2. ДЕТСТВО И УЧЕНИЕ. ПЪРВИ УЧИТЕЛСКИ ГОДИНИ
Димо Хаджидимов не помни родното си село, големия потон на бащината къща, дългия двор, стаята, където е висяла люлката му. За тях ще научи по-късно от разказите на майка си. Защото, когато бежанската участ сполетява неговите родители, той е само на четири години. В Дупница момчето изпитва първите осъзнати радости и тъги, първите юношески полети и получава първите уроци по родолюбие от баща си. И обиква малкия градец като второ родно място. По-късно Димо ще отбележи: „Понеже аз считам Дупница като мой роден град, не мога да не се гордея с факта, че той влиза в реда на културните центрове из моето мило отечество.” [1]
След пожарищата на Кресненско-Разложкото въстание Дупница значително нараства — само през есента на 1878 г. в него се заселват стотици бежанци, пръснати из бедняшките квартали или в новия бежански квартал „Бешика”. Той расте и се проточва с километри все натам, към подножието на Рила. В това сякаш има нещо символично — погледът на разбитите въстаници и старите харамии е обърнат към величествената планина, където отвъд село Рила насилствено е прокарана граничната полоса, разделила брат от брата.
Тук, през годините на своето детство и възмъжаване, Димо Хаджидимов усеща болката на бежанците, принудени да напуснат своите домове. Само от Горно Броди в Дупница се заселват десетки семейства, които изпитват не само носталгия по родния край, но и неизвестност и мизерия. Повечето от тях се захващат с производство на тютюн, стават наемни работници или дребни занаятчии. Издигнали набързо кирпичени къщи, те живеят мизерен живот, въпреки трудолюбието и предприемчивостта си.
И семейството на хаджи Димко изпитва същата участ. Старата къща, която хаджията закупва от богат турчин, е клекнала в подножието на един от хълмовете, с които започва Бешик махала. Тя приютява многолюдното семейство на стария поборник — отначало той жи-
26
вее с децата си Атанас, Велика и Димо, а по-късно в града идват и Катерина, жената на убития Зембил войвода, и поп Иван. Народният лечител Петър Димков по-късно ще си спомни: „Баща ми, поп Иван Хаджидимков, беше осъден на смърт от турците. Успява да се скрие в Атонския манастир, докато идва Освобождението и се подписва Санстефанският договор. Тогава той взема жена си и шестте си деца и на две магарета през Неврокоп идва в България.” [2]
Семейството на хаджи Димко попада в княжеството, когато идеалите за строителство на новата държава се смесват с користолюбието на новите богаташи, когато надеждата и огорченията вървят едновременно. И несъмнено първият спътник на бежанското семейство става бедността. Някогашният заможен хаджия, който материално е подпомагал цялото движение в Източна Македония, сега живее в мизерия и бедност. С малкото придобити пари от продажбата на имота си в село той едва свързва двата края, но за повече не достигат. Пък и правителството забравя патриотичната му дейност. Макар и минал осемдесетте, то не му отпуска пенсия, която поборникът напълно заслужава. В едно от писмата си до Стефан Веркович той припомня делата и заслугите си в църковната борба. В миналото, пише той, негови приятели са го насърчавали да си гони работата, „защото българският народ ще ти помогне кога и да е и че моето име щяло да бий в историята.” [3] Но в княжеството хаджи Димко изпитва голямо разочарование — още в първите дни на емиграцията той изпада в сиромашия, без да бъде забелязан от българските власти. Макар че години наред живее в мизерия, той не моли за пенсия. А негови приятели или врагове от Серес мислят, „че приимам голяма пенсия от България”. [4] Даже и в Дупница днеска що живеем — пише той — казват, че зимам пенсия.” [5] При това положение той моли Веркович за съдействие да му се отпусне „някаква малка пенсийка за 3—4—5 години, защото едната ми нога е отвън, едната в гробето.” [6]
Несъмнено затрудненията в семейството се чувствуват и от малкия Димо. Но има и друго нещо, което окриля и крепи младия дух — родолюбието на баща му. Макар той и да е изпаднал в забрава и мизерия, момчето усеща бащиния патриотизъм. Отново при него
27
идват прокудени въстаници и войводи, често у тях се застоява някогашният учител в селото Никола Падарев. В дългите вечери те си спомнят за горещата борба срещу гръкоманите. Нищо, че сега сиромашията е свила трайно гнездо в неговия дом. В наследство синът на хаджи Димко получава друго, по-голямо богатство: бащината обич към свободата и ненавистта към всяко робство.
В такава семейна обстановка Димо получава и първите уроци по история. Слуша разказите на майка си„ патилата на баща си и по-големите братя. И усеща болкатата на вече стареещия баща, че не може повече да воюва за народните добрини. В такива мигове старият поборник извиква сина си, подава му някои оръфани от четене броеве на в. „Марица” и със строга нежност отронва: „Диме, почети ми нещо.”
И урокът по родна история продължава. Суровата истина във вестникарските дописки разпалва любов и омраза и у двамата — баща и син. Детският глас се усилва след всяка прочетена дума: „В село Горно Броди (Серски окръг) чисто българско, дето преди училището се пълнеше от 250 до 300 души посетители, и в което училище гръмко ечеше българский език, от 4—5 месеца е обърнато на гръцко. Учителят му е изпроводен даром от Серский силлогос. Църковните книги са занесени в Серес у гръцкий владика, а на тяхно място са поставени гръцки.” [7]
Малчуганът, целият потопен в болка, не чака баща му втори път да го подкани. След първата дописка започва да чете втора, още по-тъжна, свързана с драмата на чичо му Георги: „На 1 февруари Хаджидимков брат Георгий и други седем души от село Горно Броди през Сер и Солун са заточени в Мала Азия. Обвинението им било, че не пращали децата си в новооткритото гръцко училище в селото им.” [8] Детският глас все по-надълбоко влиза в раната. И момчето все по-гневно продължава: „В главното българско село Броди, което брои 800 къщи български, сам кумандир-паша ходи и казва на селяните, че правителството гони все що е българско и че който не се подчинява на патриаршията, той е комита и ще се наказва като бунтовник на царството.. .” [9]
В такива дни душата му се изпълва със страдание и болка. Но и с някаква неосъзната гордост — най-близ-
28
ките му са минали през горнилото на зандани и смърт. Носят белезите на рани и сражения. Но от всичко момчето най-трепетно очаква вечерите, когато майка му, седнала до леглото на болната от туберкулоза Катерица, запява песента за нейния мъж — войводата Георги Зсмбиля:
— Ти ли си нае, Еленкой мори,
керван да каращ,
керван да караш, Еленкой мори,
дервен да чуваш!
