8. В СОЛУН ПО ВРЕМЕ НА ХУРИЕТА. БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
След бурните си изяви на педагогическото поприще и в националноосвободителното движение през 1907—1908 г. Димо Хаджидимов сякаш заживява безметежно и в затишие. Някои външни белези като че ли подкрепят тази мисъл — загрижен за прехраната на многолюдното си семейство, той е в постоянно търсене на подходяща работа. От април до края на 1907 г. се захваща като деловодител в Централното управление на Земеделската банка [1]. Месеците на временноназначения минават толкова бързо, че в началото на новата година той е принуден да работи каквото и да е. От едно пълномощно на Р. Косев и д-р К. Д. Списаревски от 14 януари 1908 г. се вижда, че те му възлагат да събира от тяхно име и за тяхна сметка обявления на търговски къщи, фабрични заведения, работилници, експедиторски и комисионни бюра и пр., предназначени за публикуване в редактирания от тях „Търговско-индустриален Алманах на Княжество България”. [2]
И новата служба в Министерството на търговията, промишлеността и труда, която заема от 19 февруари 1908 г. [3] не му обещава разнообразен откъм събития живот. Първите няколко месеца е обикновен чиновник, а после прави стъпка нагоре в йерархическата стълбица — става подначалник в дирекцията „Търговия, индустрия, занаяти и мини”. Със заповед министърът му възлага и „завеждането” на учрежденската библиотека като „отговарящо лице за изправното й съхранение”. [4]
Внезапната поява на Хаджидимов из министерските канцеларии и сред книгите на ведомството не доказва някакъв „мирен отрязък” от житейския му път. Външното впечатление за умора или отдръпване от талвега на обществено-политическите и революционни борби е лъжовно. Хаджидимов е просто принуден да търси подходяща работа. С помощта на социалиста Никола Харлаков, който по това време е началник отделение в същото министерство, най-после той успява да заеме постоянно чиновническо място.
164
В министерството новият служител наистина не води напрегнат обществено-политически живот. Ограничен от разни правилници и порядки сега тесният социалист се впуска да изучава механизма на инстанцията, в която работи. Освен чисто административния аспект, той търси социалните измерения на „това винтче” и мястото му в целия механизъм: доколко дирекцията се явява в помощ и защита на работниците от отраслите търговия, индустрия, занаяти и мини. В резултат на работническите борби Народното събрание е приело Закон за защита на женския и детския труд и Закон за празничните дни, но фабрикантите и предприемачите ги подминават. Хаджидимов издига, доколкото позволяват служебните му права, свой нравствен и служебен критерий: да защити авторитета на законите, това означава да следи спазва ли се прилагането им от фабрикантите. Той проучва новите разпоредби във връзка с исканията на стачкуващите през 1906 г. пернишки миньори и текстилни работници в страната. Търси и най-дребния повод, за да се намеси в защита на експлоатираните. Когато началникът на отдел „Занаяти” му възлага да анкетира случая с напусналите занятие ученички от Държавното тъкаческо училище във Враца [5], той търси да открие дълбочината на причините: лошите условия, мизерното съществуване на „младите робини” от текстилната индустрия.
Димо Хаджидимов се вълнува особено много от усложненото положение в Македония след Илинденско-Преображенското въстание. [6] Обстановката налага през юли-август 1907 г. Великите сили отново да разискват по македонския въпрос, но те не стигат до единно становище. През следващата година, на Ревелската среща, този въпрос събира двама държавници — Николай II и Едуард VII. Срещата е предизвикана като противодействие на засилващото се германско проникване в Отоманската империя и откритите италиански претенции спрямо Триполитания. Затова Русия и Англия бързат да изработят общ проект за срещата. В него се предвижда да бъде наложено на Турция да проведе реформи, които биха довели до автономно управление на българите в Македония. [7] За да осуети вмешателството на Великите сили, младотурският комитет
165
„Обединение и напредък” извършва на 10 юли 1908 г. преврат и обявява, че възстановява конституцията от 1878 г. Сложен е край на абсолютизма на Абдул Хамид, прокламирани са хуриет, адалет, мусават (свобода, братство, равенство) между всички народности в империята.
Тези дипломатически ходове и последвалите ги събития в Турция са характеризирани от Хаджидимов по следния начин: „Дойдоха международните „реформи”. Продължи се по същия път и се стигна до един политически фарс — младотурската „революция”. [8] Точната му оценка е възлова за цялото освободително движение в Македония, но тя излиза от перото му години по-късно. В нея доминира песимизмът от неосъществените „реформи” и прощаване с илюзиите от обявените промени на младотурците. Като присъда тегнат думите „продължи се по същия път”, адресирани към дейците на Вътрешната революционна организация.
В този исторически момент организацията е разделена на крила и не поставя ясно и категорично пред комитета на младотурците „Обединение и напредък”, който официално иска политическата й подкрепа, въпроса да бъде обявена автономия на Македония и Одринско. Борбата между двете й течения, водена на идейна и политическа основа, улеснява младотурците да постигнат целта си — да отклонят Великите сили от реформи и да накарат дейците на ВМОРО да приемат политиката им. [9]
Все пак новата обстановка в империята налага бързо да изкристализират позициите на двете течения във Вътрешната организация. Крилото на Хр. Матов, П. Пенчев, С. Радев или т. нар. десница през август 1908 г. поставя въпроса за автономия на Македония и Одринско, но младотурците, вече взели управлението в ръцете си, не искат и да чуят. [10] Другото крило, оглавявано от Яне Сандански, има по-лява революционно-демократична идеология. В политическата си дейност обаче то се обявява в подкрепа на младотурците, като първо влиза в преговори с тях. За тази позиция на серчани допринася и Хаджидимов.
Човек на дълбоката принципност, Хаджидимов не се люшка без компас и при новите събития. Като де-
166
лови политик той умее да анализира условията и според тях изменя формите на борбата за постигане на идеала. „Той бе принципен и гъвкав — се казва в един документ, — т. е. бе политик, а не проповедник.” [11] Оставайки верен на борбата за освобождението на поробените братя в рамките на едно демократично развитие на Турция през време на обявения хуриет, Хаджидимов не се поколебава да се съобрази с този факт и да постави в хармония целите на демократичните сили в Македония и Одринско с тези на демократичните сили и процеси в Турция. Така социалистът-революционер заживява с надеждата да се разреши не само националният въпрос, но и всички други социални проблеми на народните маси, като се тласне напред развитието и на балканската демокрация. „Това беше логически извод от идеите на централиста Димо Хаджидимов — по-късно ще напише сп. „Македонски вести”, — който се стремеше да уеднакви борбата на всички недоволни от режима в Турция и да ги обедини идеологично в духа на принципите на вътрешността.” [12]
Тези позиции на Хаджидимов най-добре са изразени в „Манифест към всички народности в империята” от 18 юли, прочетен от Сандански при пристигането му на гарата в Солун. Макар и формално да е подписан лично от войводата, манифестът изразява мислите и идеите на Хаджидимов и на другите дейци на Серския революционен окръг. Дори се предполага, че той е излязъл под неговото перо.
