Книга пета
БЯГСТВОТО НА ДАРИЙ
Ако започна да разказвам всичко, което стана през това време в Гърция, Илирия и Тракия под ръководството на Александър, като спазвам хронологията, ще трябва да прекъсна разказа си за събитията в Азия. Но аз смятам, че е необходимо да представя точно тези събития така, както са ставали поне до смъртта на Дарий. И така, започвам с това, което е свързано с битката при Арбела.
Почти посред нощ Дарий пристигна в Арбела, където съдбата беше прогонила и повечето от привържениците му, много военачалници и войници. Той ги събра и сподели с тях, че Александър сигурно ще се насочи към най-гъсто населените и богати градове и земи. Защото както той, така и войниците му са се устремили към богата плячка. А за персите сега ще е най-добре самият той да се оттегли с войската си, която му е останала, в най-крайните области на царството си, за да събере нови войски и да продължи войната. Тези области са все още непокътнати. Нека, казваше той, този алчен народ да завладее и царското съкровищен да насити отколешната си жажда за злато! Скоро той ще стане жертва на това злато. Казваше, че от опит се е убедил, че дори и най-скъпоценните вещи, и наложниците, и тълпата от евнуси не са нищо друго при поход освен товар. И когато Александър помъкне след себе си всичко това, ще се окаже по-слаб именно в това, чрез което по-рано е побеждавал.
Тази реч се стори на всички безнадеждни, след като виждаха, че най-богатият град Вавилон се предава, че победителят ще превземе Суза и всичко, което е гордост за царството и е причина за войната. А Александър продължаваше да говори на своите, че при поражение трябва да се мисли за живота, а не за скъпоценностите; че войната трябва да се води с оръжие, а не със злато и не под покривите на къщите и в градовете; че всичко трябва да
96
бъде подчинено на оръжието. Дарий казваше, че и неговите предшественици отначало понасяли поражения, а след това бързо възстановявали предишното си величие.
Приближените на Дарий го последваха може би ободрени, а може би просто подчинили се на заповедта му, макар и да не споделяха мнението му. Достигнаха с него до земите на Мидия.
Малко по-късно Арбела се предаде на Александър с цялото царско имущество и изключително богатата съкровищница. В нея имаше четири хиляди таланта и много скъпи дрехи, защото, както казахме по-горе, тук беше прибрано всичко, донесено от войската на Дарий като плячка. Тъй като се появиха болести, които гниенето на разпръснатите по цялото поле трупове разпространяваше, Дарий вдигна лагера по-рано от предвиденото.
Когато се излиза от Арбела, отляво [1] остава Арабия, земя,прочута с благоухания и подправки. В равнината между Тигър и Ефратима полски път. Земята тук е толкова плодородна, че, както казват, гонели добитъка от пашата, за да не умре от преяждане. Източник на това плодородие е водата, идваща от реките от двете ѝ страни и разнасяна по прокопани канали. Тези реки се спускат от Арменските планини и се раздалечават в низината на голямо разстояние една от друга. Отмерени са две хиляди и петстотин стадия, най-голямото разстояние помежду им в района на Арменските планини. А щом започнат да пресичат Мидия и Гордиеите, постепенно се приближават една до друга. И колкото текат по-нататък, толкова по-тясна ивица земя остава между тях. Най-близки са в равнината, която местните жители наричат Месопотамия, защото я затварят от двете страни. Накрая те се насочват към Червено море [2] през земите на вавилонцнте.
Александър вдигна за четвърти път латера и пристигна в град Менид [3]. Тук има пещера, от която някакъв извор изхвърля толкова земно масло, колкото е достатъчно да бъдат намазани крепостните стени на Вавилон.
Срещу Александър, който вече приближаваше до Вавилон, излезе Мазей заедно с двамата си вече възмъжали синове. Той беше избягал от бойното поле и предаде себе си и града. Тази среща зарадва много Александър. Обсадата на този силно укрепен град щеше да му коства много усилия. А и този знатен мъж, прочул се в последните сражения, поставил се доброволно в негово подчинение,
97
щеше да подтикне и останалите жители на града да се предадат. Той го прие благосклонно заедно със синовете му, но заповяда на войската да продължи към града, готова за бой.
Голяма част от вавилонците, любопитни да видят новия цар, се бяха изкачили на крепостните стени. Повечето бяха излезли да го посрещнат по улиците. Между тях беше и Богофан, комендант на крепостта и пазител на царското съкровище. И за да не остане назад от Мазей в угодничеството си, беше обсипал целия път с цветя и зеленина. Беше издигнал и сребърни олтари, от които се разнасяше благоухание на тамян и други благовония. Приготвени за дар стада добитък и коне вървяха пред него, а в клетки возеха лъвове и пантери. След тях вървяха магите, пеещи песни по техния обичай, а подир тях халдейците — вавилонски гадатели, музиканти със специални инструменти.
Обикновено магите възхваляват царете, а халдейците познават движението на звездите и смяната на годишните времена. Накрая пристъпваха вавилонски конници, и те, и конете им разкошно украсени, но без особени военни качества.
Александър, обръжен от своята гвардия, нареди гражданите да вървят след последните пехотинци. А той на колесница влезе в града, а след това в царския дворец. На другия ден започна да разглежда имуществото и хазната на Дарий. Красотата на града и миналото му величие привлякоха вниманието не само на царя, но и на всички останали. Беше го основала Семирамида [4], а не Бел, както повечето считаха, макар че там се намираше негов дворец. Крепостната стена, изградена от печени тухли, споени със смола, бе широка тридесет и две крачки. Казват, че върху нея могат да се разминат две квадриги, без да се блъснат. Височината на крепостната стена е 50 лакътя. Тя се вижда отдалеч. Бойните кули са с десет стъпки по-високи от нея. Обиколката на целия строеж обхваща триста шестдесет и пет стадия. Според преданието изграждането на всеки стадий на крепостната стена е ставало за един ден. Постройките не са прилепени до самата стена, а са почти на един югер разстояние от нея. И градът не е изпълнен целият с постройки. Жилищата са на осемдесет стадия навътре от стената и сградите не са долепени една до друга. Смятам, че са намирали за по-безопасно да са разпръсна-
98
ти. Останалата територия се засява и обработва тъй че, ако бъдат нападнати, да има храна за обсадените.
През средата тече река Ефрат и се обуздава от солидни крайбрежни съоръжения. Най-забележителни са басейните, изкопани по дължината на реката, за да поемат водата, ако повдигне нивото си, защото водата, щом като достигне до височината на стената, би отвлякла къщите на града, ако ги нямаше тези басейни. Те са облицовани с печени тухли, споени със смола. Каменен мост свързва двете части на града. И той се причислява към чудесата на Ориента. Ефрат влачи дебел пласт тиня и едва след като я изгребали, намерили под нея твърда почва, върху която положили основите. Насипаният пясък и плътно зазиданите камъни, които поддържат моста, забавят течението на реката, която след това се устремява още по-силно.
Тук се издига и крепост с обиколка двадесет стадия. Основите на бойните кули са вкопани в земята на тридесет стъпки, а над земята крепостта се издига до осемдесет стъпки. Над крепостта се намират прославените в гръцките легенди Висящи градини, издигнати на височината на крепостните стени, приятни със сянката на много дървета. От камък са построени и стълбовете, които поддържат градините. Над вратите върху четвъртити камъни са настлани каменни плочи, засипани с пръст, която се полива. Тук виреят такива големи дървета, обиколката на които достига осем лакътя, а височината — до петдесет стъпки. Те са така плодовити, както ако бяха засадени на родна почва. И въпреки че с времето не само направеното от човешка ръка, но и създаденото от природата подлежи на развала, насипаната пръст, притисната от корените на толкова много дървета, почти цяла гора, продължава да съществува невредима и досега. Поддържат я стени, широки двадесет стъпки, разположени на единадесет стъпки една от друга. Когато се гледат отдалеч градините, струва ти се, че гората расте на родна почва. Казват, че това е дело на един асирийски цар [5] управлявал Вавилон, влюбен в жена си, която изпитвала голяма мъка по родните лесове. Затова създал тук, в равнината, тези градини.
Царят се задържа в този град по-дълго, отколкото се бе задържал някъде другаде, противно на изискванията на военната необходимост. Никъде не е имало повече съблазни за поквара на нравите, отколкото в този град.
