Книга седма
ПРОЦЕСЪТ ПРОДЪЛЖАВА
Под влияние на разкритията за престъплението на Филота войниците считаха, че заслужено е наказан със смърт. Но сега, след като вече го нямаше, негодуванието отстъпи място на съчувствието. Вълнуваха ги знатният произход на младежа и старостта на бащата — вече напълно осиротял. Парменион пръв беше отворил за царя пътя към Азия, бил му е винаги другар в опасностите, в строя винаги е командувал единия фланг, а е бил и пръв приятел и на Филип. Беше толкова верен на Александър, че той не потърси никого другиго да му съдействува в убийството на Атал.
Такива разговори се водеха от войниците и за тях се донасяше на царя. Макар и да не го тревожеха много, той разбираше, че вредата от бездействието се отстранява само с дела. Затова заповяда всички да дойдат пред преторията. Щом разбра, че повечето са дошли, излезе пред събранието. Явно по предварителна уговорка с царя Атархий започна да настоява да се доведе Александър от Линцестида [1]. Още преди Филота той беше замислял да убие царя. Наклеветен от двама доносници, както но-горе споменахме, вече трета година беше в окови. Със сигурност се знаеше, че е бил съмишленик на Павзаний в заговора за убийството на Филип, но понеже пръв беше поздравил Александър като цар, беше се отървал от смъртно наказание, но не и от подозрение. А и молбите на тъста му Антипатер бяха отложили справедливия гняв на царя. Гноясалата рана сега отново се беше възпалила, тъй като страхът от настоящата опасност възобнови спомена за старата.
Изведоха Александър от Линцестида под стража и въпреки че цели три години беше подготвял защитата си, сега, като му заповядаха да говори, само заекваше и трепереше и каза малко от това, което беше намислил да
163
каже. Накрая паметта му изневери и разумът му го напусна. Никой не се усъмни, че уплахата е признак на вина, а не на забрава. И докато още се мъчеше да си спомни, войниците, които стояха най-близо до него, го намушкаха с копията си.
Отнесоха трупа му. Царят заповяда да въведат Аминта [2] и Симий. Най-малкият им брат Полемонт, след като беше узнал, че Филота е разпитван чрез мъчения, беше побягнал.
Аминта и Симий бяха най-близки на Филота от всичките му приятели. С негова препоръка бяха издигнати до големи и почетни длъжности. Царят си припомни, че са били привлечени от него много старателно, и затова не се съмняваше, че се били съучастници и в последния му престъпен план.
Царят заяви, че отдавна се е усъмнил в тях по повод на едно писмо от майка му, с което тя го предупреждавала да се пази от тях. Тогава не повярвал, че имат лоши намерения, но сега, при наличието на ясни доказателства, е заповядал да бъдат оковани. Няма съмнение, че преди да се разкрие заговорът, те са имали тайна среща с Филота. А и брат им, избягал по време на следствието срещу Филота, се е саморазобличил. Припомни си как неотдавна, въпреки обичая, под прикритието на изпълняваната от тях длъжност те, като изтласкали другите, се приближили до него без какъвто и да било повод. Учуден, че постъпват на стража, преди да им е дошла смяната, и стреснат от тяхното смущение, бърже се отдръпнал при телохранителите, които вървели след него. Упрекна и Аминта за неотдавнашното му лошо отношение към писаря на конницата Антифан. Преди още да се разкрие заговорът на Филота, Антифан поискал от Аминта според обичая да отдели от конете си за тези, които са загубили своите. Аминта надменно бил отвърнал, че ако Антифан не се откаже от искането си, скоро ще разбере с кого си има работа. Тези нагли и безразсъдни думи, подхвърлени по отношение на царя, се сторили на Антифан очевидно указание за престъпни намерения. Александър твърдеше, че ако това е истина, те заслужават наказанието, което получи Филота, а ако е лъжа, трябва да докажат, че са невинни.
Въведоха и Антифан. Той потвърди случката с непредадените коне и разказа за високомерните заплахи. След като получи разрешение да говори, Аминта помоли:
164
„Ако царят се съгласи, моля нека ми бъдат свалени оковите, докато говоря.” Царят заповяда да бъдат развързани и двамата и освен това да се даде на Аминта копието, тъй като той настояваше да му бъде върнато оръжието на телохранител. Аминта взе копието в лявата си ръка и като се отмести оттам, където малко преди това беше трупът на Александър от Линцестида, започна: „Каквато и участ да ни заплашва, царю, ще ти признаем, че ако е щастлива, ще сме задължени на тебе, а ако е неблагоприятна — на съдбата. Ние говорим пред съда и духом, и телом свободни п без да се страхуваме от предварително взето решение, защото ти ни върна оръжието, скоето обикновено те придружавахме. От обвинението не се боим. Ще престанем да се боим и от съдбата. И моля те позволи ми най-напред да се защитя от това, в което ме упрекна най-накрая.
Ние, царю, не сме били посветени в никакъв заговор и не сме те оскърбявали. Ти отдавна си надвил всякакви опасения от човешката завист, освен ако не се опасяваш, че аз с ласкателство ще поискам да изкупя някакво предишно злословие. И ако е бил долавян понякога по-суров глас на твой войник, изостанал от отряда или отклонил се от бойния строй, или пък за да лекува в палатката раните си, то ние с делата си сме заслужили да отдадеш това по-скоро на обстоятелствата, отколкото на волята ни. Когато и каквото нещастие и да се случи, всички сме виновни. Готови сме тогава да се изправим един срещу друг, ако и да няма между нас никаква омраза. Та нали и децата ненавиждат родителите си, когато не изпълняват желанията им. Обратно — когато ни отрупват с дарове, когато се връщаме претоварени с плячка, кой може да бъде недоволен? Кой може да ограничи възторга ни? У войниците няма мярка нито в негодуванието, нито в радостта. Всеки успех ни разпалва. Ние се караме, хвалим се, окайваме се, гневим се — накъдето ни поведе случаят. Днес сме готови да тръгнем към Индия и Океана, утре ни обхваща мъката по жените, децата и отечеството. Но даденият с тръбата сигнал слага край на такива размишления и разговори. Всички се втурваме в бойните редици и колкото гняв се е събрал в палатките, го изливаме върху главата на неприятеля. О, ако и Филота беше сгрешил само на думи!
Но да се върна към това, в което ни обвиняват. Не
165
ще отричам дружбата, която ни свързваше с Филота, и ще призная, че ние извлякохме от нея голяма полза за себе си. Или се учудваш, че ние обичахме Филота, сина на Парменион, който надминава с достойнството си почти всички твои приятели и който ти желаеше да бъде най-близо до тебе? В името на Херкулеса, ако искаш да знаеш истината, царю, ти си причина за опасността, която ни заплашва. Кой друг освен ти самият заставяше тези, които желаеха да ти се харесват, да се обръщат към Филота? Препоръчани от него, ние спечелихме твоето приятелство. До тебе беше този, чиято благодарност можехме да очакваме и от чийто гняв трябваше да се боим. Ако не по твое искане, то нали по твоя препоръка ние се заклехме, че ще имаме общи приятели или врагове? Обвързани с тази клетва, можехме ли ние да страним от този, когото ти предпочиташе пред всички? И така, ако това е престъпление, ти ще намериш в цялата войска много малко невинни и дори никого. Защото всички желаеха да бъдат приятели на Филота, но не всички можеха да постигнат това. И ако не правиш разлика между приятели и участници в заговора, не ще можеш да разкриеш истината и да разграничиш приятелите си от онези, които само са желаели да изглеждат такива.
Кое, смяташ, е указание за участие в съзаклятието? Както виждам, това, че един ден преди разкриването му Филота е разговарял с нас приятелски и без свидетели. Аз не бих могъл да се оправдая, ако един ден преди това съм променил каквото и да е от стария си начин на живот и навици. Но ако сме го направили както през всички останали дни, така и в онзи ден, в който той е заподозрян, то навикът измива вината.
Казват, че не сме дали коне на Антифан един ден преди да бъде разкрит Филота. Ако Антифан иска да хвърли върху нас подозрение за това, че точно в този ден не сме му дали конете, той не би оправдал и себе си, тъй като е пожелал това точно в този ден. Трудно е да се реши кой е виновен, ако, разбира се, не се вземе предвид и фактът, че който пази своето, постъпва по-правилно от този, които иска чуждото. Впрочем, царю, отначало имах десет коня. Осем от тях Антифан вече беше разпределил между тези, които бяха загубили своите, тъй че за мене бяха останали само два. Бях принуден да ги задържа, докато този горд и несправедлив човек не пожела да ми ги
166
вземе. Бях принуден да ги задържа, за да не стана пехотинец. Не ще отрека и това, че съм говорил свободно с най-ненавистен човек, присвоил си правото да разпределя чуждите коне между тези, които ще влизат в бой. И се стигна дотам в злините: аз да оправдавам думите си едновременно и по отношение на Александър, и по отношение на Антифан.
А майка ти? За бога! Писала ти, че ние сме твои врагове. Дано да беше по-разумно загрижена за сина си и да не беше обезпокоявала душата си с напразни тревоги! Защо не ти обясни причината за страха? Защо не посочи кой ни е наклеветил? О, нещастен аз! Може би е по-безопасно да мълча, отколкото да говоря! Но докъдето и да стигнат нещата, предпочитам да съм недоволен по-скоро от думите, с които се защищавам, отколкото от извършеното от мене. Ще признаеш едно, което искам да ти кажа: ти си спомняш, че когато ме изпращаше да доведа от Македония войници, ми каза, че много младежи, здрави и прави, се укриват в дома на майка ти. Даде ми наставления да не се съобразявам с волята на никого освен с твоята и да ти доведа отклонилите се от военна служба. Това нещо аз изпълних, и то с по-голяма смелост, отколкото беше в мой интерес, като се съобразих със заповедта ти. Доведох Горгий, Хекатей, Горгидан [3], които ти служат добре. И тъй, има ли по-несправедливо нещо от това аз да бъда наказан, защото съм изпълнил заповедта, когато при неподчинение трябваше да понеса наказание според закона. Защото няма никаква друга причина твоята майка да ни преследва, освен че поставихме твоя интерес пред уважението към жената майка. Доведох ти шестхилядна македонска пехота и шестстотин конници. Част от тях нямаше да ме последват, ако бях по-отстъпчив. Редно е ти да успокоиш майка си, защото ти си причина тя да се гневи на нас.”
