Книга шеста
СМЪРТТА НА ЦАР АГИД
През време на тези събития в Азия в Гърция и в Македония също не беше спокойно.
Цар на спартанците беше Агид [1], синът на Архидам [2], който дойде на помощ на тарентинците [3] и падна убит в деня, когато Филип победи атиняните при Херонея. Агид, който съперничеше на Александър по храброст, подбуждаше сънародниците си да не търпят повече македонската власт. Казваше им, че ако не вземат навреме мерки, ще изпаднат напълно под тяхно робство. Затова да напрегнат сили, докато все още и персите са в състояние да им оказват съпротива. След като бъдат покорени, напразно ще се вдигат срещу голямата им мощ и ще си спомнят за предишната свобода. Той успя да ги насърчи и започна да търси удобен момент, за да обяви война на македонците. За да постигнат успех, спартанците решиха да използуват и Мемнон [4]. Поканиха го като съюзник, но неочакваната му смърт прекъсна щастливото начало на това начинание. Впрочем, те съвсем не се обезкуражиха. Агид отиде при Фарнабаз [5] и Автофрадат [6] и получи от тях тридесет сребърни таланта и десет триреми. Изпрати ги на брат си Агезилай, за да отплува на остров Крит, чиито жители поради различните им интереси бяха разединени между спартанците и македонците.
Изпратени бяха пратеници и при Дарий, които да измолят пари и кораби за водене на войната. Битката при Иса [7], която стана точно по това време, не само че не им попречи, но даже им помогна. Александър, увлечен в преследване на бягащия Дарий, навлизаше от ден на ден все по-навътре в Азия и голяма част от наемниците веднага след битката се бяха завърнали в Гърция. Агид нае от тях срещу заплата осем хиляди души и с тяхна помощ превзе повечето от градовете на остров Крит. Малко по-късно Мемнон [8], изпратен от Александър в Тракия, беше подбудил
128
варварите и те се отцепиха от него. Антипатер пък беше довел войски от Македония и Тракия, за да смаже въстаниците. Спартанците използуваха благоприятния случай и привлякоха на своя страна целия Пелопонес, с изключение на някои крайбрежни градове. Те сформираха войска от двадесет хиляди пехотинци и две хиляди конници и предадоха върховната власт на Агид.
Антипатер, като научи това, веднага прекрати войната в Тракия и се завърна в Гърция. Той потърси помощ от приятелски и съюзнически държавици.
Много от гръцките държавици му изпратиха помощ и той събра до четиридесет хиляди войници. Знаеше, че тяхната вярност е съмнителна, но скри подозренията си и им изказа благодарност за готовността да защитят достойнството на Александър срещу спартанците. Добави още, че ще пише за това на царя, който няма да закъснее да им отвърне с благодарност; че в момента няма нужда от по-голяма войска и затова те могат да се върнат по домовете си, след като са изпълнили съюзническия си дълг. След това изпрати вестители при Александър, за да го осведомят за вълненията в Гърция. Те настигнаха царя чак при Бактра, когато с победата на Антипатер и със смърта на Агид в Аркадия въстанието в Пелопонес беше потушено.
Александър знаеше още преди това за безредиците в Пелопонес и беше взел мерки, доколкото голямото отдалечение на полуострова позволяваше. Беше заповядал Амфотер [9] да отплува за Пелопонес с кипърски и финикийски кораби, а Менета да отнесе на Антипатер лично три хиляди таланта, защото беше узнал, че се нуждае от тях. Беше предвидил колко голямо значение в тази борба има неговата подкрепа, макар че по-късно, след известието за победата, сравнявайки я със своите подвизи, се шегуваше, че тази война е била битка на мишки.
Началото на въстанието беше благоприятно за спартанците. Близо до македонските укрепление Корхаг те се сблъскаха с войските на Антипатер и излязоха победители. Славата на извършения подвиг допринесе и тези, които бяха скептично настроени, да се присъединят към тях като съюзници.
Единствен от гръцките градове Пелена [10] в Ахея презря съюза, както и град Мегалопол [11] в Аркадия. Те останаха верни на македонците, тъй като бяха получавали благо-
129
деяния от Филип. Но и този град, обсаден от спартанците, щеше да се предаде, ако Антипатер [12] не му беше дошъл на помощ. Той устрои лагера си недалеч от противниковия лагер и разбра, че по брой на войниците и по тяхната подготовка е по-силен. Тогава реши да встъпи в сражение колкото се може по-скоро. Спартанците също не искаха да отлагат сражението. Разигра се бой, който до голяма степен сломи спартанската държава.
Спартанците се бяха разположили в тесен проход и сражението се водеше там. Вярваха, че неприятелят не ще може да навлезе навътре в прохода поради многочислеността си. Бяха се укрепили добре и нападаха от укрепленията македонците, които упорито се отбраняваха. Проля се много кръв. Антипатер незабавно попълваше загубите с нови свежи войски. Спартанците бяха отблъснати и постепенно се оттеглиха. Агид се хвърли в най-опасното място на боя с гвардията си, попълнена с отбрани войници. Нараняваше яростно всички, които му се изпречеха, и обърна голяма част от враговете в бягство.
Победителите започнаха да отстъпват и да увличат в равнината преследващите ги македонци. Но загиваха, без да могат да отмъстят. Щом се озоваваха на място, където да могат да се спрат, отново като равностойни съперници подновяваха боя. Сред спартанците най-много изпъкваше царят им. Той беше ненадминат не само с блясъка на оръжието си и мъжката си сила, но и със силата на духа. Сражаваше се навсякъде и дълго не изпусна от ръка оръжието. Върху него се сипеха стрели. Той успяваше или да ги отбегне, или да ги отблъсне с щита си. Накрая копие, забило се в бедрото му, спря смелия му устрем. Изтече много кръв. Телохранителите го положиха на собствения му щит. Болките му бяха непоносими. Спартанците все още не прекратяваха сражението. Когато успяваха да изпреварят неприятеля и да заемат удобна позиция, събираха разпръсналите се войници и сгъстяваха бойните редици.
Не знам дали някога е имало друго по-ожесточено сражение. Сражаваха се почти с еднакъв успех войските на двата най-силни народа. Спартанците се вдъхновяваха от предишната си бойна слава, а македонците — от настоящите успехи. Първите се биеха за свободата си, вторите — за господство. Спартанците нямаха вожд, македонците — удобно място за сражение. Променливите
130
обстоятелства увеличаваха ту надеждата, ту страха на всяка от страните. Като че ли самата съдба се опитваше да уравновеси борбата между най-силните. Теснините, където се разиграваше сражението, не позволяваха то да се разгърне нашироко. Повечето от войниците наблюдаваха боя, вместо да участвуват в него, а тези, които бяха извън обсега на стрелите, с викове ободряваха своите.
Спартанците започнаха да отпадат. Те едва държаха изплъзващото се от ръцете им оръжие и започнаха постепенно да отстъпват. При едно силно нападение на неприятеля направо побягнаха. Победителят ги подгони, както бяха разпръснати. Македонците преминаха устремно позицията на спартанците и продължиха да преследват и самия Агид. А той, като видя, че неговите хора бягат, а врагът е вече съвсем близо, заповяда да го положат на земята. Опипа краката си, за да провери състоянието им, и след като почувствува, че са съвсем отмалели, се повдигна на колене, наложи шлема си и като се закри с щита си, размаха копието си високо, за да предизвика неприятеля — дали някой ще се осмели да отнеме доспехите на умиращия върху щита си.
Никой не се осмели да влезе в ръкопашен бой с Агид. Хвърляха срещу него отдалеч копия, а той ги връщаше обратно върху неприятеля, докато накрая едно от тях прониза гърдите му. Когато го измъкнаха от раната, Агид, съвсем обезсилен, крепеше главата си на щита. След това загуби едновременно и кръвта, и съзнанието си и умря, легнал върху щита. В тази битка паднаха убити пет хиляди и триста спартанци и не повече от хиляда македонци. Почти никой не се върна в лагера си без рана.
Тази победа сломи не само Спарта и съюзниците ѝ, но и всички, които се надяваха на някаква облага от тази война.
Антипатер не се лъжеше, че думите на възхваляващите го войници не отговарят на мислите им. Но той желаеше да се сложи край на тази война и трябваше сам да се заблуждава. Защото, макар и щастието в тези събития да го радваше, все пак се страхуваше от завистта: тези успехи бяха по-големи, отколкото позволяваше правото му на управител. Александър, макар и да желаеше неприятелят да бъде победен, не беше особено доволен от успеха на Антипатер и открито говореше, че славата му засенчва неговата. Антипатер познаваше добре характера на царя и
131
затова не се осмели сам да се разпорежда след победата. Той свика съвет от представители на гръцките държави, за да решат как да се действува по-нататък. Спартанците получиха само правото да изпратят пратеници за преговори при Александър. Жителите на Тегея [13] измолиха прошка за отцепничеството си, с изключение на инициаторите. Ахейците и елеите [14] получиха заповед да заплатят сго и двадесет таланта на жителите на Мегалопол, чийто град беше обсаден от метежниците.
Това беше краят ка войната, която възникна внезапно и завърши, преди Александър да победи Дарий при Арбела.