99
Никъде не е имало повече възможности за разпалване на необуздани страсти. Бащите и съпрузите позволяваха на дъщерите и жените си срещу заплащане да се събират с чужденци. Забавленията, придружени с пиршества, са приятни на царете и благородниците по цяла Персия. Но вавилонците се отдадоха всецяло на виното и на това, което идва след пиянството. В началото на гуляите облеклото на жените, които присъствуваха, беше прилично, след това започваха да събличат най-горната си дреха и постепенно да загубват срама си дотам, че накрая хвърляха и последната дреха от тялото си. И на този позор се подлагаха не някакви блудници, а матрони и девойки, които смятаха за любезност да предлагат телата си. И войската, покорителка на Азия, след като прекара така тридесет и четири дена, би се оказала в един критичен момент съвсем слаба, ако имаше насреща си истински противник. Впрочем, за да се попълнят загубите, войската се попълваше с новобранци. Синът на Андромен — Аминта — доведе шест хиляди македонски пехотинци, изпратени от Антипатер. С тях пристигнаха и петстотин конници македонци, шестстотин конници траки и още три хиляди и петстотин пехотинци траки. От Пелопонес беше дошла четирихилядна наемна войска пехота заедно с триста и осемдесет конници. Аминта беше довел за телохранители петдесет младежи, синове на македонски благородници. По време на гуляите те прислужваха на царете и подкарваха конете им, когато влизаха в бой. Придружаваха ги и когато ходеха на лов, а когато царят спеше, бдяха на смени пред спалнята му. Така се обучаваха и възпитаваха висшите държавни служители и пълководци. Царят заповяда Агатон [6] да охранява Вавилонската крепост със седемстотин македонци и доведените триста наемници. Остави за управители на Вавилонската и Киликийската област Менета [7] и Аполодор [8]. На тях даде по две хиляди войници и по хиляда таланта. Възложи им да си наберат войници за попълване на загубите. Предателят и беглецът Мазей за награда стана управител на Вавилон. Богофан, който беше предал крепостта, получи заповед да следва царя, а Митрен [9], който му беше предал Сарди [10], получи Армения. Накрая, след като Вавилон беше напълно в ръцете на македонците, от парите бяха дадени, както следва: по шестстотин денара [11] на македонските конници, всеки
100
конник чужденец получи по петстотин денара, по двеста получиха семейните пехотинци, а на наемниците бяха заплатени две заплати.
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ГРАД СУЗА
Като уреди така нещата, Александър пристигна в областта Ситацена [12], плодородна земя, изобилна на всякакви храни. Там остана по-дълго време. За да не би почивката да отслаби останалите в бездействие войници, предложи награди за проявена войнишка храброст. Първите осем избранници щяха да получат право да командуват отряд от хиляда души и да бъдат произведени в чин „хилиарх” [13]. Такова деление във войската сега се въвеждаше за първи път. Защото преди това кохортите бяха от по петстотин войници и командуването им не се получаваше като награда за храброст.
Събраха се много войници, за да участвуват в това забележително състезание. Те щяха да бъдат не само ценители на подвига на всеки участник, но и съдници, тъй като всички трябваше да преценяват дали е заслужена наградата или не.
Пръв от всички беше награден за храбростта му по-старият Атархий [14], който след загубената от по-младите битка при Халикарнас беше успял отново да повдигне духовете на македонците. Непосредствено след него наградиха Антигон [15], трето място зае Филота [16] от Егея, четвърта почетна награда беше дадена на Аминта, след него на управителя на област Антигон [17] и после на Аминта [18] от Линцестида. Седмо място зае Теодот [19], последното — Хеланик [20].
Александър направи много полезни нововъведения във военната дисциплина, като промени много неща, завещани от дедите. Докато преди конниците се разпределяха всеки в своето племе, той премахна разликата в народностите и започна да ги причислява към най-добрите части на армията си. Когато решеше да вдигне лагера, по-рано даваше сигнал с тръба. Но поради вдигащия се от дрънкането на оръжието шум сигналът, даден с тръба, не се чуваше добре. Той издигна над преторията прът със
101
знаме, което се виждаше отвсякъде. Там през цялата нощ се поддържаше огън, а през деня — дим.
Канеше се да тръгне към Суза [21], когато управителят на тази област Абулит [22] може би по заповед на Дарий, за да възпре Александър от грабеж, или по своя воля изпрати при него сина си с обещание, че ще му предаде града. Алекснадър прие благосклонно младежа и воден от него, достигна до река Хоасп [23], за която казваха, че има много пивка вода. Абулит го посрещна тук с много дарове, издаващи царския разкош. Между даровете имаше бързи товарни камили и дванадесет слона, докарани от Дарий от Индия. Македонците не се страхуваха от тях, както той смяташе, а ги приеха като подкрепа, след като съдбата предаваше силата на победения в ръцете на победителя. Щом влезе в града, Александър взе невероятно голяма сума от съкровищницата — петдесет хиляди таланта сребро на малки кюлчета.
Много царе са натрупвали богатства едва в дълбока старост, като са смятали, че ще ги оставят на децата и внуците си. Тези богатства само в един миг преминаха в ръцете на царя чужденец. След това Александър седна на царския трон, много висок за неговия ръст. И тъй като краката му не можеха да достигнат долното стъпало, един от царските служители постави под краката му масичка. Царят забеляза, че евнухът, служещ на Дарий, се вайка, и го запита коя е причината за неговата скръб. Евнухът обясни, че на тази масичка се е хранел Дарий и че той не може без сълзи да гледа как тя служи за подигравка. Уважението към боговете на гостоприемството трогна царя и той се канеше да заповяда да я отместят, когато Филота каза: „В никакъв случай не върши това, царю. Приеми го като предзнаменование, че масата, на която твоят неприятел е устройвал пиршества, сега е под краката ти!”
Царят, който възнамеряваше да продължи от Суза към границата на Персида, предаде града с гарнизон от три хиляди войници на Архелай [24]. На Ксенофил [25] възложи охраната на крепостта с хиляда македонски ветерани. Пазенето на съкровищницата повери на Каликрат [26]. Сузенската област възвърна на Абулит. В този град остави майката и децата на Дарий. При това заръча да предадат на Сизигамбида, към която се отнасяше със синовна почит и любов, македонски одежди и пурпурна боя, които му бяха изпратени от Македония като подарък.
102
Изпрати ѝ и шивачките, които бяха изработили дрехите. Заповяда да ѝ кажат, че ако дрехите ѝ харесат, те могат да научат и внучките ѝ да ги шият.
Думите на Александър предизвикаха изобилни сълзи и обида от този подарък. Защото за персийските жени няма нищо по-оскърбително от това да работят с вълна. Тези, които бяха занесли подаръка, му съобщиха, че Сизигамбида е много опечалена и заслужава да бъде утешена. Той отиде при нея и и каза: „Майко, виж тази дреха, която съм облякъл. Тя е не само дар от сестрите ми, но е изработена от техните ръце. Подвели са ме нашите обичаи. Заклевам те, недей да взимаш за оскърбление моето незнание. Това, което съм научил за вашите обичаи, надявам се, че съм го спазил. Зная, че у вас не е позволено на сина да седи в присъствието на майката освен с нейно разрешение. Колкото пъти съм идвал при тебе, съм стоял прав, докато си ми давала знак да седна. Често си искала да падаш на колене пред мене в знак на уважение. Аз съм се противопоставял. Аз се обръщам към тебе с думите, с които се обръщам към скъпата ми майка Олимпиада.” След като успокои царицата, царят за четири дена достигна до река Тигър. Жителите я наричат Паситигър. Тя извира в планините, в които живее племето укси [27], и като тече по протежение на петдесет стадия в местности, обрасли с гори, се спуска стремглаво надолу между големи скали. След това навлиза в равнината и през нея тече спокойна, достъпна е дори за кораби. После по протежение на шестстотин стадия [28] тече в тинесто русло и бавно се влива в Персийско море [29].
Александър премина реката с девет хиляди пехотинци и агриански стрелци, с три хиляди наемници гърци и с хиляда траки и пристигна в земята на уксите. Тази област е съседна на Суза и се спуска към предна Персида. Между кея и Суза има тесен проход. Управител на тази област беше Медат [30], който не се съобразяваше с обстановката. Беше решил да остане верен на дълга си дори и под заплахата на най-големи страдания.
Хора, които познаваха тези места, уведомиха Александър, че до Суза може да се стигне скрито от противника по потайни пътеки. Ако изпрати малък отряд от леко въоръжени войници, те ще могат да нападнат внезапно противника. Понеже този съвет му хареса, Александър ги нае за водачи.
