4. ПЕДАГОГИЧЕСКИ ВЪЗГЛЕДИ. ОБЩЕСТВЕНА И ПУБЛИЦИСТИЧНА ДЕЙНОСТ
В НАЧАЛОТО НА ВЕКА
В непримирима и последователна борба срещу буржоазната идеология Димо Хаджидимов отстоява утвърждаването на прогресивната педагогическа мисъл у нас. Като педагог-марксист той има големи заслуги както за обогатяване на становището на партията по редица просветни и програмни въпроси, така и за разкриване на специфичните закономерности и особености на педагогическата теория и практика.
Още с първите си педагогически трудове и прояви в Българския учителски съюз високо ерудираният учител разкрива причинната връзка между педагогическите явления и тяхната обусловеност от състоянието на производителните сили, производствените отношения и от другите обществени фактори. Непрекъснатите изменения в целите и задачите, формите и съдържанието, принципите и методите на възпитание и обучение в различните обществено-политически формации зависят от характера и степента на класовата борба.
В редица свои трудове — реферати, статии и научни доклади, публикувани в различни вестници и списания („Изгрев”, „Съзнание”, „Учителска мисъл”, „Работнически вестник”, „Ново време”, „Пряво дело”, „Социалистически преглед”, „Учител” и др.), или изнасяни на учителски конгреси и конференции, Хаджидимов допринася много за изясняване на проблемите за класовия характер на буржоазното възпитание, за характера на буржоазния закон за преустройство на образованието, за качествата на народния учител и неговото самообразование и пр.
Димо Хаджидимов е един от пионерите, които внасят социалистически елемент в някои теоретически разработки и в практическата дейност на Българския учителски съюз, за „олевяване” на сдружените учители. Още когато е в Лом, той забелязва, че под влияние на дясното течение в съюза и тук се пропагандира идеята за чисто професионален характер на организацията, която „да подкрепя в своята деятелност” всички членове без разлика на техните убеждения. Хаджидимов ка-
72
тегорично и аргументирано се противопоставя на тази линия. Изхождайки от задачите на БУС — „умственото и нравственото повдигане на учителя, материалното му обезпечение и гарантиране на неговите убеждения” — той защищава идеята, че учителите могат да намерят защита само в лицето на най-последователната и съзнателна сила на обществото — работническата класа. От тази позиция Хаджидимов стига до извода, че учителят трябва да се бори за победата на социалистическия идеал. Особено остро критикува съюзното ръководство, което високомерно прокламира, че учителската организация нямала нищо общо с партиите и тяхната политика. Застанал на гледището на Благоев, учителят-социалист доказва в писма и статии, че това е не само невъзможно в едно класово общество, но е и вредно за БУС. „Твърде хубаво разделяш задачите на съюза на обществени и професионални — съгласява се с него социалистът Найден Киров. — Също вярно забелязваш, че професионалните искания са общи за цялото сдружено учителство — както на хората с убеждения, така и на неформените членове.” [1]
Когато у някои учители се забелязва „еволюция” във възгледа им относно ролята и характера на буржоазната държава, това предизвиква тревога у социалиста. Хаджидимов отхвърля неверните мисли, темпераментно излага своите. Проявява се като воюваща личност, бореща се за спечелването дори на отделния съюзен член. „Нашата работа — пише на Найден Киров — е да разкрием позора, на който са изложени (учителите — б. м., Б. К.) и да ги опълчим срещу несправедливите беди и унижения, които стоят върху им.” [2] Опитите на Управителния комитет да намери „общ език” с Министерството на просвещението и да докаже, че интересите на държавата не били противоположни на тези на сдружените учители, навеждат Хаджидимов на мисълта, че вън от БУС е по-добре за тях. „Самият факт — пише той, — че в съюза е по-зле, е достатъчен да ни накара да си направим заключение, че вън от него е по-добре, защото той не чини лула тютюн.” [3]
Тази „еретична” мисъл не е ли началният тласък, който по-късно ще роди идеята за напускане на общоделския съюз на учителите-социалисти? Дошла от „мъглявините” в дейността на съюзното ръководство, тя под-
73
тиква учителите да търсят отговор на много въпроси. „Мен ми е драго — отговаря му Найден Киров, — че един човек като тебе, живял много повече от мене, живял съзнателно, гледа така оптимистически. Това, вярвай ми, ме окуражава и аз с по-голяма енергия ще се заловя за трудната задача, която стои пред съзнателното учителство.” [4]
Най-широко място в педагогическите статии на Хаджидимов заема проблемът за класовия характер на възпитанието и образованието. Техните цели и задачи, принципите и съдържанието им се определят от идеологията на господствуващата класа. Според него буржоазията всячески се мъчи да прикрива техния класов характер, но не е в състояние да скрие съдържанието им и целите, които им поставя. Когато през пролетта на 1900 г. Министерството на просвещението продължава опитите си за реформи, много видни просветни дейци и учителски съвети се изказват против тях. Особено критично е становището на Димитър Благоев, което помага на Хаджидимов бързо и правилно да се ориентира в буржоазната педагогическа система и да поеме безкомпромисна борба против реакционните тенденции в нейното развитие.
