ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В ЮГОЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ И ЗА „ИСТОРИЧЕСКИТЕ ЗАПИСКИ НА КОТЕ ПОПСТОЯНОВ ПО „ПЪРВОТО МАКЕДОНСКО ВЪСТАНИЕ” ПРЕЗ 1876 Г.
(Д. Дойнов)
Наскоро след Освобождението — през 1884 г. българската общественост е изненадана от появата на том първи на „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, посветени на българското националноосвободително и революционно движение през 60-те — 70-те години на XIX в. Вторият том — описващ подготовката на Априлското въстание, излиза през 1887 г., а третият — за последиците от въстанието, за митарствата по затвори и съдилища, е издаден посмъртно през 1892 г. Изненадата постепенно отстъпва място на опита за оценка, на добавки и притурки от участници във въстанието и очевидци, които се чувствуват ощетени и длъжни да внесат своя влог за разкриване на историческите събития и в други райони, да прибавят своята правда към оповестената от летописеца „света истина”.
След 1901 г., когато за пръв път официално се чествува Априлското въстание, когато се появяват записки и спомени за Средногорското, Баташкото, Новоселското, Дряновското и други въстания, участникът в т. нар. Разловско въстание в Пианечко, Коте Попстоянов, отдавнашен вече жител на гр. Кюстендил, чувствува нужда да прибави исторически данни и за въстанието в Източна Македония — „първото македонско въстание”, за разлика от последвалите го Кресненско-Разложко, Джумайско и Илинденско-Преображенско. Захваща се за перото и успява през 1903 г., пак в Кюстендил, да издаде своите спомени.
* * *
До каква степен революционните събития от 1876 г. обхванаха и Югозападна България и по-специално Македония и какво е мястото на Разловското въста-
5
ние в общата Априлска епопея? Да се опитаме да дадем, макар и кратко, отговор на този въпрос, разбира се, на основата на досегашните исторически проучвания и на съществуващата наша и чужда документация. Отговор, който по наше мнение, ще улесни читателя при прочита на „Записките” на Коте Попстоянов.
Гюргевският революционен комитет — ръководен и организационен център на българската национална революция — разделя страната на окръзи, като част от Югозападна България включва в революционен окръг с център София. Имаме основание да смятаме, че за главен апостол на окръга е бил определен Никола Обретенов. Този факт срещаме в по-късните спомени на Стоян Заимов и на Никола Обретенов. Н. Обретенов е един от създателите на Гюргевския комитет и главно действуващо лице в него. Поради това едва ли членовете на комитета биха му определили ролята на помощник. На 31 декември 1875 г. [*] Н. Обретенов пише от Гюргево: „А колкото за пътни разноски от тука до определеното ми място, ми се дадоха 15 лири, но те едвам ще стигнат, щото твърде надалеко ме пращат, кажи, че къде Македония... Мойто място е твърде добро, но и в най-гъстия аскер.” [1] В писмо от 14 януари 1876 г. Обретенов пише до Тодор Чунчулов: „Аз тези дни ще тръгна с един офицер (Никола Славков — Д. Д.) за определеното си място, а брат ми, Икономов и Драгостинов ще отидат за друго място, тъй също и другите, каквото Волов, Стамболов и други някои.” [2]
Ето защо може да се твърди, че Н. Обретенов заедно с Н. Славков е определен
за отделен окръг — Софийския — който, както сам той пише, обхваща областите
и „къде Македония”. Категоричността на Обретенов, че само те двамата със
Славков са изпратени в набелязания окръг, е достатъчно указание, че се
касае за отделен окръг, различен от тези, в които отиват другите апостоли.
[3]
*. Датите са дадени по стар стил.
1. Априлското въстание 1876. Сборник документи, т. 1, С., 1954, с. 58—59.
3. В спомените си Ст. Заимов и Н. Обретенов недвусмислено твърдят, че са съществували пет окръга, но не са единни за реда и номерацията им — вж. Заимов, С. Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов, С., 1885, с. 74—75; Обретенов, Н. Спомени за българските въстания, С., 1942, с. 248.
6
При създадената обстановка — арестуването на Славков и оттеглянето на Обретенов във Влашко поради подозрителността на турската власт в района — до фактическо изграждане на самостоятелен революционен окръг, особена подготовка и въстание тук не се стига. В случая обаче по-същественото е, че Гюргевският революционен комитет въз основа на съществуващия опит и революционна практика отпреди предвижда да включи организационно в подготвяното въстание през 1876 г. голяма част от Югозападна България.
При все това част от югозападните български земи, по-точно Банско-Разложкият край, в хода на подготовката на Априлското въстание е включена в мрежата на IV (Панагюрски) революционен окръг, а Неврокопско, Сярско и други съседни райони изпитват непосредственото влияние на революционната агитация, както и на последствията от това.
Доскоро българската историческа литература се опираше само на спомените
на местни дейци, за да представи широката подготовка за въстание на населението
от тези райони. [4] Откритите напоследък наши и особено
чужди документи, посочени по-нататък в изложението, дават по-ясна и конкретна
картина на събитието.
4. Филипов, Н. п. Якоруда, Разложко. С., 1933, с. 56—63; Панайотов Асянчин, И. п. Принос за изучаване на Разлога и по-частно на с. Баня (Разложка). Пловдив, 1905, с. 25—55; Дивизиев, И. Разложките българи и Априлското въстание. — Истор. преглед, 1965, № 2, с. 68—73; Торбов, Ц. Спомени на свещеник Сава Ив. Докторов. Църковните борби. Средногорското въстание. Въоръженият протест против Берлинския договор, С., 1936. Историкът на Априлското въстание Д. Т. Страшимиров не разполагал със сведения за революционната подготовка в Банско-Разложкия край през 1876 г. „За Банско — пише той — ние нямаме никакви сведения. Дали апостолите са стъпвали там или не — това е тъмнина... Отон Иванов намеква в записките си, че Тодор Хайдутина от Радилово, който собствено по произхождение бил банчанин, обещавал на Бенковски да организува оня край, ала, както може да се очаква, нищо не направил. Сам З. Стоянов никъде не ни дава по-обстоятелствени сведения за това” (Страшимиров, Д. Т. История на Априлското въстание, т. 2. Пловдив, 1907, с. 133).
7
Революционните окръзи, начертани от гюргевските дейци, не са с точно определени граници. Пред апостолите стояла задачата да обхванат възможно най-широко българските земи, по-голям брой селища и по-значителна част от българското население. Същото се отнася и за IV революционен окръг. Първоначално тук са създадени комитети и е изградена революционна мрежа в най-близките до центъра — в случая Панагюрище — села и градове. [5] Един от главните градове в района, на който се възлагат надежди, е Пазарджик, който като „централно място е владеял околните близки села”. [6] Пазарджишкият революционен комитет е образуван в началото на февруари в присъствието на Г. Бенковски. [7] Още тогава се съставя комисия със задача да агитира и разпростре революционното дело в съседните селища — Пещера, Радилово, Батак и други.
На 17 февруари Г. Бенковски за втори път посещава Пазарджик. След като
се запознава с дейността на комитета, той дава указание за още по-голямо
разширяване на революционната мрежа. „Бенковски каза — свидетелствува в
записките си членът на Пазарджишкия революционен комитет Отон Иванов, —
че за да се умножава числото на съзаклятниците, да се събират пари и да
се крепят духовете, трябва пазарджишката комисия да се труди и грижи за
Пазарджик и околията, защото той и другарите му не щат вече да излизат
из Средна гора. Оттогава пазарджишката комисия захвана по-живо да работи
и вън от Пазарджик.” [8] Членовете на пазарджишката комисия,
заедно с апостолите П. Волов и Г. Бенковски или пък сами, успяват да създадат
няколко местни революционни комитета в района. Някои от тези комитети,
като Баташкия, Брациговския, Перущенския, Радиловския и др., са от най-дейните,
а селищата, в които те са действували, водят едни от най-героичните борби
по време на Априлското въстание.
5. Страшимиров, Д. Т. Пос. съч., т. 2, с. 63—91.
7. Юруков, Д. Спомени из политическия живот на България, С., 1922, с. 16; Страшимиров, Д. Т. Пос. съч., т. 2, с. 91—95; Батаклиев, И. Град Татар-Пазарджик. Историко-географски преглед. С., 1923. с. 281—283.
8. НБКМ-БИА, II А, 8546 а-б. Записки на Отон Иванов.