Докато Аминта говореше, ето че неочаквано пристигнаха тези, които бяха настигнали забягналия му брат Полемонт, за когото споменах по-горе. Връщаха го окован. Враждебно настроеното събрание едва можа да бъде спряно да не започне по обичая да хвърля върху него камъни. Той без какъвто и да било страх каза: „Нищо не моля за себе си, само не обвинявайте братята ми за моето бягство! Ако това не може да се докаже, съдете мене! И подозрението върху тях се намалява от това, че избягах
167
сам.” Така говореше младежът и трогна цялото събрание. Всички зарониха сълзи, променили внезапно настроението си към него, тъй че всичко, което преди му донася нле вреда, се обърна в негова полза. Беше юноша от отряда на конниците, когото страхът пред мъченията на Филота беше прогонил. Изпратените от Александър хора да го догонят го бяха настигнали, когато се колебаел дали да се върне, или да продължи да бяга. Плачеше и се удряше по главата. Страхуваше се не толкова за себе си, колкото за своите братя, които се намираха в опасност. Вече беше трогнал и царя, а не само събранието, когато единият му брат, като го погледна гневно, извика: „Безумецо! Трябваше да плачеш тогава, когато пришпорваше коня и побягна от братята си. Нещастнико, защо и откъде бягаш? Ти си причина аз от обвинен да се превърна в обвинител.”
Полемонт признаваше, че по-тежко е прегрешил спрямо братята си, отколкото спрямо себе си. Тогава нито със сълзи, нито с викове можаха да успокоят тълпата, която изразяваше настроението си. Чуваше се само едно — царят да пощади невинните и смели мъже. Приятелите му използуваха възможността да предизвикат състрадание и със сълзи на очи започнаха да молят царя. Накрая, след като се въдвори тишина, Александър каза: „И аз самият по свое собствено решение освобождавам Аминта и братята му. И бих желал вие да забравите за тази моя добрина, а преди всичко да помните избягнатата опасност. Върнете се при мене със същото доверие, с каквото и аз се отнасям към вас. Ако не бях разследвал това, което ми беше донесено за вас, можеше да бъда заподозрян в лицемерие. По-добре е да бъдете справедливо оправдани, отколкото подозирани. Имайте предвид, че никой не би могъл да бъде освободен, ако не се оправдае пред съда. Ти, Аминта, прости на брат си. Това ще бъде и за мене доказателство, че ти искрено се връщаш при мене!”
Александър разпусна събранието и заповяда да извикат Полидамант [4]. Той беше особено близък на Парменнон. В строя обикновено стоеше до него. И сега, макар и да влизаше в преторията с чиста съвест, все пак когато царят го накара да му доведе братята си, за които поради младостта им не знаеше нищо, увереността му се превърна в безпокойство. Разтревожен, премисляше по-скоро в какво са могли да се провинят, отколкото с какво да ги оправдава.
168
Телохранителите, както им беше заповядано, вече ги въвеждаха, когато царят заповяда да дойде по-близо до него прежълтелият от страх Полидамант. И като отстрани всички останали, му заговори: „Всички сме засегнати еднакво от престъплението на Парменион, но най-много аз и ти, които той излъга под сянката на приятелството. Тон трябва да бъде настигнат и наказан. Виж колко голямо доверие ти имам — реших да те използувам като помощник. Заложници, докато извършиш това, ще бъдат братята ти. Ще отпътуваш за Мидия и ще отнесеш на управителите писма, написани собственоръчно от мене. Необходимо е да се бърза, за да изпреварим мълвата. Желая да стигнеш там през нощта, а на следващия ден да изпълниш това, което ще бъде написано в писмото. На Парменион също ще занесеш две писма: едното написано от мене, другото — от името на Филота. Неговият пръстен с печат е в мои ръце. Ако бащата повярва, че е подпечатано от сина му, твоето пристигане не ще го изплаши.”
Освободен от големия страх, Полидамант обеща да извърши повече, отколкото се искаше от него. И похвален, и подкупен от обещанията, съблече дрехата, която носеше, и облече арабска. Като придружители му бяха дадени двама араби, чиито жени и деца останаха също при Александър като залог за верността им.
Вървяха на камили през места, запустели поради липсата на вода. Пристигнаха на единадесетия ден, както беше предварително уточнено. Преди да съобщи за пристигането си, Полидамант облече македонското си облекло и по време на четвъртата нощна стража пристигна в палатката на Клеандър [5], който беше тук царски наместник. След връчването на писмата решиха на разсъмване да се срещнат пред жилището на Парменион.
Полидамант беше предал вече и на другите военачалници писмата от царя. Готвеха се да отидат при Парменион, комуто беше съобщено, че е дошъл Полидамант. Зарадван от идването на приятеля си и любопитен да узнае какво прави царят, тъй като отдавна не беше получавал от него писмо, Парменион заповяда да го въведат.
В оазисите на тази страна има уединени, но обширни горички, засадени от човешка ръка. Там отпочиват царете и сатрапите им. Парменион се разхождаше в гората заедно с пълководците, на които чрез писмата на царя
169
беше наредено да го убият. Изчакваха момента, когато Парменион ще започне да чете предадените му от Полидамант писма. А той, още преди пълководецът да го съзре, зарадван се спусна да го прегърне. Поздравиха се мълчаливо и Полидамант му предаде писмата на царя. Разпечатвайки първото писмо, Парменион попита какво прави царят. Онзи му отговори, че ще разбере от писмото. След като го прочете, Парменион каза: „Царят подготвя експедиция към страната на арахозите [6]. Смел човек е и никога пред нищо не се спира. Но нека отделя време и за здравето си, след като е придобил толкова голяма слава.” След това започна да чете другото писмо, написано от името на Филота. Беше твърде много зарадван, което личеше и по лицето му. Тогава Клеандър прободе хълбока му с меч, а след това отряза главата му. Другите също намушкаха безжизненото вече тяло.
Телохранителите, които стояха в окрайнините на гората, узнаха за убийството и неосведомени за причината, изтичаха в лагера и вдигнаха на крак с тревожното известие войниците. Всички с оръжие в ръка се спуснаха към горичката, в която се извърши убийството. Те крещяха, че ако не им бъдат предадени Полидамант и останалите участници в убийството, ще съборят стената, която обграждаше горичката, и ще пролеят кръвта си за своя военачалник. Клеандър заповяда да пуснат при него командирите и им прочете писмото на царя до войниците — за заговора на Парменион и за молбата му да отмъстят за него. Като разбраха волята на царя, негодуванието им изчезна. Може да се каже, че беше предотвратен истински бунт. Повечето войници си отидоха. Останаха няколко души, които помолиха да им се разреши да погребат трупа. Дълго Клеандър не им разрешаваше, понеже се страхуваше да не засегне царя. После прецени, че това може да предизвика недоволство, и им позволи да погребат трупа. Главата изпратиха на Александър.
Такъв беше краят на Парменион, прославен както във военно, тъй и в мирно време. Много дела доведе до щастлив край без царя, а царят без него не беше извършил нито един подвиг. Угаждаше на царя, който изискваше пълно подчинение в името на собственото си щастие. Седемдесетгодишен, Парменион изпълняваше задълженията на млад пълководец, а често и на обикновен войник. Разумен в решенията си, сръчен, обичан от командирите, а
170
още повече от обикновените войници. Дали тези неща го бяха тласнали към жаждата за власт и бе станал толкова подозрителен, може само да се спори, тъй като не можеше да се докаже, че е истина. Съмнително е и друго — дали Филота, сломен от мъченията, беше казал истината. Това не можеше да се провери. Той може да е потърсил край на мъките в лъжата, факт, все още скорошен, за да може да се забрави.
Александър реши, че трябва да отстрани тези, които открито скърбяха за Парменион, и ги отдели от останалата войска. Постави им за командир Леонид [7], който някога беше най-близък другар на Парменион. Бяха същите, които царят отдавна вече подозираше. Защото, за да изпита настроението на войниците, беше ги убедил, когато пишат писма на близките си в Македония, да ги предават за по-сигурно на царските куриери. Всеки войник откровено беше писал до близките си това, което чувствуваше. Едни бяха писали, че военната служба им тежи, но повечето — че вече не им тежи. Така бяха заловени писмата и на доволните от царя, и на недоволните. Тези, които случайно бяха писали в писмата си за тежестите на военната служба, царят заповяда да ги настанят в отделен лагер. Така можеше да използува силите им в боя, същевременно да попречи волнодумството им да достига до доверчивите уши на другите. Това решение, може би безразсъдно, защото най-храбрите младежи бяха много засегнати от тази обида, все пак беше от полза за царя. Никой не се хвърляше в боя така, както тези войници. Подтикваше ги храбростта им и желанието да измият позора, както и това, че в толкова малобройна кохорта подвизите им не можеше да останат незабелязани.