Хаджидимов се включва в полемиката върху законопроекта по целта на основното училище и особено по въпроса за религиозното- възпитание на учениците. В статията си „Пак по целта на основното училище” [5] той намира, че „неуместна и неправилна е тъй поставената цел на основното училище”. Като посочва, че според основния закон децата се приемат в училище „без разлика на вяра и народност”, авторът на статията пита: „Е, може ли при такъв смесен персонал от ученици да се прилага горното начало?” По-нататък педагогът посочва, че човешките същества се развиват по силата на обществените закони, а не се изменят „под влиянието само на една, каквато и да е религиозна доктрина”. В този обществен живот, „задавен от противоречия”, не са „религиозните догми и правила, които биха внесли ред, смисъл, правда, не са проповедите за търпение, милосърдие, сляпо подчинение на съдбата и пр. религиозни искания, които биха примирили личността с подобен хаос от очевидни неправди, лъжи и противоречия”. На религиозното възпитание, което „не съответствува на са-
74
мия живот”, Хаджидимов противопоставя друга нравственост, основана „на чисти човешки начала”. Той я определя като гражданска нравственост, чиято същност е „любов към човешкото без всякакъв примес от небесни искания, задгробни надежди и религиозни страхове”. Авторът се съмнява дали ако училището си служи с религиозна нравственост ще постигне своята цел, доколкото зависи само от него „да създава хора за обществения живот, да подготви своите възпитаници за предано служене на истината, правдата, разума”, да ги подготви да водят „достатъчно смело борбата с обществената развала”. И възкликва: „Не трябва да допускаме да стои начело на нашето училище религиозният морал!” В заключение на статията Хаджидимов предлага да се измени чл. 19 от законопроекта в следния вид: „Целта на основното народно училище е да даде на децата умствено, нравствено и физическо възпитание и иай-необходимите за живота познания.” [6]
Въпреки критиките към законопроекта, министър Т. Иванчов го внася за одобрение в Народното събрание. По този повод Хаджидимов излиза в печата с втора статия — „Реформи по народното просвещение” [7], в която се спира на редица недостатъци в законопроекта. Предлаганите реформи, смятани от някои като „добри и отчасти демократични”, според него нямат „нравствена стойност”. Той ги определя като „либерални кихания”, „залъгване” на общественото мнение, щом то стане „тревожно”. „Буржоазните правителства — посочва авторът — са верни синове на буржоазната наредба и всякога са готови да я защитят, колкото и несправедлива да е тя.” Хаджидимов стига до извода, че нито една буржоазна партия няма просветна програма и всяка корекция е „един кърпеж, в повечето случаи продиктуван от личните им интерси”. „Никаква принципност, никаква искреност в малкото им добри дела!” — се провиква авторът. Нарича министър Т. Иванчов „дворцов фаворит”, който умее да кокетничи с думите „прогрес” и „морал”. Иронизирайки дребните промени, направени в полза на учителя, той пита: „Трябва ли ние, заслепени от един случаен подарък да скръстим ръце и да млъкнем?” И сам дава отговор на въпроса: „Ще трябва с удвоена енергия да продължаваме борбата с реакцията.” [8]
75
Призивът на Хаджидимов да се предпази нашето училище от „грешката да тръгне по един фалшив път” е възприет от много учители. Чрез в. „Съзнание” те се противопоставят на погрешните реформи в образователната система. [9] А заедно с другите учители-социалисти на VI конгрес на БУС (16 юли 1900 г.), Хаджидимов допринася да се запише в резолюцията, че целта на основното училище е „да положи основа на нравствен характер в бъдещите граждани, да развие техните умствени и физически сили, да ги приучи към самостоятелен умствен и физически труд и да им даде най-необходимите за живот познания”. [10]
Още от първото заседание на конгреса на БУС става ясно, че неговото ръководство ще преследва целта си не по пътя на класовата борба, а посредством „споразумяване” с Министерството на просвещението. В конгресните материали се отъждествява понятието „народ” с понятията „общество” и „държава”. На буржоазния демократизъм и общоделството се противопоставят делегатите социалисти, срещу комитетското смирение уволнените и малтретирани учители, между които е и Хаджидимов, издигат глас на протест.
Сам жертва на Министерството на просвещението, ломският делегат поддържа „социалистическия огън” в конгреса. А няколко дни след приключването му в специално написана статия той характеризира неговата работа като „не дотам очарователна”. Обвинявайки ръководството на съюза в съглашателство, компромиси и аполитизъм, с които отвлича сдружените учители от политическата им борба, Хаджидимов пише: „Може би при сегашното слабо участие на съюза в политико-обществения живот да бъдат очистени доста такива едни отношения, обаче когато тоя съюз подеме обществената борба, когато учителските дружества и съюзни членове нахлуят в сферата на неприятелския огън, а там е смисълът на учителския съюз, тогава и дума не ще става вече за някакви лоялни отношения.” Авторът на статията добре разбира, че процесът на диференциация ще обхване дълъг период, затова чрез риторичен въпрос призовава учителите на борба: „Така ли трябва да гледаме на нещата в собствената си среда, когато вън показват хищните си зъби нашите титулярни врагове, готови всяка минута да ни разкъсат?” [11]
76
Актуално звучене имат и мислите на Хаджидимов за качествата на народния
учител и неговото самообразование. В статия, отпечатана във в. „Учител”,
той посочва, че учителската професия, колкото сложна и трудна, е и толкова
„свята и благородна”. „Учителят — продължава авторът, — от когото най-много
зависи осъществяването на тая цел, трябва да се предаде от все сърце и
душа на нейното решение, това се налага от неговото призвание като учител
и възпитател.” Резултатната работа на учителя според него зависи от изискването
— възпитанието и образованието да се провеждат на научна основа. И заключава:
„Народният учител трябва да бъде фактор на прогреса, разсадник на благородните
и хуманни идеи в обществото, пазител на на-роднообществените идеали, интереси
и права. Той трябва да бъде човек истински образован, богат със знания,
вещ, с бистър ум и твърд характер.” [12]