Не минаа ли, Еленкой мори,
бре лоши люде,
бре лоши люде, Еленкой мори,
зли харамии?— Не са минали, бре лудо-младо,
зли харамии,
но си мина, бре лудо-младо,
Зембил войвода,
Зембил войвода, бре лудо-младо,
с отбор дружина,
с дъзи пушки, бре лудо-младо,
сос остри саби.
Право си вървеа, бре лудо-младо,
в бегови конаци.. .
Несъмнено това са първите уроци по родолюбие на малкия Димо. Те
продължават и на улицата. Цялата Бешик махала е напоена с бунтарски дух
и мирис на барут. Тук се е заселил знаменосецът на чета по време на Кресненско-Разложкото
въстание Иван Сандански от с. Влахи, бащата на Яне Сандански. Тук живеят
и десетки македонски войводи и харамии: Дончо, Кочо Лютата, Кочо Кукулич,
Кочо Муструка, Илия Кърчовалията, Иван Пашалията. Буйни хора, с неспокоен
дух, принудени да напуснат родния си кран, те се събират по кръчмите и
цепят ниските им сводове с бунтовни песни. Особено дълбоко се врязва в
паметта на юношата песента:
Ставайте, бракя, война ке биде,29
да освободим нашта Македония,
стига е била робска земя...
А това са духовни вълнения, които изпълват цялото юношество на Димо.
С всеки ден те се напластяват в чувствителната му душа. Той израства с
бунтарски помисли, вижда как през пролетта харамиите напускат леговищата
си и хващат дебрите на Пирин и Осогово. И съвсем естествено е у него да
остане раната от разпокъсването на България. Години по-късно, вече като
идеолог на серските революционери, той често ще се връща към тези години
и отново ще изживява болката, за да изрече страдалчески: „Българите, останали
под турско владичество, отдалеч почувствуваха болките от удара, отправен
към кораба на България, към бляна за нейното възстановяване.” [10]
През първите две десетилетия след Освобождението българският народ се нуждае остро от уреждане на учебното си дело. Макар и правителствените кабинети да преминават в ръцете на различни буржоазни партии, просветната им политика е еднаква — да трасират пътя на българската буржоазия. Такъв е смисълът на редица закони и наредби при развитието на училищната мрежа, които засягат и някои по-големи провинциални градове.
В Кюстендил през септември 1885 г. е открито Педагогическо държавно училище. Пауталия в древността, Велбъжд в Средновековието, градът на Деяновия син Константин неведнъж е пламвал в пожари, разоряван е, но винаги е възкръсвал из пепелищата на отколешни мрачни векове. С новооткритото педагогическо училище триименният град е призван да остави нова диря в този край — вече в областта на учебното дело. За него Министерството на просвещението отделя значителни средства, подбира добри преподавателски кадри. Тъй като тогава България не може да уреди учебното си дело без чужда помощ, у нас пристигат да работят чешки просветни дейци като д-р Константин Иречек, Бохуслав Грегора, Антон Шпулак и др. Кюстендилското педагогическо училище също не минава без чехи — в него работят Венцислав Кауцки и Игнат Ирасек. [11] В новооткритото училище те виждат възможност да изявят способностите си, а у младите българи — жажда към
30
учение. Това ги окуражава и те допринасят много за подобряване на преподаването в него.
Свой принос имат и няколкото добре подготвени български учители. Особено обаятелен е Ефрем Каранов, смятан за „московец”, поради което е пращан от турците на заточение в Кратово. Тук учителствуват и Миленка Симов, човек с висока култура, Иван Лилов и др. С голям авторитет се е ползувал учителят по педагогика Стоян Заимов. Със своята благородна душа и патриотизъм той правел метежна младостта на своите възпитаници. В заточеника от Диарбекир, в другаря на Христо Ботев, в апостола на Врачанския революционен окръг учениците виждали въплътено родолюбието и подвига.
Не само новооткритото училище, но и самият Кюстендил по това време е своеобразна школа по родолюбие и патриотизъм. Като граничен град в него осезаемо се чувствува нуждата от просветени патриоти. Тук и бежанците не са по-малко от тези в Дупница. Повикът за помощ на брата-роб се чува с всичката му сила. През граничната полоса на Осогово преминават стотици бежанци, тук ще бъде организиран един от граничните пунктове на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
В такава обстановка през септември 1891 г. в Кюстендил пристига шестнадесетгодишният Хаджидимов, който постъпва в шестия випуск на педагогическото училище. В него се учат младежи от цялата страна, предимно деца от народа, както и прогресивни младежи от Куманово, Серес, Кратово и други градове на останалата под робство Македония. Така още в първите дни Хаджидимов се среща с млади патриоти и хора, които се увличат в новите социалистически идеи.
Сам Хаджидимов идва в училището с мисълта, че синовете и внуците на българските възрожденци трябва да живеят с идеала на своите бащи, да търсят пътища за социална справедливост, да сеят семената на знанието н просветата сред народа. Както някога най-будните и прогресивни младежи са ставали учители, така и той се хвърля в учението с възрожденска страст. Затова и животът му в Кюстендил е лишен от монотонния ритъм на провинциалния делник.