НЕДОВОЛСТВО СРЕД МАКЕДОНЦИТЕ
Александър, склонен повече към военни подвизи, отколкото към отдих и бездействие, освободил се от неотложни грижи, се отдаде на удоволствия. Персийското оръжие не можа да го срази, но той стана жертва на пороците. Непрекъснати пиршества, гуляи и безсъние, забавления и оргии с блудници — всичко тръгна според чуждите обичаи. Като ги приемаше като родни, той оскърбяваше чувствата и разбиранията на своите сънародници. Много от предишните му приятели се настроиха враждебно към него, защото беше тласнал своите дисциплинирани войници, привикнали на скромно преживяване и задоволяване на желанията им, да се увличат от чуждото и от пороците на покорените народи. Все по-често бяха подготвяни заговори срещу живота му, недоволството сред войниците растеше и те все по-свободно го изявяваха. Те предизвикваха у него гняв и подозрения, както и неоснователен страх, за които по-нататък ще разкажа.
И така, Александър гуляеше по цели дни и нощи, а понякога заменяше угощенията с игри. Веднъж, недоволен от групата актьори, които беше довел от Гърция, той започна да кара пленничките да пеят песни по техен обичай. Но тези песни не се харесаха на македонците.
Когато ги извеждаха от залата, царят забеляза между тези пленнички една по-тъжна и срамежлива. Тя се откроя-
132
ваше с хубостта си, облагородена от срамежливост. Беше навела към земята очи и закриваше лицето си. У царя възникна подозрение, че е от знатен род и не трябва да бъде довеждана на тези гуляи. Запита я коя е и тя отговори, че е внучка на Ох, бивш цар на Персия, дъщеря на неговия син. Каза още, че е била жена на Хистасп, роднина на Дарий и командир на голяма войска.
В душата на царя все още съществуваха следи от предишното му благородство. От уважение пред жената от царски род и толкова известното име на Ох той заповяда не само да бъде освободена, но и да ѝ се върнат вещите. Заповяда още да се издири мъжът ѝ и като го намерят, да му върнат съпругата. На следващия ден той нареди на Хефестион да въведе всички пленници в царския дворец. Там проучи произхода на всекиго от тях и отдели тези, чийто род беше по-знатен. Бяха хиляда души, между които и Оксатър [15], брат на Дарий, известен не толкова с произхода си, колкото със своето благородство.
Последната плячка от двадесет и шест хиляди таланта беше раздадена. Дванадесет хиляди таланта царят предаде като награда на войниците. Но стражите укриха също такава сума за себе си. Повери Мидия на Оксидат [16], знатен персиец, осъден от Дарий на смърт, който досега беше държан в окови. Прие в кохортата на хетайрите брата на Дарий и запази почитта към знатия му род.
Александър достигна до Партия — земя, населявана дотогава от неизвестно племе, а сега средище за всички народи, които живеят отвъд Тигър и Ефрат до Червено море. Скитите, считани за страшни съседи, бяха заели равната и плодородна област. Владееха земи и в Европа, и в Азия. Тези, които живееха отвъд Боспора [17], се причисляваха към азиатците, а тези, които живееха в Европа, достигаха до земите наляво от Тракия до река Бористен [18] и след това надясно до река Танаис [19]. Река Танаис тече между Европа и Азия. Няма съмнение, че скитите, от които произлизат партите, бяха проникнали не през Боспора, а откъм европейската част.
По това време беше прочут град Хекатонпил [20], основан от гърците. Царят прекара там няколко дена, тъй като тук отвсякъде докарваха храни. Между войниците се разпространи слух — слабост на останалия без работа войник, — че царят, задоволен от постигнатото, е решил да се върне в Македония. Те се втурнаха като обезумели в палатките и
133
започнаха да поготвят вързопите за път. Сякаш бе дадена заповед да съберат имуществото на целия лагер. Крясъците им при прибирането на багажа и товаренето му в колите достигна до ушите на царя. Впрочем, за това бяха допринесли гръцките войници, които бяха разпуснати да си отидат по домовете. Всеки гръцки конник беше получил по шест хиляди денара, а пехотинците по хиляда и сега останалите бяха помислили, че е дошъл и за тях краят на войнишката служба. Разтревожен, царят, който възнамеряваше да достигне до индите и до крайния Ориент, свика командирите и със сълзи на очи започна да се оплаква, че му се налага на върха на славата да се връща в отечеството си по-скоро като победен, отколкото като победител; че го спират не само малодушието на войниците, но и завистта на боговете, които са предизвикали у най-храбрите мъже внезапен копнеж към отечеството. Казваше им, че по-късно те ще могат да се върнат там, но с още по-голяма слава.
Пълководците му отговориха, че в такъв момент всеки войник би му се подчинил, ако Александър се обърне към тях с подходяща за случая реч. Защото войниците му никога не са падали духом и не са отстъпвали, когато са били вдъхновявани от неговата бодрост и величие. Александър отговори, че и той самият е имал намерение да постъпи така, но все пак помоли и те да повлияят на войниците си да го изслушат.
Всичко беше подготвено. Пълководците събраха войската. Александър се обърна към нея със следната реч: „Ако вие, войници, си припомните какви подвизи сме извършили, то няма защо да се чудим, че у всекиго от нас се поражда желание за почивка и удовлетвореност от славата. Като пропускам илирите, трибалите, Беотия, Тракия, Спарта, ахейците и Пелопонес, част от които усмирих било сам, било по моя заповед и под мое ръководство, ето че като започнахме война, тръгнахме от Хелеспонт и освободихме от робството на слабо варварско племе йонийците, Еолида. Под наша власт са Кария, Лидия, Кападокия, Фригия, Пафлагония, Памфилия, Армения, Пизида, Киликия, Сирия, Финикия, под наша власт са медите и партите. Аз превзех повече страни, отколкото са градовете, завземани от други пълководци, и не зная дали не съм забравил някои от тях при изброяването им поради многочислеността им. Но, войници, ако бях
134
уверен, че ни е достатъчно сигурна властта над земите, които покорихме така бързо, аз наистина пръв бих се върнал при моите Пенати [21]. Бих се върнал при майка си, сестрите и сънародниците си, дори и да ме задържате, за да се наслаждавам там на придобитата слава и величие. Бих се върнал, и то заедно с вас там, където ни очаква най-голямата награда за победите: радостта на децата, жените и родителите, почивката на мирния живот, безгрижното притежание на придобитите чрез храброст богатства.
Но за новата и, нека си признаем, придобита чрез насилие власт, която покорените понасят с протести, е нужно време, за да се успокоят и да облагородят грубите си нрави. Плодовете също очакват зрелостта си в определено време и даже лишените от всякакво чувство явления с време затихват по свой закон. А тук? Смятате ли, че толкова много племена, привикнали да живеят при друга власт и закони, различни от кае по религия, нрави, бит и език, са укротени в момента, в който са победени с оръжие? Държи ги вашето оръжие, а не собственото им благоразположение. И ако те във ваше присъствие се страхуват от вас, във ваше отсъствие ще ви станат врагове. Имаме работа с диви зверове, които, макар и хванати и затворени, ще ги укротява времето, а не собствената им природа. И аз сега се държа така, като че ли всичко, което е било на Дарий, е предадено под моята власт по силата на оръжието. Но ето че Набарзан окупира Хиркания, убиецът Бес не само че владее Бактрия, но даже ни заплашва. Зогдианите, дахите, масегетите, саките [22], индите са още независими. Всички те, ако видят гърбовете ни, ще ни подгонят. Защото те принадлежат на един народ, който живее тук, а ние сме чужденци и преселници. Всеки се подчинява доброволно на свой, даже ако го управлява такъв, който му внушава повече страх. Следователно или ще трябва да загубим това, което вече сме завладели, или да завладеем онова, което още нямаме. И както лекарите не оставят у болните нищо, което би могло да им навреди, така и ние ще премахнем всичко, което се противопоставя на властта ни. Понякога и най-малката незагасена искрица предизвиква голям пожар. Нищо не трябва да бъде пренебрегнато у врага: когото отминем с небрежността си, ще го направим по-силен. И Дарий не е получил по наследство властта над персите, а на престола на Кир е бил
135
издигнато помощта на Багоан — един евнух. А смятате ли, че на Бес ще му е трудно да заеме освободения престол? Ние сме направили грешка, ако сме победили Дарий само за това, за да предадем властта му на този, който се осмели да извърши най-голямото престъпление спрямо своя цар, и то в такъв момент, когато той бе изпаднал в най-голяма беда и дори се нуждаеше от чужда помощ. Ние като победители сигурно бихме пощадили тозк цар, ако го имахме като пленник, а той го окова и го уби, за да не го хванем жив. Вие ще допуснете ли да управлява страната този, когото аз искам колкото се може по-скоро да видя прикован на кръст — заслужено наказание за нарушената клетва за вярност към царя и народа.
В името на Херкулес, ами ако ви съобщят, че този същият опустошава градовете на Гърция и Хелеспонт? Нима без болка ще приемете вестта, че Бес си е присвоил облагите от вашата победа? Тогава ще побързате да повторите вече извършеното, тогава ще грабнете оръжието. Но колко по-добре ще е да го стъпчем сега, докато оше е изплашен и объркан. Остава ни четиридневен поход, на нас, които сме прегазили толкова много преспи и преминали толкова реки и планини. Нас не можаха да ни спрат нито морето, което загражда пътя ни с вълните си, нито проходите на Киликия. Пред нас сега се простира равнина или се издигат малки възвишения. Ние сме на прага на победата. Останало ни е да догоним и смажем малкото бегълци и убийци на своя господар. О, богове, изключителен и достоен да се предаде на поколенията факт е, че след като омразата след смъртта на Дарий е изчезнала, вие, като убиете изменника, ще отмъстите за него. И никой мерзавец не ще убегне от ръцете ви. Колко покорни ще ви бъдат персите, като разберат, че сте започнали справедлива война и сте разгневени на Бес заради престъплението му, а не заради името му.”
