3. Историческите съчинения на Петър Богдан
Тъй като настоящата работа е първи опит да се изследва комплексно цялото историческо наследство на Петър Богдан, следва да се започне с уточняването на
71
списъка на неговите историографски съчинения. Този въпрос е свързан с изясняването на тяхната жанрова определеност. Като отделни исторически трудове са оформени само неговият капитален труд “История на България” [23] и статията за мисията на братята Кирил и Методий във Великоморавия. [24] Всички останали са включени като “статии”, както сполучливо ги нарече Ив. Дуйчев, в релация на Петър Богдан до конгрегацията. Бакшев обаче е съзнавал стойността на работите си, може би се е надявал след решение на конгрегацията да отпечата тези творби, ето защо се е постарал да отдели по различни начини историческата част от останалото съдържание на релацията. Така неизвестно кога историко-географската част от релацията от 1640 г. е отделена с отделно заглавие “Описание на царство България” в останал непубликуван ръкопис, съхраняван сега във фонда Барберини. [25] “История на София” започва едва след като релацията от 1653 г. завършва – нанесени са датите на завършването и мястото, където е завършена (Кипровец), и дори подписът на Петър Богдан. По същия начин са включени в определена релация и Охридската и Сръбската история.
В хронологично отношение най-ранната датирана работа на Петър Богдан е “Описание на царство България”, включена в релацията от 1640 г. Тя е написана на италиански език, открита е от Ферменджин [26] и публикувана от Ив. Дуйчев. [27] Позволявам си обаче в настоящата работа да включа цялата релация, тъй като освен обширния увод, който по същество е същинският историографски труд, тя съдържа исторически бележки за миналото на отделни български градове, за отделни групи българско население, от една страна, за отношенията в исторически план между българското население, османската власт и гръцкия православен клир в българските земи. Те са пръснати из цялата релация и именно поради това си позволявам да я включа в историографското наследство на Петър Богдан. Трудно може прочее да се отнесе тази работа на Бакшев към определен историографски жанр. Авторът, по всички личи, не си е поставял задачата да напише историческо съчинение, стройно структурирано на определена тема. Въпросът е свързан с мотивите, предизвикали появата на “Описание на царство България”. Конгрегацията, до която е адресирана релацията, безусловно се е интересувала твърде много от съвременното състояние на христянското българско население, отношението му с православното духовенство и османските власти, както и от цялостното положение в Османската империя, но едва ли изискванията към българското католическо духовенство са се простирали в областта на проучването на историческото минало на българските земи и техните географски и етнически граници.
Общо взето, чрез трудовете дори само на ватиканските историци Цезар Бароний, Мавро Орбини, Лука Вадинг, както и от релациите на първите софийски епископи Петър Солинат и Илия Маринов, определена информация по тези въпроси в римските кръгове на конгрегацията е имало. Едва ли ще бъде твърде смело тогава да
72
приемем “Описание на царство България”, като имаме предвид истинските намерения и стремежи на Петър Богдан, като политически манифест на българския епископ. Ясно, точно и твърдо Петър Богдан определя географските и етническите граници на родината и народа си, тяхното славно минало, обуславящо правото им на свободно самостоятелно развитие. Определено и без недомлъвки са посочени и политическите и духовните поробители на българския народ, тежкият гнет, под който е принуден да живее, и необходимостта от борба за отхвърлянето му. Макар и плахо, посочен е и пътят (в дух на християнския провиденциализъм), който трябва да бъде следван за постигането на тази цел – България според Петър Богдан трябва да бъде управлявана от християнски владетел, тогава бог ще отключи скритите й богатства. Днес е трудно, макар и допустимо, да се предположи дали последните думи наистина са политическо кредо на “ранния” Бакшев в този момент, или са наложени от естеството на адресанта на тази работа. Действията на Петър Богдан в следващите години показват, че софийският архиепископ разчита главно на реални, земни политически сили, а не на божията намеса в борбата за освобождение на България.
