Книга девета
В НЕДРАТА НА ИНДИЯ
Александър беше много радостен от тази голяма победа, защото разбираше, че сега пред него са открити земите на Ориента [1]. Той принесе жертва на Слънцето. За да посрещнат войниците му останалите изпитания на войната с по-бодър дух, похвали ги пред общо събрание. Обясни им, че колкото сили е имало още у индите, те са унищожени в последния бой; че пред тях вече има само плячка и големите богатства на страната, към която са тръгнали. Казваше им, че пред тази плячка заграбеното от Персия е малко и не така ценно; че ще препълнят не само домовете си, но Македония и Гърция със скъпоценни камъни, бисери, злато, сребро и слонова кост.
Жадни за плячка и слава, войниците обещаха и занапред да вървят с него, тъй като никога не ги беше лъгал. След като ги разпусна обнадеждени, заповяда да построят кораби. Искаше, след като толкова бързо беше прекосил цяла Азия, да види и морето, където е краят на света.
В най-близките планини имаше много дървен материал за построяване на кораби. Като започнаха да го секат, те се натъкнаха на огромни змии. Имаше и носорози — животни, редки по другите места. Това име всъщност е дадено на животното от гърците. Като, не знаеха техния език, индите му бяха дали друго име на своя език. Царят основа два града [2] на двата бряга на преминатата река, награди пълководците си с венци и даде по хиляда златици на всекиго. Отдаде почит на едни, понеже му бяха близки приятели, на други — според заслугите.
Още преди сражението с Пор Абизар беше изпратил пратеници при Александър. Сега изпрати други, с обещание, че ще изпълнява всичко, каквото му заповяда.
241
Помоли да не го превръща в пленник, тъй като нито може да живее, лишен от царската власт, нито пък да управлява като пленник. Александър заповяда да му отговорят, че ако той не може да дойде, той сам ще отиде при него.
И тъй, след като премина тази бърза река, Александър навлезе във вътрешността на Индия. Почти цялото пространство е заето от гори с дълбоки сенки поради изключителната дебелина на дърветета. Клоните на повечето от тях, превити ниско към земята, се издигаха отново като стебла и съвсем загубваха формата си. Приличаха на отделни дръвчета със собствени корени. Температурата на въздуха е здравословна, тъй като сенките намаляват слънчевия пек, а водата изобилствува навсякъде. Но и тук имаше змии, и то с люспи, които отразяваха като злато блясъка на слънцето. Нищо друго не е по-опасно от отровата им, защото ухапаният умира веднага, преди да му помогнат. Оттук през безлюдни места достигнаха до река Хираота [3]. Непосредствено до нея имаше сенчеста гора с големи дървета. В нея видяха пауни, които дотогава не бяха срещали. Александър обсади близкото селище, взе заложници и определи данък на населението.
Достигна до голям град [4], защитен не само от крепостни стени, но и от блато. Варварите, решили да се сражават, бяха навързали колите си една за друга. Едни бяха въоръжени с копия, друга — със секири. Със скокове преминаваха от кола в кола, когато искаха да се притекат на помощ на изпадналите в затруднение. Необикновеният начин на водене на война отначало изплаши македонците, тъй като получаваха рани от копия, хвърляни отдалеч. След това заобиколиха колите им и започнаха да ги избиват. Александър заповяда да разсичат връзките между колите, за да може по-лесно да ги сразят. След като загубиха осем хиляди души, варварите се прибраха в града. На следващия ден македонците поставиха щурмови стълби на крепостната стена и я завладяха. Малцина успяха да избягат. Тези, които бяха узнали за падането на града, преплуваха блатото и предизвикаха голям страх сред съседните селища, като разказваха, че непобедима войска от богове идва към тях.
Александър изпрати Пердика да опустошава с част от войската тази област. Предаде друга част от войските си на Евмен [5], за да принуди и той варварите да се предадат, а сам
242
поведе останалите към укрепения град, в който бяха избягали жители и от други селища. Макар и да се беше подготвило за война, населението изпрати хора при Александър, за да молят за милост. В настъпилата суматоха хората се бяха разделили надве: едните смятаха, че нищо друго не би ги спасило, освен да се предадат, а другите — че няма на какво повече да се надяват. Преди да се споразумеят, тези, които бяха за предаване, отвориха вратите и пуснаха неприятеля. Александър имаше право да се разгневи на инициаторите на съпротивата, но прости на всички. Взе заложници. След това се отправи към най-близкия град.
Водеха заложниците пред войската. Хората, накачили се по крепостните стени, разбраха, че са от същото племе, и ги заговориха. И останалите градове, усмирени по този начин, той прие за съюзници. И те, като виждаха снизхождението, а същевременно и силата на царя, се убеждаваха едни други да се предават.
Пристигнаха в земите на цар Сопит. Племето, което ги населяваше, се отличаваше с мъдростта си и имаше добри нрави. Новородените деца тук не се отглеждаха от родителите им, но от хора, на които се възлагаше възпитанието им. Ако у някое дете се забележи някакъв физически недъг, те заповядват да се убие. Женят се не по род и знатност, но по телесната красота, понеже смятат, че тя ще бъде наследена от децата.
Начело на селището, където Александър водеше войската си, стоеше цар Сопит. Вратите бяха затворени, нямаше въоръжени хора нито по кулите, нито по стените на крепостта. Македонците не знаеха дали жителите са изоставили града, или са се укрили. Внезапно вратата се отвори и насреща им излезе заедно с двамата си вече възмъжали синове царят на мидите, който се отличаваше от останалите с изключителната си красота. Дрехата му беше украсена със злато и пурпур. Тя покриваше и коленете. Даже на златните сандали беше поставил перли. Раменете и лактите му бяха украсени с големи бисери. Блестящи обеци висяха на ушите му. Зелени скъпоценни камъни украсяваха жезъла. Сопит предаде на Александър жезъла си и го помоли да го приеме като залог за щастие, като каза, че той предава заедно със себе си и децата, и племето си.
Забележителни в тази област са ловджийските кучета.
243
Казват, че не лаели, когато откриели звяра, и че най-враждебни са към лъвовете. За да покаже силата им на Александър, Сопит заповяда да вкарат в оградата голям лъв и да насъскат срещу него четири кучета. Те бързо заловиха звяра. Един от слугите, който се занимаваше с това, започна да дърпа крака на едното куче, което заедно с другите беше захапало бедрото на лъва. Понеже не го изпускаше, той започна да го сече с меча си. И след като не можа да надвие упоритостта на кучето, продължи да го сече от другата страна. После започна отвсякъде да удря с оръжието си кучето, което, даже умирайки, забиваше още по-дълбоко зъбите си в тялото на звяра. Тази толкова голяма страст към ловуване у тези животни се е запечатала в паметта на хората.
Може би преувеличавам, но не бих твърдял нещо, в което се съмнявам, нито пък бих подценил това, в което съм се уверил.
След като остави Сопит да управлява царството си, Александър продължи към река Хипазид [6], за да се свърже с Хефестион, който беше покорил областта на отсрещната страна на реката. Цар на най-близкото племе беше Фегей [7]. Той заповяда на народа да си обработва земята, а самият посрещна Александър с дарове и не му отказа нищо, което му поиска. При него царят остана два дена. Беше решил на третия ден да премине реката, което беше трудно не само поради широчината ѝ, но и поради подводните скали. Той разпита Фегей за това, което го интересуваше, и разбра, че пътят отвъд реката ще може да се измине за дванадесет дена през пусти и усамотени места, а след това се стига до река Ганг, най-голямата река на Индия; че отвъдния ѝ бряг го населявят племената гангариди [8] и прази [9] и че техният цар Аграм [10] е заел пътищата с двадесет хиляди конници и двеста хиляди пехотинци. Казваше, че към това е прибавил още две хиляди квадриги и три хиляди бойни слона.