Останал без работа, от лятото до есента на 1900 г.. Хаджидимов прекарва при родителите си в Дупница. Огорчен от уволнението, подтиснат от бедността, той търси отдушник в различни обществени прояви. „Не мога да не ти съчувствувам на положението, в което си поставен” — пише му от Загреб българският студент В. Янков. И сякаш да го отвлече от мрачните мисли, добавя: „У нас законите поне гарантират свобода на действие. Тук има пълно ограничение, съществува цензура. При такова положение тукашните социалдемократи доста мъчно напредват.” [13]
По това време дупнишките социалисти още не са създали своя организация. Но градът на тютюноработниците вече е пренаситен от тютюн, търговци, клонове на тютюневи фирми и акционерни дружества. Производителите на „жълтото злато” изнемогват все повече и повече. Едновременно с това се стига до натрупване на значителни капитали в ръцете на акционерите и лихварите. Изобщо обществено-политическото развитие в града потвърждава принципното положение на марксисткото учение, „че работническата класа може да действува против обединената власт на имотните класи само като се организира в отделна политическа партия, че това е необходимо за победата на социалната революция.” [14]
77
Димо Хаджидимов, който от 1 септември отива учител в с. Владая, Софийско, става един от учредителите на основаната през декември 1900 г. Дупнишка партийна организация. Той оставя дълбоки сдеди и в нейното по-нататъшно организационно и идейно укрепване. Наред с Тр. Петрунов, Ив. Димитров и др. Хаджидимов е много добре подготвен по въпросите на социалистическата пропаганда. Според негови съвременници той не е „бляскав оратор, но можеше със силни и прости думи да изрази една истина и да я хвърли в лицето на противника”. [15]
Два месеца след създаването на дупнишката партийна организация Никола Радков в писмо от 26 февруари 1901 г. му пише: „По решение на местната партийна организация Вие сте натоварен да приготвите през великденските празници една сказка върху: „Какво искат социалистите?” Вашата сказка ще бъде публична.” [16] Наред с Борис Хаджисотиров и Иван Димитров и прокуденият учител със своето социалистическо слово издига авторитета на организацията из целия дупнишки край. В една дописка до „Работнически вестник”, след като се иронизират буржоазните партии за „страха им пред социализма”, се казва: „Социалистическото слово за пръв път се разнесе из нашия край и сума свят знае сега, че в България има работническа партия и какво иска тя.” [17] Във връзка с чествуването на 25-годишнината от гибелта на Христо Ботев специално учреденият комитет в Дупница с представители от всички дружества се обръща към него да изнесе сказка за великия българин. [18] А когато местната партийна организация изработва план „за своята деятелност” през летния период, първата беседа е предоставена пак на Хаджидимов. „На 1 того (юни — б. м., Б. К.) стана първото събрание, твърде добре посетено от тукашните работници и занаятчии — се казва в дописка до партийния печатен орган. — Сказката която държа др. Димо х. Димов върху класовото противоречие на днешното общество, особено задоволи слушателите. Първият ни опит от тия събрания излезе сполучлив.” [19]
В началото на февруари 1902 г. дупнишките социалисти отново го ангажират с публична сказка. Темата не обещава нищо ново или любопитно: поглед върху нашия обществен живот. Потопени във всекидневните си
78
грижи, тукашните работници и занаятчии едва ли очакват някаква изненада от сказчика. И все пак името на авторитетния и обичан от тях учител, мълвата за нравствената му чистота и буен темперамент ги насочват към клуба на социалистите. И не само това. В началото на века кръжоците и просветните сбирки са особено важно място за духовно общуване, форма на политическо „проглеждане”. Мисълта за утрешния ден обединява пролетарската беднота, подтиква я към организиран живот.
Сказчикът, добър оратор и педагог, веднага заинтересува препълнения
салон с въпроса: какво е общественият живот? И след като посочва схващането
на политика, чиновника, свещеника, занаятчията и др., той непринудено заангажира
вниманието на слушателите: „Да отидем тогава при живота, да отидем при
хората, да видим дали наистина у тях е най-симпатично и увлекателно.” И
с вещина на социолог той прави хирургически разрез на обществения живот:
надниква у производствените слоеве, спира се при дребния чиновник и стига
до по-горните стъпала в политическата йерархия — кметство, съд, управа.
Не си служи с излишни жестове или поза. Само отвреме-навреме подканя слушателите:
„Прочее, да вървим.” И от десетки житейски факти превръща беседата си в
силен поток от словесно въздействие: ту с иронично употребените афоризми
„помагай на сиромасите”, „обичай ближния си”, „не граби чуждото”, ту с
категоричния извод: „Такава анархия царува днес в нашия обществен живот!”
[20]
Активната си обществено-политическа дейност в началото на века Димо Хаджидимов легитимира и чрез своята талантлива публицистика. В едно писмо до бъдещата си съпруга Александра той изповядва: „Аз свободното си време ще посвещавам в стъкмяването на дописки и статии за вестници.” [21]
След стачката на дупнишките учители започват да се активизират наемните работници, занаятчиите и цялата беднота от този край. В такава атмосфера у младите социалисти Ив. Димитров и Ив. Кепов се ражда идеята за издаване на местен вестник, който да стане глашатай на прогресивните стремежи на тукашната младеж.
79
Така на 4 февруари 1900 г. в Дупница излиза първият брой на първия местен вестник „Изгрев” като издание „за политика, обществен живот и литература”, с отговорен редактор Александър Георгиев. [22]
В уводната си статия дупнишкият ежеседмичник прокламира своето прогресивно кредо. „По направление — по-късно ще напише за него Димитър Благоев — той е демократичен лист, който си туря за цел да пропагандира демократическите принципи.” [23] Но поради това, че действителните му редактори Димитров и Кепов имат социалистически възгледи, вестникът става негласна трибуна и на дупнишките социалисти. Списван „твърде демократично”, той служи като важно средство за издигане на политическото съзнание на дупнишкия пролетариат. Неговите постоянни сътрудници са учителите-социалисти и прогресивните младежи, които в своите публикации изобличават тогавашните политически нрави и буржоазни порядки.
По това време Хаджидимов, макар да се намира в Лом, става един от най-редовните му сътрудници. Той вече е опитал перото си във вестниците „Революция”, „Съзнание” и „Право дело”, по-късно сам ще стане редактор, ще сътрудничи в над тридесетина периодични издания, ще стане автор на няколко брошури и над четиристотин статии, но истинското му родно място на публицист става в. „Изгрев”. Най-често под материалите се подписва с псевдонима Силует.