И така целта на Петър Богдан с “Описание на царство България” е да създаде представа и спечели привърженици за определена българска кауза във Ватикана. Представа за една страна и народ, по-големи “отколкото цяла Сърбия, Босна, Далмация, Хърватско и Унгария” и имащи “толкова градове, области, паланки и села, които не могат да се преброят и в които живеят милиони души”. [28] Тази кауза не може да бъде друга освен правото на българския народ на самостоятелно политическо и духовно-религиозно развитие, при това с първенствуваща роля, както и в миналото, в Европейския Югоизток. Идеята е защитена дори със самото заглавие на работа - наречена е не “Описание на българските земи” или “Описание на България”, а “Описание на царство България”.
Имахме щастието да открием през 1977 г. във фонда “Боржиано латини” на Ватиканската апостолическа библиотека един недатиран и неподписан труд отново на италиански език, който с пълна сигурност вече отдаваме на перото на Петър Богдан именно през периода до или около 1640 г. Става въпрос за един исторически труд, озаглавен “Кога и как маркоманите (моравите) приеха Христовата вяра”. Установяването на авторството на този ръкопис и датирането му изискват известен анализ.
Ръкописът заема фолио 212 на том 485 от фонда “Боржиано латини” [29] и следва непосредствено след фолиите, съдържащи Бакшевата “История на България”. Но почеркът, както и на ръкописа на “Историята...”, не е на Петър Богдан и очевидно този ръкопис също е препис на неустановен засега служител на конгрегацията. Почеркът не е и на Джовани Пастрицио (Иван Пастрич), преписал фрагмента от “История на България”. Но подвързването им един след друг в том, който съдържа кни-
73
жа на Пастрич, означава, че и този ръкописен труд вероятно е бил в ръцете на хърватския кардинал, натоварен с редактирането на “История на България”, и вероятно му е служил за проверка на някои положения в капиталния труд на Петър Богдан. От бележките в края на “История на България” става ясно, че Пастрич действително се е отнесъл поне в началото сериозно към редакционните си задължения. Отбелязвал е например за проверка всички извори и съчинения, цитирани от Бакшев, чужди и негови собствени, в които се е съмнявал.
От съдържанието на този труд става ясно, че авторът е от славянски произход, който в славянската си ревност е допуснал съзнателни деформации или некритична избирателност на изворите, които е използвал – действия, целещи да прославят славянството. Така имената на Кирил и Методий се употребяват паралелно със славянските имена Крху и Старохат, които са извлечени, както установихме, от едно чешко житие от XVI в. със съмнителна достоверност. Кирил е обявен аз първи архиепископ на славянски език – представени като славянски народ. Авторът съзнателно избягва да спомене за първоначалното неодобрение на славянската писменост и дейността на Кирил и Методий във Великоморавия от страна на Римската курия. Напротив, създавайки впечатлението, че повикването на Методий в Рим е първата атака срещу делото на братята и се дължи на естественото непознаване на едно ново дело, се стреми да наложи друго схващане. Схващането, че след обсъждането му във високата инстанция на Папския съвет и особено след божията намеса мисията на двамата братя и идеите на делото им са позволени и обявени в съгласие с християнската доктрина. Авторът се разпростира по-нататък нашироко върху правдините, дадени на Методий, преразказвайки почти изцяло прочутата була на папа Йоан VIII, с която е дадена папска благословия на славянската писменост и на славянското богослужение. В този преразказ е допусната най-тежката деформация към оригиналния текст на булата. В папското послание е казано: “позволява се на моравите да четат и пеят месата и божествените химни на майчин език”, а в “Кога и как маркоманите (моравите) приеха Христовата вяра” е прибавено след моравите текст “и на българите”. Тази деформация е ключът за разрешаването на проблема за народността на автора. Едва ли чешки, полски, хърватски или босненски католик би си позволил заради българите да наруши основни норми на католическата църква, а фалшификацията на папска була представлява именно такова нарушение. Ако си зададем, от друга страна, въпроса за целта на фалшификацията и кой има интерес от нея, то категорично се опира до дейността на ръководителите на българските католици. Историографската форма, в която е вкарана, ще свие кръга на вероятните автори до личността на Петър Богдан. Нему именно, както, надяваме се, стана ясно от първата глава на настоящата работа, принадлежат опитите да печата литература на славянски език и идеите за въвеждането на кирилицата в ежедневния църковен и обществен живот на българите католици.