Речта на Александър беше изслушана от войниците с изключителен ентусиазъм. Започнаха да го подканват да ги води накъдето желае. Той не се забави и още на третия ден тръгна от Партия към границите на Хирканпя. Остави тук Кратер с войските, които му бяха подчинени, с тази войскова част, която водеше Аминта. Прибави още шестстотин конници и толкова стрелци да пазят Партия от нападенията на варварите. Заповяда Еригий [23] с малко войници да води обозите по полския път. Той измина с
136
фалангата и конницата петстотин стадия и се установи на лагер в долина, през която се минава за Хиркания.
Тук се намираше гора от стари и нагъсто израсли дървета. Плодородната почва на долината се напояваше от безброй потоци, които се спускаха между скалите. От подножието на планината извира река Стибоет [24]. Течейки почти три стадия в едно корито, тя се натъква на скала, която разделя на две водите ѝ. Оттук, като се спуска още по-буйно поради стръмнината на скалите, внезапно се скрива под земята. На разстояние от тридесет стадия тече скрита, а после отново се показва, като че ли излиза от друг извор. Прокопава си и ново корито, един път и половина по-широко от предишното, тъй като се разлива на широчина от тринадесет стадия. По-нататък продължава обуздавана от по-близко разположени брегове. Най-после се влива в река Ридагно [25].
Жителите там разказваха, че каквото и да се пусне в дупката, която е близо до извора, излиза от новото ѝ устие. Александър заповяда да хвърлят два вола там, където водите се скриват под земята. Xората, изпратени да ги хванат, отново видели труповете им, изхвърлени от реката там, където тя отново излиза изпод земята.
На четвъртия ден на това място беше дадена почивка на войниците. Тук царят получи писмо от Набарзан, който заедно с Бес беше пленил Дарий. В писмото се казваше, че той не е бил враг на Дарий, напротив — бил му лал полезен съвет. И че за този искрен съвет той едва ли че е бил убит. Упрекваше Дарий, който решил да се довери на чужденци против законите и обичаите и беше отхвърлил предаността на своите, преданост към царете си, която персите свято пазели в продължение на двеста и тридесет години. И че той самият, като чувствувал, че е ва хлъзгава и несигурна почва, е взел мерки, продиктувани от необходимостта. Пишеше, че Дарий убил Багоан и се оправдавал пред своите хора, че той бил организирал заговор против него; че за нещастните смъртни няма нищо по-скъпо от живота и че от любов към живота той е бил принуден да прибегне до крайност. Набарзан подчертаваше, че той е действувал повече по необходимост, отколкото по свое желание; че при общата беда всеки си има своя съдба. Набарзан настояваше Александър да му позволи да се яви при него и ако му заповяда, той ще дойде без страх. Защото не се страхува, че такъв велик цар може
137
да наруши обещанието си: един бог не може да лъже боговете. И че ако Александър го сметне недостоен за доверие, има много места за изгнание. Което място му избере най-храбрият човек, там ще бъде и родината му.
Александър, без да се колебае, даде обещание по обичая на персите и заповяда, като дойде Набарзан, никой да не го докосва. Все пак той продължи да се движи в боен строй. Изпращаше навсякъде съгледвачи.
Леко въоръжените войници се движеха начело. Следваше ги фалангата, след нея пехотата и накрая — обозът. Войнствеността на племето и труднопроходимата местност държаха царя в напрежение. Защото долината, която се простираше чак до Каспийско море, се спускаше към него с две разклонения, между които имаше залив, подобен на рогата на луната, когато още не се е изпълнила. Племената на церцетите [26], мосините [27] и халибите [28] оставаха от лявата страна, а от другата се простираха земите на левкосирите [29] и на амазонките [30]. Към първите луната гледа с този рог, който е обърнат на север, а към вторите — с обърнатия на запад.
В Каспийско море, което е по-сладко от останалите, се въдят много големи змии. Рибите в него се различават от тези в останалите морета по цвета на люспите. Някои го наричат Каспийско, други — Хирканско. Има и такива, които смятат, че в него се влива Меотийското езеро, и за доказателство сочат водите му, които са по-малко солени, отколкото в другите морета. Откъм север то се разлива нашироко и образува голям басейн. При прилива се връща със същата сила, с която се е разляло при отлива, и изтласква пясъка на мястото му. Има и такива, които вярват, че това не е Каспийско море, но че от Индия си пробива път в Хиркания Океанът.
Царят продължи да върви около двадесет стадия по страничен, почти непроходим път, от двете страни на който се надвисваше гора. Ручеи и водопади забавяха пътя на войската. Като не срещна никакъв неприятел, Александър успя да достигне до по-плодородни места. Освен житните храни, с каквито тази област изобилствуваше, тук имаше най-различни овощни дървета, както и лозя. Расте в изобилие особен вид дърво, огромно и подобно на дъб, чиито листа се наливат с мед и ако хората не го съберат до изгрев слънце, той се разтопява от топлината.
Александър беше изминал още тридесет стадия, когато
138
насреща му излезе Фратаферн [31]. Той се предаде заедно с тези, които бяха избягали след смъртта на Дарий. Царят ги прие благосклонно и се отправи към град Арва [32]. Тук го срещнаха Кратер и Еригий. Доведоха и Фрадат, вожд на племето на тапурите. Александър прие благосклонно и него и благодарение на това мнозина се увериха в милосърдието на царя. След това назначи за сатрап на Хиркания Апинасп, който като изгнанник по времето на Ох бе идвал при Филип. Върна на Фрадат и племето на тапурите.
Беше навлязъл вече в най-вътрешните области на Хиркания, когато насреща му излезе Артабан. Той, както казахме по-горе, е бил най-доверен на Дарий. Водеше със себе си близки на Дарий и децата си, както и малък отряд гръцки войници. Царят му подаде десницата си, тъй като и този като изгнанник при управлението на Ох беше намерил гостоприемство при Филип. Сега обаче запазената докрай вярност към неговия цар беше по-важна за Александър от гостоприемството. Приет любезно, Артабан заговори: „Моля боговете, царю, да преживяваш във вечно щастие! А аз, зарадван от всичко, което стана, се измъчвам единствено от мисълта, че достигнал вече преклонна възраст, не ще мога да се радвам дълго на добрината ти.” Беше на деветдесет и пет години. Деветте му синове, всички родени от една майка, придружаваха баща си. Артабан ги доведе пред царя и ги благослови и закле да живеят дотогава, докогато биха били полезни на Александър.
Царят обикновено вървеше пеша. Но сега заповяда да доведат коне за него и за Артабан, за да не притеснява стареца, че язди на кон, докато царят ходи пеша.
Щом като разположи войската в лагер, Александър заповяда да доведат гърците, които Артабан беше довел. Те му отговориха, че сами ще размислят как да постъпят, защото се опасяваха, че той може да прояви недоверие към спартанците и синопенците [33], изпратени от спартанците при Дарий, а след неговото поражение присъединили се към гърците, воюващи като наемници при персите. Като пренебрегна всякакви доказателства и обещания за доверие, царят заповяда те сами да дойдат и да чуят неговото решение за съдбата им.
Колебаха се дълго време и накрая повечето от тях обещаха да дойдат. Атинянинът Демократ, който винаги
139
най-много от всички се беше противопоставял на македонската власт, загуби надежда, че ще получи прошка, и се прободе с меча си. Другите минаха под властта на Александър. Бяха хиляда и петстотин войници, а освен тях имаше и още деветдесет души, изпратени при Дарин. Войниците бяха причислени към запасните части, останалите бяха разпуснати да се върнат по домовете си. Заповяда да задържат под стража само спартанците.
Племето на мардите, диво и привикнало да живее от грабеж, беше съседно на Хиркания. То единствено не беше изпратило пратеници. Беше ясно, че няма намерение да се подчини. Царят, възмутен, че някакво племе може да го лиши от славата му на непобедим, придружен от силна войска, продължи пътя си, като остави обоза под охрана. Извървя пътя нощем и на разсъмване се появи пред противника. Не се стигна до сражение. По-скоро настъпи суматоха. Прогонени бяха от хълмовете, които бяха заели. Македонците завзеха най-близките села, напуснати от жителите им.
Чужда войска трудно можеше да проникне във вътрешността на тази област. Високи гори и непристъпни скали се извисяваха над билата на планините, а варварите укрепяваха равнините. Насаждаха колкото се може по-гъсто дървета или извиваха младите им клони надолу към земята, за да се забият в нея. Оттук като че ли от друг корен израстваха нови, и то по-дебели дървета. И тях не ги оставяха да растат, накъдето ги насочва природата, а ги преплитаха един в друг като плет. Обрасли в гъста шума, те напълно закриваха земята. Преплетените клони преграждаха пътя като плътна стена. Единствена възможност за проникване в равнината беше да се изсече проход, но това изискваше много труд. Дънерите бяха много твърди, а клоните на дърветата осуетяваха удара със своята жилавост. Хората като диви животни се бяха изпокрили под дърветата и изневиделица се прицелваха със стрели в неприятеля. Подобно на ловците, които издирват скривалищата на дивеча и го издавят, Александър заповяда на войниците да обградят гората и да избиват где когото видят. Войниците му обикаляха без полза тези непознати места, а някои бяха и пленени. Заловен беше и конят на царя — Буцефал. Този кон Александър ценеше много повече от другите коне. Буцефал не търпеше друг да го възсяда, а когато царят пожелаеше да го въз-
140
седне, той падаше на колене. Царят много се натъжи и разгневи. Заповяда да се търси конят. Чрез преводач разгласи, че ако не го върнат, никой не ще остане жив. Уплашени, варварите доведоха коня заедно с много дарове. Все още неспокоен, Александър заповяда да се изсекат дърветата, да се докара пръст от планините и да се засипят дънерите.