Обучението и възпитанието в Кюстендилското педагогическо училище носят белезите на цялата ни педа-
31
гогическа мисъл след Съединението. Те са плод на влияние на народническите идеи, но се прокарва и нов път на развитие, отговарящ на потребностите на народа. Тукашните педагози, както и тези от цялата страна, са под влияние и на западноевропейската педагогическа мисъл и по-специално на хербартианството. Преведената през 1892 г. педагогика на Стефан Басаричек, който работи в един от центровете на хербартианците — Загреб, стига и до Кюстендил. На следващата година Стоян Заимов ще напише ръководство по предметно обучение в духа на педагогическите идеи на Вилхелм Райн. [12]
Несъмнено това е учебната литература, която ползува и младият възпитаник. Той се запознава не само с трудовете на нашите първи педагози, но и с тези на Вилхелм Райн, Паул Наторг, на западноевропейските учени Рюле, Цеткин, Бебел и др.
Така още с първия си допир до педагогическите науки Хаджидимов става враг на формализма в обучението и възпитанието. Това си разбиране по-късно той ще формулира с думите: „Страшна мъка ме обзема, когато попадна в извънмерно прекалени дидактически церемонии и словоизлияния. Аз лично съм привърженик на свободното обучение, нестеснявано от безчислени правила и правилца, с които регламентираме живата детска душа.” И ще добави: „Преди всичко на децата трябва един възпитател с дух, дух ободряващ децата. Дайте на такъв общите закони за развитието на душата и той със знанията на тия закони действително ще учи и възпитава.” [13]
В училище Хаджидимов е един от инициаторите за създаване на кръжок по самообразование и умствено развитие. Членовете на кръжока благоговеят пред книгите на жреците на науката, които тукашните книжари им доставят. На сбирките той често споделя прочетеното, коментира новите идеи на века и става любимец в кръжока. С острия си ум и с голямата си амбиция да научи повече за „световните проблеми” бързо печели симпатиите и предразположението на прогресивните учители, които насърчават способностите му.
Всъщност в кръжока Хаджидимов за пръв път се докосва до социалистическите идеи, прави първите опити да осмисли поведението си в обществото. Наистина това са плахи стъпки, предизвикани от стремежа му към знанието, но са направени във вярна посока.
32
В края на века първите „чучулиги” — вестители на социалистическото учение
започват да прелитат и в Дупница. Завръщат се в родното си гнездо възпитаниците
на Кюстендилското педагогическо училище Трендафил Петоупов, Иван Димитров
[14],
Никола Златков, Димитър Павлов, Константин Златков, Христо Марков, Иван
Кепов, Александър Младжов. Някои от тях вече са влезли в противоречие с
местните власти.
През юни 1894 г. и Димо Хаджидимов завършва пълния курс на училището,
връща се в Дупница и започва работа като волнонаемен учител. Още по време
на своята практика той предусеща не само учителското си призвание, но и
необходимостта от организиран политически живот в малкия градец, който
вече има своя „биография” по пътя на капиталистическото си развитие.
Дупница е станал център на развита тютюнева промишленост в Югозападна България, в него се съсредоточават големи капитали. Благодарение на покровителствената политика на младата буржоазна държава голяма част от дупнншките търговци, предприемачи и лихвари стават фактори в разрастването на стопанския живот, подлагат на жестока експлоатация населението в града и покрайнината и неимоверно увеличават капиталите си.
Извънредно тежката данъчна политика, господството на свободната търговия и редица други фактори довеждат до бързото и масово разоряване на дребните собственици. Десетхилядното население на града потъва в дългове. Нивите, където зрее кехлибареното злато на тютюна, са заложени или ипотекирани, децата — гладни и голи, възрастните — изнурени и изтощени. И като фон на всичко се занизват срамни страници на остри политически борби за общинска власт, връх на които е избиването с брадви и колове. [15] Рядкост са онези кметове, които не са „закачили” по нещо и против които не са завеждани съдебни процеси. Особено когато всесилният кмет на града Димитър Радев съсредоточава властта в свои ръце и сплотява цялата политическа реакция, народното негодувание в Дупнишкия край достига своя връх. В един документ се казва: „Радев, пастушанци и разни народняци и народнячета заграбиха сума места, без да ги заплатят, ограбиха общината и я докараха до банкрут.” [16]
33
Промените в социално-класовата структура и в Дупница потвърждават думите на Д. Благоев за периода след Освобождението: „... нашият народ се раздели на две противни части или на две противни класи: на малцина богати и на множество наемни работници или работници-надничари.” [17]
В такава обстановка идеята за социално равенство и справедливост, за освобождение на българското население в Македония и Одринско като спасителен полъх обгръща хилядите работници, пропадащи занаятчии и бежанци. Коя идея бъдещият революционер ще прегърне по-силно? Социалното освобождение на отрудените народни маси или вика на брата-роб за скъсване на робските окови? О, той ще ги прегърне и двете, ще ги издигне в свой идеал, ще ги направи своя съдба. Те еднакво ще светят през чистите и бурни дни на изпълнения му със смисъл и съдържание живот.
През 1894 г. Хаджидимов заедно с тукашните учители Ив. Димитров, Г. Панчаревски и Тр. Петрунов учредяват младежкото дружество „Знание”. Дружеството има за задача „да влияе върху младежта и да внася в съзнанието й елементи на политическа просвета, да разпространява марксически знания.” [18] Макар да просъществува само една година, то е първото място в Дупница, където младият учител излиза на сцената на обществения живот, разкъсван от политически бури и пристрастия.