8
Съгласно указанията на Г. Бенковски пазарджишката комисия изпраща своя член Кузман Поптомов — Шарланджията като апостол в Банско-Разложкия край със задача „разпространение на идеята”, т. е. създаване на революционни комитети и подготовка за въстание [9]. Това съобщават и двама от активните участници в комитета в Разложко Георги Н. Чолаков и Иван Докторов. В свидетелството, което му дават, те пишат: „Той като член на Татарпазарджишкия таен революционен комитет бе (упълномощен) от него в 1876 г. в качеството му на апостол за свободата на България да състави и организира комитета в нашата Разложка котловина. За тази цел той, като посвети нас в делото и прокара идеята си, убеди много души в село Драгалища и околните села; той после свика събрание от околните села в Долно Драгалища [*], където проучихме пълномощното му, подписано от всички членове на Т. Пазарджишкия комитет, и възприехме неговите убедителни думи да положим пред олтара на отечеството и имот, и живот, само да го освободим.” [10]
Кузман Поптомов е роден в с. Голямо Белово, но живее в Пазарджик. Той
е един от активните членове на Пазарджишкия революционен комитет, изтъкнат
патриот и стар революционер. Неговата дейност започва още от времето на
Васил Левски. Той е един от участниците в първото събрание в града, на
което в присъствието на Васил Левски е основан революционният комитет и
членовете му полагат клетва. [11] Като съзаклятник от
времето на Левски е повикан и на първото заседание във Варошкото училище,
на което
9. В свидетелствата на Кузман Поптомов, издадени значително по-късно за отпускане на пенсия, се говори, че това станало на заседание на Пазарджишкия комитет на 13 февруари 1876 г. с участието на Г. Бенковски и П. Волов. На него „се решило да се съставят комитети и въстанически пунктове в Брацигово, Батака и Разложката котловина” (НБКМ-БИА, п. д, 1545, б. п., л. 24). Това свидетелство е подписано от Я. Матакиев и други видни членове на Пазарджишкия комитет, но ние приемаме за по-достоверно свидетелствуването на Оток Иванов, който пише записките си непосредствено след Освобождението.
10. НБКМ-БИА, п. д. 1545, б. п., л. 25.
11. Батаклиев, И. Пос. съч., с. 275.
9
на 4 февруари 1876 г. в присъствието на Бенковски е възобновен Пазарджишкият комитет. [12] Освен че редовно участвува във всички събрания и заседания на комитета, Кузман Поптомов е избран за член и на две комисии, чиито членове по подобие на членовете на комисията в Панагюрище имат по-отговорни задачи от останалите комитетски дейци. [13]
След второто посещение на Бенковски (17 февруари) и последвалото заседание на комисията, за което говори в записките си Отон Иванов, Кузман Поптомов в началото на март 1876 г. се отправил за Банско-Разложкия край за осъществяване на взетото решение. Първото селище, което посещава, е с. (дн. гр.) Якоруда. Чрез съселянина си Митко Петракев от Голямо Белово той успява да събере по-видните селяни — свещеник Филип Стоянов, Илия Главоев, Петър Бакърджията, Иван Масларов и др. „Тук — по твърдението на Никифор Попфилипов, както той слушал от баща си свещеник Филип Стоянов — се съставил местният революционен комитет с установените формалности и ритуал: четене пълномощното на Пазарджишкия рев[олюционен] комитет, заклеването и четене наредбите и наставленията по организацията на делото.” [14]
От Якоруда Кузман Поптомов се отправя за с. (дн. гр.) Белица, воден от Петър Бакърджията. Той посещава още селищата Горно и Долно Драглище, Баня, Банско, Годлево, в които съставя революционни комитети и членовете им полагат клетва.
По време на обиколката у най-изтъкнатите местни жители — учители, свещеници
и пр. — Кузман Поптомов навсякъде среща готовност и желание за участие
в комитетите и в подготовката за бъдещото въстание. Причината за това са
общото недоволство на народа, борческото настроение у масите след Босненско-Херцеговинското
въстание, вярата, че ще получат помощ от Русия, очакваната война на Сърбия
с Турция и пр. И тук, както във всички райони на България, се разнася легендата,
породена от численото съотноше-
13. Батаклиев, И. Пос. съч., с. 284; Страшимиров, Д. Т. Пос. съч., т. 2, с. 92—93.
14. Филипов, Н. п. Пос. съч., с. 56—58.
10
ние на думите „Турция ке падне” и 1876 година. [15] Причината за успеха на Кузман Поптомов се дължи и на обстоятелството, че той носи пълномощно писмо, подписано от известни пазарджишки граждани, част от които местното население познава и уважава.
По време на обиколката си Кузман Поптомов свиква и едно по-разширено събрание в с. Долно Драглище, на което присъствуват представители на околните села. По свидетелствуването на Г. Чолаков и Ив. Докторов на това събрание „съставихме един главен Разложки комитет със седалище Долно Драгалища, зависещ чрез Т. Пазарджишкия революционен пункт от IV Средногорски (Панагюрски) район, като наложихме в негово присъствие установената клетва и почнахме деятелно да се приготовляваме за въстанието”. [16]
Подготовката на въстанието и тук се изразява в привличане на нови съидейници и във военнотехнически приготовления. Като главни дейци се открояват хаджи Кандит Дагарадин от с. (дн. гр.) Банско, свещеник Филип Стоянов от с. Якоруда, свещеник Иван Поппанайотов от с. Баня, Георги Финдрин от Разлог, Щерю Влаха от с. (дн. гр.) Рила, учителят Георги Чолаков от с. Долно Драглище, книжарят Вельо Гергов от с. Недобърско (да, Добърско) и други. [17] Набавя се оръжие, леят се куршуми, учат се да стрелят и пр. Цялата обстановка е проникната от предвъстаническото опиянение, обхванало селищата в IV революционен окръг. Всички очакват определения за въстанието ден — 1 май — като най-голям празник. „И не се гледаше вече толкова за посрещането на празника Великден, колкото се гледаше какъв ли ще бъде първи май” — пише Ив. Поппанайотов Асянчин. [18]
От Банско-Разложкия край и по-специално от с. Долно Драглище като център
на революционната дейност в целия район е избран и изпратен за деле-
15. Панайотов Асянчин, И. п. Пос. съч., с. 41.
16. НБКМ-БИА, п. д. 1545, б. п., л. 25. За състава на комитета в с. Долно Драглище и неговата дейност говори по-обстойно в спомените си С. И. Докторов (вж. Торбов, Ц. Пос. съч., с. 15—16).
17. БАН-НА, ф. 1 оп. 1428, л. 457—458. Списък на арестуваните от Банско-Разложкия край и на изпращаните за разпит в Пловдив. Вж. също Панайотов Асянчин, И. п. Пос. съч., с. 56.
18. Панайотов Асянчин, И. п. Пос. съч., с. 47.
11
гат на събранието в Оборище учителят Георги Чолаков от същото село, записан в списъците на представителите на Оборище под псевдонима Георги Цветков. [19]
Преждевременното избухване на въстанието осуетява надигането на заговорниците в Разложката котловина. Вестите за въстанието достигат тук към 25 април, и то в момент, когато властта взема енергични мерки за арестуване на най-дейните участници в комитетите и на ръководителите по подготовката на въстанието. Първите разкрития властта успява да изтръгне от арестувания представител на Оборище Георги Чолаков. В края на май и началото на юни следват арести по селата, в Банско и в Разлог. Арестувани са четирима от Долно Драглище, трима от Годлево, шест души от Разлог, петима от Баня, трима от Банско, един от Недобърско и т. н. — общо 27 души от девет селища на Банско-Разложкия край. [20] Като се изключат влашките махали Софан дол и Карамандра (дн. заличени от списъка на населените места) и помашкото с. Бабяк (дн. Бабек), само от три села — Елешница, Бачево и Добринища (дн. Добринище) — няма арестувани.
Това показва колко широка е била подготовката за Априлското въстание от 1876 г. в Разложката котловина, но поради ред обстоятелства, както и в много други райони, до въоръжени действия не се стига. Само отделни патриоти от този край участвуват в бойните действия в Панагюрище (например Петър Христов от Якоруда), Брацигово, Батак и на други места [21], а няколко души оттук и от Неврокопско и цяла Македония са Ботеви четници.
От тези краища са известни следните участници
19. Страшимиров, Д. Т. Пос. съч., т. 2, с. 212. Г. Чолаков през същата година е учител в с. Ветрен и поради това е посочен като делегат от това село. В действителност, както се вижда от следващото изложение, той е представител на Долнодраглищенския революционен център.