ПО СЛЕДИТЕ НА БЕС
След като уреди тук работите и постави за сатрап на дрангите [8] Арзам [9], Александър заповяда да обявят, че предстои поход към страната на аримаспите [10], които сега се наричаха евергети [11]. Те бяха променили името си от момента, когато бяха подпомогнали с храна и покрив изтощената от студ и глад армия на Кир. В тази
171
област Александър пристигна на петия ден. Узна, че Сатибарзан, който беше минал на страната на Бес, се е отправил с конница отново към земята на арианите [12]. Царят изпрати срещу него Каран [13], Еригий [14] с Артабан [15] и Андроник [16]. След тях вървяха шест хиляди гръцки пехотинци и шестстотин конници. В продължение на шестдесет дена той уреди положението при племето на евергетите, като им даде огромна сума пари като награда за изключителната им вярност към Кир. Той остави тук начело Амедин [17], който преди е бил писар на Дарий, и покори и арахозите. Там го посрещна войската, която преди беше под командуването на Парменион. Беше шестхилядна редовна македонска войска с двеста души представители на аристокрацията, петстотин гърци пехотинци и шестстотин конници — без съмнение, цветът на въоръжените сили на царя. За управител на арахозите беше назначен Менон. Тук остави четири хиляди пехотинци и шестстотин конници за гарнизон.
Александър навлезе с войската си в земите на племе, малко известно дори на съседите му, което не поддържаше търговски връзки с никого. Наричаха ги парапанисади [18]. Най-дивото човешко племе дори между варварите. Студеният климат беше направил характера на хората суров. В по-голямата си част областта им спада към студената северна зона, на запад граничи с Бактрия, а южната и част се спуска към Индийско море. Строят си колиби от кирпич. Понеже земята е бедна на строителен материал дори и по планинските храбети, строят ги чак догоре от кирпич. Впрочем, строежът долу е по-широк, с изграждането нагоре постепенно се стеснява, а най-горе наподобява кила на кораб. Оттам през специално оставен отвор влиза светлината. Лозите и овощните дървета са приспособени към този суров климат. Парапанисадите държат лозите през цялата зима засипани с пръст. Когато земята започне да се показва изпод топящия се сняг, те ги разравят. Впрочем, такъв дълбок сняг, скован от почти непрекъснат студ и мраз, покриваше земята, че не можеше да се види никаква следа нито от животни, нито от птици. Мъглата, подобна повече на нощ, отколкото на ден, не позволяваше да се различават и най-близките неща.
В тази страна, лишена от нормални условия за човешки живот, войската изтърпя всевъзможни злини: глад,
172
студ, умора, отчаяние. Мнозина уби заледеният сняг, на мнозина премръзнаха краката, на повечето пострадаха очите. Студът беше гибелен, защото бяха преуморени. От мраза загубваха сили и се просваха на снега. Студът така ги сковаваше, че и да се опитваха, вече не можеха да се вдигнат. Заспалите биваха разбужданн от другарите им. Нямаше друго средство за спасението им, освен да бъдат принудени да вървят. Само тогава жизнената топлина се разнасяше по тялото им и се възвръщаше силата им. Който успееше да стигне до колибите на варварите, бързо се възстановяваше. Мъглата беше толкова гъста, че само по дима можеха да откриват къде са колибите.
Варварите, които никога дотогава не бяха виждали в своята земя чужденци, щом ги съзряха въоръжени, обезумяха от страх, изнасяха всичко, каквото имаха в колибите, и им се молеха да пощадят живота им. Царят обхождаше войската си пеша, вдигаше някои от легналите, а други, които го следваха трудно, подкрепяше. Ту в първите редици, ту в средата или най-отзад — навсякъде помагаше. Най-после достигнаха до по-обитаеми места, където войската получи в изобилие храна за възстановяване на силите си, а дори и за из път. Пристигнаха в лагера и изостаналите.
Оттук войската потегли към планината Кавказ, която с билото си разделя Азия. От едната страна приближиха до Киликия, от другата — до Каспийския залив, реката Аракс и пустинята на Скития. Планината Тавър, втора по големина след Кавказ, е успоредна на нея. Тя започва от Кападокия, минава покрай Киликия и се свързва с Арменските планини. Така билата, като че ли допиращи се, образуват непрекъснат хребет, от който водят началото си почти всички реки на Азия: едни текат към Червено море, други — към Каспийско (Хирканско) или към Понтийско.
Войската премина Кавказ за седемнадесет дена. Тук се издига скала, обиколката на която е десет стадия, на височина е повече от четири стадия и е надвиснала над морето. Според преданието на нея е бил прикован Прометей. Избрана беше местност за основаване на нов град в подножието на планината. Седем хиляди от най-старите македонци и войниците, вече негодни за военна служба,
173
получиха разрешение да се заселят в него. И него жителите нарекоха Александрия [19].
Бес, уплашен от бързото напредване на Александър, направи жертвоприношения съгласно обичаите на разните племена. По време на един пир разговаряше с приятелите и военачалниците си за войната. С глави, доста размътени от хубавото вино, те започнаха да надценяват силите си и да говорят презрително ту за безразсъдството на неприятеля, ту за малочислеността му. Особено дързък на думи, горд от придобитата чрез престъпление власт и едва владеейки се, Бес започна да приказва, че немарливостта на Дарий е допринесла за победата на портивника; че се е устремил към най-тесните проходи на Киликия, докато е можел да увлече с отстъпление непредпазливите в места, защитени от природата; че в тези места има толкова реки и толкова пещери в планината, че обърканият неприятел не само не би могъл да избяга, но дори и да се върне; че той е решил да се оттегли към зогдияните; че река Окс ще се изпречи като стена пред неприятеля, а в това време той ще получи помощ от съседните племена. Бес говореше, че ще му дойдат на помощ хоразмите [20], дахите, саките [21], индите и даже скитите, населяващи земите отвъд река Танаис. Между тях няма нито един толкова нисък, че раменете му да не се изравнят с темето на македонския войник. Пияните се развикаха, че единствено това е най-полезно. А Бес нареждаше да се разлива вино и да пият за предстоящата му победа над Александър.
На този пир присъствуваше мидиецът Гобар [22], сръчен фокусник в магическото изкуство — ако това е изкуство, а не измама на глупавите хора. Той беше умерен и честен човек. Преди това беше казвал, че за роба е по-полезно да се подчинява на заповедите, отколкото да дава съвети, а сега настоятелно започна да твърди, че тези, които убеждават в истината другите, както и тези, които трябва да се подчиняват, с празни приказки само си навличат неприятности. Бес му заповяда да говори без страх. Даже му подаде чашата, която държеше в ръцете си. Гобар я взе и започна: „Природата на човека може да се нарече превратна, тъй като всеки вижда по-малко своите недостатъци, отколкото чуждите. Съмнителни са съветите на тези, които убеждават другите в своя полза. Лъже ги един път страхът, друг път — страстта, понякога —
174
самомнителността. Това се отнася и за тебе. Ти смяташ, че което си измислил сам, е или единствено, или най-доброто. Голям товар държиш на главата си — царска корона. Този товар или трябва да го носиш умерено, или това, което искаш да отдалечиш от себе си, ще рухне върху тебе. Имаш нужда от разсъдък, а не от буйство.” Прибави след това разни разпространени у бактрианите [23] пословици, че „страхливото куче по-силно лае”, че „най-дълбоките реки текат най-тихо”. Това показва, че и у варварите може да има мъдрост.
С тези думи Гобар привлече върху себе си вниманието на присъствуващите. След това изложи мнението си, повече полезно, отколкото приятно за Бес: „Пред вратата на двореца ти е най-бързият цар. Той ще вдигне войската си в поход по-бързо, отколкото ти масата. Сега събираш войски от бреговете на Танаис и ще разчиташ на реките като преграда. Нима смяташ, че неприятелят не ще те последва, накъдето и да побегнеш? И на двамата пътят ви е общ, но за победителя е по-сигурен. Можеш да смяташ, че страхът е силен, но надеждата е по-бърза. Защо не се опиташ да спечелиш благосклонноста на по-силния и не се подчиниш на неговата власт? Като се предадеш, не щели имаш по-добра съдба, отколкото като пленник? Сега държиш чужда власт, откоято можеш лесно да се откажеш. Би могъл да станеш законен цар, но само когато пожелае този, който може и да ти даде властта, и да ти я вземе. Това решение единствено е празилно и е излишно да го обсъждаш по-нататък. Добрият кон се направлява даже и със сянката на камшика, а ленивият не може да се подкара и от шпорите.”
Поради буйния си характер, а и под действието из виното Бес изпадна в такава ярост, че едва беше задържан от приятелите си да не убие Гобар — беше стиснал вече късия персийски меч. Скочи бързо от трапезата, вън от себе си. Гобар се изплъзна в бъркотията и избяга при Александър.
Бес разполагаше с осем хиляди бактриански войници. Те вярваха, че поради лошия климат македонците ще се отправят за Индия, и послушно изпълняваха заповедите на Бес. Но след като се разбра, че Александър приближава, всички оставиха Бес и се разпръснаха по своите села. С малцината, които не му измениха, той премина река Окс и изгори лодките, с които я беше преминал, за да не се
175
използуват от противника. След това започна да събира нови войски сред зогдианите.
Александър беше преминал Кавказ, както казахме по-горе, но недостигът на храни едва не предизвика глад сред войските му. Мажеха телата си със сок от изстискан сусам вместо с масло. Една амфора от този сок се оценяваше на двеста и четиридесет денара, една амфора мед — на триста и деветдесет денара, а една амфора вино — на тридесет денара. Пшеница нямаше или почти никъде не се намираше.