Загубили всяка надежда, че ще задържат областта, варварите се предадоха. Царят взе заложници и заповяда да минат под властта на Фрадат. Оттук на петия ден се завърна в постоянния си лагер. Изпрати за дома му Артабан с двойно по-голяма почит, отколкото е имал при Дарий. След това пристигна в този град на Хиркания, където беше дворецът на Дарий. Тук го посрещна Набарзан със скъпи дарове в знак на вярност. Между даровете беше и Багоан [34] — евнух с изключителна външност, към който Дарий е бил привързан. Трогнат от неговите молби, прости на Набарзан.
СРЕЩА С АМАЗОНКИТЕ
Племето на амазонките, както се каза по-горе, живееше в съседство с Хиркания и населяваше полята на Темискира [35] от двете страни на река Термодонт [36]. Имаха царица на име Талестрида, властвуваща над племената, които живееха между Кавказките планини и река Фазид [37]. Талестрида, която искаше да види царя, беше излязла от границите на царството си и изпрати вестители да му съобщят, че желае да се запознаят. Александър веднага ѝ разреши да дойде при него. Тя заповяда на своите да останат назад и да я чакат, а придружена само от триста жени, продължи нататък. Щом я съгледа, Александър скочи от коня си, като държеше в десницата си две копия.
Дрехата на амазонките не покрива напълно тялото им. Лявата страна до гърдите е гола, останалите части се покриват. Полата, чиито гънки завързват с колан, не пада по-долу от коленете. Лявата гърда се пази недокосната и с нея кърмят децата от женски пол. Дясната се обгаря, за да опъват лесно лъка и изстрелват стрелите.
Без страх Талестрида гледаше царя и отмерваше с
141
поглед ръста му, съвсем неотговарящ на славата за подвизите му: варварите благоговеят само пред величествената външност и смятат, че достойни за велики дела са само тези, които природата е надарила с изключителна красота. Запитана дали иска нещо, царицата не се поколеба да признае, че е дошла да се събере с царя и да създаде деца и че тя е достойна от нея той да има наследници на царството; че ако детето е от женски пол, тя ще го задържи за себе си, а ако е мъжко, ще го даде на бащата. Александър я запита дали желае да се сражава на негова страна. А тя, като се оправдаваше, че е оставила царството си без охрана, настояваше да не я остави да си отиде с неизпълнени надежди. Страстта на жената, копнееща за любов повече, отколкото царят, го застави да остане. Отдели ѝ тринадесет дена. И след това тя се отправи към своето царство, а той — към Партия.
Той вече явно даде воля на своите страсти, а въздържанието, умереността и получените от съдбата най-възвишени добродетели превърна във високомерие и разврат. Родните обичаи, умереността на македонските царе и тяхното национално облекло считаше вече неподходящи за величието си, равно на величието на персийските царе. Съперничеше с властта си на властта на боговете. Започна да изисква победителите на толкова народи, когато го поздравяват, да падат по очи пред него. Постепенно ги приучваше да се държат като роби и се отнасяше с тях като с пленници. Постави на главата си пурпурна чалма, обшита с бяло, каквато носеше Дарий, и облече персийска дреха, без да вижда в това някакво предзнаменование, че е заменил отличителните знаци на победителя с дрехите на победения. Казваше, че само носи персийски дрехи, но всъщност с тях възприемаше и персийските обичаи. А с великолепието на дрехата идваше и високомерието на духа. Изпращаните в Европа писма той започна да подпечатва със стария си пръстен, а тези, които отправяше в Азия, с пръстена на Дарий, за да покаже, че съдбата не позволява един човек вечно да царува. Даже облече хетайрите и войсковите командири против волята им в персийско облекло. Те не се осмеляваха да протестират. Триста шестдесет и пет наложници, колкото бяха и у Дарий, изпълниха двореца му. Следваше ги тълпа от евнуси, свикнали да понасят женските прищевки. Потънали в разкош и чужди обичаи,
142
старите войници на Филип, мъже груби и неподатливи на прелюбодеяния, явно ги отблъскваха. По целия лагер се говореше, че са загубили от победата повече, отколкото бяха спечелили от войната. Говореха, че щом са се оставили да възприемат чужди нрави, те са вече победени. И как ще се върнат по домовете си в облеклото на своите роби? Срам ги беше за техния цар, повече заприличал на победен, отколкото на победител, превърнал се от цар на Македония в сатрап на Дарий.
Александър добре знаеше, че и първите му приятели, и войниците са оскърбени, и се стараеше да спечели благосклонността им с щедри дарове. Аз обаче смятам, че тази цена за робството обиждаше свободните хора. За да не стигнат нещата до бунт, Александър трябваше да прекъсне бездействието на войниците с нова война, причина за която възникна тъкмо сега. След като се облече в царски дрехи, Бес беше заповядал да го наричат Артаксеркс [38] и гледаше да привлече на своя страна скитите и останалото население по брега на река Танаис. Това Александър научи от Сатибарзан [39], когото беше направил свой съюзник и го беше поставил начело на областта, завладяна преди това. Тъй като натежалата от плячка и трофеи войска се движеше бавно, царят реши да отстрани най-напред тази пречка.
Заповяда да съберат на едно място неговите вързопи, а след това вещите на всичките войници, като отделят само най-необходимото. На обширна равнина докараха претоварените с плячка коли. И докато всички очакваха какво ще им заповяда, царят нареди да разпрегнат добитъка. След това пръв втъкна запалена факла под своите вързопи. После предаде на огъня и останалите. Изгорени бяха от собствениците им съкровища, заради които често са гасели пожари и са ги изнасяли неповредени от къщите на града. Никой не се осмеляваше да оплаква ценната загуба, след като този огън унищожаваше и царските богатства. След това с кратка реч ги успокои. Макар и наскърбени, те все още бяха готови да му служат и се радваха, че са загубили само излишен товар, а не дисциплината си.
И така, тръгнаха към Бактрия. Внезапната смърт на сина на Парменион — Никанор — причини на всички голяма скръб. Царят, опечален повече от всички, желаеше много да присъствува на погребението, но липсата
143
на храни го караше да бърза. Затова, като остави Филота с две хиляди и шестстотин войници да отдаде почит на брат си, тръгна да догонва Бес.
По време на този поход на Александър бяха предадени писма от съседните сатрапи, от които узна, че Бес идва с войска насреща му като неприятел и че Сатибарзан, когото той беше оставил като сатрап на арианите [40], се е отцепил от него. Макар и да беше тръгнал срещу Бес, реши първо да усмири Сатибарзан. Поведе леко въоръжена пехота и конница и като вървя в ускорен марш през цялата нощ, пристигна в областта на изменника. Сатибарзан вече беше узнал за неговото идване и с две хиляди конници — повече не можа да събере — беше избягал към Бактрия, а останалото население избяга в близките планини.
Там се издигаше скала, твърде стръмна откъм западната ѝ страна и по-полегата откъм изток. Обрасла с гъста гора, тя криеше непресъхващ извор, от който течеше изобилно вода. Обиколката на скалата беше тридесет и два стадия, а отгоре ѝ имаше тераса, обрасла с трева. Тук Сатибарзан беше заповядал да се прибере мирното население. Останалите натрупаха откъм отвесната страна на скалата дънери и камъни. Бяха тринадесет хиляди въоръжени. Александър остави Кратер да ги обсажда, а той продължи да гони Сатибарзан. Но като узна, че е доста далеч, върна се, за да се справи с тези, които бяха заели билата на планините.
Заповяда най-напред да разчистят пътеките, по които биха могли да се катерят. Изпречваха им се все по-непристъпни скали и остри камъни. Започнаха да се съмняват дали не е безполезно да се борят с природата, след като тя самата им се противопоставя. Александър, който не се спираше пред никакви трудности — в случая тежко за изкачване и опасно за връщане място, — вземаше ту едно, ту друго решение. Обикновено преценяваше дали дадено нещо е разумно и когато не го одобряваше, отново го обмисляше. В затруднението щастието му донесе това, което разумът не можа.
Задуха силен западен вятър. Войниците бяха насекли и натрупали много дървен материал, за да прокарат път през скалите. Нагрят силно от слънцето, този материал се запали. Царят заповяда да натрупат и други дървета и да поддържат огъня. После, след като натрупаха и цели
144
дървета, бързо достигнаха до върха на скалата. Огънят, понесен от вятъра, обхвана целия лагер. Вятърът носеше пламъка в лицето на врага. Огромни облаци дим закриха небето. Горите запращяха от пожара и даже и това, което войската не беше подпалила, пламна. Варварите се помъчиха да избягнат мъчителната смърт и побягнаха натам, където огънят затихваше. Но тук ги пресрещна неприятелят. Тъй че загиваха по най-различен начин: едни изгаряха сред огъня, други се хвърляха от скалата, трети попадаха в ръцете на врага, а някои от тях бяха полуизгорели.