20. Списъците на арестуваните вж. у Панайотов Асянчин, И. п. Пос. съч., с. 56. Подробни списъци на арестуваните с данни за съдбата им в затворите в Разлог, Неврокоп и на откарваните за очна ставка в Пловдив дава Спас Прокопов (БАН-НА,. ф. 1, а. е. 1428 л. 455—459; вж. също Народна библиотека. „Иван Вазов”, Пловдив, ф. Г. Груев. а. е. 4375 и 7376).
21. НБКМ-БИА, п. д. 1362, б. п, л. 5—6; п. д. 1827, б. п.; п. д. 1609, б. п., и др.
12
в Ботевата чета: Петър (Перо) Симеонов—Херцеговинеца от Велес, организатор и подвойвода на четата „Свети Георги”, убит на 21 май във Врачанския балкан; Антон Куков от Охрид; Димитър Кючюков от Крива паланка; Атанас Николов Попвасилев (Свещаров) от с. Горно Броди, Сярско; Стоян Ангелов Ботушанов от Разлог; Григор Костов Мацин и Христо Лазаров от с. Добринище, Благоевградско; Тодор Стоянов Пиринчилиев и Янко Атанасов от Неврокоп, Христо Аврамов и Христо Иванов от Тетово, Тодор Христов от Битоля, Вълчо Добрев Андов и Петър Джуджев от Македония — без установено местопроизхождение. Наред с тях се споменават и имената на Георги Костов от Неврокоп и Стоян Стайков от Якоруда — също участници в Ботевата чета. [22]
В подготовката на Априлското въстание в Пазарджишко, по селата в Родопите
и в Разложката котловина се включват представители на интелигенцията, предимно
учители в Неврокопско, Демирхисарско, Сярско. За това свидетелствуват много
податки в непубликуваните архивни материали на Спас Прокопов, намиращи
се в Научния архив на БАН. Така например учителят Никола Ковачевски, който
на младини учителствувал в Батак и има много познати там, е обвинен в революционни
връзки с Баташкия комитет. Турската полиция узнала, че при него „дохождали
тайно от Батак и хора, с които имал кореспонденция за бъдещото въстание”.
[23] Даскал Никола Ковачевски е арестуван заедно със
сина си Ангел, затворен в Неврокоп, а по-късно откаран в Пловдив. Едновременно
с това по същото обвинение са „свалени сума хора” от „Доспада” и са арестувани.
[24] Коста Сарафов е обвинен за връзки с Тодор Каблешков,
с когото се познава още от Цариград, притежава неговия портрет и други
компрометиращи книжа. [25] По време на Априлското въстание
хаджи Исай от с. Тарлис (Търлис, Нев-
22. Стоянова, Р. Социален произход и брой на Ботевите четници. — В: Априлското въстание 1876—1966, С., 1966, с. 81—85; Бурмов, А. Христо Ботев и неговата чета, С., 1974, с. 426—427, 449—453.
23. БАН-НА, ф. 1, а. е. 1428, л. 667.
25. Пак там, л. 657—658; вж. също: Югозападна България, № 12, ноем. 1893 г.
13
рокопска каза) написва писмо до игумена на манастира „Свети Иван Серскп” със съдържание: “ . . . Русия ето вече приближава, дохожда да избави българите ог турско робство.” [26] Писмото е открито, а хаджи Исай и ковачът Георги Крепенцов са арестувани и дълго държани по затворите.
Без да изброяваме повече примери, ще цитираме само някои заключения, които показват отражението на Априлското въстание върху съдбата на българите в Неврокопско, Демирхисарско, Сярско. „След съсипването на Батак — пише Сп. Прокопов — турците по Неврокопско тъй подивяха, що едва ли са въздържаха да не обърнат всичко на огън и сеч. Известно е още, че от 1 май 1876 г. до 20 с. м. следва в Неврокоп оня ужасен плен на българите въобще, който остави ги с по една риза на гърба. . . и преследваните неповинни българи, и свещеници техни, и учители, и горчивите затвори от 21 май 1876 г. до свършека на юни с. г.” [27] В Мелнишко има случаи на потурчване на моми, на разбойнически нападения и обири. „Това като имате пред очи днес — оплаква се жител на този район, — ще разберете, че състоянието ни тук от ден) на ден става по-лошо. Няма прочие отнигде пощада за нас.” [28]
Тези съобщения потвърждават, че една част от българското население на Югозападна България, по-специално това от Разложката котловина, взема непосредствено участие в подготовката на най-голямото народно българско въстание — Априлското въстание от 1876 г. — в IV революционен окръг.
* * *
През паметната 1876 г. се подготвя и избухва въстание и в Източна Македония — така нареченото в литературата Разловско въстание.
Работата по неговото организиране започва в края на 1875 г. в Солун.
Тук се създава революционна група, която, макар и да няма оформен характер
на организация със свой устав, програма и пр., поема и ре-
26. БАН-НА, ф. 1, а. е. 1428, л. 515.
27. БАН-НА, ф. 1, а. е. 1428, л. 515.
28. Архив внешней политики России (АВПР), Москва, Гл. А, VA2, д. 907, л. 95—96.
14
шава всичките задачи на революционно ръководство.
В основата си тази група е съставена от дейците на солунското дружество „Българска зора”. В нея: влизат като участници и съмишленици поп Петър Димитров Солунски, поп Иван, учителките Неделя Петкова и дъщеря й Славка (Станислава) Караиванова, учителят Христо Захариев, двамата братя Еврови, Димитър Божков от Велес, секретар на българската община в Солун и други. Начело на групата е Димитър-Попгеоргиев Беровски.
Участието на дейци от солунското дружество „Българска зора” в кроежите и подготвителните работи за въстаническо движение в Източна Македония не е случайно. Дружеството, макар че има културно-просветен характер, носи ярките белези на национално-политически център на българите в Солунско. То поддържа църковно-националните стремежи и борби, училищното дело, организира националните празници (особено: празника на славянските първоучители Кирил и Методий), защитава интересите на българското население в околните села. В острите сблъсъци със силната прогръцка партия и пропаганда в Солун патриотичното чувство у дейците на дружеството прераства в дълбока убеденост за необходимостта от решителна борба. Председателят — поп Петър Димитров Солунски (роден през 1841 г. в с. Зарово, Солунско), е един от най-дейннте екзархисти. Той развива оживена агитационно-разяснителна работа сред българското население в Солунско и Сярско в полза на българските църковно-национални интереси, за което постоянно е преследван от гръцката духовна партия и е гледан с подозрение като политически деец и от турската администрация и полиция, която го арестува за пръв път още през 1872 година. [29]
Двете учителки — Неделя Петкова и дъщеря й Славка Караиванова — участвуват
активно в народните дела и дори в революционното движение още през 70-те
години в други градове на Македония и нееднократно са подлагани на репресии
от страна на властта. [30] Константин Евров е събуден
младеж, книжар в
29. Снегаров, Ив. Солун в българската духовна култура. С., 1937, с. 11, 278—282; БАН-НА, ф. 1, а. е. 1428, л. 817.
30. Петкова, Н. Спомени. С., 1987, с. 41—43. . . Селищев, А. М. Из биографии Станиславы Балкановой (Страници из истории болгарского образовательного и национального движения в Македонии). — Македонски преглед (МПр), 1933, № 4, с. 25—27.
15
Манчовата книжарница в Солун, добре запознат от печата с политическите идеи и стремежи на българската емиграция във Влашко, деен участник в църковно-националните борби.
Най-същественото място в подготовката, организацията и ръководството на Разловското въстание през 1876 г. принадлежи на Димитър Попгеоргиев Беровски [31].
В дейността на солунската революционна група се откроява още един момент
— спечелването на съмишленици от Източна Македония — Пианечко-Малешевско.
