣ въ Румѫния автори на преврата отъ 9 августъ — популярнитѣ въ войската герои отъ сръбско-българската война майоръ Бендеревъ и Радко Димитриевъ. Солидаризиралъ се е съ тѣхъ и майоръ Олимпи Пановъ, другарь на Стамболова въ Гюргевския комитетъ отъ преди освобождението. Той се е споразумѣлъ съ трети другарь на Стамболова отъ сѫщия комитетъ — Тома Кърджиевъ, който живѣе въ Русе. Тома Кърджиевъ е успѣлъ да дойде до русофилско едномислие съ майоръ Узуновъ, героятъ защитникъ въ сръбско-българската война на Видинъ, които при преврата е командиръ на дружина пионери въ Русе. Увлекли сѫ се въ заговора още и граждани начело съ енергичния комисионеръ Стомоняковъ. По сѫщия редъ заседналитѣ въ Румъния авторитетни заговорници (Бендеревъ и др.) сѫ успѣли да спечелятъ за готвения бунтъ началника на войскитѣ въ Силистра — капитанъ Кръстевъ. Имало е заговорнически ядра (офицери и граждани) комай въ всички наши край Дунавски градове, а сѫщо и въ Варна, Шуменъ, Добричъ. Заговорътъ е билъ откритъ въ Силистра къмъ надвечерието на опредѣления за бунта день. За пълното му разкриване бива изпратенъ — по изрична заповѣдь отъ София — околийскиятъ началникъ въ Тутраканъ Никола Тиховъ Обретеновъ, синътъ на баба Тонка отъ Русе и вездесѫщиятъ другарь на Стамболова отъ бунтарскитѣ години. Капитанъ Кръстевъ, обаче, го арестува и заграбва властьта въ града. София веднага телеграфира на войскитѣ въ Шуменъ, Добричъ, Русе, да обсадятъ Силистра. Но въ Русе майоръ Узуновъ възстава по свой редъ: съ своитѣ пионери той заема

 

 

20

 

града и се опитва да увлече сѫщо пехотната дружина. Тя, обаче, не се подава. И се почва сражение между пионери и пѣхотницитѣ въ самия градъ. Между това въ Силистра капитанъ Кръстевъ бива убитъ отъ запасни войски, които той е свикалъ подъ знамената. И военниятъ бунтъ тука се потушва, а пристига и кавалерия отъ Добричъ, та заема града. Тръгватъ войски отъ различни гарнизони и срещу Узунова въ Русе, при когото е дошълъ отъ Румѫния и Олимпи Пановъ (сѫщо сѫ се опитали да минатъ на българския брѣгъ и Бендеревъ съ Радко Димитровъ въ Силистра, но за тѣхно щастие попречва имъ една случайность). При така злополучно развилитѣ се събития, заговорницитѣ майоръ Узуновъ, Олимпи Пановъ и Тома Кърджиевъ въ Русе на 19 февруарий 1887 г. (значи само шесть месеци следъ преврата на 9 августъ) се виждатъ принудени да бѣгатъ въ Румѫния. Но биватъ заловени отъ нашата дунавска флотилия.

 

Тъй печално се приключва руссфилскиятъ опитъ за воененъ бунтъ, замисленъ и подготвенъ на широка нога. Тоя бунтъ би оправдалъ всички допустими жестокости отъ страна на една власть въ преходно време — време на безкняжие, както е регентската. И ако имаше заслѣпяване отъ „русофобство", това би се почувствувало отъ русофилитѣ не само въ ония градове, които сѫ били обхванати отъ заговора, но и отъ по-първитѣ имъ хора въ цѣлата страна. А военниятъ сѫдъ въ Русе осѫжда и екзекутира само трима заговорници — граждани: Олимпи Пановъ, Тома Кърджиевъ и комисионера Стомоняновъ. Само трима

 

 

21

 

граждани за заговоръ, който е обхващалъ толкова градове и който е далъ два военни бунтове! (Наистина, осѫдени сѫ и екзекутирани още седемь офицери отъ разбунтуванитѣ полкове. Но това е въ духа на военната дисциплина при всички такива случаи въ всѣка страна).

 

 

IV.

Последно преклонение.

 

Годината на безкняжието въ България (августъ 1886 г. — юлий 1887 г.) е и година на трескави дипломатически борби въ Европа. По въпроса имаме документирана литература отъ Д-ръ Ив. Панайотовъ („Руско-нѣмскитѣ отношения и българскиятъ въпросъ презъ 1887 г."). Води се дипломатическа борба отъ германския свѣтъ на двѣ страни — срещу Франция на западъ и срещу Русия на изтокъ. И въ обсега на тази борба отъ всесвѣтски характеръ попада въпросътъ за какъвъ и кой кандидатъ да заеме българския престолъ. Водятъ се безуспѣшни преговори съ князъ Батенберга и съ князъ Фердинанда. Между това избухватъ раздори срѣдъ управлящитѣ въ България: между регентитѣ и председателя на министерския съветъ Д-ръ Радославовъ; между регентитѣ и военния министъ генералъ Николаевъ (който заплашва съ превратъ — затова, че регентството нѣма твърдата воля да свърши въпроса съ избора на князъ).

 

Ето при такъва политическа атмосфера се свиква третото Велико Народно Събрание — за изборъ на князъ.

 

 

22

 

По традиция Великото Народно Събр. заседава въ старата столица Търново. А при тогавашнитѣ пѫтни съобщения, отъ София се ходи съ файтонъ до Ломъ (презъ Петроханъ), после съ параходъ до Свищовъ или Русе и отъ тамъ, пакъ съ файтонъ, за Търново.

 

Така преди опредѣлената дата за откриване на В. Нар. Събрание всички първи хора на либералитѣ, които сѫ вече жители на София, трѣбва да отпѫтуватъ за Търново. Но сега срѣдъ тѣхъ възкипѣватъ страститѣ. Група млади хора (граждани и военни) около сѫщо младия министръ председатель Д-ръ Радославовъ сѫ узрѣли да скѫсатъ всички връзки съ Русия. А регентътъ Петко Каравеловъ не е искалъ и да слуша за нѣщо подобно. Той е настоявалъ да се избере за князъ датския принцъ Валдемаръ, за когото още преди съединението се смѣта, че е кандидатъ на руския императорски домъ за български престолъ (вижъ книгата ми „Реформаторъ").

 

А Каравеловъ е спечелилъ на своя страна и Стамболова.

 

Така Д-ръ Радославовъ намира идеенъ интересъ да отклони Петка Каравеловъ отъ участие въ Великото Нар. Събрание. И затова, споредъ покойния Андрей Ляпчевъ, Д-ръ Радославовъ е създалъ ужъ внушителна мълва, какво властьта е попаднала въ следитѣ на устроенъ заговоръ противъ живота на Петко Каравеловъ: регентътъ щѣлъ да бѫде убитъ, микавайки презъ Петроханъ. . . Мълва ли е било това или действително е имало заговоръ противъ живота на Петка Каравеловъ, — остава да се проучи. Но вѣрнитѣ хора

 

 

23

 

на последния сѫ настояли, той да не напуща София т. е. да не участвува лично въ свиканото Велико Нар. Събрание.

 

Всичко това не е помогнало на групата около Д-ръ Радославова. Но оставането на Каравелова въ София е решило политическата му сѫдба презъ оня исторически моментъ. Стамболовъ е прокаралъ въ Великото Нар. Събрание становището на Петка Каравеловъ: избранъ е билъ за князъ Датскиятъ принцъ Валдемаръ. Въ сѫщото събрание обаче се е предложило преизбирането на регентитѣ. И Петко Каравеловъ не е билъ преизбранъ за такъвъ! Прочие, голѣмиятъ водитель на либералитѣ, сега вече на зрѣла възрасть държавникъ, е билъ „щкартиранъ" : той се е видѣлъ въ опозиция. Така на лице срѣдъ либералитѣ е останалъ Стамболовъ.

 

Моментътъ е отъ голѣма психологическа важность.

 

Последвалитѣ събития (презъ комай половинъ вѣкъ отъ тогава) доказаха, че Русия не е имала за прѣка цѣль да завладѣе Балканитѣ. Нейното завоевателво проникваке тукъ се е сблъсквало съ онова на Австро Унгария. А край това съперничество е стояло противодействието на Англия (поради опасность за нейния прѣкъ пѫть къмъ далечния изтокъ — Срѣдиземното море). При такива преплетени интереси — и при голѣмото съперничество на Русия съ Англия въобще въ Азия, — руската дипломация е отбѣгвала да опълчи срещу своитѣ домогвания нѣмскиятъ свѣтъ изцѣло. Така Русия се е ограничавала да бѫде само защитница на балканскитѣ славяни, земитѣ на които сѫ междинна

 

 

24

 

територия спроти крайната цель на Австрия — завладяването на Солунъ.

 

Не ще сѫ били чужди на горнята консепция за рускитѣ цели въ близкия изтокъ либералскитѣ водители Петко Каравеловъ и Стефанъ Стамболовъ. Инъкъ тѣ, осъзнани вече български държавници, не биха били готови на ново преклонение предъ Петербургъ, т. е. не биха се на пълно отказали отъ князъ Батенберга.

 

Само така може да се обясни, че Стамболовъ, оставенъ за водитель въ третото В. Нар. събрание, непоколебимо е наложилъ кандидатурата на Датския принцъ Валдемара. Каравеловъ ще да е билъ убеденъ (или подведенъ отъ руски дипломати), че тоя изборъ ще бѫде удобренъ отъ императорския дворъ (въпрѣки вѣчнитѣ несъгласия и интриги въ тоя дворъ).

 

Оставало е, прочие, да се оправдаятъ тѣзи очаквания, за да настѫпи пълно примирение между освободители и освободени.

 

Но въ Петербургъ не сѫ се сумѣсъли (или дворцовитѣ интриги сѫ отклонили правилното действие). Императорътъ е отрекалъ поддържаната преди кандидатура на датския принцъ Валдемара, т. е. не е утвърдилъ избора му за български князъ.

 

При това е станало и нѣщо повече: донесено е било до знанието на рѫководнитѣ крѫгове въ България, че желанието на руския императорски дворъ е било, българскиятъ престолъ да се заеме отъ кавказеца руски князъ Мингрени. А това е всѣло дълбоко смущение въ рѫководнитѣ срѣди у насъ.

 

Имало е и защо.

 

 

25

 

Споредъ Берлинския договоръ българскиятъ престолъ не може да бѫде заетъ отъ руски князъ. При такъва изрична клауза въ тоя договоръ (който е изработенъ отъ конференция на Европейскитѣ държави!) избирането на князъ Мингрени за български държавенъ глава би значило, България да скѫса своитѣ отношения съ Западна Европа и да се облѣгне изцѣло на Русия. Тогава? Наистина, можело е да се вземе за безпогрѣшно, че въ Петербургъ не мислятъ да превръщатъ България въ Задунавска губерния. Но голѣма ли би била разликата въ положението на последната, щомъ тя скѫса съ цѣлия свѣтъ и се облегне само на Русия? Една 150 милионна империя не може да държи българското тримилионно княжество на равна нога съ себе си: ще си я подчини — въ такъва или онакъва форма, — какъ инъкъ?

 

Ето смисъла на развилитѣ се събития! Това е хвърлило мнозинството отъ Великото Нар. Събрание въ смущение. И срѣдъ създалия се тогава кипежъ стопилъ се е досущъ авторитетътъ на Петка Каравеловъ. При това той не е ималъ физическата възможность да се защити: отсѫтствувалъ е.

 

Озлоблението е било особено силно въ крѫга около Д-ръ Радославовъ. Не е било вече мислимо отново да се избере князъ Батенбергъ (преди всичко, защото изборътъ на Датския принцъ е означавало отказване отъ предшественика т. е. обида за него).

 

Отъ цѣлата тази история ще да се е почувствувалъ накърненъ и самъ Стефанъ Стамболовъ. Той се е увлѣкълъ отъ Петка Каравеловъ, та е

 

 

26

 

настоялъ за кандидатурата на Датския принцъ Валдемара. Само така може да се обясни, че когато се е предложило преизбирането на регентитѣ, името на Петко Каравеловъ не се е дори спомѣнало. . .

 

И веднага се е пристѫпило (отъ новоизбраното регенство и отъ бюрото на Белико Нар. Събрание) къмъ дипломатически постѫпки предъ западноевропейскитѣ сили за посочване кандидатъ на българския престолъ.

 

А тъй като преки съперници въ Балканитѣ сѫ Русия и Австрия, то — щомъ България се е видѣла заставена да даде гърбъ на първата, наложително е станало, тя да се обърне къмъ втората. . .

 

И не може да се допусне, че тукъ предварително е въ игра нѣкакво „австрофилство". При избирането за български князъ на принцъ Фердинандъ Кобурготски стои на първа линия въ Вел. Нар. Събрание Д-ръ Константинъ Стоиловъ, който и отива въ Виена да доведе избрания принцъ. А Д-ръ Стоиловъ е едничкиятъ сѫщински европеецъ (по възпитание, образование и лична завършеность) срѣдъ нашитѣ предни хора отъ онова време. Той още въ 1880 година се проявява като български политикъ отъ господарски слой. И вниква — съ оргиналнитѣ си наблюдения въ Петербургъ, — че Русия е назаднала и „гнила" страна: „Европа нѣма защо да се бои отъ нея! Поради Русия въ края на краищата може и България да си пострада"... Ето, тази е наченката за осъзнаване на български държавно-политически егоизмъ! При това Д-ръ Стоиловъ не се откѫсва отъ Русия, за да мине къмъ Австрия. Наопъки, той пръвъ (още

 

 

27

 

въ 1881 г.) чертае планъ, България да се открие на Русия като пазаръ, за да е ценна и на Австрия пакъ като пазаръ, та да се отбиватъ, така, до колкото може, политическитѣ ѝ домогвания за наша смѣтка. Не, при избора на княаъ Фединанда не е било въ игра никакво австрофилиство ! Преди всичко Фердинандъ е избранъ не защото е нѣмски принцъ, а главно защото, като потомъкъ на френскитѣ Бурбони, той е въ роднински връзки комай съ всички. европейски дворове. Очевидно, задачата на водителитѣ Стефанъ Стамболовъ и Д-ръ Стоиловъ въ оня моментъ е да спечелятъ за дѣлото на българската държавна независимость подръжката на всичка западно-европейски сили. Малката България е наистина въ смъртна опасность. Съ избирането за князъ на руския кандидатъ Валдемара българитѣ сѫ се дали пакъ като заслѣпени русофили — въпрѣки ужъ явнитѣ завоевателни намѣрения на Русия. Прочие, ще се намѣри ли сега европейски князъ, който да дойде за държавенъ глава въ такъва несигурна страна? Особено — ще се реши ли на това единъ потомъкъ на Бурбонитѣ, като князъ Фердинанда Кобурготски? Опасенията на Стамболова, както и на Д-ръ Стоилова, сѫ били тъй силни, че тѣ заедно сѫ чакали цѣла нощь на телеграфо-пощенската стация въ Търново отговора отъ Виена (за съгласието на князъ Фердининда) и когато сѫ го получили, двамата млади български държавници (споредъ разказа на телеграфо-пощенския началникъ тогава Загоровъ) изпаднали въ такъвъ дилириумъ, щото прегърнали се и затанцували като гимназистки. . .

 

 

28

 

А доколко самъ Стефанъ Стамболовъ е билъ увлеченъ въ нѣкакво „австрофилство" говори и следното свидетелство на живия още з. генералъ Велчевъ:

 

Стамболовъ, като регентъ, е посрещналъ лично избрания князъ Фердинандъ въ Видинъ и го е отвелъ въ София. По пѫтя той е направилъ своитѣ наблюдения върху него и при всенародното посрещание въ София намѣрилъ за нуждно да пришепне на послешния генералъ Драндаревски своята преценка за принца:

 

— „България ще има да пати отъ тоя князъ".

 

Фактътъ може да нѣма пророческа стойность но хвърля свѣтлина върху душевното състояние на „диктатора" въ оня моментъ: той не е австрофилски увлеченъ, а още по-малко е „авантюристично заслѣпенъ".

 

 

V.

Стефанъ Стамболовъ министъръ-председатель.

 

Д-ръ Радославовъ, министъръ председатель презъ периода на регентството, е политикъ и държавникъ отъ обикновена мѣрка. Русофилскитѣ агитации, заговори и Русенския воененъ бунтъ го фанатизиратъ до самозабрава. Той изгубва всѣка държавническа висота и прислиза до свирепостьта на турски полицай. За всѣко донесение срещу нѣкои русофили той телеграфира: „стоварете му вагонъ дърва" т. е. пребийте го отъ бой. Особено следъ Русенския бунтъ (когато окр. управитель въ тоя градъ е нѣкой си Мантовъ) въ подземията на окрѫжното управление тамъ се вършатъ такива свирепости надъ граждани, че въ цѣлата страна се заговорва съ отвращение за „Мантовата

 

 

29

 

гробница въ Русе"! Така самъ д-ръ Радославовъ и групата му отъ млади хора добиватъ за винаги прозвището „сопаджии" (отъ турската дума „сопа", пръчка, цепеница).

 

И щомъ престолътъ е билъ заетъ отъ князъ Фердинандъ, наложила се е промѣна и въ управлението. Трѣбвало е д-ръ Радославовъ да бѫде отстраненъ, А нѣмало на лице другъ проявенъ водитель, който да го замѣсти.

 

И Стамоловъ се решава най-после да се нагърби непосрѣдно съ управлението: става министъръ председатель. Трѣбва да се отбележи: той не е билъ въ живота си никога „министериаблъ" т. е. не прави държавническа кариера и отъ председатель на на Народното събрание се вижда направо регентъ, та после вече министъръ-председатель. А съ тоя постъ се завършва и житейския му пѫть.

 

Говори се, че Стамболовъ, погълнатъ отъ критическото положенине на държавата и застрастенъ на борба съ русофилството въ страната, билъ станалъ студенъ и недостѫпнъ, та засилването на многобройната либерална партия отъ негово време се е дължало на помощницитѣ му Димитъръ Петковъ (Свирчо) и Захари Стояновъ.

 

Това не може да е така. Стамболовъ на 21 годишна възрасть е замѣстникъ на Василъ Левски. А апостолството не е санъ, — то е лично достойнство. И то — организаторско достойнство. Димитъръ Петковъ и Захари Стояновъ бѣха силно даровити хора предимно на перото. Тѣ бѣха обичливи въ отношенията си съ хората — духовити и хъшовски прости. Но не бѣха внушителни!