Оттук Александър се върна при Кратер, който обсаждаше град Артакана [41]. Той очакваше идването на царя. Беше приготвил всичко, но сметна, че е справедливо да му предостави той да превземе града. Царят заповяда да придвижат обсадните кули. Още щом го видяха, изплашени, варварите вдигнаха ръце и започнаха да го молят да насочи гнева си върху Сатибарзан, автор на отцепничеството, и да пощади тези, които с молба му се предават. Той не само че им прости, но вдигна обсадата и върна на жителите цялото им имущество. След като напусна този град, Александър получи подкрепления: Зоил [42] беше довел от Гърция петстотин конници, Антипатер изпращаше три хиляди от Илирия, сто и тридесет тесалийски конници дойдоха с Филип [43]. От Лидия бяха дошли две хиляди и шестстотин войници, а след тях — още триста конници от същата страна. С тази войска достигна до земите на дрангите [44]. Те са войнствено племе. Сатрап им беше Барзент, съмишленик на Бес в престъплението срещу Дарий. Той избяга в Индия от страх пред наказанието, което заслужаваше.
Александър девети ден беше на постоянен лагер вън от всяка опасност от вражески сили и непобедим, докато сред своите беше изложен на опасност от неочаквано злодеяние.
ПРОЦЕСЪТ СРЕЩУ ФИЛОТА
Димн се ползуваше с уважението на Александър и разчиташе на благосклонността на придворните му. Той беше пристрастен към Никомах, предан единствено на
145
него. Никомах гореше от любов към развратника. Като се престори, че е разтревожен, и като отстрани всякакви свидетели, Димн завлече юношата в храма. Каза му, че ще му открие голяма тайна. Като заинтригува юношата, той започна да го моли да даде клетва в името на тяхната взаимна любов и да обещае, че ще запази в тайна това, което ще чуе. Никомах не предполагаше, че това, което ще чуе, ще го доведе до престъпна клетва, и се закле в името на всички богове. Тогава Димн му разкри, че е организиран заговор срещу царя, който ще се осъществи след три дена, и че той е съучастник в заговора заедно с много храбри и славни мъже.
Младежът започна да отказва упорито да стане съучастник в заговора. Заявяваше, че никаква клетва не може да го спре да разкрие престъплението. Димн, обезумял от любов и страх, хванал десницата на младежа, със сълзи на очи го молеше да вземе участие в съзаклятието. После се принуди да иска от него поне да не го издаде, тъй като той му е доказал любовта си. Подчертаваше, че освен всичко друго доказателство още е и това, че му е поверил живота сн. Накрая го заплаши със смърт, тъй като младежът настояваше да се разкрие замисленото престъпление. Димн казваше, че с убийството на царя те ще извършат едно прекрасно дело, и като го наричаше ту слабохарактерен, ту страхлив като жена, ту предател на любимия си, му обещаваше не само богатство, но даже и царството. Тъй като Никомах упорито отказваше да участвува, Димн продължаваше да го измъчва — допираше острия си меч ту в неговия, ту в своя врат, падаше на колене и го заплашваше, докато най-после измоли от младежа да обещае не само да мълчи, но и да помогне.
Уравновесен и честен, младежът не беше променил нищо от предишното си решение. Престори се все пак, че поради любовта си към Димн не може да му откаже. Започна да го разпитва с кои е влязъл в съюз за това голямо начинание. Интересуваше се най-много кои са тези толкова славни мъже, които щяха да му подадат ръка. А Димн, обезумял от престъпния стремеж, му отправяше благодарности и същевременно го поздравяваше, че не се е поколебал да се свърже с най-храбрите от младежите, като телохранителите Деметрий, Певколай и Ни-
146
канор. Прибави към тях Афобет, Йолай, Феоксен, Архепол и Аминта.
След разговора Никомах побърза да разкаже на брат си Цебалин това, което беше научил. Решиха той да си остане в палатката, за да не би, ако влезе, без това да е обичайно, в царската шатра, съзаклятниците да разберат, че са предадени.
Цебалин застана на входа на царската шатра, защото нямаше право да влиза в нея, и зачака някого от приятелите си от първа кохорта да го въведе при царя. Случайно, след като другите се бяха разотишли, само Филота, синът на Перменион, неизвестно защо беше останал при царя. Обърквайки думите от силното вълнение, Цебалин му съобщи какво беше узнал от брат си и го помоли да го разкаже на царя. Филота му изказа похвала и веднага влезе при царя. Но не му каза нищо от това, което беше узнал от Цебалин. Надвечер Цебалин отново дойде при шатрата и попита Филота дали е изпълнил заръката. Той се оправда, че царят не е имал време за разговор с него, и се отдалечи. На следващия ден, когато Филота отиваше при царя, Цебалин го пресрещна и му напомни какво му е съобщил. И този път Филота не съобщи на царя. Цебалин започна да подозира Филота. Реши, че повече не трябва да се бави, и разкри заговора на един от знатните младежи — Метрон, началник на оръжейната. Метрон скри Цебалин в оръжейната и веднага отиде и разказа на царя всичко, което му беше съобщил Цебалин.
Александър изпрати телохранителите си да заловят Димн, а той влезе в оръжейната. Цебалин с радост му заговори: „Виждам те здрав и недокоснат от ръцете на нечестивците.” Царят го разпита подробно за всичко и запита колко дена има оттогава, откакто Никомах го е известил за заговора. Като разбра, че това е станало преди два дена, прецени, че един истински приятел не може толкова дълго да мълчи, и заповяда да оковат Цебалин. А той започна да вика, че веднага е дотичал при Филота и нека царят го запита. Царят продължи да пита дали е ходил при Филота повторно и дали е настоявал да бъде пуснат при него. Цебалин продължаваше да твърди това, което беше казал. Тогава Александър вдигна ръце към небето и със сълзи на очи започна да се оплаква, че е
147
получил такава „благодарност” от най-скъпия си приятел.
Между това Димн, като се досети защо царят го вика, се нарани тежко с меча, който случайно беше до него. Но подкрепен от телохранителите, които го пресрещнаха, тръгна към шатрата. Царят му каза: „Какво зло съм ти сторил, та Филота ти се вижда по-достоен за цар на македонците?” Гласът на Димн вече беше затихнал, той простена още веднъж, отвърна лицето си от царя, падна по гръб и издъхна.
Царят извика Филота в шатрата и му каза: „Цебалин заслужава най-голямо наказание за това, че два дена не ме е уведомил за готвения срещу живота ми заговор. Но и ти, Филота, имаш същата вина, тъй като, както той твърди, на тебе той веднага е разказал за заговора. Колкото по-силно е приятелството между нас, толкова по-престъпно е лицемерието в твоята постъпка. Това би подхождало повече на Цебалин, отколкото на тебе. Но ти засега имаш благосклонен съдия, ако все още би могло да се опровергае това, което не е трябвало да се допусне.” Филота не се уплаши, доколкото можеше да се съди по израза на лицето му, и каза, че наистина Цебалин му е предал думите на блудника, но той не им е обърнал внимание. Опасявал се е, че ще предизвика смях, ако започне да разказва за кавгата между влюбения и развратника. Но понеже Димн се е самоубил, все пак не трябва да се премълчава това, което е станало. Филота прегърна царя и започна да го моли да съди за него повече от предишния им живот, отколкото от грешката му, която се състои в премълчаване, а не в действие.
Трудно ми е да кажа дали царят му повярва, или подтисна гнева дълбоко в душата си. Но вдигна десницата си, залог за възобновената дружба, и каза, че според него той е пренебрегнал доноса, а не го е премълчал.
Царят събра на съвет най-близките си приятели. Филота не беше поканен. Заповяда да въведат и Никомах. Юношата изложи подред всичко, което брат му беше разказал на царя.
Кратер беше много близък приятел на царя, един от малкото приятели, които му останаха. Поради съперничеството той не обичаше Филота, което беше в разрез с достойнството му. Той виждаше, че Филота често се натрапва на царя, хвали храбростта си и заслугите си и
148
с това предизвиква подозрение ако не за престъпление, то поне за лицемерие. И като сметна, че няма да му се удаде по-удобен случай да унищожи съперника си, той, придавайки си повече благочестив, отколкото злорадствуващ вид, започна: „Защо не сподели с нас това още в началото? Ние бихме те убедили, дори ако искаше да си снизходителен към Филота, че досега не си го познавал така, както трябва. И едва сега, изложен на смъртна опасност, започна да мислиш повече за опасността, на която си изложен, отколкото за снизхождението си. Той винаги ще може да устройва заговори против тебе. Но ти не винаги ще можеш да му прощаваш. Нито пък имаш основание да смяташ, че като му простиш, ще промениш човек, който е отишъл толкова далеч. Той знае, че тези, които веднъж са злоупотребили със снизхождението ти, не могат повече да се надяват на нищо. Дори и сам — било от разкаяние, било сломен от твоето благородство — да пожелае да се оттегли, то баща му Парменион, вожд на толкова голяма войска, с непреходен авторитет сред войниците си и постигнал величие, не по-малко от твоето, не ще остане равнодушен, ако ти е задължен заради живота на сина си. Ние ненавиждаме каквито и да са благодеяния. На него ще му е трудно да признае, че Филота заслужава смърт. Остава той сам да разбере, че е по-добре да получи възмездие, отколкото пощада. Знай, че ти трябва да се бориш с тях за запазване на живота си. Достатъчно врагове има пред нас. Пази се от вътрешните. Ако отстраниш тях, аз не ще се боя от който и да е външен враг.”