74
Що се отнася до датирането на този историографски труд, отправни точки могат да бъдат някои факти от биографията на Петър Богдан, изяснени в предходната глава. Най-значителни усилия по отпечатването на славянска литература и въвеждането на кирилицата в църковния живот на българските католици той полага през периода 1630-1645 г. Ян. Йерков [30] писа, че след 1645 г. по политически и културни съображения Бакшев може би променя убежденията си, смятайки, че латинският и отчасти италианският език са най-подходящи за постигането на политическите цели на българския народ. Творчеството на Бакшев наистина е на италиански език, но този факт се определя от езика на кореспондентите. Съзнателните деформации на историческите извори и божията намеса в историческия процес, от друга страна, са явления, непознати в историографските трудове на Бакшев от петдесетте и шестдесетте години на века, когато под въздействието на Бароний, Орбини, Кроемр и Бонифиний – забележителни представители на новата историографи, софийският архиепископ започва да работи с ясни и стройни историографски принципи, изключващи подобни явления. Ето защо трябва да приемем, че “Кога и как маркоманите (моравите)...” е написана от Бакшев в периода между 1630-1645 г., и то по-скоро в годините около 1640 г. – този период бележи действително върха на Бакшевата славянска ревност. Мотивът е ясен – да се отхвърли реална или евентуална опозиция на българската писменост и богослужението на български език с необори-мия аргумент на папското одобрение, дадено в миналото.
След “Описание на царство България” и “Кога и как маркоманите (моравите) приеха Христовата вяра” настъпва период на затишие в историографските занимания на Бакшев, който продължава до 1653 г., когато в релация до Конгрегацията, изпратена на 30 май, се появява “История на София”. Възможно е така да изглеждат нещата поради липса на открити съчинения, които, както писа Йерков, може би “тънат в праха на архивите на западноевропейските хранилища” [31]. “История на София” бе открита и издадена в корпуса на Ферменджин, а преди четиридесет години преразказана и коментирана от Ив. Дуйчев, без да бъде публикувана на български език. [32]
Времето на появата на този труд едва ли е случайно. Той е написан, както вече уточнихме в първа глава, в навечерието на поредния опит за организиране на съзаклятие за отхвърляне османското господство на Балканите. Замисълът този път е да се вдигне общобалканско въстание. В организацията са привлечени висши ръководители на православната и католическата църква на Балканите, влашкия и молдовския княз, усилено се търсят политически и военни съюзници в Централна Европа – Австрия, Венеция, Полша. Опитен и трезв политик, Петър Богдан вероятно е съзнавал значението на политическия престиж, основан не само на съвременния принос в подготвяната антиосманска коалиция, но и на легитимните права на една народност, произтичащи от славното минало на нейната държава и църква. В случая оба-
75
че Петър Богдан се е спрял само на миналото на Софийската архиепископия, чийто титуляр в момента е той, макар че една цялостна история на България, трябва да признаем, по-добре би постигнала целта на труда.
Целта на труда е да гадаем сега дали тази стъпка означава пълно покритие на представите за ролята на историята в съзнанието на Петър Богдан в тази епоха в историографските възгледи на “Новата историография”, родена от Цезар Бароний, според която църковната история всъщност е и история на народите. Не забравяме, че трудът е адресиран до конгрегацията, където тези възгледи са вече догма и модел на следване. Но дори и така да е, в католическите среди – религиозни и политически – Софийската архиепископия е водещата българска епархия, символ на България, ето защо прославата на нейната древност и святост всъщност е защита и на политическите права на българския народ. Само преди десетина години тази идея е изтъквана от Петър Богдан като основателна причина Софийската католическа епископия да бъде въздигната в архиепископия, като единствен представител на една голяма част от българския народ.
В рамките на възможностите си Петър Богдан се е опитвал в този труд, базирайки се на сериозни изворови данни и съчинения на съвременни историци, да осветли важни исторически въпроси от миналото на София – географското разположение на града, локализацията на стария град Сердика и отъждествяването му с новия град София, развитието на християнството в града и най-вече историята на Софийската архиепископска катедра. Интересни са и неговите лингвистични разсъждения около имената на града в различните епохи, както и кратките бележки за развитието на града след включването на Сердика в пределите на българската държава, извършено от хан Крум през 809 г. Независимо от силния уклон към историята на църквата, в тази работа Петър Богдан вече е изцяло в тон с историографските принципи на “новата историография” – липсва например характерното за първите две работи “божие чудо” – намесата на провидението в историческия процес.
