Книга осма
УБИЙСТВОТО НА КЛИТ
След като превзе възвишението, с което постигна по-скоро известност, отколкото истинска слава, Александър раздели войската си на три, тъй като му предстоеше да преследва разпръснати в различни страни противникови части. За командир на единия отряд определи Хефестион, на другия — Кен, а сам той застана начело на всички останали. Варварите нямаха еднакво отношение към него. Едни от тях той подчини с оръжие, а повечето признаха властта му, без да се стига до сражение. Заповяда на тях да се дадат земите и градовете на тези, които още се съпротивляваха.
Изгнанници бактриани заедно с осемстотин масагетски конници бяха опустошили най-близките села. Управителят на тази област Атина, като не очакваше да му се устрои засада, изведе триста конници, за да ги усмири. Те укриха въоръжени части в околните гори, а някои подкараха пред себе си добитък, с който да примамят Атина.
Жаден за плячка, управителят поведе войската в безпорядък след стадото. Излезли внезапно, масагетите го убиха. Избиха и всичките му войници, както се движеха покрай гората.
Бързо известиха на Кратер за това клане. Той дойде на помощ с цялата си конница, но масагетите вече бяха избягали. Завари само хиляда души дахи, които изби до един. С тяхното унищожаване беше сложен край на съпротивата в цялата област. След повторното покоряване на зогдианите Александър се завърна в Мараканда. Посрещна го Дерда, когото неотдавна беше изпратил при скитите, живеещи отвъд Боспора. Придружаваха го пратеници на тези скити. Фратаферн [1], който стоеше начело на хоразмите, съседи на областите, където живееха масагетите и дахите, също изпрати пратеници, които да засвидетелствуват покорността му пред Александър.
199
Скитите предлагаха на Александър да вземе за жена дъщерята на техния цар. Ако не ги удостои с такова сродяване, да позволи македонски първенци да влизат в брак с дъщери на първенци от техния народ. Даже обещаваха, че царят им сам ще дойде при него.
Царят изслуша благосклонно и едните, и другите, а после се установи на постоянен лагер в очакване на Хефестион и Артабан. И когато и те се присъединиха към него, той тръгна към областта, наречена Базаира [2].
Богатството на варварите в тези места са стадата от специални породи животни, които те отглеждат в просторни горички и пасища. За тази цел избират места, богати с непресъхващи през цялата година извори. Обграждат ги със стени и издигат високи постройки за убежище на ловците. Казват, че в продължение на четири поколения един от тези райони е останал непокътнат от ловци. Сега Александър, като нахлу с цялата си войска, заповяда да подгонят зверовете. Един голям лъв се приближи до царя и се готвеше да се хвърли върху му. Лизимах [3], който стоеше до царя и по-късно стана цар на Тракия, вдигна ловджийското си копие, за да прободе звяра. Царят го отблъсна и му заповяда да се отстрани. Прибави, че и царят, а не само Лизимах може да убие лъв. Някога, по време на лов в Сирия, Лизимах беше убил много голям лъв, но лявото му рамо беше раздрано чак до костите и беше застрашен животът му. Като му напомняше с укор това, царят постъпи по-смело, отколкото се беше похвалил: той допусна звяра да се доближи до него и го уби само с един удар.
Склонен съм да вярвам, че измислицата, според която Лизимах е бил възпрепятствуван от царя да убие лъва, води началото си от този случай. Но македонците решиха според обичая на техния народ, макар че царят беше убил лъв, да не ходи на лов пеша и без да е придружен от първенците и приятелите си. След като убиха четири хиляди животни, той с цялата си войска в същата гора организира гуляй.
Завърнаха се в Мараканда. Тук освободи Артабан поради преклонната му възраст и предаде неговата провинция на Клит — същия Клит [4], който при река Граник закри с щита си царя и с меча си отсече ръката на Розак, надвиснал се вече над незащитената му с шлем глава.
Клит беше сподвижник на Филип, прославен в много
200
военни подвизи. Ланица [5], неговата сестра, беше откърмила Александър и го обичаше като родна майка. Поради това и царят повери най-силната част от империята си на него.
Клит беше получил вече заповед да тръгне още на другия ден, но същевременно беше поканен от Александър и на угощение. На това угощение царят, разпален от изпитото вино, започна да надценява това, което беше извършил, и да се хвали. Стана отегчителен даже и за тези, които знаеха, че говори истината. По-възрастните мълчаха дотогава, докато Александър не започна да омаловажава подвизите на Филип. Подхвърли, че и забележителната победа при Херонея е била негово дело и че поради злобата и завистта на баща му му е била отнета славата от този голям подвиг; че Филип по време на появилите се разногласия между македонските войници и гръцките наемници лежал, отслабнал от раната, получена по време на този бунт; че с нищо друго, освен като се е престорил на мъртъв, не е можел да се спаси; че синът закрил тялото на баща си с щита си и със собствената си пъка убил втурналите се към него гръцки войници. Казваше, че баща му никога не бил признал, че дължи живота си на своя син. След похода срещу илирите, който беше завършил без баща си, му беше писал, че неприятелите са разпръснати и прогонени; че Филип никога не е бил там; че са достойни за похвала не тези, които тръгват за самотракийските [6] мистерии, когато е трябвало да се опустошава Азия, а тези, които са извършили подвизи по-големи, отколкото човек може да си представи.
Такива и подобни слова младежите слушаха развеселени. За възрастните те бяха неприятни, най-вече поради спомена за Филип, под чиято власт бяха живели дълго време. Клит, вече доста пиян, обръщайки се към съседите си, им прочете стихове от Еврипид, но така, че царят да може да чува по-скоро звука на думите, а не съдържанието им. В стиховете се говореше, че гърците не правели добре, като записвали върху трофеите само имената на царете, защото славата си те добивали с чужда кръв.
Царят заподозря, че думите на песента са зложелателни, и започна да разпитва най-близките до него какво долавят от думите на Клит. Те упорито мълчаха, а
201
Клит с по-висок глас започна да припомня подвизите на Филип и войните, водени от него в Гърция, като поставяше всичко над сегашните подвизи, на Александър. Започна спор между младите и старите.
Александър привидно търпеливо слушаше как Клит омаловажава славата му, но в душата му накипя яростен гняв. Може би щеше да се овладее, ако Клит беше прекъснал песента, започната така дръзко. По нищо не личеше, че това ще стане, а царят все повече се ожесточаваше. Клит вече се осмели да защищава Парменион и победата на Филип над атиняните, да я противопоставя на унищожаването на Тива, тъй като беше увлечен не само от виното, а и от лошата си привичка да противоречи на всичко. Накрая каза: „Ако трябва да се умре за тебе, Клит е пръв! Но като правиш преценки за победата, даваш предимство на тези, които най-нахално опорочават паметта на баща ти. Ти ми определи зогдианската област, за която воювахме толкова пъти. А тя не само че още не е подчинена, но и не може да се подчини. Изпращаш ме при дивите зверове. Но да оставим това, което се отнася до мене! Ти презираш войниците на баща си, забравил, че ако този старец Атархий не беше върнал младежите, бягащи от сражението, и досега щяхме да сме под стените на Халикарнас. А ти как покори цяла Азия с тези младежи? Вероятно поради това, което, както знаеш, е казал вуйчо ти в Италия: че той е водил война срещу мъже, а ти — срещу жени!”
От всичко, казано необмислено и безразсъдно, нищо не засегна толкова царя, колкото изказаната с благоговение похвала за Парменион. Но подтисна обидата, като се задоволи само с това да му заповяда да излезе. Все пак прибави, че ако Клит продължава да говори, може да започне да укорява и Александър, че още го държи между живите. Защото Клит наистина често е бил високомерен.
Тези, които бяха най-близо до Клит, се опитваха да го отстранят, караха му се, че се бави, и се мъчеха да го изведат. Когато го поведоха, той крещеше високо, тъй като към пиянството се беше прибавил и гневът. Говореше, че със собствените си гърди е защитил царя, а сега, толкова време след този случай, само споменаването му му е станало неприятно. Започна да го упреква и за убийството на Атал. И накрая, надсмивайки се над оракула на
202
Юпитер Амон, когото Александър вече смяташе за свой баща, каза, че той, Клит, дава на царя по-верни отговори, отколкото баща му.
Гневът в гърдите на царя беше толкова голям, че дори и да беше трезвен, не би се овладял. Крайно възбуден, той скочи. Изплашени, приятелите му захвърлиха чашите и се надигнаха в очакване на това, което царят беше решил да извърши. Александър грабна копието от ръцете на телохранителя и се опитваше да удари Клит, който буйствуваше и продължаваше да говори. Птоломей и Пердика го спряха. Обкръжиха го, а той продължаваше да се съпротивлява, докато Лизимах и Леонат не му отнеха копието. Призоваваше със сълзи на очи признателността на войниците, оплакваше се, че претърпява от най-близките си приятели това, което неотдавна се беше случило и на Дарий, заповяда даже да се подаде сигнал с тръбата и всички с оръжие в ръка да се съберат пред шатрата. Тогава Птоломей и Пердика, паднали на колене, започнаха да го молят да не дава воля на гнева си, а да даде време на духа си да се успокои. Обещаваха на следващия ден всичко да се разгледа справедливо. Глухи бяха ушите, след като гневът бушуваше. Обезумял, Александър се спусна в преддверието на шатрата си и като отне копието от стражника, се спря на изхода, през който трябваше да излизат гостите.
Заизлизаха другите, а Клит тръгна последен, чак когато угасиха светлината. Тогава царят попита кой е. Дори в гласа му се долавяше жестокостта на престъплението, което готвеше. А онзи, забравил вече не само своя, но и царския гняв, отговори, че е Клит и излиза от угощението. Царят заби копието си в хълбока му и изпръскан с кръвта на умиращия, каза: „Върви сега при Филип, и при Парменион, и при Атал!”
Природата е приучила зле хората — да преценяват повече миналото, отколкото да мислят за бъдещето. Така и царят, след като изтрезня и се успокои, прецени трезво деянието си. Видя, че е убил човек, може би твърде дързък, но храбър воин, и макар да го беше срам да си признае — негов спасител. Той, царят, беше поел гнусната длъжност на палач, като си отмъсти с жестоко убийство за своеволието на думите, предизвикани от виното. По целия под се беше разляла кръвта на този, който допреди малко му беше гост. Стражите, зашеметени и като вцепенени,
203
стояха настрана, а мълчанието им го подтикваше към най-искрено разкаяние. Той изтръгна копието от тялото на убития и го насочи към себе си. Беше го приближил до гърдите си, когато дотичаха стражите и го изтеглиха от ръцете му, а него, все още съпротивляващ се, внесоха з шатрата. Той се просна на земята и изпълни цялата шатра с ридание и жалко вайкане. Започна да дере ръцете си с нокти, да моли да не допуснат той да живее при толкова голям позор.
Така измина нощта. Александър започна да се съмнява и в друго — дали гневът на боговете не го беше довел до това голямо злодеяние. Сети се за извършеното ненавреме ежегодно жертвоприношение на татко Либер. Накрая решиха, че след като убийството е станало по време на пир, то е било поради гнева на боговете.