Всичко това се видя на Александър невероятно. Той запита Пор, който беше с него, дали е истина това, което говорят. Пор потвърди, че за силата на племето и на царството не са го излъгали, но каза, че този, който управлява, не само че не е знатен, но е и от долен произход. Пор му разказа, че бащата на Аграм някога едва е изкарвал прехраната си като бръснар в двореца. Поради хубостта му не е бил безразличен на царицата. Тя го
244
направила приближен на царя, той го убил и заграбил престола, а тя го взела за опекун на децата си. Но и те били убити, а после им се родил този ненавистен за народа човек, известен повече със съдбата на баща си, отколкото с авторитета си.
Думите на Пор предизвикаха загриженост у царя. Александър презираше неприятеля и зверовете, но се опасяваше, че местността и реката са мъчно проходими. Виждаше му се трудно да преследва хора, прогонени на края на света, и да ги изгони и оттам. Но жаждата за слава и страстта му към почести не му позволяваха да види, че замисли нещо неосъществимо. Понякога се съмняваше дали македонците, преминали през толкова много земи, вече остарели, ще го последват при преминаването на реката и в толкова много несгоди. Претоварени с плячка, не ще ли предпочетат да се наслаждават на придобитото, отколкото да се преуморяват в търсенето на нови придобивки. Не е еднакъв духът у него и у войниците му. Той, стремящ се да завладее цялата земя, е още в началото на своите подвизи, а войниците, изтощени от тежкия войнишки живот, очакват да настъпи край на опасностите. Страстта надви над разума и като свика войската си на събрание, започна така: „Зная, войници, че много неща, които могат да ви изплашат, са нарочно измислени от жителите на Индия. Но за вас пустословието на лъжците не е нещо ново. Персите ни представяха толкова страшни проходите на Киликия, полята на Месопотамия, реките Тигър и Ефрат, едната от които преминахме по брод, а другата — по мост. Никога мълвата не е представяла нищо вярно. Докато тя разпространи всичко, става по-голямо от истината. Та дори и нашата слава, макар и заслужена, все пак надхвърля действително извършените дела. Доскоро кой вярваше, че не ще отстъпим пред бойните слонове, наредени пред нас като стена? Кой мислеше, че ще минем река Хидасп, кой допускаше, че ще преодолеем останалите преувеличени опасности? Вярвате ли, че слоновете могат да бъдат повече, отколкото някога биковете? Това рядко животно, колкото трудно се улавя, още по-трудно се опитомява. Преувеличени са и техният брой, и числеността на пехотата и на конницата. А реката, като се разлива нашироко, става по-спокойна. Обуздана в тясно корито, тя влачи по-буйно водите си, но с разширяването на руслото ѝ течението ѝ
245
става по-бавно. Главната опасност е на брега, където неприятелят очаква приближаващите се кораби. Същата опасност очаква и нас, и тези, които ще вървят по суша. . .
Да предположим, че слуховете са верни. Нима ще ни уплашат големината на зверовете или броят на неприятелите? Що се отнася до бойните слонове, имаме вече опит — те ще връхлетят по-силно върху своите хора, отколкото върху нас. Тези грамадни животни се осакатяват със секири и сърповидни мечове. От значение ли е дали са толкова, колкото имаше Пор, или са три хиляди, когато, след като бъдат осакатени един или два, останалите се обръщат в бягство? Дори и да са хиляди, те се трупат и притискат един друг. Събрани на едно място толкова хиляди, нито има къде да застанат, нито накъде да побягнат поради тяхната тромавост. И да имах тези животни, не бих ги използувал в бой, след като зная, че повече са опасни за своите, отколкото за неприятеля.
Защо ви плаши числеността на конницата и пехотата? Защото сте свикнали да се сражавате с малко хора и сега за първи път ще се сражавате с една безредна тълпа. Свидетели за непобедимата сила на македонците са реката Граник и залетите с кръвта на персите Киликия и Арбела, които са осеяни с костите на сразените от вас. Късно започнахте да пресмятате числеността на неприятелите — сега, след като с победите си превърнахте Азия в пустиня. За нашата малочисленост трябваше да мислите тогава, когато преминавахме Хелеспонт. Сега ни следват скитите, бактрианите ни подпомагат, дахите и зогдианите се бият наред с нас. Но аз все пак не се доверявам на тази сбирщина. Разчитам на вашите ръце, на вашата храброст в делата, които искам да извърша. Тях имам като поръчители и гаранти. Докато съм сред вас в строя, аз не ще броя нито моята, нито войската на противника. Бъдете смели и ми се доверете! Ние не сме на прага на нашите подвизи, а накрая. Ще достигнем скоро до Изгрева на слънцето и до Океана. Ако не ни попречи завистта, ще се върнем в отечеството си оттук като победители, след като сме достигнали до края на земята. Не постъпвайте така, както правят ленивите земеделци — поради леност да изпуснете от ръцете си узрелите плодове. Облагите са по-големи от опасностите. Богата и мирна е тази земя, тъй че не ви водя толкова към слава, колкото към плячка. Вие сте
246
достойни да отнесете в отечеството си тези богатства, които морето изхвърля на бреговете си, и не пропускайте нищо поради страх. В името на вашата слава, в името на моите заслуги към вас и вашите към мене моля и настоявам: не изоставяйте устремилия се към края на човешкото ваш приятел и боен другар — не казвам цар. За всичко друго съм ви заповядвал. Но единствено за това ще ви бъда задължен и ви моля аз, които никога не съм вършил нещо самоволно, а съм се хвърлял в опасностите, често прикривайки бойния ви ред с гърдите си. Не пречупвайте клончето на победата в ръцете ми! С тази победа аз ще се изравня с Херкулес и татко Либер при благосклонността на съдбата! Отговорете на молбите ми и нарушете най-после упоритото мълчание. Защо не се чуват одобрителни възгласи, признак на вашата бодрост? Къде са обичайните за моите македонци открити лица? Не мога да ви позная, войници, а изглежда и вие не ме познавате. Отдавна вече говоря на глухи, опитвам се да подбудя смутени и колебливи души!”
Войниците продължаваха да мълчат с наведени към земята очи, а той продължи: „Не зная аз, безразсъдният, какво съм ви казал, та не желаете дори да ме погледнете! Струва ми се, че съм изоставен. Никой не отговаря, но и никой не възразява. На кого говоря или какво искам? Да защитя вашата слава и величие. Къде са онези, които неотдавна се надпреварваха по смелост в сражението, които се спускаха да поемат тялото на ранения цар? Изоставен съм от вас, излъган, подхвърлен на неприятеля! Не! Дори и сам, аз ще продължа! Оставете ме на дивите зверове и на онези племена, от чието име само настръхвате! Изоставен от вас, аз ще намеря кой да ме последва. С мене ще бъдат скитите и бактрианите, доскоро неприятели, а сега наши войници. По-добре да умра, отколкото като пълководец да ви моля! Вървете си! Вървете тържествуващи, след като сте изоставили царя си! Аз тук ще намеря място или за победата, в която не вярвате, или за честна смърт!”
И сега не можа да изтръгне нито дума от които и да е войник. Всички очакваха пълноводците да изяснят на царя, че са изтощени от раните и непосилната военна служба, че те не бягат от задълженията си, но не могат да издържат. Затова, уплашени, бяха забили погледи в земята.
247
Най-напред се зачу шушукаме, а след това — въздишки. Постепенно започнаха да изразяват болката си по-свободно. Потекоха сълзи. След като гневът премина в съчувствие, и царят не можа да задържи сълзите си. Накрая, след като всички се разплакаха, Кен придоби смелост и даде знак, че иска да говори. Приближи до трибуната. Щом го видяха, че сваля шлема от главата си — защото само така се позволяваше да се говори на царя, — войниците започнаха да го насърчават да се изкаже от тяхно име. Той заговори: „Нека боговете прогонят от нас нечестните мисли! Всъщност такива мисли у нас няма. Духът у твоите войници е същият, какъвто е бил винаги — те са готови да вървят, накъдето заповядаш, да се сражават, да се прославят, проливайки кръвта си, да възвеличават името ти за поколенията. Ако настояваш, дори с похабено оръжие, оголели и отпаднали, ще те следваме и дори ще те изпреварим. Но ако ти искаш да чуеш истината от своите войници, то, моля те, изслушай внимателно тези, които винаги са изпълнявали твоите заповеди и са готови да те следват, накъдето ги поведеш.