Първите думи в този забележителен документ са отправени към всички „съотечественици”, без разлика на вяра и народност. „Толкова очакваният лъч на свободата изгря — се казва в манифеста. — Нашето измъчено отечество е възродено. Позорният абсолютизъм е в агония. Против него въстана целият народ в лицето на всички съставляващи го нации. Революционният позив на братската нам Младотурска революционна организация намери радушен отклик в душата на толкова измъчения народ. И народът-роб стана господар. И неговата свещена присъда е:
Смърт на абсолютизма!
Смърт на угнетителите!”
В документа се отправя топъл призив към турското население за обща
борба против общия враг: „Вие
167
съставлявате голямото болшинство от народа, но заедно с това вие най-много сте чувствували злините на общите врагове. В своето турско царство вие бяхте не по-малко роби от нашите съотечественици — християните. Нашите управници лъжеха до сега, че християните били ваши врагове. Сега вие разбирате кои са ваши братя и кои врагове... Прочее, да живее подетата борба против тиранията, за да заживее целокупният народ!”
По-нататък следва призив към християнското население в Македония: „И вие бяхте не по-малко заблуждавани и вярвахте, че вашите мъки произлизат от тиранията на целия турски народ. И това заблуждение падна. Сега вие сте си подали братска ръка и само с този съюз вие ще извоювате толкова желаната досега и скъпо платена свобода. Затягайте този съюз. Нека погребем заедно с абсолютизма и създаваните от него национални самоизтребителни войни.”
В манифеста се отправят възторжени думи и към българите в Македония, изнесли кървавата борба против турския абсолютизъм. „Вие — се казва в манифеста, — които сте дали толкова скъпи жертви пред олтара на свободата, можете радостно да въздъхнете. Сега вече не сте сами — ето защо вашата борба става по-надеждна и по-лека. С общите усилия на всички народности ние ще извоюваме нашата пълна свобода.”
Целият манифест е възторжен апел за сплотяване на всички народности в Турция, за да бъде довършено младотурското революционно дело докрай. Документът завършва с думите: „Жребието е вече хвърлено. Връщане назад няма, че пък кой ли от вас би пожелал да се върне наново към срамната атмосфера на безправие и разврата на бившата тирания? Нека всички си дадем честна дума, че предпочитаме смъртта за свещената борба пред гнусния ярем на робския живот.
Бодрост, самоотверженост и постоянна готовност за борба — ето кое трябва да ни въодушевлява в този велик момент.168
Смърт на тиранията — да живее народът!
Да живее свободата!
Да живее солидарността на народа!
Да живее великата народна борба! Да живее народът!” [13]
Когато младотурската революция е още в „медения си месец”, в Одрин,
Солун и в другите краища на Македония пристигат много делегати и гости
от вътрешността на България, за да се осведомят „по работите в Турция”.
В края на август от пристанище Бургас за Цариград поема курс и специален
увеселителен кораб „Кирил”. Преди отплаването писателят Петко Росен екзалтирано
възкликва пред пасажерите: „Да извикаме „ура” за младотурците и за техните
учители македонските революционери!” [14]
Такова чувство е обхванало много български патриоти и политически дейци. Още с влизането на Сандански с четата му в Солун тук пристигат идейните му другари Г. Скрижовски, Т. Серски, П. Китанов, Ч. Кантарджиев, Хр. Чернопеев, М. Икономов, Н. Разлогов и др. Тласкан от буйния си нрав и писателят и общественикът Антон Страшимиров се озовава в южния град с намерение да започне издаването на двуседмичен обществено-литературен журнал „Културно единство”. За там заминават семействата и близки на революционните дейци, излезли в легалност след преврата. Жената на Тодор Паница Екатерина Измирлиева пристига заедно с Никола Харлаков, „извикан от Сандански и от партията на „тесните”. [15] Неодобрила поведението на войводата спрямо младотурците, Шанговата „Вечерна поща” в броя си от 24 август иронично се провиква: „Социалистите и анархистите пъплят в Одрин.” [16]
Водачът на серската група Сандански не е теоретик, но владее всичко, което е нужно за борбата. „Заедно с това — характеризира го Павел Делирадев — искрено обичаше хората с по-широки мирогледи, диреше ги, учеше се от тях.” [17] Неговото изискване е само едно: честна служба на делото. В това се крие и разковничето на силната му дружба с големите интелектуалци, на постоянното му обкръжение от социалистически дейци. Без сам да е социалист, Сандански разбира, че те „най-добре схващат основните въпроси на движението”. [18] И по време на хуриета той има най-мно-
169
го нужда от тях и преди всичко от верния си другар Хаджидимов.
На 29 юли в Солун пристига и Димо Хаджидимов. Посрещнат от Сандански и другарите му възторжено, той се настанява при тях в хотел „Англетер”, намиращ се във френския квартал, близо до площад „La liberte”. Развълнуван, той заживява с големите мечти и надежди, носени толкова години в сърцето му. Причината за това вълнение е една, но източниците са много. Ту едни, ту други вземат връх, преливат се помежду си и нито за миг не престават да го държат на крилете на вярата и оптимизма.
Сега, когато за първи път стъпва на солунска земя, Хаджидимов разбира защо този южен ориенталски град става „столица” на младотурците. Свободният дух и космополитичният характер на солунското общество създават особен колорит на революцията. От 128-хилядното население най-много са евреите — шестдесет и четири хиляди. [19] След турците и гърците се нареждат българите — над десет хиляди. [20]
Събрано главно в два квартала — единият между улиците „Митхад паша”, „Чаршията” и „Сабри паша”, а другият — „Вардар капия”, разположен отвътре и отвън на старовремската крепостна стена — българското население тръпне от умиление при срещите си с дошлите в града революционери и от решимостта им да се борят за техните национални правдини. Сам Хаджидимов изпада в същото състояние — при всеки български говор, при всеки допир с българския дух, съхраняван от векове в четирите български църкви, при всяко посещение в мъжката, девическата и търговската гимназия и в другите четири основни училища, където се обучават на матерния си език близо хиляда и двеста ученици, той взема сили за отстояване на започнатото дело.
Но има и нещо друго, което кара Хаджидимов да тръпне. То е много лично, свързано с корена, с кръвта на рода му, оставена в този град. Погледът му често се задържа нагоре към стръмните склонове на Хортачните възвишения, където се издига цитаделата Еди куле, в която намират гибелта си много негови съселяни. Тук погубва живота си и един от неговите братя, който той не помни. Погледне ли надолу към за-
170
лива — пак мрачни мисли го обземат. Пред взора му към далечния Олимп се изпречва уединената край морето белосана Беяз куле, наречена някога Канлъ куле — кървава кула. И тя е опръскана с родна кръв — тук е изтезаван неговият чичо Георги; оттук неговият баща със сетни усилия се измъква и тайно в една нощ след много премеждия поема към България.
Хаджидимов не е човек само на твърдостта, на разума. Той е човек и на чувството. И може би преди всичко на чувството. Затова емоционалният изблик при срещата му със Солун е част от неговия живот, от неговата идея и надежда. Още с пристигането си в града той пише на Александра: „По пътя имахме срещи с българи, турски селяни, офицери, жандарми и войници. Всички чувствуваха голямо облекчение от станалия преврат.” [21] И в други писма описва подобни сцени: „Викове и манифестации със знамена по улиците. Свобода безгранична!” [22] Това се отнася не само за младотурците, но и за българското население и новопристигащите от София. Според Хаджидимов политическото положение в града „не плаши” и въодушевлението на всички е „в своя разгар”.