Впрочем, тревожеше го повече това, че вижда всичките си приятели отчуждени от него. Никой не се осмеляваше да му заговори, трябваше да живее уединен като дивите животни, едни от които той плаши, а от други се страхува. На разсъмване заповяда да внесат все още кървящото тяло. Поставиха го пред него, а той, ронейки сълзи, заговори: „Такава благодарност аз отдадох на моята дойка, чиито двама синове намериха смъртта си при Милет за моя слава, а брат ѝ, единствената утеха за осиротялата, падна убит от моята ръка. С кого сега тя, нещастната, ще се утешава? От всичките ѝ близки съм останал само аз, когото тя не ще може вече да гледа равнодушно. А аз, убиецът на моите спасители, ще се върна в отечеството си, без да мога да подам десница на възпитателката си, за да не ѝ напомням нещастието ѝ.” И тъй като нямаха край нито сълзите, нито жалбите му, приятелите му решиха да изнесат трупа на Клит.
Царят лежа усамотен три дена. Телохранителите помислиха, че е решил на всяка цена да умре. Всички нахлуха в шатрата и като го молиха дълго, го убедиха да приеме храна. Македонците решиха, че Клит е убит с право и че трябва да бъде лишен от погребение. Но царят нареди да го погребат.
204
ПОХОДЪТ НА ИЗТОК ПРОДЪЛЖАВА
Като прекара десет дена около Мараканда, най-вече за да измие срама, Александър изпрати Хефестион в Бактрия с част от Еойската, за да приготвят храни за зимата. Областта, която беше определил за Клит, даде на Аминта, а той замина за Ксенипа [7]. В тази област, съседна на земите на скитите, има много и богати села, тъй като плодородието на земята изхранва не само местното население, но привлича и пришълци. Преди време тя бе станала убежище на бактрианските изгнаници, които се бяха отцепили от Александър. Но жителите ѝ, след като узнали, че царят идва, ги изгонили.
Изгонените, около две хиляди и петстотин души, се събраха на едно място. Всички на коне, те бяха разбойници даже и в мирно време, а сега загубената надежда за прошка ги беше ожесточила още повече. Като се появиха внезапно, дълго водиха сражение с Аминта, наместника на Александър, и то с променлив успех. Накрая, след като загубиха седемстотин души от своите, от които неприятелят плени триста, бактрианите обърнаха гръб на победителите. Но не отстъпиха, без да си отмъстят. Убиха осемдесет македонци, а още триста и петдесет раниха. Все пак и след втората им измяна те измолиха прошка.
Александър сключи с тях съюз за вярност, а след това с цялата си войска пристигна в област, наричана Навтака [8]. Сатрап ѝ беше Сизимитър, който имаше от собствената си майка двама синове, тъй като у тях е позволено родителите да встъпват в брак с децата си. Той се беше укрил с въоръжени съотечественици като в здраво укрепление там, където проходът, през който се влизаше в областта, беше най-тесен. Обграждаше ги пенлива река, а зад тях се издигаше скала. Местното население беше издълбало дълбоко подземие, но пещерата беше осветена само на входа. Вътрешността ѝ оставаше тъмна, ако не се внесеше факла отвън. Непрекъснат подземен проход откриваше към полята път, непознат за никого освен за местните жители.
Макар че варварите охраняваха със силна войска защитения и без това от природата проход, Александър придвижи тараните и разруши изградените укрепления.
205
С прашки и стрели повалиха повече от излезлите да се сражават срещу македонците. Александър ги разгони и се изкачи върху развалините на укреплението. Пред македонците се изпречи река, водите на която падаха в дълбока пропаст. Александър заповяда да се насекат дървета, да се докарат камъни и да ги хвърлят в пропастта. Варварите, неопитни в такива дела, се уплашиха, като гледаха как бързо се издига натрупаната от македонците грамада. Александър прецени, че могат да се предадат от страх, и изпрати Оксарт — от същото племе, но покорен нему — да убеди вожда им да се предадат. За да увеличи страха им, придвижи и бойните кули. Машините започнаха да хвърлят стрели. Варварите не се надяваха вече на никакво спасение и се отправиха към върха. Оксарт започна да убеждава уплашения и загубил всякаква надежда за успех Сизимитър да предпочете съюза с македонците, отколкото борбата срещу тях и да не забавя победителя в устрема му към Индия. Казваше му, че който в каквото и да се е опитал да се противопостави на Александър, само е навличал гнева му върху главата си. Сизимитър беше готов да се предаде, обаче майка му, която му беше и съпруга, заяви, че по-скоро ще умре, отколкото да признае властта на когото и да било. Стремеше се да предизвика у варварина по-скоро чувство за чест, отколкото надежда за спасение и го караше да се срамува, че свободата е повече ценена от жените, отколкото от мъжете. Сизимитър реши да отстоява на обсадата и върна посредника за мир. После прецени силите на неприятеля и своите и решението на жена му му се видя безразсъдно и неосъществимо. Затова бързо извика Оксарт и му каза, че ще се предаде. Помоли само едно: да не съобщава на царя волята на майка му, за да може по-лесно да измоли прошка.
Сизимитър тръгна след предварително изпратения при него Оксарт заедно с майка си и двамата си синове. Тръгнаха с него и хората от свитата, без да очакват някаква награда за верността им, която Оксарт им беше обещал. Александър изпрати напред конник, който да им заповяда да се върнат и да изчакат неговото идване. После дойде сам и след като извърши жертвоприношение на Минерва и Виктория, възстанови властта на Сизимитър. Даде му и надежда, че ще увеличи земите му, ако той остане верен на съюза. Двамата му синове, годни за
206
войници, той взе със себе си, след като бащата се беше предал.
Александър остави фалангата да усмири и покори тези от племената, които се бяха отцепили, а той продължи нататък с конницата.
Отначало се справяха със стръмния и осеян с остри скали път. Скоро обаче копитата на конете се протриха и силите им отпаднаха. Започнаха да изостават. Конницата все повече оредяваше. И както обикновено става, прекалената умора надвишаваше срама. Александър както обикновено сменяше непрекъснато конете си и продължаваше да преследва без пощада бягащите.
Знатните младежи, негови телохранители, които го придружаваха, бяха изостанали, с изключение на Филип. Той беше младо, много духовито момче, брат на Лизимах. Невероятно звучи, но той в продължение на петстотин стадия следваше пеша царя, който яздеше кон, въпреки че брат му често му предлагаше своя кон. И не изостана дори за момент от царя, макар да носеше ризница и оръжие. Когато пристигнаха в гората, в която се бяха укрили неприятелите, той героично се сражава и закриваше с тялото си царя в боя срещу противника. След като варварите изоставиха гората и побягнаха, високият дух, който поддържаше силите му в разгара на сражението го изостави. Внезапно го обля пот, той политна и се хвана за дънера на най-близкото дърво. След това, съвсем изнемощял, беше поет от ръцете на царя. И в тях издъхна.
Голяма скръб обхвана и без това натъжения цар, който разбра, че и Еригий, един от прославените му пълководци, беше убит, преди да се прибере в лагера. Погребението на единия и на другия беше удостоено от царя с най-голямо великолепие и почести.
Царят реши да тръгне на поход срещу племето на дахите. Беше узнал, че Спитамен е там. Но щастието му, всякога благосклонно към него, беше осъществило това намерение в негово отсъствие.
Спитамен обичаше много жена си и я водеше навсякъде със себе си въпреки несгодите. Тя трудно понасяше бягството и съпътствуващите го изпитания. Изтощена от несгодите, използуваше всякакви женски хитрини, за да застави мъжа си да спре най-после бягството и да потърси милост от Александър, от когото и тъй не можеше да
207
избяга. Беше родила от този мъж трима синове, вече възмъжали. Тя ги доведе пред бащата и започна да го моли да се съжали поне над тях. За да бъдат молбите ѝ по-убедителни, допринасяше и това, че Александър не беше далеч. Но Спитамен смяташе, че тя желае да се предаде, а не го съветва и че, уверена в красотата си, желае да се отдаде на Александър. Той измъкна късия си персийски меч и щеше да я заколи, ако синовете ѝ не бяха се спуснали насреща му. След това ѝ заповяда под смъртна заплаха да се махне от очите му. За задоволяване на страстта си започна да прекарва нощите с развратни жени. Отвращението към тях обаче разпали още повече любовта към жена му. Той се върна отново при нея и не преставаше да я моли да се откаже от решението си и да го придружава каквото и да им поднесе съдбата. Казваше ѝ, че ще понесе по-леко смъртта, отколкото да се предаде. Тя продължаваше да му обяснява, че това, което желае, е по-полезно и дори и да е женски каприз, е все пак чистосърдечно; че и за в бъдеще тя ще бъде покорна на мъжа си.
Спитамен, опиянен от любовта си към нея и измамен от престореното ѝ послушание, реши още през деня да даде угощение. Беше вече пиян и полусънен, когато го занесоха в спалнята. След като се увери, че е заспал дълбоко, жена му го закла с меча, който беше скрила под дрехите си, и предаде отрязаната и обляна в кръв глава на посветения в тази работа роб. След това, придружена от същия роб, както беше в окървавената дреха, пристигна в македонския лагер и помоли да се съобщи на Александър да я приеме. Искаше той лично от нея да чуе това, което трябваше да узнае.
Като я вида опръскана с кръв, царят помисли, че е дошла да се оплаче от обида, и я попита какво желае. Тя помоли да въведат роба, който стоеше в преддверието. Той носеше главата на Спитамен, покрита с дрехата му, и им я показа. Бледност беше покрила чертите на безкръвното лице и не можеше да се познае кой е. Царят, като разбра, че носи човешка глава, излезе от шатрата. Разпита в какво се състои работата и се осведоми от самия роб.
Най-различни мисли терзаеха душата му, обезпокоен от този обрат. Смяташе, че е от голяма полза за него това, че беглецът и предателят, който щеше да го забави толкова много, е убит. Отвращаваше го обаче нейното страшно престъпление. Мъжът, изпитващ към нея такава любов,
208
баща на децата ѝ, беше убит от нея зверски. Погнусата от това престъпление надделя над благодарността и той заповяда да ѝ съобщят да напусне лагера, за да не би примерът на варварското своеволие да се пренесе в нравите на податливите гърци. Дахите, като узнаха за убийството на Спитамен, се предадоха заедно със завързания Датаферн, негов съучастник в измяната.
Александър, освободен от грижи, се зае да накаже своите наместници за неправдите, които бяха извършили над подчинените си от алчност и високомерие. Предаде Хиркания на Фратаферн. Предаде му още племената марди и тапури и му възложи да му изпрати под стража Фрадат, а на негово място постави Фратаферн. На мястото на Арзам, управител на дрангите, назначи Стазанор [9], а Арзам беше изпратен в Мидия, за да замени там Оксидат [10]. След смъртта на Мазей Вавилония беше подчинена на Стамен [11].