 

 

30

 

Организаторската дарба въ голѣмъ размѣръ е отдѣлна черта у всестранно обдарения типъ на общественъ водитель. Основниятъ ѝ елементъ е умението на водителя въ малка или голѣма група отъ люде да открие отдѣлнитѣ по-дейни личности. Защото „болшинството" въ село, въ градъ или въ цѣла страна се състои обикновенно отъ досущъ малъкъ крѫгъ хора, които водятъ другитѣ. Така — голѣмиятъ организаторъ преди всичко трѣбва да прозре тѣзи водителски елементи. Следъ това той трѣбва да притежава втория основенъ елементъ на голѣмъ организаторъ: способность да привърже подбранитѣ, да ги „лепи" о себе си. После иде по редъ третиятъ елементъ — психологичниятъ усетъ, да се подкрепи авторитетътъ на избранитѣ и да се популяризиратъ тѣ срѣдъ групата имъ. И най-после голѣмиятъ организаторъ трѣбва да прояви такава внушителность — чрезъ мисловна яснота, ораторски даръ и волево обаяние, — че да съвладѣе възможната враждебность у дадено мнозинство, да я разколабае, да я пречупи и да превърне това мнозинство въ разположена къмъ себе си гражданска маса.

 

Всѣка дарба предполага напрѣгане на всички духовни сили — любовь, разумъ, паметь, трудолюбие, непоколебимость, бодрость (крайна издържливость на духа) и способность да се надвива дори на смъртна физическа умора.

 

Стефанъ Стамболовъ не изгубва и до последния трагиченъ часъ на живота си поразителната стихийность на своя всестранно обдаренъ натюрелъ. Единъ отъ съвременницитѣ му (Каракашевъ

 

 

31

 

— юристь съ европейско образование, дългогодишенъ висшъ сѫдия) разказва:

 

— Свищовецъ съмъ и запознахъ Стамболова на свадбата му въ града ни. Свърши се тържеството и решихме — много свѣтъ — да образуваме свадбено шествие отъ Свищовъ че до Търново. Така потеглихме въ безкраенъ низъ отъ файтони по шосето. Навѣрно, околийскиятъ началникъ бѣше разпратилъ стражари да предизвести селата. И тѣ бѣха наизлѣзли по шосето. А това бавеше свадбения кортежъ. Но въпреки всичко, Стамболовъ не отмина ни едно село, като турски паша! Той спираше цѣлия кортежъ, слизаше отъ файтона, изгледваше посрещачитѣ селяни съ своя остъръ погледъ, буквално като военачалникъ, изслушваше приветствията и после се рѫкуваше само съ нѣкои. Но това той вършеше не формално! Напротивъ, всѣкого назоваваше по име, (какъ можеше да помни токкова имена, Господъ го знае!).На честиткитѣ отговаряше слабо усмихнатъ. И веднага следъ това заговорваше не като младоженецъ, а като Стамболовъ: „Какъ сте? Държите ли се ? Още малко и, — всичко ще се оправи !"

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  . 

 

Такъвъ е човѣкътъ, който води осемъ години дипломатическа борба съ Русия, като управлява единъ мистично благодаренъ на руситѣ народъ. . . И всичко това той постига безъ кръвопролития, въпреки кървави заговори както противъ политиката му въобще, тъй и лично срещу него. Презъ цѣлото управление (наистина диктаторско — по „вѫтрешно убеждение") на Стамболова изпълненитѣ смъртни присѫди не сѫ повече отъ десеть

 

 

32

 

— и то следъ правиленъ сѫдебенъ процесъ и законенъ вердиктъ!

 

Нѣма съмнение, въ игра не ще сѫ само високитѣ лични качества на Стамболовъ. Навѣрно помага въ случая характерътъ на историческитѣсъбития, а сѫщо и начинътъ на тѣхното развитие. Подсеща ни на това историята съ известната „Наботкова дружина".

 

Нашитѣ емигранти въ Русия, подкрепени отъ „славянофилскитѣ" срѣди тамъ, въорѫжаватъ дружина отъ 200 бойци, начело съ единъ смѣлъ офицеръ Набатковъ, и единъ параходъ отъ Одеса снема тая дружина южно отъ Созополъ. Политицитѣ отъ Русия сѫ вѣрвали, че авантюристътъ Стамболовъ е „озурпиралъ" държавната власть въ България, но че народътъ — колкото и да е простъ, робски — храни такива чувства къмъ своята освободителка, щото доста ще е една дружина отъ 200 души да развѣе руско знаме, за да се дигнатъ всички и да пометатъ „подкупническото австрофилско" управление.

 

Знае се, какво е станало. Въ Бургаска околия населението е изцѣло българско (гърци имаше само въ Созополъ, а турци — никѫде). Войска е имало само въ Бургасъ, който е въ много далеченъ, презъ рѣки и блата, северенъ ѫгълъ на околията. Така войската веднага е потеглила да гони славянофилскитѣ аргонафти. Но когато тя е стигнала въ селото Горно Паничарово, намѣрила е тукъ само труповетѣ на Набатковъ и комай на цѣлата му дружина (успѣли сѫ да избѣгатъ въ Турция само нѣколцина души). Стариннитѣ български села въ тъмнитѣ лѣсове на хайдушка Странджа сѫ

 

 

33

 

произвели по свой починъ мобилизация за една нощь, посрещнали „нашественицитѣ" и ги избили.

 

Очевидно, управлението на „авантюриста" Стамболовъ не е било „узурпаторско": то е успѣло да спечели не само довѣрието, но и борческото разположение на народнитѣ маси. Убедително ли е обаче — и може ли — всичко това да се отдаде на личнитѣ качества у единъ държавникъ, дори ако бихме приели, че той е свръхъ гениаленъ ?

 

 

VI.

Масова психология.

 

Въ Русия народъ не се признаваше: тамъ народъ бѣха дворянството и бюрокрацията. Всичко друго бѣ войнишка маса, върху която лежеше печата на безусловна заповѣдь: „молчатъ и не разсуждатъ".

 

Въ такъва страна и най-проницателниятъ общественикъ не може правилно да вникне въ нашата, българската битова гражданственость, която представя строго индивидуализиранъ демократизъмъ, дошелъ презъ многовѣковното политическо робство до отрицателна крайность: „всѣка коза за свой кракъ". Въ България и последниятъ калиберъ — неграмотенъ, тъменъ, че и дивъ до нѣкѫде — разсѫждава за всичко предъ всички т. е. безъ всѣко чиноначалие къмъ свещеникъ, къмъ учитель, къмъ селския старей. И това става не подъ сѣнката на наивна патриархалность, а съ чувството на робъ: „Нѣма голѣмъ и малъкъ бъгларинъ, всички сме едно предъ турчина, — раи сме".

 

 

34

 

И тоя непознатъ, непроученъ отъ никого и подценяванъ отъ самия себе народъ преживѣва изеднажъ — само въ едно десетилѣтие! — потресащи т сѫдбоносни събития: Санъ Стефанска България — единъ сънь на яве, който се е изпарилъ, за да се замѣни отъ убийственъ кошмаръ — Берлинския договоръ. Въ душата и на последния българинъ е запечатано двояко съзнание: че въ свѣта той нѣма другъ доброжелатель, освенъ „руския царь", но тоя царь не е всесиленъ, уви...

 

А после потръгватъ съ вихрена бързина подеми и падения. Съединението на дветѣ Българий опиянява цѣлото племе въ основи: на военна нога сѫ дори женитѣ и децата! Но рускиятъ царь си оттегля офицеритѣ отъ българската войски. Защо? Какво лошо вършатъ българитѣ, че имъ се сърди той — благодетельтъ? После „кралъ Миланъ се дигналъ съ войската си срещу България". А? — Възкипява ярость въ кръстосаната кръвь на старопланинцитѣ (че не и само на тѣхъ: Въ Сливница се сражаватъ доброволци отъ Македония, отъ Добруджа, отъ Одринско, даже и отъ Бандерма.) И сръбската армия е разбита, българитѣ сѫ въ дилириумъ (българитѣ, които до тогава даже сами себе си не ценятъ!) Но ето новъ ударъ: — „рускиятъ царь дигналъ рѫка отъ князъ Александра — Батенберга, нашия! Думалъ, да го изпѫдимъ... Но защо? Ние си го искаме, той си ни е харенъ, обичаме си го!"

 

Край вихрения развой на тѣзи събития оформятъ се и гражданскитѣ борби въ българскитѣ предни обществени слоеве — съ всички крайности срѣдъ единъ нововъзроденъ народъ. А поради особената

 

 

35

 

битова гражданственность у насъ, тѣзи борби скоро достигатъ до стъгдитѣ и на последното село. Странно е въздействието имъ върху маситѣ. Борбитѣ се водятъ отъ една страна въ името на „Бога, княза и руския царь", а отъ друга—противъ чорбаджиитѣ и за благото на сиромашьта („всѣки да си има домъ и нивица").

 

На кѫде?

 

Благодарение, може би, на нашата многовѣковна нѣкога политическа история при строго централизирана държава, въ българскитѣ народни маси представата за държавенъ главане е патриархална: той не е старей на клана, е нѣщо далечно. По сѫщия редъ преживѣнитѣ презъ вѣкове сектантства сѫ издигнали въ съзнанието на народа понятието за Богъ много високо. Така и до днесь — половинъ вѣкъ следъ освобождението! — срѣдъ българскитѣ селени не можете въ избори спечели нито единъ гласъ съ агитации въ името на „Бога и царя". За нашия човѣкъ едвамъ ли не е дързость и шарлатання да се мѣсятъ Богь и царь въ „селскитѣ и градски ежби".

 

А изборностьта е плъть и кръвь на нашата битова общественость. Както презъ възраждането, така и при самото освобождение селата ни бѣха въ пълна безграмотность. Но това не пречеше на изборностьта (тя ставаше съ „пущане въ кутия" жълти и червени кукурузени зърна, като селото се дѣлеше само на две „страни"). Така създаването на малки и голѣми водители у насъ е недѣлимо отъ „изборъ". И затова щомъ гражданскитѣ борби въ страната сѫ паднали подъ горнитѣ два знака („за Бога и царя" и „Противъ чорбаджиитѣ"),

 

 

36

 

то — урнитѣ сѫ посочили съ кого сѫ маситѣ.

 

Тѣ сѫ били „противъ чорбаджиитѣ" т. е. за либералитѣ. Но сѫщитиѣ тия либерали обявяватъ съединението, тѣ биятъ Сърбия и, значи, тѣ сѫ провиненитѣ предъ „руския царь", та той се е разсърдилъ на „князъ Александра"...

 

Ето тѣзи сложни нишки се преплитатъ въ масовата психология у насъ, когато на българския престолъ стѫпва князъ Фердинандъ, та Стефанъ Стамболовъ поема управлението като министъръ — председатель. Изгонването на князъ Батенберга е зашеметило народнитѣ маси. По своя битовъ граждански духъ (безъ нови политически наслоения) тѣ просто не разбиратъ — никакъ не разбиратъ! — какво става. Събитията не ще сѫ били обясними дори за срѣдния граждански слой у насъ. Обстоятелството, че една часть отъ либералитѣ (крилото Драганъ Цанковъ) е „прогонило" княза, не се е разбрало, освѣнъ отъ тѣсенъ слой политици. У всички представата е, че князътъ е прогоненъ отъ „чорбаджиитѣ и владицитѣ". Нали тѣ сѫ противъ либералитѣ?

 

При това Каравеловъ и Стамболовъ връщатъ княза — онова, което е желание, възторгъ и воля на маситѣ въ оня моментъ. Какво по-ясно?

 

Но веднага всичката тази яснота досущъ потъмнява: князъ Александъръ самъ абдикира — „нещѣлъ го руския царь — благодетельтъ"...

 

Не, въ всичко това вече 90% отъ българитѣ досущъ не могатъ да вникнатъ; то надхвърля тѣхното уразумѣние!

 

 

37

 

И както е въ такива случаи съ всички народи, въ широкитѣ маси проговорва стадниятъ инстинктъ: тѣ потърсватъ своята камила. Очитѣ на всички се обръщатъ къмъ наличния вождъ: — той ще ги спаси!

 

А тоя вождъ сега е Стамболовъ.

 

Така предъ непосилната въ оня моментъ — непоносилна дори за срѣдния умъ! — политическа сложность, комай въ всички български обществени слоеве настѫпва, макаръ и не изеднъжъ, а постепенно, упование въ вожда: Стамболовъ ще я управи!

 

Да не се забравя: Стефанъ Стамболовъ, по сила на дългогодишенъ опитъ, а сѫщо и по вродени апостолски качества, безпогрѣшно чувствува народа си. Той още при първитѣ сдържани и предвидливи стѫпки презъ време на регентството (следъ преврата и следъ русенския бунтъ) успѣва да се усвои съ сложноститѣ и трудностьта на положението, та решава: трѣбва да се избѣгватъ крайноститѣ. Така щомъ поема после управлението, той веднага застава на поразителна висота (безъ да е билъ до тогава нито еднъжъ министъръ) и властвува твърдо, но спокойно (а не прѣко и яростно, като Д-ръ Радославовъ).

 

Но все пакъ това сѫ външни признаци на самовладѣние у голѣмия националенъ вождъ. Въ сѫщность той е ималъ тежки дни и нощи на дълбока тревога, че дори и на неувѣреность. Защото тъй всестранно обдаренъ, какъвто се очертава въ фона на историята, Стефанъ Стамболовъ не е можелъ да се задоволи само съ временната насока въ психологията на маситѣ тогава. И не е занемарвалъ

 

 

38

 

скрития дълбоко въ народната душа огънь: романтичното русофилство, любовьта къмъ „братушкитѣ", признателностьта къмъ руския царь—благодетельтъ".

 

 

VII.

Политическа романтика.

 

Въ Гулиина Баня (Разлогъ) майсторъ Никола, който строилъ черкви, изхранилъ първенецъ синъ Калешъ. Синътъ станалъ дърводѣлецъ, но обичалъ да свири и на цафара, ходилъ съ дълги коси (къдри до рамене) и е билъ сприхавъ „като барутъ". Това е било въ срѣдата на миналото столѣтие. Буйниятъ Калешъ Николовъ влѣзълъ въ очи на помацитѣ бегове въ Баня, та трѣбвало да бѣга. Той скиталъ изъ Европейска Турция, научилъ комай всички езици, които се грворили изъ нея, а трѣбва да е научилъ и още кое-що. Напр. той ще трѣбва да е узналъ, че въ българската история има царь Георги Страшимиръ! И когато младиятъ дърводѣлецъ най-после се е озовалъ въ крайморския градъ Варна, той си взелъ име Георги Страшимировъ. После се прочулъ тука като дърводѣлецъ, но си оставалъ буенъ човѣкъ: хората скоро го прекоросали (за сприхавостьта му) „Чибрица", въпреки царското му име и презиме. По онова време въ Варна изпълнявалъ службата на руски консулъ българинътъ Николаевъ. Той преценилъ, че Георги Страшимировъ (Калешъ Николовъ) не е за миренъ еснафинъ, та го прибралъ на служба въ консулството. Така по-късно, при обявата на освободителната руско-турска война, Георги Страшимировъ се озовалъ въ руската армия, като преводчикъ. Но и въ тази работа той действувалъ съ своя буенъ

 

 

39

 

темпераментъ: причислилъ се е къмъ коненъ полкъ отъ донски казаци. И съ тѣхъ се е явилъ въ Варна. А следъ освобождението на България той се е установилъ пакъ тука. Сега Георги Страшимировъ търгувалъ съ свещеннически одежди и съ черковни утвари. Но човѣкътъ билъ вече русинъ — въпреки българското царско име, което си е приписалъ. Даже не снемалъ казашката си униформа: ходелъ съ фуражка, въ куртка и съ чизми. И се е давалъ не за русофилъ, — не! Той не признавалъ русофили и русофоби. Георги Страшимировъ презъ цѣлия си последвалъ животъ въ свободна България (близо 3 десетолѣтия) не е искалъ да разбере, какъ може да се правятъ нѣкакви български партии върху земя, която е била турска, но която рускиятъ царь превзелъ съ много битки, съ много кръвь, та я направилъ своя...

 

Пакъ по това време (следъ освобождението) въ Варна се е поселилъ капитанъ Петко Киряковъ — царьтъ на Родопитѣ. Единъ гигантъ и по духъ и по снага. Населението отъ Одринъ до Сересъ го е възпѣвало съ пѣсни и легенди. Въ своя героиченъ периодъ еднажъ е миналъ срѣдъ бѣлъ день презъ Гюмюлжджина съ четата си, и турцитѣ не сѫ посмѣли да го нападнатъ!

 

Родопскиятъ царь въ Варна се сприятелилъ съ вѣрния на руския царь „донски казакъ" Георги Страшимировъ. И когато градътъ се вълнувалъ за всичко онова, което е ставало въ София (свалянето на Батенберга, избирането на Фердинанда и пр.), двамата героични типове често срѣдъ улицитѣ сѫ се питали съ подвикване:

 

— Кой прогони турцитѣ, Петко?

 

 

40

 

— Руситѣ, Георги, кой другъ?

 

— Чия е тогава тази земя?

 

— Богъ види, на руския царь!

 

Най-после единъ день градътъ е осъмналъ съ свито сърдце: двамата герои отъ миналото сѫ били завлечени въ страшнитѣ тогава български участъци, като „руски заговорници противъ Стамболова".

 

Но се е установило, че двамата вѣрни на руския царь български герои имали само единъ грѣхъ: публично се заканвали да „хванатъ Стамболова и да го заколятъ като яре". И за това ги арестували. Но щомъ докладвали на Стамболова въ София извършеното, диктаторътъ веднага телеграфилъ, да освободятъ двамата вѣрни на руския царь храбри българи...

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  . 

 

Този политически романтизмъ, който сѫ застѫпвали Георги Страшимировъ и капитанъ Петко Киряковъ, се е таялъ дълбоко въ душитѣ на хората комай отъ всички обществени слоеве. Въ ония години даже въ училищата ни все още се е отеквала дълго пѣната следъ освобождението пѣсень: .„Руски царь на земята е най-великъ господарь".

 

Смѣло може да се допусне, че и самъ Стамболовъ — съ своята всестранно обдарена натура и широка душа — е носелъ въ себе си тоя романтизмъ. Какъ инакъ ще трѣбва да си обяснимъ заповѣдьта му да се освободятъ двамата романтици?