Деловите му оценки често се съпътствуват с чисто емоционални преживявания. Той посещава родното си село, среща се с роднини и съселяни, които не могат да го познаят. Върнал се към корена на своя живот, с умиление възкликва: „Можеш ли да си представиш какви чувства изпитах, когато стъпих за първи път в родното огнище! ... Спомних си само вътрешността на къщата, големия потон, дългия двор и гредите, на които се люлеех преди двадесет и шест години.” [23]
Несъмнено това придава особена окраска на неговите надежди, които се подхранват от конституционните промени. „Политическото положение тук е нормално — констатира той. — Живеем си в една съвършено свободна страна и от нийде никакви препятствия не ни се правят.” [24] Неговото добро настроение от обстановката се потвърждава и от Сандански. „Тук всичко е весело и засмяно. Митьо също. Така е весел и здрав.” [25] До такава степен Хаджидимов закопнява „желаните промени”, че прави постъпки да се запише студент в „тукашното правно училище”. Дори мечтае да доведе и семейството си в Солун: „Тези дни ще изпра-
171
тя до министерството за още един месец отпуск, след което вече ке се дава оставката... Може би ще доживеем и ние да видим малко спокойствие, каквото сме нямали никога.” [26]
Естествено е в една кореспонденция с близки хора да се отминават някои трудности. „Революционерите, както Хаджидимов се изразява за дейците от десницата на ВМОРО, ги подлагат „на жестоки обвинения; на неокачествими измислици, на отвратителни клевети.” [27] В хотел „Бошнак-хан” срещу Сандански е направен опит за покушение, при който загиват двама негови другари. Очакват се изненади и от младотурците. Макар че се водят преговори за съвместна бъдеща дейност и Хаджидимов се надява, че те „ще имат задоволителен край”, [28] серчани се отнасят с резерва към тях. Наблюдавайки хладнокръвно събитията, Хаджидимов допуска възможността от реставрация на стария режим. Това го вижда и Сандански, който запазва боевите кадри на Серския революционен окръг.
Така за Сандански, Хаджидимов и другарите им започват първите дни на хуриета — с надежди и неизвестност. При това те си поставят големи задачи — да организират на легална основа своите сили, да запазят и разширят извоюваните национални и културно-просветни придобивки на българското население от този край. Все пак тези идеи трябва да бъдат защитени, да бъдат приети от широките среди и цялата македоно-одринска организация. Затова през август дейците от Серската група се срещат с ръководителите на Солунския и Струмлшкия революционен окръг. Целта е да се изработи единна тактика. След напрегнати разговори водителите на трите окръга стигат до извода, че борбата на организацията може и трябва _да бъде поставена на легални основи. В този смисъл на 21 август те изработват една проектопрограма на Македоно-одринската организация. Редица факти потвърждават, че в центъра на нейното идейно оформяне стои Хаджидимов. Сам той в писмото си до Александра от 10 август пише: „За сега с вестника работа още не е почнала. Печата се програмата на организацията.” [29] Няколко дни по-късно, на 14 август, излиза така очакваният от българското население документ. В проектопрограмата се посочва, че организация-
172
та „ще се бори за въдворяване на едно положение, при което всяка нация, включително и нашата — българската — да има обезпечени граници за свободно политическо, икономическо и културно развитие”. Ето и конкретните искания, залегнали в документа: „1) пълна демократизация на цялата Отоманска империя, от която Македония и Одринско съставляват неразделна част; 2) самоуправление на областите, влизащи в състава на Отоманската империя; 3) избиране на всички централни и местни законодателни и административни учреждения; 4) пълна свобода на съвестта, словото, на печата, на събранията (митингите) и сдружаванията; 5) премахване на всички национални, съсловни и расови привилегии; 6) всеобщо, задължително и безплатно първоначално образование на матерния език. Разпределяне на държавния и областния бюджет за народното просвещение между различните националности пропорционално на тяхното число; 7) заменяването на постоянната войска с народна въоръжена милиция.” Икономическите искания са формулирани в две точки: „1) премахване на всички права и тегоби, които поставят селското население в крепостна зависимост, и 2) конфискация на султанските и вакъфските земи, отчуждаване от държавата на чифликчийските земи и раздаването им на общините и безимотните селяни.” [30]
За да не се помисли, че организацията изменя на своя основен характер
на въоръжена боева сила, в общата декларация се посочва, че „оръжието не
е сложено и че тя е готова всеки миг да го вземе в ръцете и да продължава
борбата в съответните нелегални форми”. [31]
Новосъздаденото положение изисква нови средства и форми на работа и борба. Преди всичко се налага появата на един независим вестник, чрез който идеите на Сандански и Серската група да станат достояние на тукашните българи и на младотурците. Но това не е съвсем лека работа. Преди младотурската революция не е могло да се помисли за издаването на български вестник в Солун, където всеки българин е бил обект на преследване и малтретиране. Затова в
173
първите дни на революцията тук няма кадри, липсват база и опит. И все пак Хаджидимов не унива. Той не е човек на малодушието и бързото отчаяние. В тези трудни моменти той си спомня примера на Дамян Груев, който още през 1894 г. е редактирал в Солун първия хектографиран вестник „Въстаник”. Или патриотизма на своя другар Никола Наумов, който заедно с Гарванов, Колушев, Тенчев копирал с мораво мастило на канцеларска хартия и обикновен фолио формат своя хектографски вестник „Борба”. Пък и сам той има опит с вестник „Свобода и смърт”, организиран заедно с П. К. Яворов.
Още с решението си да дойде в Солун той разбира, че му предстои да поеме пропагандната дейност на дейците от Серския революционен окръг. Сандански предвижда да му възложи „възлово” място в тази „отговорна работа”. В писмо до Александра от 30 юли той пише: „Със Сандански още не сме приказвали сериозно. Съобщи ми само, че ще ми възложат работа по вестника, който ще издава организацията.” [32] А на другия ден й съобщава: „Главното редакторство възлагат на мене и като такъв ме препоръчаха пред младотурския комитет.” [33]
Като човек с възможности и усет за вестникарска работа Хаджидимов влага много старание за добрия старт на вестника: търси помещение за редакцията, средства за оборудване на печатницата „Аквароне” с букви на френски и турски език, редактори и сътрудници. „В Солун — пише той на жена си — вчера (9 август — б. м., Б. К.) намерихме едно отделение за редакция. И при това в центъра на града срещу Отоманската банка. Да ти е мило да работиш.” [34] Ангажира Тодор Паница, който заминава за Драма, да осигури редакцията с финансови средства. [35] Често посещава двете български книжарници на Самарджиев и Хаджиниколов, където се среща с дошлите от София писатели и вестникари. След една такава среща с Пере Тошев и Страшимиров те са привлечени за негови сътрудници. „И ние с Пере Тошев — по-късно ще си спомни писателят — се видяхме в Солун сътрудници на „Конституционна заря.” [36] И наред с тези организационни грижи, поради липса на редактори и друг персонал, той подготвя и почти целия материал за първия брой
174
на вестника. От Серес, където е заминал по работа, съобщава на Александра: „Довечера и утре ще напиша една-две статии и антрефилета и ще ги изпратя в Солун.” [37]
Главното редакторство на вестника е поверено на Димитър Миразчиев, а не на Хаджидимов. Липсата иа пълно единство сред левицата на тукашните революционери рикошира в разпределението на възловите места и в серската група. „Тук — пише той на Александра — има много амбициозни хора, които искат големи роли да играят и, разбира се, на чужд гръб.” [38] Независимо от това Хаджидимов дава не само името на вестника — „Конституционна заря”, но като съредактор оформя и неговата идейна физиономия.