103
Хиляда и петстотин наемници и почти хиляда агриани, които бяха подчинени на управителя Таврон [31], получиха заповед да извършат нападение след залез слънце. Те потеглиха при третата нощна стража и преди да се разсъмне, достигнаха превала. Насякоха материал и направиха плет за навес. Александър заповяда да го обвият с кожи, за да може войниците, които ще придвижат обсадните кули, да бъдат запазени от стрелите. Около тях — стръмни скали и големи камъни. Много от войниците се нараняваха, тъй като трябваше да водят борба не само е противника, а и с местността. Въпреки това напредваха, тъй като царят беше сред първите и ги питаше дали те, завоювали толкова много градове, ще се посрамят да обсаждат едно незначително укрепление. Напомняше им също, че Таврон скоро ще се притече на помощ. Самият той беше прицелна точка. Войниците направиха костенурка [32] и го пазеха внимателно, но не можаха да го убедят да се оттегли. Най-после Таврон с отряда си се показа пред крепостта. С идването му духът на противника се разколеба, а македонците засилиха натиска.
Двойна беда притисна жителите на Суза. Те едва устояваха на силата на неприятеля. Малцина се решаваха да се бият до смърт. Голяма част бяха склонни да бягат, а повечето се бяха скрили в крепостта. Оттук изпратиха тридесет души посредници при царя да молят милост, но той отговори, че няма място за милост. И така, страхувайки се, че ще бъдат изтезавани, по таен път, непознат за неприятеля, те изпратиха при Сизигамбида, майката на Дарий, хора, които да я помолят да омилостиви Александър. Защото знаеха добре, че той я обича и почита като собствена майка. А и Медат беше женен за дъщерята на нейната сестра и имаше с Дарий близко родство.
Сизигамбида отхвърли молбите на пратениците. Казваше, че нейното положение не ѝ позволява да се моли, а освен това се страхува да не злоупотреби с милостта на победителя. Защото не биваше да забравя, че ако по-рано е била царица, сега е робиня. Накрая склонена, тя изпрати писмо на Александър. Първо молеше да я извини за вмешателството и, а след това да прояви милост не толкова към обсадените, колкото към нея. Накрая добави, че най-смирено го моли да подари жи-
104
вота на близък и скъп за нея човек, който вече не му е враг, а смирен просител.
Това, което стана, е свидетелство за умереността и снизходителността на царя. Той не само прости на Медат, но дари свободата на всички, които се предадоха доброволно. Остави града непокътнат и им позволи да обработват земите си без данъци.
Майката не би могла да измоли нещо повече дори и ако беше победил Дарий.
КЪМ ПЕРСИДА
Александър причисли покореното племе към сатрапията на сузенците. Той раздели войските си с Парменион и му заповяда да продължава по полския път, а той с отбрана част тръгна по разклоненията на планините, които навлизаха навътре в Персида [33]. След като опустоши цялата област, на третия ден влезе в Персида, а на петия — в прохода, наричан Сузенски врати. Ариобарзан [34] вече го беше заел с двадесет и пет хиляди пехотинци.
Отвсякъде се издигаха стръмни и високи скали, върху които варварите стояха далеч от попаденията на стрелите, притихнали, сякаш уплашени, докато войската на Александър не навлезе в прохода. Като видяха, че македонците не им обръщат внимание, започнаха да търкалят отгоре огромни камъни. Камъните смачкваха със страшна сила не само отделни хора, но и цели отряди. Засипваха македонците със стрели и камъни от прашки. Това не беше най-жалкото за храбрите мъже, но другото: те биваха избивани, без да могат да отвръщат, като диви животни, попаднали в ловна яма. Но след като гневът се превърна в ярост, започнаха с мъка да се катерят по стръмните скали, помагайки си един на друг, за да достигнат до противника. Скалите, обхващани едновременно от много ръце, се откъртваха и падаха върху тези, които стояха отдолу. Македонците не можеха да останат на едно място, нито да се катерят, нито да се покрият с щит, тъй като варварите търкаляха надолу големи и тежки камъни. Не само болка, но и срам угнетяваше царя, че толкова безразсъдно беше вкарал войската си в прохода. Непобедим само един ден
105
преди това, никога не предприемал нещо напразно, навлязъл без загуби в проходите на Киликия, открил дори нов път по море за Памфилия, днес той допусна щастието да му изневери. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне там, откъдето беше тръгнал.
Той даде знак за отстъпление и заповяда да отстъпят от прохода в гъсти редици с щитове, над главите. Наложи се да се върнат тридесет стадия назад. Като разположи лагера на открито място, започна не само да се съветва какво трябва да прави, но поради суеверие се обърна и към гадателите. Но какво можеше тогава да предскаже Аристандър, комуто Александър вярваше повече, отколкото на когото и да е друг? Той се отказа от ненавременните жертвоприношения и заповяда да се извикат хора, които познават областта. Те му казаха, че пътят е открит и сигурен през Мидия. Съвестта не му позволяваше да изостави непогребани войници по бащиния му обичай, тъй като едва ли имаше по-голямо и тържествено задължение във военната служба от това да погребеш своите.
Заповяда да се извикат пленниците, които неотдавна беше заловил. Между тях имаше един, който знаше гръцки и персийски и твърдеше, че Александър напразно води войската си към Персида по билото на планините; че планинските пътеки били гористи и едва проходими за малцина; че земята, покрита с шума, и сплетените клони на дърветата правят гората непроходима.
И от двете страни Персида се обгражда от непрекъснати планински била. Тези била се простират на дължина хиляда и шестстотин, а на широчина сто и седемдесет стадия, с разклонение от Кавказките планини и достигат до Червено море... Там, където планината свършва, има друго защитно средство — морският залив. В подножието на планината се простира равнина — плодородна земя, осеяна с много села и градове. Река Аракс [35], която протича през равнината, поема водите на много притоци и ги отнася в река Мед [36]. Тази река, по-малка от Аракс, достига на юг до морето. Тя е толкова благодатна за растенията, че цялата равнина, напоявана от нея, е покрита със зеленина. Бреговете ѝ, обрасли с явори и тополи, отдалеч изглеждат като гъсти гори. Засенчена от дърветата, реката тече в дълбоко корито. Над нея се издигат хълмовете, също потънали в зеленина, тъй като влагата достига до корените им. Смята се, че в цяла Азия няма по-здравословна област
106
от тази: от едната ѝ страна е гористо и сенчесто било, а от другата — духащият откъм морето топъл вятър, който създава благоприятен климат.
След като пленникът завърши своя разказ, царят го попита дали е чул или видял всичко, за което разказва. Пленникът отговори, че е бил овчар и е пребродил тези пътечки и че на два пъти е бил пленяван: веднъж от персите в Ликия, втори път — от него. Александър си спомни за едно предсказание на оракула: водач по пътя за Персида ще му бъде ликийски жител. . . Той обеща да го възнагради богато. Подтикван от необходимостта и предоставения му щастлив случай, царят заповяда да го въоръжат. Подготвен по македонски обичай, за да тръгнат благополучно нещата, го убеди да му показва пътя, колкото и стръмен и неудобен да е. Защото и той щеше да се изкачва с малък отряд. Водачът не трябваше да си въобразява, че Александър, овенчан с голяма слава, не ще може да върви там, където той самият е вървял със стадото си. Пленникът все още продължаваше да му доказва колко труден е пътят, особено за въоръжени хора. Царят му каза: „Уверявам те, че никой от тези, които ме следват, не ще откаже да върви след мене натам, накъдето ни водиш.”
Остави Кратер да охранява лагера с подчинените му пехотинци и с войските, които Мелеагър беше довел. Прибави още хиляда конници и заповяда да се поддържат повече огньове, та лагерът да запази вида, който е имал в присъствието на царя, и така да заблудят варварите. Добави, че ако Арнобарзан узнае, че царят е навлязъл в дебрите на планината, и се опита да му прегради пътя с част от войските си, Кратер да предизвика смут, да го задържи и да го застави да насочи войската си към по-близката опасност. А ако той сам успееше да завземе прохода, Кратер, щом чуе звъна от оръжието на изплашените варвари, да последва царя по същия път, от който преди бяха отблъснати. Този път ще бъде свободен, след като неприятелите са се насочили към царя.
При третата нощна стража Александър, без да дава сигнал с тръба, при пълна тишина потегли нагоре по посочените от водача пътеки. Беше заповядал на леко въоръжените войници да си носят храна за три дена. Недостъпни канари и огромни каменни лавини затрудняваха напредването. Войниците затъваха като че ли във вълчи ями и когато другарите им се мъчеха да ги изтеглят, сами
107
падаха при тях, вместо да ги издърпат към себе си. А нощната тъмнина, непознатата местност и недоверието към водача увеличаваха страха им. Ако водачът ги подведеше, щяха да бъдат нзловени като диви животни. От верността на водача зависеше и неговият живот, и животът на царя. Най-после се изкачиха на седловината. Отдясно беше пътят, който водеше към Ариобарзан. Тук Александър остави Филота и Кен с Аминта и Полиперконт с отряд леко въоръжени войници. Предупреди ги да бъдат внимателни, тъй като конницата и пехотата са смесени, и че се движат в места с богата почва, изобилна с храна. За водачи им бяха дадени пленници. А той, телохранителите и гвардията продължиха по стръмната пътека далеч от стражите на неприятеля.