 

Но при такова съзнание можалъ ли е Стамболовъ да не изпада въ дълбока тревога — презъ ония страшни години, когато българскиятъ престолъ е билъ за винаги отречанъ на законния князъ

 

 

41

 

Батенбергъ (поради игра, може би на руската дипломация), а новоизбраниятъ князъ се е указалъ незаконенъ, защото западноевропейскитѣ сили сѫщо не сѫ искали да го признаятъ, щомъ го е отрекълъ рускиятъ дворъ?

 

Такова е — и само такова може да бѫде — психическото състояние на единъ националенъ вождъ отъ твърде голѣма мѣрка, като Стамболова. Той не е могълъ да не съзнава, че скритата дълбоко въ българскитѣ души преданность къмъ „братушкитѣ" може да възпламне всѣки часъ и при всѣки поводъ. А Стамболовъ, изникналъ като вождъ изъ народнитѣ недра, билъ е чуждъ на оная диктаторска рамка, споредъ която е доста да се облѣгне властникътъ на полицията и на войската. Не, такова самоограждане би върнало Стамболова къмъ „вагона дърва" на д-ръ Радославовъ и би го принизиало до „кървопущане на тълпитѣ".

 

Така — имало е дни и нощи — и месеци, и години! — на непрекѫсвана душевна тревога у тоя националенъ вождъ, който е почналъ жизненния си пѫть като замѣстникъ на най-свѣтлото отражение на своя народъ — замѣстникъ на Васила Левски, а ето сѫдбата го е довела да привие народа си — насилнически да го привие! — къмъ здравь племененъ инстинктъ.

 

Но Стамболовъ е билъ щастливъ преди всичко съ това, че за своята тежка историческа роля той е разполагалъ съ предварително организирана многобройна партия въ страната — либералната. И после — ималъ е своя организаторски опитъ и своята щастливо обдарена натура. Той е съумѣлъ да засили партията не само като я

 

 

42

 

надъхалъ съ съзнание на правота, но и като е смогналъ — навѣрно, чрезъ напрѣгане на всичкитѣ си качества — да подбере въ нея наличнитѣ даровитисти и да ги издигне така, че да наложи на всички чиноначалие (поне доколкото това е могло срѣдъ васъ, българитѣ).

 

Ето случаятъ съ „Наботковата дружнна" въ Бургаско. Градътъ тогава е ималъ 7—8,000 жители — сбирщина: гърци, евреи, бѣжанци отъ Одринско и други пришелци. Стамболовъ е шкартиралъ отъ партийно-организациония си обхватъ тоя градъ. И се е облѣгналъ на околията — изцѣло българска (безъ гръцкия тогава Созополъ): подбралъ е хора за водители отъ селата. Подборътъ му е чуденъ. Костадинъ Поповъ (Дюлгерли, 200 кѫщи село), попски синъ, съ трикласно образование, по онова време би могълъ да заеме видна длъжность. Стамболовъ го държи кметъ въ селото и го избира депутатъ. Тоя кметъ въ ония времена открива прогимназия въ Дюлгерли, основава общинска аптека, довежда фелдшеръ. Кѫсъ, измѣренъ човѣкъ, но властенъ: скоро всички въ селото се свиватъ предъ него. Той диктува политически на града, но не и на цѣлата околия. Срещу него се издига въ селата Страти Димитровъ отъ Паничарево (стотина кѫщи села). Пълна антитеза на Константинъ Поповъ: малограмотенъ човѣкъ, но хубавецъ, съ предприемчивъ и спекулативенъ духъ, закупва стада за суватъ и ги изпраща въ Цариградъ, езди буенъ конь, ходи съ астраганена шуба и самуренъ калпакъ. И лепи селския свѣтъ о себе си съ здравъ смисълъ, съ духовитость, съ заразителна усмивка и съ широката си рѫка. Той е

 

 

43

 

сѫщо кметъ въ селото си и депутатъ. Съ него държи — и се опира по влияние на Костадинъ Поповь — дѣдо Петко Чорбаджи отъ Българско Алагюнъ, 200 кѫщи село на връхъ Странджа планина. Буйни хора, по говоръ отъ шиковцитѣ въ источна Мизия. Крадливи, като черкези. Стефанъ Караджа по майка произхожда отъ това село. Дѣдо Петко е депутатъ, но е досущъ малограмотенъ, та за кметъ въ селото си държи свой единъ братанецъ, бившъ подофицеръ въ войската. Дѣдо Петко Чорбаджи съ тоя си братанецъ винаги сѫ могли да дигнатъ отъ селото си поне сто души въорѫжена конница — буйна и смѣли, като странджански хайдути.

 

Съперничеството между тримата селски депутати е само мѣстно, — не достига до Стамболова: той предпочита Костадинъ Поповъ, а другитѣ двама командува като войници. И цѣлата околия е тъй сигурно подъ рѫката му, че когато рускиятъ параходъ стовари „Набатковата дружина" при Созополъ, селата се дигатъ като запорожци и помитатъ славянофилскитѣ арганофци.

 

 

VIII.

Поколебаване ?

 

И все пакъ идва моментътъ на ужаса — очакванъ, впрочемъ, отъ предусета на видимо спокоиния Стамболовъ: разкрива се заговорътъ на Паница.

 

Политическиятъ романтизъмъ на капитанъ Петко Киряковъ и на Георги Страшимировъ отъ Варна възпламва у хората отъ непосредната близость на Стамболова.

 

Паница, юристъ, е вождъ на македонския доброволчески отрядъ въ Сръбско-българската война:

 

 

44

 

волна глава човѣкъ, любимецъ на всички харамии, проявили се изъ македонскитѣ планини; любимецъ на цѣла либералска и патриотическа България. Любимецъ и на самия Стамболовъ!...

 

Тоя човѣкъ увлича въ своя воененъ заговоръ комай цѣлия софийски гарнизонъ. Той замахва много на широко: ще вдигне предъ двореца въ София 50 бесилки! На чело ще виснатъ князъ Фердинандъ и Стефанъ Стамболовъ.

 

Разкритията иматъ силата на юмрученъ ударъ върху главата на цѣлата патриотическа („русофобска") България. Щомъ и Паница, компанионътъ на Стамболовъ въ партийнитѣ вакханалии и въ нощнитѣ развлечения, се е отмѣтналъ отъ борбата за българска независимость; щомъ и Софийскиятъ гарнизонъ е изоставилъ Стамболовъ, то . . . очевидно, дѣлото на България виси на косъмъ!

 

Ето, въ тоя моментъ на ужаса живитѣ съвременници — и близки приятели на Стамболова — твърдятъ, че той е изгубилъ присѫтствие на духа: поколебала се е силата му на властенъ вождъ; великиятъ човѣкъ е издребнѣлъ за единъ моментъ, — досущъ се е преобразилъ на застрастенъ полицай — нѣщо като днешенъ директоръ на обществената безопасность при размирие!.. Самъ е разследвалъ заговорницитѣ, дори самъ (лично) е ходилъ по обиски изъ кѫщята имъ, събличалъ е мѫже, жени и деца да търси писменни документи...

 

На пръвъ погледъ всичко това е печално и странно, дори необяснимо за единъ Стамболовъ. Трѣбва ли обаче да се вземе едно такъво сбѣсяване на силния човѣкъ като действително поколебаване

 

 

45

 

на духа у него предъ наличния общественъ и държавенъ трагизмъ?

 

Нека забравимъ за моментъ духовния му обликъ, какъвто е обрисуванъ въ дссегашния му животъ. И да го потърсимъ въ неговия интименъ миръ. Какъвъ е той като простосмъртенъ ? — Откѫсналъ ли се е напълно отъ нравитѣ на срѣдата, изъ която излиза? Какъ се държи въ семейния, роднинския и приятелски крѫгове? Проявява ли склонность, че и способности да се изработи въ гордъ (застрастенъ) властникъ?

 

Всестранно обдаренитѣ люде проявяватъ необяснима на гледъ странность: не се подаватъ на шлифовка! Много отъ онова, въ което обикновенниятъ свѣтъ влага всичката си суета, то за изключителнитѣ натури е смѣшна условность, е „маймунство". Ето Петко Каравеловъ: не може да свикне дори като министръ-председатель въ страната си, първъ съветникъ на държавенъ глава (отъ германски аристократиченъ родъ!) да си реже и чисти ноктитѣ! Една подробность, която отвръщава възпитания свѣтъ, но която е твърде обяснима у Петка Каравеловъ. Той почва своя житейски пѫть като абаджийски чиракъ въ Еносъ. Значи, въ годинитѣ, когато човѣкъ създава добри навици въ своя интименъ животъ, въ своя „интериоръ", тогава той нѣма условия да свикне на първични условности за прилична външность. А по-късно въ Москва, когато вече разполага съ тѣзи условия, нему липсва време: тогава той усвойва европейскитѣ езици и чете „едновремено" различни томове съчинения. Още по-късно той и самъ не желае да промѣни своитѣ „чирашки" навици: сега

 

 

46

 

условноститѣ за него сѫ дреболии, че дори и „маймунство", защото тѣзи, които го заобиколятъ, вече благоговѣятъ предъ него, безъ да забелязватъ нечиститѣ му нокти.

 

Българското еснафско съсловие изнесе на плещитѣ си възраждането и освободителнитѣ борби. Цѣлата тогавашна интелигенция иде изъ еснафа. Това е и съ Стамболовъ — ханджийскиятъ синъ. А въ нашия еснафъ не е имало време да се оформи срѣдновѣковния цеховски духъ, макаръ и да се чувствува вече законния авторитетъ на „лонжата". Господари и слуги седатъ на една трапеза и се хранятъ отъ обща паница — обикновено безъ вилици. Ако слугата мете не както трѣбва, господарьтъ ще грабне метлата, да го научи. Обща е максимата: „вратътъ на вълка е дебелъ, защото самъ си върши работата". И никой не се свени отъ най-унизителенъ трудъ. Дори председательтъ на „лонджата" у дома си е слуга самъ на себе. При това у българитѣ е залегнала вече и подсъзнателно психологическа максима: между тѣхъ нѣма голѣми и малки, — всички сѫ раи.

 

Тѣзи сѫ условноститѣ, които малкиятъ Стефанъ Стамболовъ заварва въ срѣдата на своитѣ родители. Тукъ нѣма праздничность — освенъ ходене по „кйошковетѣ" или край Янтра на „гювечъ" (който се еде върху черги на земята, а мѫжетѣ сѫ по „минтани" т. е. палтата сѫ окачени по дърветата наоколо).

 

Стамболовъ е съ десетъ и повече години по-младъ отъ Петко Каравеловъ. Значи е отъ по-ново поколѣние. И е по-възприемчивъ къмъ изискванията на новото време. Дълбоко въ себе си, обаче,

 

 

47

 

той е оргиналитетъ отъ висока стойность и намира голѣмо удоволствие въ нѣкогашнитѣ склонности и привички. Дори като регентъ на България той излиза на „гювечъ" въ Свищовскитѣ лозя. И седатъ на черги, разбира се, и сѫ безъ палта пакъ; съ събути обуща... (А въ това време двама свищовци се изхитряватъ, да го издебнатъ тукъ на „поплакъ". Той ги допуща до себе, но не ги изслушва. Казва имъ: „Стамболова ли търсите ? Той го нѣма ! Тукъ е само Стефанъ ! Ха, седнете сега да ядемъ!" Еснафъ!)

 

Паница, другарътъ на Стамболовъ въ умни и безумни часове, съ още много хора — и комай съ цѣлия Софийскн гарнизонъ! — сѫ решили да се вдигнатъ противъ „диктатора". При това тѣ сѫ наумили да окачатъ на въже и княза, и самия него, Стамболова. Не, случаятъ е такъвъ, че наистина е налагалъ общата българска максима: „вратътъ на вълка е дебелъ, защото самъ си върши работата".

 

И Стамболовъ запършва рѫкави. ..

 

Да се допусне, че той е изгубилъ присѫтствие на духа, ще каже: да се е уплашилъ. Но страхътъ винаги върви съ известна подлостъ. Пъкъ страхъ и подлость сѫ майка на жестокостьта. А Стамболовъ е такъвъ абсолютенъ властникъ презъ ония години, че ако действително тоя човѣкъ би се „поколебалъ", та би изпадналъ до жестокостьта на тиранинъ, страната би се удавила въ кърви.

 

Паница бива разстреленъ — съ мотивирана присѫда следъ обстоенъ сѫдебенъ процесъ. А задъ него — и за него — сѫ стояли стотици зли, лукави и храбри македонски харамии. Стамболовъ би трѣбвало или да избие всичкитѣ, или да ги убеди

 

 

48

 

— доколкото може — въ справедливостьта на смъртната присѫда. Инакъ харамиитѣ или ще погубятъ него, Стамболова, или ще гинатъ единъ следъ другъ подъ неговитѣ удари. . . Ето сериозната подбуда, Стамболовъ лично да присѫтствува на обискитѣ и лично да съблича хора, за да търси писменни документи срещу Паница. Тоя трѣбва да загине, — не ще и дума. Но и Стамболовъ трѣбва да покаже нагледно своята правота!

 

 

IX.

Държавникъ.

 

Стамболовъ е дълбоко пропитъ отъ българска самобитность, самонадеяность, самогордость. У него личи и кръстосаната кръвь на племето ни: той е славянски любвеобиленъ и татарски коравъ. Стамболовъ проявява при всѣка решителна стѫпка въ своя животъ и основнитѣ черти на българина: реалистична правдивость, мисловна яснота (резонъ), а при действие — строго опредѣлена задача. При това той крие въ себе и основния елементъ на народната ни психология: болезнена обидчивость.

 

Така очертанъ, Стамболовъ не би могълъ да държавничествува при князъ Фердинанда, какъвто се даде тоя въ нашата нова история. И ако създаденото ново положение въ България бѣше признато отъ силитѣ, т. е. бѣше озаконено въ междуниродно отношение, смѣло може да се твърди, че Стамболовъ би побързалъ да се освободи отъ управлението. Той би се задоволилъ пакъ съ извоюваното си вече положение на народенъ вождъ: би продължилъ да е само председатель на Народното

 

 

49

 

събрание. Дори би се върналъ на мѣстожителство пакъ въ своето Търново.

 

За нещастие, международното положение на България се затѣга за дълги години. А при възможностьта новиятъ князъ (Фердинандъ) да бѫде убитъ или да бѫде наново сваленъ, или дори да се види принуденъ доброволно да абдикира, — при тѣзи възможности страната би се видѣла предъ гибель.

 

Ето такова е положението, което заставя Стамболова да впрѣгне всички сили въ държавното управлепие при единъ князъ, който го спъва на всѣка стѫпка (преди всичко съ своята странна, комай яростна сприхавость, доходяща до човѣконенавистничество).

 

До преврата на 9 августъ Стамболовъ пази свободата си да застѫпва само ролята на народенъ вождъ, т. е. той продължава при нови условия нѣкогашната своя роля, като замѣстникъ на Левски — организаторъ и изразъ на обществена воволя. А при непризнатия отъ силитѣ князъ Фердинандъ той се превръща на държавникъ. Това сѫ две коренно различни положения. Стамболовъ можеше да е великъ двигатель на народнитѣ маси, безъ да има качествата на голѣмъ държавникъ. (Ние имаме и обратния случай въ новата си политическа история: Андрей Ляпчевъ бѣше много голѣмъ държавникъ, а нѣмаше данни за народенъ двигатель).

 

За честь на поколенията отъ първитѣ две десетилѣтия следъ нашето освобождение, Стефанъ Стамболовъ проявява — по способности и знания — поразителна държавническа разностранность

 

 

50

 

и дълбина. Държавно-стопанскиятъ му замахъ и политическата му прозорливость сѫ такива, че наистина се указватъ спасителни — едничко спасителни! — за оня моментъ.

 

Не току тъй нѣкогашниятъ одески семинаристъ е изучвалъ политическа икономия и е полемизиралъ даже съ автора на „Капитала". Още въ първитѣ държавнически мѣроприятия на Стамболова личи основна мисъль: държавностопанско модернизиране на страната съ огледъ — да се създаде възможна икономическа охолность за широкитѣ народни маси.

 

Петко Каравеловъ е боязлилъ въ своята държавно-стопанска политика. Той е противъ сключване заеми отъ европейскитѣ „еврейски" банки. И само затова не бърза да строи желѣзници. Съ обширнитѣ свои знания тоя далновиденъ политикъ и стопански деятель (най-далновидниятъ отъ държавницитѣ ни до днесъ) гадае, че както е изостанала страната въ всѣко отношение, ако държавата се подаде на европейскитѣ лихварски капитали, които сѫ и двигатели на европейския империализмъ, — то България ще бѫде хваната на вѫдица не само икономически, но и политически. Трѣбва да се допусне, че Каравеловъ още като вицегубернаторъ въ Видинъ, а после и като председатель на губернския съветъ въ В. Търново, е общилъ съ князъ Черказки (голѣмъ икономистъ и първостепенъ руски политикъ), та ще да е билъ посвѣтенъ въ рускитѣ страхове отъ австро-германскитѣ домогвания на Балканитѣ. А и въобще Петко Каравеловъ, като славянофилъ, има известни

 

 

51

 

предразсѫдъци къмъ модернизма, т. е. къмъ „западничеството".

 

Стамболовъ, наопаки, е „западникъ". При това като човѣкъ съ стихийна волева мощь, той е самоувѣренъ не по силитѣ на своята малка и назаднала страна. И върви дързко срѣщу задкулиснитѣ дипломатически примки. У него подсъзнателната логика (а често и съзнателната!) е: „Европейцитѣ ще искатъ да ни хванатъ на своитѣ малки у голѣми вѫдици: — това е очевидно. Но то не може да се избѣгне. И не трѣбва: — не можемъ да се превърнемъ на мъничъкъ Китай! И ако сме слаби, ще се видимъ въ варивното гърне на европейцитѣ; ако сме силни, ще имъ скѫсаме вѫдицата".

 

Тази и такъва може да бѫде съзнателната и подсъзнателна държавническа директива на Стамболова. Той олицетворява строшилия веригитѣ си и детски самонадеенъ духъ на своето (инакъ упорито и съ странни новаторски преживѣлици презъ вѣковетѣ) племе.

 

И предприема едно следъ друго смѣли стопански начинания.