През 1655 г. в релация до конгрегацията се появяват две нови “статии” на Петър Богдан, които след краткото (две страници) съобщение на Ив. Дуйчев останаха за съжаление дълго време неиздадени в нашата историопис. [33] Става дума за т. нар. “История на Охрид” и “История на Сърбия и Призренската епископия”.
Ив. Дуйчев смята, че конкретната причина за появата на тези две статии е избухналият спор между охридския архиепископ Андреа Богдан и призренския епископ Франческо Соимирович за границите на поверените им епархии, които бил отнесен за разрешение в конгрегацията. Оттам се обърнали за “историческа справка” към изглежда, вече спечелилия си безспорен авторитет като познавач на балканското минало софийски архиепископ. Действително в 1653 г. Андреа Богдан предявил претенции, но не върху границите, а, както изглежда, към цялата Призренска епископия. Спорът бил регулиран още през същата година. Дали наистина е имало искане от
76
страна на конгрегацията към Петър Богдан да осветли исторически въпроса, или историографската активност на Бакшев трябва да се вмести в процеса на балканското съзаклятие, засега остава неизвестно, но и в двата случая Петър Богдан чудесно се е възползвал от възможността да защити легитимните права върху дискутираната територия. Защото Охридската история въобще не дискутира върху спорните граници между Андреа Богдан и Франческо Соимирович – основната цел на това пламенно полемично съчинение е да докаже, че Охрид е български град, населението му е българско и че така е било, откакто българите са се настанили на Балканите до новото време. “Това го казва целият свят и цяла България” – възкликва с несвойствен нему жар софийският архиепископ. В тази малка работа Бакшев използва в сравнение с другите си работи значително повече извори, историографски и картографски материали. Увлечен в патриотичната си ревност, за да докаже една историческа истина, Бакшев дори не забелязва как от защита на древността на католическата катедра в Охрид, основана според него от Юстиниан (една грешка, която споделят всички съвременни нему историографи), се прехвърля в защита на православната Охридска българска архиепископия, тъй като сведенията за “Охридската православна архиепископия няма нищо общо със сръбския патриархат в Печ”, пише Бакшев, привеждайки лавина от исторически свидетелства. [34]
Доказването на българския характер на Охрид и Охридско съвсем не е било в 1655 г. абстрактна цел на един ерудит. Именно през тази година подготовката на балканското съзаклятие е в пълен ход. Тези земи дори в конгрегацията са се считали за част от Сърбия - така на информативния процес на Рафаел Левакович в 1647 г. [35] и на Андреа Богдан през 1651 г. в документите на конгрегацията било означено, че град Охрид се намира в пределите на “царство Сърбия”. [36] Това не е могло да не смути Петър Богдан. Опасността за българските интереси в Охридско през 1655 г. при перспективата за близко освобождение на Балканите от османците била съвсем реална, ако се има предвид и двукратно взетото (през 1648 и 1654 г.) решение на събора на Печката православна сръбска патриаршия да сключи уния с Римската курия. [37] Успехът на тази акция би направил меродавно сръбското мнение по въпроса за населението и юрисдикцията (църковна и евентуално политическа) над югозападните български земи в авторитетни католически среди, от които до голяма степен би зависила политическата карта на Балканите сред евентуалното изгонване на османците. Това са причините според мен, поради които Петър Богдан се решава да действа с оръжието на историята – във всеки случай в тази историческа статия няма и помен от дискусия върху различията между А. Богдан и ф. Соимирович. И рядко наистина се случва едно историческо съчинение да има такъв незабавен успех. В документите на конгрегацията по информативния процес на Соимирович за назначаването му за охридски архиепископ през 1656 г. град Охрид вече е в “царство България”. [38] Едва ли ще сбъркаме, ако предположим, че промяната в географско-полити-
77
ческите представи на кардиналите от конгрегацията за балканските политически, етнически, географски и исторически древности се дължи в този кратък срок на статията за Охридската история на Петър Богдан Бакшев.