Вестник „Конституционна заря” се легитимира като печатен орган на Македоно-одринската революционна организация и излиза два пъти в седмицата. В действителност той е печатен орган само на дейците от Серския революционен окръг. [39] Освен на български материалите се печатат и на турски и френски език. Първият му брой излиза на 17 август 1908 г., а последният — на 3 януари 1909 г. Излезлите тридесет и пет броя са скъпа рожба на Хаджидимов. Като най-значим марксист в крилото на Сандански чрез него се формира новата постановка за националните искания, води се системна борба за извършване на дълбока демократизация в икономическия и политическия живот на млада Турция. Той е автор на повечето от основните материали и уводни статии.
Програмата на вестника е очертана в уводната статия „Нашата задача”, поместена в първия брой. След като се оповестява настъпилата промяна в режима на страната, в нея се казва:
„Монархизмът и абсолютизмът са провалени от силите на свободата и демокрацията, по инициатива на военната каста. Младотурското движение не е социално. То е политическо. В него преобладава патриотическият лозунг на младотурската военна и гражданска партия за спасяване на Турция от всякаква външна зависимост и намеса. Абсолютизмът не оказва съпротива пред пристъпа на младотурската революция. Все пак младотурското движение носи и социален характер. Ние не си правим илюзии, че днес-утре
175
ще вкусим от облагите на едно идеално конституционно управление, но ние твърдо вярваме, че повръщане назад към формите на стария режим, към възстановяване на неговото свирепо и кърваво господство е вече немислимо. Обновителните тенденции във вътрешния живот на Турция са излезли от рамките на конспирацията. Те ще победят.” [40]
След като в статията се посочва, че организацията ще участвува с „всичката си легална, а в случай на нужда и на въоръжена активност, в процеса на новите събития и борби”, е определена и главната задача на вестника: „1) да подкрепи енергически младотурското и въобще освободителното движение в Турция, доколкото и докогато това движение бъде в непримирима борба с абсолютическата монархия; 2) като запазва своята пълна самостоятелност в борбата и средствата за тая борба, да изтръгне и наложи на движението всички искания и реформи, които заздравяват и закрепват бъдещите гаранции за един правилен конституционно-демократически режим в духа на организационната декларация и прогреса.” Уводната статия завършва: „В името на тая задача се започва борбата.” [41]
В първия брой на „Конституционна заря” са отпечатани на френски език Програмата на ВМОРО и една Декларация за политическите свободи на населението и средствата за тяхното осъществяване. Поместен е и текстът на Правилника за законодателните избори, подканени са околийските комитети да изпращат сведения за положението в страната. Изобщо първият брой на вестника хвърля поглед върху новото положение в империята след младотурската революция.
В писмата си до Александра (а той й пише почти през ден), Хаджидимов ще продължи да дава редица ценни данни за „биографията” на вестника. „Ние сме вече на работа. Един брой вече изкарахме и сега пишем и събираме материали за втория. Намирам се в най-хубавата и светла стая, с хубаво бюро и всички удобства за работа.” И добавя: „Много работа по липса на персонал.” [42] Затова всеки брой става скъпа рожба на младия журналист. Чрез вестника Хаджидимов и другарите му започват системна борба за извършване на дълбока демократизация в икономическия и политическия живот на Турция. Те стигат до
176
извода, че националните искания вече не могат да се решават по пътя на откъсването на отделни области, а по пътя на вътрешни революционни реформи. Затова когато тук започва да се оформя движението за създаване на т. нар. Конституционни клубове на българското население под турска власт, в броя си от 29 август вестникът се противопоставя на лозунга за областно самоуправление, обявява се против инициативата за свикване на конгрес на клубовете, защото пораждала „нови раздори и разцепления, нова анархия за компрометиране делото на цялата нация”. [43]
Политическото кредо на Хаджидимов се откроява в редица негови материали. В тях той издига такива национални искания, които се превръщат в искания за вътрешни промени в държавния и обществения ред, които трябва да направят невъзможно господството на една националност над друга. Считайки, че политическите и културни свободи са осигурени, в броя от 1 септември Хаджидимов заговорва за балканска федерация. В този материал най-ярко се чувствува перото на публициста. По спорния въпрос за църквите между българи и гърци редакторът смята, че той трябва да се разреши от политическите фактори в страната. Започва да помества материали и за организиране на учителите, оповестява създаването на социалистическа работническа група, настоява за реформиране на Екзархията.
Някои дейци от Солун и Струмишко, както и някои серчани отиват твърде далече в своето отоманизиране. Повлияни от иттихатчийските кръгове, те поддържат отоманските централистични действия, като отричат всякакви минали придобивки от епохата на Възраждането, между които и националния политически институт — Екзархията. Така например в статията „Училищният въпрос и Екзархията”, печатана в „Конституционна заря”, [44] се стига до крайности. Хаджидимов не споделя искането да се постави Мирския учебен съвет под надзора на турското министерство на народната просвета. Наред с това се забелязва опасност от консервативна умереност в действията на младотурците, които започват да теглят назад. Това обезпокоява дейците на Серската група. Жената на Т. Паница Ек. Измирлиева си спомня: „Често се събираха на
177
съвещание у нас при важни моменти. Вземаха решение за изтръгване права за селското и градското население от младотурското правителство, подготвяха населението за икономическа легална борба, организираха тютюнопроизводители и тютюноработници за борба срещу експлоатацията.” [45]
Димо Хаджидимов като най-значим марксист в организацията участвува в решаването на тези въпроси в условията на млада Турция. Преди всичко той воюва за утвърждаване на икономическата и културно-просветна политика на Сандански. Често посещава квартал „Трансваал”, където се среща с български работници от Алтиневите фабрики за керемиди и брашно, пътува из областта и разговаря със селяните от чифлиците. Една част от селяните живеят в собствени къщи и дават половината от доходите си и един ден ангария на господаря си, а други, които живеят в чифлика, нямат нищо свое. За втората група селяни Хаджидимов ще напише: „Те са истински парии, лишени от стряха, от добитък, от педя земя; те не могат да имат никакъв дял от плодовете на своя кървав труд... Той е роб в истинския смисъл на думата.” [46]
Първото разочарование на Хаджидимов от младотурския режим идва от забавянето да се реши т. нар. въпрос „спорни черкви и училища”. При него в редакцията пристигат писмени изложения от десетки села, в които се настоява да се удовлетвори молбата им: „да се черкуват и учат на матерния си език и властта да ги счита за такива, каквито са всъщност — по народност българи.” [47] В такива мигове той търси примера на баща си, който при по-трудни условия се е борил за българщината. И чрез вестника воюва за разрешаването му, защото според него той не е само черковен и училищен въпрос, а преди всичко народен въпрос.