Още с първите си публицистични прояви в „Изгрев” той изявява своето остро публицистично перо, насочено срещу буржоазната действителност. Предпочитаните от него жанрове са статията и памфлетът, макар че има успехи и в белетристико-есеистични зарисовки и антрефилета. На своята публицистика Хаджидимов гледа като на средство за повдигане на класовото съзнание на пролетариата, като оръжие за борба срещу пошлите политически нрави и прояви на българската буржоазия. Несъмнено негови учители са Димитър Благоев и Георги Кирков. Още при първите си опити той знае изискването на Благоев, че революционната публицистика трябва „да буди умовете, да заинтересова мисълта, да повдига въпроси и да покаже средствата за тяхното правилно разрешение”. [24] А фейлетоните му по своето остроумие и находчивост, както твърдят негови съвре-
80
менници, са близки до тези на Майстора. [25] Несъмнено пламенната му натура, чистата и открита личност оставят белега и на своеобразна творческа индивидуалност.
Когато Хаджидимов пише първата си статия за вестника — „Разкапване”, [26] обществените порядки и политически пристрастия у нас имат свой облик. Той високо заявява: „В нашето конституционно царство често, много често се чуват възторжени гласове за свобода, законност и гражданско равноправие. И тези гласове от ден на ден се засилват, стават по-гръмки, по-енергични. Обществото днес е заглушено вече от такива викове.” Но това е само началото на авторовата присъда. „Идат оттам — продължава той, — отдето идат или са идвали само неправди и беззакония. Искат народовластие тия, които поддържат най-чудовищната тирания, вършат позорни злодеяния, които бясно са крещели за доброчестината на народа. А честните и непритворни гласове се губят в дивния вой от лицемера охкане и плач, издъхват под тежестта на политическите безчестия.”
За да докаже политическата анархия в обществения живот, публицистът използува факти от избирателната система и практика у нас. За него „избирателната борба е борба на страсти” и всички избори си имат своите „атамани” — въплъщение на тия страсти. За отношението му към тях свидетелствува не само ясната политическа позиция, но и изразителната му лексика, пропита с язвителна острота и образност. Вярната характеристика, че изборите са „една жлъчна война между угаснали и запалени светила, война жестока, груба, немилостива”, е продиктувана от самата действителност. Сам свидетел на сцени, когато по време на избори малки отреди „вдигат врява”, за да утихнат „пред образа на герба”, „сабята и камшика”, и той стига до извода, че правото в буржоазното общество е на страната на силния. „А песните за свобода, законност, правда — иронизира авторът, — пети преди и по време на изборите, са песни фалшиви, песни на отчаяни тартюфи.”
Хаджидимов разобличава и демагогската политика на буржоазните правителства спрямо народа. Той гневно поставя и риторичния въпрос: „Защо досега нито едно българско правителство не се решава да направи по законодателен ред коренни реформи, от които на-
81
родът да почувствува истинско облекчение?” Авторът не обяснява този факт с „липсата на добра воля”, а с характера на буржоазния обществен строй. Неговите схващания за преустройството на обществото му дават право да постави дръзки искания: да се премахнат всички косвени данъци и повинности; обучението, болниците да станат безплатни; да се построят приюти за немощни старци и сираци; да се изработи закон за защита на труда... Убеден е, че правителствата у нас не са в състояние да направят това, защото „управляващите кръгове произтичат или са в тясна връзка и неизбежна зависимост от състоятелните класи, против интересите на които е много рисковано да се отива”. А това според автора води до „обществена анархия, която крие в себе си зародишите на всички неправди, насилия, беззакония и грабежи на политическия небосклон”. [27]
Властта в Дупница тероризира и заплашва редакторите на в. „Изгрев” и те са принудени от 10 август 1900 г. да продължат издаването му в Кюстендил. В едно писмо на Ив. Недялков до Хаджидимов се казва: „Иван (Димитров — б. м., Б. К.) и Кепов търкат с вестника. Малко зле къде тях, че нямат пари, ама що да им се чини. Ти защо не пишеш нещо за „Изгрев”?” [28] По-късно Иван Димитров споделя идеята си: „Аз, Митьо [*] — пише му той, — още едно нещо имам на ум и по всякакъв начин ще се мъча да го осъществя, а то е: от септември идущата година ти да дойдеш при нас и да почнеш редактирането на вестника, в което аз и Кепов ще ти помагаме. Кепов да почне преводи на една хубава, отбрана библиотека, наша милост да управлява печатницата. Това, както виждаш, е един велик план.” [29]
Димо Хаджидимов не отива в Кюстендил, но продължава да сътрудничи на
„Изгрев”. Под заглавката на статията му „Поглед върху нашия обществен живот”
редакцията пояснява: „Под такова заглавие ще дадем ред статии, които са
извлечения от една публична сказка в Дупница, организирана от страна на
местната социалистическа група.” [30]
*. В кръщелното свидетелство Хаджидимов е записан като Димитър и някои от приятелите му са го назовавали с умалителното Митьо.
82
След като в статията си проследява развитието на обществения живот, Хаджидимов пита: „Има ли нещо чудно, че социалистите имат за цел да открият и обяснят същинските причини за днешната всеобща развала? Има ли нещо чудно в това, че те търсят и намират изход от това недостойно състояние на обществения живот?” И все така настъпателно продължава: „Днес те ви казват само горчиви истини. Утре пък ще чуете причините и церът им. Недейте бяга от тях, както и те не бягат от никого. Не презирайте тези хора. Не току-тъй те се отказват от своето спокойствие, не току-тъй те търпят толкова гонения, не току-тъй мъжки понасят всички лишения и насилия на тия, на които словото техно не им се харесва. Те служат на един идеал, в основата на който лежи всеобщо щастие и братство.”