Това каза Кратер. И другите не се съмняваха, че Филота нямаше да скрие известието за заговора, ако сам не беше автор или съзаклятник. Защото кой честен и разумен приятел, та дори човек от простия народ, чувайки това, което беше казано на Филота, не би се затичал право при царя, за да му го съобщи? А той, синът на Парменион, командир на конницата, довереник на царя, не се е повлиял даже от примера на Цебалин, който му е съобщил, каквото беше чул от брат си. И защо трябва да се преструва, че царят нямал време за разговори с него. Никомах, обвързан с клетва пред боговете, беше побързал да облекчи съвестта си. А Филота, прекарал почти целия ден в игра и шеги, е бил затруднен да каже на царя няколкото думи, отнасящи се до живота му? Не
149
бил повярвал на момчетата. А защо се е бавил цели два дена? Изглежда, че им е повярвал! Ако не е повярвал на донесението на Цебалин, трябвало е да го изгони. Всеки в момент на опасност трябва да прояви смелост. А когато е застрашен животът надаря, трябва да бъдем нащрек дори когато ни съобщават измислици!
Всички се убедиха, че трябва да се заведе съдебно разследване срещу Филота, за да се принуди да посочи съучастниците в заговора. Царят ги разпусна, но ги предупреди, че решението трябва да се пази в тайна. За да не се разбере взетото решение, заповяда да разгласят, че на следващия ден ще продължат похода. А същата вечер устрои угощение, на което беше поканен и Филота.
Филота седеше до царя, а царят не само че яде с него, но разговаря интимно с този, когото вече беше осъдил на смърт.
По време на втората нощна стража угасиха всички светлини. В шатрата на царя влязоха няколко души. Това бяха Хефестион, Кратер, Кен и Еригий — от приятелите му, а от телохранителите Пердика и Леонат. Те заповядаха на всички, които бяха на стража пред преторията, да бъдат под оръжие. Поставиха конници на всички изходи и им заповядаха да завардят пътищата да не би някой тайно да се измъкне и да отиде при Пар-менион, който тогава управляваше Мидия и разполагаше с голяма войска.
Атархий, в пълно въоръжение, дойде с триста войници при царя. Дадоха му в помощ още десет, като след всеки един вървяха още по десет телохранители. Те бяха разпратени да заловят другите заговорници, а той с тристата и придружен от още петдесет от най-отбраните младежи, бе изпратен за Филота. На останалите беше наредено да обкръжат дома на Филота, за да не може той да се измъкне от таен изход.
Филота, който може би се смяташе в пълна безопасност или пък защото беше уморен, се беше унесъл в дълбок сън. Атархий го залови, както спеше. Като му поставяха оковите, Филота сънлив продума: „Жестокостта на приятелите ми, царю, победи твоята добрина.” Без да проговори нещо друго, беше отведен в царската шатра.
На другия ден царят даде заповед да се съберат всички с оръжие в ръка. Бяха дошли около шест хиляди войници.
150
Множество продавачи и коняри изпълниха царската шатра. Въоръжени войници закриваха Филота, за да не го види тълпата, преди царят да се обърне с реч към войниците.
По стар македонски обичай при углавни дела следствието водеше сам царят, а войската определяше присъдата. В мирно време това е право на народа и царете нямат никаква власт, освен ако преди това не е взел надмощие авторитетът.
Най-напред внесоха трупа на Димн. На мнозина от присъствуващите не беше известно какво е извършил и как е умрял. След това царят излезе напред с явно изразена на лицето му душевна мъка. Скръбните лица на приятелите му също допринесоха да се очаква нещо извънредно. Дълго с наведено лице царят стоеше като вцепенен и потресен от скръб. Най-после събра сили и започна: „Войници, почти бях изтръгнат от вашите редове поради престъпните намерения на няколко души и живея още благодарение на предвидливостта и мъдростта на боговете. Като гледам вашето събрание, достойно за уважение, трябва да изпитвам по-силен гняв към своите убийци. Защото това е главното и единствено удоволствие в живота ми, че ще мога да отправя благодарност към вас, толкова храбрите и с големи заслуги спрямо мене мъже.” Възклицанията и стоновете на войниците прекъснаха речта му и всички заплакаха. А царят продължи: „А колко по-голямо вълнение в душите ви ще предизвикам, когато ви разкрия авторите на това престъпление! Само споменаването им ме ужасява и аз се въздържам да кажа имената им, като че ли това би могло да ги спаси. Но трябва да надвия спомена за предишната ми обич към тях и да разкрия съзаклятието на нечестните ми сънародници. Как да премълча толкова голямо безчестие? Парменион на такава възраст е получавал толкова благодеяния от мене и от баща ми! Сега той, най-старият от всичките ми приятели, е станал инициатор на това голямо престъпление. Неговото оръдие, синът му Филота, тайно подтикна към престъпление Певколай, Деметрий и този Димн, чието тяло виждате тук. Подтикна и други да участвуват в неговото безумие.”
Роптание премина по цялото събрание, както обикновено става сред тълпата, особено сред многочисле-
151
ната войнишка маса, когато е възбудена или от усърдие, или от гняв.
Въведоха Никомах, Метрон и Цебалин. Те изложиха каквото знаеха. В показанията на нито един от тях не се спомена Филота като съучастник в заговора. Като затихнаха гласовете на негодувание и след като беше въдворена тишина, царят продължи: „Според вас какво е отношението към мене на този, който премълчава известието за такъв факт? И този факт — самоубийството на Дими го разкрива — не е бил без значение. Макар и да е съобщавал нещо, в което не е бил съвсем сигурен, Цебалин не се е изплашил от наказание, а Метрон, развълнуван от известието, дотича и нахлу при мене, когато се къпех. Единствен Филота от нищо не се стресна, на нищо не повярва. Каква сила на духа! Да не се развълнува от угрозата за царя, да не промени цвета на лицето си или пък да пожелае да изслуша този, който му съобщава такова нещо! Без съмнение, мълчанието му прикрива престъпни замисли. Силната жажда за власт го е тласнала към най-голямо злодеяние. Баща му управлява Мидия, предпочитан е от мене пред другите ми военачалници. Затова и Филота е решил да заграби повече, отколкото може да задържи. Той се надсмива даже над моето бездетство. Но той греши. Аз виждам във вашето лице моите деца, родители и сродници. Докато вие сте с мене, аз не мога да се смятам нито за бездетен, нито за сирак.”
След това Александър прочете заловеното от него писмо на Парменион, изпратено до Никанор и Филота. В него обаче не се долавяше замисъл за престъпление. Съдържанието му беше следното: „Най-напред се погрижете за себе си, а след това за своите. Така ще постигнем това, което желаем.” Александър добави, че писмото е написано така, че ако достигне до синовете му, да го разберат правилно, а ако бъде заловено, да заблуди неосведомените. „А, ще кажат, защо Димн, когато е посочвал останалите съучастници в престъплението, не е споменал Филота? Та това е доказателство не за невинността му, а по-скоро за вината му. Защото толкова се страхуват от него тези, от които може да бъде издаден, че ако дори признаят себе си за виновни, него да укрият. Пък и целият му живот потвърждава това. Той стана съюзник и съмишленик на Аминта, който ми е братовчед и в Македония подготви коварен заговор срещу живота ми. Той
152
даде сестра си за жена на най-големия ми враг — Атал. Тон, макар че му бях писал като на роднина и приятел, отговори, че ме поздравява за определената ми от Юпитер Амон чест да бъда приет сред боговете, но накрая добавяше, че съжалява тези, които трябва да живеят под властта на човек, излязъл вече от границите на човешкото. За мене това вече са белези за отчуждението му и за завистта му към мене поради славата ми. Всичко това, войници, доколкото беше по силите ми, аз потисках в душата си, защото чувствувах, че бих загубил част от тялото си, ако подценя тези, на които най-много вярвах. Но сега на наказание подлежат не само дръзките речи. Безразсъдството премина от думите към мечовете. Тях, ако ми вярвате, Филота отправи срещу мене. И след като той ги насочи към мене, към кого да се обърна, войници? Кому да поверя живота си? Поставил съм го начело на конницата, най-прекрасната част от войската ми. Здравето, надеждата, победата си поверих на неговата вярност и защита. Баща му издигнах до тази висота, на която вие поставихте мене самия. Дадох му да властвува над Мидия, от която няма по-плодородна област, и поставих под негова власт хиляди хора и съюзници. А сега? Откъдето бих потърсил защита, оттамвъзиикна опасността. Колко по-щастлив бих бил да падна в боя като жертва на неприятеля, отколкото да стана жертвено животно на свой сънародник! Сега обаче, излязъл от опасностите, от които единствено се страхувах, попаднах на това, от което не трябваше да се страхувам. Войници, вие настоявахте да пазя здравето си. Сами сте имали възможност да правите това, което е полезно за мене и което и аз съм изпълнявал с радост. Сега обаче прибягвам до вас, до вашето оръжие. Ако вие не искате, и аз не бих желал да живея против волята ви. Но след като вие желаете това, аз трябва да бъда отмъстен.”
Александър заповяда да въведат Филота. Ръцете на обвиняемия бяха извити назад и в окови, а главата му бе покрита с овехтял плащ. Лесно можеше да се разбере как се развълнуваха от мизерното му облекло тези,които доскоро го гледаха със завист. Та нали вчера го бяха видели като командир на конницата и знаеха, че е присъствувал на угощението у царя. А сега изведнъж го виждат подсъдим, и при това окован. Вълнуваше ги и съдбата на Парменион, толкова голям пълководец, толкова прекрасен
153
гражданин. След като бе загубил вече двама синове — Хектор и Никанор, — сега щеше да загуби и този. Него задочно щяха да съдят заедно с последния му син, закрилян досега от съдбата.