Второто разочарование идва от резултатите от законодателните избори през есента на 1908 г. Въпреки реалните възможности за успех, в парламента влизат само четирима депутати представители на българското население. В доклад на дипломатическия чиновник в Солун А. Шопов се посочва: „Българите са най-силният и най-многобройният елемент в Македония, но те с разделението си на два враждебни лагера дадоха силно оръжие на враговете да ги унищожат.” [48]
178
На 3 август 1909 г. в Солун се провежда учредителният конгрес на Народно-федеративната партия (българска секция), а в. „Народна воля” обединява в. „Конституционна заря” и в. „Единство” и става неин официален орган. Макар че програмните искания на новата партия са в духа на манифеста на Сандански от 18 юли 1908 г. и проектопрограмата на Вътрешната организация, поради идейни различия в нейното Централно бюро не влизат Сандански и неговите другари. Така още в своя зародиш партията се разцепва. След като от бр. 6 Димитър Влахов става главен редактор на в. „Народна воля”, той открито започва да воюва срещу Сандански и окръжаващите го социалисти и особено срещу Хаджидимов. [49] Напразни са очакванията на Влахов да намери широка подкрепа. „А с опълчването си срещу Димо Хаджидимов, най-изтъкнатият марксист между федератистите — пише Ю. Анастасов, — Димитър Влахов изгубва поддръжката и в средата на останалите около него социалисти.” [50]
През януари 1909 г. Димо Хаджидимов напуска Солун.
Когато Хаджидимов се връща в София, той започва работа в Министерството на земеделието и държавните имоти. След напрегнатия журналистически труд и политическа дейност в Солун тук чиновническата работа му изглежда необичайно спокойна. Тя не съответствува на горещия му темперамент. Свикнал на напрежение и борба, той търси поле за дейност. И го намира. Сам жертва на жилищния проблем, като служител той ежедневно се сблъсква не само с експлоатацията на работниците от столицата, но и с незавидния им живот в ниските бордеи на Ючбунар и другите бедняшки квартали. Затова се захваща да проучи истинското състояние на жилищния фонд на работническа София. Разбира се, пътят до разрешаването на това право е доста дълъг и труден. И все пак на 15 март 1910 г. той получава открит лист от софийската община, която поема ангажимента да му съдействува „в предприетата от него анкета по жилищния въпрос в столицата”. В открития лист, който му дава право на проверки, изрично се посочва, че анкетата „няма ни-
179
какви фискални съображения, а чисто научни”. [51] След няколкомесечни проверки обобщените от Хаджидимов резултати са покъртителни. Особено печално е състоянието на жилищата в бежанските квартали. Освен на своята служба в министерството анкетьорът предоставя обобщените материали на ЦК на партията и ОРСС, които засилват борбата си в защита на столичната беднота.
Болката на Хаджидимов се засилва при мисълта, че младотурският преврат и конституционният режим в Турция не донасят никакви промени и обновления. Те не само не ликвидират системата на ориенталския абсолютизъм, но и не изглаждат националните противоречия, не създават никакви условия за развитието на различните народности в рамките на империята. Вместо създаване на демократична държава с равноправие на живеещите в нея националности, комитетът „Обединение и напредък” я превръща в централизирана националистическа империя. „Младотурците — пише в. „Работническа искра” — застанаха пред света като „палачи и кръвосмукачи” на трудещите се маси в Македония и цяла Турция.” [52] Писателят А. Страшимиров громко се провиква: „Настъпи кървавата лъжа на хуриета.” [53]
А в това време ВМОРО продължава да бъде разединена революционна сила. От нея се отделя групата на Сандански и фактически серчани създават отделна организация. Те отново поемат пътя на четническата борба. В писмо от 24 септември 1910 г. Наумов пише на Хаджидимов: „За Яне нищо отскоро не съм чул. Крие се по някои села и чака какво ще му донесе орисията. А тя много скоро ще му дойде на гости. Военното положение ще му донесе пак... стария начин на живот.” [54] А в друго писмо, изпратено на 12 декември, Наумов пише: „Яне е тука. Той ти се сърди, че не си тръгнал по неговия акъл.” [55]
Както и в други вододелни моменти Сандански и Хаджидимов използуват различни форми на борба. Единият е войвода, другият — идеолог. Единият е роден да броди с пушка в ръка из планините, другият — да държи перо, остро като щик. Народът ще нарече единият „Царот на Пирин” и страшилище за бейове и врагове, а другият — „чиста съвест”, безукоризнено
180
чист и предан на делото. Формално пътищата им са различни, но в действителност те вървят успоредно към една цел. Пищовът и перото са неделими оръжия в една националнооаюбодителна борба.
Освен това и от вътрешността на България Хаджидимов не престава да подпомага революционната организация. Когато младотурското правителство издава закон против четите, той тръгва из крайграничните райони и създава мрежа от помагачи и бази за тяхната прехрана. Препоръчва на Михаил Лазов да стане секретар-бирник в с. Самораново, Дупнишко, с надеждата, че ще бъде „полезен на македонското дело”. „Занапред — спомня си думите му Лазов — изпълнявай нарежданията на Сандански, с когото съм в постоянен контакт.” [56] В резултат на това в селото слизат четници от балкана и закупуват овце, кози и други храни. „Това се повтаряше повече от десет пъти” — по-късно ще си спомни Михаил Лазов. [57]
През 1910 г. вестите от Македония стават все по-тревожни: използувайки някои дребни провокации, младотурците започват обмислени акции за обезоръжаване на българското население с брутален терор и жестокост; върху част от земите на българското население те правят опит да заселят хиляди мюсюлмани, т. нар. мухаджари от Босна и Херцеговина; налагат ограничения в църковното и училищното дело.
Тези новини Хаджидимов посреща с болка и възмущение. Върл противник
на терористичните действия, той осъжда опита да бъде изменен етническият
състав на населението в Македония и Одринско, страда от проиграната идея
за равноправие на всички народности в империята. И все по-често сяда на
масата и взема белия лист. И все по-често перото му търси печатна трибуна,
за да бъдат чути — от приятели и врагове — тревожният глас и будната му
съвест.
В края на лятото на 1910 г. публицистът Никола Наумов започва подготовката на нов български вестник в Солун. Появата на печатна трибуна в условията на настъпление на младотурците е наложителна, защото „едно и половина милионно българско население в империята бе останало без всякакъв свободен и неза-
181
висим орган — празнина, дълбоко чувствувана от всички”. [58] Макар и да среща множество пречки за издаването му, смелият патриот и амбициозен журналист не се отказва от идеята си — търси средства да го финансира, осигурява хартия и печатница. Но твърде много се затруднява при намирането на редакционни работници и сътрудници. В този труден момент той разчита на опитното и талантливо перо на Хаджидимов — ако не се съгласи да отиде на постоянна работа в бъдещия вестник, то поне да стане един от редовните му сътрудници.