Ако действително началната група може да се охарактеризира като „интелигентска”
[32], с привличането на участници от вътрешността на
страната нейният социален състав се разширява. Първоначално Димитър Попгеоргиев
привлича тъста си поп Стоян Разловски от с. Разловци [33],
Костадин Ильов Карчов от
31. В българската историческа литература личността и делото на Д. Попгеоргиев са разгледани по-обстойно от Караманов, В. А. Пианец, двумесечно царство през 1878 г. — Родина, 1939, № 4; същият: Димитър п. Георгиев-Беровски — Кюстендил, 18 юли 1936; същият: Преди 50 години в Кюстендил. — Кюстендил, 9 окт. 1935; същият: Един забравен родолюбец. — Илюстрация Илинден, 1942, № 2. Отделни моменти от живота на Д. Попгеоргиев са изяснявани и от други автори, но предимно в популярни статии — вж. Розев, А. X. Димитър п. Георгиев-Беровски. — Кюстендил, № 119—120, 3 юни 1940; Белдедов, Е. Разловското въстание в Македония — Отец Паисий, 1942, № 2—3; Дойнов, Д. Знаме на въстаниците от с. Разловци, Пианечко, 1876 г. — Музеи и паметници на културата, 1964, № 2; И българите от Македония въстанаха. — Обзор, 23 май 1935. Неговата личност и дейност са обект на внимание в историографията на Република Македония (СФРЮ) — вж. Лапе, Л. Разловечкото востание од 1876 година. — ГЗФФ Уск ИФО, кн. 3, 1950, № 4. Архивът на Д. Попгеоргиев беше предаден през 1969 г. на Националния военноисторически музей в София. Въз основа на този архив публикувахме статията „Знаме на въстаниците от с. Разловци, Пианечко, 1876 г.”, а някои документи от Кресненското въстание — в сб. „Кресненско-Разложкото въстание 1878 г.”, С., 1970, и в публикацията „Нови документи за Кресненско-Разложкото въстание”. — Известия на Националния военноистор. музей, 1973, т. 1, с. 184—218.
32. Лапе, Л. Пос. съч., с. 16.
33. Поп Стоян Разловски е заможен селянин, собственик на хан и много добитък, има аргати. Още през 1870 г. той се обявява за привърженик на Българската екзархия. Запазена е негова бележка за венчавки в с. Разловци без разрешение (вула) на гръцкия владика, които той извършва на своя лична отговорност (вж. НБКМ-БИА, II А, 640).
16
с. Берово, Стоян Цоцов, Гогата Ширков, братята си поп Иван и Алекси и други [34]. Те споделят напълно неговото разбиране за необходимостта от борба за освобождение от турско робство. Нещо повече, подложени на тежък гнет и доведени до отчаяние от притесненията и издевателствата на властта, те като представители на широките народни маси показват такава решимост и готовност за въоръжена борба, че за ръководителя Д. Попгеоргиев не остава никакво съмнение в правотата на избрания път [35].
Началото на подготвителните работи за организирането на въстание в Източна Македония ще трябва да се отнесе към края на 1875 г. по-точно декември 1875 година. За това говори в записките си Д. Попгеоргиев, а Коте Попстоянов допълва, че срещата на баща му поп Стоян с неговия зет Димитър Попгеоргиев се състояла в Солун, където „те направиха първото съглашение по въстанието”. [36]
Подготовката на въстанието взема по-широки размери през зимата и пролетта на 1876 г., т. е. съвпада по време с подготовката за въстание в Разложката котловина, в Пазарджишко, Софийско и др. Тя се ръководи от Солун и се извършва на място в планинския район на Малешевията и Пианечко, в Струмица и Струмишко.
Групата в Солун, ръководена от Димитър Попгеоргиев, трябва да реши два
основни въпроса: набавяне на средства и закупуване на оръжие и снаряжение
и организационно укрепване във вътрешността на страната — създаване на
местни групи, привличане на съмишленици, военна подготовка и пр.
34. Беровски, Д. Димитър Попгеоргиев Беровски. Живот и дело. С., 1986, с. 32; Миновски, М. Новооткриени документи за револуционерната дейност на Д. п. Георгиев Беровски. — Годишник на Институт за нащонална исторjа Скопjе, 1972, т. 3, XVI, с. 143—146; Попстоянов, К. Тридесет години назад. Исторически записки по първото македонско въстание през 1876 г. Кюстендил, 1903 г.
35. Беровски, Д. Пос. съч., с. 32—33.
17
За закупуването на оръжие Д. Попгеогриев пише: „Костадин Ильов Карчов следваше да шие самичък колчине и опинци. Когато не можех да излизам в града, той отиваше да купува леворвери и изнасяше ги вън от града в моето жилище, гдето като ги изпробвахме, следваше един по един да купува и изнася с голяма предпазливост, а тъй също купихме барут и патрони за леворверите.” [37]
Въстаническото знаме е изработено от участничките в групата — учителките Неделя Петкова и дъщеря й Славка Караиванова. [38]
В хода на подготовката през тези няколко месеца революционната група в Солун укрепва и в организационно отношение.
Подготвителните работи, колкото и да се държат в тайна, стават известни на някои среди и преди всичко на руското консулство. Затова Неделя Петкова и Славка Караиванова са обвинени от консула, че се занимават с политическа дейност. „Това не бе лъжа” — пише в записките си Славка Караиванова. — Димитър. Попгеоргиев „бе събрал една чета, която се навърташе във френския женски манастир край Вардар махала” [39]. Тук, край града, по свидетелствуване на Д. Попгеоргиев, закупените револвери се изпробват, вършат се и бойни упражнения. [40]
Именно когато групата се утвърждава като единно политическо и организационно
ръководство на бъдещото въстание в Източна Македония, се осъществява и
първата връзка с подготвяното в България въстание. К. Попстоянов свидетелствува:
„През м. март при приготвителите в Солун се яви известният в Софийско отец
Генадий, който бе обиколил цяла България, ходил в Сърбия, Измир, Цариград
и др., п[оп]
37. Беровски, Д. Пос. съч., с. 133.
38. По този въпрос вж. по-подробно Селищев, А. М. Отчет о занятьях за границею в летное ваканционное время 1914 года. Казань, 1915, с. 92—95; същият: Из биографии Станиславы Балкановой..., с. 93—94; Дойнов, Д. Знаме на въстаниците от с. Разловци, Пианечко; Лапе, Л. Нови сознаванjа за знамето на Разловечкото востание од 1876 година и ликот на Димитар Попгеоргиев Беровски. — Музеjски гласник, Скопjе, 1973, № 2.
39. Петкова, Н. Пос. съч., с. 93.
40. Беровски, Д. Пос. съч., с. 133.
18
Петър Солунски му повери за приготовленията, които се вършеха вътре в Солун, и го накара непременно да се стави и разговори със съмишлениците. В тези разговори отец Генадий им откри, че цяла България и Тракия са готови и през май ще вдигнат силни въстания.” Следователно отец Генадий не само разкрива намерението за общо въстание, но посочва и приблизително времето на избухването му — май. Придружен от поп Петър Солунски, той предприема пътуване с цел да се запознае с подготовката. Във Велес е устроено събрание, което поради предателство е прекъснато, отец Генадий е принуден да напусне Македония, а поп Петър едва достига невредим до Солун.
Пътуването на отец Генадий до Солун и Велес дава отражение върху ускоряването на подготовката за въстание в Източна Македония и върху изясняването на общите цели. Известно е, че той е опитен революционер, един от дейните участници в Първата легия, близък приятел и съратник на Васил Левски и Ильо Марков, член на Софийския революционен комитет. [42] Отец Генадий не остава пасивен наблюдател, а се включва активно в делата на солунската група и затова неслучайно К. Попстоянов го нарича „проповедник”. [43]
Софийският революционен комитет поддържа връзки с воденската група и
с други революционни дейци в Македония и чрез друг свой член — Димитър
Петров Ножаров. [44] От друга страна, поп Стоян Разловски
има непосредствена връзка с Кюстендил, където също се обсъждат въпросите
за разширяване на революционната организация в Македония още по времето
на Левски. [45]
42. ЦДИА, ф. 173, оп. 1, а. е. 528, л. 54—57; Страшимиров, Д. Т. Васил Левски. Живот, дело, извори, т. 1, С., 1929, с. 547—575.
44. Райкова, А. Документи за националноосвободителното движение в Македония през 70-те години на XIX в. — Истор. преглед, 1968, № 1, с. 136.
45. Г. Ангелов пише, че българи дюлгери, които са ходили във Влашко, разказвали на местните патриоти за българските въстанически чети, а главните учители Т. Пеев и Дим. Македонски и търговецът Димитър Ножаров „тоже подсказваха скритом на приятелите си в Кюстендил, че имало таен революционен български комитет” (вж. Ангелов, Г. Кюстендил. Кюстендил, 1900, с. 72—73).