Падането на режима на Ст. Стамболов през май 1894 г. предизвиква всеобщо политическо оживление и в малкия градец. Тук, както и в цялата страна, стамболовистите са се компрометирали със своята бруталност и партизанщина. Навярно това силно впечатлява и Хаджидимов, та няколко години по-късно той ще характеризира точно морала на тази буржоазна партия: „Като всеки стамболовист може публично да лъже всякога и за всичко.” [19]
Но и стамболовистките приемници не вдъхват надежда. Д-р В. Радославов, който поема Министерството на народното просвещение в коалиционния кабинет на К. Стоилов, бърза да спечели народните учители за партийни цели. Възпитаникът на правния факултет в Хайделберг с едно окръжно поставя под съмнение практическото приложение на закона за народната просве-
34
та. В началото на декември министър Радославов внася в камарата нов законопроект, но той не стига дори до първо четене, тъй като Радославов е принуден да отстъпи министерското кресло на известния общественик и писател Константин Величков.
Сред учителството се забелязва ново раздвижване. Дошлата на власт Народна партия няма ясна и цялостна културно-просветна политика. А учителите са обхванати от идеята за професионално сдружение, която предизвиква широк отзвук сред обществеността. Управляващата и другите буржоазни партии посрещат тази идея с подозрение и дори с неприязън. Техните печатни органи застъпват мнението, че училището не бива да се намесва „в явна борба в областта на политиката и обществените работи”. [20] Според в. „Мир” това щяло „да компрометира учителското сдружение”, щяло да отклони учителите „от пътя на призванието им”. [21]
Официалната политика на правителството се поддържа и от някои дупнишки учители. Но повечето от тях, организирани в учителско дружество, се борят за създаването на професионална учителска организация. Един от най-ревностните й радетели е Димо Хаджидимов. Той заработва с учудваща енергия сред ученици и непросветени люде, сред бежанци и тютюноработници. Маркс, Енгелс, Плеханов, Благоев — колко много истини ще пият жадните му очи! До късни нощи сърцето му пламенее от техните идеи и мисли, докато той прави „извлечения” от прочетените книги, така нужни за класовата борба. Само през март — април 1895 г. Хаджидимов изпълва „Тетрадка № 2” с бележки от „Програмата на работниците” от Фердинанд Ласал и „Колективизмът” от Жул Гед. [22] А спре ли да пътува мислено в далечното бъдеще, ръката му оставя върху тетрадката едно огромно слънце и знаме с надпис върху тях: „Правда и народ”. За това време по-късно учителката Александра Ставракиева, бъдещата му съпруга, ще си спомни: „Още като учител в Дупница имаше много голяма библиотека. Четеше много и постоянно. Четеше внимателно и винаги отбелязваше или подчертаваше. В библиотеката му имаше главно марксическа литература — Маркс, Енгелс, Кауцки и др. Ползуваше се от руски език.” [23]
През лятото на 1895 г. Димо Хаджидимов се явява
35
на държавен изпит в Кюстендилското педагогическо училище. Между членовете на изпитната комисия е и любимият му учител Стоян Заимов. На 12 юни зрелостникът получава свидетелство за учителска правоспособност № 29 с право на редовен учител в основните училища на княжеството. В документа се посочва: „Димо Хаджидимов се представи на държавен изпит пред долуназначената изпитна комисия и показа общ успех по устния и писмения изпит отличен, по практическия изпит — мн. добър.” [24]
Дипломирането на Хаджидимов съвпада с едно важно събитие от живота на учителството — на 20 юли 1895 г. в София се провежда Първият учителски конгрес. [25] В това съвпадение има нещо съдбовно — още с първите си стъпки на педагогическото поприще Хаджидимов ще посвети много сили и енергия в организирането на българското учителство. И тук, в Дупница, жаждата да каже истината на хората неусетно го отвежда при непросвет[е]ните и онеправданите. Вечерно време обучава възрастните, устройва сбирки с младежи в читалището „Напредък”, където „младите” искат да организират живота в него по новому. „Старите” в лицето на търговци и предприемачи начело с народняка — кмет и народен представител Димитър Радев, по това време и председател на читалището, им се противопоставят.
Впрочем борбата между „старите” и „младите”, която възниква на културно-просветна почва, в действителност е класово-политическа борба и е насочена против тогавашния народняшки режим, предизвикал омразата на целия народ. „Народническите настроения на социализма — пише дупничанинът Иван Харизанов — придаваха на тая борба един чисто политически характер и всъщност тя бе борба против режима, който отразяваше политическата реакция в България.” [26]
В средата на „младите” освен Димо Хаджидимов с голям авторитет се ползуват Иван Димитров, Христо Марков, Георги Панчаревски, Димитър Павлов, Костадин Златков, Александър Младжов и др. Всички те участвуват както в социалните борби, така и в македонските дружества в града, които според Ив. Харизанов придават на тези борби „един оттенък на особена ярост и една ярка черта на патриотизъм”. [27]
Сред разгорещена борба младите, разбрали, че сил-
36
ните на деня няма да ги допуснат до ръководството на читалището, на 28 юни 1897 г. основават просветно дружество „Младост”. В чл. 4 от устава на дружеството се казва, че в „него могат да членуват не по-възрастни от 36 години и не по-млади от 20 години”. [28] За привличане на нови членове неколцина ентусиасти, между които и Хаджидимов, се обръщат с възвание към градската младеж. В него се казва: „За никого не е тайна, че главният двигателен лост, който движи человечеството към щастието и прогреса, е всестранното образование и възпитание.” След като изтъкват значението на тези два фактора, авторите на възванието призовават младежите да си припомнят историята, за да се уверят „в тая спомената истина”. И с родолюбива страст питат: „Кои и какви бяха онези българи, които първи издигнаха гласа си срещу унищожающата ни петвековна тирания? Не образованият що годе според времето си Отец Паисий ли? Не високо образованите ли Раковски, Каравелов, Ботев, Левски, Макариополски и пр. и пр. дейци за нашата духовна и политическа свобода?”