За да се срещне с Хаджидимов, на 14 август 1910 г. Никола Наумов идва в София. Неуспял да го намери и да разговаря, седмица по-късно Наумов му пише: „Слушай драги! Уреждам и най-късно след 10—15 дена ще почна в Солун на мое име ежедневен български вестник „Право” (вместо „Македония”, което име дразни младотурците). Хора за работа тук съвсем няма. А иска ми се да го направя нещо особено. Материално съм го обезпечил за една година, па каквото аллах даде.” След тези осведомителни думи Наумов настоятелно го моли: „Искам обезателно твоето сътрудничество, макар и от София (не се решавам да те каня да напуснеш службата си, защото е невъзможно).” И все така категорично: „Питам те: мога ли да разчитам на две статии неделно от тебе? Срещу тях ще имаш месечно 100 лв. По-сетне, ако завърви, и повече.” И все по-оптимистично и уверено: „Разбира се, за отказ не помислям.” Или: „Чакам незабавно съгласието ти!” [59] За да бъде сигурен, че писмото ще намери адресанта, и то час по-скоро, Наумов го изпраща по познатото и на Хаджидимов лице Тодор Станков. [60]
Когато получава поканата на Наумов, Хаджидимов е в домашен отпуск и „както всички голтаци” се е заел да ремонтира къщата си. От по-нататъшната кореспонденция между двамата приятели личи, че се намира в тежко финансово положение. Човек на перото и носещ дълбоко в себе си болката по измъчена Македония, той сам търси трибуна да изрази разочарованието си от младотурците и цялата политика на великите сили спрямо съдбата на поробеното население в империята. Макар че вестникът е обявен за
182
„независим”, той се финансира от „Конституционните клубове”, поради което Наумов го уверява: „Твоето участие ще зная само аз.” [61] По-важното в случая, от което се вълнува Хаджидимов, е: какво ще бъде политическото кредо на бъдещия вестник. Затова още във второто си писмо от 2 септември 1910 г. Наумов му пише: „Що се отнася до направлението на вестника, знай едно, че ще ратувам за сближаване на всички наши политически течения, а за другото — знаеш ме: не мога да не бъда българин, какъвто си и ти. Впрочем, тия работи сами по себе си ще излязат на свет.” [62]
Така преди още да се е появил първият брой на в. „Право”, Хаджидимов става съпричастен на редактора, спомага за изясняване на политическата насоченост на вестника — да воюва за обединяване на всички политически сили в името на националната кауза. Това личи от по-нататъшната кореспонденция между двамата приятели. Писмата носят белега на делови, професионален разговор: обменят се мисли за отделите на вестника, за сътрудници и проблематика. Често Наумов пише за трудността си при намиране на редактори и уж между другото отново подхвърля: „Ако ти би могъл да дойдеш тука и да седнеш на редакторската столица, първото възнаграждение, което сега бих могъл да ти предложа, няма да бъде по-малко от 300 лв.” [63] Навярно Хаджидимов му е поставил някои условия, та Наумов бърза да ги елиминира: „Ти знаеш колко скъпо ценя твоето сътрудничество, за да има нужда да ми поставяш твои условия.” [64]
Макар че Хаджидимов не отива на работа при Наумов в Солун, страниците на в. „Право” ще носят отпечатъка на неговата идейна позиция и неспокоен темперамент, което личи от основните статии в раздела „Политически бюлетин” на международна тема, излезли най-често от неговото перо. Това личи и от уводната статия „Първа дума” в първия брой, който излиза на 18 септември 1910 г.: „Хаос владее в държавния и политически живот. Затова абсурдни са всякакви писани политически програми. Програмата на един политико-обществен вестник в Турция се обуславя от самите условия и обстоятелства. Разчистването на безупречния хаос, който парализира всяка инициатива и удушава всяко прогресивно проявление, ще бъде най-
183
първата и пряка задача на вестника.” И по-нататък: „Частно по днешните работи, вестникът ще ратува преди всичко за постигането на пълно съгласие и единомислие между всички течения по най-важните и кардинални въпроси от политико-обществен и национално-културен характер. Всичко останало времето и обстоятелствата ще определят.” [65]
По предварителна уговорка с редактора някои от темите Хаджидимов си избира сам. „Някои — пише му Наумов — ти сам ще избираш, някои ще ти препоръчвам аз оттука.” [66] Наумов го съветва „внимателно” да следи българския печат” и „се ще се налучкаш на теми”. [67] След като определя темата на първата статия „Кратък обзор на вътрешното положение на Турция”, редакторът предупреждава своя сътрудник: „На първо време по-спокойно и непредизвикателно, а сетне — по-свободно.” [68]
Зареждат се дни на активна работа — отдавна перото на Хаджидимов не е било така плодовито. Всеки понеделник, четвъртък и събота той отива до пощата, когато по съвета на Наумов „ще трябва да пуска плика с ръкописа”. [69] И вместо исканите две-три статии, още преди да излезе първият брой, Хаджидимов изпраща пет. „Плодовит си, дяволе! — тържествува редакторът. — На 17 того изпратения материал (5) получих. Всичкия ще бъде употребен.” [70] Явно темпераментният публицист трудно е въздържал перото си, та Наумов отново го предупреждава: „Един само съвет: Въздържай малко повече езика, понеже военните съдилища окачват въжето...” [71]
Когато в Солун започва да излиза информационният ежедневник „Право”, положението на българите в Македония е крайно критично. С помощта на Хаджидимов вестникът слага пръст в раната: публикува материали за обезоръжателната акция, която поради своята жестокост всява ужас в незащитеното българско население. Чрез редица статии на Хаджидимов вестникът правилно очертава международния живот и най-важните събития в него. Още в първата си статия за вътрешното положение на Турция той го определя като „твърде ненормално”. [72] Наумов му напомня да следи централния печат и по-специално „Русское слово”. Във връзка с изявленията на един младотур-
184
ски депутат редакторът го моли да „нахвърли незабавно една здраво издържана и въздържана статия”, която очаква „с първата поща”. [73]
Перото на Хаджидимов е силно, въздействуващо. Той въстава срещу обезоръжителната акция, която счита като позор за властта на младотурците. „Слушай, брат — предупреждава го Наумов (за кой ли път!) — утре-други ден ще осъмнем под военно положение. А добре знаеш, че военните съдилища хич не се шегуват — окачват ти въжето й прощавай!” И го предупреждава: „Ние ще трябва не само да намалим тонът, но и още да се оставим от севдата да дращим по политически вътрешни въпроси, защото, както да го въртим и сучим, се харно за турците няма да кажем.” [74] Тези мисли на редактора се отнасят преди всичко за статията на Хаджидимов „Преди две години и сега”, в която авторът с остър сарказъм прави точен социологически разрез на младотурския режим, имащ претенциите да играе ролята на „революция”. Разбира се, статията не бива отпечатана, а остава да „почива в чекмеджето” на редактора. Обяснявайки причината, Наумов се мотивира с думите: „Трябва да поизчакаме да измине и тоя вятър. Боя се да не ми спрат вестника.” Препоръчва на своя сътрудник да се захване с „домашните ни работи: екзархия, църква, училище, общини, обединение на разните течения и пр.” И заключава: „На тия теми можеш да пишеш каквото щеш и можеш да издигаш тона по-високо от главата си — това е наша домашна работа.” [75]
Това не е съвсем по вкуса на Хаджидимов, но той влиза в положението на редактора. И започва да изпълва страниците на вестника с „домашни теми”: пише по спорния въпрос за църквите; настоява за реформиране на Екзархията, за да може тя да отговори на нуждите на живота; предлага учебното дело да се повери изцяло на Мирския съвет и в общините да проникнат мирски елементи и др. Доволен от своя сътрудник, Наумов възкликва: „Неизчерпаем си — дявол да те носи!” И добавя: „Искаш теми — ето ги: 1) Програмата на „атаманската прогресивна партия”, т. е. на Панче Дорев, която ти пращам. Критика — сатър! Само това заслужава тоя шмекер, който е роден за хамалин, а иска да играе крупна политическа роля. 2) Пак по екзар-