 

Южна България се пресича отъ Източната европейска желѣзница, която я свързва съ Цариградъ. А Тракия е житница още отъ турско време. Но сухопѫтниятъ превозъ е скѫпъ. При това нашиятъ износъ за Европа презъ Турция усилва нейнитѣ пристанища. И нашиятъ Черноморски брѣгъ стои мъртавъ. Стамболовъ свъзва Бургасъ съ источно-европейската желѣзница. Така голѣма часть отъ износа на Тракия се насочва къмъ нашето море. А това налага постройването на модерни пристанища, които Стамболовъ сѫщо предприема.

 

 

52

 

Още въ 1881 год. Д-ръ Стоиловъ въ единъ обстоенъ докладъ до князъ Батенберга чертае: да се прокара отъ София за Дунава желѣзница, за да се откриемъ стопански на Русия. Австроунгария, обаче, има интересъ да сме изключително неинъ пазаръ, И предложението на Д-ръ Стоиловъ остава въ канцеларскитѣ папки. Стамболовъ почва проучването и на тоя проектъ. Той има и други подбуди: да импулсира стопански най-културното и най-гѫсто населено срѣдище на Мизия — Търновския окрѫгъ. И смѣта централната желѣзница да се отбие отъ долината на Искъръ по тая на Янтра, та по нея да търси Дунава.

 

Едновременно се строятъ изъ страната шосета, уреждатъ се панаири, устройва се голѣмата изложба въ Пловдивъ.

 

При тази трѣскава стопанска работа не може да става дума за разточителство, а още по-малко за злоупотрѣбления: нравитѣ сѫ още чисти, а при това управлението е подъ надзора както на цѣла Европа, тъй и на враждебна Русия.

 

 

X.

Политически обхватъ.

 

Подобренитѣ пѫтни съобщебия не сѫ сигурни: въ страната продължава още онаследеното отъ Турция разбойничество. При това то (разбойничеството) се опитва да се нагоди къмъ новитѣ политически условия. Въ лѣсоветѣ изъ Странджа (за които политическата граница къмъ Турция не е преграда) се затвърдява страшниятъ разбойникъ Лефтеръ: създава си сигурни укриватели и върши

 

 

53

 

системни обири, прехвърля даже цѣли стада въ Турция, а зимата прекарва въ Петербургъ: русофилъ!

 

Стамболовъ туря край на всичко това. И действува не чрезъ войската. Опасно е да се манипулира съ нея срещу зло, което се корени въ самитѣ нрави на населението. Младиятъ държавникъ, самъ миналъ пѫтя на нелегаленъ деецъ, прибѣгва до населението: въорѫжава го. А срѣдството е опасно — при тогавашнитѣ настроения. И Стамболовъ действува съ известна постепенность: трѣбва да се притѫпи дейното, борческото русофилство! Въ по-ново време управницитѣ свикнаха на кървавъ тероръ — дори въ нечовѣчни размѣри. Измислиха и „лагери за интернирани". Стамболовъ се приспособява къмъ нравитѣ и духа на своето време. Въ хората и въ маситѣ е живъ още страхътъ отъ турскитѣ органи на полицията — отъ „заптиетата" (стражаритѣ), отъ „караколитѣ" (патраулитѣ). Нѣкой русофилъ нѣкѫде изъ страната (адвокатъ, лѣкарь, търговецъ или комисионеръ) проявява по-живъ борчески темпераментъ. Не помагатъ и продиктуванитѣ отъ София съвети и внушения: русофилътъ е упоритъ! Тогава се прибѣгва до крайно срѣдство: поставя се предъ кантората, предъ магазина или предъ дома на русофила нѣкой по-представителенъ стражаръ — снаженъ, брадатъ, съ страшенъ погледъ. Това е доста: русофилътъ е подъ „карантина", той е настѫпенъ въ прехраната си: никой не пристѫпва при него! И скоро се пречупва...

 

Всичко това става безъ декрети, безъ формално накърняване или отмѣна на конституциннитѣ правдини, даже безъ ограничение на печата

 

 

54

 

— безъ цензура. Въ Разградъ (тогава окрѫженъ центъръ) каравелиститѣ къмъ края на осемдесетьтѣ години сѫ все още силни: иматъ мнозинство въ Окрѫжния съветъ, та постоянната комисия е въ тѣхни рѫце. А гимназията въ града е „окрѫжна" т. е. поддържа се отъ съвета. И ето въ тази гимназия се набиратъ за учители все проявени свободолюбци. Тукъ Стамболовъ не може да се намиса (диктаторътъ още е сдържанъ!) И учителитѣ основаватъ двунедѣлно общественно литературно списание „Съвременникъ". То се списва не само съ литературна вещина, но и съ такъво духовито свободолюбие, че веднага става знаме за младежьта въ цѣлата страна. Спроти 1-во и 15-то число на месеца пощенскитѣ станции се обсаждатъ отъ ученици — да чакатъ „Съвременникъ". И никой не пречи на журнала! А въ неговитѣ политически страници се подлага на дързко жигосване режима като противоконституционенъ. Разбира се, Стамболовъ е следилъ отъ своята висота въ София „каравелистчетата" въ Разградъ. И най-после имъ пратилъ много адраве: „да си събиратъ ума, че ще имъ строши главитѣ". Разградскитѣ учители, обаче, не сѫ се стреснали. И Стамболовъ не имъ е „строшилъ главитѣ", но е прибѣгналъ до „партизанска разправия": разградскитѣ либерали нападнали печатницата, кѫдето се е редѣлъ „Съвременникъ", и разпилѣли всичко. „Народна" работа! Важно ли е било, че задъ „народа" е полицията: нали разградскитѣ каравелисти не сѫ били въ състояние да защитятъ „свободата" на печата. . . И „Съвременникъ" спрѣлъ.

 

 

55

 

Стамболовъ действува така, защото срещу политиката му нѣма, въ сѫщность, принципна опозиция. Въ неговия кабинетъ министръ на правосѫдието е Д-ръ Стоиловъ. Значи, и консерваторитѣ сѫ за режима. Само деветоюнскитѣ „предатели" сѫ противъ. . .

 

А все пакъ се пази едно основно положение " да не се дразни народътъ въ неговата битова гражданственость, въ неговия духъ. И къмъ това положение Стамболовъ е твърде внимателенъ. Тамъ нѣкѫде въ Разградъ либералитѣ нападнали печатница и сѫ разпилѣли набрания материалъ за нѣкакво каравелистко списание: — е, чудо станало! Но да се прокара законъ за ограничение на печата, да се създаде цензура, — не, това не може! Така изведнажъ всичко отзивчиво въ страната би минало къмъ Каравелова, който е все още свободенъ въ София и дебне режима по пети. . .

 

А тъй като министрътъ на правосѫдието Д-ръ Стоиловъ иде отъ господарския слой, той не само не чувствува народния духъ, но се отвръщава отъ „уличнитѣ" разправии на либералитѣ (нападение на печатници и пр.). Къмъ това се добавятъ и поразителнитѣ способности на наблюдателность и проникновение у тоя държавникъ. За него положението е много по-трагично, отколкото го схващатъ либералитѣ. Борба се води не само срещу българскитѣ русофили, но и срещу Русия — могѫща по своето международно значение, ако не като добре организирана държава, то сигурно като необятенъ пазаръ за индустриялна Европа. Изходътъ отъ борбата далечъ не е сигуренъ! Такав го чувствуватъ, схващатъ и преценяватъ всички

 

 

56

 

благомислящи хора въ страната — включително и българскиятъ клиръ. Прочие, трѣбва стегнато, строго и разумно управление! А това изисква — за консерватора Д-ръ Стоиловъ — непременно ограничение на печата. И той, като министръ на правосѫдието, „изготвя" такъвъ законопроектъ. Стамболовъ е съгласенъ, — навѣрно, съ уговорката: „ако мнозинството въ народното събрание приеме". А мнозинството е либерално. И се дига то като единъ човѣкъ противъ „мракобѣсното" домогване на консерзаторитѣ. Д-ръ Стоиловъ пази висотата на положението си: действува не само като консерваторъ, но и като министръ. Той заявява въ събранието, че не е либералъ и че действува по свое държавническо схващане. Прочие, ако болшинството не сподѣля неговото становище, той е готовъ да освободи поста си.

 

Либералитѣ не сѫ могли да не ценятъ подръжката на консерваторитѣ презъ ония критически времена. Така тѣ при гласуване Стоиловия законопроектъ за печата е трѣбвало да избиратъ: или провалянето на консерватора министъръ (т. е. минаване на консерваторитѣ въ опозиция) или накърняване свободолюбивия духъ т. е. отклоняване отъ основнитѣ черти на българската битова гражданственость. Разбира се, либералитѣ оставатъ вѣрни на себе си: тѣ отхвърлятъ „мракобѣсния" законъ и значи, бламиратъ консерватора министръ и той минава въ опозиция съ цѣлата си партия.

 

Въ тази колективна стѫпка не може да се търси само „принципность". Тукъ личи и самочувството на либералитѣ, като обществена сила. Тѣ

 

 

57

 

наистина разполагатъ въ оня моментъ (1888 г.) съ довѣрието на широкитѣ народни маси. И не се боятъ, че консерваторитѣ ще минатъ въ опозиция.

 

Разбира се, самоувѣреностьта на либералитѣ иде и отъ тѣхния водитель, отъ Стамболовъ. Той вече действува все по-твърдо. Защото се е усвоилъ съ управлението и влага въ него не само всестраннитѣ способности на своя богагъ натюрелъ, но и ония познания върху съкровенитѣ особености на народа, които е придобилъ презъ многогодишното си боравене срѣдъ широкитѣ работни маси.

 

 

XI.

Ожесточение.

 

Разказва се:

 

— Следъ русенския бунтъ Стамболовъ непоколебимо е подписалъ смъртнитѣ присѫди на своитѣ другари отъ Гюргйовския революционенъ комитетъ Олимпи Пановъ и Тома Кърджиевъ. Но щомъ неговата престарѣла вече майка узнала това, тя паднала на молба предъ своя синъ и успѣла да смекчи ожесточението му: Стамболовъ телеграфически отмѣнилъ смъртната присѫда на Олимпи Пановъ. Тази телеграма, обаче, била задържана отъ мѣстния тогава диктаторъ въ Русе, прословутия окрѫженъ управитель Мантовъ: телеграмата е била предадена на изпратения тамъ правителственъ делегатъ Рачо Петровъ късно, следъ като смъртната присѫда е била вече изпълнена.

 

Тази легенда ще трѣбва да се е построила по-късно: тя не отговаря на историческата правда, а не посреща основната сѫщина на водителската психология у Стамболова.

 

 

58

 

Рачо Петровъ е билъ изпратенъ въ Русе съ изключителни права — да действува като на бойно поле: бърже и безапелационно. Така той надали е изискалъ потвърждение на решенитѣ отъ военния сѫдъ смъртни присѫди. Но ако е билъ такъвъ случаятъ, което е все пакъ допустимо (регенството е силно разтревожено, а се бои и отъ крайноститѣ на военния сѫдъ), утвърждаването на смъртнитѣ присѫди и частичното отмѣняване на оная за Олимпи Пановъ не сѫ могли да бѫдатъ лично дѣло на Стамболова: той не е още всерешаещъ властникъ, а е само единъ отъ тримата регенти на България.

 

Така горнята легенда не се посреща отъ историческитѣ условия при трагедията съ Олимпи Пановъ.

 

А не съвпада тази легенда и съ основнитѣ черти на водителската психология у Стамболова.

 

Ако Стефанъ Стамболовъ бѣше способенъ да подписва смъртни присѫди — или да ги отмѣнява — по лични побуждения, отъ него би се изработилъ (при жестокитѣ условия, срѣдъ които е управлявалъ), тиранинъ и то кървавъ, чудовищенъ. Защото ако молбитѣ дори на престарелята му майка сѫ били въ състояние да „омекчатъ" неговата душа, това би значело, че Стефанъ Стамболовъ е подписалъ смъртната присѫда на Олимпи Пановъ отъ лично ожесточение, а не поради държавна необходимость.

 

А презъ цѣлата диктатура на Стамболова нѣма случай да е подписана нечия смъртна присѫда отъ властническо ожесточение. Наопѫки, има единъ моментъ (подробноститѣ за него и сега може да

 

 

59

 

се провѣрятъ!), който рисува водителската психология на Стамболова тъй изчерпателна, че не може да има две мнѣния: той не е билъ тиранинъ, а още по-малко „кръвникъ" нито презъ единъ моментъ въ живота си. Ето случаятъ:

 

Тъкмо срѣдъ най-голѣмия кипежъ отъ заговори и атентати (противъ „тиранина") се разиграва и трагедията на писателя Свѣтославъ Миларовъ. Ентусиястъ, задушевенъ човѣкъ, добрякъ, веселякъ, — той решилъ да убие Стамболова: да спаси България! Самовнушилъ си такъво решение, ентусиязтътъ-писатель почналъ да дебне чувствата и мислитѣ си. И, както е редно за единъ писатель, не пропусналъ да излага всичко това въ обстоенъ свой дневникъ. А не е билъ той самъ въ заговора! Така въ края на краищата Миларовъ се почувствувалъ изцѣло задълженъ — съ честь и достоинство задълженъ! — предъ съмишленицитѣ си. Но добриятъ човѣкъ не е билъ роденъ да извърши убийство, макаръ и политическо. И почналъ да губи нервитѣ си, докато най-после се самонаранилъ съ собствения си револверъ — случайно, може би. Полицията го залавя, намиратъ дневника, установява се всичко предъ сѫда и бедниятъ писатель бива осѫденъ на смърть. Трѣбвало ли е, обаче, да се изпълни тази присѫда?

 

Когато поднесли на Стамболова да подпише трагичното решение на сѫда, той смачкалъ съ отвръщение присѫдата. Но процесътъ по тази история е билъ шуменъ, въ заговора сѫ били посветени цѣлъ крѫгъ хора, правителствениятъ печатъ е раздухалъ случая и го давалъ като осуетена голѣма държавна измѣна. Всичко това е ставало,

 

 

60

 

както се каза, срѣдъ низъ отъ действително замисляни — и чувствувани отъ цѣлото общество — заговори. Помилването на Миларова би било не само слабость, но и оскандаляване на властьта: би се потвърдило, че тя измисля заговори и осѫжда невинни хора, само за да тероризира народа...

 

Стамболовъ взелъ военниятъ министъръ Михаилъ Савовъ, сѫщо министра на просвѣтата Георги Живковъ и слѣзли въ Бургазко. Смачканата смъртна присѫда е стояла въ джеба на диктатора. Изъ пѫтя той е билъ мълчаливъ. Съпѫтницитѣ му сѫ знаели, какво го гнети, та сѫ се мѫчили да го разсѣятъ. Но напраздно. Въ Бургазъ ги посрещналъ депутатътъ отъ Дюлгерли Костадинъ Поповъ и отишли въ Стамболовия чифликъ. [1] Придружилъ

 

 

1. Чифликътъ е до селото Скефъ, Дюлгерлийско землище. Твърдѣше се, че Стамболовъ е взелъ тоя чифликъ отъ притежателя му гръкъ, само за да му пощади живота, тъй като гъркътъ е билъ единъ отъ укривателитѣ на разбойника Лефтеръ. Истината е по-друга. Следствието по дѣлото на разбойника Лефтеръ е установило, че и самата полиция е била въ разбирателство съ разбойника. Така укривателитѣ сѫ били такива не по добра воля. Повечето отъ тѣхъ сѫ били оневинени. А гъркътъ — притежатель на Дюлгерлийския чифликъ наистина е искалъ да си спаси главата чрезъ отстѫпването на чифлика. Обаче Стамболовъ се е заинтересувалъ отъ тоя чифликъ не като имотна ценность, а само като ловно мѣсто. Чифликътъ е непосрѣдно въ чертата на тритѣ съединени блата: Акезлийско, Мандренско и Пода. Тукъ комаритѣ не се чувствуватъ само въ люта зима. И сѣятъ смърть: налитатъ на облаци върху всичко живо. При това всѣка година рѣка Факия залива голѣми пространства. Така нѣкаква цена на чифлика даватъ само фазанитѣ, които се срещатъ тукъ. Стамболовъ го е купилъ, наистина, евтино, но — следъ като гъркътъ е билъ освободенъ отъ следственитѣ власти.

 

 

61

 

ги е и окр. училищенъ инспекторъ Пейчиновичъ. Стамболовъ ставалъ все по-мраченъ. Съпѫтницитѣ му сѫ посвѣтили и Костадинъ Попова, какво гнети диктатора, та тоя довелъ вечерьта въ чифлика девойки и ергени отъ селото си — да пѣятъ и играятъ рѫченица. Билъ е подъ рѫка и прочутиятъ въ Бургаско смѣшникъ Михалъ Горския, който сѫщо билъ доведенъ въ чифлика. А и окрѫж. Учил. инспекторъ Пейчиновичъ (потомъкъ на Кирилъ Пейчиновски отъ Тетово, израсълъ въ Сърбия, но е станалъ тамъ невъзможенъ поради скандалния си животъ, та отскочилъ при насъ, за да мине по-късно пакъ въ Сърбия и да падне въ Солунъ отъ български куршумъ) е билъ смѣшно глупавъ човѣкъ. Така се е устроило цѣлонощно веселие — съ небивали причуди, които сѫ карали военния министъръ Михаилъ Савовъ и министра на просвѣтата Георги Живковъ да примиратъ отъ смѣхъ. Но по лицето на Стамболовъ не е мръдвалъ нито единъ мускулъ. На съмване той извадилъ отъ джеба си смъртната присѫда, подписалъ я и я предалъ на военния министъръ. А после напусналъ „веселието". Помислило се е, че се отегля да спи. Въ сѫщность Стамболово, придруженъ само отъ единъ коненъ стражаръ, поелъ пѫтя за Бургасъ — сѫщо на конь. Следъ два дни го чули въ Шуменъ! Диктаторътъ взелъ отъ Бургазъ файтонъ и е прекаралъ въ затѫпителенъ пѫть днитѣ, които сѫ били последни за Свѣтославъ Миларовъ.

 

Очевидно, у Стамболова не може да се говори за ожесточение — тъй присѫще на всѣки тиранинъ (било отъ властолюбие, било отъ идеенъ фанатизъмъ).

 

 

62

 

XII.

Опасна народна черта.