Ти победи, царю, с величието на подвизите си не само неприятелите, но и войниците си. И което като смъртни сме могли да изпълним, извършвали сме го. На нас, които пребродихме земи и морета, всичко ни е по-добре познато, отколкото на самите им жители. Вече сме почти на края на света. Ти се готвиш да преминеш другата страна на света и да опознаеш Индия, непозната дори на индите. Ти искаш да изкараш от тайните им скривалища тези, които живеят между диви зверове и змии, за да блеснеш със славата си повече, отколкото самото слънце. Намеренията ти са достойни за твоя дух, но са крайно тежки за нашия. Защото твоята храброст винаги ще расте, а нашата е вече към своя край. Погледни изтощените ни тела с толкова много зараснали рани, понесли толкова много удари! Оръжието ни вече е изхабено, а друго нямаме. Облекли персийски дрехи, понеже не можем да си доставим наши, македонски, ние се изродихме към чуждите нрави. Колцина от нас имат кожена ризница? Кой има кон? Заповядай да се провери колко роби вървят след когото и да е от нас и на кого какво е останало от плячката! Победители сме на всички, а от всичко сме лишени. Не сме потънали в разкош, но във войната загубихме и това, което ни е необходимо и за самата
248
война. И тази прекрасна войска ти я подхвърляш беззащитна на дивите зверове. Техният брой смятам, че е голям, дори и нарочно варварите да си служат с лъжи. Ако си сигурен, че е Индия земята, до която вече си достигнал, ето, земята на юг е по-малко пуста и ако покориш и нея, ще можеш да стигнеш до онова море, което природата е пожелала да бъде граница на човешките възможности. Защо със заобикаляне се стремиш към славата, която ти е подръка? Дори и тук насреща ни е Океанът. Ако не тръгнеш да бродиш по дивите места, ние ще дойдем, накъдето ни води твоята съдба. Аз предпочетох да говоря за тези неща с тебе, отколкото с войниците без тебе. И не за да тръгна против славата на стоящата наоколо войска, но за да чуеш гласа на хората, а не само въздишките на недоволните.”
Щом Кен завърши речта си, отвсякъде се надигнаха гласове, примесени с плач. Назоваваха го „царю”, „татко”, „господарю”. След това и другите пълководци и преди всичко по-възрастните, които имаха по-голям авторитет п поради възрастта можеха да разчитат на снизхождение, започнаха да го молят за същото. Той не беше в състояние нито да ги порицае, пито пък, вече разгневен, да ги успокои. Безсилен да вземе решение, слезе от трибуната и заповяда да затворят шатрата му за всички освен за тези, които го обслужват. Два дена се отдаде на гнева си. На третия излезе и заповяда да се издигнат дванадесет олтара от издялан камък, паметник на похода му. Да се изградят лагери, по-обширни от обикновено, и легла, по-големи от обичайните, да се уголеми всичко, за да остане като паметник за поколенията.
Като се отправи през места, през които беше вече минавал, Александър разположи лагера си при река Ацезина [11]. Внезапно Кен заболя тежко и почина. Царят се разтревожи от смъртта му, подхвърли, че той се е изтощил от подготовката на толкова дългата си реч преди няколко дена. И още, че не само той е имал желанието да се върне в Македония.
Флотът, който трябваше да бъде построен, вече беше пуснат във водата. Мемнон беше довел от Тракия като подкрепление пет хиляди конници. Освен тях Харпал доведе седем хиляди пехотинци и донесе двадесет и пет хиляди бройки оръжие, украсено със злато и сребро.
249
Александър го разпредели и заповяда да унищожат старото.
Имаше намерение с хилядата кораба да достигне Океана и земите на Пор и Таксил, които бяха подновили старата си вражда. Александър използува помощта на двамата в построяването на флота и се раздели с царете на Индия, вече сдобрени и скрепили дружбата си чрез някаква женитба. Дори основа два града, единия от които нарече Никея, а другия — Буцефала, в памет на коня си, който вече беше умрял. Заповяда да го следват със слоновете и обозите. Тръгна покрай десния бряг на реката, като изминаваше почти по четиридесет стадия на ден, за да може да разполага войските си на удобни места.
Достигнаха до област, където река Хидасп [12] се влива в река Ацезина. Оттук се спуснаха в земите на сибите [13]. Те казваха, че прадедите им произхождат от войската на Херкулес; че оставените тук болни войници били заели селището, в което те сега живеят. За дрехи им служеха кожи от животни, за оръжие — тояги. Имаха и доста пороци, защото и те като гърците бяха извратили нравите си. Оттук се спусна надолу на двеста и петдесет стадия и продължи по равна местност, като опустоши областта и с обсада превзе града, който беше нейна столица. Племето беше изправило на отсрещния бряг на реката четиридесет хиляди пехотинци. Като я премина, той ги прогони и покори потърсилите защита зад стените на града. Годните за войници младежи изби, останалите продаде в робство. Когато започна да опустошава другия град, Александър бе отблъснат от защитниците му и загуби много войници. Той продължи обсадата. Хората загубиха всякаква надежда за спасение, хвърляха огън под покривите на къщите и пламъците ги поглъщаха заедно с жените и децата им. Те сами разпалваха пожара, та трябваше неприятелите да го гасят. Населението унищожаваше града, неприятелите го спасяваха. Такива обрати се случват по време на война.
Крепостта на града не беше засегната и в нея царят постави гарнизон, а той я обходи с кораб, тъй като три реки, най-големите в цяла Индия след Ганг, я опасваха. От север я мие Инд, от запад — сливащите се Ацезина и Хидасп. При сливането на реките като при морско вълнение те изхвърляха много тиня и кал, които замърся-
250
ваха водите и ограничаваха пътя на корабите. Когато вълните се надигнаха и заудряха корабите ту в носа, ту в бордовете, моряците започнаха да свалят платната. Вълнението и бързото течение пречеха на работата им. Пред очите на всички потънаха два от най-големите кораби. По-леките, които също не можеха да бъдат управлявани, бяха изхвърлени на брега без повреди. Корабът на царя попадна в най-бързите водовъртежи и не можеше да се управлява. Александър се беше съблякъл и се готвеше да се хвърли във водата, когато приятелите му с плуване се приближиха до него, за да го поемат. Еднаква опасност го грозеше и ако плува, и ако остане на кораба. Гребците натискаха греблата с всички сили, за да се измъкнат от вълните, които ги отнасяха. Сякаш вълните се разцепваха, а водовъртежът утихваше. Накрая корабът не можа да се придвижи до брега, а се вмъкна в най-близкия брод. Това бе истинска война с двете реки. Александър постави жертвеници според броя на реките и извърши жертвоприношение. След това продължи още тридесет стадия. Пристигна в земите на судраките [14] и малите [15]. Те обикновено враждуваха помежду си, но сега при възникналата опасност се бяха сплотили. Имаха въоръжени деветдесет хиляди пехотинци, десет хиляди конници и деветстотин квадриги.
Македонците смятаха, че вече са преодолели всички опасности. Но като разбраха, че войната с най-дивите племена на Индия едва сега започва, изпаднаха в ужас. Изправиха се открито с бунтовни възгласи пред царя. Говореха, че и реката Ганг да премине, и реките, които са зад нея, войната все не свършва; че ги опълчва срещу диви племена, за да му разчистят с кръвта си пътя към Океана; че ги е довлякъл отвъд звездите и слънцето и ги принуждава да търсят земи, които самата природа е скрила от очите на смъртните; че все нови и нови неприятели се изпречват пред тях. Питаха, като покорят и прогонят и тях, каква награда ще получат! Тъмнина и мрак и вечната нощ, спуснала се над дълбокото море, пълно с хищници, мъртви вълни, в които природата, умирайки, изчезва.