И все същите риторични въпроси: „И коя част от българите най-сетне е геройски повела борбата срещу това иго? Нали оная, която още навремето си е била по-събудена, по-съзната, по-проникната от чувството на дълга и патриотизма — с една реч по-образованата? Ето защо, уважаеми съграждани, болшинството от младежите ни, представлявайки си грозната перспектива на миналото и, осъзнавайки непривлекателността на бъдещето ни, решиха да основат едно дружество, посредством което да спомогнем за нравственото и умственото повдигане на градската ни младеж, па ако това им бъде донякъде възможно, и за всички граждани”. [29]
Дружество „Младост” урежда сказки, създава своя читалня и библиотека, на която Яне Сандански става библиотекар. [30] Сам той признава огромното значение на дружеството за личното му образование. „То си беше нещо като неговия университет — ще допълни Иван Харизанов, — който окончателно закръгли духовната му физиономия”. [31] Други дупничани характеризират дружеството като „истинска стихия”, която залива града „и никой от младежта не остана незасегнат”. Дори „мамините деца” на чорбаджиите са завлечени от нея. [32]
Борбите на „младите” срещу произвола на общин-
37
ските управници и котерийните вражди между буржоазните политически партии, честите посещения на Гоце Делчев в града, въоръжаването и изпращането на чети във вътрешността на Македония дават нова насока на дружеството, превръщат го не само в школа за знания, но и в школа за политическа просвета. Макар и да изпитват влиянието на народничеството, младежите социалисти в дружеството все по-рязко придават на дейността му „блясъка на една идейна агитация против пакостната политика на династията и монархизма”. Това му създава авторитет и затова то „като истинска стихия завлича младежта, а заедно с нея и широката маса от еснафи и работници на града”. [33]
Местната власт и особено кметът Димитър Радев, който като старши полицай след освобождението на града разгромява разбойнически шайки, се опитват да сломят „буйния порив на младежта.” Той уволнява и пръска по селата голям брой учители — членове на дружеството. С писмо № 85 от декември 1898 г. ръководството на „Младост” прави публичен протест срещу тези своеволия на властта. Членовете на дружеството не скланят глава, много младежи придружават ораторите из града и околията „и с това им придаваха обаянието на народни герои”. „Като гледаха този процес на дружеството — се казва в протеста, — задушени от нископробни партизанство и завист, местните правителствени партизани туриха мисълта за унищожаването му, като за тая цел не избираха средства.” [34]
В училището „Пансиона” дупнишките учители и тези от близките села се събират да обединят усилията си срещу местната власт, която ги заплашва с уволнение, ако не напуснат дружество „Младост”. Учителката социалистка Олга Ставракиева е довела и по-малката си сестра Александра. Но защо младото момиче, също поело учителското поприще, изтръпва, когато на трибуната застава да говори Хаджидимов? Нали го познава от детските си години. От сестра си е слушала за прямия му характер, за чистотата на идеите му, за голямата му начетеност, но никога лично не е изпитвала обаянието му.
След сбирката Олга и Александра отиват да го поздравят. Хаджидимов още е възбуден от речта си, усмивката, която винаги е сгрявала лицето му, е заменена с
38
едно строго изражение. Този човек, висок и леко приведен, черноок, с гъста черна брада и високо чело, започва, да смущава Александра. Тя го гледа скришом, страх и трепет я обземат. И се пита: „Не съм ли влюбена?”
В такава обстановка на преследване на учителите социалисти и първите признаци на големия конфликт между труда и капитала се поражда и тяхната любов. И раздяла. Димо, обгърнат от буйния вихър на събитията, се отдава на социализма и националноосвободителната борба. Но пламъкът на любовта у Александра не угасва.
Когато Димо Хаджидимов се връща в Дупница с диплома за редовен основен учител, в града вече е изградено учителско дружество, което носи името на големия дупнишки просветител и възрожденец Христаки Павлович. Създадено през есента на 1892 г. дружеството взема дейно участие в просветния и културно-политическия живот на града и околията. Организираните учители, повече от 66 души, са преди всичко младежи и възпитаници на Кюстендилското педагогическо училище. Още с първите си стъпки дружеството става носител на социалистическото съзнание, плод на политическите убеждения на неговите първосъздатели Екатерина Стоичкова, Димитър Павлов, Трендафил Петрунов, Иван Димитров, Александър Младжов и др. Те живеят не само с възрожденските просветителски идеали на своя патрон, но и с новите идеи на века. „Още първите му стъпки — пише Ас. Меджидиев — дружеството е било носител на социалистически тенденции, плод на политическите убеждения на основателите му.” [35] Като съучредител на Българския учителски съюз (БУС), дружеството изпраща за свой представител на конгреса Никола Падарев. Делегати на следващите конгреси са Екатерина Стоичкова и Димитър Павлов, които дават израз на социалистическата ориентация на дружеството.
