Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година
Л. Милетичъ
15. Дедеагачско и Гюмурджинско
Прибързаното отстъпление на българскитѣ военни и цивилни власти. — Българскитѣ села въ Дедеагачско и Гюмурджинско. — Българското население, късно прѣдизвѣстено, оставено на произвола на сѫдбата, — Гюмурджинскитѣ турци въставатъ. — Страшни кланета и обири. — Подробности по извършенитѣ жестокости въ Гюмурджинското поле, въ с. Юсуюкъ, Авренъ, Калайджидере и др.
№ 43. Дедеагачъ (къмъ стр. 190 нат.).
№ 44. Дедеагачъ (къмъ стр. 190 нат.).
№ 45. Дедеагачъ (къмъ стр. 190 нат.).
Видѣхме, че и въ Дедеагачско се е повторила сѫщата история както и въ Софлийско, гдѣто българскитѣ власти прибързватъ да напускатъ Софлу вече на 8 юли, макаръ че до него день сѫ увѣщавали населението да не бърза да бѣга, и макаръ че турцитѣ, и то съ слаби сили, се явили откъмъ Димотика тепърва на 14 и 15 юли. Сѫщо тъй и южно отъ Софлу, къмъ Дедеагачъ, отъ една страна стражари и войници спиратъ бѣгащитѣ селяни, като имъ казвагъ, че турцитѣ щѣли да дойдатъ само до Марица, а пъкъ отъ друга страна въ Дедеагачъ българскиятъ командантинъ на войскитѣ отъ Марица до рѣка Места, полковникъ Кърджиевъ, внезапно далъ заповѣдь на 9 юли да се оттегли войската. Въ Гюмурджина тогава нищо не се е знаело, че прѣдстои таково нѣщо, понеже откъмъ гръцка страна сир. откъмъ Места още нѣмало никаква опасность. Прѣди това наистина гърцитѣ съ слаби сили се опитали да навлѣзатъ, ала българското опълчение отъ Скеча заедно съ една чета, прѣдводителствувана отъ Тане Николовъ, ги отблъснало. Затова, когато на 9 юли бѣха вече стигнали въ Гюмурджина първитѣ български чиновници, избѣгали отъ Дедеагачъ, българскитѣ власти въ Гюмурджина: окрѫжниятъ управитель Московъ, кметътъ Анастасовъ и други чиновници, въ съгласие съ полковникъ Кирковъ, насила ги принудили да се върнатъ назадъ. Но на 10 юли и тѣ получили телеграма отъ полк. Кърджиевъ отъ Дедеагачъ, че трѣбва веднага да напусната Гюмурджина; всички били смаяни отъ тая горчива изненада, не виждайки сѫщинска причина да се бърза съ
191
отстѫплението. Кметътъ Анастасовъ (родомъ отъ с. Петково, Ахърчелебийско) на 11 юли повикалъ въ кметството първенцитѣ турци, евреи, гърци и ерменци и имъ съобщилъ, че по висша заповѣдь българскитѣ власти врѣменно отстѫпватъ отъ града, но че ще се спратъ на политѣ на близкитѣ планини, гдѣто ще остане и войската. По покана отъ кмета се образували петь комисии отъ разнитѣ народности, за да се пръсната по града и да успокояватъ населението. Съ кметска заповѣдь единъ отъ тогавашнитѣ му помощници, а именно Реуфъ бей, останалъ да замѣстя кмета и да управлява общината. Оттеглянето на българската администрация още сѫщия день заприличало на сѫщинско бѣгство: всѣки бързалъ да изпрѣвари другитѣ.
Въ сѫщия день, 11 юли, стигналъ и полковникъ Кърджиевъ съ отряда си отъ Дедеагачъ и далъ заповѣдь, да се запалятъ грамаднитѣ складове съ храни и съ артилерийски снаряди. На 12 юли нашитѣ войски, до 3—4 хиляди души (7-ма погранична дружина и опълчение), вече се оттегляли по шосето къмъ Мъстанлѫ и се спрѣли на Маказа, на политѣ на Родопитѣ, около 25 километра сѣверно отъ града. Отъ тамъ продължили пѫтя си до Кърджали. Като видѣли, че турцитѣ въ Кърджали не ги прѣслѣдватъ, тѣ се връщатъ назадъ прѣзъ Мъстанлѫ—Кушукавакъ, и пò-нататъкь скритомъ вървятъ прѣзъ Евренкьой та дохаждатъ, на 9 августъ, както ще видимъ по-долу, пакъ въ Гюмурджина, но само за единъ день, понеже тамъ имало вече гръцки войски.