Настана пладне, време за почивка. Оставаше им толкова път, колкото бяха изминали, но не така стръмен и уморителен. Като възстанови силите на войниците с храна и сън, при втората нощна стража тръгна отново. Преодоля много други препятствия освен една огромна пропаст, която им се изпречи в подножието на планината. Издълбана от водите на много потоци, тя преграждаше пътя им. При това и клоните на дърветата, вплетени един в друг и надвиснали в нея, им се изпречиха като непреодолима стена. Обхвана ги голямо отчаяние. На войниците дори им се плачеше. А и тъмнината ги плашеше, защото, дори и да имаше някакви звезди, дърветата ги закриваха. Не можеха да се ръководят и по слух, тъй като вятърът люлееше клоните на дърветата и се получаваше силен шум.
Най-после дневната светлина разсея всичко, което през нощта изглеждаше страшно. Пропастта можеше да се избегне с малко заобикаляне и всеки започна да си избира пътя. Излязоха на високия връх, откъдето видяха как се е разположил противникът. Веднага го нападнаха в тил, което той съвсем не очакваше. Малцината, които се осмелиха да им се противопоставят, паднаха убити. Стоновете на умиращите там, изплашените лица на бягащите накараха да побягнат и останалите, преди още да се е започнала истинската битка. Когато шумът от битката се пренесе в лагера, където бе оставен Кратер, Александър поведе войниците си, за да завземат прохода, в който предишния ден бяха попаднали като в клопка. Филота заедно с Полиперконт, Аминта и Кен, получили заповед да тръгнат по обратния път, още веднъж предизви-
108
каха смут у варварите. Макар объркани, те се биха геройски.
Струва ми се, че необходимостта прави и ленивия находчив, а отчаянието поражда надежда. Така стана и тук. Невъоръжените с голи ръце се хвърляха върху въоръжените и като ги поваляха на земята, пронизваха много от тях със собственото им оръжие. Ариобарзан, обкръжен от около четиридесет хиляди конници и пет хиляди пехотинци, сред много кръв, пролята от неговите хора и от македонците, си проби път през средата на македонския боен строй и се отправи към град Персепол, главен град на тази област. Отблъснат от гарнизона на града, беше убит заедно с всички, които го придружаваха в бягството. Кратер също успя навреме да пристигне с войската си.
ГИБЕЛТА НА ГРАД ПЕРСЕПОЛ
Царят устрои лагер на същото място, където беше разбил пълчищата на противника. Макар и бягството на противника да беше поголовно, трябваше да се напредва предпазливо, за да не се попадне на засада, а и пресечената местност криеше опасности. По пътя на Александър беше предадено писмо от Тиридат [37], пазител на царската хазна, с което му съобщаваше, че тези, които са останали в града, са разбрали за неговото пристигане и искат да разграбят съкровищницата. Подканваше го да побърза да прибере съкровищата, преди да бъдат разпилени. Добавяше, че пътят е лесно проходим, макар и да се налага да се премине река Аракс.
От всички положителни качества на македонския цар най-похвалното беше бързината в действията. Той остави пехотата, през цялата нощ препуска с конниците и макар и уморени от дългия път, на разсъмване пристигнаха до река Аракс. Наблизо имаше села. Разрушиха къщите и с материали от тях построиха мост, като го подпряха с камъни.
Вече бяха близо до града, когато тълпа хора пресрещна царя. И в този случай имаше пръст съдбата. Това бяха гърци пленници, около четири хиляди, които персите бяха осакатили чрез различни начини на изтезание. На един
109
бяха отрязали крак, на друг — ръка, на трети — ушите. Бяха ги дамгосали с варварски букви и дълго бяха издевателствували над тях. Като разбрали, че са попаднали под чужда власт, персите не им бяха попречили да отидат при царя.
Лицата им бяха неузнаваеми. Не можеше да се долови у тях нищо човешко освен гласа им. Повече сълзи проляха тези, които ги гледаха, отколкото осакатените. Макар и съдбата на всекиго да беше различна, нещастията им се струваха еднакви по сила, акò и различни на вид. Не можеше да се определи кой е най-нещастен. Те се развикаха, че Юпитер, който е отмъстил за Гърция, е проявил благоволение към тях. Царят изтри сълзите си, които ронеше обилно, и им каза да се успокоят. Той им обеща, че ще видят своите градове и жени. Устрои за тях лагер на два стадия от града.
Гърците се оттеглиха отвъд вала и започнаха да разискват какво да поискат от царя. Едни предлагаха да поискат място за заселване в Азия, други — да им се помогне да се върнат по домовете си. Казват, че Евктемон [38] от град Кима в Еолида заговорил така: „Ние, които току-що изпитахме срама да се явим пред хората, за да потърсим от тях помощ, сега бързаме да покажем в Гърция нашите рани, които не е известно какво ще ни донесат: страдания или срам. Аз смятам, че по-твърдо понасят нещастието тези, които го скриват, и за нещастниците, жадуващи да видят родината си, няма по-голяма утеха от усамотението и забравата на предишния живот. Тези, които очакват много от състраданието на близките, не знаят колко бързо пресъхват сълзите. Никой не може да обича истински този, от когото се гнуси. Еднакво тежи както нещастието, така и високомерното щастие. Всеки мисли за своята съдба, когато разсъждава за чуждата. Ако ние всички не бяхме нещастни, скоро щяхме да станем противни един на друг. Няма нищо чудно в това, че и облагодетелствуваните от съдбата търсят приятели като тях. Заклевам се, ние ще търсим място, където биха могли да заровят полуизгнилите ни тела след смъртта ни. Ще ни бъдат ли благодарни жените, за които се оженихме, когато бяхме млади? Децата ни в разцвета на силите си биха ли признали бащитеси, обезобразени от изтезания? Ако и от нас имат сили да преминат през толкова земи? Далеч от Европа, накрая на Ориента, немощни, сакати старци, ще издържим ли пътя,
110
който изморява дори въоръжените и победителите? И накрая, тези жени, които съдбата даде на пленниците като единствено утешение, и малките деца — да ги поведем ли със себе си, или да ги изоставим тук? Да отидем с тях — никой в родината не ще поиска да ги признае. Да изоставим ли това, след като не е сигурно дали ще видим онова, към което се стремим? Ние трябва да си останем между тези, които са започнали да ни обичат в сегашното ни нещастие.” Това каза Евктемон.
Изправи се атинянинът Теетет и заговори: „Никой честен човек няма да оценява своите близки по физическото състояние, след като свирепостта на неприятеля ги е направила нещастни, а не природата. Заслужава всякакво зло този, който се срамува от съдбата си. Нещастният таи у себе си мисълта за смъртта и не очаква никакво състрадание, а сам го проявява към другия. Боговете ни изпращат това, което ние самите никога не бихме се осмелили да пожелаем: възможност да видим отечеството, жените и децата си и всичко, което хората ценят в живота и за което се излагат на смъртна опасност. Защо да не излезем от този мрак? В родината се диша по-свободно и слънцето свети по-силно. Варварите се борят да запазят нравите си, свещените образи, родния език, а ние се готвим да се откажем от всичко родно, макар и да сме нещастни, само заради това, че сме го загубили. Аз самият ще се върна при своите Пенати в родината и ще се възползувам от милостта на царя. Ако някого го задържат любовта към новото съжителство и към децата, които робството го е задължило да признае, нека си остане тук, макар и за него да няма по-мило от отечеството.”
Малцина се съгласиха с Теетет. Останалите ги надви привичката, по-силна от самата природа. Решиха да поискат от царя да им определи място за заселване. Избраха за тази цел сто пратеници.
Александър очакваше, че ще го молят за това, което и той самият смяташе за най-добро, и им каза: „Вече заповядах да се отпуснат впрегатен добитък и коли, на които да се возите, и на всекиго да се дадат по хиляда денара. Когато се върнете в Гърция, ще се погрижа никой да не смята своето положение за по-добро от вашето, ако не беше, разбира се, осакатяването. . .” Те зарониха сълзи, наведоха очи и не се осмеляваха нито да вдигнат лица, нито да заговорят. Когато царят ги запита коя е причината
111
за тяхната скръб, отговори му Евктемон с думи, подобни на тези, които вече беше казал. А царят, като се съжали не само над съдбата им, но и над душевното им състояние, заповяда да се дадат на всекиго по три хиляди денара. Прибавиха и по десет чифта облекло, дадоха им и дребен и рогат добитък и семена, за да може определената земя да се обработи и да се засее.