Варварите наричаха сири зърнохранилищата си. Те ги замаскирваха така изкусно, че освен тези, които са ги заровили, никой да не може да ги открие. В тях бяха скрили храните си. Поради недостига на жито войниците се хранеха с речна риба и треви. Когато и тази храна се свърши, получиха заповед да колят впрегатния добитък. С неговото месо поддържаха живота си до пристигането си в земите на бактрианите.
Природата на Бактрия е богата и разнообразна. В някои области овощните дървета и лозята дават в изобилие сладки плодове. Много извори оросяват почвата. Където почвата е по-плодородна, засяват я с житни култури, а другата оставят за паша на добитъка. Голяма част от територията на Бактрия обаче е безплодна пустиня. Напуканата от сушата земя не може да ражда каквото и да било за храна на човека. Като задухат ветровете откъм морето, измитат и тънкия слой пясък, останал в равнината. Натрупан на купчини, тогава пясъкът прилича отдалеч на големи възвишения и по него се губят и най-малките следи от път. Тези, които минават през тези равнини, подобно на корабоплавателите наблюдават през нощта звездите и по движението им се ориентират за пътя. Затова по-желана беше тъмнината на нощта, отколкото светлината на деня. Денем тази област е непребродима, понеже няма следи, по които да се върви. А и вятърът, който идва откъм морето, ако изненада някого, го засипва с пясък. Където почвата е по-плодородна, там има много хора и коне.
Бактрианите бяха набрали войска от тридесет хиляди конници. Самата Бактра, център на тази област, е разположена в подножието на планината Парапанис. Река Бактра тече покрай скалите. Тя е дала името на града и на областта.
176
Александър се разположи на постоянен лагер. Тук дойде известие от Гърция за отцепването на пелопонесците и лаконците. Те още не бяха победени, когато тръгваха вестителите, които щяха да му съобщят за началото на тяхното въстание. Възникна и друга опасност: скитите, които населяват земите отвъд река Танаис, наближаваха, повикани на помощ от Бес. В същото време дойдоха известия и за боевете, които Караний и Еригий водеха в земите на арианите. Завързало се сражение между македонци и ариани. Начело на варварите бил беглецът Сатибарзан. Той, като видял, че при равни сили сражението се води вяло, изскочил с коня си пред първите бойни редици, свалил кожения шлем от главата си и заповядал да не хвърлят повече стрели. След това приканил на двубой да се сражава с него който пожелае — боец срещу боец — и заявил, че ще бъде в боя с открита глава. Македонският вожд Еригий не издържал на предизвикателството. Той бил доста възрастен, но по сила на духа и тялото не отстъпвал на никого от младежите. Той свалил шлема си, показал бялата си коса и казал: „Дойде денят, в който или с победа, или с честна смърт трябва да покажа какви приятели и войници има Александър.”
Без да говори, подкарал коня си срещу неприятеля.
Могл о е да се помисли, че е дадена заповед войниците и от двете страни да спрат мятането на стрели. Дори отстъпили назад и оставили свободно място за двубоя, очаквайки напрегнато резултата, загрижени не само за вождовете, но и за своята съдба, която сега зависела от чуждия жребий. Пръв варваринът хвърлил копието си, което Еригий избягнал с леко навеждане на главата. Той пришпорил коня и забил смъртоносното македонско копие в гърлото на варварина така, че излязло отзад на врата му. Варваринът полетял да падне от коня си, по все още продължавал да се бие. Еригрий забил за втори път измъкнатото от врата на врага копие. Сатибарзан го обхванал с ръце, с което подпомогнал удара на противника и ускорил смъртта си. След като загубили вожда си, когото били последвали повече от необходимост, отколкото по своя воля, а и не били забравили великодушието на Александър към тях, варварите предали оръжието си на Еригий.
Александър се зарадва от това известие, но по отношение на спартанците не остана равнодушен. Все пак
177
великодушно понесе отцепването им. Каза, че те не са се осмелили да разкрият намеренията си, преди да узнаят, че той е пристигнал до границите на Индия. И поведе войската си да догонва Бес. Насреща му се зададе Еригий с главата на варварина — най-хубавия трофей по време на война.
Александър предаде Бактрианската област на Артабан и остави там достатъчно припаси и войски. С отбрана леко въоръжена войска сам навлезе в земите, изоставени от зогдианите [24]. Движеха се нощно време. Липсата на вода разпалваше предварително жаждата у войниците по-скоро поради отчаянието им, отколкото от потребността да пият. На около четиристотин стадия нямаше никаква вода. Лятното слънце нагорещяваше пясъците и непрекъснат жар изгаряше всичко. След това мараня закриваше светлината и забулваше равнините. Нощното пътуване все пак беше по-поносимо. Облекчаваха ги росата и утринният хлад. Жегата настъпваше още на разсъмване. Засухата изпиваше всяка влага: устата пресъхваха, стомахът започваше да пари.
Отначало започнаха да отпадат духом, после и телом. Трудно беше и да спират, и да продължават да вървят. Някои, предупредени от местните жители, се бяха запасили свода, която за кратко време утоляваше жаждата. Но със засилването на горещината тя отново се разпалваше и войниците започнаха да проверяват колко вино или масло има у всекиго. Сладостта от изпитото вино беше толкова голяма, че не се замисляха за последствията. С натежали от изпитото вино глави нито можеха да държат оръжието си, нито да вървят. Тези, които нямаха вино, се чувствуваха по-щастливи, защото другарите им започнаха да повръщат.
Александър беше много изплашен от тези големи бедствия. Приятелите му започнаха да настояват да помнели и за себе си, тъй като само неговото мъжество можеше да укрепи отслабващите вече войници.
Двама войници, изпратени напред да огледат мястото за лагер, се втурнаха насреща му с пълни мехове вода, за да подкрепят синовете си, които бяха в същия отряд. Изправиха се точно пред царя. Единият от тях развърза меха, напълни съда, който носеше, и му го поднесе. Той го взе, но запита за кого носят водата. Като разбра, че я носят за синовете си, им върна съда и каза: „Не мога да си
178
позволя да пия само аз, а не мога и да разделя това малко количество между всички. Дайте я на децата си, понеже сте я донесли за тях.”
Надвечер Александър стигна, и то само с авангарда, до река Окс. По-голямата част от войската не беше в състояние да го следва. Заповяда да запалят на висок хълм огън, та тези, които трудно вървят, да разберат, че не са далеч от лагера. Заповяда на войниците от авангарда бързо да се подкрепят с храна и вода, едни да напълнят мехове, други — каквито намерят съдове и да помогнат на другарите си. Тези, които бяха пили без мярка, започнаха да дишат тежко и да умират. Техният брой беше по-голям, отколкото бяха загубвали в което и да е сражение. Александър, все още облечен в ризница, без да се подкрепи нито с вода, нито с храна, пропускаше край себе си войниците. Оттегли се на почивка едва след като мина цялата войска. Цялата нощ бодърствуваше и я прекара заедно с дежурните стражи.
И следващият ден не беше по-лек, тъй като нито имаше плавателни съдове, нито можеше да се построи мост. Край реката не можеше да се намери какъвто и да било дървен материал. Затова раздаде на войниците мехове и те ги натъпкаха колкото се може повече със слама. Легнали върху тях, те започнаха да минават реката. Преминалите първи заставаха на стража, докато и останалите преплуват реката. Така на шестия ден успя да прекара цялата си войска на отсрещния бряг. Беше решил да продължи преследването на Бес, когато узна какво е станало при зогдианите.
От всичките приятели на Бес на най-голяма почит беше Спитамен [25]. Измяната спрямо когото и да било не може да се оправдае с никакви заслуги. По отношение на него можеше да се сметне по-малко престъпна, понеже бе проявена към Бес, убиеца на своя цар. Спрямо него всички средства бяха оправдани.
Отмъщение за Дарий — това му беше послужило като предлог, за да устрои заговор. Спитамен ненавиждаше Бес не толкова заради престъплението му, колкото заради щастието му. Като разбра, че Александър е преминал река Окс, привлече за свои съмишленици Датаферн [26] и Катан [27], в които Бес имаше най-голямо доверие. Те се съгласиха с готовност. Избраха осем измежду най-силните младежи и си послужиха с хитрина: Спитамен се отправи при Бес и
179
насаме му каза, че Датаферн и Катан са устроили срещу него заговор да го предадат жив на Александър и че той ги е заловил и ги държи в окови. Бес му благодари за тази голяма услуга и заповяда да бъдат доведени виновниците, за да ги накаже със смърт.
Участниците в заговора бяха доведени с привидно завързани ръце. Бес ги изгледа и се надигна, за да ги убие. Те престанаха да се преструват и го заловиха. Поставиха го в окови, свалиха от главата му царската корона и разкъсаха дрехата, която беше взел от убития Дарий. Той крещеше високо, че боговете му отмъщават за престъплението. Добавяше, че заговорниците са не само врагове на Дарий, за когото отмъщават, но са и благодетели на Александър, за чиято победа винаги са подпомагали противниците. Не е известно дали тълпата наоколо нямаше да защити Бес, ако тези, които го бяха завързали, не бяха излъгали, че го връзват по заповед на Александър. Това изплаши и неговите хора. Поведоха го качен на кон, за да го предадат на Александър.
Междувременно Александър отдели около деветстотин души, на които предстоеше да бъдат освободени от военна служба. Даде им но два таланта на конник, а на пехотинците по три хиляди деиара и като пожела да им се народят синове, ги изпрати да се върнат по домовете си. На останалите благодари, че са обещали да продължат да носят старателно службата си.