В това време Димо Хаджидимов учителствува и отбива редовната си военна служба. В съответствие с правата си на учител той служи на два пъти — първият път е извикан със заповед от 2 юни 1896 г и е зачислен в 7 рота на 13 Рилски полк. В казармата престоява до 4 септември същата година. [36] Втората му военна служба обхваща времето от 2 юни до 1 септември 1897 г. [37] Кад-
39
ровият редник-учител Димо Хаджидимов излиза от казармата 21-годишен. Назначен за учител в близкото до града с. Бистрица, той продължава да учителствува до 31. VIII. 1899 г. [38], като през цялото си пребиваване тук живее в дома на Михаил Лазов. В селото той другарува с будни и патриотично настроени младежи. И това никак не е случайно. Националноосвободителното дело изисква нови съмишленици. Константин Лазов, тогава негов ученик, си спомня: „Често идваха непознати хора при учителя и то изключително нощно време.” Но истинско възхищение от своя учител момчето изпитва в клас, по време на обучение на четирите отделения. „Представям си го и днес — възкликва Лазов — млад, блед, със слабо телосложение, извънмерно спретнат — твърде приятен. .. Как ни е обучавал самичък — и днес се чудя!” [39]
През тези години не само Димо Хаджидимов живее с надеждата, че свалянето на стамболовистите от власт ще доведе до чувствителна промяна. В новото правителство на д-р К. Стоилов обаче са включени министри, свързани с бившата управляваща консервативна партия. Тези хора изразяват интересите на най-реакционните кръгове на буржоазията и остават чужди на жизнените интереси на трудещите се. Това е причина да се засили общественото негодувание. Работническата класа в страната организира първите си стачки. Силно негодувание се забелязва и сред учителството. Въпреки че Министерството на просвещението, ръководено от К. Величков, развива широка законодателна дейност, то не вижда възникналите остри класови противоречия и не разбира исканията на прогресивните учители. А с всеки ден те стават все по-настоятелни.
Силно раздвижване се забелязва и сред учителите от дружество „Хр. Павлович”. По повод на съюзния празник в телеграма до в. „Съзнание” от 30 март 1899 г. Хаджидимов пише: „Макар и гладни, празнуваме днес.” [40] Тази лаконична фраза е твърде показателна. Учителите са назначавани от общината при различни условия и заплащане, произволите на кметовете спрямо тях са постоянна заплаха. Сам Хаджидимов изпитва мизерията върху гърба си. В многобройните писма, които получава, някои учители описват тежкото си положение. Иван Динев от гр. Кюстендил му пише: „Напълно разбирам положението ти в Дупница. И моето не
40
е по-добро от твоето. Злото ни чука още от ученическата скамейка и едва ли ще престане някога да ни е гост.” [41] При такава усложнена обстановка започва подготовката на V конгрес на БУС. Лявото течение прави усилия той да се проведе при подходяща атмосфера, в която да бъде възможна подготвяната промяна в устава на съюза.
Към тези общи усилия на учителите социалисти за „олевяване” на БУС големи заслуги има и Димо Хаджидимов. В някои свои стати,и той ратува за създаването на истинска учителска професионална организация, която да защищава идейните и материалните интереси на своите членове. В преписка със свои колеги от цялата страна Хаджидимов с мъка говори за страшните унижения, преследвания и неизплащането на заплатите на учителите, които тънат в мизерия и нищета. „Нашата работа — пише той до учителя Найден Киров — е да разкрием позора, на който са изложени (учителите — б. м., Б. К.), и ги опълчим срещу непрестанните беди и унижения, които стоят върху им.” [42] А това не може да се постигне само с познатите средства, които се ограничават в молби и искания. За верния ученик на Димитър Благоев борбата носи резултати само когато в професионалните искания се използуват политически средства. Такива мисли Хаджидимов изразява и на V конгрес на БУС (20. VII. 1889 г.) като пратеник на дупнишкото дружество. Тук той застава на страната на делегатите, които се борят за изменение на чл. 1 от устава на съюза. Макар и трудно, но лявото течение успява да прокара своя формулировка за целта на съюза: „а) Да се грижи за запазване на независимостта на учителя като гражданин и обществен деец и за обезпечаване на материалното му положение и б) Да се стреми за прогресивното и правилното развитие на учебното дело в страната ни.” [43]
Така определената цел на съюза е успех за лявото течение, което ратува за превръщането на БУС в истинска професионална организация. След конгреса учителите социалисти се залавят да осигурят прилагането на новата цел, да привличат нови съюзни членове. Големи трудности им създават общоделците и буржоазният либерализъм, пуснал корени сред немалка част от сдружените учители и в ръководството на съюза.
41
Срещу тях насочва критиката си и младият социалист. Спечелил си име на учител с остро перо, Хаджидимов пише статията „Какво ни предстои”, поместена във в. „Съзнание”. След като изтъква, че конгресът чрез приемането на устава е прекратил „безплодни лутания”, той призовава учителите социалисти да поведат „усилена агитация из средата на сдруженото учителство с цел да сгъстим нашите редици, да влеем повече смисъл на нашата организация”. Застанал на ясни позиции, че трябва да се води не само професионална, а и обществена борба, авторът завършва статията си: „Прочее, да работим из средата на тия учители. Това ни се диктува направо от обстоятелствата, при които сега живее нашата организация, защото преди да излезем на открита борба в обществото, нека не забравяме, че ни трябват сили.” [44]
Тези свои изводи учителят социалист прави въз основа на конкретни факти от живота на учителството и от собствения си опит. След силните си обществени изяви, младият учител още по-вдъхновено влиза при своите ученици. С особена наслада той изпълнява песента „Хайде ми, другари верни”, чийто текст е така близък до метежното му ежедневие през есента на 1899 г., когато отново е назначен за учител в Дупница. Това време съвпада с усилията на народно-либералните управници да закрепят своето господство, като засилват още повече експлоатацията над трудещите се. Правителството на д-р В. Радославов, шепа службогонци и кариеристи, довежда страната до пълен финансов банкрут. Въвеждането на данъчната система „натурален десятък” не подобрява състоянието на държавната хазна, а предизвиква още по-голям изблик на негодувание сред всички слоеве на селското население. Протестната вълна из цялата страна се превръща в открити бунтове.