След като уреди тук всичко, на третия месец Александър вдигна войската си от зимния лагер и се отправи към областта, наричана Газака [12]. През първия ден пътуването беше спокойно. Вторият ден мина все още при ясно небе, без буря и дъжд, но все пак беше по-мрачен от предишния с признаци за наближаваща буря. На третия от всички, страни небето започна да гърми, като ту по-ярки, ту по-бледи светкавици започнаха не само да заслепяват войниците, но и да ги плашат. Трясъкът по небето беше почти непрекъснат. Отвсякъде се виждаха бляскащи мълнии. Вцепенени, със заглъхнали уши, войниците не се осмеляваха нито да вървят, нито да спрат. Изля се внезапно пороен дъжд, смесен с градушка. Отначало войниците се закриваха с щитовете си, но след това вече не само не можеха с вкочанелите си ръце да държат измокреното оръжие, но и да се ориентират на коя страна да се обърнат, тъй като бурята връхлиташе от всички страни с голяма сила. В разстроени редици войската се разпръсна по цялата седловнна. Мнозина, изтощени повече от страха, отколкото от умората, лягаха на земята, въпреки че студът беше превърнал дъжда в едра градушка. Други се прикриваха зад дънерите на дърветата. Те им служеха и за опора, и за заслон. Не си правеха илюамн, че сами са си избрали мястото за смърт. Като не се движеха, топлината на тялото ги напускаше. Тази неподвижност беше приятна за умореното тяло и те не се отказваха дори от
209
смъртта при такъв покой. Бурята продължаваше да бушува свирепа и упорита. И облаци, и тъмните като нощ гори закриваха дневната светлина. Единствен царят, понасяйки бодро това голямо зло, се беше заел да обхожда войниците, да прибира разпръснатите, да вдига просналите се на земята, да показва дима, излизащ от близките колиби, да ги подтиква да заемат тези убежища, каквито и да са те. И нищо не можеше да допринесе повече за спасението им от обхваналия ги срам — да напускат царя си, готов да ги подпомогне и в най-тежките изпитания.
Неволята, по-силна от разума или несгодите, намери лек срещу студа. Започнаха със секири да повалят околните дървета, навсякъде запалиха купчини клони и дънери. Сякаш гората бе пламнала от пожар и само между пламъците бе останало място за войниците. Тази топлина раздвижи вкочанените им тела и започнаха спокойно да дишат. Варварските колиби, които неволята беше открила вътре в гората, подслониха някои от тях. Разположиха лагера на мократа земя, тъй като гневът на небето вече бе отминал. Бурята погуби две хиляди войници заедно с продавачите и слугите. Очевидци разказват, че са видели как смъртта е заварила някои от тях в момент, когато, прислонили се под дърветата, са говорели помежду си.
Случайно един македонски войник, който едва се държеше на краката си, все пак се добра до лагера с оръжието си. Като го съзря, царят, който току-що беше разпалил огъня и топлеше замръзналите си ръце, скочи от дънера, на който седеше, и като свали оръжието от премръзналия и вече губещ съзнание войник, го постави на своето място. Войникът дълго не разбра къде си отпочиваше и от кого беше подпомогнат. След като се посъживи и видя, че седи на царското място, скочи изплашен. Александър му каза: „Съзнаваш ли, войнико, колко по-добре живеете сега под моя власт, отколкото под властта на персийския цар? Там биха те наказали със смърт, ако седнеш на царския трон, а при мене това беше твоето спасение.”
На следващия ден свика приятелите си и военачалниците и им заповяда да разгласят, че царят ще възстанови всичко, което са загубили. И изпълни обещанието си. Защото Сизимитър докара много впрегатен добитък, две хиляди камили и още едър и дребен рогат добитък.
210
Всичко това, разпределено поравно между войниците, ги спаси от глад и смърт. А царят беше много радостен, че Сизимитър му отвръща с такава благодарност, и заповяда на войниците да се запасят със суха храна за шест дена, тъй като се готвеше да тръгне на поход към племето саки. След като опустоши и техните земи, даде от плячката на Сизимитър като дар тридесет хиляди глави добитък.
СВАТБАТА НА АЛЕКСАНДЪР
Македонците пристигнаха в област, начело на която стоеше знатният сатрап Оксиарт [13]. Той се предаде на Александър и сключи с него съюз. Царят му остави властта и не поиска нищо друго, освен това да тръгнат с него като войници двама от тримата му синове. Сатрапът, като му предаде и третия, устрои изключително богато угощение по варварски, на което покани и цаоя.
Веселието беше в разгара си, когато Оксиарт заповяда да се въведат тридесет знатни девойки. Между тях беше и собствената му дъщеря Роксана [14], с изящна красота и рядка привлекателност. Макар и да вървеше между най-отбраните девойки, тя привлече погледите на всички и най-много на царя. Той вече не можеше да овладява страстта си при благосклонността на съдбата, на която не можеше да устои никой от смъртните. Докато навремето беше гледал с бащински поглед жената на Дарий и двете му дъщери, с които никоя друга освен Роксана не можеше да се сравни по красота, сега беше пленен от тази девойка, обикновена по произход в сравнение с тези от царски род. Заяви, че за укрепване на властта е нужен брачен съюз между македонци и перси. Единствено това могло да отстрани чувството на срам у победените и гордостта на победителя. Нали и Ахил, от чието потекло е той, се оженил за пленница. За да не сметнат, че само ще опозори Роксана, заяви, че желае да се свърже с нея в законен брак. Бащата прие предложението му с възторг, а царят, пламнал от страст, заповяда по бащин обичай да внесат хляб — това беше у македонците най-свещеният залог. От този хляб, разрязан с меча надве, трябваше да
211
вкусят и двамата, встъпващи в брак. Вярвам, че тези, които са създали обичаите на племето, са искали чрез тази скромна храна да покажат на встъпващите в брак от колко малко трябва да бъдат доволни.
Така царят на Европа и Азия взе за жена девойка, въведена по време на угощението за развлечение, за да му се роди от робиня наследник, който да царува и над победителите. Близките му се срамуваха, че царският тъст е бил избран по време на пир из средата на покорените. Но след убийството на Клит беше заличена всякаква свобода и на непривикналите към раболепие лица бе изписано одобрение.
Александър имаше намерение да тръгне за Индия и оттам към Океана, но се страхуваше да не би да възникнат някакви събития в тила му и да му попречат. Затова заповяда да се съберат от всички области тридесет хиляди младежи, да ги въоръжат и доведат при него. Искаше да ги има едновременно и като заложници, и като войници. Изпрати Кратер да преследва Хаустан [15] и Катан [16], които се бяха отделили от него. Хаустан беше пленен, а Катан бе убит в бой. Полиперконт [17] завзе властта в областта Бубацена [18]. След като тук беше уредено всичко, започна да обмисля войната с Индия.
Смяташе се, че Индия е богата не само със злато и сребро, но и с грижливо обработени скъпоценни камъни и бисери. Те бяха за индите повече белег на разкош, отколкото на величие. Войници, които познаваха Индия, казваха, че всичко в нея блести от злато и слонова кост. Александър се опасяваше да не би в нещо да бъде надминат, след като досега беше надминал всички и във всичко. Затова прибави към щитовете на войниците сребърни пластинки, а на конете — златни юзди, украси ризниците на едни със злато, а на други със сребро. Сто и двадесет хиляди войници тръгнаха с царя към Индия.
След като подготви всичко, Александър реши, че вече е дошъл моментът за осъществяване на безразсъдното и отдавна замислено дело — да придобие законно право да му се отдават почести като на бог. Поиска не само да го наричат син на Юпитер, но и да вярват в това. Като че ли можеше по един и същи начин да заповядва и на душите, и на езиците. Заповяда и македонците да му отдават
212
почести като на бог по персийски обичай и като го поздравяват, да лягат по очи на земята пред него.
Такова унизително угодничество беше опасно за него, но той силно го желаеше. Вечното зло за царете — угодничеството — по-бързо подрива силите им, отколкото неприятелят. И това стана не по вина на македонците — защото между тях нямаше такъв, който да се съгласи да отстъпи от бащиния обичай. Намериха се такива между гърците, които обикновено чрез лицемерни почести покваряват нравите.
Гъркът Агид [19] от Аргос, автор на най-долнопробните песни след Херил [20], и Клеон [21] от Сицилия, подбудители на пороците и на други гадости, бяха предпочитани от царя пред приближените му, дори и пред предводителите на многочислените войскови отряди. Двамата сякаш разтваряха небето за него и често му подхвърляха, че Херкулес и татко Либер заедно с Полукс и Кастор [22] ще отстъпят пред неговото божество.
В предварително определен за тържеството ден Александър заповяда да отрупат трапезата с изобилие и да бъдат поканени не само най-знатните измежду приятелите му македонци и гърци, но и най-знатните измежду неприятелите. По време на веселието той незабелязано излезе от залата. Клеон, както беше уговорено, започна реч, в която възхваляваше подвизите на царя: че на него можели да отдават благодарност единствено с тамян като на бог, след като вече са го признали за такъв; че персите не само от благочестие, но и с радост поставят царете си между боговете. Защото авторитетът на властта е гаранция за тяхното благо. Агид пък говореше, че и Херкулес и татко Либер не са били признати за богове, преди да победят завистта на хората; че потомците ще го възприемат така, както им го завещае сегашното поколение. Накрая заяви, че макар и някои да се колебаят, той самият ще падне по очи пред царя, щом влезе отново на угощението, и другите трябвало да направят същото, и преди всичко тези, които и в мислите си са му предани. Тяхната преданост към царя трябвало да бъде пример и за останалите.
Съвсем недвусмислено речта бе отправена към Калистен [23]. Царят ненавиждаше достойнството на този мъж и смелото му свободолюбив. Като че ли само той задържаше македонците от такова раболепие. Всички бяха
213
обърнали погледите си към стария учител. Като се въдвори тишина, той заговори: „Ако царят слушаше твоята реч, нямаше да има нужда да ти отговаря друг. Защото той самият винаги се е страхувал от това да не го принудиш да възприеме чужди обичаи и при това щастлива развитие на събитията да му навлечеш ненавист чрез такова угодничество. Но понеже в момента той отсъствува, вместо него ти отговарям аз. Не може един набързо узрял плод да бъде дълготраен. Сега ти не можеш нито да отнемаш, нито да отдаваш на царя почести като на бог. Нужно е време, за да бъде приет за бог един смъртен. Тази благодарност към героите винаги я отправят потомците. Аз моля за по-сетнешно безсмъртие на царя, моля животът му да бъде дълъг, а величието му — вечно. Божественото достойнство никога не съпровожда хората, докато са живи, но идва при тях след смъртта им. Ти ни даваш Херкулес и татко Либер като пример за безсмъртие. Вяраваш ли, че те са били провъзгласени за богове по време на един гуляй. Най-напред тялото на човека изчезва от очите на смъртните, а после мълвата го издига до небето. Само си помисли, Клеоне, аз и ти можем ли да създаваме богове. От нас царят може да поиска само потвърждаване на неговото обожествяване. Ако искаш да изпиташ силите си, направи някого цар, а ако можеш, направи го и бог! Кое е по-лесно: да му дадеш небето или властта. Нека боговете бъдат благосклонни и без завист да изслушат това, което Клеон каза, и да ни помагат да напредваме все така бързо, както досега. Нека те ни вдъхнат задоволство от собствените ни обичаи. Аз не се срамувам от отечеството си и не бих желал да се уча от победените как да прославям своя цар. Кого да смятам за победител, ако приемем от победения неговите закони?”