От своя страна и българската революционна емиграция е осведомявана за някои тайни кроежи в Македония. За това съвсем неслучайно Ботев пише: „За оплакване е положението на нашите братя в Македония... при такъв мизерен живот, а се пак работят явно и тайно за своето освобождение изпод турско иго. Това показва, че в нашия робски народ има неизчерпаем източник [на] живи сили, които го поддържат в неговото до немай-къде лошо положение и които най-после ще му дадат възможност да възвърне изново своята изгубена свобода” (Ботев, Хр. Турските зверства в Македония. — Знаме, № 22, 13 юли 1875). Интересно е, че Ботев пише и тази своя дописка въз основа на сведения от Краище и Кюстендил.
19
Всичко това потвърждава факта, че макар между Априлското въстание в централните български области и въстанието в Източна Македония през 1876 г. да няма пряка организационна връзка, двете събития не са изолирани едно от друго. В този смисъл трябва да се съгласим с мнението на участника К. Попстоянов: „Самото време обаче със своите сложно ситуирани обстоятелства беше най-добрият агитатор на идеите на тая революционна ера... на идеите от онова време.” [46]
Едновременно с подготвителните работи на въстанието в Солун започва подготовката и в Източна Македония. Начело застава поп Стоян Разловски с център на движението с. Разловци.
На първото съвещание на революционните дейци от района, в края на 1875
г., е обсъден въпросът за набавянето на оръжие. Олово и барут трябвало
да доставят поп Стоян от Кюстендил чрез търговеца Д. Друмахарски и Стефан
Стоянов от с. Виница, Кочанско. Оръжие се набавя чрез един турчин от Пехчево.
[47] Второто съвещание се провежда през април — след
пристигането на Димитър Попгеоргиев и Костадин Карчов с оръжието от Солун
в Голак планина, местността Каладжерджево. На него е обсъден планът на
въстанието. Единственият източник за решенията на това съвещание са записките
на К. Попстоянов, който обаче, ако за други неща е очевидец, сам не е присъствувал
на събранието. Решенията според този източник са: Димитър Попгеоргиев да
обиколи с малка чета околните кази — Малешевска, Радовишка, Струмишка,
Петричка и Мелнишка, и да подготви населението за въстание. Въстанието
трябвало да протече по след-
20
ния план: първо трябвало да въстават пианечките села, поради предимно християнския им характер, след това, с вече нараснали сили, въстаналите да навлязат в мохамеданските села, да завземат Царево село, оттам да се прехвърлят в Малешевията и да овладеят по-големите и смесени центрове — Берово и Пехчево. До самото навечерие на въстанието — 8 май — Д. Попгеоргиев успява да обиколи само Малешевския район и се подготвя да замине към Осоговската планина и пианечките села. [48]
В замисъла на въстаниците влизала задачата да обхванат голям дял от Източна Македония. Димитър Попгеоргиев пише, че предвижда въстание „в Македония”, но явно се е ограничил с познатия му район — родния му край, селищата в Пианечко, откъдето е тъстът му, и районите в близост до тези места.
Още при първото съвещание, свикано от поп Стоян, се събират около 10 селяни от с. Разловци, хаджи Атанас от с. Драгобраща, Цоне Данчов от с. Лъки, Кочанско. [49] Впоследствие в подготовката се включват и други селища. За това можем да съдим от донесенията за арестите на селяни след разгрома на въстанието. Така през септември 1876 г. в руското консулство в Солун се явяват поп Атанас и Илия Стоилов от с. Берово и заявяват: „Ние сме българи, живеем в с. Берово, намиращо се в местността Малешево (12 села християнски и едно турско). След въстанието по заповед на Акиф бей, струмишки каймакамин, бяха арестувани коджабашиите [старейшините] и свещениците с чорбаджиите от 12-те села на Малешево.” [50]
По тяхно мнение властите, от по-рано предполагащи, че всички малешевски
села се готвят за въстание, арестували поголовно първенците на всичките
тези села. После някои са освободени, а 43-ма души от Малешевско и седем
души от Струмица са откарани в София. В Малешевско са оставени няколко
души пребити от бой, които не са в състояние да се движат, а трима от с.
Митрошинци умират от побоя. [51] Мерките на властите
показват, че целият Малешевски район е
50. АВПР, Гл. А, VA2, 1876 г., д. 907, л. 128-129.
21
обхванат от въстаническата организация и подготовка.
За териториалния обхват на въстаническата подготовка съдим и от изложението до руското консулство в Солун от Мито Мишев, „българин, православен, търговец от гр. Струмица, 53-годишен”, както разказва самият той в консулството. Той заедно с брат си е един от задържаните струмичани.
Обвинението, което му е предявено, е следното: „В спиртната фабрика на Ставро е било получено от разбойника българина Мито Георгиев Беровски писмо, в което той уведомява българите, жители на Струмица, че в скоро време ще бъде в Струмица и че вие, българите жители, трябва да бъдете готови да встъпите в бой с турците.” [52] Пред следствените власти Мито Мишев отрича този факт, но несъмнено е, че Димитър Попгеоргиев се опитва да разпростре революционната организация и в Струмица. Обстоятелството, че той изпраща писмо, показва, че предварително е имал доверени хора там, че е извършена известна подготвителна работа, и поставя само въпроса за готовността на струмишките патриоти да го последват при бъдещото въстание. В същия разпит е поставен въпрос, който показза убеждението на следствените власти за широкото разпространение на въстанието. „Гяур — му казал бимбашията, — кажи ми, ти знаеш ли градовете Радовиш, Кюпрюлю, Кюстендил, Дупница и селото Петрич? Кой от чорбаджиите от тия градове — попитал бимбашията — участвува в българския комитет?” [53]
От данните на разпита се вижда, че подготовката на въстанието е обхванала
почти всички села на Малешевско и Пианечко, някои селища от Кочанско, като
с. Лъки и гр. Струмица. Към този така очертан район ще трябва да прибавим
и отделни села и дейци от Кюстендилско, които по собствен път се свързват
по някакъв начин с отделни ръководители на въстанието или пък участвуват
с нещо в подготовката. Така след разгрома на въстанието в Средногорието
и след акцията по ликвидиране на разловските въстаници в Кюстендил и някои
околии села, като Соволяно, Слокощица и др., са арестувани и изтезавани
отделни граждани, обвинени като съучастници на разловските въстаници.
22
От Кюстендил са арестувани братята Димитър и Манол Ангелови Друмахарски, вероятно за връзките им с поп Стоян и за закупените от тях олово и барут за въстаниците, четиримата братя Попновкови — членове на местния революционен комитет от 1872 г., Христо Бояджички, Христо М. Градинаров, Алеко Караманов и други. [54]
Някои данни говорят за известна подготовка за въстание и в Радомирско. Тук главна фигура е архимандрит Зинови Поппетров, учил в Рилския манастир, на о-в Халки, в Белградската семинария, а от 1872 г. — учител в Радомир. През 1876 г. след разкритията в Кюстендилско, Зинови Поппетров е арестуван, закаран в София и освободен едва при навлизането на руските войски в Софийско през Руско-турската освободителна война 1877—1878 година. [55]
Териториалният обхват на подготвителната работа за въстание, както и изградената мрежа от симпатизанти и съмишленици следователно са значителни. Всичко това изменя досегашните представи и твърдения, че едва ли не само с. Разловци и селата около него участвуват в общия революционен кипеж.
Планът за бойните действия предвижда повсеместно въстание, като мъжкото население трябвало да създаде въоръжени отряди, а жените, децата и добитъкът — да бъдат изведени в планините, охранявани от малки въстанически чети. [56]
Главният център на въстанието трябвало да бъдат пианечките села, откъдето въстанието да се разпростре на юг и изток, като се завземат и опожарят големите центрове в този район, опори на турската власт — Берово, Пехчево, Царево село.
В така очертания район се е предвиждало да се води планинска по характер
война и да се подпомогне общото движение за национално освобождение. Димитър
Попгеоргиев вероятно е искал да свърже въс-
54. Ангелов, Г. Пос. съч., с. 78—79; Караманов, В. А. Набедените в комитаджилък царевоселчани в навечерието на Освобождението. — Кюстендил, № 133, 15 ян. 1944.
55. Ризов, А. X. Архимандрит Зинови поп Петров. — Кюстендил, № 109—110, 27 ноем. 1939.
56. Наблюдава се по време на въстанието в с. Владимирово и с. Разловци. Виж тук, с. 51.