Александър пристигна в малко градче. Жители му биха бранхидите [28]. Бяха се преселили някога от Милет по заповед на Ксеркс, когато се връщал от Гърция. Той ги оставил на това място като изгнаннци, тъй като, за да му угодят, били осквернили храма [29] на Аполон в селището Дидима на юг от Милет. Още не бяха забравили бащините обичаи, но вече говореха на смесен език, които постепенно беше изместил родната реч. С голяма радост те приеха Александър и му се предадоха заедно с града. Той заповяда да дойдат при него милетчаните, които служеха във войската му.
Милетчаните изпитваха отколешна омраза към бранхидмте поради тяхната постъпка. Царят предостави те да решат съдбата на тези хора, като вземат предвид както провинението им, така и общия произход. Съществуваха най-различни мнения. Заяви, че накрая той ще отсъди как е най-добре да се постъпи.
180
На следващия ден заповяда на бранхидите да вървят след него. Като стигнаха до града, влезе вътре само с отбран отряд. Фалангата получи заповед да обкръжи градските стени и по даден сигнал да пристъпи към разграбването на града — убежище на предатели —и да избие до един жителите му.
Избиваха ги както бяха невъоръжени. Нито общият им език, нито молбите, придружени с размахване на свещени воали, можаха да попречат на жестокостта на македонците. Накрая разрушиха до основи и стените, за да не остане нито следа от града. Изсякоха горите и свещените лесове, дори ги изкорениха, за да се превърне всичко наоколо в пустиня. Смятаха, че не постъпват жестоко, а справедливо. Вината на прадедите сега изплащаха потомците, които дори не бяха виждали Милет и съвсем не можеха да бъдат обвинени в предателство.
Оттук Александър продължи към река Танаис. Там беше доведен Бес, окован и съвършено гол. Водеше го Спитамен, преметнал през врата му верига — зрелище, приятно както за варварите, така и за македонците. Спитамен каза: „Аз отмъстих и за тебе, и за Дарий — моите царе — и сега водя убиеца на моя господар по същия начин, по който той ми даде пример. Нека Дарий види това зрели ще! Нека излезе от подземното царство този, който не беше достоен за онова наказание, но сега е достоен за такова отмъщение.”
Александър похвали Спитамен, след това се обърна към Бес и каза: „Яростта на кой див звяр обхвана душата ти, че окова своя цар, от когото ти си бил най-много облагодетелствуван, а след това го уби? Сега получи възмездието за това убийство, след като си беше присвоил незаслужено титлата „цар”!”
Бес се оправдаваше, че е извършил престъплението не за да присвои царската титла, но за да предаде своя народ на Александър. Ако той се бил забавил, друг е щял да завземе властта. Александър заповяда да дойде Оксатър, братът на Дарий, когото държеше на служба като телохранител, и да му се предаде Бес, а варварите, след като му отрежат ушите и носа, да се прицелват със стрели в него и да следят никаква птица да не се докосне до тялото му. Оксатър обеща, че това ще бъде негова грижа. И добави, че само Катан може да прогонва птиците. С
181
това искаше да изтъкне изкуството му. Защото Катан бил такъв отличен стрелец, че ги свалял и по време на полет. Сега това изкуство при всеобщото усвояване на стрелбата с лък не ни учудва, но тогава то беше изключително зрелище за войниците и голяма чест за Катан. След това раздадоха награди на всички, които бяха довели Бес. Изпълнението на смъртната присъда се отложи, за да бъде убит на мястото, където беше свалил Дарий от колесницата.
Много македонци, пръснали се да търсят храна, бяха изненадани от варвари, слезли от близките планини. Голяма част от тях бяха пленени, а имаше и убити. Варварите бяха подкарали пред себе си пленените и бяха избягали в планината.
Бяха двадесет хиляди разбойници. Влизаха в сражение с прашки и стрели. Докато ги обкръжаваше с войската си, Александър, както винаги сред първите, беше улучен от стрела, която се заби в бедрото му. Разтревожени и уплашени, македонците го отнесоха в лагера. Варварите забелязаха, че напусна строя, защото виждаха всичко от високия планински връх.
На следващия ден те изпратиха при царя пратеници. Той заповяда да ги въведат, махна превръзката, за да видят, че раната е голяма. Накара ги да я огледат добре. Те заявиха, че са се разтревожили не по-малко от македонците, като узнали за нараняването му. Казаха, че ако открият виновника, ще му го предадат, защото само безбожниците се сражават с богове. Смутени от нараняването на Александър, те се предадоха и царят ги прие за съюзници. Върна им и пленниците и ги постави под свое покровителство. Оттук, като вдигнаха лагера, го понесоха на носилка. Всички — конници и пехотинци — спореха кой да го носи. Конниците, с които царят обикновено влизаше в сражение, смятаха, че това е тяхно задължение. Пехотинците пък, свикнали сами да носят ранените си другари, се оплакваха, че точно сега им се отнема най-важното задължение — да носят царя. За да не обиди никого, Александър заповяда да го носят на смени.
Тръгнаха и на четвъртия ден пристигнаха до град Мараканда. [30] Градът беше заобиколен от крепостна стена, дълга осемдесет стадия. Крепостта се обграждаше ѝ от втора стена. Остави тук хиляда души да обсаждат града, а той опустоши и изгори най-близките села.
182
Пристигнаха пратеници на абиите — скитско племе, свободно, откакто Кир беше умрял. Сега те бяха решили да се подчинят на Александър. Смятаха ги за най-справедливи между варварите. Въздържаха се да воюват, освен когато биваха предизвикани. Като използуваха справедливо свободата, те бяха изравнили бедните със знатните. Александър разговаря благосклонно с тях и изпрати един от приятелите си на име Дерда [31] при скитите, които населяват Европа, за да ги предупреди да не преминават без негова заповед река Танаис [32], границата на тяхната земя. Поръчано му беше още да огледа местностите и да посети онези скити, които живеят отвъд Боспора. Беше избрал и място за основаване на град на бреговете на река Танаис, за да служи като опора на завладяната територия и на тази, в която по-късно щеше да проникне. Известието за отцепничеството на зогдианите, което беше повлякло и бактрианите, отложи това му решение.
Седем хиляди конници бяха вдигнали въстание, а след тях бяха тръгнали и останалите. Александър извика Спитамен и Катан, като вярваше, че тяхното съдействие може да върне под властта му тези, които бяха замислили преврата. А те, сами подбудители на въстанието, за потушаване на което ги викаше, бяха разпространили вече мълвата, че царят събира бактрианските конници, за да ги избие. Но те няма да изпълнят заповедта му и няма да допуснат да бъде извършено злодеяние спрямо техните съотечественици. Казваха, че не могат да понасят нито жестокостта на Александър, нито злодейството на Бес. Така лесно вдигнаха на оръжие хора, които се страхуваха от раздори.
Александър разбра за отцепничеството на бегълците и заповяда на Кратер да обсади град Киропол [33]. Той самият обсади и превзе другия град в областта. По даден от него сигнал избиха годните да носят оръжие, а останалите предаде като плячка на победителя. Градът беше разрушен за назидание на всички други.
Мемацените [34] бяха силно племе. Те решиха да издържат на обсадата. Така искаха да заслужат почит, а имаха и надежда, че ще успеят. За тяхното усмиряване царят изпрати предварително петдесет конници, които да засвидетелствуват снизхождението му към тези, които се предадат, и да предупредят упоритите, че той ще бъде неумолим. Те отговориха, че не се съмняват както в уверени-
183
ето, така и в неумолимостта на царя. Предложиха на конниците да се разположат извън укрепленията на града. Късно през нощта нападнаха заспалите и преситени от ядене и ги избиха.
Разтревожен, Александър обсади от всички страни града, добре укрепен, за да може да бъде превзет още при първото нападение. Нареди Мелеагър и Пердика да поддържат обсадата, а той отиде при Кратер, който обсаждаше град Киропол. Беше решил отначало да пощади града, основан от Кир, тъй като от всички царе на тези народи най-много го възхищаваха Кир и Семирамида. Смяташе, че по величието на духа и по славата на делата те са най-изтъкнати. Упоритостта на жителите му обаче го разгневи извънредно много. И затова заповяда да се разграби превзетият град. След като го унищожи, с право враждебно настроен към менацените, се върна при Мелеагър и Пердика.
Никой обсаден град не беше се съпротивлявал така упорито. Бяха избити най-смелите от македонските войници, а и самият цар беше изложен на голяма опасност: беше улучен във врата от камък. Притъмня му пред очите и падна безчувствен. Войниците започнаха да го оплакват, като че ли беше умрял. Но непобедим в това, от което другите се плашеха, той, преди да се погрижи за раната си, продължи обсадата още по-ожесточено. Присъщата му бързина под влияние на силния гняв се разпали още повече. В крепостните стени, на места разрушени чрез подкопаване, се откриха достатъчно широки отвори за нахлуване в града. След като го завладя, заповяда да го разрушат.
От Киропол Александър изпрати три хиляди пехотинци и осемстотин конници начело с Менадем [35] към град Мараканда. Беглецът Спитамен беше изгонил оттам македонската охрана и се беше укрил зад стените на града, въпреки че населението не одобряваше отцепничеството му. Изглежда, че са го последвали, тъй като не са могли да му попречат.
Александър се върна при река Танаис и обгради със крепостна стена лагера си. Стената на новия град беше дълга шестдесет стадия. Заповяда и този град да се нарече Александрия. Работата беше извършена толкова бързо, че на седемнадесетия ден, след като бяха издигнати укрепленията, бяха завършени и покривите на къщите. Го-
184
лямо беше съревнованието между войниците. Тъй като работата им беше разпределена, всеки искаше да покаже способностите си и да излезе пръв. За жители на повия град оставиха робите, които Александър откупи от господарите и освободи. Техните потомци и досега не са забравили спомена за Александър.