На следващия ден Александър свика военачалниците на отделните родове войски и каза, че няма за гърците по-омразен град от столицата на старите царе на Персида; че оттук е потеглила огромната войска срещу Гърция. Оттук Дарий I, а след това и Ксеркс са обявили на Европа нечестна война и че този град с гибелта си трябва да увековечи паметта на дедите. Варварите напускаха града, от който страхът прогони всички, и се разбягаха кой накъдето очите му видят. Без да се бави, царят въведе, в града фалангата.
Беше унищожил вече много градове, преизпълнени с царско великолепие. С други беше установил съюзни отношения, но богатствата на този град надминаваха всичко завладяно. В него варварите бяха събрали съкровища от цяла Персида. Имаше натрупано злато и сребро, огромно количество дрехи и вещи, приготвени не за използуване, а за показ на разкоша. Затова между победителите възникнаха въоръжени стъкновения. Смяташе се за неприятел този, който е заграбил по-скъпоценна плячка. Понеже не можеха да отвлекат всичко, което намираха, борбата започна да се води не просто за грабеж, но преценяваха какво да вземат. Разкъсваха царски одежди, като дърпаха към себе си парчета плат, с кирки разсичаха вази и други произведения на изящното изкуство. Нищо не остана непокътнато, нищо не се запази цяло. Влачеха отчупени части от торсовете на статуите така, както ги бяха сграбчили.
В превзетия град се прояви не само алчността, но и жестокостта. Претоварени със злато и сребро, победителите съсичаха пленниците, от които нямаше какво да вземат. Съсичаха всеки срещнат, ако се окажеше беден. Много от жителите на града обличаха най-скъпите си дрехи и се хвърляха от стените надолу заедно с жените и децата си. Някои хвърляха огън под покривите на домовете си, което по-късно щеше да направи неприятелят, и
112
изгаряха в тях живи. Накрая царят заповяда на войниците си да се въздържат от насилие над жените.
Говори се, че е било завладяно такова голямо съкровище, че не е за вярване. Не зная дали да вярвам, или да се съмнявам, но казват, че съкровището в този град възлизало на сто и двадесет хиляди таланта. Царят реши да го вземе със себе си за военни нужди и заповяда да докарат рогат добитък и камили от Суза и Вавилон, за да се превози. Македонците завзеха още шест хиляди таланта в пари, след като беше овладян град Персагада [39]. Кир беше основал този град, а сега управителят му Гобар го предаде на Александър. Царят остави Никархид [40] да пази Персеполската крепост с три хиляди македонски войници. На Тиридат, който му беше предал съкровищницата, запази почетната длъжност, която е имал при Дарий. Остави под командуването на Пармениони Кратер голяма част от войската си, както и припаси. А той с хиляда конници и отбрана част от пехотата се отправи към вътрешността на Персия, разположена под съзвездието Виргилиада [41]. Без да обръща внимание на проливните дъждове и силните бури, той продължаваше да следва целта си.
Достигна до път, засипан с вечен сняг и заледен. На македонците им се струваше, че са стигнали края на света. Смутени, те наблюдаваха околната пустота, където не бе стъпвал човешки крак. Настояваха, преди още да са почувствували липсата на светлина и въздух, да се върнат назад. Царят не наказа разколебаните, но слезе от коня си и продължи пеша сред снеговете и леда. Засрамиха си, че не го следват — първо приближените му, след това командирите и накрая войниците. А той пръв с кирка в ръка, пробивайки леда, си проправи път. Последваха примера му и останалите. Накрая, като излязоха от гъстите гори, откриха слаби следи от хора и скитащ се дребен добитък.
Хората, които живееха тук в разпръснати колиби и смятаха, че са защитени от непроходимите гори, като видяха неприятелските войници, избиха близките си, които не можеха да ги придружават, и побягнаха към недостъпните планини, покрити със сняг. А после, когато македонците влязоха в преговори с пленниците, преодоляха своята дивотия и се предадоха на милостта на царя. Към предалите се царят не прояви никаква жестокост. Маке-
113
донците опустошиха полята на Персида, покориха много селища и достигнаха до племето на мардите.
Племето на мардите е много войнствено и се отличава по начина си на живот от останалите племена в Персия. Мардите издълбават пещери в планините, в които се укриват с жените и децата си. Хранят се с месото на дребен рогат добитък или дивеч. Жените не притежаваха нищо повече от това, което им бе дала природата: косите им бяха щръкнали, дрехата — над коленете, главата — превързана с връвта на прашка. Това бе украшение на главата и оръжие. Покорено беше и това племе. На тринадесетия ден, откакто беше тръгнал от Персепол [42], Александър се върна отново в него. Раздаде дарове на близките си и на останалите според заслугите. Почти всичко, което беше взел от този град, беше раздадено.
Впрочем, изключително благородния си характер, вроденото дарование, чрез което се издигаше над всички царе, изключителното постоянство и бързина в преодоляването на опасностите и трудностите, верността на дадената дума, снизходителността към пленниците, сдържаността в обичайните наслаждения — всичко това той опетни с непреодолимата си страст към виното. Докато неприятелят или съперникът подновяваше войната, а покорените от него се отнасяха с пренебрежение към новата власт, той започна още от зори да участвува в гуляи, на които присъствуваха и жени. Разбира се, не почтените, а тези, които бяха свикнали да живеят с войниците по-свободно, отколкото е прилично. Една от тях, Таис, съвсем пияна, му внуши, че всички гърци ще му бъдат благодарни, ако запали двореца на персийските царе. Това очакват тези, чиито градове варварите бяха унищожили. Към това злодейско предложение на пияната блудница се присъединиха двама-трима пируващи, също пияни. Царят, като прояви повече жажда към виното, отколкото търпение, каза: „А защо всъщност да не отмъстим за Гърция и да не запалим града?” Всички пияни се втурнаха към двореца, за да го запалят, след като самите те, като врагове, го бяха пощадили. Пръв царят внесе огън в двореца, а след това придружаващите го служители и наложници. Дворецът беше облицован с кедрово дърво. Пожарът бързо взе големи размери. Войскова част, разположена недалеч от града, като видя пожара, се притече на помощ. Но щом стигнаха до
114
преддверието на двореца и видяха, че царят сам хвърля факли, те захвърлиха съдовете с вода и започнаха и те да хвърлят в огъня каквото им попаднеше.
Това беше краят на столицата на целия Ориент, откъдето преди толкова племена чакаха справедливост, дом на толкова царе, някога навявали ужас на Гърция. Оттук беше тръгнал флот от хиляда кораба и войска, с които персите заляха Европа, бяха изграждали мостове през протоци и прокопавали подземни ходове в планините. Но нямаше да мине много време от неговата гибел, и той отново щеше да се възроди.
Македонски царе бяха опустошавали и други градове, но сега те принадлежат на партите. Нямаше да открие и той пътя към този град, ако реката Аракс не беше го насочила, защото тя тече близо до стените му, и населението в околностите допуска, че градът е бил далеч от нея с двадесет стадия повече, отколкото са знаели.
Македонците се срамуваха, че царят им, напил се на гуляй, разруши този красив град. Все пак се мъчеха да си внушат, че точно така е трябвало да постъпи. Като изтрезня, Александър заяви, че съжалява, но добави, че персите са щели да нанесат още по-големи щети на гърците, ако бяха видели как той седи на трона на Ксеркс в двореца му. На следващия ден подари тридесет таланта на ликиеца водач, който го беше довел в Персида. След това навлезе в земите на Мидия. Там го посрещна попълнение от нови войски от Киликия. Пехотинците бяха пет хиляди, конниците — хиляда. Начело и на двата отряда стоеше атинянинът Платон [43]. След като получи тези подкрепления, Александър реши да продължи преследването на Дарий.