251
ОЩЕ ЕДИН ГРАД АЛЕКСАНДРИЯ
Заставен от брожението сред войниците, царят ги събра и им обясни, че враговете, от които се страхуват, не са войнолюбиви, че никой повече няма да ги спира освен споменатите племена, за да достигнат края на земята и на света, както и края на мъките си. Казваше им, че поради техния страх той изоставя Ганг и множеството племена отвъд нея и насочва похода натам, където има повече слава и по-малко опасности, че той вече съзира Океана и усеща полъха на морето. Молеше ги да не го лишават от славата, към която се стреми. Нека само прекрачат земите на Херкулес и татко Либер и с малко труд ще донесат на своя цар славата на безсмъртието. Нека му позволят да си отиде, а не да бяга от Индия.
Успя да развълнува всички и най-много войниците. Защото е по-лесно да възбудиш чувствата, отколкото да ги уталожиш. Никога преди това войниците не бяха му говорили с толкова бодър глас. Подканваха го да ги води под покровителството на.боговете и да се изравни по слава с тези, на които е съперник. Зарадван от техните възгласи, Александър незабавно ги поведе срещу противника. Това бяха най-силните племена на индите, които усърдно се бяха подготвили за войната. Бяха избрали за вожд най-храбрия от племето на судраките. Той беше разположил лагера си в подножието на планината и запалил нашироко огньове, за да създаде илюзия за голяма войска. С крясъците и обичайния за индите вой се опитваше напразно да плаши отпочиващите македонци.
Разсъмваше се, когато Александър, пълен с увереност и надежда, заповяда на отпочиналите войници да вземат оръжие и да се построят. Тогава — не е известно точно дали от страх, или поради някакъв бунт — варварите побягнаха и претоварели с походен багаж, заеха отсрещните хълмове. Александър се опита да ги настигне, но завладя само обоза им. Достигна и до града им, където бяха избягали повечето от тях, с по-голяма вяра в оръжието си, отколкото в силите си. Готвеше се за нападение, когато гадателят го предупреди да отложи обсадата, защото имало опасност за живота му. Александър погледна Демофонт [16] — така се казваше гадателят — и каза: „Ако някой те прекъсне точно когато най-напрег-
252
нато проучваш вътрешностите на жертвата, не се и съмнявам, ще ти се види невъздържан и досаден.” И когато гадателят му отговори, че предсказва истината, царят продължи: „Не разбираш ли, че за устремилия се към толкова славни дела човек нищо не би било по-голяма пречка, отколкото суеверието на един жрец!” И без да чака отговор, заповяда да приближат щурмовите стълби и докато другите още се канеха, той се изкачи на крепостната стена. Тя беше тясна, не я разширяваха и зъберите, по все пак пречеше да се влезе в града. Царят увисна на края на стената и с щита си започна да отблъсква летящите към него стрели, хвърляни от бойната кула. Беше уязвим, а войниците не можеха да му помогнат, тъй като отгоре и върху тях се сипеха стрели.
Чувството на срам накрая надделя над страха пред голямата опасност. Те разбраха, че като се бавят, предават царя си на противника, но и прекомерното бързане не бе от полза. Защото, докато всеки бързаше да се изкачи пръв, претоварваха щурмовите стълби. Които не успяваха да се качат, падаха надолу и осуетяваха единствената надежда на царя. Той стоеше пред погледа на толкова много войници като че ли изоставен.
Лявата му ръка, с която местеше щита, за да се предпази от ударите, се умори. Приятелите му стояха под стените и крещяха отдолу да скочи при тях, за да го поемат. Александър се реши на една невероятна, повече безразсъдна, отколкото смела постъпка: скочи в пълния с неприятели град, като дори не можеше да се надява да си отмъсти, преди да умре в боя. Защото, още преди да се изправи, можеше да бъде хванат. Отначало не можа дори да се изправи на крака. Щом успя, веднага влезе в бой. А за да не бъде обграден, му помогна щастието му.
Недалеч от крепостната стена старо дърво беше разпростряло клоните си, покрити с гъста шума, като че ли нарочно, за да го прикрият. Той се притисна здраво зад стеблото, твърде дебело, за да може сам човек да го-обгърне с ръце, и започна да отблъсква с щита си стрелите, които летяха към него. Никой не се осмеляваше да го доближи, въпреки че бяха толкова много. Стрелите попадаха повече в клоните, отколкото в щита му. Славата на царя и безнадеждността на положението му го подтикнаха да се сражава смело и да се стреми да умре честно.
253
Неприятелите го обградиха. Александър трябваше с щита си да отбива стрелите им. Камъни пробиха шлема му, а коленете му отмаляха и се подгъваха. Най-близкостоящите се спуснаха непредпазливо към него. Двама от тях прободе с меча си. Те се проснаха мъртви пред очите му. След това никой не посмя да го приближи. Отдалеч хвърляха копията и стрелите си. Изложен на ударите на всички, но все още на крака, Александър беше улучен от стрела, дълга два лакътя. Както се каза по-горе, у индите стрелите имат тази дължина. Хвърлил я беше някакъв инд така, че се заби през ризницата му малко над дясното бедро. От раната зашуртя кръв, той изпусна оръжието си, сякаш бе убит. Толкова беше отслабнал, че нямаше сили да издърпа стрелата. Убиецът дръзко и радостно се спусна, за да ограби тялото, което беше ранил.
Царят почувствува, че той протяга ръцете си към него. Възмутен, призова изоставящия го вече дух и го прободе в гърдите. Около царя лежаха труповете на трима, а другите стояха далеч вцепенени. За да умре в бой, след като не му оставаха вече никакви сили да се пази, той се опита да се повдигне и хвана клоните, които висяха над него. Макар вече съвсем без сили, на колене, с ръка приканваше неприятеля да се осмеля да се приближи.
Най-после на помощ на царя се притече Певцест [17], който си беше пробил път в града откъм другата му страна. Александър го видя и сметна, че той идва повече да го утеши в последния му час, а не да го спасява. Той отпусна умореното си тяло върху щита. Дойде и Тимей [18], след него Леонат [19], а след това и Аристон [20].
Разбрали, че царят е в града, индите се спуснаха към него и се трупаха около тези, които го защищаваха. Тимей получи много рани и падна мъртъв, след като се бе сражавал славно. Певцест, ранен на три места, защищаваше с щита си не само себе си, но и царя. Леонат падна, тежко ударен във врата, пред краката на царя, докато отблъскваше устремилите се към него. Певцест, изтощен от раните, беше изпуснал щита. Последната надежда беше в Аристон. Но и той, тежко ранен, едва се държеше на крака, притиснат от многобройните неприятели. Сред македонците се разпространи слух, че царят е убит. Тази вест би изплашила други, но този слух само увеличи смелостта им. Забравили за всякаква опасност, с кирки започнаха да разбиват стената и от-
254
варяха проходи, нахлуваха в града и избиваха бягащите инди, които бяха изоставили защитата му. Не пощадиха нито старците, нито жените, нито децата. Който и да им се изпречеше, смятаха, че точно той е ранил царя.
След като избиха много неприятели, справедливият им гняв беше удовлетворен. Писателите Клитарх и Тимаген [21], които описват подвизите на Александър, пишат, че Птоломей [22], който по-късно стана цар на Египет, не е участвувал в това сражение. Той сам разказва, че бил изпратен в разузнаване може би за да не му бъде засенчена славата. Така древните са записвали делата си било поради небрежност, било поради равния на нея порок — доперчивостта.
След като занесоха царя в шатрата, лечителите отстраниха стеблото на стрелата, забита в тялото му, но така, че да не раздвижат върха ѝ. След като го съблякоха, забелязаха, че стрелата има куки и не може да се измъкне по друг начин освен чрез разрез. Страхуваха се обаче да не би при разреза да причинят кръвоизлив. Виждаше се ясно, че стрелата е проникнала много навътре.