Калистен стана изразител на общото желание за свобода и като че ли беше изслушан благосклонно. Той предизвика не само мълчаливо съгласие, но и възгласи на одобрение, особено от по-възрастните, за които беше тежко да заменят старите си нрави с чужди.
Нищо от това, за което се говори на гуляя, не остана скрито от царя, тъй като той стоеше зад завесата, закриваща леглото му. Изпрати хора при Агид и Клеон да им кажат, след като прекратят приказките, да наредят само варварите по техния обичай да легнат по очи на земята, щом той влезе. Малко след това той се завърна на уго-
214
щението, като даде вид, че го е отвлякло нещо важно. Докато персите го поздравяваха като божество, Полиперконт, който беше до царя, започна да подбужда на подигравка един от тях, докосващ с брадичката си пода, да я удари по-силно. С това предизвика гнева на Александър, защото той вече трудно се владееше. Обърна се и каза: „Ти не ме ли почиташ? Или на тебе единствен ти се виждам достоен за подигравка?” А Полиперконт отговори, че нито царят е достоен за подигравка, нито пък той — за унижение. Тогава царят го наведе силно към пода и като го натисна, за да падне на колене, каза: „Виждаш ли, че сега и ти направи същото, за което преди малко се подиграваше на другите?!” Заповяда Полиперконт да бъде поставен под стража и сложи край на пира. Наистина Александър по-късно прости на Полиперконт, но го държа дълго време под арест. Продължи да се гневи обаче на Калистен, когото отдавна подозираше. Скоро му се удаде удобен случай да даде воля на гнева си.
Съществуваше обичай, както по-горе казах, аристократите да дават на царете момчета, за да изпълняват длъжности, които малко се различаваха от робските задължения. Тези младежи стояха на стража на смени пред входа на това жилище, в което царят си почиваше. Те въвеждаха наложниците през друг вход, а не през този, на който имаше стража. Поемаха от конярите конете преди езда и когато царят ходеше на лов. Съпровождаха го и в битките, добре подготвени за всичко, което вършеха свободните хора. Смяташе се за голяма чест това, че им беше позволено да се хранят, седнали до царя. Никой нямаше власт да ги порицава или да ги бие с пръчки освен той. Тази кохорта беше нещо като школа за пълководци и държавни служители у македонците. Оттук потомците и си избираха царе, от техните наследници малко по-късно римляните отнеха властта.
Хермолай [24], знатен младеж от тази кохорта, беше бит с пръчки по заповед на Александър, понеже беше улучил със стрела глигана, в който царят се прицелвал. Той понасяше тежко тази обида и започна да се оплаква пред Сострат [25], който беше от същата кохорта и силно привързан към Хермолай. Сострат, като разгледа внимателно разраненото тяло, може би враждебно настроен още отпреди към царя по друга причина, подбуди и без туй възбуденото момче с клетва двамата да организират
215
заговор срещу царя и да го убият. Те се заеха с тази работа с младежка разпаленост, но умело подбраха кои да посветят в заговора. Намериха за добре да привлекат Никострат [26], Антипатер [27], Александър [28] и Филота [29]. С тяхното посредничество към заговора се присъединиха Антиклей [30] и Епимен [31]. Пътят към осъществяването на замисленото обаче съвсем не беше лесен. Необходимо беше в една и съща нощ да бъдат на стража всички съзаклятници, за да не би да им попречат непосветените, а тогава случайно бяха поставени в две последователни нощи. Докато се изредят дежурните стражи и отново дойде и техният ред, изминаха тридесет и два дена.
Настъпи нощта, в която на стража щяха да бъдат съзаклятниците. Бяха радостни от взаимното доверие. Страхът и надеждата не бяха променили никого. Толкова голям беше или гневът им към царя, или взаимното им доверие.
Те пазеха вратата на залата, в която царят пируваше, за да го заведат след угощението в спалнята. Но може би самата съдба, а същевременно и веселието и буйното вино задържаха по-дълго всички. Забавленията около софрата се удължиха. Заговорниците се радваха, че ще нападнат царя, но започнаха да се опасяват пирът да не продължи до сутринта, тъй като на разсъмване трябваше да бъдат заменени от други. След това чак след седем дена щеше да им дойде ред да дежурят и не бяха сигурни дали у всички ще остане дотогава кураж.
Вече се разсъмна, угощението беше към края си и съзаклятниците посрещнаха царя радостни, че имат възможност да осъществят плана си. Внезапно една жена, която обикновено стоеше на вратата на залата (смятаха я за безумна, но вярваха, че тя предсказва бъдещето), се втурна към Александър и му препречи пътя. Развълнувана, тя започна да го убеждава да се върне на пира. Царят на шега ѝ отговори, че боговете лесно се убеждават, извика отново приятелите си и продължи веселието до разсъмване.
Пред вратата на спалнята застъпиха на стража младежи от другата кохорта, а съзаклятниците все още стояха, въпреки че вече беше завършила тяхната смяна — дотолкова упорита беше надеждата, която затъмнява човешкия разум. Царят, по-разположен, отколкото друг път, им заговори и дори им заповяда да си отидат и
216
да отпочинат, понеже са бдели през цялата нощ. Даде на всекиго по петдесет сестерции и ги похвали, че са продължили доброволно смяната си. Заговорниците си излязоха, без да осъществят голямата си надежда. Разотидоха се по домовете и още по-нетърпеливо зачакаха нощта на следващото дежурство.
Един от заговорниците на име Епимен, било поради любезността на царя разкаял се (но той с такава любезност беше приет и между съзаклятниците), разкри на брат си Еврилох [32] съзаклятието, понеже беше повярвал, че боговете му се противопоставят. Преди той беше пожелал брат му да остане извън съзаклятието; припомни си и мъките на Филота, и като взе за ръка брат си, пристигнаха в царския дворец, разбудиха телохранителите и ги убедиха, че това, което ще съобщят, се отнася до живота на царя. И времето, по което идваха, и изражението на лицата, и скръбта на единия от тях — признак на неспокоен дух — заставиха Птоломей и Леонат, които лежаха пред вратата, да станат. Те отвориха вратата и внесоха светлина, започнаха да будят унеслия се в дълбок сън от виното цар. Той дойде постепенно на себе си и ги попита какво ще му съобщят. Еврилох каза, че боговете все още не са се отвърнали от неговия дом, след като и брат му, съучастник в един нечестен заговор, се е разкаял и му е разказал за подготвяното убийство; че той идва да му каже, че точно през тази нощ, която си отива, му е била подготвена засада от хора, които най-малко би заподозрял. Епимен изложи подред всичко и изреди имената на заговорниците.
Известно е, че Калистен не е бил споменат като съучастник в заговора, но е слушал с удоволствие как младежите са порицавали и обвинявали царя. Едни твърдят, че когато Хермолай се е оплакал пред него за наложеното му от царя наказание, той им напомнил, че вече са мъже. Не е известно дали им го е казал, за да понасят по-търпеливо наказанията, или за да възбуди самочувствието им.
Смутен от неочаквано възникналата опасност, която беше избягнал, царят надари Еврилох с четиридесет таланта и му даде имуществото на някой си Тиридат. Прости и на брат му, преди още той да се реши да помоли за помилване. Заповяда да се задържат под арест ръководителите на заговора, между които беше и Калистен.
217
Едва след като бяха дoведени в двореца му, той се реши да продължи почивката си. Спа през целия ден и през следващата нощ, изтощен от продължителното безсъние.
На сутринта Александър събра голям съвет, на койтo дойдоха и бащите, и роднините на тези, заради които ги беше повикал. Никой не беше спокоен за себе си, тъй като според обичая на македонците се полагаше смъртно наказание за всички, които имаха кръвно родство с виновните.
Царят заповяда да се въведат съзаклятниците без Калистен. Те без колебание признаха всичко, което бяха замислили. Всички започнаха да ги порицават. Царят ги запита с какво е заслужил замисленото от тях злодеяние. Тъй като всички стояха занемели, Хермолай отговори: „Питаш ни за причините, като че ли не знаеш, че решихме да те убием, защото започна да се държиш с нас не като със свободно родени, а като с роби.”
Пръв от всички се изправи баща му Сополид. Нарече Хермолай отцеубиец и като му затискаше устата, каза, че не трябва да бъде слушан човек, загубил разсъдъка си от престъпни замисли. Царят прекъсна бащата и заповяда на Хермолай да каже какво го е научил учителят им Калистен. Хермолай продължи: „Ползувам се от твоето благоволение и ще кажа в какво сме се научили в нашите нещастия. Каква част от македонците е останала незасегната от твоята жестокост? Наистина колко хора, и то от благороден произход, ти погуби: Атал и Филота, Парменион и Александър от Линцестида, Клит. Когато воюваме срещу варварите, те се сражават, закриват те с щитовете си, получават рани за твоята слава, за твоята победа. На тях ти отвърна с черна неблагодарност. Един опръска трапезата ти с кръвта си, друг умря от мъчителна смърт. Предводителите на твоите войски, поставени на уредите за изтезаване, станаха зрелище за персите, които те бяха победили. Парменион, чрез когото ти навремето уби Атал, бе умъртвен без съд. Изпълнени бяха смъртни наказания от ръцете на принудени за това хора. Изведнъж заповядваш да бъдат убити от други тези, които преди това си използувал като твои помощници.”
Всички около Хермолай настръхнаха. Баща му стискаше оръжието си, за да го убие. Но беше спрян от царя. Той заповяда на Хермолай да продължи да говори и
218
настоя всички търпеливо да изслушат този, който се самообвиняваше. Трудно ги удържа. Хермолай продължи: „Колко великодушно заповядваш на недодяланите в речите младежи да приказват! А Калистен е затворен в ареста, понеже само той единствен може да говори. Защо не бъде доведен и той, па макар да го чуят само тези, които са си признали? Очевидно защото се страхуваш да чуеш откровения глас на невинния и не би издържал погледа му. Аз твърдя, че той е невинен. Тук са тези, които заедно с мене са замисляли това прекрасно дело. Няма никой, който би казал, че Калистен е бил съгласен с нас, макар че той отдавна вече е осъден на смърт от „най-великодушния” и „най-справедлив” цар. Това са следователно наградите за македонците, с чиято кръв ти злоупотребяваш. Тридесет хиляди мулета возят заграбеното за тебе злато, докато войниците ти няма да занесат у дома си нищо освен белезите от раните си. Всичко това все още можеше да се понася, преди да ни предадеш на варварите и като победители да ни изпратиш под робството на нови обичаи.