23
танието в Източна Македония [57] с подготвяното въстание в централните български области. За това до известна степен говори и обстоятелството, че по план въстническите сили трябвало да се насочат на югоизток, т. е. към ония предели, в които по предварителни данни се е знаело за подготовката на Априлското въстание.
Въстанието избухва преждевременно, без организаторите да са успели да обиколят всички райони и да завършат цялостната подготовка поне в този вид, както е планирана и приета на второто съвещание в Голак планина. На 7 май около 30 дейци се събират на ново съвещание над с. Разловци. Същия ден там идват няколко селяни и съобщават, че в Разловци са дошли данъчни чиновници — спахии, тапиджии и заптии — които, под предлог че подменят документите за собственост, се готвят да арестуват някои заподозрени от тях разловчани и заплашват, че ще изгорят селото.
Властта е по следите на организацията и се готви да й нанесе удар. Арестувани са и на другия ден трябвало да бъдат откарани в Царево село десетина души, а две моми са заставени да се потурчат. При тази обстановка се взема решение, макар подготовката да не е завършена, въстанието да бъде обявено на другия ден. До среднощ се събират около 60 души. Те начертават план за нападение на селото и за обезвреждане на турците. [58]
Нападението на селото се извършва по план, при което няколко турци, между тях и тапиджията Юсуф от Кюстендил, са убити; други успяват да се измъкнат и през придошлата р. Брегалница да избягат. В тези схватки загива и арестуваният Нико Попстоилов от с. Истевник, първата жертва на въстанието. Веднага след това селяните събират данъчните книги и тапии, коджабашийските рабоши, чаталите и други и ги изгарят. Сам по себе си този акт е ярък протест против феодалния гнет и данъчните притеснения от страна на турската държава.
Така разловчани пресичат всякакви пътища за помирение с турските власти
и се приготвят да се изтег-
57. Беровски, Д. Пос. спомени.
58. Виж тук, с. 52 и сл.; НБКМ-БИА, п. д. 781, б. п.; II 7798, л. 86—87.
24
лят в планината. Поп Стоян запалва собствения си хан, с което дава пример на своите съселяни и символично подсказва, че освен борбата и въстанието друг път няма. Въоръжените мъже, начело с поп Стоян и Димитър Попгеоргиев, под развятото знаме тръгват към Малешевско. Четата брои около 40 души. Част от въоръжените мъже, начело с Цоне Спасев, остават да охраняват жените и децата при изтеглянето им в планината и да им помогнат при създаването и укрепването на подходящ лагер.
Въодушевлението и ентусиазмът на борците в този първи ден са големи. Те очакват бързо развитие на въстанието и са убедени, че селяните ще посрещнат с радост вестта за началото на борбата. Първото село, в което влизат, е с. Митрошинци. Тук в дома на поп Стоил те намират двама турци от Пехчево. Въстаниците им предлагат да предадат оръжието си, но поради последвалия отказ, те са убити, а къщата — подпалена. Убит е още един турчин — куриер от Кочанско. [59] Гърмежите и пожарът в Митрошинци привличат вниманието на група от около 10 заптиета, водени от чауш, които по същото време минавали наблизо.. Узнали за случилото се, заптиетата нападат ненадейно въстаниците в селото. В завързалия се бой те са прогонени, но ръководителят на въстанието Димитър Попгеоргиев е ранен в главата. Макар че той не изоставя другарите си, това оказва неблагоприятно влияние върху общия дух и проектираните по-нататъшни действия.
Селяните от Митрошинци също отиват в планината, а въстаниците, които очакват пристигането на четата, оставена за охрана на разловчани, се връщат обратно към Разловци с цел да се съединят с нея.
По времето, докато четата начело с Димитър Попгеоргиев и поп Стоян води
първия си бой, работите в Разловци вземат неочакван обрат. След известието
за въстанието към селото се отправят големи башибозушки орди, събрани от
околните пианечки села и от избягалите от селото турци при обявяване на
въстанието. Те нападат селото, убиват десетина селяни и
59. АВПР, Гл. А, VA, 1876 г., д. 907, л. 128—129. Изложение до руското консулство в Солун от поп Атанас и Илия Стоилов, от Берово; Попстоянов, К.
25
две жени, разбиват и ограбват селската църква, опожаряват няколко къщи и плевни и заграбват селски стада. В завързалия се бой с оставената за охрана чета трима от башибозуците са убити. В същото време двама разловчани — коджабашията (селският кмет, старейшината) Нико и Стоимен Кацарина — решават да търсят помирение с властта. По своя инициатива те отиват в с. Истевник, за да предупредят за случилото се, но са убити.
Положението на избягалото в планината мирно население е плачевно. Към общото несигурно положение, загубата на близки и пр. се прибавя и лошото време — непрекъснато вали дъжд и сняг, хората мръзнат под открито небе. Турските власти в Царево село решават да действуват срещу въстаналите и по друг начин. Те изпращат при тях двама свещеници от с. Вирче да ги убеждават да прекратят борбата, а на народа предлагат да се разотиде по селата. Достигат и вести за идването на редовна войска в района на въстапето.
Докато четата от Разловцн и околните села — основното ядро на въстаниците — се бави в собствения си край, в ред селища се създават въоръжени отряди, конто чакат пристигането на ръководителя на въстанието и главната чета. Подобни отряди са готови да излязат от селата Смиленци, Владимирово, Лъки и другаде (многобройни отряди, но в тях само 30—40 души са въоръжени). В Беровско вземат оръжие около 300 души и четири дни стоят в бездействие в планината, очаквайки въстаниците от Пианечко.
По такъв начин предварителният план за бързо вдигане на населението и разширяване на въстанието не е изпълнен. Това се отразява крайно неблагоприятно върху по-нататъшното му развитие. Мерките на властта, предприети още в първия ден на народното надигапе — изпратени са башибозушки отряди и редовна войска — също оказват въздействие. Създадената благоприятна ситуация — готовност на масите за борба, организиране на въоръжени отряди, които чакат само сигнал за действие, и пр. — не се използва напълно и поради незавършената организация на въстанието, липсата на бързина и оперативност на въстаническото ръководство. Когато властта взема ини-
26
циатива, малцина са ония, които имат нужната смелост и съзнание да последват разловските въстаници.
С това фактически въстанието завършва. [60] От този момент, вместо широко движение в голям район, дейността на разловските борци се изразява в поход на една чета. Скоро, вместо за настъпателни действия и успех, тя трябва да мисли за своето укриване и спасение.
Четата на ранения Димитър Попгеоргиев и поп Стоян Разловски потегля към Голак планина и на 10 май стига в планината Плачковица, където намира въстаналите селяни от с. Лъки, начело е Цоне Данчов.
Тежка е съдбата на участниците във въстанието и в четата [*].
Поп Стоян Разловски, за да не пречи на движението на четниците със старческата
си трудна подвижност, се отделя от тях. По-късно случайно се среща с откъсналия
се от другарите си Костадин Кар-
60. За Разловското въстание вж.: Иванов, Й. Северна Македония, С., 1906, с. 353; Селищев, А. М. Отчет о занятьях за границею.. . с. 92—95; същият: Из биографии Станиславы Балкановой..., с. 93—94; Караманов, В. А. Пианец, двумесечно царство през 1878 г.; същият: Кратка история на Разловското въстание (ръкопис БАН-АИИ, № 73); Белдедов, Е. Пос. съч.; Лапе, Л. Разловечкото востание од 1876 г.; Катарджиев, И. Разловечкото востание во 1876 година от Л. Лапе (рецензия). — Просветно дело, 1952, № 3—4, с. 77—85; Джамбазовски, К. Културно-општествените вреки на македонците во Србиjа во текот на XIX век. Скопjе, 1960; Кирил патриарх български. Принос към българския църковен въпрос (Документи от австрийското консулство в Солун), С., 1960, с. 19—23; Пандевски, М. Участието на македонците по вооружените освободителни борби на бугарскиот народ во 60—70-те години на XIX в. — Годишник на Институтот за национална исторjа, Скопjе, 1971, т. 1. Засега източниците на нови сведения за протичането на въстанието в Пианечко и Малешевско са ограничени. Това са документите от архива на Д. Попгеоргиев-Беровски, докладите на руските консули в Солун и Битоля, отделни документи в НБКМ-БИА, съобщени в българския и сръбския печат.