185
хията — но по нуждата за свикване на народен събор и пр. 3) Пак за разоръжаването, обаче от гледище на големите закани на българите за новия режим. 4) Мухаджарският въпрос. 5) Аграрният въпрос. 6) и пр. и пр.” [76]
Така ще бъде до април на 1911 г. Обликът па в. „Право” ще носи много от разбиранията и почерка на Хаджидимов. Правейки преглед на събитията през изтеклата 1910 г., той подчертава, че тя е била изпълнена с много злини: унищожена е свободата за създаване на национални политически сдружения, посегнато е върху сигурността и спокойствието на нетурските народи в империята, както и върху всички права и традиции, които историята е създала и без които е немислимо съществуването на това население в империята. В своите кореспонденции от София Хаджидимов вярно очертава политико-стопанския живот и в България [77]. В редица фейлетони той поставя на прицел порядките на екзархийската управа, както и средствата за изкореняване на нелегалните движения в империята. „Що я удари напоследък на фейлетони?” — пита го редакторът. И след като посочва, че някои от тях са „много серт” и че се бои „от отговорности” за публикуването им, отново му напомня: „Бъди внимателен, когато пишеш, защото и така някой ден ще се търкаля главата ми по солунските сокаци... Седни и пращай повече статии, за да не се намирам на тесно.” [78]
Постоянните „предупреждения” към сътрудника да не бъде така „пиперлия” не е в характера и разбиранията на Хаджидимов. Разочарован, той иска да каже истината, да разобличи порядките на младотурците, които според Димитър Благоев се залавят за Хамидовата политика „да омаломащят отделните народности, да отслабят болгарската народност, да разпокъсат нейната компактност”. [79]
Пък има и нещо друго — въпреки обещаното възнаграждение Наумов не изпраща нито стотинка. В писмото си от 10 януари 1911 г. той пише на Хаджидимов. „Надявам се тия дни да те позарадвам. Само имай търпение и стягай корема.” [80] Затънал в борчове по вестника, четири месеца по-късно редакторът се извинява, че не може да уреди сметката „за нашите зимания и давания”. „След изгубване на доверието —
186
тревожи се Наумов — да те каня да пишеш, нямам тупе. Оставам на тебе сам да решиш.” [81]
Въпреки тежкото си материално състояние Хаджидимов продължава безплатно
да сътрудничи на в. „Право”, разочарован от безпътицата и разцеплението
във Вътрешната революционна организация. И с болка ще напише: „След младотурския
преврат не остана нито спомен от нея и нейната революционна независимост.
Тя умре напълно с приближаване епохата на войните.” [82]
А хрониката на предвоенните месеци на 1912 г. става все по-тревожна.
През лятото подготовката за война с Турция достига кулминационната си точка.
Военните и дипломатическите подробности на съюза между балканските държави
са уточнени.
С известие от 26 януари военното окръжие в Дупница съобщава на Хаджидимов,
че в случай на мобилизация трябва да се яви в Първа полска болница в Самоков.
[83] По това време той работи като инспектор в Министерството
на търговията, промишлеността и труда. Увеличили предвоенното си производство,
индустриалците засилват експлоатацията особено на женския и детския труд.
Със заповед на министъра от 12 април се разрешава на контролиращите органи
да съставят актове на нарушителите на закона. Макар и ограничен в действията
си Хаджидимов е безпощаден към тези индустриалци, които не регистрират
работещите жени и деца. Санкционира грубите нарушения, следи реда при раздаването
на работническите книжки. Като член на една комисия за проверка условията
на труда в мина „Перник” той представя обстоен доклад в защита на рудничарите.
[84] Като началник на индустриалното отделение, която
длъжност заема от 9 юли 1912 г., Хаджидимов получава по-големи права за
контрол над индустриалците, които често си служат с подкупи. „При него
в кабинета му идва индустриалецът Беров — спомня си Александра — и без
да го забележи Хаджидимов пъха 20 хиляди лв. под масата му. Като после
ги намерил, Димо отива при Беров с думите: „Вземи си парите и да знаеш,
че концесия няма да получиш.” [85]
187
В края на септември правителствата в София, Белград, Атина и Цетина обявяват обща мобилизация. Пет дни по-късно, на 5 октомври 1912 г., пламва Балканската война. За македонския боен театър потегля и 7-ма Рилска дивизия, в която е мобилизиран подофицерът Димо Хаджидимов. Към дивизията са причислени революционните чети от Щипско. Той участвува в стремителния поход на войници и опълченци по долината на р. Струма към Серес, в решителните боеве при Царево село и Кочани, а след това и в победния марш към Солун. Мисълта за освобождението на българското население от останалите под робство области поражда небивал героизъм у войниците.
На 30 октомври 1912 г. първите две хиляди български войници влизат в Солун. В състава на 14 македонски полк, идващ откъм Радовиш, е и Димо Хаджидимов. През следващите два дни и други български военни части влизат в града, в който се съсредоточава близо четиридесетхилядна българска армия. [86] Българското население в града начело с управляващия Солунската българска митрополия архимандрит Евлогий ги посреща възторжено.
Само за няколко дни първата Балканска война завършва с победа над Турция. Сякаш над Македония изгрява свободата. Радостта от победата обаче е кратковременна. Още по време на военните действия гръцките и сръбските войски се превръщат в истински окупатори. Започва се разправа с четите на Вътрешната революционна организация, които участвуват в извоюването на свободата на Егейска и Вардарска Македония. На 30 октомври в Солун ЦК на ВМОРО свиква съвещание, на което присъствуват видни революционни дейци и войводи от цяла Македония. [87] Участниците в съвещанието с тревога констатират, че сръбските и гръцките войски действуват в пълен разрез със съюзническите договори с България и че това ще се яви като сериозна пречка за българското национално обединение. На делегацията, изпратена от съвещанието в София, министър-председателят Ив. Ев. Гешов заявява, че той и неговото правителство няма да допуснат нито една педя българска земя да бъде заграбена от други. [88]
В такава обстановка намиращият се в Солун Хаджи-
188
димов приема предложението на директора на в. „Право” Никола Наумов да започне работа в редакцията, След толкова време и очаквания най-после идеята на Наумов да привлече при себе си Хаджидимов се сбъдва, но за съвсем кратко време — на 3 ноември 1912 г. вестникът е спрян от властта в Солун. Редакторите от в. „Право” А. Томов, П. Димитров и П. Шатев създават редакционен комитет и започват издаването на нов политико-обществен вестник — „Беломорец” — с отговорен редактор Ив. Недялков. Хаджидимов е привлечен за сътрудник на вестника и отново заживява с тревожните дни на цяла Македония. Както се посочва в уводната статия на първия брой на „Беломорец”, неговата задача ще бъде „да държи българското общество в течение на развиващите се със светкавична бързина събития” и да ги подложи „на сериозна обективна преценка”. Според статията вестникът ще ратува за Македония в границите на България и „ако това е невъзможно... да влезе като самостоятелна държавна единица в бъдещата Балканска конфедерация”. [89]
Тази програмна задача на вестника се доближава до разбиранията на социалиста Хаджидимов. Това се чувствува и от някои материали, в които се прокарва идеята, че Македония трябва да бъде съединително звено между балканските държави, че чрез демократични порядки могат напълно да бъдат гарантирани интересите на всички влизащи в нейните граници националности. „Македонският българин — пише в. „Беломорец” — ще се противопостави на всяко разкъсване на Македония.” [90] Гръцките военни власти в Солун въвеждат предварителна цензура и на 5 ноември 1912 г. редакторите на вестника са дадени под съд. [91] Последният, 5 брой на в. „Беломорец” излиза на 6 ноември 1912 г.