“История на Сърбия и Призренската епископия”, изглежда, именно имала задачата да хвърли светлина върху спора между Андреа Богдан и Франческо Соимирович. Петър Богдан добросъвестно изпълнил искането на кардиналите в конгрегацията, като очертал в станалата вече типична структура на неговите исторически работи географското местоположение на “кралство Сърбия”, неговата история, възхода на сръбското кралство при династията на Неманичите, историята на главните градове и след това накратко и историята на Призренската епископия, естеството на спора и принципите, въз основа на които трябва да бъде разрешен. Изложението е базирано отново на солидна изворова основа и библиография. И все пак липсва оня полемичен жар, характерен за Охридската история. Сръбската история е именно едно ерудирано, но бездушно изреждане на факти. Ако под това съчинение не стояха еднаквата дата, почеркът и подписът на Петър Богдан, трудно бихме приел, че са писани заедно с Охридската история, по едно и също време и от един и същ историк, духът на двете съчинения е показателен прочее като доказателство за патриотичните и политическите мотиви, които движат историографската дейност на Бакшев. Но и тук случаят не е пропуснат, за да бъдат защитени мимоходом българските интереси. Тъй като някои автори смятали, че Ниш се намира в сръбските предели, Петър Богдан отсича: “Това е грешка. Ниш се намира от другата (източната - б. а.) страна на Морава, следователно е в царство България”. [39]
За историографската активност на Бакшев в следващите 12 години отново липсват сведения. Вероятно софийският архиепископ е използвал тези години за сериозни изворови и библиографски натрупвания за написването на своя капитален труд “История на България”, осмислящ цялото му дело. Неизвестно е кога Петър Богдан замисля и започва работа върху този пръв опит на българин да изложи историята на своя народ. За извършването й научаваме от едно писмо на Петър Богдан до конгрегацията от 15 март 1667 г., в което софийският архиепископ съобщава: “Аз съм написал една история на католиците в тези страни и за напредъка, който е направен, откакто беше даден епископ от Климент VIII” (т. е. от 1601 г., когато Петър Солинат е назначен за софийски епископ). [40] Петър Богдан съобщава по-нататък, че при пътуването си през Европа през същата година се е опитал да отпечата своя труд във Венеция, но не е бил в състояние да плати сумата, поискана от собствениците на печатницата. Ето защо Петър Богдан се обръща с молба към конгрегацията да отпечата труда. “Историята на България” е приета за печат в конгрегацията и Петър Богдан е уведомен за това, както и че трудът му е поверен за редакция на Джовани Пастрицио (Иван Пастрич). Петър Богдан благодари горещо за благосклонното решение и сякаш предчувствайки злощастната съдба на творе-
78
нието си, отправя молба да се внимава ga не се загуби ръкописът – това щяло да бъде фатално, тъй като бил единствен. [41]
Доскоро нищо повече не бе известно за този исторически труд на Петър Богдан. Въпреки търсенията на няколко поколения български и чуждестранни изследвачи не бяха открити нито ръкописът, нито печатан екземпляр на “История на България”, за която Боян Пенев писа, че пропадането й е “голяма загуба” за историята на Българското възраждане. [42]
Като приемаха с пълно доверие характеристиката на труда, която Бакшев сам прави в писмото си до конгрегацията от 15 март 1667 г. (Аз съм написал една история на католиците...), всички български и небългарски изследвачи приеха, че Петър Богдан е написал всъщност една история на католицизма в българските земи в десет глави. Нееднократно подчертах в настоящата работа, че писмата на Бакшев до конгрегацията са доста несигурен източник – съдържание, характеристики, чувства – всичко е старателно изложено така, че да не излиза извън рамките на католическата етика, морал и задължения на Бакшев като католически архиепископ и ангажиментите му към конгрегацията. А действителността често е съвсем друга. Така се оказа и в случая с “История на България”.