 

Въ днешно време мнозина у насъ живѣятъ съ убеждението, че може да се разстрелятъ 5—600 души (и хиляди дори!), щомъ е „държавна необходимость". Защо Стамболовъ не е извелъ своята държавническа воля до такъва „идейна" крайность? Мекъ ли е билъ той по душа? Хуманитаръ ли е билъ? Или това се е дължало само на неговата психична издигнатость, на духовното му величие и на изключителнитѣ му държавнически способности ?

 

Следъ несполучения опитъ за възстание въ Стара Загора (преди освобождението на България) турцитѣ сѫ успѣли да откриятъ двама отъ четницитѣ на Стамболова, — и защото храбритѣ старозагорци не сѫ се предали, тѣ били убити. Юнацитѣ сѫ загинали, значи, достойно, въ сражение. А все пакъ тѣхната гибель Стамболовъ е почувствувалъ силно. Той пише по тоя случай на Никола Обретеновъ въ Гюргево.

 

„Твърде ме е жалъ за горкия Михалъ (единътъ отъ загиналитѣ четници). Пропадна му младостьта безъ слава и полза. Но ще се намѣрятъ отмъстители за мѫкитѣ и униженията народни".

 

Редно би било единъ апостолъ на свободата да приключи своето писмо по горния случай съ куплета на Ботйова — „не умира този, който падне въ бой за свобода". Редно би било въобще, да се осмисли геройството на двамата загинали старозагорци: да се сведе то подъ идеенъ знаменатель. А Стамболовъ говори за „отмъстители". Защото,

 

 

63

 

очевидно, като всѣка непосрѣдственна натура той търси искренностьта си. А въ случая апостолътъ (който обича, види се, загиналия Михалъ) е въ своята българска стихия — отмъстително чувство.

 

Когато презъ 90-тѣ години на миналото столѣтие въ Македония се засили революционната организация, стана нужда планинитѣ да се очистятъ отъ старовремскитѣ отмѫстителни харамии. Тѣ бѣха горски царе и не се подчиняваха на никаква заповѣдь. И трѣбваше да бѫдатъ избивани. Но Гоце Дѣлчевъ — апостолъ и български сърдцеведъ — се възпротиви. Той заяви:

 

„Българското отмъстително чувство не е робска низость, а борческо начало, та не трѣбва да се счита за престѫпно, дори когато избива въ престѫпления".

 

Така е. Ето и Стамболовъ не се свѣни да издигне отмъстителностьта си въ знаме. Защото произходътъ на тази опасна черта въ всѣкого отъ насъ е политически. Завоевателитѣ турци сѫ били малцинство въ обширнитѣ области, които сѫ завладѣли. И за да усмирятъ подчиненитѣ си народи, самата имъ власть е насъсквала своитѣ да „съндардисватъ" раята. А тя е била обезорѫжена и не е могла да прибѣгва винаги до колективенъ отпоръ. Така срещу „читашкитѣ" посегателство надъ честь и животъ у българитѣ се е издигало само личното отмъщение: чрезъ него българинътъ е вразумѣвалъ и обюздавалъ свирепия азиятецъ. Така се е живѣло петь вѣка, въ които се е създалъ кървавиятъ епосъ на българското отмъстително хайдутство.

 

И ето дори до днесъ у насъ, българитѣ, нѣма друго по-силно политическо чувство. Даже следъ

 

 

64

 

Балканската война, когато се видѣхме ограбени отъ съюзницитѣ си, цѣлиятъ ни народъ запѣ отвратителната безвкусица: „Съюзници, разбойници. . . люто ще си отмѫстимъ".

 

Ние сме заграбени сега отъ европейската цивилизация, преживѣваме остъръ подражателенъ периодъ и преднитѣ слоеве у насъ (особено интелигенцията) не винаги чувствуватъ основнитѣ психични елементи на народа си. Може би, само така трѣбва да се обяснятъ редица мѫчно поправими политически грѣшки отъ последното десетилѣтие. Ето най-крупниятъ случай: посегателството върху държавния глава при Арабаконакъ. Дръзкиятъ посегатель, Василъ Икономовъ, бѣше обзетъ отъ българска отмъстителность. Презъ септемврийскитѣ ужаси на 1923 г. той е билъ въ Панагюрско. И е видѣлъ невъобразимото: група пловдивски усмирители сѫ вършили срѣдъ стъгдата на едно село гавра съ българскитѣ челѣди. Икономовъ говорѣше: „преди азъ не вѣрвахъ, че даже турцитѣ сѫ вършили нѣкога това. И нѣма да простя, не мога: ще отмъстя". Никой, обаче, не можеше да повѣрва, че отмъстителностьта на Василъ Икономовъ (майоръ — артилеристъ отъ българската армия!) ще се насочи срещу самия държавенъ глава.

 

Въ Прилѣпъ единъ сестреникъ на Петъръ Тошевъ („съвестьта" въ макед. революционна организация — убитъ презъ една нощь отъ двама помаци въ Тиквешията) се разплака съ гласъ, щомъ стана дума за покойния. Трѣбваше да мислимъ, че той плаче отъ обичъ. Но скоро се разбра: младото плачеше затова, че не ще можелъ да си отмъсти, тъй като двамата помаци, които сѫ убили

 

 

65

 

Тошева, побързали своевременно да се изселятъ въ Мала Азия...

 

Въ Порой единъ български семейникъ се е провинилъ (при турското владичество) въ шпионство. Организацията избила шпионската челядь, но единъ отъ синоветѣ успѣлъ да избѣга. После, при гърцитѣ, тоя шпионски синъ се върналъ и постѫпилъ войникъ въ гръцката армия. Но скоро дезертиралъ, — дошълъ въ Горна Джумая, при „своитѣ" т. е. при българитѣ. Трогнали се хората, приютили го. А шпионскиятъ синъ издебналъ въ едно кафене убийцитѣ на родителитѣ си, избилъ ги на мѣсто съ револверъ, и успѣлъ да избѣга пакъ въ Гърция. Отмъстилъ ! . . .

 

Нѣкога, само десетина години следъ освобождението на България, въ Турско Алагюнъ (селце на връхъ Странджа до турската граница) ергени се одумваха, че ако избухне война съ Турция, селото имъ ще пострада, защото е на граница. Единъ отъ ергенитѣ, снажно момче, извика „нека". И изпсува турцитѣ. Тѣ сѫ убили неговия чича, та той „тъпкано" щѣлъ да имъ върне. Попитанъ момъкътъ кога е извършено това убийство, той е отговорилъ, че то било отдавна, младото не се е било още родило... Срѣдъ насъ, българитѣ, дори роденитѣ после внуци отмъщаватъ за убититѣ си чичовци!

 

Очевидно, правилото на покойния Андрей Ляпчевъ „со кротце и со благо" не бѣше „доброта", а българска държавническа мѫдрость.

 

Стефанъ Стамболовъ е заставенъ (поради изключителни събития) отъ апостолъ на свободата (и националенъ вождъ), какъвто е билъ, да се превърне въ държавникъ, който трѣбва да усмирява

 

 

66

 

бунтове, да осуетява заговори и да подписва смъртни присѫди. Той има не само дързостьта (темперамента), но и твърдата рѫка (волята) да върши всичко това. А ето цѣли две денонощия се колебае да подпише смъртната присѫда на единъ, сравнително незначителенъ заговорникъ. Защо? Много просто: при случая съ бѣдния Свѣтославъ Миларовъ на лице е заговоръ, но нѣма дори опитъ да се пристѫпи къмъ дѣло. Така вината на ентусиазта — писатель не оправдава една смъртна присѫда. И това ще се почувствува дори отъ далечнитѣ му внуци.

 

Стамболовъ се колебае не отъ лично опасение. Той е държавникъ въ размирно време и знае, че играе съ главата си, Въ такива случаи само авантюристични политици може да се перчатъ съ „храбрата" си жестокость. Задачата на държавника е да укроти, да успокои духоветѣ. Само така едно общество може да се отдаде на миренъ трудъ и да постигне благополучие. И тъкмо по тоя пѫть Стамболовъ търси да насочи духоветѣ, за да ги направи издържливи, та да дочака спасителенъ изходъ отъ преживѣваната държавна криза. Ето само затова при страшния заговоръ на Паница той се превръща на полицай: търси и самъ убедителни документи, за да оправдае и предъ съвременницитѣ си, и предъ отмъстителнитѣ имъ внуци неотклонимата въ случая смъртна присѫда.

 

Така и въ случая съ Свѣтославъ Миларовъ „тиранинътъ" се колебае две денонощия — не отъ лично опасение, а за да не възбужда опасното отмъстително чувство у своитѣ българи.

 

 

67

 

XIII.

Конвентъ.

 

За да се прецени диктатурата на Стамболов, трѣбва да се вникне въ задкулисието на българската държавна криза отъ неговото време.

 

Русия освобождава и организира България съ нескриваната задача: тя да бѫде до край суверенна неи.

 

Но формално — по сила на сключенитѣ международни договори — България е суверенна на Турция. И всички западно-европейски сили ревностно ѝ внушаватъ второто суверенство — свиване подъ сѣнката на Отоманската империя, а не на Царска Русия.

 

Създадената тъй нова държава е национална: народътъ въ нея е съ свои езикъ, история и битъ, които го водятъ къмъ строго политическо обособяване. При туй сѫщото обособяване се диктува и отъ държавно-стопанскитѣ интереси. Така още презъ първитѣ дни въ новата държава се чувствува инстинктивно стремление къмъ независимость.

 

И въ това инстинктивно политическо и държавно стопанско стремление трѣбва да се търси явната и скрита позиция по-късно на Стефанъ Стамболова.

 

Ако българскиятъ престолъ можеше да бѫде заетъ отъ държавенъ глава, който да е носитель изккючително на български национални подбуди — и за това да тури начало на българска династия, като служи преди всичко на българското народностно бѫдаще (какъвто е случаятъ въ Сърбия),

 

 

68

 

дѣлото на Стамболова би могло, навѣрно, да намѣри спасително закрѫгляне и за самия него.

 

Но това не е било мислимо: нито Русия, нито непосрѣдната ѝ съперница Австро-Унгария иматъ интересъ, да оставятъ България на инстинктивнитѣ ѝ стремления къмъ независимость.

 

Ето въ това се крие трагедията на народа и страната ни. Българскиятъ престолъ е можелъ да бѫде заетъ отъ мандатйоръ или на Русия, или на Австроунгария: срѣдно нѣма! Още отъ първия моментъ намъ се отказва правото да сме господари на земята си: не ни е позволено да обособимъ държавата си изключително по свои национални и стопански подбуди.

 

А кръстопѫтьтъ, на който сме били така поставени, е безусловно трагиченъ. Ако българскиятъ държавенъ глава останѣше да е мандатйоръ на Русия, той щѣше да опълчи срещу България не само нейната метрополия — Отоманската империя, но и цѣла Западна Европа. Щѣха открито да се очертаятъ близкитѣ възможности: при война, България, заедно съ Сърбия, като авангарди на славянството, биха откѫснали европейскитѣ области на Отоманската империя. Съ това не само би се отблъсналъ германизмътъ отъ Егейския брѣгъ, но би се очистилъ пѫтя на Русия за завладяване на проливитѣ. И южнитѣ славяни биха опълчили срещу себе си както дветѣ срѣдноевропейски сили — Австроунгария и Германия, така и владетеля на моретата — Англия. Ако Русия можеше да бѫде победителка въ тази гигантска борба, южнитѣ славяни (българи и сърби) биха постигнали своитѣ народностни задачи. Но Берлинскиятъ договоръ показа, че

 

 

69

 

Русия е безсилиа да се опълчи срещу Европа. А съ това се откриваше жестока възможность за южнитѣ славяни: да бѫдатъ подѣлени нѣкога между Русия и немцизма, както стана това съ славянска Полша.

 

Преживѣното нѣкога днесъ вече е история. Българскиятъ престолъ се зае отъ мандатйоръ на нѣмцизма. И князъ Фердинандъ трѣбваше да осиове българска династия, като държи смѣтка за интереситѣ на своята опора — Австроунгария. А нейнитѣ интереси се изясниха постепенно: двуединната империя на австрийци и унгарци набелязваше възможностьта на триединна такава — съ сръбската група, която трѣбваше да обхване отначало и северна Македония съ възможно по-нататъкъ слизане и на Егея. (Това се бележеше отъ ролята, която игра депутатътъ социалъ демократъ отъ Бавария Венделъ презъ всеобщата война). А така очертанитѣ домогвания на Австроунгария диктуваха на князъ Фердинанда — основатель на българска династия — да отклони народа си отъ западната половина на полуострова и да го насочи къмъ Одринъ — Цариградъ.

 

Така князъ Фердинандъ още съ стѫпването си въ България трѣбваше да се сблъска не само съ русофилската затаеность у насъ, но и съ нашия националенъ заветъ: народно обединение съ областьта на старопрестолната Преспа. Застѫпникъ на тѣзи народностни позиции е Стефанъ Стамболовъ — сѫщиятъ, който е възвелъ австроунгарския мандатйоръ Фердинанда на българския престолъ.

 

Презъ цѣлия периодъ на своето диктаторство Стамболовъ е търсилъ — и намиралъ — пѫтища

 

 

70

 

за преговори съ руския императорски дворъ. Не може да се допуща, че диктаторътъ е поставялъ въ игра наново българския тронъ. България е вече жестоко попарена отъ днитѣ на безкняжието (че и отъ игритѣ на руската дипломация), за да допуснемъ, че Стамболовъ би рискувалъ наново да тикне страната въ безкняжие. Но можелъ ли е да бѫде увѣренъ въ това князъ Фердинандъ?

 

А и да би билъ увѣренъ въ това, князътъ все пакъ не може да се облегне на диктатора: тоя е българинъ — съ затаено въ душата си русофилство и съ непоколебимъ народностенъ романтизъмъ. Не токо тъй Стамболовъ още при първа среща е прецѣнилъ враждебно князъ Фердинанда ! Двама силни индивидуалетети се възправятъ единъ срещу другъ на две коренно различни позиции: князъ Фердинандъ — изключително на династична, Стамболовъ — на държавно националистична. Първоначално това може да не е напълно осъзнано. Но много ли трѣбва, за да се отчуждатъ застѫпницитѣ на две опасно различни положения?

 

Все пакъ князъ Фердинандъ и Стамболовъ сѫ непоколебимо единни по държавническия си инстинктъ: трѣбва да се излѣзе отъ изключителното положение, въ което се намира България! И тѣ работятъ денонощно за помирение съ Русия, за да се постигне признаването на княза отъ великитѣ сили.

 

Фердинандъ се чувствува, обаче, безпомощенъ при всѣка своя дипломатическа стѫпка. Защото не е господарь на положението вѫтре въ държавата си. Той не може да е арбитъръ между явно противоречивитѣ

 

 

71

 

идейни течения въ страната: Стамболовъ е всичко!

 

Това е така още и затуй, че въ България е възприета еднокамарната парламентарна система: Стамболовъ е превърналъ Народното събрание въ конвентъ.

 

За нашия народъ изборната система е традиционенъ начинъ за уреждане общоселскитѣ работи. Но само въ тоя селски крѫгъ на интереси! Инакъ той е билъ чуждъ на държавнически грижи презъ цѣлото турско владичество — значи, презъ вѣкове. И ето, въ пресъздадената сега българска държава той остава да е гражданинъ съ манталитета (ума и сърдцето) на избиратель отъ селско-общински крѫгъ на интереси: — у него нѣма никаква представа за държавата, която е повиканъ сега да урежда чрезъ свои прѣки избранници. А тя, държавата, е велика сложность като международна политическа и стопанска единица.

 

И въ най-напредналитѣ страни широкитѣ народни маси може да изпаднатъ въ преходни настроения и да дадатъ законодателно тѣло, което да посегне на опасни (необмислени, несъзрѣли и дори неприложими) новаторства. Колко повече е възможно това въ една страна, кѫдето народнитѣ маси сѫ били затворени презъ вѣкове само въ тѣсния крѫгъ на селско-общинскитѣ си работи. Презъ първитѣ години отъ нашия свободенъ политически животъ ние имаме красноречивъ случай. При едни законодателни избори въ Фердинандската околия (тогава „Кутловишка") за народенъ  представитель е избранъ рускиятъ царь!..

 

 

72

 

Така при еднокамарната система изпаднатъ ли народнитѣ маси въ преходни настроения, дадатъ ли камара на крайности, държавниятъ глава се вижда заставенъ да се опълчи съ цѣлия свой авторитетъ срещу нейнитѣ решения: — нѣма срѣдищна инстация, нѣма сенатъ!

 

Ако държавниятъ глава е популяренъ въ страната и въ армията, той ще разтури „революционната" камара. Но дори и тогава извършеното ще е въ вреда на неговия авторитетъ. А какво ще е, ако обаянието на държавния глава е поколебано н. пр. поради лични грѣшки! Камарата може да се обяви — по единъ само жесть на дързакъ водителъ въ нея — на конвентъ.

 

Князъ Фердинандъ заема българския престолъ, непризнатъ отъ силитѣ и обявенъ отъ Русия за „узурпаторъ". И за всички въ България той остава да е „чужденецъть", който стои задъ сѣнката на Стамболова. А тоя трѣбва да се бори едновремено срещу русофилскитѣ заговори и срещу „русофобския" фанатизмъ на своитѣ, при еднокамарна парламентарна система и срѣдъ народъ, които е лишенъ отъ държавнически традиции!

 

При такива условия за Стамболова срѣденъ пѫть нѣма: — или трѣбва да отмѣни конституцията и да управлява съ декрети, или да превърне Народното събрание на конве(н)тъ т. е. да си доведе депутати, които да сѫ готови на всички крайности.

 

Така и става: Стамболовъ диктаторствува при наличностьта на Народно събрание. И самъ нарича своето мнозинство „атове", а нѣколцината опозиционни депутати, споредъ него, сѫ „куци кончета", които не струва и да бѫдатъ яхани...

 

 

73

 

Такова е положението на князъ Фердинанда. Ако Стамболовъ успѣшно действува за неговото признаване, — добре е! Но ако не, — нали диктаторътъ ще трѣбва да бѫде замѣненъ съ по-подходящъ държавникъ?

 

А при това Фердинандъ, като мандатйоръ на Австро-Унгария (съ чията подръжка само може да основе династия противъ волята на Русия), ще трѣбва да пристѫпи и къмъ опасната задача — да отклони българския националенъ романтизмъ отъ Македония и да го насочи къмъ Одринъ, Цариградъ. За разрешаване на тази си задача нему предстои, може би, да обезличи (и да уничтожи дори!) едно следъ друго и Стамболова, и всички непоколебими въ патриотизма си български държавници... (За това допущане вижъ данни въ книгата ми „Тайна политическа анкета въ Македония", а сѫщо и въ спомѣнитѣ на видни наши общественници, изнесени въ юбилейния за Д-ръ К. Стоиловъ брой на в. „Миръ").