ВОЙНА СЪС СКИТИТЕ
Царят на скитите, чието царство тогава се простираше отвъд река Танаис, сметна, че градът, който македонците бяха основали на брега на реката, е като ярем на шията му. Затова изпрати брат си Картазид с многочислена конница, за да разруши града и да прогони далеч от реката македонските отряди.
Река Танаис отделя бактрианите от скитите, които се наричат европейски. Тя служи и като граница между Азия и Европа. Народът на скитите, който живее недалеч от Тракия, заема земите на североизток от тях, но не граничи със сарматите [36], както някои смятат, а е част от тях. Скити населяват гористата местност, разположена непосредствено до река Истър, както и най-крайните области на Азия, където е Бактрия. Населяват и места, които са още пò на север. Това са гъсти гори и обширни безплодни равнини. В земите между река Танаис и Бактрия няма разлика в бита и културата на обитаващото ги население.
Александър не възнамеряваше да започне война срещу скитите, без да се е подготвил, макар че те като неприятели яздеха пред очите му. Още не беше оздравяла раната му. Беше останал съвсем без глас поради слабата храна и болката на врата му. Затова свика приятелите си на съвет. Плашеше го не противникът, а неблагоприятната обстановка: бактрианите се бяха отцепили, скитите започнаха да го предизвикват, а той не можеше да се държи на краката си, нито да язди, нито да командува, нито да насърчава войниците си. Оплакваше им се, че е попаднал в двойна опасност. Обвиняваше даже и боговете, че принуждават да лежи неподвижен този, от бързината на когото преди никой не можеше да избяга. А не беше в
185
състояние да увери и войниците си, че не се преструва на болен.
Извика Аристандър, който след победата над Дарий беше престанал да го съветва не само като гадател по вътрешностите на животните и на птиците, но и като прорицател. Към него Александър също беше проявил жестокостта си, но сега му заповяда чрез жертвоприношение — залъгалка за човешките умове — да разгадае изхода от затрудненията.
Обичаят искаше, докато се изследва черният дроб на животното, царят да не присъствува, а след това да му се съобщи резултатът. Междувременно, докато по вътрешностите на животното се опитваха да разгадаят бъдещето, царят нарочно помоли приятелите си да стоят по-близо до него, за да не би от напрежението на гласа да се подлюти незаздравялата още рана. В шатрата влязоха Хефестион, Кратер и Еригий с охрана. Александър каза: „Критичен момент ме завари при по-добри обстоятелства за противника, отколкото за мене. Необходимостта обаче стои над разума по време на война, когато рядко се позволява да се избират средствата. Отцепиха се бактрианите, с чиито земи сме в съседство, и с помощта на чужди сили изпитват доколко още сили има у нас. Положението е ясно: ако оставим ненаказани дръзките скити, ще се върнем опозорени при тези, които се отцепиха от нас. А ако преминем река Танаис и покажем с гибелта и кръвта на скитите, че сме непобедими, кой ще се забави да изрази покорността си към победителите? Лъже се този, който мери границите на нашата слава с пространството, което имаме намерение да изминем. Една река тече между нас. Ако я преминем, ще понесем оръжието си към Европа. А малко ли е това, че след като сме покорили. Азия и като проникнем в Европа, ще съединим с една победа страни, които природата е разхвърлила на такова обширно пространство? Но, в името на Херкулес, ако се забавим, скитите ще надвиснат над тила ни. Нима ние сме единствените, които могат да преминават реки? Много неща, с които досега сме побеждавали, ще паднат обратно върху нас. Съдбата учи на изкуство даже и победените.
Неотдавна дадохме пример как се преминава река с мехове. Ако скитите още не знаят това, бактрианите ще ги научат. Освен това една войска от това племе вече е дошла, очакват се и останалите им пълчища. С отлага-
186
не само предизвикваме войната и вместо да нападаме, ще сме принудени да се отбраняваме. Съображенията за моето решение са ясни. Съмнявам се обаче дали македонците ще ми позволят да го приведа в изпълнение. Защото откакто получих раната, нито съм яздил, нито съм стоял на крака. Но ако желаете да ме следвате, здрав съм, приятели! Достатъчно сили имам, за да понеса трудностите. А ако вече е настъпил краят на живота ми, в какъв по-славен подвиг бих намерил смъртта си?” Каза това с постепенно отпадащ глас, едва долавян от тези, които бяха най-близо.
Всички се изплашиха от безразсъдния му план, най-много Еригий. И понеже не можеше с авторитета си да сломи упоритостта на Александър, се опита да прибегне до суеверие, с което царят не беше в състояние да се бори. Каза му, че и боговете се противопоставят на този план и че го заплашва голяма опасност, ако премине реката.
Наистина, когато влизаше в шатрата на царя, Аристандър беше съобщил на Еригий, че вътрешностите на жертвените животни са неблагоприятни. Еригий каза това, което беше узнал от гадателя. Александър, не само разгневен, но даже и засрамен, понеже стана известно предсказанието, което криеше, заповяда да се извика гадателят. И щом той дойде, му каза: „Значи аз съм ти възложил да извършиш жертвоприношението не като цар, а като частно лице? Защо съобщаваш на друг това, което е предсказано, а не на мене? Еригий узна моите тайни мисли, след като ти ги издаде. Смятам, в името на Херкулеса, че той е изтълкувал това, което си му казал, под влияние на своя страх. Моля те обаче да ми кажеш какво си узнал от вътрешностите, за да не можеш след това да отричаш думите си!”
Аристандър стоеше пребледнял и като поразен от гръм, не смееше да проговори от страх. Но скоро, подтикнат от същия страх да не би, докато чака, гневът на царя да се засили, заговори: „Предсказах, че ти предстои решително събитие с много трудности, но не безуспешно. Смущава ме не толкова моето изкуство, колкото грижата за твоето добро. Виждам състоянието ти, зная, че успехът зависи единствено от тебе. Страхувам се да не би сега да не можеш да се справиш с трудностите.”
Царят изпрати Аристандър, като го накара да вярва в неговото щастие. Каза му, че боговете, както и в други
187
случаи, ще му отредят слава. Докато продължаваше да се съветва със приятелите си как да се премине реката, Аристандър се върна. Той твърдеше, че никога друг път не е виждал по-благоприятни предзнаменования, далеч по-различни от предишните. Тогава е имало основание за безпокойство. А сега жертвоприношението се е оказало напълно благоприятно.
Случката, за която съобщиха на Александър непосредствено след благоприятното предсказание, като че ли поставяше началото на неговия залез. Беше изпратил Менадем да обсажда Спитамен, вдъхновител на въстанието на бактрианите. Спитамен узнал за идването на неприятеля. За да не остане затворен в стените на града, укрил се, за да го пресрещне на пътя, по който е предполагал, че ще мине. Пътят бил горист, удобен за устройване на засада. Там настанил войници от племето на дахите. Конете носели по двама войници, които на смени трябвало да скачат внезапно от коня и да объркват неприятеля. Упоритостта на хората му била равна на бързината на конете. Спитамен заповядал на своите войници да заобиколят гората и обкръжил противника. Обграден отвсякъде и разполагащ с много по-малко войници от врага, Менадем устоявал все пак дълго време. Убеждавал войниците си, че подведени и от самата местност, им остава само едно утешение — да паднат честно от ръката на неприятеля. Яздел силен кон. Втурвал се често сред клинообразния строй на варварите и им причинявал големи загуби. Накрая, останал сам, обезкръвен от многото рани и заобиколен от неприятели, помолил един войник на име Хипсиклей [37] да се качи на неговия кон и да се спаси чрез бягство. Преди да изрече последните думи, смъкнал се от коня си мъртъв на земята.
Хипсиклей имал възможност да избяга, но след като загубил приятеля си, решил и той да умре. Имал само едно желание — да не умре, без да си отмъсти. При шпорил коня си и се втурнал сред неприятеля. След ожесточен бой паднал, отрупан със стрели. Оцелелите от клането заели хълма, който се издигал над полесражението. Спитамен ги обкръжил, за да ги принуди да се предадат от глад. В тази битка паднали две хиляди пехотинци и тридесет конници. Александър скри това поражение и заплаши със смърт всеки, който би разказал за станалото.
Като не можеше повече да прикрива силното вълнение,
188
което го бе обзело, той влезе в шатрата, разположена на брега на реката. Там съвсем сам прекара в бдение цялата пот, преценявайки различни решения. Често махаше кожите от входа на шатрата, за да вижда огньовете в неприятелския лагер. По тях можеше да съди каква беше числеността му.
Разсъмваше се, когато, облякъл ризницата, излезе пред войниците — за пръв път след последното му нараняване. Почитта към царя беше толкова голяма, че самото му присъствие прогони от тях всякакви мисли за предстоящата опасност. Радостни и просълзени, те го поздравяваха и започнаха да настояват да започне войната, за която малко преди това му бяха възразявали. Той съобщи, че конницата и фалангата ще бъдат прекарани на салове, а на леко въоръжените нареди да преплуват реката с мехове. Не бяха необходими други нареждания, а и той поради болестта не можеше дълго да говори. Войниците приготвиха саловете бързо. За три дена бяха направили дванадесет хиляди сала.
Всичко беше готово за преминаване, когато пратеници на скитите — двадесет души според обичая на племето, — яздещи на коне през лагера, помолиха да съобщят на царя, че желаят лично да му поднесат своите предложения. Допуснати в шатрата и поканени да седнат, скитите бяха втренчили поглед в царя. Те съдеха за силата на духа по ръста на тялото. Струваше им се, че непредставителният му вид не отговаря на славата му. Скитите обаче не са така груби и некултурни, както останалите варвари. Казват, че някои от тях даже не са чужди и на мъдростта, доколкото може да я има у племе, което е винаги под оръжие.