През 1977 г. при работата ни във фонда “Борджиано латини” имахме щастието да открием фрагмент – препис на ръкописа на “История на България” от Петър Богдан, който още веднъж потвърждава тази констатация. [43] Преписът е направен от редактора Иван Пастрич. Една преписка, написана с ръката на Пастрич, в началото на ръкописа изяснява по-нататъшната му съдба след това, което знаехме до 1977 г. Привеждаме я именно поради това изцяло: “Монсеньор Петър Богдан Дзоколанте, архиепископ на София, ми даде да видя една книга за историята на София и България с приложения и аз започнах да я коригирам. Но след това оставих тази работа поради многобройни други задължения и неговият наследник я отпечата във Венеция така, както си беше.”
От тази преписка става ясно, че Пастрич е започнал работата по редакцията на ръкописа, преписвайки на чисто текста на предговора, първите три глави и част от четвърта глава, т. е. обема на открития от нас фрагмент. Но след началото на четвърта глава Пастрич по неизвестни причини е прекратил работата си – извинението “поради други задължения” е нескопосано, защото до смъртта на Бакшев, т. е. в течение на близо 7-8 години, той не е пипнал повече ръкописа. Дали конгрегацията се е отказала да печата този труд? Възможно е, тъй като Бакшевата история, както може да се съди от открития фрагмент, съвсем не е съдържала само историята на католицизма в България, а е една цялостна история на българския народ от вековете, в които българите обитават степите между Волга, Днепър и Кавказ, до съвремието на Бакшев. Един поглед върху съдържанието на историята ни убеждава в това. Така първа глава е озаглавена “За царство България и за идването на бълга-
79
рите през Истър”. В нея Петър Богдан изяснява политическите и етническите граници на българския народ, въпроса за древната прародина на прабългарите (за него ранната българска история е история на прабългарите – славяните въобще липсват), разказва за нападенията на прабългарите през V-VI в. върху южнодунавските владения на Византийската империя, Илирик и Италия и най-сетне преминаването на Дунав, победата над византийската армия в 680 г., основаването на българската държава и разселването на българите в Мизия, Тракия и Македония – области, споменати поименно като етнически и политически ареал на българската народност.
Във втора глава: “Българите завладяват тракийските провинции и намират там да живеят останали християни”, както показва самото заглавие, отново се разглежда проблем, който трудно може да се свърже само с църковната история – присъединяването към българската държава на земите на юг от Стара планина, както и досега актуалният за българската историография проблем за отношенията между езическото българо-славянско население и заварените местни жители в периода до покръстването.
Едва в трета и четвърта глава “За църквите, основани в България преди тяхното (на българите – б. а.) нахлуване и (тяхното – б. а.) влияние и авторитет” и “За Сардикийския събор” [44] Петър Богдан се занимава с ранната църковна история на българските земи през III-IV в. Но това е нормално за един историк на XVII в., при това пряко зависещ дори за отпечатването на труда си от конгрегацията. А и църковната история така или иначе е част от историята на българските земи. Съотношението на гражданската история с църковната в отделните глави в запазените фрагменти е равно. Светлина върху въпроса, дали това отношение се променя и въобще каква насока взема “Историята...” на Петър Богдан, хвърлят въпросите, които отделял Пастрич за проверка. Ето техния текст:
1. Заема ли България и Източен Илирик?2. Дали според Зонара и Кедрин българите са проникнали в Тракия, опустошили Илирик и убили техния цар Акум (глава трета)?
3. Дали българите са нахлули в Мизия, Тракия и в двете Дакии, Средиземна и другата, крайбрежна, в Илирия и в съседните провинции (глава четвърта)?
4. Описал ли е Якоб Касталдус Кипровец в описанието си на Романия и съседните области отвъд планината Хемус близо до Пирот и това по-зле от него (глава XIV)?
5. Дали в 1595 г. унгарецът с турците... (глава XV)?
6. Не са ли останали схизматиците в Кипровец под подчинението на Светата Римска църква (глава XV)?
7. Дали четвъртият милиарен камък от Кипровец е на юг под планината Хемус от върха на планината (глава XVII)?