Голяма роля за повишаване на политическата активност на селяните изиграва селската интелигенция в лицето предимно на учителите. Те с ентусиазъм работят за пробуждане на експлоатираните селски маси срещу безмилостната експлоатация и социално безправие. Незавидното материално положение на учителите още повече заздравява техните връзки с угнетените и експлоатирани народни маси. Поради финансови затруднения на общините повечето от учителите получавали своите
42
заплати с голямо закъснение. Това често се случвало н с учителите от Дупнишкия край. В рубриката си „Вътрешен живот” в. „Съзнание” от 15 октомври 1899 г. отпечатва следната дописка: „Дупнишките училища се намират в най-печално положение. Така, днес имаме 10 октомври, а сериозни редовни занятия не са почнали. Вън от това учителите от тази година надали ще получат пари за 6-те гладни месеца, понеже общинските приходи са вече разпределени между разните кредитори.” [45] Димо Хаджидимов и други дупнишки учители в кореспонденции до учителския в. „Съзнание” с мъка говорят за страшните унижения, преследвания и неизплащане на заплатите им, за експлоатацията на бедните селски маси.
В резултат на организираната от него и другарите му социалистическа пропаганда през месец ноември 1899 г. дупнишките учители излъчват петчленна комисия, която се явява при кмета на града да изложи техните искания. Кметът нахално им заявява: „Почакайте господа, докато уредим забърканите си сметки.” Че общината е в дълг към населението със 180 хиляди лв., е известно на учителите, но гладните им стомаси не могат да чакат. Безнадеждно рухват и красивите обещания на окръжния училищен инспектор, че Министерството на просвещението ще уреди въпроса с неизплатените им заплати. Остава само да се вслушат в призивите на учителите социалисти Димо Хаджидимов, Иван Кепов, Костадин Златков, Олга Ставракиева и др. към организирана борба и професионална солидарност.
На 7 декември 1899 г. в мъжкото класно училище е пусната покана със следното съдържание: „Приканват се всички г. г. учители и учителки при дупнишките основни и класни училища да се съберат днес в 4 ч. подир обед на общо събрание, в което да се вземе окончателно решение по изплащане на заплатите им.” [46]
Тревожният звънец на учителския протест е ударил, решението е категорично: ако не се изплатят заплатите, на 16 декември учителите ще напуснат работата си. Всички са единодушни с изключение на учителя от класното училище М. Тодоров.
Заплахата на кмета и окръжния училищен инспектор с уволнение не хвърля сянка върху тяхната решимост. Протестният дух, поддържан от учителите Димо
43
Хаджидимов, Георги Панчаревски и Иван Кепов, прераства в предупрежение до министъра на просвещението. В изпратената до него протестна телеграма се казва: „До днес не сме получавали нито стотинка, па на повечето от нас не е платено още за декември, юли и август от миналата година. Положението ни е повече от лошо: потънали сме в дългове, кредит вече няма, семействата ни искат хляб, а общината категорично заявява, че няма абсолютно никаква възможност да ни удовлетвори. Ето защо искаме най-настоятелно разпорежданията Ви да ни се изплати за всичкото прослужено време, иначе на 16 декември преставаме да работим. Това е непоколебимо решение на всинца ни.” [47]
На 16 декември 1899 г. не се чува веселата глъчка в дупнишките училища. Всички учители, излезли на улицата по групички, носят в очите си пламъка на стачкуващи пролетарии. Търсят подкрепа, но къде е тя? Всичко наоколо като на присмех им казва: „Само с министър шега не бива.” Гражданите не могат да се начудят на това, що става — стачка на учители. Бедните им съчувствуват, а богатите ги осъждат. Общинските управници са вбесени. Кметът, заминал за София, изпраща телеграма, в която заплашва стачкуващите учители с уволнение.
Едно събитие остава незабелязано, ако то не бъде разгласено. А мълвата за стачката на дупнишките учители прекрачва училищни стаи, села, градове. Предупреждава силните на деня, призовава към солидарност учителите от окръга. И морзовите знаци предават нова телеграма на стачкуващите до министъра: „Дискредитирани и оставени без всякаква надежда да получим пари, днес, въпреки всичкото ни желание, сме принудени да прекъснем занятията в училището.” [48] Следват датата, градът и подписите на стачкуващите, които министърът на просвещението за дълго ще помни.
В своите демагогски маневри кметът е принуден да им обещае изплащането на заплатите за м. ноември. Ето как в дописка до в. „Съзнание” се иронизират действията на буржоазния управник: „Кметът дал „честна” дума, че ще им даде поне платежни заповеди. Но до вечерта се разкаял и не дал нищо.” [49] А министърът д-р Д. Вачов в телеграма с номер 19439 от 17 декември 1899 г. обвинява стачкуващите класни учители, че „не
44
успели да се поставят на висотата на положението си и не са въздействували на другарите си” да се въздържат от тази постъпка, която „Ще унижи учителството в очите на обществото, като неумеюще да даде пример на саможертвование.” И министърът продължава: „Със съжаление прочетох телеграмата, с която учителите от класните и основни училища в Дупница ме уверяват, че са прекъснали занятията в училището. В никакъв случай тази ваша постъпка няма да бъде причислена към възпитателните. Аз съжалявам, че и учителите от класните училища не са съумели да се въздържат от тази постъпка, която ще има за резултат изгубване толкова работно време и то време в най-усилената деятелност в училището. Във всеки случай ако учителите са напуснали занятията си с цел да напуснат службата по ведомството на народното просвещение, уведомете веднага министерството за тяхното формално уволнение и за вземане на мерки за заместването им с учители по-преданни на своето учителско звание. [50]