ВЕРОЛОМСТВОТО НА БЕС И НАБАРЗАН
Междувременно Дарий беше пристигнал вече в Екбатана [44]. Този град е столица на Мидия. Сега го държат партите и той е лятна резиденция на техните царе. Беше решил да отиде след това в Бактра [45], но тъй като се страхуваше Александър да не го изпревари и да превземе този град, промени решението си. Александър се намираше на разстояние хиляда и петстотин стадия от него. Но при
115
бързината, с която действуваше, никое разстояние не можеше да изглежда голямо. Затова реши, че е по-сигурно да се подготви за битка, отколкото за бягство. Следваха го тридесет хиляди пехотинци, между които четирите хиляди гърци наемници, които му бяха предани. Само стрелците и прашкарите наброяваха четири хиляди войници. Освен тях имаше три хиляди и триста конници, повечето бактриани. Командуваше ги Бес [46], управител на Бактрия. С тези войски Дарий се отклони от главния път, като заповяда готвачите и охраната на обоза да вървят пред войниците. След това ги събра и им каза: „Ако съдбата ме беше свързала със страхливци и с такива, които повече ценят жалкия живот пред честната смърт, бих мълчал и не бих говорил напразно. Но аз изпитах вашата доблест и преданост в много по-решителен момент, отколкото съм очаквал. Считам се задължен да се постарая и аз да бъда достоен за такива сподвижници, а не да се съмнявам дали вие още сте ми верни. От хилядите, които бяха под моя власт, само вие ме следвате, макар войските ми да бяха разбити и обърнати в бягство два пъти. Вашата вярност и постоянство ми дават увереност, че все още съм цар. Предатели и бегълци управляват моите градове в името на Херкулес не защото са достойни за тази чест, а за да смущават духовете ви с обещанията си. Ако аз не успея да ви се отплатя за това, че вие, най-достойните, предпочетохте да споделите моята съдба, а не щастието на победителя, то боговете ще ви отдадат заслужена благодарност. Кълна се, ще ви отдадат! Никое поколение не ще бъде толкова неблагодарно, че да не ви издигне със заслужени похвали чак до небето. Ако и да съм ви говорил някога за бягство, то сега съм далеч от такова намерение. Защото съм решил, като се облегна на вашата храброст, да срещна отново неприятеля. Докога ще бъда изгнаник в собственото си царство и в неговите предели ще бягам от цар, дошъл от чужда земя, след като съм в състояние да опитам щастието си във война — или да си възвърна това, което загубих, или по-добре да умра от честна смърт. Нима по примера на Мазей и Митрен ще чакам волята на победителя, за да получа като изпросен дар управлението на някое племе, а той да продължава да се бие повече за слава, отколкото поради омраза? Не, дано боговете не позволят някой да се осмели да свали от главата ми короната или пък да ми я подари! Не ще загубя жив
116
царството си, но последният ми дъх ще бъде и неговият край. Ако вие запазите своя дух и своя закон, то никой от вас не ще загуби свободата си. Никой не ще бъде принуждаван да търпи коварството или надменността на македонците. Всеки със собствената си десница или да отмъсти за толкова многото злини, или да им сложи край. Аз самият съм пример колко променлива е съдбата и не без основание очаквам тя да стане по-благосклонна. Но ако боговете се отвърнат от справедливите и честни воини, все пак за храбрите мъже смъртта ще бъде честна. Заклевам ви вас, гордостта на прадедите ни, които са управлявали царствата на целия Ориент с голяма слава, в името на онези герои, на които някога Македония е платила данък, в името на толкова потопени кораби в Гърция, в името на толкова трофеи на вашите царе, моля ви и ви заклевам: извисете благородните си духове, достойни за народа ни, за да можете със същото постоянство, което сте имали досега, да посрещнете и това, което би ви донесла съдбата! Мене сигурно тя ще удостои завинаги или със славни победи, или с честна смърт.”
Докато Дарий говореше така, предстоящата опасност беше сковала в страх сърцата и душите на всички и те останаха безмълвни. Накрая Артабан, най-старият от приближените на царя, за когото казахме по-горе, че е бил гост на Филип, каза: „Наистина ние, облекли най-скъпите си дрехи и с най-скъпото оръжие, те следваме като цар с надежда да победим, но и без да се боим от смъртта.” Другите приеха с одобрение този призив. Но Набарзан [47] и Бес, след като бяха сключили престъпен съюз, бяха решили с помощта на подчинените им войници да заловят жив царя и да го поставят в окови, та ако Александър ги настигне, да заслужат благодарността му, като му предадат жив своя цар. Възнамеряваха да поискат висока цена за това, че му го предават жив. Ако пък успееха да се отскубнат от Александър, след като убият Дарий, сами да вземат властта и да подновят войната.
Те дълго обмисляха престъплението. Накрая Набарзан, подготвяйки вече осъществяването му, каза на царя: „Съзнавам, че може би ще чуеш мнение на пръв поглед не толкова приятно за тебе. Лекарите лекуват тежките болести с горчиви лекарства, а кормчиите, когато са застрашени от корабокрушение, изхвърлят товарите от корабите. Аз не ще те съветвам да извършиш нещо
117
пагубно, но нещо разумно, за да запазиш и себе си, и царството. Водим война при неблагоприятно отношение на боговете към нас и упоритата съдба не ни позволява да преминем в нападение. Необходимо е да прибегнем до нови средства. Предай за известно време върховната жреческа и царска власт на друг, който да се нарича цар дотогава, докато неприятелят не напусне Азия. А след това, като победител, той ще ти върне властта. Разумът ни убеждава, че това ще стане бързо: Бактрия е непокътната, индите и саките са под твоя власт, много народи и войски, хиляди конници и пехотинци са подготвени за война, по-дълга от тази, която водихме досега. Защо да се подлагаме на гибел като дивите зверове, когато не е необходимо? На храбрите мъже е присъщо да презират смъртта, но не и да мразят живота. Поради това, че презират труда, ленивите напълно се обезличават. Храбростта не остава нещо неизпитано. За всички, разбира се, смъртта е краят, но достатъчно е да я посрещнеш спокойно. Щом сме се насочили към Бактрия като към най-сигурно убежище, нека поставим за цар управителя на областта — Бес. След възстановяване на реда и мира той ще ти върне като на законен цар дадената му временно власт.”
Не е чудно, че Дарий не се въздържа, ако и още да не знаеше колко голямо е безчестието на този човек, и избухна: „Най-долния ли роб избра, за да осъществи измяната ти в очаквания от тебе момент?” И може би щеше да го убие с острия си къс меч, ако Бес и бактрианите бързо не бяха го заобиколили, като се преструваха на разтревожени. Възнамеряваха обаче да го оковат, ако упорствува. Междувременно Набарзан, а след него и Бес успяха да се измъкнат. Готвейки се тайно да осъществят плана си, заповядаха на войските си да се отделят от другите. Артабан [48] започна да успокоява Дарий и непрекъснато му повтаряше, че обстоятелствата са изключителни. Съветваше го да понася спокойно каквото и да е, било то глупост или заблуждение от своите хора, защото Александър вече е насреща му, страшен дори и да му се покорят. Нима те при бягството си ще се отчуждят от царя си? Дарий с мъка се подчини на Артабан и макар че беше решил да вдигне лагера, при настъпилото смущение остана на мястото си. Потънал в скръб и безнадежност, той се затвори в шатрата си. А в лагера, където настъпи безвластие, имаше различни настроения и липсваше предиш-
118
ното съгласие. Вождът на гръцките войници Патрон [49] заповяда да се въоръжат и да бъдат готови да действуват по заповед. Бес беше с бактрианите и се стараеше да увлече след себе си персите. Обещаваше им Бактрия, незасегната от войната, и същевременно подчертаваше опасностите, които ги очакват, ако останат тук. Всички бяха обаче единодушни в едно: безбожно е да се изостави царят. Артабан беше поел всичките задължения на пълководец: той не преставаше да обхожда палатките на персите, да насърчава, да напомня дълга им било поотделно, било на всички едновременно. Не преставаше, преди да се е уверил, че това, което е наредил, ще се изпълни. Той трудно убеди Дарий да се нахрани и да обърне погледа си към предстоящите трудности.
Бес и Набарзан, подтикнати от жаждата за власт, решиха да извършат замисленото престъпление. Не можеха обаче да постигнат целта си, докато Дарий е жив, тъй като у онези народи верността към царете е изключителна. Варварите се обединяват около царя и го почитат както при благополучие, тъй и в нещастие. А увереност за успех Бес и Набарзан добиваха от обстановката в областта, която управляваха. Тя не отстъпваше на никоя друга както във военно отношение, така и по територия. Обхващаше една трета от Азия и с част от младежите, годни да носят оръжие, би се попълнило мястото на тези, които Дарий беше загубил. Затова те презираха не само Дарий, но и Александър. От тази област щяха да възстановяват мощта си, ако им се удадеше да хванат царя жив.