8. Разпръснато из Илирик... (глава XX)? [45]
80
Болшинството от тези въпроси се отнасят до проблеми на историческата география и политическата история, което кара да поддържаме твърдо мнението, че това е една широкообхваната студия за времето на късната античност до средата на XVII в., която разглежда голям кръг проблеми не само около църковната история, но и на политическото и етническото минало на българските земи. Петър Богдан е направил явно опит в рамките на възможностите си да напише (за първи път в развитието на българската историография) една цялостна българска история. Самият Бакшев има точно такава представа за своята история: “Замолен от мнозина... съставих малка история, която не съдържа нищо друго освен защита на бащината земя...” – пише той в една релация от 15 ноември 1667 г. до конгрегацията. [46]
Въпросите на Пастрич коригират и представата за структурата и обема на труда на Бакшев. Считаше се, че тя е разделена на десет глави. Но въпросите на Пастрич засягат съдържанието на четиринадесета, петнадесета, седемнадесета и двадесета глава. Трудно може да се каже нещо за съдържанието и названието на отделните глави от пета до двадесета. Сигурно е, че от четиринадесета до двадесета глава се разглеждат проблеми на политическата и църковната история през периода XVI-XVII в. С риск да бъдем коригирани, когато щастлив случай или целенасочени издирвания ни поднесат пълния текст на българската история на Бакшев, приемаме засега, че от IV до XIII глава включително са разгледани въпроси от миналото на България през средновековието. Не е ясно дали самият Бакшев е разделил историята на двадесет глави (тогава съобщението на Милев за десет глави може да се дължи на грешка при разчитането на текста в писмото на Бакшев), или Иван Пастрич при редактирането на теста е направил това. Склонни сме да приемем първото предположение, тъй като по всички личи, че Пастрич се е отнесъл съвсем леко към поетото задължение.
Както вече писахме по-горе, всички изследователи, включително и Карол Телбизов в последното си изследване за Чипровската книжовна школа, [47] считат, че историята е останала в ръкопис. Но преписката на Пастрич опровергава категорично това мнение. Според нея наследникът на Петър Богдан на софийската катедра (това е или Влас Койчев, или Стефан Кнежев) отпечатал нередактирания ръкопис във Венеция. Всъщност според нас на този неизвестен до 1977 г. факт се дължат неуспехите на вече близо столетните издирвания на “История на България”, насочени предимно във ватиканските ръкописни сбирки, където според писмата на Бакшев бе последната следа на ръкописа. В светлината на информацията, която дава приписката на Пастрич, издирванията трябва да се насочат в ръкописните сбирки на венецианските библиотеки и архиви (за да се открие евентуално запазеният след отпечатването ръкопис) и в сбирките от първопечатни книги в западно- и средноевропейските библиотеки. Считаме (тъй като някой може да има съмнение в достовер-
81
ността на това съобщение в приписката на Пастрич), че хърватският духовник казва истината. В 1711 г. в Описа на имуществото на българския францискански манастири в Дева (днес в СР Румъния) между нещата, “донесени от България”, т. е. от преселниците след въстанието от 1688 г., фигурира и една “История на България”. [48] За съжаление не е ясно дали историята, намиращи се в 1711 г. в Дева, е ръкопис или първопечатна книга, но най-вероятно е последното. Едва ли в последните десетилетия на XVII в. някой друг български католик е в състояние да напише история на България. И отново за съжалени следите и на тази книга се губят. Би било жалко това да е съдбата на целия тираж на отпечатаната във Венеция “История на България”. Предназначени за България и разпространявани най-вече в Кипровско, екземплярите вероятно са изгорели в пламъците на Кипровското въстание. Остава надеждата, че все пак софийските архиепископи, наследници на Петър Богдан, които отпечатват историята му, са подарили съобразно с практиката на епохата екземпляри на видни политически и религиозни дейци в Западна Европа.
Още едно свидетелство в подкрепа на предположението, че кардинал Джовани Пастрицио (Иван Пастрич) казва истината в npunuckama си, що се отнася до отпечатването на “Историята”, ни се удаде да открием съвсем наскоро. Става дума за една странна карта, отпечатана във Венеция през 1692 г. Странна, защото е единствената средновековна карта, която познаваме, в която индикациите са нанесени на различни езици – в унгарските земи на унгарски, в немските на немски, в българските на италиански.