Възхищават те персийските дрехи и порядки, а си презрял бащините си обичаи. Следователно ние сме пожелали да убием царя на персите, а не на македонците и с право те преследваме като беглец от войната. Ти пожела македонците да ти падат на колене, да те приветствуват като бог. Ти се отвърна от баща си Филип и ако имаше някой бог, по-голям от Юпитер, ти би пренебрегнал и Юпитер. Учудваш ли се, че ние, свободните хора, не можем да понасяме твоето високомерие? Какво да очакваме от тебе ние, на които е съдено да умрем невинни, или, което е по-печално и от смъртта, да живеем в робство? И ако ти би пожелал да се поправиш, би ни бил много задължен. Защото ти от мене най-напред ще узнаеш това, което свободно родените не могат да понасят. И затова недей да обременяваш осиротялата старост на близките ми с мъчителна смърт. Заповядай нас да отведат, та каквото сме искали да постигнем с твоята смърт, да го постигнем със собствената си!” Това каза Хермолай.
Царят заговори: „Колко невярно е това, което говори той, като подражава на учителя си, го потвърждава и моето търпение. Ето, аз не само че го изслушах докрай, но го заставих и вие да го чуете, за да се убедите, че като позволя на този разбойник да говори, той ще прояви цялата си
219
злоба, която го подбужда да ме убие, докато би трябвало да ме почита наравно с баща си. Неотдавна, когато неканен се беше довлякъл с нас на лов, аз по бащин обичай, а и както е възприето от най-старите царе на Македония, заповядах да го обуздаят. Това се изпълни. Възпитаниците го изтърпяват от възпитателите, жените — от мъжете си. Даже на робите си отстъпваме правото да бият младежите на тази възраст. Това е моята жестокост спрямо него, заради която той пожела да ми отмъсти с нечестно убийство. Защото излишно е да припомням, а и вие сами знаете колко съм снизходителен и внимателен към тези, които сами се подчиняват на волята ми. О, Херкулесе, учудвам се, че Хермолай не одобрява смъртното наказание за убийците, след като сам го е заслужил. Защото, като хвали Парменион и Филота, той се старае да оправдае себе си. Що се отнася до Александър от Линцестида, ако и да беше уличен от собствените му писма в предумишлено убийство, аз отложих процеса за три години и го държах окован, докато вие самите не настояхте да измие престъплението със заслужено наказание. Вие си спомняте за Атал — той беше враг на живота ми още преди да стана цар. А Клит! Не трябваше да предизвиква гнева ми! Той говореше нечестни неща по отношение на мене и на вас и все пак аз го понасях по-дълго, отколкото той би ме търпял, ако говорех така. Умереността на царете и вождовете е заложена не само в собствения им характер, но и в характера на тези, които им се подчиняват. Заповедите се смекчават при покорност. Но където покорността отстъпи на най-долни замисли и не прави разлика между висши и низши, налага се на силата да се отговори със сила. Защо да се учудвам, че ме упреква в жестокост този, който се осмели да ме укорява и в алчност. Не желая да подбуждам никого от вас, за да не би с щедростта си да предизвикам омразата ви, ако тя засяга вашето честолюбие. Погледнете войската: който преди нямаше нищо освен оръжието си, сега лежи на сребърно легло; масите са натежали от злато; водят тълпа от роби; не могат да носят плячката, взета от неприятеля.
Персите, които победихме, били поставени от мене на голяма почит! Да, най-характерната моя черта е скромността, понеже наистина не се отнасям горделиво към победените. Но аз дойдох в Азия не за да унищожа народите, нито пък да разделя земята надве, а за да са
220
доволни и тези, които съм победил във войната, и да не съжаляват, че съм ги победил. Ето, наред с вас воюват и проливат кръвта си за вашето господство тези, които биха ни отвръщали с война, ако се отнасяхме с тях горделиво. Не е вечна собствеността, в която забиваме меча си. Вечна е благодарността за благодеянията ни. Ако желаем да имаме Азия, а не само да я преминем, трябва да проявим нашето сннзхождение към народите. Тяхната вярност ще направи властта ни здрава и вечна. Имаме повече, отколкото бихме могли да задържим. На ненаситната алчност е присъщо да желае да пълни безконечно това, което вече прелива. Бил съм въвел и за македонците техните обичаи. Аз виждам, че у много народи има неща, на които можем да подражаваме, без да се срамуваме. Не може по друг начин де се управлява толкова голяма империя. Като налагаме нашето, трябва да се учим и от тях.
Другото, което Хермолай искаше от мене, а именно да се отрека от Юпитер, от чийто оракул съм признат, е достойно за смях. Нима зависи от мене това, което боговете са решили? Нарекъл ме е „мой син”. Близко до ума е, че ме е приел заради делата ми. Дано и индите повярват, че аз съм бог! Защото славата предопределя успеха във войните и често това, което се смята за лъжа, се превръща в истина. Смятате ли, че аз от любов към разкоша съм украсил оръжието ви със злато и сребро? Не! На тези, които не познават нищо по-евтино от този метал, аз искам да покажа, че македонците няма да изостанат от тях и на отношение на златото и среброто. Най-напред ще заслепя очите на тези, които очакват да видят у нас само голота и беднотия. Ще им покажа, че не сме жадни за злато и сребро, а сме тръгнали да покорим целия свят. И тази слава ти, отцеубиецо, пожела да прекъснеш и като погубиш царя, да предадеш македонците на победените народи. Дори ме предупреждаваш да пожаля родителите ви. Не би трябвало вие да знаете какво съм решил по отношение на тях, за да си отидете опечалени, ако, разбира се, у вас има някаква мисъл и грижа за родителите ви. Аз отдавна съм отменил този обичай — да се убиват заедно с престъпниците и невинните близки и родители — и заявявам, че те ще си останат на същата почит, на която са били досега. Известно ми е защо ти желаеш да бъде въведен твоят Калистен. Само за него ти си мъж, защото си разбойник. Искаш и той да изрече пред всички нечестните
221
думи, които отправи към мене. Него — най-достойния учител за ученик като тебе — бих го въвел заедно с тебе, ако беше македонец. Но законът за олинтиеца е друг.”
Разпусна събранието и заповяда провинените да се предадат на войниците от същата кохорта. За да засвидетелствуват своята вярност към царя с жестокостта си, те ги убиха след безмилостно измъчване. Загина изтезаван и Калистен, невинен по отношение на съзаклятието срещу живота на царя. Всички знаеха, че той съвсем не беше съгласен с ласкателите и с порядъка в двореца.
Ничие друго убийство не предизвика у гърците по-голяма ненавист към Александър. Калистен беше много благочестив и красноречив, от него той беше възвърнат към живота, когато след убийството на Клит искаше да умре. Сега Александър не само че го уби, но даже го подложи на измъчване, без да посочи причината. И тази жестокост на царя, макар и по-късно, предизвика разкаяние.
КЪМ ИНДИЯ
За да не подхранва бездействието, което поражда непрекъснати раздори, Александър тръгна към Индия, винаги по-славен по време на война, отколкото след победата.
Почти цяла Индия е разположена на изток. По-малка е на широчина, отколкото на дължина. Тези области, където духа южнякът, са по-високи. Другите са равни и през техните поля протичат много големи реки, които водят началото си от Кавказките планиниаа. Река Инд е по-студена от другите реки. По цвят водата ѝ малко се отличава от морската. Река Ганг — най-голямата от всички реки на Ориента — се спуска на юг и с десния си бряг опира до големи планини. По-надолу скали я отклоняват на изток. И двете реки се вливат в Червено море. Река Инд подронва бреговете и изтръгва големи дървета и пръст. Препречвана от скали, често сменя течението си. Където почвата е по-мека, разлива се и образува острови. В нея се влива река Ацезина [34]. Ганг приема водите на спускащата се от високо река Йоман, която причинява силно вълнение при устието си. Водите ѝ се втичат буйно в река
222
Ганг. Река Диардина [35] е по-малко известна, понеже тече и най-отдалечените земи. В нея живеят не само крокодили, както в река Нил, но и делфини и някои животни, непознати на другите народи. Река Етимант [36], която има много остри завои, се използува от населението за напояване на почвата. Поради това тя достига до морето само чрез тесни ръкави, повечето без име.
Цялата земя се прорязва от още много неизвестни реки, тъй като текат през необитаеми места. Северният вятър предизвиква засуха в областите, които са близо до морето. Възпрепятствуван от билата на планините, той не достига до по-вътрешните области, които са с по-мек климат, благоприятен за узряване на плодовете. Природата в тези области е толкова своеобразна по отношение на климата, че когато едната част на Индия изгаря от слънчев пек, в другата вали сняг и обратно — когато в другите области има студ, тук настъпва непоносима горещина. Не е известна причината, поради която климатът се променя така. Сигурно е, че морето, от което се мие, не се отличава по цвят от останалите. Получило е името си от цар Еритър. Невежите вярват, че заради това се нарича Червено.
Земята отглежда щедро лен. Дрехите на повечето от индите са от лен. На тънка дървесинна кора може да се пише като на пергамент. Има птици, които могат да подражават на човешки глас. Тукашните животни, без докараните отвън, са непознати на останалите народи. В тази земя живее и носорогът, също непознат на другите народи. Силата на слоновете в Индия е по-голяма, отколкото на тези, които живеят в Африка, а и големината им отговаря на силата.
Злато носят тези реки, които влачат водите си бавно. Морето изхвърля на брега скъпоценни камъни и бисерни миди. Откогато индите са започнали да търгуват с другите народи, бисерната мида е предмет за забогатяване. Нищо друго не ги обогатява така, защото цената на изхвърлените от морето миди се определя от желанието да бъдат притежавани.
Характерите на хората и тук, както навсякъде, са обусловени от природните условия. Покриват телата си чак до ходилата с тънко ленено платно, на краката имат сандали, главите си обвързват с ленти, на ушите им висят златни обеци. Даже раменете и бедрата си украся-
223
ват със злато. По това богатите се отличават от бедните. Косите си сресват и не ги режат. Брадата си никога не бръснат, но останалата част на лицето бръснат от хигиенни съображения.
Разкошът на царете, които те наричат „великолепни”, надминава този на останалите народи. Когато царят благоволи да се покаже пред народа, служители носят сребърни кадилници и целият път, по който е пожелал да го носят, се изпълва с благоухание. Той лежи на златна носилка с висящи по нея бисери. Дрехите, в които е облечен, са обшити със злато и пурпур. Войници и телохранители вървят след носилката. Те носят клони, по които има птици, научени с пеенето си да развличат царя даже и по време на сериозните му занимания. В двореца има позлатени колони. Около тях се е увила позлатена лоза, а по нея са поставени направени от сребро птици, от които би се възхитил всеки.
Дворецът е достъпен за гости, след като срешат косата на царя и я украсят. Тогава той дава отговори на пратениците. Тогава раздава правосъдие на народа. След като събуят домашните му сандали, намазват краката му с благоуханни масла. Ловът, неговото най-голямо развлечение, се състои в това да се прицелва в затворени в парка животни, а в това време наложниците му четат молитви и пеят песни. Трудно, с голямо усилие мятат копията, дълги два лакътя, без да постигат желания резултат, тъй като силата на копието е в неговата лекота, а тук то е тежко и неудобно. При кратки пътешествия използуват коня. А когато предстои по-дълъг поход, слонове теглят колесницата. Телата и на тези големи животни също украсяват със злато. След царя идва дългата върволица от наложниците му, носени в златни носилки. Тази свита придружава царя отделно от царицата, но със същия разкош. Жени приготвят ястията. Те поднасят вино, което индите пият в големи количества. Наложниците отнасят в спалнята упоения от виното цар и с песни призовават боговете на нощта.