Критобул, най-опитният от лечителите, се страхуваше да направи разреза, защото, ако не успееше, вината щеше да падне върху него. А царят, втренчил поглед в почти разплакания, обхванат от голяма тревога и останал без сили лечител, каза: „Защо и какво чакаш, а не ме освободиш поне накрая от тези мъки? Или се страхуваш да не би ти да излезеш виновник за това, че аз съм получил неизлечима рана?” Критобул може би бе преодолял страха си или се престори, че го е преодолял, и започна да обяснява на Александър, че трябва да го вържат, докато се измъкне върхът, че дори и най-лекото движение на тялото ще бъде опасно. Царят каза, че не е нужно да го връзват, но все пак се съгласи.
Извършиха разреза и измъкнаха острието. Затече изобилна кръв. Пред очите на царя притъмня, той загуби съзнание и се опъна като мъртъв. Понеже лекарствата не можаха да спрат кръвоизлива, надигнаха се олелия и плач отвсякъде. Мислеха, че умира. Най-после кръвта спря. Постепенно съзнанието му се възвърна и започна да разпознава хората около себе си. Въоръжени войници обграждаха през целия ден и пред следващата нощ шатрата, съзнавайки, че ще живеят всички, ако оживее той. Не се оттеглиха, преди да разберат, че се е унесъл в здрав
255
сън. Оттук разнесоха по целия лагер вестта за неговото оздравяване.
Въпреки големите грижи цели седем дена раната не заздравя напълно. Александър чу, че у варварите се е разнесъл слух, че е умрял. Заповяда да поставят на два съединени кораба шатрата му, за да им се покаже. Така отне всякаква надежда у неприятеля. След това отплува на известно разстояние надолу по реката и се отдалечи от останалия флот, та ударите на веслата да не смущават почивката му, все още необходима за оздравяването му.
На четвъртия ден, откакто отплуваха, пристигнаха в област, изоставена от населението и богата с храни и добитък. Това място му хареса за почивка както за него, така и за войниците.
Обичай беше най-близките му приятели и телохранители да стоят на стража пред шатрата на царя винаги когато беше застрашен животът му. И сега този обичай трябваше да бъде спазен. Всички се отправиха към шатрата. Уплашен да не би да се е случило нещо, тъй като идваха всички наведнъж, той попита дали ще му съобщят за ново нападение на противника. Но Кратер, комуто беше възложено да говори от името на всички, каза: „Вярваш ли, че бихме се загрижили повече от появата на неприятелите, които и без туй са вече разгромени, отколкото за твоето здраве? Силата на всички народи да се събере срещу нас, да изпълнят целия свят с оръжие и хора, а моретата с кораби, да използуват във войната диви животни, ти ще ни изведеш непобедими. Но кой ог боговете ще ни гарантира, че ти, величието и опората на Македония, ще бъдеш вечен, след като излагаш живота си толкова страстно на явни опасности, забравил, че водиш към гибел толкова хора? Защото кой би пожелая или пък би могъл да те преживее? Оттук никой не ще се върне, ако ти не ни водиш. Стигнахме дотук, като следвахме твоите предвиждания и твоите заповеди. Затова, макар и да си се сражавал смело за персийското царство с цар Дарий, дори и никой да не беше желал това, все пак никой не може да се възхищава на толкова лекомислената ти дързост при всеки критичен момент. Трябва да знаеш, че там, където опасността и наградата са еднакви, там и наградата от успешните подвизи е по-голяма, а и утешението при неблагоприятен изход е по-голямо. Но сега с цената на живота си да завладееш някакво си
256
неизвестно село, кои ще понесе това не само измежду твоите войници, но и всеки жител на варварското племе, който е чул за тебе? Тръпне душата ни, като си помислим за това, което преживяхме неотдавна. Страхувам се да кажа, че най-недостойни ръце се готвеха да вземат като плячка непобедимото ти тяло, ако милостивата към нас съдба не те бе запазила. Толкова пъти ние ще бъдем предатели, толкова пъти бегълци, колкото пъти не успеем да те последваме. Ти може да упрекнеш цялата войска в безчестие. Никой не ще се осмели да измие позора, след като не е намерил в себе си сили да го предотврати. Ние сме готови, уверявам те, по друг начин да покажем своето подчинение пред тебе. Където и да заповядаш, ще отидем, макар и да ни очакват скрити опасности и тежки сражения. Но ти пази себе си за такива дела, които са достойни за тебе. Бързо овехтява славата в борбата с мръсни и дрипави врагове и нищо не е по-недостойно от това да ти я отнемат там, където не можеш да я покажеш.”
Същото потвърдиха Птоломей и останалите. В един глас го молеха най-после да сложи край на жаждата си за слава и да помисли за своето и за общото спасение. Приятна беше на царя любовта на приятелите му към него. Той ги прегърна поотделно, любезно ги подкани да въдворят тишина и заговори: „Благодаря ви, мои мили и честни приятели! Благодаря ви не само че днес предпочетохте моето здраве пред вашето, но защото още отначалото на войната не сте пропускали случай да ми засвидетелствувате любовта си. Трябва да призная, че животът никога не ми е бил така скъп, както започна да ми става, за да мога да ви се радвам. Но не мислим еднакво аз и вие, които желаете да умрете за мене. Аз отдавна вече съм преценил, че съм заслужил любовта ви. Вие ми желаете дълготраен, може би и вечен успех, а аз меря себе си не по продължителността на времето, но по славата. Вярно, аз имах възможност, доволен от бащината слава, да очаквам напълно спокоен в границите на Македония една безславна старост. Ленивите не се излагат на несгоди и опасности. Те мислят само за своето лично щастие, но често ги нападат тежки болести. Аз, който броя не годините си, а победите си, ако преброя даровете на щастливата ми съдба, вече съм живял дълго. Тръгнал от Македония, аз получих власт
257
над Гърция, покорих Тракия и Илирия, заповядвам на трибалите и медите, притежавам Азия, която се мие и от Хелеспонта, и от Червено море. И вече не съм далеч от края на света, до който, като стигна, съм решил да разкрия друга природа, друг свят. От Азия [23] аз преминах земите на Европа само за един час. Като победител на двата континента, на деветата година от моята власт и двайсет и осмата година от живота ми, смятате ли, че аз бих могъл в разцвета на славата си да прекратя пътя към нея, след като единствено на нея съм се посветил? Аз не ще се откажа. И където и да се сражавам, ще вярвам, че действувам на сцената на световния театър. Ще прославя безславни досега места, ще разкрия за всички народи земи, които досега природата скриваше от тях. Да умра в такива подвизи за мене би било най-голяма чест.
Аз произлизам от такъв род, че трябва да изживея по-скоро богат с дела, отколкото дълъг живот. Заклевам ви, помислете, ние сме достигнали до земи, от които можа да стане прочуто само името на една жена. Какви градове основа Семирамида? Кои народи покори под своя власт? Колко трудности е преодоляла? Ние още не сме се изравнили по слава с една жена, а искате да се наситим на славата си. Нека боговете ни помагат! Чакат ни още по-големи дела. Ние ще постигнем това, което още не сме успели, само ако не пренебрегваме нищо, в което е заложена голяма слава. Вие само ме освободете от безпокойството ми, породено от вътрешните врагове и заговори. Аз без страх ще навляза в полето на Марс. Филип се чувствуваше по-сигурен в бойния строй, отколкото в театъра. Много пъти избягна ръката на врага, но от ръката на своите не можа да избяга. Ако си припомните живота на други царе, ще видите, че повечето от тях са убити от свои, а не от неприятели.
Понеже сега ми се случи да разказвам за дела, извършени някога, най-голяма награда за трудностите и подвизите ми ще бъде, ако се обезсмърти майка ми Олимпиада след смъртта ѝ. И ако боговете ми помогнат, аз сам ще ѝ дам това, а ако съдбата ме изпревари, запомнете, че аз съм ви заръчал това.” И остави приятелите си. Задържа се на лагер тук още няколко дена.