В тези дни противоречията между София, Белград и Атина, подклаждани от империалистическите държави, се изострят. Арбитражът на руския император, предизвикан от правителството на Сърбия, за да ревизира споразумението с България за границите, се явява в полза на Сърбия. Опасността от нова война изглежда неизбежна. На 16—17 юни 1913 г. започват военните действия между България и съюзените сърби, черногорци и гърци.
189
Българите в Солун са нападнати от гърците. След заминаването на 7-ма Рилска дивизия за Булаир обиските на българските къщи и арестите зачестяват. Българите оказват сериозна съпротива при защитата на българските училища. В спомените си Павел Шатев пише: „В Солун една дружина от 14-и Македонски полк от храбрата 7-ма Рилска дивизия, след като внезапно бе обкръжена и коварно нападната от многобройната гръцка войска, трябваше мъжествено да се защищава, да се бие, да пролее скъпа кръв. В продължение на 12 часа храбрата дружина, макар и пръсната в Солун в отделни помещения, отблъскваше яростните атаки, придружени с убийствен артилерийски огън на гръцката войска, докато на другия ден бе принудена да сложи оръжие пред довчерашните „съюзници”. [92]
Един от тези храбри войници е Хаджидимов. Той е свидетел на грабежи, изтезания и безжалостни избивания на българското население. На парахода „Екатерина” е убит и хвърлен в морето последният управляващ солунската епархия архимандрит Евлогий. На парахода „Мариета Рали” намира смъртта си н секретарят на солунската българска община Христо Батанджиев. С един от тези кораби заедно с цялата дружина и много цивилни българи Хаджидимов е изпратен на заточение на о. Трикери.
От този момент животът му откъм факти съвсем избледнява. Дори най-усърдните старания за докосване до точни сведения са безплодни. И все пак — сам той оставя дирята към средиземноморския остров. От многото писма, които изпраща до семейството си в София, стигат само две-три. Макар че пленникът не се оплаква, цензурата пуска само тези, в които изтощената ръка едва написва: „Не се безпокойте за мене, със здравето съм добре.”
А пленническата участ е нетърпима.
Южният остров е станал остров на смъртта. Гладът, мизерията и маларията изпълват с трагизъм пленническите дни и нощи, гасят пламъка във войнишките очи. А те — черни, кафяви или сини — се губят под стрехата на хлътналите очни орбити. Маларията смалява войнишките тела като бити от градушката житни снопи. Южното небе е слязло толкова ниско в зениците на другаря му Иван Пигов от с. Рила, прико-
190
ван на легло, че той се чувствува като в гроб. Хаджидимов, също съсипан от коварната болест, намира сили да му внуши, че ще оживеят и ще се върнат по домовете си. И отново пише до семейството си: „Не се безпокойте за мене, със здравето съм добре.”
Когато болестта съвсем го поваля, той копае гроба си сам — не иска да затруднява изнемощелите си другари. Нали е най-страшно да легнеш в земята без гроб и безимен. И ръката, написала толкова възторжени думи за мира, за бъдещето на хората, си приготвя прост дървен кръст с надпис: „Тук почива Димитър Димитров”. А в писма до близките си със сетни сили отронва: „Не се безпокойте за мене, със здравето съм добре”.
Така ще минат три пленнически месеца — на ръба между живота и смъртта.
Неговият другар Иван Недялков тръгва по следите му. След дълга преписка,
с помощта на няколко посолства, най-после с един кораб Хаджидимов се завръща
в пристанище Варна. Тежко болен, завит в едно одеяло, признателните варненски
докери го поемат от кораба, за да възвърнат живота му. Войникът се завръща
при семейството си с всичко, което може да му даде една опустошителна война.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 10.
6. Това личи от преписката му с редица дейци на ВМОРО.
7. ЦПА, ф. 229, оп. 1, а. е. 19, л. 18. .
8. Пос. Бюлетин, № 7, 10. VII. 1919, с. 12.
9. Д. Г. Гоцев. Идеята за автономия като тактика в програмите на националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1893—1941. С., 1983, с. 23 и сл.
11. Сп. „Македонска мисъл”, кн. 3—4, 1945.
12. Сп. „Македонски вести”, бр. 23, 1935, с. 1.
13. ЦДИА, ф. 176, а. е. 140, л. 147.
14. Борбите на Македония и Одринско..., с. 706.
17. Възп. лист „Яне Сандански”.
19. Сборник Солун. Издание на възпитателите и възпитаниците от Солунската българска гимназия. С., 1934, с. 12.
21. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 29. VII. 1908.
23. Пак там, писмо на Д. Хаджидимов от 15. VIII. 1908.
24. Пак там, писмо на Д. Хаджидимов от 1. VIII. 1908.
25. Пак там, писмо на Д. Хаджидимов от 29. VII. 1908.
27. В. „Конституционна заря”, бр. 1, 17. VIII. 1908.
28. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 29. VII. 1908.
332
30. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 144, л. 63—68.
31. В. „Конституционна заря”, бр. 1, 17. VIII. 1908.
32. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 30. VII. 1908.
33. Пак там, писмо на Д. Хаджидимов от 31. VII. 1908.
35. Борбите на Македония и Одринско..., с. 699.
37. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 2. IX. 1908.
39. Солунски и Струмишки революционен окръг издават в. „Единство”, редактиран от Хр. Чернопеев.
40. В. „Конституционна заря”, бр. 1, 17. VIII. 1908.
42. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов ог 21. VIII. 1908.
43. В. „Конституционна заря”, бр. 29, 10. XII. 1908.
44. Вж. по-подробно пос. сб. Солун, с. 240—241.
45. Борбите на Македония и Одринско..., с. 760.
46. В. „Работническа искра”, 1909.
47. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 472, л. 10.
48. Пак там, а. е. 145, Солун, 27. X. 1908, Доклад на А. Шопов, л. 109.
49. Ю. Анастасов, пос. съч., с. 20.
51. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 369.
52. В. „Работническа искра” от 19. VIII. 1910.
53. Борбите на Македония и Одринско..., с. 699.
54. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 231.
58. В. „Право”, бр. 1, 18. IX. 1910.
59. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 227.
65. В. „Право”, бр. 1, 18. IX. 1910.
66. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 228.
333
73. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 230.
78. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 238.
79. Сп. „Ново време”, кн. 7, 1910, ст. Турция и България.
80. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 236.
82. В. „Освобождение”, бр. 9, 9. VI. 1921.
83. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 13.
86. В. „Беломорец”, бр. 1, 2. XI. 1912.
87. Д. Г. Гоцев, пос. съч., с. 33.
89. В. „Беломорец”, бр. 1, 2. XI. 1912.