Царският управител Аминта с остра реч против Филота отново възбуди обхванатото от състрадание войнишко събрание. Каза, че са предадени на варварите; че никой не ще се върне в отечеството при жена си и родителите си; че както тялото, след като му се отнеме главата, е мъртво, така и те в чуждата земя, без вожд, ще бъдат играчка в ръцете на неприятеля.
Речта на Аминта съвсем не се поправи на царя, защото щеше да направи припомнилите си за отечеството и за жените си по-мудни при изпълнение на предстоящите им задачи. Кен, макар и да беше оженен за сестрата на Филота, се нахвърли върху него, и то много по-остро, отколкото който и да е друг. Крещейки, че е убиец на царя, предател на отечеството и войската, той грабна голям камък, който случайно беше в краката му, и се опита да го отправи към Филота с намерение, както повечето сметнаха, да го избави от изтезания. Царят обаче спря ръката му. Той каза, че по-напред трябва да се даде възможност на виновника да се изкаже и че не ще допусне да бъде съден по друг начин.
Царят заповяда на Филота да говори. Дали съзнаваше престъплението си, или пък, обезумял и занемял от голямата опасност, той не се осмеляваше нито да вдигне очи, нито да заговори. После заплака, облегна се на войника до него, който го подкрепи, и загуби съзнание. Изтриха очите му с плаща, а като дойде в съзнание, гласът му се възвърна. Даде знак, че иска да говори. Царят, като го гледаше втренчено, каза: „Ще те съдят македонците! Питам те на бащиния си език ли ще им говориш?” Филота отговори: „Освен македонците тук присъствуват и много други, които, смятам, ще разберат по-лесно това, което ще кажа, ако си послужа със същия език, на който ти им говори, за да може речта ти да се разбере от повечето от тях.” Тогава царят каза: „Ето, виждате ли, Филота даже се отвращава от бащиния си език. И се срамува да говори на него. Нека каже сега какво е на сърцето му! Но знайте едно: той пренебрегна и обичаите ни така, както и езика.” Като каза това, Александър се оттегли от събранието.
154
Филота започна: „Аз, като невинен, лесно ще намеря думи. Трудно е за нещастника да има мярка в думите си. Защото, след като съвсестта ми е чиста, принуден от обстоятелствата, аз не зная как да свържа чувствата с положението си. Отсъствува обаче от събранието най-главният ми обвинител. И не мога да проумея защо той нежелае да ме изслуша. О, Херкулесе, ако изслуша и двете страни, може както да ме съди, така и да ме оправдае. Но изслушан в негово отсъствие, аз не мога да бъда оправдан, след като вече съм осъден от него. Защитата на човек в окови е не само излишна, но и противна. Защото той не ще убеждава съдията, а по-скоро ще го обвинява. Все пак, след като ми е позволено да говоря, не ще премълча и не ще пропусна нищо, за да не се помисли, че аз сам съм се осъдил.
И тъй, не виждам в какво ме обвиняват. Никой не ме споменава в числото на заговорниците. Никомах не каза нищо. Цебалин не можеше да знае повече от това, което беше чул. А царят смята, че аз съм начело на заговора. Нима Димн е могъл да пропусне този, след когото е вървял, особено тогава, когато на въпроса за заговорниците е трябвало, макар и противно на истината, да ме обвини, за да може да убеди този, който го е разпитвал. Нима той пропусна моето име преди разкриване на заговора, за да изглежда, че е искал да пощади съмишленика си? Когато се е доверил на Никомах, за когото е бил сигурен, че ще запази тайната, и е посочил поименно другите, мене не ме е споменал. Питам ви, другари по оръжие, ако Цебалин не беше дошъл при мене и аз не знаех нищо за съзаклятието, щях ли днес да стоя пред вашия съд, след като никой не ме е споменавал? Само Димн, ако беше жив, можеше да ме избави от обвинението. Какво ще ми помогнат останалите? Които решат да се признаят за виновни, не ще кажат за мене нищо. Но в нещастието човек е зложелателен и виновният, измъчван заради своята вина, е равнодушен към мъченията на другите. Нима измежду толкова многото заговорници никой не ще каже истината даже и по време на изтезанията? Никой не щади обречения на смърт, а според мене и той самият никого не жали.
Аз трябва да се върна към единственото справедливо обвинение: защо съм премълчал полученото от мене известие? Защо го изслушах толкова равнодушно? Но нали за
155
това нещо, Александре, след като осъзнах грешката си, ти ми прости? Хванал здраво десницата ти, залог за спечелено отново благоразположение, аз бях и на пиршеството. Ако си ми повярвал, аз съм вън от подозрение. Ако ли пък си ме пощадил, не променяй своето решение. Какво направих през тази нощ, след като напуснах трапезата ти? Какво ново престъпление ти беше докладвано, което те застави да промениш решението си?
Спях дълбоко, забравил грешките си, когато ме събудиха враговете ми, за да ме оковат. Как може един убиец и един предател така спокойно да спи? Разкритите престъпници не могат да спят. Терзаят ги фуриите [45] не само преди убийството, но и пред мисълта за убийство. Моето безгрижие доказва невинността ми, а още повече — твоята десница. Не съм се опасявал, че ти, Александре, ще се подчиниш на чуждата жестокост, а не на собственото си снизхождение. Ти щеше да се разкаеш, да си недоволен, че аз съм повярвал. За заговора ми извести момче, което не можеше да посочи нито свидетел, нито каквото и да е доказателство. Всеки, който би се съгласил да го изслуша, би се уплашил. Не обърнах внимание на кавгата между влюбения и блудника. Не му повярвах, защото не той носеше известието, а беше упълномощил брат си. Уплаших се да не би да отрече какво е казал на Цебалин и в мене да се усъмнят мнозина от приятелите на царя. И така, ако и да не съм засегнал никого, открих, че има човек, който повече желае гибелта ми, отколкото да се докаже, че съм невинен. Колко бих спечелил от клеветата, ако обвиня невинния? А ето че Димн се самоуби!. . . Дали можех да предвидя, че той ще направи това? Ни най-малко. Повярвал на донесението, царят не е могъл да го отхвърли по отношение на мене, след като вече бях говорил с Цебалин. О, Херкулесе, ако бях съучастник на Димн в това голямо престъпление, аз нямаше цели два дена да крия от него, че сме издадени. Та самият Цебалин можеше да бъде премахнат от Димн, и то без труд.
И най-после, след като известието, заради което аз трябва да умра, беше предадено на царя, сам влязох в спалнята му с меч в ръка. Защо отложих злодеянието? Или без Димн не съм се осмелил?Значи, той е бил инициаторът на престъплението. Под неговата ли сянка съм се криел в стремежа си към македонската власт? Има ли някой от вас, подкупен с дарове? Кой вожд, кой управител
156
съм предпочитал повече? Обвиняват ме също, че презирам бащината си реч, че пренебрегвам македонските нрави и обичаи. Значи, домогвам се до власт над тези, които презирам? Още преди, едва създала се, родната ни реч престана да се употребява в търговията с другите народи. Победителите са длъжни повече, отколкото победените да изучават чуждия език. Наистина това ме оскърбява по-малко, отколкото другото — че Аминта, синът на Пердика, е бил участник в заговор против царя. Понеже с него ме свързва приятелство, не ще откажа да го защищавам.
Дали е трябвало да се сближавам с братовчеда на царя? Ако ли пък не е трябвало да се уважава човек с такъв ранг, виновен ли съм за това, което не съм предвидил, и трябва ли да умират и приятелите на престъпниците, ако са невинни? Ако това е така, защо живея още? Ако е несправедливо, защо сега все пак не ме съсечете? Аз действително писах, че съжалявам тези, които ще трябва да живеят под скиптъра на човек, който се смята за син на Юпитер. О, ти, вярност към приятелството и към честната дума, вие ме измамихте. Признавам, че написах това, но на самия цар, а не за него. Защото не съм искал да предизвиквам срещу него завист, а се страхувах от това. Александър щеше да ми се види по-достоен, ако мълчаливо беше признал произхода си от Юпитер, а не да си служи с хвалебствия. И понеже всички вярват в оракула, нека неговият бог ми е свидетел в обвинението. Задръжте ме в окови, докато се допитате до Юпитер Амон дали аз съм замислял тайно престъпление. Този, който е признал нашия цар за достоен да се нарече негов син, не ще допусне да останат скрити тези, които са замисляли заговор против сина му. Ако смятате, че изтезанията са по-сигурно средство, отколкото оракулът, то аз не ще се откажа от тях, за да се установи истината.
При обвинения в такива престъпления обикновено се призовават и роднините. Неотдавна загубих двамата си братя. Не се осмелявам да протегна ръка към баща си, нито да го призова, тъй като и него ще го обвинят като съучастник в това голямо злодеяние. И не е ли това най-голямото нещастие — бащата на толкова синове, който се утешаваше в старостта си от един-единствен, да загуби и него, освен ако и той заедно с него не бъде положен на кладата? Скъпи ми татко, заради мене ще умреш и ти. Аз те лишавам от живота. Защо си ме създал такъв нещастник?
157
Защо си ме създал, след като боговете са толкова зложелателни? Дали за да разбереш чрез мене това, което те очаква? Не зная дали моята младост е по-нещастна, или твоята старост: ти ще ме загубиш в разцвета на силите ми, а палачът ще изтръгне от тебе дъха, който самата природа вече иска да ти отнеме, дори ако съдбата би пожелала да изчака.