258
Докато ставаше това в Индия, гръцките войници, наскоро доведени от царя в областта около Бактра, се отцепиха. Те се бяха озлобили не толкова към Александър, колкото поради това, че се страхуваха от наказания заради появилите се между тях разногласия. Те избиха някои от предводителите си и се разбунтуваха. Превзеха крепостта на Бактра, която се смяташе за сигурна и беше пазена небрежно. Привлякоха като съмишленици и варвари. Най-знатен от тях, техният вожд Атенодор [24] си беше присвоил царско име. Не жадуваше толкова за власт, колкото да се върне в отечеството си с тези, които бяха го признали за свой владетел. Друг на име Бикон [25], от същата народност, негов съперник, замисли да го убие. Покани го на угощение и го уби по време на обяда чрез някой си Бокс [26] — бактрианец. На следващия ден свика събрание и ги уверяваше, че Атенодор е готвел заговор срещу него и срещу тях. Те заподозряха измамата му. Това подозрение постепенно обзе всички.
И тъй, гръцките войници приготвиха оръжието с намерение да убият Бикон, ако им се удаде случай. Обаче предводителите им ги укротиха.
Против очакванията му, Бикон остана жив. Малко по-късно, избягнал опасността, той реши да убие спасителите си. След като разбраха за измяната му, те заловиха и него, и Бокс. Решиха Бокс да бъде убит веднага, а Бикон да бъде умъртвен след изтезания.
Вече придвижиха уредите за измъчване до него, когато гърците — не се знае точно по каква причина — като обезумели грабнаха оръжие. Когато чуха глъчката, мъчителите му го изоставиха и не посмяха да го убият. Както беше гол, той избяга при гърците. Злочестият му вид внезапно промени настроението на тези, които бяха решили да го наказват. Получи се заповед да му простят. Така два пъти отървал се от наказание, той се завърна в отечеството си заедно с тези, които напуснаха определените им от царя области. Това стана около Бактра и земите на скитите.
Междувременно сто пратеници от двете племена, за които споменахме, дойдоха при царя. Всички се возеха в колесници. Бяха едри мъже, облечени в ленени дрехи с втъкано в тях злато и пурпур. Те му казаха, че му предават градовете заедно със земите край тях и че за първи път предават в негова власт непокътнатата им през толкова
259
векове държава. Казаха, че правят това по внушение на боговете, а не от страх, защото го приемат със запазени бойни сили. Царят свика съвет и ги прие за съюзници. Наложи им данък в такъв размер, в какъвто двете племена са плащали на арахозите. Изиска още две хиляди и петстотин конници. Варварите изпълниха всичко най-покорно. Покани пратениците и царете на племената и заповяда да подготвят угощение.
Сто позлатени легла бяха наредени на еднакво разстояние, около леглата бяха застлани пурпурни килими, блестящи от вшитото в тях злато. Всичко порочно, което вече беше остаряло за персите, а ново за македонците, беше показано на това угощение. Тук се сляха пороците и на двата народа. На угощението присъствуваше и атинянинът Диоксип [27], известен юмручен борец, отличаващ се сред мъжете с храбростта си. Той беше много близък на царя. Завистници и зли езици говореха, било сериозно, било на шега, че безполезното животно върви след войската във военна униформа и когато те влизат в бой, той подготвя търбуха си за угощения. Тук присъствуваше и един македонец на име Корат [28]. Вече пиян, той започна да осмива Диоксип и да настоява, ако е истински мъж, на следващия ден да излезе да се пребори с него с оръжие. Царят прецени както безразсъдството на единия, така и завистта на другия. Диоксип презря войнишката му дързост и прие предложението. На следващия ден, след като Корат настояваше да се бият, царят не можа да се противопостави и разреши борбата да се проведе.
Събраха се голям брой войници, между тях и гърците, които бяха на страната на Диоксип. Македонецът взе полагаемото му се оръжие — меден щит и дълго копие, наричано „сариса”, като го държеше в лявата си ръка, а в дясната взе обикновено копие. Препаса и меч, като че ли едновременно щеше да се сражава с няколко души. Диоксип, намазан със зехтин, държеше в лявата си ръка финикийска дреха, в дясната — здрав възлест прът. Това предизвика голям интерес у всички. Виждаше им се лудост, а не необмислена постъпка да излезе беззащитен срещу въоръжен.
Македонецът изпрати копието в Диоксип, уверен, че ще го улучи отдалеч. Диоксип го отбягна самос лек наклон на грамадното си тяло. И преди още онзи да прехвър-
260
ли в дясната си ръка другото копие, той скочи и го строши с пръта си точно по средата. Загубил и двете си копия, македонецът започна да измъква меча, когато внезапно Диоксип го сграбчи между краката си и го повали на земята. Започна да го удря, отне му меча, постави на врата му крак и го заплаши, че ще го смаже. Но беше спрян от царя.
Краят на тази борба беше неприятен не само за македонците, но и за царя, тъй като присъствуваха много варвари. Опасяваше се, че прочутата македонска храброст ще стане за подигравка. Царят започна да обръща по-голямо внимание на приказките на завистливите. След няколко дена, по време на угощение, както беше уговорено, изчезна златна чаша. Слугите, които бяха извършили това, дойдоха при царя уплашени, като че ли те са я загубили.
Често силният човек е по-малко устойчив, когато изпитва срам, отколкото ако наистина е виновен. Обстрелван от погледи, които го обвиняваха като крадец, Диоксип не можа да го понесе. Излезе от угощението, написа писмо, отправено до царя, и се закла с меча си. Царят бе наскърбен от неговата смърт и прецени, че тя е показател за негодувание, а не за разкаяние. Защото и след обвинението му в кражба Диоксип не достави никакво удовлетворение на завистливите.
Изпратени по домовете им, индите след няколко дена се върнаха при Александър с богати дарове. Доставиха триста конници, хиляда и тридесет квадриги, значителен брой ленени дрехи, хиляда четвъртити щита — индийски, сто таланта „бяло желязо” [29], едри лъвове и тигри, напълно опитомени и укротени, кожи от ягуари и черупки от костенурки.
ФЛОТЪТ ПОТЕГЛЯ КЪМ РЕКА ИНД
Царят заповяда на Кратер да отведе войската си по-близо до реката, по която смяташе да тръгне. Тези, които обикновено го придружаваха, бяха настанени в кораби и при благоприятно течение отплуваха към
261
земите на малите [30]. Оттук отиде при самбагрите [31], силно индийско племе, което се управляваше от народа, а не от цар. Имаха шестдесет хиляди пехота, шест хиляди конници и петстотин колесници. Бяха избрали трима аълководци, забележителни с военната си храброст. Тези, които населяваха земите най-близо до реката, живееха предимно край нейния бряг в малки села. Като видяха, че цялата река е изпълнена с кораби и войската в тях има толкова блестящо оръжие, сметнаха, че идва войска от богове начело с татко Либер, доста известен сред тях. Виковете на войниците, ударите на веслата и разноезичните говори на моряците, насърчаващи се един друг, поразиха варварите. Всички се спуснаха към вождовете си, крещейки, че е безумно да влизат в бой с богове, че не могат да се преброят корабите, които возят такива непобедими мъже. Внесоха такава суматоха сред своите войски, че направо изпратиха пратеници да предадат племето.
Александър прие за съюзник племето на самбагрите и след четири дена пристигна при други племена. И тук настроението беше същото, както у предишните. Основа град и го нарече Александрия [32]. След това навлезе в земите на племето, наречено музикани [33]. Тук разпита за сатрапа Териол, когото беше поставил начело на парапанисидите. След като те му разказаха, че е извършил много жестокости, той го изобличи и заповяда да го убият. А Оксиарт, управител на бактрианите, не само че беше оправдан, но заради верността му към Александър беше надарен с нови земи. Александър подчини и музиканите и остави гарнизон в града им. Оттук през горите достигнаха до земите на едно от най-войнствените племена в Индия. Цар му беше Портикан [34]. Той се беше затворил в укрепения град със своите привърженици. Александър превзе града на третия ден, откакто беше започнал обсадата. А Портикан, като избяга в крепостта, изпрати пратеници при царя да питат какви са условията за предаване. Преди те да достигнат до царя, две от обсадните кули се сгромолясаха със страшен трясък. През техните развалини македонците се изкачиха на крепостната стена. Крепостта беше превзета. Портикан беше убит по време на боя заедно с малцина от защитниците.