Ще допусне ли някой, че сред този разкош някой би се интересувал от мъдростта. Но между тях има особен род хора, диви и груби, които те наричат мъдреци. Те се чувствуват щастливи, ако изпреварят определения от съдбата край на живота, и проповядват да бъдат изгаряни живи възрастните и болните. Според тях животът,
224
прекаран в очакване на смъртта, е позорен. Никаква почит не се отдава на хората, които са умрели от старост. Смятат, че се омърсява огънят, ако не ги изгорят живи.
Има хора, които живеят в градовете и се грижат за обществения ред, наблюдават движението на звездите и предсказват бъдещето. Вярват, че само ускорява смъртта си този, който очаква със страх нейното настъпване. Вярват също, че във всичко, което расте, има бог, а най-много в дърветата, нараняването на които се наказва със смърт.
Всеки месец у тях има по петнадесет дена, но годината запазва дължината си. Отбелязват периодите от време по движението на Луната, но не както повечето народи, когато изпълни диска, а когато изгрее с рог, обърнат нагоре. Месеците им са по-кратки, защото дължината им се определя от тази особеност на Луната. Още много и различни неща се разказват. Струва ми се, че е неуместно да разказвам за тях и да отлагам разказа за започнатата история.
И тъй, след като Александър навлезе в земите на Индия, князете на граничните племена побързаха да го посрещнат, готови да изпълняват неговите заповеди. Вярваха, че при тях е дошъл третият син на Юпитер. Казваха, че знаят татко Либер и Херкулес само от славата им, а сега самият бог е дошъл при тях и го виждат със собствените си очи. Царят благосклонно прие предложението им да го следват като съюзници, за да ги използува в похода като водачи.
Отначало никой не излезе насреща му. Затова изпрати Хефестион и Пердика с част от войската да усмиряват непокорните, където ги срещнат. Заповяда също да слязат към река Инд и да построят кораби, с които да прехвърли войската си на другия бряг. Понеже щяха да преминат много реки, така сглобиха корабите, че като ги разглобят, да могат да ги използуват като товарни коли и при нужда отново да ги превръщат в кораби, Александър заповяда на Кратер да последва с фалангата, а той поведе конницата и леко въоръжените войски. След едно кратко сражение прогони в най-близкия град излезлите насреща му индийски войници. Точно тогава дойде и Кратер. И за да внуши още в началото страх у народа, досега неизпитал силата на македонското оръжие, нареди да бъдат разрушени укрепленията на града, който беше обсадил, и да не бъде нощаден никой. Докато обхождаше крепостните
225
стени, Александър беше улучен от стрела. Все пак превзе града. Заради раняването си извърши редица безчинства над цялото население, дори и в домовете. Оттук, след като усмири това непознато племе, пристигна до град Ниса [37].
Нощен студ, по-силен от друг път, се спусна над лагера на македонците, разположен в гората под самите градски стени. Единствено огънят можеше да им помогне. Те насякоха дървета и разпалиха огньове. Огънят обхвана градските гробници, направени от стар кедър. Те пламнаха и разнесоха огъня нашироко. Всичко стана на пепел. Откъм града отначало се чуваше лаят на кучетата, а след това — и човешки вой. Едва тогава жителите на града забелязаха неприятеля, а и македонците разбраха, че са до самия град. Александър изведе войската си и започна обсадата. Макар и да очакваха този решителен момент, все пак жителите на града бяха изненадани, когато засвистяха стрелите на неприятеля. Едни искаха да се предадат, други — да опитат щастието си в сражение. Царят разбра колебанията им и заповяда само да ги обсаждат, но да се въздържат от клане. Накрая, изтощени от дългата обсада, те се предадоха. Казваха, че водят произхода си от татко Либер. И наистина произходът им беше такъв. Градът е разположен в подножието на планина, която жителите наричаха Мерос [38]. Въз основа на това гърците измислили, че татко Либер е бил скрит в бедрото на Юпитер.
Царят, след като се осведоми от местните жители за разположението на планината, изпрати напред разузнавачи и с цялата си войска се изкачи на билото ѝ. То беше обрасло изобилно с трева и лозя. Оттук извираха много и непресъхващи през цялата година потоци. Растяха различни саморасли дървета със сочни плодове.
По тези диви места расте гора от лавър, чемшир и мирта. Не от божествени подбуди, а поради своята разюзданост войниците започнаха да късат листата на брашляна и лозите, да се кичат с тях и да скитат из цялата гора подобно на вакханките. Билата на планините и долините закънтяха от гласовете на толкова хиляди хора, възхваляващи бога закрилник на тази гора. Разюздаността, както обикновено става, завладя всички. Както правеха в мирно време, те налягаха върху тревите и натрупаната шума. Царят не се противопостави на внезапно избухналото веселие. Той им предостави всичко
226
нужно за един пир и остави войската си в продължение на десет дена така — да чествува татко Либер.
Ще отрече ли някой, че дори и изключително голямата слава е по-скоро резултат на съдбата, отколкото заслужена с храброст? Противникът не се осмели даже да приближи към тях, макар че бяха упоени от виното. Уплаши се от глъчката им, защото виеха като бесни. Уплаши се повече, отколкото ако това беше шум от сражение. Същото щастие се усмихна и на македонците, които се завръщаха откъм Океана и пияни се веселяха по неприятелския бряг.
Пристигнаха в страна, наречена Дедала [39]. Жителите бяха напуснали домовете си и бяха избягали в планините. След това преминаха през град Акадира, изгорен и запустял след бягството на населението.
Необходимостта застави Александър да промени плана си. Раздели войската на части, за да може да се сражава на много места. Там, където населението не очакваше неприятеля, направо го смазваха. Птоломей превзе много градове, но Александър завладя най-големите. После отново събра войските си. След като премина река Хоасп [40], остави Кен да обсажда един цветущ град, наречен Беира [41], а той се отправи към град Мезага [42]. Отскоро, след смъртта на царя Асакан [43], начело на града стоеше неговата майка на име Клеофида [44]. Войска от тридесет и осем хиляди пехотинци пазеше града, естествено непристъпен и защитен от укрепления. От изток бе обграден от буйна река, която не позволяваше да се достигне до града. От запад и от юг го обграждаха високи скали, под които имаше издълбани още през най-дълбока древност пещери и пропасти. Там, където те свършваха, населението бе изкопало с голям труд ров. Градът е заобиколен и от крепостна стена, чиято основа е от дялани камъни, а горната ѝ част е изградена от суха зидария. Дълга е тридесет и пет стадия. Връзката между отделните страни на стената е от камъни. Замазани са и с кал. Върху здрави греди са поставили дъски, които покриват стената и я правят недостъпна.
Откъм стената долетя стрела и улучи Александър, който оглеждаше укреплението и се колебаеше какво да предприеме. За да може да придвижи обсадните машини до стените, трябваше да запълни рова. Стрелата беше улучила прасеца на крака му. Измъкна върха ѝ и заповяда да му доведат коня. Качи се на него, без да превърже раната си, и
227
продължи да проучва крепостта. Но раненият крак изтръпна и от студа раната започна да го боли повече. Течеше кръв. Чули го да казва, че макар и да е син на Юпитер, чувствува болките на раненото си тяло. И все пак не се прибра в лагера, преди да огледа всичко и да нареди какво да се прави.
Както беше заповядано, едни започнаха да разрушават къщите извън града и свличаха голямо количество материал за насип, други хвърляха в рова стебла от големи дървета заедно с клоните, както и големи камъни. Ровът постепенно се изравняваше със земята. Започнаха да издигат бойните кули. Войниците ги подготвиха с голям ентусиазъм само за девет дена. Александър излезе, за да огледа всичко, макар че раната още не беше заздравяла. Похвали войниците и заповяда да придвижат обсадните машини. От тях срещу защитниците излетяха облаци от стрели. Подвижните бойни кули изплашиха много защитниците на града, които досега не бяха виждали такова нещо. Смятаха, че толкова тежките бойни кули не могат да се движат по друг начин освен с помощта на боговете. Не вярваха, че смъртни могат да мятат копия и тежки греди, каквито се изхвърляха от бойните машини.
Надеждата за спасяване на града ги напусна. При царя дойдоха пратеници, за да молят за милост. Той им прости. След това дойде и царицата, придружена от свита знатни жени, които изливаха вино от златни патери. Тя се приближи до царя и постави малкия си син на коленете му. Измоли не само милост, но даже запази и предишното си положение — беше призната за царица. Някои вярваха, че това и беше дадено повече заради красотата ѝ, отколкото от съжаление. Както и да е, но сигурно е едно — че роденото от нея по-късно момче от някого е било назовано Александър.
ЗАВЛАДЯВАНЕ НА ЦАРСТВАТА НА ОМФИС И АБИЗАР
Изпратеният с войска към град Хора Полиперконт победи в сражение жителите му, излезли, без да построят боен ред. Той влезе в укреплението и установи македон-
228
ската власт. Много незначителни селища, изоставени от жителите им, минаха под властта на македонците. Цялото им въоръжено население беше заело едно скалисто възвишение, наречено Аорн [45]. Разказваха, че то е било обсаждано напразно от Херкулес [46] и че поради земетресение той е бил принуден да прекъсне обсадата.
Някакъв си старец, който познаваше местността, приближи с двамата си синове до Александър, който в момента не знаеше какво да реши. Старецът обеща да му покаже път към възвишението, ако му се заплати. Александър обеща да му даде осемдесет таланта. Задържа за залог единия от синовете му и го изпрати напред, за да изпълни обещанието си. За командир на леко въоръжените войски постави Мулина, царския писар. Те трябваше да заблудят противника, като достигнат до билото на планината по околен път.
Възвишението не се издигаше нагоре постепенно, а се извисяваше като пирамида. Основата ѝ беше широка, към средата се стесняваше, а най-горната част образуваше остър връх. В подножието и от едната ѝ страна тече река Инд, много дълбока и със стръмни брегове. От другата страна има пропасти, тресавища и стръмни скали. А и откъм третата стена липсваха условия за развръщане на войски. Александър заповяда да изсекат гората, която растеше там, и така да орежат клоните, че да останат само голи дънери. Клоните, обрасли с шума, щяха да им пречат. Сам той пръв повали отсечено дърво. Последва възторжен вик на войската, признак на бодрост. След него никой не изостана в работата, в която той пръв даде пример.
Преди да изтече седмият ден, те бяха запълнили пропастите. Царят заповяда стрелците и агрианите да започнат да се изкачват. Отбра и от своята кохорта тридесет от най-смелите младежи. Даде им за командири Хар и Александър [47], на когото напомни, че носят едно и също име. Понеже опасността беше много голяма, бяха решили царят да не се излага на нея. Но щом прозвуча тръбата, този храбър мъж веднага заповяда на телохранителите си да го последват. И пръв се заизкачва. Не остана македонец, който да не го последва доброволно. Мнозина намериха смъртта си още в началото. Реката под тях ги погълна, както се търкаляха надолу по стръм-
229
нината — печално зрелище за тези, които не бяха рискували.