След като обмисляха дълго време всичко, решиха, че е най-добре с помощта на войници бактриани, които им са най-покорни, да хванат царя, а после да съобщят на Александър, че ще му го предадат жив. Ако ли пък той ги обвини в предателство, решиха да убият Дарий и да завладеят Бактрия с войски от своите племена. Не беше възможно Дарий да бъде заловен открито, тъй като хилядите персийски войници щяха да му се притекат на помощ. Страхуваха се и от верността на гърците.
Не можейки да осъществят плана си със сила, те се опитаха да постигнат това с измама. Решиха да се престорят, че се разкайват, и да искат от царя прошка за своето непокорство. Същевременно изпратиха хора, които да подстрекават персите. Едни с обещания, други със заплаха, те разколебаваха войниците. Казваха им, че ги
119
очаква клане, че отиват към гибел, докато в Бактрия, която ще ги приеме, ги очаква такова изобилие от блага, каквото не биха могли да си представят. Докато те убеждаваха така войниците, дойде Артабан и съобщи, че Дарий вече се е успокоил и е готов да им окаже доверие, както и преди. Със сълзи на очи те започнаха да се извиняват и да молят Артабан да им окаже съдействие и да предаде молбата им на Дарий. Прекараха така нощта, а на разсъмване дойдоха с бактриански войници в преторията, прикривайки с обещания престъпния си замисъл. Дарий се беше качил на колесницата, с която се готвеше да тръгне. Бес и останалите убийци, проснати на земята пред този, когото само след малко щяха да поставят в окови, започнаха да му се кланят и даже проливаха сълзи — признак на разкаяние. Дотолкова лицемерието е присъщо на хората. Най-после коленопреклонните им молби накараха Дарий, скромен и тих по характер, не само да им повярва, но и да плаче заедно с тях. Заговорниците и сега не се отказаха от намерението си, макар че виждаха какъв цар мамят. А той, като че ли наистина освободен от страха от заплашващата го опасност, започна да бърза, за да избяга по-далеч от войските на Александър, от когото единствено се страхуваше.
СМЪРТТА НА ДАРИЙ
Командирът на гърците Патрон даде нареждане на войниците си да вземат оръжието, което се возеше в обоза, и да бъдат готови за изпълнение на всяка негова заповед. Самият той тръгна след царската колесница, търсейки удобен момент да заговори царя, тъй като предчувствуваше готвеното от Бес престъпление. Бес го заподозря и по-скоро като пазач, отколкото като придружител вървеше успоредно с колесницата. Патрон твърде често беше отклоняван от опита му да заговори царя, но все пак не го изпускаше от очи. Когато най-после доближи до него, царят помоли евнуха Бубак, който вървеше най-близо до колесницата, да го запита дали не желае да му каже нещо. Патрон му отговори, че желае да говори, но без свидетели. Дарий, който владееше добре гръцки, му нареди да
120
се приближи без преводач. Тогава Патрон заговори: „Царю, от петдесетте хиляди гърци сме останали малцина спътници на съдбата ти, другари и в сегашното ти положение, и когато си бил щастлив. Които земи и да си заемал, ние също сме ги признавали за наше отечество. Твоето щастие и нещастието ти е свързано с нашето. В името на тази непоколебима вярност те моля и те заклевам: постави шатрата си в нашия лагер, позволи ни да станем твои телохранители! Загубихме Гърция, в Бактрия нямаме нищо, надеждата ни е в тебе. Това се отнася за всички. Няма да говоря повече. В никакъв случай не бих те молил аз, чужденецът, да бъда покровител на живота ти, ако бях уверен, че друг може да ти предложи това.”
Макар че не разбираше гръцки, Бес беше уверен, че Патрон е съобщил за намеренията им. След като гръцкият преводач му предаде разговора, всичките му съмнения изчезнаха.
Доколкото можеше да се съди по лицето му, Дарий съвсем не беше изплашен и запита Патрон за какво става дума. Патрон каза: „Бес и Набарзан, като се възползуват от нещастието ти, имат срещу тебе тайни замисли. Съдбата и животът ти са в най-голяма опасност. Този ден ще бъде последен или за убийците ти, или за тебе.” Патрон се прочу заради тези грижи за царя. Нека да осмиват верността му тези, които вярват, че човешките дела се извършват случайно, а не във връзка с определени причини и всеки на свой ред се сблъсква с неизменимия закон. Дарий отговори, че колкото и скъпа да му е верността на гръцките войници, никога не би се отделил от своите; че му е трудно да осъжда когото и да било и е по-добре да се остави да бъде измамен; че каквото и да му донесе съдбата, предпочита да го посрещне между своите, отколкото да бъде считан за беглец. Защото той и по-късно би загинал, ако войниците му не пожелаят да го пазят. Патрон загуби всякаква надежда за спасението на царя и се върна при войниците си, готов да направи всичко, за да докаже верността си.
Бес беше решил още сега да убие царя. Но после прецени, че може да не заслужи благодарността на Александър, ако не му го предаде жив. Затова отложи изпълнението на убийството за през нощта. Междувременно започна да благодари на Дарий, че не се е до-
121
верил на един вероломен човек, очакващ награда от Александър; че гъркът е щял да поднесе като дар на неприятеля главата му и че нямало нищо чудно, че човек, доведен със заплата, е продажен. Без близки, без Лари и Пенати, чужд на целия свят, той му се представя като приятел и като неприятел, според случая. Дарий се съгласяваше с този, който му се извиняваше и призоваваше боговете като свидетели за верността си, и сега, когато вече не се съмняваше, че гърците му бяха казали истината. Вече беше еднакво опасно и на своите да се доверява, и на лъжците. Тридесет хиляди бяха посветените в престъплението и от тях трябваше да се страхува. Патрон имаше само четири хиляди. Ако се довереше на тях, като пренебрегне доверието към съотечествениците си, струваше му се, че би оправдал собственото си убийство. Така че предпочете да изпита несправедливи насилия, отколкото да бъде опетнен справедливо. Все пак отговори на Бес, който продължаваше да се оправдава поради обвиняването му в измама, че според него по-характерна черта на Александър е справедливостта, отколкото храбростта; че се лъжат тези, които чакат от него награда за предателство; че никой друг няма да бъде по-жесток защитник и отмъстител на накърнената вярност, отколкото Александър.
Наближаваше нощта, когато персите свалиха оръжието си и се пръснаха по околните села за провизии. Бактрианите, предупредени от Бес, стояха въоръжени. Дарий заповяда да извикат Артабан. След като му съобщи за предупреждението на Патрон, у стареца не остана никакво съмнение, че Дарий трябва да отиде в лагера на гърците. Каза му, че и персите ще го последват, щом научат за заговора. Но Дарий, предрешил своята съдба, не слушаше вече никакъв спасителен съвет, прегърна за последен път стареца, единствената му утеха в този момент. Проливайки тихо сълзи, той го помоли да го остави. След това, навел глава, за да не вижда как Артабан си отива с плач, като че ли на погребение, легна на земята. Телохранителите му, длъжни да се грижат за живота на царя дори с риск на живота си, се разбягаха. Те сметнаха, че не ще се справят с въоръжените войници, които може би вече не бяха далеч.
В шатрата беше тихо. Само неколцина евнуси, като нямаше къде да отидат, стояха около Дарий. Той от-
122
хвърляше всякакви съвети и вземаше ту едно, ту друго решение. Накрая излезе от усамотението, към което малко преди това се стремеше за успокоение, заповяда да извикат Бубак и му каза: „Идете и се погрижите за себе си, след като запазихте докрай верността си към своя цар. Аз ще чакам тук съдбата си. Може би се учудваш, че не слагам край на живота си. Предпочитам да умра от чужда, престъпна ръка, отколкото от ръката на своите.” След тези думи евнухът изпълни с вайкания не само шатрата, но и целия лагер. Нахълтаха и другите и с разкъсани траурни дрехи и варварско виене започнаха да оплакват царя.
Уплашени, персите не грабнаха веднага оръжие, за да нападнат бактрианите, а не се и осмеляваха да останат в бездействие, за да не се помисли, че нечестно изоставят царя. Силен шум изпълни лагера, лишен вече от своя вожд. На Бес и Набарзан съобщиха, че царят им сам е сложил край на живота си. Плачът беше излъгал околните. Те полетяха с бързите си коне, а след тях — натоварените да извършат престъплението. Когато влязоха в шатрата и евнусите им съобщиха, че царят е жив, те заповядаха да бъде окован. Поставиха в окови царя, доскоро возил се в колесница, пазен от благоразположението на боговете и от светостта на своя сан, станал без намесата на враждебни сили пленник на своите подчинени. Скъпоценностите и царското имущество, както се полага по военния закон, бяха разграбени и претоварените с плячката, придобита чрез такова страшно престъпление, се спуснаха да бягат.