Разрушиха крепостта до основи и продадоха всич-
262
ки пленници в робство. След това Александър навлезе в земите на цар Самб [35]. Царят сключи съюз с много градове. Превзе чрез подземен подкоп най-големия град на племето. Военното изкуство на македонците се стори на варварите истинско чудо. Македонските войници като че ли изпод земята изскочиха в центъра на града, без да е имало преди това и следа от подкоп. Клитарх пише, че в тази област са паднали осемдесет хиляди инди, а много пленници били отведени в робство. Отново се отцепиха и музиканите. За тяхното усмиряване Александър изпрати Питон [36], който доведе при царя първенеца на племето, инициатор на отцепването. Царят заповяда да го разпънат на кръст и се върна отново при реката, където беше наредил да го чака флотът. Оттук след четири дена при благоприятно течение достигна до най-вътрешния град в царството на Самб. Царят му вече се беше предал, но жителите защищаваха царството си и бяха заключили вратите. Александър подцени тяхната численост. Той заповяда петстотин войници агриани да отидат под крепостните стени и като ги предизвикат, да ги подмамят извън тях. Ако се опитат да бягат обратно, да ги преследват.
Както им беше заповядано, агрианите предизвикаха противника, а после внезапно му обърнаха гръб. Варварите ги подгониха разпръснато и се натъкнаха на другите, между които беше и Александър. Завърза се отново сражение, в което от трите хиляди варвари шестстотин паднаха убити, хиляда бяха пленени, а останалите се намираха в крепостта. Но докато в началото победата беше радостна, не беше такъв краят ѝ. Варварите намазваха стрелите с отрова и ранените направо умираха. Лечителите нямаха време да открият причината за тъй бързата смърт. Дори и леките рани бяха неизлечими. Варварите се надяваха, че ще могат да хванат непредпазливия и безразсъден цар. Макар и да се сражаваше сред най-смелите, той случайно излезе от боя незасегнат.
Птоломей беше леко ранен в лявото рамо. Причини на Александър повече грижи, отколкото изискваше едно обикновено раняване. Беше му сроден по кръв. Някои говореха, че е син на Филип навярно от някоя от наложниците му. Най-добър телохранител и защитник в мирно време, още по-славен и храбър в битките, умерен в частния си живот, свободолюбив и общителен, Пто-
263
ломей не беше усвоил нищо от дворцовото високомерие. Поради тези му качества не беше сигурно кой повече го обича — царят или войниците. Но тогава той за първи път почувствува любовта им. Македонците, изглежда, предугадиха щастието, до което той по-късно достигна. Те проявиха не по-малко грижи за Птоломей, отколкото за царя.
Уморен и от битката, а и от тревогата, Александър бе поседнал до Птоломей. Беше заповядал да внесат и леглото му при него. Щом легна, незабавно се унесе в дълбок сън. Скоро се събуди и каза, че в съня си видял как един дракон носи в устата си трева и му подсказал, че е лекарство против отровата. Александър дори твърдеше, че ще я познае, ако някой я открие. Много я търсиха и я намериха. Поставиха тревата на раната и тя успокои болката. За кратко време заздравя и дълбоката рана. Варварите загубиха надежда за успех и се предадоха.
Достигнаха до най-близкото племе — на паталите [37]. Царят им Серид [38] беше изоставил града и беше избягал в планините. Александър завладя града и опустоши полята. Тук заграбиха като плячка голямо количество добитък и храни. Царят взе водачи, които познаваха реката, и доплува до острова, който беше почти в средата ѝ.
Беше принуден да остане тук повече, понеже водачите, наглеждани небрежно, бяха избягали. Изпрати да потърсят други. Не можа да намери нови водачи, а желанието му да види Океана и края на света надделя. Той повери живота си и живота на толкова храбри мъже на непознатата, но примамлива река.
Заплуваха, без да познават нито една от областите, покрай които ги носеше течението. Колко имаше оттук до морето, какви племена живееха, докъде щеше да бъде спокойно течението на реката, докъде щеше да побира дългите кораби — за всичко това само гадаеха и смътно си го представяха. Единствено утешение в това безразсъдство беше вечното им щастие. Вече бяха напреднали около четиристотин стадия, когато кормчиите, усетили диханието на морето, съобщиха на царя, че навярно това е Океанът. Зарадван, той започна да насърчава моряците и те натиснаха веслата. Радваха се, че беше дошъл желаният от всички край, че са постигнали велика слава, че нищо няма да се противопостави повече на
264
храбростта им и че те ще завладеят края на земята без повече войни, без кръв, защото нататък не би ималоживот, или ако има, то това биха били само безсмъртни. Александър изпрати малък брой хора с кораб, които да завладеят селищата на диваците край брега и да проучат условията за по-нататъшното им пътуване. Те претърсваха всички колиби и откриваха криещите се. Питаха ги колко далеч от морето се намират. Диваците им отговаряха, че те дори не са чували за някакво море, но че след три дена ще достигнат до горчивата вода, която поглъща сладката. Ясно беше, че хората, които не познават тамошната природа, споменават за море.
Обнадеждени и въодушевени, моряците продължиха да гребат и с всеки ден, който ги приближаваше до осъществяване на надеждата им, растеше и ентусиазмът им. На третия ден видяха морето, сливащо се с реката, която бавно течеше. Достигнаха до друг остров, почти в средата на реката. Там привързаха корабите и се отправиха да търсят храна, без да предвиждат новата беда, която ги очакваше.
Бяха изминали едва три часа, когато океанът започна да се надига развълнуван и да изтласква водите на реката. Тя започна да си пробива път отначало по-спокойно, след това с по-силен напор, отколкото тече обикновено в коритото си. За хората приливът беше непознат и им се струваше, че това е някакво чудо, признак за гнева на боговете. Водата продължаваше да се надига и да залива бреговете. Повдигаше и корабите. Целият флот се разпръсна. Изпратените на брега войници, разтреперани и занемели от ненадейното зло, се спуснаха обратно към корабите. Но в тази бъркотия и бързането води до забавяне. Едни бутаха корабите с греди, други се мъчеха да приведат в действие веслата и бързайки да отплуват, не дочакваха другарите си. Подкарваха корабите повредени и полуразбити. Не можеха да поемат всички, които в безредие тичаха след тях. И там, където бяха повече, и там, където бяха по-малко, отплуването се забавяше. Тук крясъците, там разбърканите гласове пречеха на командирите да въдворят ред. Не беше по силите на кормчиите да дадат помощ на когото и да било, тъй като не можеше да се чуе нито техният глас, нито да се опазват от уплашените и объркани войници.