*. Съдбата на четата след май 1876 г. не е обект на настоящата статия. Само ще отбележим, че тя, макар и в намален състав, продължава своята дейност до началото на 1878 г. и подпомага руските освободителни войски в действията им в Горноджумайско (дн. Благоевградско). През март 1878 г. четата на Д. Попгеоргиев се обединява с четата на войводата Ильо Марков и със съвместни усилия освобождават и присъединяват временно Царевоселския район към Кюстендилски окръг, т. е. към новоосвободената българска държава.
27
чов. Те тръгват към Рилския манастир да се скрият при игумена — съмишленик и познат [61].
В манастира влиза само поп Стоян, за да види обстановката. Тук обаче намира турски заптиета. Заподозрян, той е затворен в манастирската кула, където се самоубива. [62]
Предводителят на селяните от с. Лъки, един от дейните участници в подготовката на въстанието, Цоне Данчов е заловен от турските власти след разгрома на въстанието и е изпратен в скопския затвор. Тежки са обвиненията против него. В хода на разпитите по мистериозен начин той е отровен. [63]
На репресии, побоища, затвори са подложени и голяма част от останалите участници в четата, съмишленици и мирни жители. В този район е създадена същата обстановка, както и в останалите български земи след Априлското въстание.
Разловското въстание от 1876 г. още на времето привлича вниманието на
българската общественост, има отражение и в международен мащаб. При изпращането
на Димитър Попгеоргиев от Солун в Малешевско Славка Караиванова му посвещава
стихотворение. То е своеобразен призив прокламация към малешевските патриоти
за въстание. В него е изразено убеждението, че борбата за свободата на
отечеството е вис-
61. Виж тук, с. 70. Игумен на манастира по това време е отец Пантелеймон, родом от с. Батак. Просветен човек, поддръжник на народната просвета, той е работил с Г. С. Раковски. През 1851 г. е в Русия за получаване на помощи за манастира, на който няколко пъти е игумен. През 1873 г. завежда манастирския метох в Дупница (дн. гр. Станке Димит ров) и в Кюстендил, а от 1874 г. отново е игумен на манастира (Архив на Рилския манастир, № 1001); Климент Рилец архимандрит. Рилският манастир и Панагюрище. — В: Панагюрище и Панагюрският край в миналото, т. 2, С., 1961, с. 86—111. Познанството между него и поп Стоян Разловски е съвсем допустимо. За участието му в революционните дела обаче няма никакви положителни сведения, освен твърдението на К. Попстоянов.
62. По данни на неговия син К. Попстоянов (вж. тук, с. 70—72). В кондиката на манастира (л. 159) е отбелязано за поп Стоян: „старецът непознат, който уби сам себе си на 28 юлия”.
28
ша патриотична повеля, а въстаниците са най-преданите синове на народа. [64]
Сведения за избухването и особено за жестокото потушаване на въстанието съобщават само някои български вестници. Вестник „Зорница” помества дописка за Малешевското въстание. В умерен тон, с оглед на цензурата, той съобщава и за бедствията на населението от Малешевско-Пианечкия край вследствие на башибозушките жестокости. [65]
Първите по-определени данни, предназначени за информация на Българската екзархия, дава кюстендилският владика Иларион. Той се придържа към официалното становище на екзархията, да се напътствува населението в покорство към властта и да не се допускат въстанически прояви, които биха увредили на църковните интереси.
Сведения за това въстание, макар и в твърде изопачен вид, достигат и до София. Известната патриотка Йорданка Филаретова, която редовно осведомява Найден Геров — по това време руски консул в Пловдив — за положението на народните маси в Софийско, му съобщава и за станалите събития в с. Разловци. „В Малешево, в Македония, село Разловци, по причина, че 18 души от селото излезли прости хайдути без никаква цел за въстание... Осман ага Юзбашия от София изгори и разсипа цялото село.” [66]
Филаретова целенасочено изтъква липсата на политически характер на събитията в с. Разловци и хвърля цялата вина върху онези 18 души „прости хайдути” с цел да предизвика застъпничеството на Найден Геров пред руското посолство в Цариград и пред международната анкетна комисия да бъдат оправдани десетките невинни българи от този край, държани в затворите, бити и мъчени.
Вестта за началото на въстание в Македония достига и до Нови Сад. Вестник
„Застава” пише: „Въстанието като че ли е почнало и в Македония. В село
64. Селищев, А. М. Отчет о занятьях за границею..., с. 93—94; същият: Из биографии Станиславы Балкановой... Текста на стихотворението виж. и у Дойнов, Д. Знаме на въстаниците от с. Разловци, Пианечко.
65. Зорница (Цариград), № 25, 18 юни 1876.
66. Из архива на Найден Геров, т. 2, С., 1914, с. 644—647.
29
Малешево са се побупнли българите, убили са заптиите и турците, които са били там, и са отишли в планината. Същото това те са извършили и на други места.” [67] В следващата дописка под заглавие „Въстанието в България” вестникът съобщава: „И в Македония са се появили български въстаници — те наброяват до 4000 души.” [68] Сведенията, черпени от местен и при това осведомен източник, са отпечатани със закъснение. В тези дописки въстанието в с. Разловци се разглежда като част от общобългарското Априлско въстание, което избухва последователно в един или друг район на българските земи.
По-пълна п точна информация за развоя на подготовката и избухването на въстанието имат чуждите консули в Солун.
Австрийският консул фон Каири в донесение до граф Гюла Андраши от 29 май 1876 г. съобщава, че пристигналите от София куриери донесли, че населението около Дупница и Радомир въстанало, а башибозукът хванал около Радомир 15 от тия въстаници като водачът им бил убит. [69] В следващото донесение — от 17 юли 1876 г. — сведенията вече са по-точни. „Местното управление — пише фон Каири — вярва да е било открито едно съзаклятие между българските жители на град Струмица и селата на планинската околия Малеш.” [70] Поради това жителите християни от Струмица били разоръжеии, а към Малеш били изпратени от Скопие две дружини резервисти (турски запасни войници). Щяла да бъде извършена очна ставка между струмичани и компрометираните лица в Малеш. Австрийският консул съобщава още, че „из разните части на вилаета са изпратени полицейски агенти, за да разкрият разклоненията на българското движение” [71].
Най-добре за характера и размерите на въстанието и за действията на
разловските въстаници е осведомено руското консулство в Солун. Още по време
на подготвителните работи за въстанието консулът е ос-
67. Застава (Нови Сад), № 98, 2/14 юли 1876.
68. Пак там, № 107, 18/30 юли 1876.
69. Кирил патриарх български. Принос. . ., с. 169, док. 42.
30
ведомен отчасти и се опитва да се добере до по-пълна информация. [72] Веднага след въстанието и последвалите насилия и жестокости в руското консулство идват десетки българи да искат закрила. [73] Тук записват техните разкази и приемат изложенията, написани на български език от самите тъжители, и ги препращат на руското посолство в Цариград. Тези сведения са предназначени за руските представители в международната анкетна комисия.
Руските консулства в Солун и Битоля в донесения съобщават много примери за турски насилия, обири, жестокости, за изграждането на шпионски мрежи, за полицейски мерки срещу българите. С това те целят да предизвикат намесата на великите сили, които да искат радикални реформи за подобряване положението.на българския народ.
От изнесеното дотук се вижда, че въстапическата подготовка в Източна Македония през 1876 г. не е случайна, а е плод на предварителен замисъл и организация. Ето защо въстанието в с. Разловци през 1876 г., макар и да не се разширява поради създалите се неблагоприятни обстоятелства, носи белезите на организирано движение, на действително въстание.
Въстаническпте ръководители тук замислят не локален бунт, а много по-широко движение, което да обхване голям дял от Източна Македония. Макар краткотрайно и ограничено по обхват, въстанието е звено от общата борба на българския народ през революционната 1876 година.
* * *
Вълна от насилия, терор и жестокости, която залива централните български
области след Априлското въстание 1876 г., не отминава и югозападните български
земи. Причината затова са въстаническото движение и прякото участие на
българите от тези области в революционната борба. Общата вълна на отмъщение
и разправа, която обхваща фанатизираните
72. Петкова, Н. Пос. съч., с. 93.
73. АВПР, Гл. А, VA2, 1876 г., д. 907, л. 43, 68-71, 72—76, 93-96, 119—120 и др.
31
османски маси във всички български земи, залива и Македония.