Същия ден и окръжният училищен инспектор им изпраща телеграма: „Министерството е обещало да се разпореди за изплащането. Не прекъсвайте занятията!” Хванал се на демагогията на училищния инспектор, директорът на девическото училище Г. Маджаров се отказва да се подпише под изготвената телеграма-отговор до министъра. Изплашени от министерската закана за уволнение и учителите от класните училища М. Тодоров, С. Шишков, С. Николчов, Ст. Иванов, Л. Пчелинска, К. Димитрова пожелават да останат „по-преданни на своето учителско звание”. От всички стачкуващи учители в Дупница най-последователни „размирници” и „буйни глави” остават само двадесет и двама. А след като на 27 декември 1899 г. общината е принудена да им даде заплатите за м. ноември и други учители заявяват: „Моля, напишете срещу името ми в списъка „Ще работи”. [51] Само шестима остават верни в последователните си искания за пълното изплащане на заплатите, на учителската си солидарност: И. Кепов, Д. Хаджидимов, Г. Димитров (Панчаревски), С. Величков, Н. Златков и А. Георгиев. Макар и уволнени, те не се разкайват. В „Отворено писмо” до в. „Съзнание” те обясняват истинските социални причини за учителската стачка в Дупница, оправдават постъпките си и протестират против хвърляните подозрения, че стачката
45
имала „партизански цели”. В отвореното писмо се казва: „Господин министре, лъжете се, ако мислите, че с такива наказания ще стреснете някого и ще го накарате да свие врат пред онези неправди и произволи, които се вършат наоколо...” [52]
Уволнените учители получават морална подкрепа от учителите в цялата страна. Околийското учителско дружество „Христаки Павлович” на своя сбирка протестира срещу тази несправедливост и публично ги защищава. Във взетото от дружеството решение се казва: „1. Оправдават направената от учителите при дупнишките училища стачка; 2. Протестират най-високо против постъпката на г-н министъра на народното просвещение за уволнението на учителите Ив. Кепов, Н. Златков, А. Георгиев, Г. Димитров и Д. х. Димов; Изключват Ст. Иванов, Л. Пчелинска, С. Николов и С. Шишков „за недостойното им държане през стачката и за уронването престижа на сдруженото учителство”; 4. Изказват своите най-големи симпатии към уволнените учители и ги поздравяват за тяхната „характерност и стойкост в убежденията”. [53]
Веднага след решението-протест на учителското дружество „Христаки Павлович” окръжната училищна инспекция уволнява неговия председател учителя Н. Ковачев. Мотивите за уволнението са, че е председател на дружеството, което е имало смелостта не само да протестира против произволните преследвания и уволнения на учителите и натоварването им с извънучилищна работа — работа с десятъка, но и че изпраща препис от протеста до министъра на просвещението и на финансите. [54]
Стачката на дупнишките учители през декември 1899 г., след тази в Котел през 1891 г. е втората учителска стачка в страната. Тя не успява напълно да постигне исканията на учителите поради това, че те нямат необходимия опит на борещи се пролетарии и завършва преждевременно. Иван Кепов възкликва: „Горката! — тя умря преди да се роди.” [55] Независимо от ироничната оценка на един от нейните организатори, тя изиграва положителна роля в по-нататъшната дейност не само на дупнишкото учителско дружество, но и на други дружества в страната.
Стачката е първото изпитание и за Димо Хаджидимов.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. ЦПА, ф.151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 4. VI. 1904.
2. В. „Литературен фронт”, бр. 7, 18. II. 1982.
3. Документи за Българското възраждане..., д. 508, с. 620
7. В. „Марица”, бр. 255, 27. I. 1881.
8. Пак там, бр. 263, 24. II. 1881.
9. Пак там, бр. 279, 24. IV. 1881.
10. Бюлетин № 1 на Временното представителство на обединената бивша ВМРО, април 1919.
11. Сб. Ярък народен светилник. 100 години Кюстендилска гимназия. С., 1979, с. 7.
12. История на образованието и педагогическата мисъл в България, т. II. С., 1982, с. 152.
13. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 15. XI. 1903.
14. Иван Тодоров Димитров (1874—1904) е по-голям брат на Станке Димитров — Марек. Завършва Кюстендилското педагогическо училище и учителствува в Дупница, с. Чирен, Врачанско, с. Рила, Дупнишко. Основава и заедно с Ив. Кепов редактира в. „Изгрев” — първият местен вестник в града.
15. По време на изборите за Велико народно събрание (28. IX. 1886) опозицията в Дупница залавя околийския началник и след като го пребива от бой, го хвърля от моста на р. Бистрица. Жестоко измъчвани и убити са и правителствените кандидати от града Хр. Грънчаров, Г. Ив. Зограф и Г. Папукчиев.
16. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 1, писмо на Ив. Динев от 24. V. 1901.
17. Д. Благоев. Съч., т. 2. С., 1957, с. 343.
18. Ас. Хр. Меджидиев. История на гр. Ст. Димитров (Дупница) и покрайнината му от XIV в. до 1912—1962 г. С., 1969, с. 69.
19. В. „Учителска искра”, бр. 22, 1. III. 1906.
20. Сп. „Мисъл”, кн. IV, 1894, с. 453—457.
318
21. В. „Мир”, бр. 115, 27. VI. 1895.
22. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 66, тетрадка № 2, с. 11.
25. В. „Учителски другар”, бр. 18, 9. VII. 1895.
26. Възпоменателен лист „Яне Сандански”, бр. ед. С., 22. IV. 1945.
29. Читалище „Напредък”. Възпоменателен сборник. Дупница, 1936, с. 28—29.
30. Дамян Груев, Яне Сандански. Спомени. С., 1972, с. 75.
31. Възп. лист. „Яне Сандански”.
34. Пак там; вж. също пос. Възпоменателен сборник, с. 30.
35. Ас. Хр. Меджидиев, пос. съч., с. 67.
36. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 2.
40. В. „Съзнание”, бр. 35 и 36, 30. III. 1899.
41. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо от 5. VI. 1901.
42. Пак там, писмо от 13. IV. 1900.
43. История на Учителското профсъюзно движение в България. С., 1982, с. 41.
44. В. „Съзнание”, бр. 6, 8. X. 1899.
46. Пак там, бр. 20, 14. I. 1900.
49. Пак там, бр. 22, 28. I. 1900.
50. Пак там, бр. 20, 14. I. 1900.
51. Пак там, бр. 23, 4. II. 1900.
53. Пак там, бр. 28, 10. III. 1900.