 

 

XIV.

Борба съ духовенството.

 

Добри Ганчевъ (историкъ, романистъ, другарь на Стамболова отъ млади години и съ негова препорѫка учитель по български езикъ на князъ Фердинанда) разказва:

 

— „Свика се Синодалниятъ съветъ въ София, а никой отъ владицитѣ не се обърна за нищо къмъ княза или къмъ Стамболова, нито дори имъ се обаждаха поне отъ куртуазия. Игнориратъ свѣтскитѣ представители на народа и олицетворителитѣ на българската държава! При това Петъръ Станчевъ,

 

 

74

 

известенъ привърженикъ на Драганъ Цанкова, общеше съ владицитѣ и пренасяше словоохотливо изъ кафенетата тѣхната непримиримость съ „противонародния князъ" и съ „авантюрата" на Стамболова. Това бѣше много! По заповѣдь на Стамболова, градоначалникътъ докара единъ день предъ Светия синодъ файтони и испрати владицитѣ — всѣкиго въ епархията му. Князъ Фердинандъ не можеше да разбере това. „Какъ може да се третиратъ така черковнитѣ князе въ страната!" — възмущаваше се той предъ мене.

 

А другарьтъ на Стамболова отъ революционнитѣ години дѣдо Никола Обретеновъ разказва:

 

— „Бѣхъ вече Окр. Управителъ въ Русе. Обади ми се отъ София Стамболовъ, — пристига! Посрещнахъ го начело съ ескадронъ стражари. И той ни поведе. Ще идемъ, каже, при вашия кешишинъ Григория. Той е свикалъ Врачанския Константинъ, моя отъ Търново Климентъ и Варненския Симеонъ. Решавали да издадатъ тайно окрѫжно до своитѣ чернокапци въ епархиитѣ, да не споменуватъ името на княза въ черковнитѣ литургии. Азъ ще влѣза при тѣхъ самъ. Когато излѣза, ако ти смигна, ще подберешъ и четирмата, ще ги стоваришъ на „Крумъ Страшний" и ще ги пуснешъ по Дунава. Да слѣзатъ кѫдето щатъ, само не и на български брѣгъ."

 

Отидохме. Стамболовъ стоя доста при владицитѣ. Излѣзе най-после, изпратенъ отъ дѣдо Григорий. И не ми смигна: — споразумѣли се".

 

Разказътъ на Никола Обретеновъ трѣбва да е случай следъ разгонването на Светия Синодъ въ София. Четирмата владици въ Русе трѣбва да

 

 

75

 

сѫ обещали на Стамболова, че ще кротуватъ, Но въпреки това търновскиятъ митрополитъ Климентъ Бранички отишелъ въ Свищовъ и държалъ въ черква слово досущъ бунтарско. Стариятъ сѫдия Каракашевъ, самъ свищовецъ, е присѫтствувалъ и твърди, че словото било тъй недвусмислено, щото могло е да бѫде инкриминирано дори въ нормални за държавата времена. Навѣрно, донесено е било за това на Стамболова. А Климентъ повторилъ бунтарското си слово и въ своя епархиаленъ центъръ, въ Търново, родниятъ градъ на Стамболова. Това е прелѣло чашата! Стамболовъ телеграфиралъ на своитѣ хора въ Търново, да извлекатъ „кешишина" отъ митрополията му и да го откаратъ въ Троянския монастиръ.

 

Знаятъ се подробноститѣ по станалото. Търново е било либералско котило. Дигнали се банди, разбили вратитѣ на митрополията, изпотрошили мебелитѣ, разхвърлили библиотеката, изпокѫсали книжа и рѫкописи, а самия владика плюли, хулили и го изпратили на „заточение" въ Троянския монастиръ.

 

Твърди се, че тѣзи изтѫпления сѫ били дѣло на мѣстни „шайкаджий" и че самъ Стамболовъ се е възмутилъ отъ тѣхъ. Не е допустимо! Стамболовъ е познавалъ хората си добре — поне въ Търново. И е знаялъ, на какво сѫ тѣ способни при даденъ тонъ въ телеграмата му. А Стамболовъ е вече на държавническа висота и правилно цени значението на владишкия санъ за обществената дисциплина. Ето случай:

 

Михаилъ Македонски, сподвижникъ на Стамболова отъ ония години и неговъ окрѫженъ

 

 

76

 

управитель въ Вратца, при едни законодателни избори подушва, че Врачанскиятъ митрополитъ Кон стантинъ, руски академикъ и непоколебимъ русофилъ, е тръгналъ изъ епархията си да агитира прикрито противъ стамболовитѣ кандидати. Окрѫжниятъ управитель Македонски поканва — чрезъ приставъ — владиката да се прибере въ Враца, а тукъ поставя стража предъ митрополията му: зема го подъ „домашенъ арестъ". Митрополитътъ, възмутенъ, се оплаква телеграфически на Стамболова. Тоя повиква своя окрѫженъ управитель на телеграфа и му заповѣдва да освободи владиката. Македонски се опира, той е на хъшовска нога съ Стамболова, обяснява му, че владиката е доста авторитетенъ срѣдъ населението и думата му е тежка.

 

Но Стамболовъ отсича: „Какво правишъ ти, бе? Може ли владика да се арестува? Махни стражаритѣ си отъ митрополията."

 

Не, Стамболовъ не би предприелъ крайни мѣрки срещу кой да е владика на лека рѫка. Остава да се допусне, че извършеното въ Търново е отговаряло на неговитѣ цели и намѣрения въ момента. Народътъ ни не е черковнически; политическиятъ авторитетъ на българския клиръ е никакъвъ (особено следъ парламентарнитѣ борби въ първитѣ законодателни събрания), но свещенничеството въ страната е многобройно, а споредъ черковнитѣ статути, то е изцѣло подъ своеволието на владицитѣ (своеволие, което при гръцкото духовно владичество — споредъ множество анекдоти въ народа — не е спирало и предъ брачното ложе на свещенника). Единъ ударъ върху авторитета на владицитѣ предъ нисшето

 

 

77

 

духовенство е билъ подходящъ: ще възпре отзивчивитѣ между тѣхъ, да се не увлекатъ на борба срешу режима; а за масата свещенници ударътъ ще е добре дошелъ : „да се очовѣчатъ и тѣ — владицитѣ".

 

Но въ историята съ митрополитъ Климента подбудитѣ на Стамболова не ще сѫ само отъ крѫга на вѫтрешната политика.

 

Нѣкога, при Черковнитѣ ни борби въ Цариградъ, Весленеката патриаршия не отстѫпваше на българскитѣ искания за черковна независимость и — намираше подкрепа въ руската дипломация, която държеше за единството на православната черква въ Балканитѣ. Тогава Драганъ Цанковъ прибегна до „Унията," което смути руситѣ, — и се постигна българската черковна независимость.

 

Стамболовъ държи за князъ Фердинанда, който е мандатьоръ въ България на католишка Австро Унгария. Не ще ли се опита тоя „авантюристъ" да откѫсне отъ православието и цѣлия български народъ?

 

Тайни преговори съ руската дипломация водятъ (по свои пѫтища, но инакъ единодушни) и Фердинандъ, и Стамболовъ [1]. А знае се, какъвъ авторитетъ има дори въ руския императорски дворъ православната черква. Мълвата, че цѣлиятъ български клиръ е противъ „узурпаторитѣ", обнадеждава висшитѣ руски крѫгове: тѣ очакватъ „превратъ" въ България. Стамболовъ трѣбва да подсѣче тѣзи

 

 

1. Презъ 1909 г. въ столичниятъ в. „Речь" се изнесе факскмиле отъ едно писмо на Ст. Стамболова до българина — емигрантъ въ Русия Теохаровъ.

 

 

78

 

надежди: той трѣбва да унижи, да обезличи политическото значение на българското висше духовенство предъ душитѣ и умоветѣ въ Петербургъ. И да потикне последнитѣ на отстѫпки, за да се дойде до официални преговори по признаването на князъ Фердинанда.

 

Навѣрно, по тѣзи съображения малтретирането на митрополитъ Климента отъ самото му паство е тъкмо подходяще. Климентъ е голѣма фигура не само срѣдъ българскитѣ владици, но и срѣдъ цѣлата българска интелигенция. Той е авторъ на най-популярната българска повесть отъ онова време „Нещастна фамилия", а сѫщо така и на единствената българска историческа драма презъ половинъ вѣкъ — скѫпена отъ народа ни и до днесь, като любимо дете — „Иванко — убиецътъ на Асеня". Всичко това българската русофилска емиграция е популяризирала въ Петербурскитѣ срѣди. А знае се, какво е значението на писатель въ Русия. И сега, следъ станалото въ Търново, тамъ ще почувствуватъ значението на Стамболовъ въ България (щомъ той може да посѣга дори на авторитети като митрополитъ Климента!..)

 

Посѣгането върху популярния Климентъ, обаче, не е могло да нѣма и обратенъ ефектъ срѣдъ българската интелигенция. Въ заведения срещу митрополита процесъ има и русофобско пристрастие на известния сервиленъ прокуроръ тогава — Драмовъ, който при това е билъ самъ питомецъ на Климента (изпратенъ и издържанъ отъ него въ Русия). Това е възмутило тъй дълбоко преднитѣ слоеве на обществото, че за защитникъ на Клииента въ сѫда се е явилъ самъ Д-ръ К.

 

 

77

 

Стоиловъ, който е подръжникъ на князъ Фердинанда.

 

А съ това се почва срещу Стамболова официална опозиция, която вече се опира на двореца и се насърдчава отъ него.

 

 

XV.

Убийството на министръ Бѣлчевъ.

 

Периодътъ на нелегални борби срещу диктатурата на Стефанъ Стамболовъ се приключва съ убийството на финансовия министръ Хр. Бѣлчевъ. Очевидецътъ Добри Ганчевъ разказва :

 

— . . . Бѣхме въ кафене „България" — Стефанъ Стамболовъ, Христо Бѣлчевъ и още нѣколцина. Излѣзохме заедно и тръгнахме по тротуара край градската градина (отъ източната страна, къмъ общината). Стамболовъ и Бѣлчевъ вървѣха напредъ, а непосрѣдно задъ тѣхъ крачеше тѣлохранителя на Стамболова — македонецътъ стражаръ Спасъ. Ние разговаряхме, та малко поизостанахме. По едно време отъ южния край на тротуара сѫ се задали трима млади хора. Тѣ сѫ се движили нехайно и не направили впечатление на Стамболова. Но когато сѫ се изравнили съ него, единиятъ стрелялъ върху му съ револверъ. Почнали да стрелятъ и другитѣ. Револвернитѣ изстрели всѣха паника: улицата опустѣ, повърнахме се назадъ и ние. Но скоро се опомнихме и отърчахме къмъ кървавото мѣсто. Убийцитѣ вече бѣха избѣгали, на земята лежеше само единъ трупъ, а надъ него се бѣше навелъ стражарътъ на Стамболова Спасъ. Азъ видѣхъ добре: стражарътъ доуби съ револверенъ изтрелъ падналиять на земята. Все пакъ азъ

 

 

80

 

доближихъ трупа и видѣхъ, че убитиятъ не е Стамболовъ, а —министръ Бѣлчевъ. Огледахъ се ужасенъ и почнахъ да викамъ: „кѫде е Стамболовъ." Стекоха се и други хора. Тогава азъ повторихъ нѣколко пѫти все по високо: „кѫде е Стамболовъ, бе?" Но стеклата се навалица се раздвои и се яви Стамболовъ съ насоченъ револверъ. Той викаше задавенъ отъ ярость: „кой търси Стамболовъ, кой?"

 

 

Предавамъ разказа на Добри Ганчевъ дословно. Споредъ него, когато убийцитѣ сѫ стреляли, Стамболовъ се е хвърлилъ на земята, ужъ като простреленъ. А после, когато убийцитѣ сѫ се насочили върху министръ Бѣлчевъ, Стамболовъ успѣлъ да се измъкне, отърчалъ до съседния полицейски участъкъ, дигналъ стражата и се върналъ къмъ лобното мѣсто.

 

Добри Ганчевъ не допуща, че Стамболовъ е можелъ да бѫде съучастникъ въ убийството на министръ Бѣлчевъ, макаръ да твърди енергично, че наистина е видѣлъ стамболовия стражаръ Спасъ наведенъ надъ падналия Бѣлчевъ да го доубива. Така Добри Ганчевъ дава да се разбере — съ свиване на рамене, — че убийството е устроено, може би, отъ фанатизиранитѣ хора на Стамболова, за да затиснатъ съ тероръ надигналата се масова опозиция срещу режима.

 

Последвалиятъ тероръ отъ трагедията съ Бѣлчевъ е билъ, наистина, небивалъ до тогава: участъцитѣ сѫ се изпълнили съ арестувани (и изтезавани) студенти и интелигенти. Така цѣлото общество е настръхнало. И защото въ сѫдебния процесъ по това убийство има много тъмнотии (осѫдени сѫ и избесени само нѣколко чужди на

 

 

81

 

деянието лица), у съвременницитѣ е залегнадо убеждението, че то е устроено, за да се усили терора и да се закрепи разклатената диктатура на Стамболова. Това убеждение мина после и въ новитѣ поколения. Съ такова убеждение бѣхъ и азъ, авторътъ на тѣзи проучвания. Но въ Видинъ адвокатътъ Кръстю Ножаровъ (дългогодишенъ сѫдия, прокуроръ и окрѫженъ управитель като съпартизанинъ на Дѣдо Цанкова) ме покани еднажъ въ секретното отдѣление на адвокатската си кантора и ми изложи следната своя изповѣдь:

 

— „Азъ съмъ съучастникъ въ убийството на министъръ Бѣлчевъ. Това, което ще ви разкажа, трѣбваше да бѫде изнесено въ печата отъ покойния Димитъръ Ризовъ. Но той нѣма доблестьта да го направи. А Ризовъ устрои всичко. Той бѣше тогава емигрантъ въ Бѣлградъ. Намѣрилъ единъ трънченинъ — терористъ Карамфиловъ, който се наелъ да убие Стамболова. И го изпрати въ София. А ние, македонски младежи, горѣхме отъ жажда да отмъстимъ на Стамболова за разстрелването на Паница. Работата се повѣри на двама отъ насъ — Денчо Тюфекчиевъ отъ Ресенъ и на мене. Димитъръ Ризовъ е посвѣтилъ въ своята замисъль писмено и Андрея Ляпчевъ, който тогава бѣше въ София. Но Ляпчевъ го увещавалъ съ дълго писмо, да се изоставятъ нелегалнитѣ срѣдства, защото обществото въ България е било вече узрѣло да свали Стамболова по легаленъ пѫть. Това Ризовъ ми повѣри по-късно, когато и азъ успѣхъ да се прехвърля въ Бѣлградъ. Ние — Денчо Тюфекчиевъ и азъ — посрещнахме трънченина—терористъ и почнахме да обмисляме работага. Но скоро се убедихме,

 

 

82

 

че снажниятъ и внушителенъ по видъ Каранфиловъ е въ сѫщность не за въ работа човѣкъ. Съобщихме това на Ризова въ Бѣлградъ и обещахме да намѣримъ по-надеженъ човѣкъ. Денчо Тюфекчиевъ познавалъ въ Ресенъ нѣкой си Халю, който билъ изпитанъ харамия. Следъ нѣкое време Халю се яви при насъ въ София и веднага пристѫпихме къмъ работа. Тѣлохранительтъ на Стамболова — стражарътъ Спасъ — бѣше македонецъ. Ние се попитахме,—дали не можемъ го взе на своя страна? Задачата ни бѣше да отмъстимъ за Паница — героятъ началникъ на македонското опълчение въ Сръбско-българската война. Стражарътъ Спасъ се подаде. Ние искахме отъ него само едно: да не стреля срещу насъ, когато нападнемъ Стамболова. И той обеща това. После наредихме плана: Халю и Денчо Тюфекчиевъ ще нападнатъ Стамболова, а азъ ще държа подъ револверъ стражара Спасъ за всѣки случай. Въ дена на убийството видѣхме Стамболова въ кафене „България" и се зашляхме край градината. Знаехме, че Стамболовъ носи желѣзна ризница — Григорий Начевичъ разказвалъ, че тази ризница той е купилъ отъ Виена и я донесълъ подаръкъ на „тиранина". Затова Холю и Денчо трѣбваше да стрелятъ само въ главата на „тиранина". Зададоха се Стамболовъ и Бѣлчевъ, а задъ тѣхъ — стражарътъ Спасъ. Щомъ се изравнихме, Холю подскочи, хвана Стамболова за рѫката и насочи револвера си въ главата му. Стреля, но не го е олучилъ. — куршумътъ му наранилъ Денча въ рамото. Стрелялъ и Денчо, но сѫщо не улучилъ. Неговиятъ куршумъ пъкъ закачилъ рѫката на Халю. Стамболовъ обаче се захлупи по

 

 

83

 

очи на земята. Стражарьтъ Спасъ удържа думата си: той дори не извади револверъ. Холю и Денчо Наумовъ се нахвърлиха на Бѣлчева и го повалиха съ изстрели. Улицата бѣше запустѣла: паника. Използувахме момента и се пропилѣхме по домоветѣ си. Но до вечертьта ми се съобщи, че Денчо Тюфекчиевъ е заловенъ. Обояхъ се: ще го подлежатъ на мѫки и може да признае всичко. Трѣбваше да бѣгамъ. А поради убийството, пѫтищата бѣха, навѣрно, заловени. Но старшиятъ стражаръ на гарата ми бѣше приятель. Съчинихъ нѣщо — не помня сега какво, — добрахъ се до гарата и измолихъ старшия да ме допусне въ трена за Царибродъ. Бѣхъ хлапе — 19 годишенъ, кой ще помисли въ ония времена, че мога да бѫда замѣсенъ въ такова страшно дѣяние. И старшиятъ ме допусна. А при Царибродъ успѣхъ да скоча отъ трена и презъ нощьта се промъкнахъ въ Сърбия".