В думите на автора няма фалшив патос или поза. Читателите знаят неговия пример на социалист. Затова и излезлите от перото му слова звучат не само като откровение, но и като предупреждение. „Редът е — пише Хаджидимов — на социалната демокрация да каже своята дума, на тази демокрация, която, въодушевена от един славен идеал, е започнала солидарно във всички страни величава една борба за възтържествуването на нов обществен порядък... Там, в редовете на безимотните работници, тия апостоли на труда, се разпалва тоя идеал, който още отсега пръска семената на нови отношения, на нова нравственост, на нови души и сърца. Редът е сега на тази съзнателна организирана дружина, която от всички страни с мощен глас се провиква:
Да млъкнат разпри в света,
да дойде братство и любовта! [31]
Интересът към беседите и поредицата от статии е толкова голям, че
печатница „Изгрев” ги отпечатва в самостоятелна брошура. [32]
От нуждата за изобличение на буржоазните порядки възникват и неговите фейлетони и литературни зарисовки. Техен основен белег са критичността, изобличителният патос.
В три поредни броя (3, 4 и 5) в. „Изгрев” помества поредица негови фейлетони под общото заглавие
83
„Бледи снимки”. В тях авторът насочва острието си срещу покварата на управляващите кръгове, срещу бруталните деяния на буржоазията спрямо народа. В много от героите му има нещо от практичността и политическото хамелеонство на Алековия бай Ганьо. В първия фейлетон чрез образа на бившия околийски началник господин Миров и неговата компания все от „бивши светила” е извикан на показ политическият морал на либерали и народняци. „Ето защо — пише авторът — да не ви е чудно, ако ви кажа, че тия останки от минала слава, величия, гордости и всемогъщия не оставиха без псувни всичките други политически партии, на първо място правителствената.” И след като „със свирепа злоба обсъждат техните дела”, господин Миров поглежда към стената, където „виси Н. Ц. В. в изящна рамка” и процежда през зъби: „Виждате ли го там, като извъртя само очите си по направление към портрета — той е злото! Никога той няма да прегърне идеалите на нашия народ... Пия за истината, за това, което казах!” Но виждайки влезлите в кафенето нов околийски началник и полицейски пристав, Миров раболепно продължава тоста си: „... пия за здравето и дълголетието на нашия многомилостив и мъдър господар Н. Ц. В.! Ура! Да живее България за чест и слава на българската династия! Ура! Ура!” [33]
Авторът на „Бледи снимки” често деформира картината или образа, за да открои характерното, типичното за своите герои. Такъв подход той използува за представителите на църквата в лицето на поп Ангел: „Върви си из една тясна уличка, ала тъй бързо, че разкопчаното му расо се стремеше да вземе хоризонтално положение. И като че никой не вижда: мнозина го поздравяват, а той не обръща внимание, върви си. Но нищо — на поп кусур не се лови.” Не са пощадени и „господа просветителите”, които също бяха се „наплюскали ракия, дето се казва, до второ разпореждане”. [34]
За кратко време Хаджидимов става желан автор и търсен сътрудник от редакциите на прогресивните вестници и списания. През октомври 1901 г., когато Д. Чехларов от Добрич (сега гр. Толбухин) подновява своя в. „Нов лист”, му пише: „От получените броеве ти си вече разбрал, че „Нов лист” заживява наново. За да може да доизкара докрай, необходимо е, както по-пре-
84
ди ти писахме, да намери подкрепа и отвън. Ти обеща своята — да ни изпращаш материали.” [35] Редакторът разчита чрез него да привлече и „други учители и журналисти да сътрудничат на вестника”. Ангажиран от редакторите на в. „Изгрев”, Хаджидимов проявява професионална етика, опитва се да отклони предложението на добричките вестникари. „По тоя въпрос — съобщава му Г. П. Василев — писах и Иван Димитрову, мисля, че той ще е съгласен да сътрудничиш и тук, понеже това няма да се отрази върху редакцията на „Изгрев”. И добавя: „Ще чакам с нетърпение твоя отговор.” [36]
Макар и не така често Хаджидимов печата на страниците и на добруджанския вестник. В броя от 3 ноември 1901 г. се появява фейлетонът му „Два некролога”, в който авторът разобличава едно правителствено „величие” и неговата жажда за грабеж и злоупотреби. Изградена върху контраста, в първата част на творбата се осмива лакейската психология на разни опечалени. Картината на траурната процесия е респектираща: камбаните на всички градски черкви усърдно „блъскат езиците о стените си” и с меланхоличните звуци предизвикват „болезнени гърчения в сърцата на живите”; в десетки некролози „издъхналият нощес” е представен като „смел и предприемчив българин, съдействувал на правителствата „да тикнат страната ни по пътя на цивилизацията и прогреса”, че тия „мощни фактори” на държавата — железни пътища, мостове, пристанища — „са негово дело”. А на мястото, където ще се издигне великолепен паметник, говорещият, потопен в скръб, произнася сърцераздирателна реч.