На другия ден вече знаеха от какво трябва да се страхуват. Състраданието към другарите им се измести от страха и те заоплакваха не загиналите, а себе си. Но бяха стигнали дотам, откъдето не можеха да се върнат осзен като победители, тъй като варварите търкаляха огромни камъни върху тях и ги улучваха. А те се подхлъзваха и надаха презглава назад.
Александър и Хар, които царят беше изпратил напреде тридесетте отбрани младежи, се бяха изкачили на възвишението и бяха влезли в бой. Но тъй като варварите мятаха стрелите отгоре, те по-често получаваха рани, отколкото причиняваха. Александър не забравяше чие име носи и се сражаваше смело и непредпазливо. Отвсякъде го обсипваха стрели. И когато Хар го видя, че е паднал на земята, втурна се към противника, като мислеше само за отмъщение. Мнозина прободе с копието си, други — с меча. Към него се насочиха безброй неприятели. Той падна мъртъв върху тялото на другаря си. Разтревожен от гибелта на най-способните младежи, както и на другите войници, царят даде сигнал за отстъпление. Беше необходимо, за да не се дават жертви, да отстъпват постепенно и в ред, без страх.
Доволни, че са отблъснали неприятеля, варварите се отказаха да го преследват. Но макар да беше решил да преустанови настъплението, тъй като беше загубил надежда да завладее възвишението, Александър все пак даваше вид, че продължава обсадата. Заповяда пътищата да бъдат завардени, бойните кули да бъдат придвижвани напред, а уморените да бъдат сменявани с други. Макар и да познаваха вече неговата упоритост, индите в продължение на два дена и две нощи пируваха. И сякаш демонстрирайки не само своята увереност, но и победа, те биеха с барабани, както е техният обичай. Чак на третата нощ замлъкнаха. Но по цялото възвишение продължаваха да горят факли, запалени от варварите в бягството им през тъмната нощ по стръмните скали.
От предварително изпратения Балакър Александър разбра, че индите напускат в безредие възвишението. Той заповяда всички едновременно да нададат боен вик. Това причини у бягащите ужас. Мнозина, сякаш ги беше настигнал врагът, падаха стремглаво по хлъзгавите камъни
230
и непреходимите пътеки, търкаляха се надолу и повечето със счупени крака и ръце бяха изоставени от здравите. Царят, победител повече на празно пространство, отколкото над хора, все пак даде вид, че победата е голяма, и чрез жертвоприношение одде почитта на божествата. На възвишението поставиха жертвеници на Минерва и Виктория. На водачите по пътя, по който вървяха леко въоръжените войници, макар да бяха направили по-малко, отколкото бяха обещали, даде награда за верността. Защитата на възвишението и областта около нея предостави на Сизокост [48].
Оттук Александърс се отправи за Екболима [49]. След като узна, че проходите са заети от двадесет хиляди въоръжени начело с някой си Ерик [50], възложи на Кен да води тежко въоръжената част от войската през по-достъпни пътища, без да бърза, а той с прашкарите и стрелците излезе напред. Изгони варварите от гората и разчисти пътя за идващата след него войска. Било от недоволство от своя вожд или пък от желание да измолят милост от победителя, индите настигнали бягащия Ерик и го убили. Отрязали главата му и я донесли на Александър заедно с оръжието му. Той им даде възможност да се оттеглят безнаказано, но за назидание не ги награди.
Оттук за шестнадесет дена стигна до река Инд и намери всичко за преминаването ѝ, подготвено от Хефестион така, както му беше заповядал.
В тази област управляваше Омфис [51], който още преди беше склонил собствения си баща да предаде властта на Александър. Сега, след смъртта на бащата, той изпращаше пратеници, които да попитат царя дали му позволява да управлява царството, или да очаква като обикновен гражданини неговото пристигане. Въпреки че получи позволение, не се реши да си присвои даденото му право. Прие благосклонно Хефестион и безплатно отпусна храна за войските. Не отиде при него, тъй като искаше да се срещне лично с царя.
Омфис се отправи към Александър с войска, в която пристъпваха и бойни слонове. Отначало Александър мислеше, че идва не съюзник, а неприятел. Той заповяда пехотинците да вземат оръжието си и конниците да се наредят в полукръг, готови за бой. Индът разбра заблуждението на македонците и заповяда другите да останат. Сам пришпори коня си. Същото направи и Александър,
231
без да е сигурен дала насреща му идва приятел или враг, като разчиташе било на своята храброст, било на думата на Омфис. Срещнаха се като приятели и това личеше по лицата и на двамата. Обаче без преводач те не можеха да започнат разговор. Извикаха преводач. Варваринът каза, че той идва на срещата с войската си, за да му предаде царството си, и че предоставя живота си и царството си на този, за когото знае, че воюва само за слава и не се страхува от нищо друго повече, отколкото от вероломство.
Зарадван от скромността на варварина, царят му подаде десницата си, залог за вярност, и му възвърна властта.
Слоновете, които Омфис предаде на Александър, бяха петдесет и шест. Предаде и много добитък, и то изключително едър, и бикове около три хиляди, високо ценени в тази страна и любими на царете. Александър го запита какво има повече в Индия — земеделци или войници. Омфис отговори, че той воюва с двама царе и има нужда повече от войници. Двамата царе били Абизар [52] и Пор [53], но силата на Пор била по-голяма. И двамата управлявали области отвъд река Хидасп [54] и били решили да опитат щастието си във война, който и да им я обяви.
С разрешение на Александър Омфис прие и отличията на царската власт и според обичая на неговия народ — името на баща си. Народът го нарече Таксил — това име се даваше на всички, които се възкачват на престола.
Александър беше гост на Омфис три дена. На четвъртия Омфис му каза колко храна беше дал за войската на Хефестион и изпрати златни венци на царя и на всичките му приближени. Изпрати в дар още осемдесет таланта сребро. Александър беше изключително зарадван от неговата щедрост, но му върна обратно всичко. Прати му хиляда таланта от плячката, която караше, много съдове и покъщнина от злато и сребро, много персийски дрехи, тридесет коня от своите с хамута, който им надяваха, когато сам царят яздеше.
Тази щедрост привърза варварина, но засегна приятелите на царя. Мелеагър [55], пил малко повече от изобилното вино по време на угощението, подметна на Александър, че едва в Индия царят им е намерил човек, който струва хиляда таланта. Незабравил още колко тежко
232
беше понесъл убийството на Клит поради безразсъдството и дързостта на езика му, Александър въздържа гнева си ѝ му каза, че завистливите хора сами си навличат неприятности.
ПОР
Пратеници на Абизар посетиха царя и както им беше поръчано, му предадоха властта. След взаимните уверения във вярност те се върнаха при своя цар.
Александър смяташе, че уплашен от голямата му слава, и Пор може да склони да се предаде. Изпрати при него Клеохар [56] да му извести, че Пор е длъжен да му плати данък и да посрещне царя на границата на царството си. А Пор му отговори, че само едно от тези изисквания ще бъде изпълнено: той ще посрещне навлизащия в страната му цар, но ще направи това с оръжие в ръка.
Александър беше решил вече да преминава река Хидасп, когато му доведоха в окови Барзент [57], който беше подбудил към бунт арахозите. Караха пленени и тридесет бойни слона, навременна помощ във войната срещу индите. Силата на индите беше в тези животни. На тях те възлагаха повече надежда, отколкото на войската. Доведен беше в окови и Дамаракс [58], цар на една малка област в Индия, който се беше присъединил към Барзент. И тъй, с беглеца принц под стража, след като изпрати слоновете на Таксил, Александър пристигна при река Хидасп. На отсрещния ѝ бряг се беше разположил Пор с намерение да попречи на неприятеля да премине реката. Разполагаше със осемдесет и пет изключително големи бойни слона. Освен тях имаше триста колесници и около тридесет хиляди пехота, в която влизаха стрелци с такива тежки стрели, че им беше трудно да се прицелват. Пор се намираше върху боен слон, по-висок от останалите. Оръжието му, украсено със злато и сребро, правеше по-величествена и без това едрата фигура на царя. Духът му съответствуваше на физическата сила. Беше умен, доколкото могат да бъдат умни диваците.
Не само видът на противника, но и големината на реката, която трябваше да преминат, плашеше македон-
233
ците — четири стадия широка, разлята в дълбоко корито. Тъй като никъде не се виждаше брод, тя им приличаше ма море. Течението ѝ не беше бавно, както при широко разлелите се реки. Тя течеше бързо и пенливо, сякаш между тесни брегове. Войниците настъпваха бавно. Откриваха и подводни скали. Но по-страшен беше видът на хората и конете, изпълнили отсрещния бряг. Там стояха и чудовищно големите слонове. Нарочно раздразвани, те заглушаваха всичко със страшния си рев. Отсам — реката, а оттатък противникът внасяше смут в душите им. Закалени вече в трудностите, все пак изпитваха страх, защото виждаха, че саловете са нестабилни и не можеха дори да ги насочат към отсрещния бряг. Не вярваха, че лесно ще могат да го приближат.
Имаше сред реката тук-там островчета, към които плуващите инди и македонци достигаха с вдигнато над главите си оръжие. Там ставаха леки схватки, от изхода на които двамата царе предугаждаха изхода на бъдещото сражение. Между македонските войници се отличаваха с безразсъдната си смелост Хегезимах [59] и Никанор [60], знатни младежи, разчитащи на постоянното си щастие и готови да презрат всяка опасност. Начело с тях най-смелите от младежите, въоръжени само с копия, доплуваха до острова, зает от много инди. Не толкова с оръжието, колкото с храбростта си те избиха много от индите. И можеха да се оттеглят със слава, ако щастливото безразсъдство имаше мярка. Докато гордо и презрително те очакваха и тези, които идваха насреща им, бяха заобиколени от укрилите се наоколо инди и бяха обсипани със стрели. Които можеха да избягат, потънаха или в дълбоката река, или във водовъртежите.
Този бой разколеба голямата увереност на Пор, който наблюдаваше от брега всичко. Безсилен отначало да предприеме каквото и да е, Александър изготви план, с който да измами противника.
В реката имаше остров, по-голям от останалите, горист и подходящ за засада. На него недалеч от брега имаше изкоп, който можеше да побере не само пехотинците, но и конници. За да отклони вниманието на неприятеля от тази удобна позиция, царят заповяда Птоломей с всичките конници да обикаля встрани от острова, непрекъснато да крещи и да заплашва индите, сякаш се готви да премине реката. Птоломей в продъл-
234
жеиие на много дни вършеше това. Накрая Пор насочи вниманието си към тази страна, към която го примамваха, така че островът остана без наблюдение от страна на индите. Александър заповяда да поставят на отсрещната страна на брега шатрата му, а гвардейската кохорта да стои пред нея и да показва пред очите на противника нарочно целия блясък на царското величие. Даже облече в царската дреха Атал, равен на него по възраст и много подобен по физиономия и телосложение. Отдалеч изглеждаше, че е самият цар, който седи на брега и не мисли да преминава реката.
Внезапна буря забави изпълнението на плана му, но скоро и тя му помогна, а след това и съдбата го поведе към успешен край.