По памет е предадено това, което са говорили пред царя. То може да не отговаря на нашите нрави и на таланта на нашите оратори, които живеят в по-културно време. Но дори речта им да заслужава презрение, все пак моята добросъвестност ми налага да предам кога и какво са казали, без да го изменям.
И така, ето какво е говорил най-възрастният от тях: „Ако боговете биха пожелали твоят ръст да бъде равен на алчността ти, не би те побрал целият свят. С едната си ръка би достигнал Изгрева, а с другата —Залеза. И като достигнеш това, ще поискаш да узнаеш къде е огнището на голямото божество. Желаеш това, което не можеш да
189
завладееш. От Европа се стремиш към Азия, от Азия тръгваш към Европа. И ако ти се удаде да покориш целия човешки род, ще започнеш война с горите и снеговете, с морските вълни и дивите животни. Не знаеш ли, че големите дървета израстват за много дълго време, а се изтръгват само за един миг? Глупав е този, който гледа само плодовете на дърветата, без да се съобразява колко високо са те. Внимавай, докато ти си се устремил към върха, да не се сгромолясаш заедно със същите клони, за които си се хванал! Даже и лъвът понякога става храна на малките птици, а и ръждата прояжда желязото. Няма нищо толкова трайно, което да няма опасност да ти се отнеме дори от сакат човек. Каква вражда има между тебе и нас? Никога не сме се доближавали до твоите земи. Кой си, откъде идваш? Или ние, които живеем в тези обширни земи, нямаме право да те питаме? Ние не желаем да робуваме, нито пък се стремим да заповядваме на когото и да било. На нас ни са дадени като дарове, ако познаваш племето на скитите, яремът с воловете, ралото, копието и патерата. Тях използуваме и с приятелите си, и срещу неприятелите. На приятелите си даваме плодове, придобити с труда на воловете. С патерата изливаме вино на безсмъртните богове, с тяхна помощ поразяваме неприятелите си със стрелата отдалеч, а с копието отблизо. Така победихме сирийския цар, след това персийския и мидийския и нашият път беше отворен чак до Египет. Ти, който се хвалиш, че идваш да преследваш разбойници, си разбойник за всички народи, до които си достигнал. Превзе Лидия, завладя Сирия, държиш в ръцете си Персида, под твоя власт са бактрианите, стремиш се да достигнеш до индите. А протягаш ръцете си, алчни и ненаситни, вече и към нашия добитък. Какво е това, каква е тая страст към богатства, която те кара да изпитваш непрекъснат глад? Пръв от всички в пресищането, ти сам си причиняваш глад, тъй че колкото повече имаш, още повече желаеш това, което нямаш. Не си ли се замислял колко време обикаляш около Бактра? И докато подчиниш бактрианите, зогдианите започнаха срещу тебе война. У тебе стремежът към война се поражда от самата победа.
Дори и да си по-силен от който и да е друг, би трябвало да знаеш, че никой не желае да търпи чужд господар. Ако преминеш река Танаис, ще разбереш колко
190
нашироко се простират нашите земи, но никога не ще достигнеш до скитите. Нашата бедност ще бъде по-бърза от твоята войска, която влачи плячка, заграбена от толкова много народи. И когато мислиш, че сме далеч от тебе, тогава ще ни видиш в лагера си. Защото с една и съща бързина и бягаме, и преследваме.
Чувал съм, че скитските пустини се споменават дори и в гръцките пословици. Ние предпочитаме пустите и недокоснати от човешка ръка земи повече, отколкото градовете и цветущите поля. Задръж тук щастието си и не го изпускай! На несигурното и безлюдното не можеш да го задържиш. След време по-добре ще разбереш ползата от този съвет, отколкото сега. Сложи юзда на щастието си, по-лесно ще го направляваш! Нашите мъдрости говорят, че щастието е без крака, а има само ръце и крила. Ако ръката ти посяга, едва ли ще докосне дори перата.
И най-после, ако си бог, ти си длъжен да дадеш на смъртните щастие, а бе да им го отнемаш. Ако ли пък си човек, гледай винаги да си останеш такъв! Безсмислено е да ти напомням това, заради което ти си се самозабравил. Ще имаш като добри приятели тези, на които няма да обявяваш война. Защото приятелството между равни е най-силно, а равни са тези, които не се заплашват едни други с насилие. Не си въобразявай, че са ти приятели тези, които си победил. Между роб и господар не може да има приятелство. За тях дори и в мирно време важат законите на войната. Недей да мислиш, че скитите крепят дружбата си с някакви клетви. За тях клетвата е да зачитат дадената за вярност дума. Тази предпазливост я има и у гърците — да подписват договори и да призовават за свидетели боговете. Който не почита хората, той лъже боговете. Не ти е нужен приятел, в доброжелателството на когото се съмняваш. Ти ще ни имаш като страж и над Азия, и над Европа. Ние бихме се съединили с Бактрия, ако не ни разделяше река Танаис, а отвъд Танаис населяваме земи чак до Тракия. Казват, че Македония граничи с Тракия. Внимавай дали ще пожелаеш съседите на двете ти империи да ти бъдат врагове или приятели!”
Това каза варваринът. Александър отговори, че ще се поучи и от своята съдба, и от техните съвети: ще следва съдбата си, на която вярва, но не ще пренебрегне и техните съвети, за да не извърши нещо дръзко и
191
безразсъдно. И като отпрати пратениците, настани войската си в приготвените салове.
В предната част на саловете се настаниха щитоносците, застанали на колене, за да се предпазят от стрелците. Зад тях застанаха тези, които щяха да привеждат в действие метателните машини, обградени и от двете страни и отпред с войници. Останалите, наредени зад метателните машини, направиха костенурка от щитовете, за да закриват гребците, които бяха без ризници. Същият ред беше установен и в саловете, които щяха да прекарват конницата. Повечето конници държаха за поводите коне, които плуваха след саловете. Тези, които плуваха върху мехове със слама, прикриваха саловете зад тях.
Царят с телохранителите си пръв отвърза своя сал и заповяда да го насочат към срещуположния бряг. Скитски конници навлязоха във водата, за да попречат на саловете да се приближат до брега. Ужас обхвана войниците върху саловете, като видяха завардените брегове. Кормчиите не бяха в състояние да направляват саловете, повлечени от течението на реката. Войниците, уплашени, че могат да паднат във водата, пречеха на работата на кормчиите.
Македонците не се опитваха дори да стрелят с лъковете, тъй като се стремяха да запазят равновесие, за да не паднат във водата. Помогнаха им метателните машини, от които те сполучливо изпращаха копия в редиците на врага, който непредпазливо стоеше насреща им. Варварите също започнаха да хвърлят масово стрели. Едва ли остана щит, в който да не се забият по няколко стрели.
Саловете вече опираха до брега, когато щитоносците се изправиха и започнаха още от саловете да се прицелват. Като видяха уплашените, дърпащи се назад коне на противника, насърчени, пъргаво започнаха да скачат на брега и да се насочват смело към объркания противник.
Конниците възседнаха конете си и пробиха варварския боен ред. Прикрити от тях, останалите се приготвиха за бой. Царят, още отпаднал физически, ги насърчаваше с бодростта си. Гласът му не можеше да се чуе поради незаздравялата рана на врата, но всички го виждаха как се сражава. Всеки стана командир на себе си и като взимаха пример един от друг, връхлетяха върху противника, без да жалят живота си. Варварите не можаха да издържат нито на вида, нито на крясъка, ннто на оръжието на
192
неприятеля. Пришпорили конете — войската им беше от конници, — всички се спуснаха да бягат. Александър, макар и да изнемогваше от болка, продължи да ги преследва още осемдесет стадия. Накрая нареди на войската си неотстъпно да преследва бягащите, докато се стъмни. Той с изчерпани сили се оттегли в лагера и остана там.
Македонската войска премина границите на пътешествията на татко Либер [38], отбелязани с камъни и с посадени на чести интервали високи дървета, чиито стебла бяха обвити с бръшлян. Но яростта ги увлече много по-навътре. Те се върнаха в лагера едва през нощта, след като бяха избили голяма част от скитите, бяха пленили още повече и бяха докарали хиляда и осемстотин коня. Македонците загубиха шестдесет конници и около сто пехотинци, а хиляда бяха ранени.
Славата за голямата победа усмири значителна част от изнемогващата Азия. Дотогава всички вярваха, че скитите са непобедими. Тяхното поражение накара народите да признаят, че няма народ, равен по боеспособност на македонския. И саките изпратиха пратеници, които да обещаят, че народът им ще се подчини на Александър. Към това ги беше подбудила не само храбростта на царя, но и снизхождението му към победените скити. Той беше пуснал всички пленници без откуп, за да им докаже, че се сражава с най-силните хора на земята не поради някакъв гняв към тях, а по храброст. Прие благосклонно пратениците на саките и им даде за водач Евксенип, млад мъж, когото беше направил свой приближен заради младостта му. По красота той можеше да се сравнява с Хефестион, но му отстъпваше по мъжественост.
Александър заповяда на Кратер да го следва с по-голямата част от войската, а той се отби в град Мараканда. Спитамен беше узнал за неговото идване и беше избягал в Бактра. Царят измина за четири дена по-голямата част от пътя и пристигна на мястото, където Менадем беше загубил двете хиляди пехотинци и тристата конници. Заповяда да ги погребат и извърши жертвоприношение по родния им обичай. Кратер, който имаше заповед да гбследва с фалангата, вече го беше настигнал. За да понесат загубите от войната еднакво всички, които се бяха отцепили, Александър заповяда да изгарят селата и да избиват всички възрастни.