Артабан заедно с тези, които все още признаваха царската власт, и с гръцките войници се отправи към Партия [50], смятайки, че всякъде другаде би бил в по-голяма безопасност, отколкото пред очите на убийците. Персите, примамени от обещанията на Бес и понеже нямаха друг предводител, тръгнаха след бактрианите и на третия ден ги настигнаха. За да не остане царят без почести, оковаха го в златни окови, след като съдбата го беше изложила на подигравките им. За да не бъде познат по царското му облекло, покриха колата с кожи. Хора, които не го познаваха, подкараха воловете. А за да не отговарят на любопитните, поставиха охрана, която да наблюдава отдалеч колата. Александър, като чу, че Дарий се е изтеглил от Екбатана, изостави пътя, по който беше тръгнал, и се отправи за Мидия, преследвайки упорито бег-
123
леца. Пристигна в Таб — най-крайния град на Паретицена [51]. Там бегълци му съобщиха, че Дарий бяга към Бактрия. Но от вавилонеца Багистан узна по-точно, че царят е жив, но се намира в смъртна опасност или е в окови.
Александър събра пълководците си и им каза: „Останала ми е най-голямата и изискваща най-бързо изпълнение работа. Дарий е недалеч оттук или изоставен от своите, или окован. В него е заложена нашата победа. Награда за бързината ни ще е да го хванем жив.” Всички в един глас се развикаха, че са съгласни да го следват: нека той да не щади силите им и да не се бои от опасности.
И така, веднага поведе войската повече в бяг, отколкото в обикновен ход, като и нощната почивка не намали усилията им. Така измина петстотин стадия и пристигна в селото, в което Бес беше заловил Дарий. Там заловиха Мелон, преводача на Дарий: той беше болен, не можеше да следва войската и сега, застигнат от войската на Александър, се преструваше на беглец. От него Александър узна истината.
За уморените войници беше необходима почивка. Затова отбра шест хиляди конници и присъедини към тях и триста т. нар. двоеборци. Те носеха по-тежко оръжие, но обикновено яздеха коне. Когато условията и местността налагаха, ставаха пехотинци.
По време на тези приготовления при Александър пристигнаха Орзин и Митрак. Отвратени от престъплението на Бес, те избягали от него. Съобщиха му, че персите са на петстотин стадия и че ще му покажат най-краткия път. Царят остана доволен от пристигането на бегълците. Още същата вечер, воден от тях, с отбрана част от конницата тръгна по посочения път, като заповяда и фалангата да върви след него с бърз ход. Той така ръководеше похода, че авангардът да може да поддържа връзка с ариергарда.
Бяха изминали триста стадия, когато ги пресрещна синът на Мазей — Брохобел, бивш управител на Сирия, също беглец. Той каза, че Бес е на не повече от двеста стадия и че войската, както винаги жадна за плячка, настъпва в пълен безпорядък; че по всяка вероятност са се насочили към Хиркания [52]. И ако побърза да ги преследва,
124
ще ги настигне разпръснати. Съобщи също, че Дарий е още жив.
Думите на беглеца още повече разпалиха желанието на Александър да продължи преследването. Македонците пришпориха конете си и се впуснаха в галоп. Вече се чуваше гълчавата на неприятеля, но облаците прах пречеха да се види. Александър забави преследването, докато улегне прахта. И варварите ги бяха забелязали.
Александър прецени, че не биха могли да застигнат бягащите, ако Бес беше толкова смел в битките, колкото в престъпленията. Варварите надминаваха македонците и по численост, и по сила. При това те бяха отпочинали, а щяха да се сражават с уморени. Името и славата на Александър в този критичен момент подплашиха страхливите и те побягнаха. А Бес и останалите му съмишленици настигнаха колата на Дарий и започнаха да го подканят да възседне коня и да се изтръгне от ръцете на неприятеля. Той вярваше, че има богове отмъстители, а и познаваше справедливостта на Александър, затова отказа да продължи пътя с убийците. Разярени, те започнаха да го обсипват със стрели и го изоставиха с много рани по тялото му. Даже нараниха и добитъка, та да не може да ги последва. Убиха и двамата роби, които го придружаваха. След това престъпно деяние, за да заличат следите на бягството си, се отправиха в различни страни — Набарзан към Хиркания, а Бес към Бактрия, — придружавани от малък брой конници.
Варварите, изоставени от вождовете, се разпръснаха кой накъдето го водеше надеждата или пък го гонеше страхът. Само петстотин конници се бяха събрали на едно място. Те се колебаеха дали да останат тук, или да бягат. Александър узна за уплахата на неприятелите. Той изпрати напред Никанор с част от конниците да ги спре, а той с останалите продължи след тях. Изби почти три хиляди неприятели, а другите бяха подкарани като добитък, тъй като царят заповяда на македонците да се въздържат от кланета. Нямаше нито един пленник, който да може да покаже колата на Дарий. Отделни войници се опитваха да го разпознаят, но нямаше никаква следа от бягството му. Само три хиляди конници следваха Александър, а и тези, които го следваха по-бавно, се натъкваха на групи от разпръсналия се по време на бягството противник. Пленниците бяха повече от тези, които ги бяха пленили. Страхът дотолкова ги беше лишил от разсъдък, че не забелязваха
125
нито малочислеността на неприятеля, нито своето болшинство. Междувременно воловете, които теглеха колата на Дарий без водач, се бяха отклонили от пътя и се лутаха на разстояние от четири стадия. Изтощени и от жегата, и от раните, те се бяха спрели в някаква падина. Недалеч имаше изворче. Тук беше слязъл македонецът Полистрат, измъчван от силна жажда и насочен натам от хора, които познаваха местността. Докато пиеше водата, нагребал я в шлема си, той съзря стрелите, забодени в телата на издъхващите животни. Докато се учудваше, че са останали неизвадени, долови стенание на умиращ човек. Подтикнат от присъщото на човека любопитство, отдръпна кожите, с които беше покрита колата, и видя Дарий, целия в рани. Царското облекло и златните окови не оставяха място за съмнение.
Дарий знаеше добре гръцки и започна да отправя благодарности към боговете, че след толкова злини се бяха смилили да не го оставят да умре сам. И каза: „Който и да си от смъртните, заклевам те в името на човешката съдба, в съществуването на която ще се увериш от това, което виждаш, и от която не остават незасегнати дори и най-великите царе. Моля те най-настоятелно предай на Александър следното: „Нищо от злото, което от дълго време изтърпявам, нито този нещастен край не са ме огорчили толкова, колкото това, че след благодеянията към мене и моите близки аз трябва като неблагодарник да посрещна най-милостивия победител. Ако боговете са в състояние да проявят милост към нещастниците, когато те произнасят молитви и оброци, и понеже при последния дъх божеството чува думите на умиращия, нека той здрав и незасегнат от съдбата, издигнал се над жребия на моето нещастие и над завистта на боговете, като седне на трона на Кир, да възобнови някогашното славно време и остави вечен спомен за своята храброст; нека да има милост към майка ми и децата ми, която те ще заслужат с вярност. А убийците ми да ги преследва докрай ако не като неприятел от съжаление към нещастните, то поне от омраза заради престъплението. Нека те да бъдат наказани не от който и да е друг цар, а от него!”
Дарий, изгарящ от жажда, беше подкрепен с вода от Полистрат. След това той продължи: „И тъй, трябваше да се достигне до този край на това голямо нещастие, че да
126
не съм в състояние да му отвърна със заслужена благодарност, но нека Александър да отвърне. . .” Дарий протегна десницата си, молейки и заповядвайки на Полистрат да отнесе на Александър благодарността му като залог за царска вярност и. . . издъхна.
Не е известно дали Александър го е заварил жив. Друго е известно: че като намерил този прекрасен цар, завършил така трагично живота си, пролял много сълзи. Свалил хламидата от плещите си, покрил мъртвия, заповядал да го отнесат при близките му, с големи почести да го погребат по обичая на персийските царе и да го поставят в гробницата на прадедите.
Пролича вероломството на хората, от които Дарий понесе най-жестока смърт въпреки благодеянията му към тях. А едно диво и свирепо, но надарено с вярност куче, след като Дарий беше изоставен от всичките му близки, остана до него и отдаде на умиращия същите ласки като към жив.
Такъв беше краят на този, на когото зли хора нанесоха само оскърбления. И отново беше доказано, че никой не може да понесе от съдбата повече, отколкото този, който, облагодетелствуван от нея, понася всичко, което му е отредено.