Александър се готвеше да премине реката с останалите войски откъм тази страна на острова, за която вече казахме. Противникът беше насочил вниманието си натам, където беше Птоломей. Царят беше заел по-ниския бряг, докато излезе буря с дъжд, непоносим даже под покрив. Измокрени до кости, войниците започнаха да напускат саловете и лодките и да скачат на брега. Скачаха безразборно, но шумът им не можеше да се скрие от противника. След това изведнъж дъждът престана, но надвиснаха толкова гъсти облаци, че закриха светлината и дори стоящите един до друг не можеха да се разпознаят помежду си. Закрила цялото небе, тъмнината би уплашила всекиго, още повече сред тази непозната река. А може би и противникът щеше да се задържи на брега, към който те бяха тръгнали като слепи и изложени на изненади. Но Александър, който търсеше слава в опасностите, сметна, че неизвестното, което плашеше другите, е за него удобен случай. Той даде сигнал всички мълчаливо да се качат на саловете и заповяда да подкарат първо този, в който беше той. Брегът, към който се отправи, беше безлюден, тъй като Пор все още наблюдаваше Птоломей. Един от саловете, който течението удари в скалата, се беше залостил здраво, но другите излязоха на брега. Войниците получиха заповед да вземат оръжието и да се наредят в бойни редици.
Александър вече водеше войската си, разделена на две фаланги, когато известиха на Пор, че брегът е завладян от македонците и че индите са в критично положение. Сега се прояви слабостта на човешкия разум. Пор помисли, че военният му съюзник Абизар, комуто беше
235
готов да прости, идва, защото така се бяха уговорили. Скоро просветна и пролича бойният строй на неприятеля. Пор изправи срещу него сто квадриги и четири хиляди конници. Вожд на войските, които изпрати напред, беше неговият брат Спитацен. Колесниците бяха най-голямата сила. Всяка от тях возеше по шестима мъже — двама щитоносци, двама стрелци и разположените от двете страни кочияши, също въоръжени. Те отпускаха юздите, когато се сражаваха отблизо, и хвърляха копията върху неприятеля. Обаче през този ден беше невъзможно да се използуват колесниците. Защото, както казахме, поройният дъжд беше направил земята хлъзгава и негодна за яздене. Тежките и трудно подвижни колесници засядаха в тинята и дупките. Александър с бързите и леко въоръжени войници се носеше напред. Скитите и дахите първи от всички връхлетяха върху индите. След това той изпрати Пердика с конница към десния фланг на противника. Когато сражението се разгоря по целия фронт, кочияшите, сметнали, че това ще бъде последна помощ за техните, започнаха да нахлуват през средата на македонския боен ред с отпуснати поводи. Променливо беше злото и за едните, и за другите. Още при първото нападение македонските конници бяха стъпкани, а навлезлите в гъсталаците и непроходимите пътеки колесници причиняваха смъртта на кочияшите. Някъде уплашените коне обръщаха колесниците не само в ямите и пропастите, но и в самата река. Само малцина, измъкнали се изпод стрелите на неприятеля, достигнаха до Пор, който продължаваше упорито да се бие.
Пор, като видя, че по цялото бойно поле се носят колесници без кочияши, разпредели бойните слонове между най-близките си помощници. След тях постави пехотата, стрелците и барабанчиците. У индите барабанът заменя сигнала на тръбата. Те отдавна са свикнали с този сигнал. Пред пехотата носеха статуята на Херкулес. Това въодушевяваше най-силно войниците и се смяташе за военно престъпление, ако не го следват. Даже наказваха със смърт тези, които не го връщаха след боя. Страхът, който някога бяха изпитали пред този вражески бог, се беше превърнал вече в суеверие и страхопочитание.
За кратко време не само видът на големите животни, но и външният вид на Пор възпря македонците. Животните, които се движеха между войниците, изглеждаха като кули, а
236
Пор надвишаваше ръста на обикновен човек. Изглежда, че слонът, на който той се намираше, допринасяше ръстът му да се издига над останалите толкова, колкото неговият слон се издигаше над останалите животни. Александър огледа царя и войската на индите и каза: „Най-после виждам опасност, достойна за храбростта ми. Едновременно ще се бия и с диви зверове, и с отлични мъже.” На Кен каза: „Когато аз, придружаван от Птоломей, Пердика и Хефестион, нападна откъм левия фланг неприятеля и видиш, че съм в разгара на битката, ти се приближи към десния и там създай суматоха. Ти, Антигене [61], и ти, Леонате [62], и ти, Тавроне [63], ще нападнете по фронта и ще се вклините в центъра, за да ги изтласкате оттам. Нашите дълги копия могат да бъдат използувани и срещу конниците. Хвърляйте ги върху тези, които са на слоновете, а самите животни колете. Защитата със слоновете е двояка, защото обръщат озлоблението си към своите. Те нападат врага по заповед, а вредят на своите хора в страха си.” Каза това и пръв подкара коня си. Както беше решено, беше навлязъл вече в редовете на противника, когато Кен се понесе с огромна сила откъм левия фланг. Фалангата проби центъра на индите още с първото нападение.
Пор заповяда да подгонят слоновете, накъдето видят, че настъпва македонската конница. Но бавното, трудноподвижно животно не можеше да се сравнява по бързина с конете. Варварите не можеха да използуват даже и стрелите, защото не можеха да ги закрепват удобно и леко, ако преди това не подпрат лъка на земята. Така че неприятелят ги изпреварваше с ударите си, докато те се мъчеха да се закрепят на хлъзгавата почва. Започнаха да пренебрегват каквато и да е заповед на царя, както обикновено става, когато вместо пълководеца започне да командува страхът. Появиха се толкова военачалници, колкото бяха отрядите. Един заповядваше бойният строй да се сгъсти, друг — да се разреди. Някой нареждаше да се спрат на едно място, друг — да се заобиколи неприятелят откъм тила. Не се постигна никакво съгласие. Пор с малцината, у които чувството на чест беше по-голямо от страха, продължи да събира разпръснатите и да върви срещу неприятеля. Заповяда да подкарат и слоновете пред войските.
Слоновете причиняваха голям ужас и необикновеното
237
им съскане объркваше не само конете — животно толкова чувствително към всичко, — но и хората, и бойните реднци на македонската войска. Само допреди малко македонците се чувствуваха победители, а сега започнаха да се оглеждат накъде биха могли да побягнат. Александър изпрати срещу огромните животни агрианите и леко въоръжените траки — войници, по-добри в престрелките, отколкото в ръкопашния бой. Те започваха да обсипват със стрели и слоновете, и техните водачи. Фалангата също настъпваше към уплашения враг. Някои от войниците нараняваха слоновете, но биваха стъпквани от тях. Стъпканите послужиха като предупреждение за другите да действуват по-предпазливо. Особено страшна беше гледката, когато слоновете, сграбчвайки с хоботите си войниците, ги издигаха над себе си и ги предаваха на водачите си. Сражението се развиваше в полза ту на македонците, ту на индите. Най-после започнаха със секири, защото беше приготвено и такъв вид оръжие, да секат краката на животните. Копиди се наричаха леко извитите мечове, подобни на сърпове. С тях отсичаха хоботите на слоновете. Не само страхът от смъртта, но и страхът преди смъртта заставяше хората да опитват всички средства. Изтощени от раните, слоновете побягнаха и поваляха своите. Накрая и водачите им, изненадали на земята, биваха смазвани от тях.
По-голямата част от индите напуснаха бойния строй, изплашени от слоновете, които не можеха да обуздаят. Изоставен, Пор започна да хвърля от слона си стрели върху обкръжилите го врагове. Макар и отдалеч да нараняваше мнозина, сам беше прицелна точка на удари от всички страни. Беше получил вече девет рани — по гърба и по гърдите си — и беше загубил много кръв, но продължаваше да изпраща стрелите, по-скоро изпускани от безсилните му вече ръце, отколкото отпращани. Неговият слон вече се беше вбесил, но все още без рана, се движеше пред бойните редици, докато водачът му съзря, че царят, облян в кръв, е отпуснал оръжието и е почти в безсъзнание. Тогава подкара животното в бягство, преследван от Александър. Но и неговият кон, получил много рани, останал без сила, се отпусна на земята. Докато смени коня си, Александър изостана.
Братът на Таксил, цар на индите, изпратен от Александър, започна да предлага на Пор да не се съпротивлява
238
повече, а да се предаде на победителя. Макар и с изчерпани сили и загубил много кръв, Пор дочу познатия глас и каза: „Познавам брата на Таксил, предател на своето царство.” И отпрати последната си стрела в него. Тя се заби в средата на гърдите му и излезе откъм гърба. След като даде това последно доказателство за своята храброст, Пор започна да бяга по-бързо. Слонът му, с много рани от стрелите, започна да отпада. Пор се спря и се хвърли срещу преследващата го неприятелска пехота. Александър го стигна. Вече му беше позната упоритостта на Пор и затова го подкани да продължат боя. Едва когато и пехотата, и Пор бяха обсипани със стрели, той, изтощен, започна да се свлича от слона. Индът, водач на слона, сметна, че той слиза, и както обикновено, заповяда на слона да коленичи. Щом това стана, всички останали слонове — защото така бяха научени — коленичиха. Това предаде на победителите и Пор, и войската му.
Александър заповяда да съблекат Пор, като смяташе, че е мъртъв. Спуснаха се към него, но слонът започна да защищава господаря си и да напада тези, които се мъчеха да му свалят доспехите. Опитваше се да постави тялото му на гърба си. Чак когато засипаха слона със стрели и го убиха, положиха Пор в колесница.
Александър видя, че Пор отваря очи. Трогнат и не с омраза, а със съжаление му заговори: „Какво безразсъдство, нещастнико, те накара да опитваш щастието си в бой с мене, след като знаеш бойната ми слава? След като и моето снизхождение към предалия се Таксил е толкова добър пример за тебе?” А онзи отговори: „Понеже ме питаш, ще ти отговоря с тази откровеност, която и ти прояви с въпроса си. Смятах, че никой не е по-силен от мене. Защото познавах собствените си сили, без да съм ги премерил с твоите. Но сражението показа, че във войната ти си по-силен. Не съм щастлив да бъда равен, но съм доволен, че съм втори след тебе.” Отново запитан как според него трябва да постъпи победителят, той каза: „Както ти подсказва този ден, в който ти изпита колко мимолетно е щастието.”
Със своето откровение Пор постигна повече, отколкото ако беше молил. Неговият дух, неустрашим и величествен, беше оценен от Александър не само като достоен за състрадание, но и за почести. Александър се погрижи за ранения не по-зле, отколкото ако този се
239
беше сражавал за него. Възстанови здравето му въпреки всеобщото очакване. Пор беше приет от Александър между приятелите му. Беше му предоставена по-голяма власт, отколкото имаше преди.
Хората се възхищаваха от твърдия и постоянен характер на Александър не по-малко от бойната му слава и чест. Защото и тук постъпи по-честно към враговете, отколкото към сънародниците си. Беше се убедил, че неговото величие може по-скоро да се подрони от негови хора и че ще стане толкова по-прочут, колкото по-прочути врагове е победил.