 

 

Този е дословниятъ разказъ на Кръстю Ножаровъ. Отъ датата на кървавото събитие ни дѣли близо половинъ вѣкъ. И Ножаровъ не е въ състояние, може би, да възпроизведе всичко. Но твърдението на Добри Ганчевъ, че е видѣлъ Стамболовия стражаръ Спасъ наведенъ надъ поваления министръ Бѣлчевъ да го доубива, — това поразително твърдение добива частица отъ убедителность. Стражарътъ, който е билъ посвѣтенъ въ заговора, та не е дори изтеглилъ револверъ да защити министритѣ, щомъ се е видѣлъ самичъкъ предъ поваления Бѣлчевъ, съобразилъ е, че ако тоя оцѣлѣе отъ ранитѣ си, може да свидетелствува противъ него, и го е доубилъ.

 

 

84

 

Денчо Тюфекчиевъ е братъ на известния по-късно търговецъ на орѫжия Наумъ Тюфекчиевъ. Както показва и самото презиме, боравенето съ орѫжие у тѣхъ е фамилно занятие. Денчо Наумовъ е билъ доставилъ отъ странство партида револвери и ги е депозиралъ въ единъ орѫжеенъ магазинъ за продань. Ето съ единъ отъ тѣзи револвери той е стрелялъ на министръ Бѣлчевъ, а следъ това е захвърлилъ револвера на самото мѣсто. Полицията залавя този револверъ, претърсва орѫжейнитѣ магазини, открива подобнитѣ, оставени отъ Денча Тюфекчиевъ, и го арестува.

 

Така за полицията става ясно, че ключътъ на престѫплението е у Денчо Тюфекчиевъ. Или самиятъ той е съучастникъ въ убийството, или — трѣбва да посочи лицата, на които е далъ отъ своитѣ револвери (въ орѫжейния магазинъ не сѫ били още продали нито единъ отъ оставенитѣ тамъ). Но младиятъ ресенецъ се е указалъ желѣзенъ човѣкъ. Билъ е жестоко истезаванъ и най-после е умрѣлъ въ рѫцетѣ на своитѣ мѫчители, но не е призналъ нищо.

 

Така цѣлото деяние остава въ мракъ. И предъ сѫда се изнисатъ построени на приумица доказателства. Разбира се, и тѣзи построения сѫ били „кърпени" край жестоки побоища изъ участъцитѣ. А въ края на краищата се осѫждатъ — и то на смърть! — досущъ чужди на деянието лица.

 

И полицията, и сѫдебнитѣ органи сѫ прави: държанието на заловения Тюфекчиевъ е такова, че не остава съмнѣние, — той е единътъ отъ убийцитѣ. Но убиецътъ предпочита смъртьта. И за обществото остава потресна мълва: „Горили сѫ го

 

 

85

 

— бедния момъкъ, — за да признае. И сѫ го уморили, само за да омутаятъ устроеното отъ самия Стамболовъ убийство на бѣдния Бѣлчевъ."

 

* * *

 

Добри Генчевъ разказва:

 

На следния день (следъ убийството на Бѣлчева) отидохъ у Стамболова, Той се прозѣ. И ми каза:

 

— Остави другото, ами кой ще гали сега хубавата вдовичка!

 

Въ ония години Бѣлчевица е минавала за първата красавица въ страната. И ето Стамболовъ намира начинъ да изрази своето кораво нехайство къмъ смъртната опасность, която го дебне на всѣка стѫпка. Не сѫ успѣли да го убиятъ вчера, — ще успѣятъ утре. Това се знае, — и не е важно. Прочее, ето нѣщо по-интересно: щомъ убиха Бѣлчева, кой ще гали хубавата вдовичка ? — Хъшъ — широкъ, воленъ, дързъкъ! (Впрочемъ, помага му и възрастьта: той едвамъ е 38 годишенъ).

 

 

XVI.

Слѣпа уличка.

 

Димитъръ Благоевъ, единъ залутанъ въ Русия млѣкарски синъ отъ Костурско, е усвоилъ (съ присѫщето на всички българи резонерство) Хегелевата диалектика. И като „марксисть" основалъ Работническата Социалъ-Демократическа партия въ великата Империя на Московскитѣ царе. Свьршилъ така своята работа тамъ, той се е прибралъ въ новата държавица на своя народъ, създадена пакъ отъ сѫщитѣ царе. И почналъ подготовителна работа

 

 

86

 

за основаваме на сѫщата партия и тукъ. Така потръгнали изъ България хлапета, които „съ 80 стотинки въ джеба обхождатъ 80 к. м. пѫть" (думи на Стамболова).

 

Когато търновецътъ Д-ръ Никола Габровски заработилъ като социалъ демократъ въ родния си градъ, Стамболовъ му е изпратилъ много здраве:

 

„Да си гледа работата, — нѣма кой да го закача! Нека организира пропадналитѣ български еснафи, нека ги учи на социализъмъ и на революционерство въобще, — това е въ реда на нѣщата. Но да не е смѣялъ Габровски да се опълчи въ Търново срещу водената вѫтрешна и външна русофобска политика сега! Инакъ, Стамболовъ ще му строши главата."

 

Тѣзи „съвети" не сѫ праздни думи у диктатора, той не обича залъгалкитѣ. Човѣкътъ иде отъ Ботевския крѫгъ и не е чуждъ на революционнитѣ идеи. Но сега той освобождава България „за втори пѫть" (негови думи) и който му се изпречи на пѫтя, ще бѫде прегазенъ. — Тодоръ Постампировъ, другарь на Стамболова отъ бунтарскитѣ години, сѫщо миналъ къмъ социалъ демократитѣ. Но е билъ вече семейникъ, та за прехрана е учителствувалъ въ родния си градъ Габрово. И щомъ той повишилъ гласъ противъ „тиранина" Стамболовъ, тоя го изгонилъ. Заредили се борчески години, Постампировъ изгладнѣлъ съ семейството си и габровци го придумали да „патакса": Стамболовъ ще му даде пакъ учителско мѣсто. Така и станало. Постампировъ билъ назначенъ за учитель въ Сливенъ. А не следъ много градътъ билъ посетенъ отъ княза и мннистръ-председателя. Стекли се

 

 

87

 

всички да посрещатъ. Изведени били и ученицитѣ съ учителитѣ си. Присѫтствувалъ съ класа си и Постампировъ, разбира се. Задалъ се най-после князътъ, а на нѣколко стѫпки задъ него вървѣлъ Стамболовъ — съ националния шарфъ презъ рамо, съ купъ отличия по гърдитѣ и съ високъ цилиндъръ на глава. Съзрѣлъ го Постампировъ и привелъ чело. Но срѣдъ оглушителното общо „ура" станало е нѣщо неочаквано. Когато Стамболовъ се изравнилъ съ Постампировъ, направилъ две стѫпки на страни, къмъ него, безъ да го гледа, мушналъ го хъшовски въ корема и отминалъ...

 

Такъвъ е билъ Стамболовъ: и отъ върха на свѣтското величие той е разкривалъ своята твърда, неизмѣна и широка хъшовска душа. Въ Карлово единъ другарь на Стамболова изъ бунтарскитѣ години не е можалъ да промѣни сърдцето си: останалъ човѣкътъ съ русофилитѣ. И осиромашелъ: — предстояло да го изхвърлятъ на пѫтя, — щѣли да продадатъ бащината му кѫща за дългове. Идва диктаторътъ въ градеца, вижда на улицата случайно своя другарь отъ хъшовството, знае че този е непримиримъ русофилъ, — но какво отъ това ! — стисва му рѫката, радва му се като нѣкога и го пита, какъ поминава. Русофилътъ, трогнатъ сѫщо отъ хъшовскитѣ спомѣни, открива на Стамболова положението си: ще му продадатъ кѫщата! Диктаторътъ се начумерва и отсича: „ще я наредимъ." И заповѣдва на народната банка, да отпуснатъ на русофила потрѣбния заемъ : Стамболовъ гарантира!

 

 

88

 

Очевидно, Стамболовъ нѣма характернитѣ особености на властолюбецъ: у него не сѫ на лице психологичнитѣ предпоставки на тиранически типъ.

 

Върти се, обаче, съкрушителното колело на живота. И очертава се около челото на вчерашния апостолъ и замѣстникъ на Левски ореолътъ на „народенъ врагъ".

 

Оземленитѣ отъ Петко Каравеловъ селски маси все по се настървяватъ въ общобългарската основна подбуда: „свое да имамъ, свое да работя, господаръ да съмъ си". А благоденствието иде съ мѫчително бавни стѫпки, уви! Нѣма пазари, пѫтнитѣ съобщения все още сѫ скѫпи, липсватъ капитали въ страната, кредитътъ е мѫченъ...

 

А правото на критикарство — свободата на словото, гласното мнение — у нашия народъ е осветено съ неписанъ законъ. Разбира се, то не е осъзнано свободолюбие, а е по-скоро хлевоуста дързость. (Когато се пазарятъ въ селата ни пѫдари, говедари и пр., свикватъ се всички челядници — да присѫтствуватъ. Ако нѣкой липсва — макаръ и никаквикъ, — първенцитѣ пращатъ да го викатъ: „нека дойде, че да не „лае" после...")

 

Така критикарството е основна черта на българската гражданственость. И кога повече, кога по-малко на лице въ обществения животъ у насъ — на „мегданя" — сѫ ако не най-хлевоуститѣ дърдорковци, то поне най-крайнитѣ такива по мисли и изрази. А това бие особено въ очи, когато се размърдатъ голѣмитѣ градове и най-вече София.

 

Въ началото на 90-тѣ години въ миналото столѣтие тонъ на политическия животъ въ страната

 

 

89

 

задаваха София и Пловдивъ. Въ София все още тежеше рѫката на Стамболова. И затова, може би, опозиционното движение се групира въ Пловдивъ. Голѣмата фигура по-късно въ държавния ни животъ Д-ръ Никола Генадиевъ почна въ тоя градъ първия български катадневенъ вестникъ „Балканска зора". Той бѣ подсоленъ съ жестоко сатирнитѣ „писма" на двама неочаквано проявили се фейлетонисти — художникътъ Антонъ Митовъ и гимназиалниятъ учитель Баламезовъ. Тѣ подлагаха на гавра (ахилесовата пета на българската народна психология) — всичкитѣ релефно очертани вече белези на диктатурата.

 

Държавата е политико-стопански сложенъ организмъ. И само като такъва тя е арена на политически борби. Когато, обаче, тѣзи борби станатъ опасни за развоя на държавата, въ последната проговорва инстинктътъ за самосъхранение. Така се налага моментното прекратяване на политическитѣ борби: минава се къмъ диктатура въ една или друга форма.

 

Диктатурата, обаче, е отричане на обществената самокритика. И затова тя се самоизяжда. Процесътъ започва отъ крайнинитѣ: тамъ се оформяватъ малки диктатори — все грабливи „деребейчета". И народнитѣ маси започватъ да въздишатъ утекчено: „Богъ високо, Царь далеко".

 

„Балканска зора" на Генадиева почва жигосването на Стамболовия режимъ тъй заразително, че изведнажъ заговорва въ цѣлия народъ българското критикарство.

 

И вече се чувствува, че управлението на Стамболова е чуждо и на интелигенция, и на народъ.

 

 

90

 

А такова настроение убива властьта преди всичко съ това, че му отнема новия притокъ отъ даровити поддържници.

 

Стамболовъ нѣма вече свой идеенъ крѫгъ. Захари Стояновъ се е поминалъ, а Димитъръ Петковъ (Свирчо) се е отдалъ да благоустройва столицата (софийски кметъ е). И вестникътъ на Стамболова „Свобода" се редактира отъ позорно свършилия после престѫпникъ Дико Йовевъ.

 

Срещу това безсилие се издига „Балканска зора" съ такива горещи пера и упражнява такова обеяние срѣдъ интелигенцията, че едва ли тоя вестникъ не е въ момента държавна опасность. Стамболовъ и Д. Петковъ замислятъ унищожаването на тоя вестникъ. Но узнаватъ, че „Балканска зора" не стои добре материално (нѣщо много обяснимо при тогавашния контингентъ отъ читатели въ страната). И предлагатъ на Д-ръ Генадиева, да го улеснятъ съ държавна субсидия, ако той се реши да мине на тѣхна страна т. е. да защищава режима. Д-ръ Генадиевъ трѣбва да е билъ извънредно утесненъ, тъй като съгласилъ се е да направи това срещу субсидия само отъ 6000 лева.

 

Каква изгода би представлявало за Стамболова този успѣхъ! Но престѫпникътъ Дико Йовевъ извършва цинична игра, която потриса цѣлото общество. Той като редактора на „Свобода" съобщява въ вестника, че пловдивската „Балканска зора" ще излѣзе съ хвалебна статия за режима, защото редакторътъ ѝ Д-ръ Генадиевъ е взелъ 6000 лв. подкупъ. Хората четатъ и не вѣрватъ на очитѣ си: може ли това ? А „Балканска зора" наистине излиза съ такъва статия. Не, обществото

 

 

91

 

се чувствува (особено при тогавашнитѣ простодушни нрави) ударено по главата. „Балканска зора" веднага умира : нѣма кой да го чете. Но не по-малко е и ударътъ върху Стамболовия авторитетъ: — съ държавни срѣдства се подкупватъ българскитѣ общественици, за да пишатъ венцехваления на „тиранина"...

 

Не, очевидно, режимътъ е вече въ слѣпа уличка.

 

 

XVII.

Тиранинъ.

 

Има единъ моментъ, когато дори Димитъръ Петковъ (Свирчо) е щѣлъ да изостави Стамболова. Князъ Фердинандъ е успѣлъ да се приспособи къмъ Италиянската балканска политика и уговорилъ своя бракъ съ княгиня Мария Луиза Пармска. Но тъй като въ българската конституция има положение, че престолонаследникътъ у насъ трѣбва да е отъ православно вѣроизповѣдание, то Римскиятъ папа е отказалъ да благослови бракосъчетанието. Така Стамболовъ, за да улесни брака на непризнатия още князъ, приелъ да измѣни конституцията. Развълнували се българскитѣ либерали, които сѫ създатели на основния законъ въ страната. Той за тѣхъ е фетишъ: тѣ не сѫ съгласни да се посѣгне на конституцията !

 

Ето по тоя случай Димитъръ Петковъ е заявилъ на Стамболова, че съ него е и ще остане съ него до край, но нѣма да го подържа за измѣнение на конституцията.

 

 

92

 

Легенда е, че ужъ Стамболовъ билъ казалъ тогава на Петкова заплашително - „Слушай! Съ половинъ круша уста се не пълни: — или съ менъ, или противъ менъ." И Петковъ отстѫпилъ...

 

Несъгласието ще да е било отъ по-другъ характеръ. И много по-сериозно. Стамболовъ е викалъ Петкова при себе си и трѣбва дълго да го е увещавалъ. Навѣрно, той му е разкрилъ и допустимата дипломатическа страна на уговорения бракъ. Последвалитѣ събития уясниха всичко. За официалното признаване на князъ Фердинанда трѣбваше да се постигне помирение съ Русия. На това помогна по-късно минаването на българския престолонаследникъ въ лоното на православната черква, а рускиятъ императоръ му стана кръстникъ. Така подигнатиятъ отъ папата въпросъ за вѣроизповѣдането на българския престолонаследникъ е, може би, дипломатически и е билъ положенъ съ далечна умисъль.

 

Димитъръ Петковъ е отстѫпилъ предъ тѣзи доводи, но изглежда, че тѣ не сѫ го досущъ успокоили. Споредъ домашнитѣ му, той се е върналъ у дома си съкрушенъ. Дори е плакалъ.

 

Сълзитѣ на Петкова не ще сѫ били само за незначителната промѣна, която е трѣбвало да се направи въ конституцията. Голѣмиятъ политикъ е чувствувалъ, че съ тази стѫпка Стамболовъ и либералната партия може съвсемъ да се „провалятъ." Ще потръгне мълва, че Стамболовъ, за да откѫсне съвсемъ народа отъ Русия, ще посегне и на българското православие...

 

И действително, заговорило се е открито въ цѣлата страна, че „швабата" (князъ Фердинандъ)

 

 

93

 

и „тиранинътъ" (Стамболовъ) ще „покатоличатъ" народа . . .

 

Ето така князъ Фердинандъ все по се вижда съ развързани рѫце. Той вече е браченъ, очаква престолонаследникъ и побързва да потърси популярность срѣдъ народа. Въ София се групира „държавна" (русофобска) опозиция срещу Стамболова. Сдружаватъ се консерваторитѣ „русофоби" (Д-ръ К. Стоиловъ и Григорий Начевичъ) съ либерала Д-ръ Радославовъ и основаватъ голѣмъ вестникъ съ опредѣлена политика: тѣ сѫ за князъ Фердинанда (а и князъ Фердинандъ е за тѣхъ), та ще се борятъ само за възстановяване на българската конституция, която е погазена отъ „самозабравилия се диктаторъ, тиранинъ" и пр.

 

Между това страната е досущъ заляна отъ руската художествена книга и отъ рускитѣ съ дебели томове списания (българското творчество все още е незначително). А знае се: руската художествена книга и рускитѣ списания сѫ изцѣло за „човѣчность," за „братство" между хората . . . Така нейнитѣ читатели въ България само открито добавятъ онова, което въ Русия се шири прикрито подъ „нагайката": долу царизмътъ, да живѣе свободата!

 

Въ Пловдивъ „Балканска зора" е спрѣла. И горещитѣ пера отъ нея се прехвърлятъ въ Татаръ-пазарджишкия седмичникъ „Прогресъ". Тоя вестникъ неусетно става знаме на цѣлата интелигенция и на цѣлия народъ: тукъ сѫ социалисти съ русофили, конституционалисти съ анархисти . . .

 

Огъньтъ се раздухва не съ дни, а съ часове. Стамболовъ пакъ прибѣгва до своитѣ първични

 

 

94

 

срѣдства: полицейски шайки нападатъ печатницата, кѫдето се реди „Прогресъ", и разбиватъ всичко; биятъ редакторитѣ, бѣснуватъ. Но вече нищо не помага. Селата сѫ обхванати отъ огъня. Надига се сплотено българското критикарство. Това се чувствува особено въ северна България — която темпераментно е по-студена, но за това е и по-твърда. Тукъ помага на борбата и тежката сѫдба на Петка Каравеловъ: той е осѫденъ на петь години затворъ (още следъ „Паницовото дѣло") и го излежава въ „Черната джамия" (столичниятъ централенъ затворъ, станалъ тогава пословиченъ въ страната). Разградскиятъ и Видински окрѫзи сѫ запазили своя „каравелистски" характеръ. И тѣ водятъ: почватъ многохилядни селски митинги противъ „тиранина".