Но най-интересна е легендата, поставена до Кипровец. До условното изображение на черква е написано: “Кипровец или Шепровац, с 600 къщи, половината католически, другата (половина) гръцки (т. е. православни – б. а.). Има един манастир на отците на Свети Франциск, посветен на Света Мария, който е резиденция на Архиепископа на Сардика.”
Над града е нарисуван и хералдически правоъгълник, над който е нанесен надпис Bulgaria, изправен лъв. Над главата на лъва е поставена царска корона и петолъчна звезда, а при краката му има полумесец. [49]
Символиката едва ли се нуждае от коментар. Ще отбележим, че този български герб се появява точно половин столетие преди считания доскоро за първи герб на България в “Стематографията” на Христофор Жефарович и приликата му с герба на България от книгата на Петър Богдан “Благосъкровище” е очебиен – в повече е само полумесецът в краката на лъва.
Откъде съставителят на картата има информация за българи, Кипровец и българския герб, създаден от Петър Богдан?
Картата, както се вижда от различните езици на индикациите, явно е компилативна работа, създадена по вече известни карти. Сериозно доказателство за тази теза е обстоятелството, че информацията за Кипровец в тази карта от
82
1692 г. е вече остаряла. В града вече няма 600 къщи, нито манастир, нито жители – само купища развалини. В 1688 г. Кипровец е изцяло унищожен вследствие на неуспешното въстание. Следователно тази информация е почерпана от документ, който е отпреди 1688 г.
От друга страна, информацията за къщите, верската принадлежност на жителите, на факта, че манастирът “Света Мария” е действителното седалище на софийския архиепископ, се покрива напълно с информацията, която Петър Богдан, а и другите български католически архиереи дават за родното си място в релация до конгрегацията. Но венецианецът, съставител на картата, не може да е разполагал в 1692 г. с тази информация – отчетите на българските католици, изпратени до конгрегацията, са секретни документи. В публикуваните дотогава книги на Петър Богдан и Филип Станиславов също липсва (с изключение на българския герб) информация от подобен характер.
С какво е разполагал все пак венецианският съставител на картата в 1692 г.?
Множество европейски карти от тази епоха поради липсата на възможност за сериозни наблюдения в българските земи обикновено отразяват действителността от XIII-XIV в., като съставителите прерисуват стари венециански и генуеки карти. [50] Информацията на тази карти за българските земи е достатъчно точна и достоверна. Тя явно при това е от български католически източник отпреди 1688 г. Петър Богдановият български герб неумолимо насочва диренето към софийския архепископ.
Ето защо едно предположение, че венецианският съставител на картите от 1692 г. е разполагал с екземпляр от печатаната след 1674 г. във Венеция “История на България”, едва ли ще бъде лишено от сериозни основания. Както видяхме, в тази история Петър Богдан е отделил място за описанието на родния си град. Що се отнася до герба на България – едва ли Петър Богдан, който го включва в 1643 г. в една богослужебна книга и в личния си герб, ще пропусне да го публикува и в капиталния труд на своя живот, замислен като “защита на бащината земя”. А прибавката в герба на валящия се в краката на лъва полумесец ясно може да се обясни с чувствата, намеренията и въжделенията на престарелия софийски архиепископ, водил активна политическа дейност именно след 1644 г. за освобождението на българските земи от османска власт.
Що се отнася до предполагаемия обем на “История на България”, не може да не отбележим, че запазените глави са относително къси – по две-четири страници днешен машинописен текст. Но да не забравяме, че се касае за въвеждащи глави, чието съдържание обхваща периода III-VII в. И днес в общите курсове по българска история ранната история на българските земи заема относително малко място в сравнение с обемите, отделени за следващите векове. Но за съжаление поради отсъствието на каквато и да било информация всякакви предположения по въпроса
83
биха останали само хипотези.
Интересно е, че Пастрич съобщава за наличието на приложения в труда на Бакшев. Вероятно те са съдържали сборник от документи, засягащи българското минало. Епохата, съдържанието, броят и обемът на включените в приложението документи остават засега неизвестни. Едва ли ще сбъркаме, ако предположим, че част от тях засягат периода XVI-XVII в. – в своите исторически работи Бакшев нееднократно цитира папски декрети и постановления на конгрегацията от този период.