Особено ярко и картинно това е изразено в изложение до руския консул в Солун на българи от окръжието Авретхисарско, Солунски вилает, написано в Кукуш на 21 октомври 1876 г. на български език. „Напразно мечтаят и мислят разни европейски политици, че свирепостта в Турската империя се ограничава само в една или две области. Не! Не! Подобни злоупотребления стават, като захване человек от най-първостепенното място в Турско, даже до най-последното.” [74] Още с обявяването на въстанието и при първите признаци на революционни прояви турските власти тук вземат енергични мерки за жестоко потъпкване на всякакво национално и революционно надигане. Една от първите мерки на турската власт в централните градове Солун и Битоля е да създаде мрежа от шпиони н полицейски агенти, които да наблюдават поведението на българите.
В рапорт от 5 юни 1876 г. руският консул в Солун Т. Юзефович донася следното: „Не мога да не спомена, че турското правителство е изпратило тук тайни агенти, които зорко следят поведението на българските свещеници и учители във вилаета и често ги арестуват по неоснователни подозрения или по клевети на гърците. С цел да се открият подстрекателите към въстание местната администрация започна от скоро време да отваря кореспонденцията, получавана тук от България и Македония по турската поща.” [75] Същото потвърждава в доклад от 17 юли и австрийският консул в Солун фон Каири. [76]
Турските власти следят и арестуват представителите на българската интелигенция, която считат за ръководител на националнореволюционното движение. За тях учителите, свещениците, лекарите и пр. са участници в Българския комитет, противници на османската власт, шпиони на Русия и Сърбия. Ето защо се стремят да ги компрометират, арестуват и по този начин да обезглавят народните маси от идейни ръководители.
Арестувани и преследвани са такива изтъкнати
74. АВПР, ПК, 1876 г, Д. 2274, л. 229.
75. Пак там, Гл. А, VA2, 1876 г., д. 907, л. 39—40.
76. Кирил патриарх български. Принос..., с. 176, док. 44.
32
обществени дейци, учители и дейци на народното просвещение като д-р Костадин Мишайков от Битоля, Константин Евров от Солун, Вениамин Мачуковски, Цвятко Димов, Никола и Иван Ковачевски, Георги Зюмбулев, хаджи поп Атанас, Дионисий Москов, архимандрит Исай, Иван М. Козарев и още много други. [77] Властта забранява учителските организации и събори. По това време прекратява дейността си и учителското дружество „Просвещение” с център Неврокоп. [78]
Турските репресии се изливат с най-голяма сила върху народните маси. „Вътре във вилаета — пише руският консул от Солун на 28 юли 1876 г. — са събрани отвсякъде башибозуци, които вършат нечувани безчинства и грабежи. Смятам за излишно да наброявам множество случаи, ежедневно разказвани тук, за жестокости и насилия над обезоръжените жители, над техните жени и деца.” [79] Такова е положението и в Битолския вилает. „Императорското консулство — четем в донесение на руския консул в Битоля от 12 септември 1876 г. — не престава да получава известия за нови престъпления на мохамеданите: нарочни обири, грабежи, насилия над жени, убийства. Голяма част от поменатите престъпления се върши по селата, където по думите на селяните „турските зюлюми — тях кантар не ги зима”. Но и градовете „не са пощадени от това”. [80]
Най-тежки са турските изстъпления в районите, обхванати от революционната
вълна — Малешевско—Пианечко, Банско—Разложко, Петричко и Мелнишко. Изплашена
за своето съществуване, турската власт не възпира масовите репресии и издевателства
над българското население с цел да сподави всякаква негова съпротива. Местните
власти получават указания да се предаде на грабеж и разорение всяко селище,
„където се окажат и най-малките признаци на въстание”. [81]
Това дава неограничена власт на фанатизираните османски и черкезки маси
самоволно да обявяват едно
77. Документи за Българското възраждане от архива на Стефан И. Веркович, С., 1969, с. 21, 42, 81, 289, 478, 532, 545.
79. АВПР, Гл. А, VA2, 1876 г., д. 907, л. 43.
33
или друго селище за съмнително, да обират и убиват всеки гражданин немюсюлманин, под предлог, че се е съпротивявал. Настъпва пълна анархия.
Затова наред с районите, пряко уличени в бунтовнически замисли и прояви, вълната на терор, насилия и издевателства залива цяла Македония. [82] За тези събития през 1876, както и за следващата 1877 г. Кузман Шапкарев пише: „Взеха да се преследват всички по-видни граждани — българи, да се затварят и заточават, да се гонят славянските църковни книги и лошо да се наказва всекой, у кого би се нашла каквато и да е българска книга или който би се заподозрял в българофилство... Страх и трепет владееше низ българите в Македония.” [83]
Следователно Априлското въстание от 1876 г. и последвалите го събития не остават изолирано явление и не дават отглас само в областите, където се развиват въстанически действия — в част от Тракия и Северна България — а във всички български земи. Конт-рамерките и репресиите на османските власти целят не само да ликвидират революционните прояви на българите, но и да подавят в зародиш политическата активност и стремежи на българската националност в нейната цялост.
* * *
„Записките” на Коте Попстоянов познавах библиографски, но за пръв път
ги видях преди 25 години — в 1963 г., в дома на Стоян Беровски — син на
Димитър Попгеоргиев, в Кюстендил. По белите полета на пожълтелите страници
имаше не само бележки, но и резки думи и обидни епитети, написани от дядо
Стоян. Попитах го, защо все пак и като участник във въстанието, и като
негов роднина (Коте Попстоянов е вуйчо на Стоян Беровски — брат е на майка
му), той така
82. Подробно за репресиите на османската власт над българското население в Югозападна България и Македония през 1876— 1877 г. вж.: Дойнов, Д. Национално-революционните борби в Югозападна България през 60—70-те години на XIX в., С., 1976, с. 121—131, 149—155.
83. Шапкарев, К. Материали за историята на българщината. НА БАН, ф. 1. оп. 2, а. е. 1493, л. 555—559.
34
много го изобличава. Отговорът му бе приблизително такъв: „Защото говори само за себе си и за поп Стоян Разловски, а не познава документите на баща ми; които съхранявах десетки години и част от които са все още тук, и които говорят по-друго.” Все в същия дух, той ми обясни, че преподавателят в Скопския университет Любен Лапе е написал и защитил дисертация почти само по записките на Коте Попстоянов. „Не може така, без документите, бе джанъм” — бе заключението на дядо Стоян Беровски.
Сега, когато се връщам и препрочитам „Записките”, след като познавам относително добре и нашите, и чуждите документи по събитието, не мога да не споделя пред читателя, че потомците на Димитър Беровски, но и на Стоян Разловски имаха право. „Записките”, като всички спомени, носят твърде личен елемент, събитията се отразяват само по онези данни и наблюдения, до които достъп е имал Коте Попстоянов. А той е бил съмишленик и участник, но не и първостепенно и ръководно лице в подготовката, организацията, пък и в самото въстание. Попреувеличил е своята роля, пък и на баща си — поп Стоян Разловски, не е познавал замислите и дейността на Димитър Попгеоргиев, не разкрива пълно и дейността на четата от 1876 до 1878 г. Но въпреки това, „Записките” на Коте Попстоянов като спомен и следователно източник имат и свое място и свое познавателно и научно-историческо значение. Те са почти единствените записки (ако изключим недовършените автобиографични бележки на Димитър Попгеоргиев) на очевидец и разказвач на събитията през 1876 г. в Солун, в Пианечко и в самото село Разловци; те разкриват живо и образно предвъстаническото въодушевление сред македонските българи — въодушевление, което народният поет Ив. Вазов, описвайки обстановката в IV революционен окръг, обобщи под названието „опиянението на един народ”; дават пряко картината на избухването на въстанието, първите мерки на въстаналия народ, движението на четата и т. н. „Записките” на Коте Попстоянов са ценни и със своите сведения за националните чувства и тежнения на жителите на този край, за радостта, с която посрещат Руско-турската война от 1877/78 г., за съдействието, което оказват на освободителните вой-
35
ски — съдействие, в което организираща роля и най-живо участие вземат двамата бележити войводи и борци с четите си — Дядо Илю Марков и Димитър Попгеоргиев Беровски.
Наистина несъвършени, на места пресилени са „Записките” иа Коте Попстоянов, но редки по обекта си и преди всичко свежи и интересни са сведенията, които съдържат за Разловското въстание — това малко познато събитие, част от величавата Априлска епопея от 1876 г.
Затова искрено и убедено ги препоръчваме на българския читател, жаден
за подобно родолюбиво четиво.
Дойно Дойнов