Силата на фейлетона е в неочаквания край. Авторът сякаш опровергава старата мъдрост — за мъртвите или само хубаво, или нищо. На другия ден след погребението е разпространен нов некролог. Този на експлоатираните и онеправданите, в който се казва: „Работници, човекът, който издъхна миналата нощ, е неразделно свързан с нашите бедствия и неволи. Неговите злосторства към нас и нашата гладна челяд надминават злосторствата и на най-големия престъпник и злодей. Жаден до лудост за безбожно натрупване на богатства от нашия труд, той в разни времена е ставал ортак с грабливите правителства, с които заедно са делили кървавата плячка, изтръгната с безчестие от
85
нашата изобилна пот. Той е извергът, който прибра в бездънните си джобове десетки милиони от железните пътища и пристанища, които направихме ние с нашите деца. Благосъстоянието на неговата кесия беше единствената негова грижа през целия му живот. Под тежестта на бясното ламтене за пари той вече е отделил черната си душа от мръсното си тяло. Прочее, хвърлете храчки към неговите гнусни останки и кажете на тоя велик злосторник: вечно проклятие!” [37]
Написани по повод на конкретни факти и събития, фейлетоните му се явяват
като оръжие в ръцете на народните маси. Разбира се, те нямат идейно-художествено
въздействие като тези на Майстора, но са така нужни в бедната ни тогава
пролетарска публицистично-художествена проза. Поощряван от читатели и редактори,
Хаджидимов не прекратява литературните си опити. След като посочва, че
е „слушал само добри отзиви” за тях, редакторът на в. „Изгрев” Ив. Димитров
му пише: „Аз всякога съм ценил и ценя твоите литературни работи.” [38]
А в друго писмо го съветва: „Като е дума за това, нека ти кажа следното:
художествената, чисто литературната обработка на твоите фейлетони още куца
в някои отношения. Ето защо аз бих желал да не пренебрегваш Вазов, Михайловски,
К. Христов, фейлетоните на Алеко (последният не толкова внимателен) се
явяват майстори на нашия език. Бих желал още да пишеш фейлетони. Духа и
маниера на Алеко са отлична школа.” [39] А за отпечатаните
му материали в други издания Ив. Кепов му посочва: „Тук те правят добро
впечатление. Четох това и в „Право дело”. Слога ти ми харесва от ден на
ден. По възможност избягвай чуждици.” [40]
След едногодишно учителствуване в с. Владая Хаджидимов отново е принуден да търси работа. Въпросът е не само кога и какво ще започне, а къде ще бъде най-полезен. Янко Сакъзов го кани при себе си в сп. „Общо дело”. „Радва ме новината за поканата на Сакъзова — пише му Ив. Динев от Кюстендил. — Заеми се, Димов, с това, няма да сбъркаш.” [41] За това предложение напомня и Ив. Кепов в писмото си от 1 юли 1901 година: „След дълъг разговор — пише Кепов, —
86
решихме да ти съобщим да се срещнеш с Янко Сакъзов, да поговорите по-надълго по въпроса и след това да завеждаш отдела в списанието по Македонския въпрос.” [42] На проведения през лятото VII конгрес на БУС Хаджидимов е избран за член на Управителния комитет и става секретар-касиер на съюза.
Известен като последователен социалист, близък и ученик на Димитър Благоев, неговата личност се чувствува осезаемо в съюза особено след конгреса, когато идейните борби между двете течения в него — марксисткото и общоделското — силно се изострят. Много учителски дружества, привърженици на марксическото ядро, чрез печата, на конференции и събори се противопоставят на общоделската линия в дейността на организацията. В едно писмо от 23 септември Ив. Кепов му съобщава: „Дупнишкото дружество днес има събрание с дневен ред: Въпросът за отношението към комитета. По всяка вероятност дружеството ще се отцепи. Севлиевското ще направи същото. В такъв случай сигналът се дава и твоето желание, т. е. мнение, горе-доле ще се реализира.” [43]
В борбата за олевяване на съюза Хаджидимов успешно използува учителския в. „Съзнание”. В редица статии той застъпва своето разбиране за неговите задачи. Противопоставя се остро на онези учители, които влизат в него „с търговски гледища върху целта му.” В статията си „Две наши тенденции в съюзната организация”, след като привежда редица примери, той цитира молбата на учителя П. Стойчев от Силистра: „Не се надявах, че ще ме назначат в толкова калпаво село... Погрижете се да ми намерите друго по-добро село, а на мое място нека се изпрати някой неспособен учител.” [44] Гнева си публицистът насочва към онези учители, които искат да използуват съюза за лични облаги.
След VII конгрес на БУС особено активна дейност развиват учителите социалисти от Плевен, с които Хаджидимов е в тясна връзка. Застанал на позициите на класовата борба в учителската организация, те го подкрепят и в негово лице търсят свой съветник и защитник. В писмо от 29 септември 1901 г. плевенският социалист Ст. Велчев го моли: „Аз бих желал да обясниш на нашите приятели колко опасна е подобна тактика (общоделската — б. м., Б. К.) и да се посочи, че е не-
87
обходимо възвръщане към старото боево направление.” [45] Няколко дни по-късно отново му пише: „Днес мъчно биха ме убедили, че организацията стои на същите боеви позиции, както през 1895—1899 г.” [46] И плевенският социалист с тревога посочва, че съюзната организация „се е отклонила с няколко градуса надясно”. „Защото — аргументира се Ст. Велчев — в никой друг случай тя не би срещнала аплодисменти от старите вълци около в. „Мир” и ония около „България”. [47]
В тази преписка плевенските социалисти споделят с Хаджидимов идеята си за издаване на местен учителски вестник с предизвикателното заглавие „Нова струя”. „Идеята за издаване на един вестник в Плевен — пише му Ст. Велчев — възникна у нас през м. юли след свършване на учителския конгрес, когато някои съществени грешки на последния се погледнаха от старите неприятели на организацията доста радостно.” [48]
Секретар-касиерът на Учителския съюз, воюващ срещу общоделската политика на ръководството, сам търси независима печатна трибуна, затова поощрява идеята на плевенчани. Интересува се от замисъла и начина на списването на вестника, неговата конкуренция в лицето на съюзните издания и пр. Това кара бъдещите редактори Ст. Велчев и Ю. Юрданов да изработят по-широка и ясна концепция за в. „Нова струя”. „Моята мисъл се разшири” — пише му Ст. Велчев. Той излага становището си, че съюзният печат отсега не изпълнява „една от най-важните си задачи — популярно да развива въпросите между по-широк кръг читатели”. И Ст. Велчев продължава: „Главната задача иа подобен лист се свежда до популяризиране на училищните въпроси. Така поставен, той ще бъде най-свободната трибуна в България за защита на народното образование. Такъв вестник няма да бъде анатемосван от никакви конгресни решения.” [49]
И замисълът на учителското дружество в Плевен да свика учителски събор през великденската ваканция — 14, 15 и 16 април 1902 г. — е посрещнат с възторг от Хаджидимов. „Умоляваме Ви — пише му председателят на дружеството — да си изберете един от предложените въпроси и изработите реферат по него.” [50] На поканата да участвува като рефератчик той се отзовава с
88
желание, разбирайки, че в Плевен двете течения в съюзната организация ще си дадат „генерално сражение”.