 

За гражданството въ страната е било много ясно, че Стамболовъ трѣбва „да падне", щомъ народътъ го не ще! И ако „не пада", очевидно той прави това отъ властолюбие, отъ „тиранско" опиянение: „кръвь иска..." А Стамболовъ — и либералната партия („най-голѣмата") сѫ се нагърбили не само да изведатъ страната отъ печалното състояние (съ непризнатъ князъ), но и да ѝ осигурятъ възможното независимо международно положение. За тази мѫчна задача Стамболовъ посещава Цариградъ и спечелва разположението на „суверена" — турския султанъ. Едновремено той търси да се приспособи къмъ английската политика въ близкия изтокъ, безъ да изгуби своята база — подръжката ва Австроунгария. А не прекѫсва и тайнитѣ преговори съ Петербургъ, като не напуща, разбира се, своята

 

 

95

 

позиция — признаването на князъ Фердинанда. И за да е внушителенъ, прибѣгва до опасноститѣ, които заплашватъ рускитѣ близкоисточни позиции, ако България бѫде тласната въ крайности...

 

Документитѣ отъ политическата история презъ ония години би подкрепила, може би, допущането, че Стамболовъ има основания да вѣрва, какво той — и само той — може да изведе българския държавенъ корабъ на „попѫтенъ вѣтъръ."

 

Защото вѫтре въ страната кого има той, въ сѫщность, срещу себе си? Безлична маса отъ социалисти и свободолюбци, задъ които стоятъ отъ една страна шепа консерватори въ страната, начело съ Д-ръ Стоиловъ, и отъ друга — посрѣдствениятъ политикъ „сопаджията" Д-ръ Радославовъ.

 

Субективизмътъ е присѫщъ на изключителнитѣ натури (дори на тѣхъ повече, отколкото може да се мисли). Тѣ се отдаватъ на своята историческа роля съ всички налични въ себе духовни сили; работятъ до изтощаване и постепенно изпадатъ въ непоколебимо самомнение: „ако азъ не успѣя, не виждамъ кой друго може да направи това".

 

И най-после: Стамболовъ има насреща си самия князъ Фердинандъ — съ неговата неясна и съмнителна враждебность. Дали историята не ще документира нѣкога, ча Стамболовъ не се довѣрява на князъ Фердинанда тъкмо като на австроунгарски мандатйоръ които е не винаги удобенъ за възможната българска държавна независимость?

 

 

96

 

XVIII.

Оставка.

 

Воененъ министъръ при Стамболова е проявилиятъ се после генералъ Михаилъ Савовъ. Своята военна кариера той е почналъ съ шумъ. Билъ е началникъ на крайбрежната отбрана въ Анхиало. И му се възложило да унищожи разбойничеството срѣдъ обширната турска колония по долното течение р. Камчия. Младиятъ поручикъ е изпълнилъ задачата си по такъвъ начинъ, че се е изискало отъ Цариградъ международна анкета. Турскитѣ села сѫ били подложени на военна екзекуция съ всичкитѣ допустими и недопустими войнишки изтѫпления. Суровостьта на българския подпоручикъ е засегнала дори гърцитѣ въ Анхиало, кѫдето имало укриватели. За всѣки случай разбойничеството е било унищожено еднажъ за винаги по цѣлитѣ безкрайни дѫбови лѣсове въ источна Стара планина.

 

Стамболовъ е считалъ Савова за свой преданъ човѣкъ. А последниятъ, като добъръ войникъ, да е билъ преданъ само на короната.

 

Когато сѫ почнали многохиляднитѣ селски митинги изъ страната противъ режима, Стамболов почувствувалъ нужда отъ подкрепа въ армията. И я е намиралъ при произвеждане на избори от начало, а после и въ всички други случаи. Така военниятъ министръ Мих. Савовъ ще да е предложилъ на Стамболова и своето, изпитано нѣкога срещу турскитѣ села по Камчия, срѣдство: военна екзекуция. Това ще да е станало съ знанието на двореца, навѣрно. И, може би, не е било безъ предумисъль:

 

 

97

 

да се засили опозиционното движение, не да се задуши.

 

Известна е историята съ военната екзекуция, наложена на каравелистското село Садина (Разградско). Движението противъ властьта нз Стамболовъ тукъ е било толкова буйно, че сѫ се указали безсилни вече и стражаритѣ: селенитѣ ги обезорѫжаватъ, биятъ ги и ги изгонватъ. Така Стамболовъ прибѣгва до военна екзекуция: изпраща — чрезъ заповѣдьта на своя воененъ министръ — въ селото войскова часть, която да легне съ разходитѣ си и съ възможнитѣ си изтѫпления върху всички челядници въ селото. Разбира се, генералъ Савовъ не е действувалъ сега тъй, както е постѫпилъ нѣкога съ турскитѣ села по Камчията. Войницитѣ сѫ имали тайна заповѣдь, да бѫдатъ „братя" на населението.

 

Но цѣлата страна (градове и, села) се е обзела отъ огненъ гнѣвъ: българско село да се екзекутира отъ българска войска; български войници „да позорятъ" челядитѣ на невинни български селени. . .

 

Оставало е — следъ всичко това — рѫката на князъ Фердинанда да раздруса крушката, за да падне на земята узрѣлата круша. Но Стамболовъ е ималъ много лични привърженици срѣдъ офицерството (още отъ днитѣ на бунтове и заговори). Трѣбвало е, прочие, да се намѣри начинъ — нѣкаква обида на офицерската честь, — за да бѫде Стамболовъ отреченъ и отъ армията. Устроило се е и това — по много позната кройка въ аристократическитѣ интриги презъ срѣднитѣ вѣкове. Една зарань цѣла България се е залѣла отъ тъмна история: Стамболовъ билъ подвелъ съпругата на военния министръ Михаилъ Савовъ! Не се е знаяло, какъ

 

 

98

 

последниятъ ще се разправи съблудника-диктаторъ, но сега бедниятъ опозоренъ полковникъ подалъ билъ оставката си и князътъ не е можелъ да не я приеме. . .

 

Така положението на Стамболова става безизходно. И диктаторътъ вече отива на „ва банкъ". Той има още капиталъ: отношенията му съ „суверена" въ Цариградъ, съ султанъ Абдулъ Хамида. Прибѣгва къмъ тѣхъ.

 

Знае се: Абдулъ Хамидъ нѣкога е посрещналъ Стамболова въ Цариградъ като „свой синъ". Тогава се е начерталъ тълкуваниятъ и до днесъ проектъ за едно военно „сливане" на България съ Турция. Берлинскиятъ договоръ предвиждаше турски военни гарнизони по Стара планина — нѣщо, което България не приложи. При своето посещение въ Цариградъ Стамболовъ билъ предложилъ — и султанътъ склонилъ — да изпрати турски военни гарнизони по Стара планина, а срещу това Турция да допусне български гарнизонъ въ Солунъ. За широкъ крѫгъ политици тоя проектъ е и до днесъ нѣщо сериозно. И се смѣта, че би билъ спасителенъ за България. Дори се допуща, че всичко това отговаря на английски внушения. Обаче, не може да има съмнение, че това е само една игра на Стамболовъ: срѣдство за натискъ срещу неотстѫпчивата Петербургска дипломация. Защото тоя фантастиченъ проектъ не би билъ въ полза дори на английската близкоисточна политика. Англия пази Срѣдиземноморския пѫть за себе си, като поддържа съперничеството между Австроунгария и Русия въ Балканския полуостровъ. Едно военно „сливане" на България съ Турция би пресѣкло пѫтя на двата могущи съперници. И би ги довело до споразумѣние — дори и до воененъ съюзъ — за подѣлба

 

 

99

 

на полуострова. Вѣроятно, хората отъ Лондонъ сѫ внушили въ Цариградъ идеята за Турско-българско военно сливане само като тайно разбирателство върху единъ проектъ, който ще трѣбва да се приложи при „първа възможность". Тази „първа възможность" е могла да дойде, не ще съмнение, следъ международното легализиране на България т. е. следъ признаването на князъ Фердинанда. А това признаване би било, разбира се, дипломатическа победа на политицитѣ отъ Виена срещу съперницата имъ Русия. (Австрия териториялно е комай обхванала Сърбия, а съ своя мандатйоръ князъ Фердинандъ въ България тя ще държи и источната половина на полуострова). Прочие, признаването на князъ Фердинанда е отъ голѣмъ дипломатически интересъ за Англия: то ще засили съперничеството между Виена и Петербургъ.

 

„Тайното разбирателство" за военно „сливане" между Турция и България би помогнало на Стамболовъ да издействува известни придобивки за българитѣ въ Македония. Но той не може да прави постѫпки въ такъва смисъль. Още при руската окупация (следъ освобождението на България) българската обществена мисъль се усвоява съ опасностьта, че Австрия „ще слѣзе" на Солунъ. И Стамболовъ би се предпазвалъ да посѣга на тамъ, за да не изгуби опората си — Виена.

 

Но когато се вижда притиснатъ отъ князъ Фердинанда, Стамболовъ прибѣгва най-после до Абдулъ Хамидъ: издействува берати за четири нови български владици въ Македония.

 

Българскиятъ дворецъ чувствува удара. Въпреки повишения патриотически пулсъ въ цѣлата страна (поне градоветѣ сѫ развълнувани: устройвали

 

 

100

 

се благодарствени митинги за голѣмата народностна придобивка), князъ Фердинандъ ускорява събитията: само единъ месецъ следъ македонския успѣхъ, Стамболова бива принуденъ да подаде оставка.

 

 

XIX.

Гибель.

 

Една малка подробность. Диктаторътъ е сваленъ. Цѣлата страна е дълбоко развълнувана. Въ София многохилядна тълпа величае князъ Фердинанда и ругае „блудника." После провокатори раздразнятъ тълпитѣ, та тѣ предприематъ гонене на стамболовисти изъ улицитѣ. Най-после тълпитѣ се стичатъ съ страшенъ ревъ и предъ дома на Стамболова: ще съборятъ всичко и ще линчуватъ „народния врагъ". Така срѣдъ писъцитѣ на своето семейство Стамболовъ се обръща къмъ двореца за защита. На апарата е самъ князъ Фердинандъ. И язвителенъ, какъвто е било винаги, той съобщава на Стамболова, който е единствена презъ дълги години негова опора въ страната: „Азъ наредихъ да ви спасятъ отъ вашия народъ." Стамболовъ почувствувалъ жилото. Отговорътъ му се е предалъ тогава дословно въ печата. Той е характеренъ — свидетелствува за запазено присѫтствие на духа, за честолюбива чувствителность и пакъ за държавническа твърдина. Тоя отговоръ дословно гласи; „Добре, ваше царско височество, много добре. Благодаря, ваше царско височество, много благодаря." Стамболовъ ще помни обидата. Но тя у него нѣма да надхвърли границитѣ на позволеното: той ще остане вѣренъ на престола, който самъ е затвърдилъ...

 

 

101

 

Най-напредъ въ Търново — родниятъ градъ на Стамболова — се е почувствувало, че насъскването на тълпитѣ срещу сваления диктаторъ добива опасенъ характеръ: ще се посегне, може би, и на живота му. И вѣрнитѣ на своя вождъ граждани се загрижватъ: решаватъ да го прибератъ въ града си, за да го опазятъ. Едновременно и въ София вѣрнитѣ хора на Стамболова сѫ настръхнали: ще бѫде погубенъ великиятъ човѣкъ! Така Стамболовъ решава, да напусне за известно време България, да излѣзе въ чужбина. Сега вече става нѣщо още по-тревожно: властьта отказва да му издаде паспортъ, — не му разрешава да напусне страната.

 

Тревогата е особено силна пакъ въ Търново. Тамъ решаватъ да прибератъ на всѣка цена Стамболова въ града си. И за тази цѣль изпращатъ специална депутация въ София. Стамболовъ скланя да се прибере съ челѣдьта си въ своя роденъ градъ, но тъй като тъкмо тогава въ Търново е имало нѣкаква епидемия, опасна за невръстнитѣ му деца, премѣстването се е отложило, докато се прекрати епидемията.

 

А воятъ срещу „блудника", вмѣсто да утихне, се усилва по-застрашително. На това е помагало и безогледното списване на „Свобода", вестникътъ на либералитѣ. Срещу гнуснавитѣ измислици по адресъ на Стамболова, в. „Свобода", редактиранъ все още отъ Дико Йовевъ, е издигалъ не по-малко гнуснови обвинения. Една отъ най-страшнитѣ, обаче, е било такъво, че е надхвърлило всѣка цѣль. Разчулъ се е билъ въ страната единъ изродъ — нѣкой си Божидаровъ. Тоя човѣкъ, като околйски началникъ презъ редъ години, е

 

 

102

 

извършилъ такъвъ низъ отъ престѫпни деяния, че е станалъ пословиченъ. Но последното отъ престѫпленията му е ужасило обществото. Забременѣла е отъ него и приплодътъ на собствената му плъть... Така постепенно името Божидаровъ се е превърнало на прилагателно „божидаровщина", съ което се е окачествявалъ най-низкиятъ блудъ. И ето в. „Свобода, е намѣрила дързость (навѣрно, подъ перото на Дико Йовевъ) да охули по единъ не твърде прикритъ начинъ Григори Начевича въ... „божидаровщина"! Стариятъ спартански строгъ въ интимния си животъ държавникъ билъ вече отгледалъ дъщеря за женене. И е припадналъ, когато е прочелъ светотатственото антрефиле въ вестника на Стамболова. А после се е разчуло, че той казалъ тежки думи: „за тази чудовищна гнусота, азъ ще платя жестоко на Стамболова".

 

Най-после вѣрнитѣ търновци решаватъ да „откраднатъ" отъ София своя човѣкъ. Тѣ сѫ тъй увѣрени, че Стамболовъ е предъ смъртна опасность, щото взиматъ всички предпазителни мѣрки. Купуватъ файтонъ съ коне; единъ екзалтиранъ стамболистъ — словослагатель (живъ още) се наема да е кочияшъ и придруженъ отъ другъ вѣренъ стамболовистъ — касапинъ потеглятъ за София „да откраднатъ" застрашения вождъ. Колко е билъ точенъ усетътъ на вѣрнитѣ хора! Още въ Ловечъ ги посрѣща разнеслата се вече въ цѣлата страна злокобна весть: „Стамболовъ е съсѣченъ срѣдъ бѣлъ день въ София!" Двамата вѣрни стамболовисти продължаватъвге пакъ пѫтя си за София съ лудо каране на конетѣ. Въ Орхане тѣ узнаватъ, че току що е пристигналъ — на пѫть за София — Д-ръ Радославовъ. И се явяватъ при него — да

 

 

203

 

узнаятъ истината върху трагедията на Стамболова. Д-ръ Радославовъ е само засукалъ дългия си мустакъ и казалъ: „намѣри каквото търсѣше."

 

Стамболовъ и Димитръ Петковъ всѣки день сѫ посещавали Унионъ клубъ. Отиването и връщането е ставало съ файтонъ и то при единъ и сѫщи довѣренъ кочияшъ — отъ предпазливость. Въ кървавия день вѣрниятъ кочияшъ е липсалъ.

 

Живиятъ още въ Видинъ адвокатъ Кръстю Ножаровъ (съучастникътъ въ убийството на Бѣлчева) разполага съ предсмъртната изповѣдь на Халю — убиецътъ на Стамболова. Заговорътъ сега не ще е билъ вече само за отмъщение (старото такова за трагедията на Паница). За всѣки случай ето нѣкои подробности:

 

Вѣрниятъ на Стамболова кочияшъ е билъ отстраненъ. Отстранени сѫ и всички други файтони, освенъ единъ, кочияшътъ на който е билъ посвѣтенъ въ заговора. Той е знаялъ: ще вземе Стамболова и Петковъ, за да ги отведе по домоветѣ имъ. Но ще кара бърже. И щомъ чуе на близо револверенъ изстрелъ, ще възпре конетѣ изеднажъ. Нищо повече.

 

Стамболовъ и Петковъ сѫ потърсили своя вѣренъ кочияшъ, побавили се предъ Унионъ клубъ, но най-после, нѣмало що, качили се въ наличния файтонъ. Потеглили. И предъ дома на Гюзелеви екналъ револверенъ изстрелъ. Улицата изеднажъ настръхнала: деца и възрастни хукнали къмъ изстрела. Отъ дѣсно на файтона се очертали страшнитѣ силуети на двама убийци. Първиятъ (Халю) билъ изтеглилъ ятаганъ (опитътъ го е научилъ, да не действува съ револверъ — поради увѣреностьта, че Стамболовъ носи предпазна желѣзна ризница). А може би, Халю е действувалъ

 

 

104

 

сега тъй още и затова, че е билъ увѣренъ: полицията ще му даде време да си довърши работата...

 

Стамболовъ, обаче, е бодъръ: той е свикналъ да очаква ужаси. Още при близкия револверенъ изстрелъ той се изправя и изтегля своя револверъ. Но вижда убийцитѣ отъ дѣсната страна на файтона и скача на лѣво, вѣроятно, за да заеме позиция. Обаче терористътъ Халю е бързъ, скача по него презъ файтона — и е дигналъ ятагана да го съсѣче. Стамболовъ нѣма време да се обърне, бѣга къмъ открититѣ врата на Гюзелеви, но едновременно насочва револвера си презъ рамо и стреля. Куршумътъ е улучилъ шията на Халю тъкмо въ момента, когато той е сложилъ острието на своя ятаганъ върху главата на жертвата си. Стамболовъ падналъ на очи и сключилъ рѫце, за да пази главата си. Така убиецътъ е сѣкълъ рѫцетѣ. Болкитѣ най-после сѫ победили жертвата: той се обърналъ на лице, казалъ дрезгло „стига" — и изгубилъ съзнание.

 

Вториятъ убиецъ е стоялъ при Петкова. После, когато Халю си свършилъ работата, двамата терористи изчезнали, безъ да бѫдатъ обезпокоени отъ нѣкого.

 

Ние сме подъ тежкия ботушъ на . . . географията. Земята ни е тѣснина между два материка. Нѣкога сме били пѫть за нашествия. Сега сме възелъ на мирови съперничества. Затова се избиваха голѣмитѣ ни хора. И пакъ затова се осуетиха надеждитѣ ни.

 

 

КРАЙ.

[Previous]

[Back to Index]