193
ШЕСТТЕ АЛЕКСАНДРИИ
Областта в по-голямата си част е пустинна. На осемстотин стадия по дължината ѝ се простира степ. Отдясно през значително голяма територия протича река, наричана от населението Политимет [39]. Отначало тече буйно в тясно корито, а след това навлиза в огромна дупка и се скрива под земята. Шумът от водата издава скритото ѝ течение, но почвата под кея не изпарява никаква влага.
Измежду пленниците зогдиани бяха доведени при Александър тридесет стройни и с изключителна сила мъже. Щом разбраха от преводача, че ги водят за изкупителна жертва по заповед на царя, започнаха да пеят някаква песен, изразяваща радост, а и с танцови стъпки и своеобразни движения също да изразяват някаква душевна радост. Царят беше учуден, че с такова мъжество отиват срещу смъртта. Той ги извика и запита коя е причината за голямата им радост пред смъртта. Те отговориха, че ако бяха умрели от ръката на друг, щяха да бъдат печални. Но сега, след като ще бъдат изпратени при дедите си от толкова велик цар, пълноводец, и победител на всички народи, те, пеейки своите родни песни и веселейки се, празнуват тази почетна смърт, желана от всеки храбър мъж.
Учуден от това величие на духа им, царят каза: „Не желаете ли да останете да живеете, ако ви подаря живота, но вече не като мои врагове?!” Те отговориха, че никога не са му били неприятели, но поради войната са станали негови врагове. И ако някой би пожелал да ги изпита чрез благосклонност, а не с несправедливост, те не биха му отстъпили по преданост. Запитани с какъв залог желаят да бъдат обвързани във вярност, те отговориха, че животът, който получават, ще бъде този залог и че ще му го отдадат, когато пожелае.
И удържаха на думата си. Защото като се върнаха по домовете си, задържаха в подчинение техния народ. А четирима, взети за телохранители на царя, не отстъпиха по преданост към него на никого от македонците.
Александър остави при зогдианите Певколай с три хиляди пехотинци, повече не бяха необходими, и пристигна в Бактра. Заповяда Бес да бъде отведен в Екбатана, за да
194
се изпълни смъртното му наказание заради убийството на Дарий.
По това време Птоломей и Меланид доведоха като наемници четири хиляди пехотинци и хиляда конници. Дойде от Ликия и Азандър [40] със същия брой пехотинци и петстотин конници. Също толкова вървяха след Асклепиодор [41] от Сирия. Антипатер беше изпратил осем хиляди гърци, между които имаше шестстотин конници.
След като получи тези подкрепления, Александър се зае да премахне последиците от въстанието. Той изби подстрекателите и за четири дена пристигна при река Окс. Понеже влачи тиня, тази река винаги е мътна и негодна за пиене. Войниците започнаха да копаят кладенци. Копаеха твърде дълбоко, но вода не се появи. Неочаквано откриха извор вътре в шатрата на царя. Започнаха да уверяват войниците, че е бликнал изведнъж. Царят също пожела да вярва, че това е дар от боговете.
Преминаха реките Ох [42] и Окс и пристигнаха в град Маргиана [43]. Близо до него Александър избра място за основаване на шест града крепости: два от тях откъм южната му страна, а четири — откъм източната. Разположи ги на близко разстояние един от друг, за да си оказват помощ, когато стане нужда. И шестте града крепости бяха застроени на високи хълмове, сякаш за да служат за юзда на покорените народи, забравили вече своя произход, и да напомнят за тези, над които някога бяха господствували.
Александър усмири и останалите области. Оставаше едно скалисто възвишение, което зогдианецът Ариаман [44] държеше с тридесет хиляди въоръжени. Беше натрупал храни в такова голямо количество, че да му стигнат за около две години. Възвишението беше високо тридесет стадия, обиколката му беше сто и петдесет стадия. Отвсякъде стръмно, то можеше да бъде изкачено само по една съвсем тясна пътечка. Някъде по средата и има пещера, чийто отвор е тесен и тъмен. Навътре постепенно се разширява и в дълбочината ѝ има обширно скривалище. Около пещерата текат поточета, които събират водите си и се спускат по склоновете на възвишението като река.
Царят прецени, че мястото е непристъпно, и отначало беше решил да се оттегли. Но след това го завладя жела нието да преодолее природата. Все пак, преди да си опита
195
щастието чрез обсада, изпрати при варварите Кофен [45] — той беше син на Артабан, — за да ги убеди да се предадат. Ариаман, уверен в непристъпността на възвишението, отвърна горделиво и накрая запита дали Александър може да хвърчи.
Известиха на царя отговора. Той се разгневи, извика приятелите си, разказа им за високомерието и насмешките на варварина. И добави, че той още през първата нощ ще докаже на горделивеца, че македонците могат да летят.
Нареди на командирите си всеки да отбере измежду своите войници по триста най-безстрашни младежи, които са свикнали да гонят добитъка по стръмните пътеки в отечеството си.
Доведоха му ги. Бяха силни и смели. Царят ги огледа и каза: „С вас, младежи, мои връстници, превзех укрепленията на непобедими преди градове, пребродих покрити с вечен сняг планини, навлязох в проходите на Киликия, без умора понасях студовете на Скития. Аз съм ви бил за пример, но съм бил свидетел и на вашите подвизи. Възвишението, което виждате, има един вход, който варварите са завардили. Те го охраняват само откъм нашия лагер. Като потърсите старателно, ще намерите път към върха. Природата не е поставила нищо толкова високо, което смелостта да не може да достигне. Като завземем това, пред което другите са се отчайвали, ще имаме в ръцете си Азия. Щом достигнете върха, ще ми дадете знак, като развеете бяло платно. Аз ще привлека вниманието на противника към нас. Този, който пръв изкачи върха, ще получи като награда десет таланта. Един по-малко ще получи този, който стигне след него. По този начин ще бъдат наградени десет души. Сигурен съм, че вие ще се ръководите не толкова от щедростта ми, отколкото от волята ми.”
Младите войници изслушаха царя с такова внимание, че им се струваше, че вече са превзели върха. След като ги разпусна, снабдиха се с железни клинове, които да вмъкват между камъните. Приготвиха и здрави въжета. Царят им нареди да тръгнат по време на втората нощна стража оттам, откъдето подстъпът би се оказал по-малко труден.
Младежите взеха храна само за два дена и въоръжени с ками, копия и мечове, започнаха да се изкачват. Най-напред вървяха, а след това започнаха да се катерят по извънредно стръмен скат. Едни си помагаха, като се
196
залавяха за стърчащите камъни, други се катереха, като правеха примки от въжета, а трети забиваха между камъните клинове и правеха стълби, по които да се изкачват.
Прекараха деня в страх и тежък труд. Пред измъкналите се от едни стръмнини се изпречваха нови, по-стръмни. Струваше им се, че височината се издига все по-високо. А тя наистина беше страшна, и то не само на вид. Които се подхлъзваха, започваха да се търкалят надолу презглава. Това, което претърпя един, стана предупреждение за другите.
Все пак достигнаха върха. Уморени от изтощителния труд, а някои и от получените рани, заспаха веднага и тъй ги завари настъпилата нощ. Налягали върху непроходимата и стръмна скала, спаха до разсъмване, забравили за каквато и да е опасност. Най-после се изправиха и започнаха да оглеждат скалите под тях и около тях, за да открият как неприятелят е разположил главните си сили. Забелязаха дим, който излизаше от пещерата под тях. Разбраха, че това е убежището на врага. Издигнаха на копията си уговорения знак. Стана ясно, че при изкачването са загинали тридесет и двама души.
Царят бе неспокоен не толкова от жаждата да завладее скалата, колкото за съдбата на тези, които беше изпратил. През целия ден той стоя навън и наблюдаваше върха. Едва през нощта, когато тъмнината закри от погледа му всичко, той се прибра за почивка. На следващия ден, преди още да се разсъмне напълно, той пръв съгледа бялото платно — знак, че са се изкачили на върха. Обзе го съмнение в успеха, тъй като небето непрекъснато се променяше — ту блестящо от светлина, ту потъмняващо. Когато то се изясни, съмнението му изчезна. Той изпрати отново Кофен при варварите, за да ги убеди да вземат по-разумно решение. Ако ли пък продължават да се надяват на непристъпността на възвишението, да им покаже зад гърба им тези, които бяха заели върха.
Кофен пристигна при Ариаман и започна да го увещава да се предаде. Каза му, че ще получи милостта на царя, ако не го принуждава да се бави толкова в обсадата на едно възвишение. Ариаман заговори по-дръзко и по-гордо отпреди и покани Кофен да си отиде. Кофен го хвана за ръка и го помоли да излезе от пещерата заедно с него. Показа му младежите на върха и заслу-
197
жено го подигра, като му каза, че войниците на Александър имат крила.
Сигналите на тръбите и шумът на войската вече се чуваха откъм македонския лагер. Подвигът на младежите накара варварите да се предадат. Обхванати от страх, те не можеха да преценят колко малко са тези, които се бяха явили зад гърба им. Бързо извикаха Кофен, който ги беше оставил разтревожени, и изпратиха обратно с него и триста първенци, които да предадат възвишението и да помолят да им се разреши да се оттеглят. Александър се страхуваше да не би варварите, след като забележат малочислеността на младежите, да ги нападнат, но уверен в щастието си и настроен враждебно поради гордостта на Ариаман, отговори, че не приема никакви условия за предаване. Ариаман повече поради безнадеждността, отколкото поради безизходността на положението слезе в лагера с близките си и с най-знатните от племето. Всички, пребити от бой, приковаха на кръстове в подножието на възвишението.
Повечето от предалите се бяха отведени за жители на новите градове заедно със завладяното съкровище. Артабан беше оставен за защита на възвишението и областта, която беше разположена под него.