През трите дни на събора се разискват твърде съществени въпроси: училищната политика на държавата, тактиката на учителския съюз, новата струя в педагогическата мисъл. Защитниците на официалното становище издигат тезата, че съюзната организация трябва да води помирителна политика, защото държавата „еволюирала” и била склонна да удовлетвори исканията на учителите. Хаджидимов и другите учители социалисти застъпват позицията, че държавата има класов характер и затова политиката й към учебното дело и учителя е класова, а не общонародна. Ето защо професионалните искания на учителите ще бъдат удовлетворени само тогава, когато учителската организация се опира на една организирана сила, каквато е социалдемокрацията.
За разлика от съюзния орган в. „Съзнание” в редица прогресивни издания се появяват положителни отзиви за събора в Плевен. И Хаджидимов бърза да по-популяризира неговите идеи. В статия, отпечатана във в. „Изгрев” от 18 май, той пише: „Извънредно добро впечатление направи тоя събор на всички, които имаха честта да присъствуват на него.” Според автора със събора е поставено „началото на подобни събори и в другите центрове в България”, с него „се поощрява солидарността, енергията и вярата в делото, на което служим”. [51]
Съвсем друга е обаче позицията на народняшкия в. „Мир”. След като изразява недоволството си от събора и от реферата на Хаджидимов „Македонският въпрос и учителят”, вестникът подканя читателите сами да си направят заключение „от станалото в учителския събор в Плевен”. [52] Предизвикан от дезинформацията на в. „Мир”, Хаджидимов излиза с втора статия в „Изгрев”. Той е разгневен от преиначаването на мислите в неговия реферат и посочва, че така могат „да ги предадат най-отчаяните фарисеи, само най-безсъвестните политически грешници”. Публицистът блясва не само с неопровержими доводи и аргументи, но и с острието на изобличаващата пародия. Нарича Народняшката партия „най-нечестната и порочна партия в страната”, а нейния вестник — „орган на кръчмарите в България”.
89
Намекнал за борбата на учителите срещу въведения от правителството на д-р Радославов данък „десятък”, Хаджидимов със сарказъм пише: „Те ти вземат хляба и те изхвърлят на улицата, за да не „клеветиш”, за да не „обиждаш” княза и неговото правителство.” И предизвикателно завършва: „И бесилки даже издигнете за хулителите на царя и правителството, но истината няма да унищожите. Днес сто гърла й служат само, но утре те ще станат хиляди.” [53]
Хаджидимов използува и най-дребния повод, за да изобличи двореца и правителствената политика. Когато в деня на годишнината от кървавите събития в Дуранкулак се провежда юнашки събор в Пловдив, той излиза със специална статия. „Тъжно става човеку — пише авторът, — като си припомни, че първото тържество на новопоникналата юнащина стана почти едновременно с Дуранкулашката сеч. И нищо чудно няма в това. Дядо Господ е наспорил сума свет около държавната трапеза, наспорил е сума милолики храненици, за които няма и не може да има социален въпрос.” [54]
Разобличил престъпната данъчна политика на радославистите, в друга статия публицистът подканя учителите да разясняват на селяните кои са виновниците за настъпилата стопанска криза в страната. Той не се страхува да изрече: „страната е жертва на ненаситна котерийна алчност и грабеж”. И все така настъпателно: „вземат хляба, изхвърлят на улицата, извикват на помощ насилието срещу народния протест”. „Да — продължава Хаджидимов, — само с насилието, защото един български народняк или цанковист не може да се защити, когато му рисуват българската действителност, защото един стамболовист или радославист онемява, когато разкриват позорните им кражби и беззакония.” За публициста реалистичният поглед върху действителността е първото условие за революционния оптимизъм, така нужен в първите стъпки на българския пролетариат. Затова и възторжено се провиква: „Но ние сме доста много на брой. Нас българската полиция не може да ни излови и натика по участъците. Тогава? Тогава заплатите! Тогава залъкът!... Та нима вие мислите, че когато оставите селския учител да ходи бос и гладен, той ще престане да се занимава с политика?
90
Та нима сериозно се надявате, че тоя нещастник, когото днес хайдушки ограбвате, ще се скрие в черупката си и няма да ви безпокои? Та белким, наистина, вие смятате, че като смъкнете дрехата и залъка на тоя и без туй унизен и експлоатиран работник, ще го накарате да замълчи, когато странствувате из българските села със своите лъжи и шарлатанства?” [55]
Риторичните въпроси, често използувани като стилистично средство, спомагат да се предаде сгъстено картината на унижения и протестният патос на автора. Въз тяхната основа авторът често построява своята полемика. А богатата образност, която въздействува върху ума и волята на човека, нрави от статиите му силно оръжие срещу експлоатацията на учителя.