265
Корабите започнаха да се блъскат един в друг, а веслата да се избутват едно от друго. Човек можеше да помисли, че е започнало морско сражение. Удряха и се притискаха един в друг. Гневът на тези хора предизвика ръкопашен бой. Приливът беше залял всичко около реката и достигна до хълмовете, които заприличаха на малки острови. Мнозина, след като бяха изпуснали корабите, бързаха да доплуват до тях. Едни кораби се люшкаха по вълните, други затъваха в плитчините. Ново и по-ужасно от предишното явление ги сполетя. Морето започна да се прибира. Водата бързо спадаше и откриваше залетите допреди малко земи. Корабите се преобръщаха едни напред, а други — встрани. Бреговете бяха осеяни с товари и оръжия, отломки от весла и дъски. Войниците не смееха да слязат на сушата, нито пък да се подслонят в кораб. Очакваха по-страшни от преживените бедствия. Не вярваха, че сами са видели това, което бяха преживели — корабокрушение на сухо, а морето навлязло в реката. Злото нямаше край. След малко морето щеше отново да се развълнува и да повдигне корабите. Войниците очакваха по-страшни от преживените изпитания. Защото страшни чудовища пълзяха по освободените от водата брегове. Нощта настъпваше. Даже и царят се отчая и се отдаде на мрачни мисли. Въпреки това непобедимият му дух не беше сломен. Той прекара цялата нощ в наблюдение и изпрати при устието на реката конници, за да му съобщят веднага щом започне приливът. Заповяда да поправят повредените кораби, да изправят обърнатите, да внимават кога морето отново ще започне да залива сушата. Прекара цялата нощ в бдение и дочака сутринта, когато конниците се върнаха. Приливът започна веднага. Водата отначало с по-малки вълни започна да повдига корабите, а след като заля цялото поле, започна да се плиска и в тях. Войниците и моряците се стекоха масово към морския и речния бряг и дадоха воля на радостта си от неочакваното спасение. Питаха се учудени откъде морето се връща ненадейно толкова голямо, колкото се беше оттеглило, и каква беше неговата природа, подчинена на волята на времето.
Царят пресметна по това, което ставаше, че определеното за прилив време е след изгрев слънце. За да го превари, посред нощ с няколко кораба при благоприятно течение излезе от устието и навлезе на около четири-
266
стотин стадия в морето. Така най-после осъществи своето желание. Той принесе жертва на боговете, закрилници на морето, и се върна при флота.
Флотът тръгна срещу течението на реката. На другия ден достигна солено езеро, чиито непознати свойства подлъгаха мнозина безразсъдно да навлязат във водата. Телата им се покриха с тиня и допирането им едно до друго стана причина за тежки заболявания. Само зехтинът можа да им помогне. Александър изпрати напред Леонат, за да изкопаят кладенци, тъй като областта беше безводна, а той имаше намерение да преведе войската си по сухо. Остана тук, за да дочака пролетта.
Между това основа много селища и заповяда опитните във военното дело Неарх [39] и Онезикрит [40] да закарат най-здравите от корабите в океана, да навлязат в него и да го проучат. Каза им, че те ще могат, като се спуснат по същата река или по Ефрат, да се върнат при него, когато поискат.
След като зимата омекна, той изгори корабите, които бяха вече ненужни, и поведе войската си по суша. За девет дена пристигна в земята на арабитите [41]. Оттам след толкова дни дойде в земите на кедрозите. И тук народът, ако и свободолюбив, реши да се предаде. Александър не им поиска нищо освен храна. След пет дена стигна до някаква река. Жителите я наричаха Араб. Тръгна по безводна и пустинна област. Като я премина, навлезе в земята на хоритите [42]. Там предаде по-голяма част от войската си на Хефестион, а леко въоръжените раздели между Птоломей и Леонат. Три войски едновременно опустошаваха земите на индите и заграбваха голяма плячка: Птоломей опустошаваше крайбрежието, царят — вътрешността, а от другата страна — Леонат. И в тази област основа град. В него бяха заселени арахози.
Достигнаха до индите, които живееха по крайбрежието. Владееха широка пустинна област и нямаха никакви търговски връзки със съседите си. Самото усамотение ги беше направило сурови. Ноктите им стърчаха, никога нерязани, косите им бяха рошави, брадите — небръснати. Колибите им бяха изградени от мидени черупки и други изхвърлени от морето материали. Увити в кожите на животни, те се хранеха с риба и с месо от по-големите хищници, които приливът изхвърляше.
Припасите се свършваха. Македонците започнаха да
267
понасят лишения, а след това настъпи голям глад. Разравяха корените на палмите, защото тук вирееше само това растение. Когато и те свършиха, посегнаха на впрегатния добитък. Наложи се да колят и конете. Когато нямаше и коне, които да возят товарите, изгориха плячката, взета от неприятелите, заради която бяха преминали Ориента. След глада дойдоха и епидемиите. Нездравата храна и вредните сокове, тежкият път и потиснатият дух причиниха масови заболявания.
Не можеха да останат тук, без да дават жертви, а не можеха и да напредват. Оставащите тук ги нападаше гладът, а тези, които тръгваха на път, ги нападаше силна зараза. Полята бяха осеяни с полумъртви, а не с ранени. Заболелите леко не можеха да следват здравите, тъй като придвижването на войската все повече се ускоряваше. На войниците им се струваше, че колкото по-бързо се придвижват напред, толкова по-скоро се приближават до спасителния край. Нямаше добитък, който да ги облекчи. Войниците едва носеха оръжието си и на всички пред очите им се мяркаше смъртта. Затова не се решаваха да се обърнат назад към изоставащите, които настоятелно ги молеха за помощ. Постепенно съжалението се превърна в страх. Изоставените със сълзи на очи се молеха и на боговете, и на общите божества, търсеха помощ от царя. Но когато ушите остават глухи, отчаянието се превръща в ярост към другарите с еднаква съдба.
Царят, опечален и засрамен, че беше станал причина за толкова големи нещастия, изпрати хора при сатрапа на партите Фратаферн, за да помолят да им донесат на камили суха храна. Извести и останалите сатрапи за голямото затруднение, в което се намират. Сатрапите не закъсняха да изпратят помощ.
Задоволила най-после глада си, войската стигна в земите на кедрозите.
Земята в тази страна е богата с всичко. Александър спря в нея, за да могат войниците да укрепнат и отпочинат. Тук получи писмо от Леонат, който му съобщаваше, че се е сражавал сам с осем хиляди пехотинци и четиристотин конници от хоритите и е извоювал победа. Дойде известие и от Кратер, че знатните персийци Озин [43] и Цариаспид [44] се опитали да се отцепят, но са били покорени от него и поставени в окови. Александър остави за управител на областта Сибириций [45] на мястото на починалия неот-
268
давна от болест Менон. След това се отправи за Кармания [46].
Сатрапът на това племе Астапс [47] беше заподозрян, че е желал да извърши преврат, докато царят е в Индия. Той посрещна Александър. Царят разговаря с него любезно, като прикри гнева си. Остави го на същия пост, докато проучи полученото донесение. След това управителите на всички подвластни области, както им беше заповядано, изпратиха голям брой впрегатен дребен добитък. Царят разпредели между всички това, от което имаха нужда. Подновиха си и оръжието. Както казахме, те все още се намираха далеч от покорената и богата област Персида.
Съперник на татко Либер не само по победите си, но даже и по слава, Александър, самозабравил се в гордостта си, реши да устрои за пръв път тържествено и блестящо шествие триумф, както и вакханалии, тъй като смяташе, че се е издигнал над всичко човешко. Заповяда да обкичат с венци селищата, през които предстоеше да мине, да поставят по праговете на домовете си съдове, пълни с вино, да приготвят коли, които да побират колкото може повече войници, да покрият едни с бели ленени, а други — с още по-скъпи платна.
Първи вървяха приятелите му и царската кохорта, обкичени с цветя и венци. На едно място се чуваше свиренето на флейта, на друго — на лира. Колите, също претоварени от изобилие и цветя, возеха войската, която ги придружаваше. Него самия и гостите му ги возеха колесници, украсени със златни съдове и огромни чаши от същия метал. Вакханалиите продължиха седем дена. През това време войската му би погинала, ако поне на един от победените народи му беше дошло наум да се вдигне срещу нея. Кълна се в Херкулес, достатъчни бяха само хиляда яки мъже, за да изловят празнуващите пияни войници. Но щастието, което определя славата и стойността на нещата, превърна и този войнишки порок в слава.
И съвременниците, и потомците се учудват, че пияните войници са могли да вървят така по земи, все още не напълно покорени, а варварите са приемали безразсъдството им за самоувереност.
Цялото шествие беше следвано от палача. Защото и сатрапът Аспаст стана жертва на волята на Александър.