Споменаването на баща ми ме убеждава колко предпазливо е трябвало да съобщя за донесението на Цебалин. Нали Парменион, когато узна, че лекарят Филип готви за царя отрова, уплашен, реши да го предупреди и му написа писмо, в което го молеше да пие по-малко от лекарството. Оказа ли това писмо някакво влияние? Повярваха ли на баща ми? И аз, колкото пъти съм чувал нещо и съм го съобщавал, с жестокост и с подигравка съм бивал отблъскван. Ако когато предупреждаваме, биваме ненавиждани, а когато мълчим, биваме подозирани, какво тогава трябва да правим?”
Тогава един от стоящите наблизо извика: „Ще спечелите доверие, като не правите заговори.” А Филота му отвърна: „Право казваш, който и да си. Но дори и да съм заговорник, не бих се молил да се отмени наказанието и затова повече няма да говоря. Виждам, че последните ми думи ви се сториха неприятни.” След това Филота беше изведен.
Между пълководците на Александър имаше един на име Болон — чужд на градските съблазни в мирно време, стар войник, излязъл из средите на простолюдието и достигнал до този висок пост. Докато останалите мълчаха, той необуздано и дръзко започна да припомня колко пъти хората на Филота са изгонвали когото и да било от тях от странноприемниците, за да може той да смъкне нечистотията от робите си там, откъдето изгонваше войниците. Казваше, че колите му са спирали, претоварени от злато и сребро, по всички села и че никой от другарите му по оръжие не е бил приеман в съседство със странноприемниците, заети от него. Изгонвала ги е стражата, за да не нарушават съня на този разглезен човек. Бдяла е да не достига до него не само какъвто и да е шум, но и едва доловим шепот. Подигравал се със селяните, които наричал фригийци и пафлагонци. Той, роденият македонец, не се е срамувал да ги изслушва на родния си език чрез преводач. А сега иска да се допитва до
158
Амон. Той обвинява Юпитер в лъжа, когато е признал Александър за свой син, сякаш наистина се е страхувал, че даровете на боговете ще предизвикат завист. Болон говореше, че когато Филота е заговорничел срещу царя, не се е допитвал до съвета на Юпитер, а сега иска да се изпратят хора до оракула, за да може баща му да подготви войските в Мидия и с подкуп да привлече разни негодни за съучастие в престъплението. Казваше, че трябва да бъдат изпратени хора не да се допитат до Юпитер за това, което вече сами са узнали от царя, но да му благодарят и да му пренесат жертва за това, че най-добрият цар е останал жив.
Цялото събрание изпадна във възбуда. Първи телохранителите започнаха да настояват да им се предостави убиецът да го разкъсат със собствените си ръце. За Филота това не беше най-жестокото, тъй като той очакваше мъчителни изтезания. Но царят се върна отново и отложи събранието за следващия ден, за да наблюдава сам изтезаването или да проучи всичко по-старателно. И въпреки че вече се мръкваше, заповяда приятелите му да дойдат при него.
Почти всички бяха на мнение Филота да бъде убит с камъни по македонски обичай. Хефестион, Кратер и Кен смятаха, че ще открият самата истина само чрез мъчение. И макар че преди бяха на друго мнение, и останалите се съгласиха с тях. С това съвещанието беше разпуснато.
Хефестион, Кратер и Кен отидоха при Филота, за да проведат разпита. Царят задържа Кратер и води с него разговори, чието съдържание остана неизвестно. След това се оттегли в най-вътрешната част на шатрата си и като отпрати всички, до късна нощ остана да чака резултата от разпита.
Мъчителите поставяха вече пред Филота кай-страшните инквизиторски уреди, а той каза: „Защо се бавите да убиете този, който признава, че е неприятел и убиец на царя? Защо има нужда от изтезания? Реших това, пожелах го.” Кратер поиска и уредът да потвърди това, което Филота беше признал. Тогава го хванаха. Докато му връзваха очите и му събличаха дрехите, напразно зовеше бащините богове и законите на всички народи. Ушите им оставаха глухи. А след това го подложиха на най-ужасни мъчения, защото беше вече осъден, и правеха това само за да угодят на царя.
159
Измъчваха го ту с огън, ту с камшици не за да се доберат до истината, а за да го принудят да говори. Постепенно започнаха да замират не само гласът му, но и стоновете му. Когато тялото му не можеше вече да понася ударите на камшиците, той обеща, че ако прекратят изтезаването, ще каже това, което искат да узнаят. Поиска да се закълнат в живота на Александър, че ще сложат край на изтезанията и ще отстранят мъчителите. След като дадоха съгласието си, той каза: „Кажи, Кратере, какво искаш да чуеш от мене?” Кратер възнегодува, че го подиграва, и извика отново палачите. Филота започна да моли да му позволят да си поеме дъх, за да каже всичко, което знае.
Междувременно хетайрите, всички от благороден произход, и особено роднините на Парменион научиха, че Филота е подложен на изтезания. От страх пред закона на македонците, според който роднините на заговорника за убийство на царя подлежат на смъртно наказание заедно с виновника, едни сложиха край на живота си, други избягаха в планините и пустините. Ужас обхвана целия лагер. Царят узна за това вълнение и оповести, че отменя закона за смъртното наказание за роднините на съзаклятниците.
Трудно е да се каже дали с истинско признание, или с лъжа Филота е искал да сложи край на мъченията. Един и същи край очаква и тези, които говорят истината, и тези, които излъжат. Впрочем, тойказа: „Вие добрезнаетеколко близък беше моят баща с Хегелох [46], който падна в боя. От него започнаха всичките ни нещастия. Защото, щом като царят заповяда да го поздравяваме като син на Юпитер, Хегелох възмутен каза: „И така, този ли да признаваме за цар, който се отказа от баща си Филип? Свършено е с нас, ако изтърпим това. Който иска да му вярврме, че е бог, презира не само хората, но и боговете. Загубихме Александър, загубихме царя. Попаднахме под властта на тиранин, нетърпим както за боговете, с които се сравнява, така и за хората, от които се отказва. Нима с кръвта си създадохме бог, който да ни презира и да не желае смъртните да му дават съвети. Вярвайте ми, че ако бъдем истински мъже, ще бъдем осиновени от боговете. Кой ще отмъсти за смъртта на Александър, чичото на този Александър? Кой след това за Архелай [47], кой за Пердика [48], които бяха убити? А нашият цар прости дори и на убийците на баща си.” Така каза Хегелох на трапезата. На следващия ден бях извикан от баща ми. Беше разстроен, а за-
160
беляза, че и аз съм тъжен. Бяхме разтревожени от това, което бяхме чули. Баща ми го извика, за да разбере дали го е казал на смях, тъй като тогава беше пиян, или това е негово убеждение. Дойде, потвърди казаното и добави, че ако се осмелим да застанем начело, той ще ни бъде първият съучастник, а ако ни липсва смелост, той ще си състави свой план. Парменион сметна, че докато Дарий е жив, това не бива да става, тъй като от убийството на Александър щеше да се възползува врагът. След като Дарий бъде свален, като награда на убийците на Александър щяха да се паднат Азия и целият Ориент. Планът беше приет и беше дадена дума за вярност. Колкото се отнася до Дими, не зная нищо, но разбирам, че след моето признание никаква полза не ще ми донесе това, че не съм участник в замисленото престъпление.”
Палачите приближиха отново уредите и започнаха да нараняват устата и очите му, като настояваха да признае и това престъпление. Те настояха да разкаже как е трябвало да осъществят плана си. Той отговори, че са се опасявали да не би Александър да се задържи в Бактра, а седемдесетгодишният му баща, оглавяващ голяма войска, да умре. Тогава Хегелох, лишен от неговата помощ, няма да има повод да убие царя, за да осъществи плана си. Но към настоящия заговор неговият баща не е имал никакво отношение. Ако не вярват, нека продължат да го измъчват, въпреки че повече не може да издържа мъките.
Водещите разпита решиха, че е казал истината, и се върнаха при царя. Той заповяда на следващия ден да се разгласят показанията на Филота, а него да го пренесат, защото не можеше да ходи.
След като Филота призна всичко, въведоха Деметрий, който беше посочен като участник в заговора. Упорито и непоколебимо той отричаше да е замислял каквото и да било против царя. Дори предлагаше и него да сложат на уредите за измъчване.
Филота обгърна с поглед всички и зърна някой си Калан, който стоеше близо до него. Той го извика да се приближи. Объркан, той отказа да дойде по-близо, но Филота му каза: „Ще търпиш ли Деметрий да лъже и отново да започнат да ме измъчват?”
Калан пребледня. Македонците помислиха, че Филота иска да опетни невинен, понеже младежът не беше споменат и от самия него при изтезанията. Като се видя
161
заобиколен от царските телохранители, Калан призна, че и Деметрий, и той са участвували в съзаклятието. Всички, споменати от Никомах, по бащиния обичай бяха убити с камъни.
Така Александър преодоля тази голяма опасност не само за живота си, но избягна и това да го намразят. Парменион и Филота, най-първите от приятелите му, не можеше да бъдат осъдени, ако не беше доказана вината им и цялата войска не бе възнегодувала. Последиците от това дело бяха двояки: докато Филота отказваше вината си, изглеждаше, че изтезанията са много жестоки, а след признанието му той не намираше състрадание дори и от своите приятели.