Сред журналистическите и учителските кръгове се заговорва за „талантливото перо” на публициста. Според едни той „борави отлично с перото”, според други перото му е „остро като меч”. Затова и правителственият печат така рязко негодува от редакторите на в. „Изгрев”. „Твоите статии — пише му Ив. Димитров, — както виждаш, повдигат голям шум и всички реакционери се впускат към „социалистическите” ти проповеди. Но това няма и не може да ни сплаши.” [56] Междувременно редакцията му осигурява пропуск за Народното събрание. „Като разполагаш със свободно време — пише му Ив. Кепов, — посещавай редовно заседанията и пращай всяка сряда къс отчет. „Из Народното събрание”. На кое трябва да се обръща внимание и как да се излага — ти знаеш отлично.” [57] От Шумен социалистът Еньо Марковски го запознава с внесен в парламента документ, с който правителството цели „да натиря учителите социалисти” и го моли да напише статия за това във в. „Съзнание”. [58]
В такава обстановка на изострена идейна борба на VIII конгрес на БУС (1 юли 1902 г.) Хаджидимов изнася реферата „Политиката и тактиката на Българския учителски съюз”. [59] След като прави преглед на изминатия от съюза път, на неговата политика и тактика, рефератчикът дава висока оценка на онези учители, макар и малко на брой, „които по-дълбоко са схващали задачите на организацията, които по-дълбоко са търсили корените на своето несносно положение, които са имали вече един възглед върху обществения организъм
91
за необходимостта учителското движение да вземе обществен характер”. Защищавайки възгледа на учителите социалисти, той прави вярна характеристика на вътрешните противоречия в БУС и посочва каква трябва да бъде неговата политика: „Партийните борби в обществото се смятаха недостойни за намесата на учителя. Участието му в тия борби се смяташе за унизително и накърняващо престижа на „свещеното учителско звание”. Новата формация от учителството обаче не мисли вече тъй. Вникнала по-дълбоко в обществения живот, тя започна да търси обяснение на много тъмни въпросчета и най-сетне застана на положението, че болките на учителството не ще могат да се премахнат от министерството и че това учителство трябва да даде по-друга насока на своите надежди.” [60]
Рефератът предизвиква голям интерес сред учителството. Чул за затрудненията на Хаджидимов по отпечатването му, управителят на печатница „Изгрев” го успокоява: „Ако тамошната група не ще да го издаде, аз с готовност ще му дам място в „Изгрев”, темата не зная, но зная, че ще е нещо умно, както всички досегашни твои работи.” [61] В писмо от 2 август 1902 г. Ив. Кепов му съобщава за отпечатването на брошурата с ангажимента да каже „подире мислите си” по нея. [62] Особен интерес към брошурата проявява и редакторът на сп. „Демократически преглед” Т. Г. Влайков, който съобщава на автора й, че иска да я „разгледа в списанието”. [63]
Както се вижда, Димо Хаджидимов е един от пионерите на марксистката
педагогическа мисъл, един от строителите на образователната система у нас.
Наред с Теньо Стоилов, Братован Илиев, Ламби Кандев, Тодор Самодумов, Никола
Въжаров Хаджидимов е талантлив последовател и ученик на Димитър Благоев,
Макар да работи само едно десетилетие на учителското поприще (1894—1906),
той заема видно място в историята на българското образование. Неговите
обществено-педагогически възгледи не са плод на кабинетно мъдруване, а
резултат на непосредствена педагогическа и обществена дейност. Някои от
тях са нова дума в теорията и практиката на българските революционни марксисти.
Да го кажем и с оценката на Д. Благоев: „Димо х. Димов разработва нови
теоретически проблеми, които до сега не са разработени” [64].
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. ЦПА, ф. 151, оп. 1, писмо на Н. Киров от 18. V. 1900.
2. Пак там, писмо на Д. Хаджидимов от 2. IV. 1900.
3. Пак там, писмо на Н. Киров от 13. IV. 1900.
5. В. „Изгрев”, бр. 23, 21. VII. 1900.
9. В. „Съзнание”, бр. 33, 7. V. 1900 и бр. 41—42, 28. VI. 1900
10. Пак там, бр. 47—48, 1. VIII. 1900.
11. В. „Изгрев”, бр. 28, 26. VIII. 1900.
12. Сп. „Учител”, кн. 1, 1901, с. 24.
13. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 282.
14. К. Маркс и Фр. Енгелс. Съч., т. 17. С., 1965, с. 247.
15. В. „Отзив”, бр. 37, 16. IX. 1924.
16. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 254.
17. В. „Работнически вестник”, бр. 29, 16. III. 1901.
18. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 264.
19. В. „Работнически вестник”, бр. 46, 13. VI. 1901.
20. Д. х. Димов. Поглед върху нашия обществен живот. Кюстендил, 1902, с. 11.
21. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо от 2. IX. 1908.
22. В. „Изгрев”, бр. 1, 4. II. 1900.
23. Д. Благоев. Съч., т. VII. С., 1958, с. 199.
322
24. Пак там, т. 1, С., 1957, с. 209.
25. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 391.
26. В. „Изгрев”, бр. 5, 3. III. 1900.
28. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 220.
30. В. „Изгрев”, бр. 47, 16. II. 1902.
31. Д. Хаджидимов. Поглед върху нашия..., с. 50—51.
33. В .„Изгрев”, бр. 5, 3. III. 1900.
35. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 271.
37. В. „Нов лист”, бр. 28, 3. XI. 1901.
38. ЦПА, ф. 151, оп. 1, писмо на Ив. Димитров от 11. V. 1901.
39. Пак там, писмо на Ив. Димитров от 23. I. 1902.
41. Пак там, писмо на И. Динев от 5. VI. 1901.
43. Пак там, писмо на Ив. Кепов от 23. IX. 1901.
44. В. „Съзнание”, бр. 19 и 20, 12. I. 1902.
45. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 115.
51. В. „Изгрев”, бр. 11, 18. V. 1902.
53. Пак там, бр. 15, 15. VI. 1902.
54. Пак там, бр. 11, 18. V. 1902.
55. Пак там, бр. 15, 15. VI. 1902.
56. ЦПА, ф. 151, оп. 1, писмо иа Ив. Кепов от 23. IX. 1901.
59. Д. х. Димов. Политиката и тактиката на Учителския съюз. Кюстендил, 1902.
61. ЦПА, ф. 151, оп. 1, писмо на Ив. Димитров от 23. I. 1902.