Това прибързано отстѫпление, което е станало причина да загине много невиненъ свѣтъ отъ мирното българско население, можело е, ако и съ малки сили, които сме имали тамъ, да се задържатъ на мѣстата си още нѣкое врѣме, а сетнѣ, отстѫпяйки да запазимъ поне височинитѣ Ортакьой — Кушукавакъ. Срещу Димотика ние сме били добрѣ охранени. Имало е мнозина млади офицери, които се противѣли на това позорно отстѫпление. Даже единъ тѣсенъ социалисть, тогава воененъ слѣдователь, се е противилъ и възмущавалъ. Ясно е било, че е нѣмало опасность да се бѣга тъй бързо и т а й н о; важно е да се забѣлѣжи, че никому не е било съобщено за бѣгането. А прѣди всичко българското население въ тоя край, което живѣе заобиколено отъ турци, гърци и помаци, е трѣб-
192
вало да се прѣдупрѣди съ врѣме, та и то да се приготви за да се оттегли заедно съ войската, именно подъ нейната охрана, тъй като рискътъ за войската не е билъ голѣмъ, даже никакъвъ. Това мога да кажа съ положителность, слѣдъ като изучихъ въпроса на самото мѣсто. Повторила се е и тукъ сѫщата проява на прѣстѫпно малодушие както и при главоломното оттегляне на нашитѣ военни и цивилни власти отъ Сѣръ, който въ течение на цѣли осемъ дена сетнѣ остана на произвола на мѣстнитѣ гърци, за да могатъ да устроятъ сѫщинска човѣшка касапница въ гръцката гимназия. И тамъ слѣдъ осемъ дена се връща една българска дружина и влиза само за единъ день въ града. [1]
Въ града Д е д е а г а ч ъ българскиятъ елементъ е билъ слабо застѫпенъ, именно само съ 45 сѣмейства българи екзархисти, докато напротииъ въ околията е имало повече отъ десять хиляди твърдѣ събудено българско население, настанено въ 13 села и освѣнъ това още до 100 сѣмейства въ града Фере. Най-голѣмото българско село въ Дедеагачско е Д у г а н х и с а р ъ съ 400 кѫщи българи екзархисти. Слѣдъ него идатъ по численость на населението чисто българскитѣ села: Д е р в е н т ъ (320 к.), Е н и к ь о й (280 к.), Б а л к ѫ ь о й (210 к.), Д о м у з д е р е (200 к.), О к у ф ъ (125 к.), Т у р б а л и (135 к.), Б а д а м а (70 к.), Ч е м е р е н ъ (65 к.). Въ с. Л ъ д ж а покрай 120 сѣм. екзархисти българи сѫ живѣли и 40 сѣм. турци: въ Б е й к ь о й е имало 12 сѣм. българи екзарх, и 20 сѣм. мухамедански цигани; въ У р у м д ж и к ъ 35 сѣм. българи екзархисти покрай 80 сѣм. гърци, и въ М а к р и 10 сѣм. българи патриярхисти покрай 80 сѣм. турци и 22 сѣм. гърци. Българитѣ въ Фере по наполовина сѫ били екзархисти и патриярхисти.
По-многочислени сѫ българитѣ въ Г ю м у р д ж и н с к а т а к а а з а, която е много по-голѣма. Тукъ има и значително число помаци. Приблизителното число на българитѣ безъ помацитѣ е до 18000, отъ които до 2000 сѫ били патриярхисти: а помацитѣ достигатъ до 5000 души.
1. Вж. за това най-автентични подробности въ съчинението ми „Гръцкитѣ жестокости”, София 1913 год. с. 115 нт.
193
Най-голѣмитѣ и най-богати български села на Гюмурджинската кааза сѫ С ъ ч а н л и съ 400 кѫщи и К а л а й д ж и – д е р е (500 к.). Такива чисто български села въ околията сѫ още М а н а с т и р ъ (300 к.), Ч а д ъ р л и (220 к.), К у ш л а н л и (230 к.), Х а д ж и л а р ъ (200 к.), К а в а д ж и к ъ (50 в.), К а р а а г а ч ъ (100 к.), К а т а л а р ъ (106 к.), Ч о б а н к ь о й (40 к.), К о з л у д е р е (85 кѫщи), Б у н а р к ь о й (30 кѫщи), Ф а к и р я к а (15 кѫщи). Българи екзархи сти смѣсени съ турци имало въ селата А т к ь о й (30 к.), Б е я т л и (30 кѫщи българи и 30 кѫщи турци), Д е н и з л е р ъ (50 кѫщи българи, 35 к. турски), А в р е н ъ (Евренкьой) (20 к. българ. и 25 к. тур.), К ъ з л а р ъ (60 к. бълг., 40 к. турски), К ъ р с а р д ж а (30 кѫщи бълг., 40 к. турски), Л е ф е д ж и л е р ъ (80 к. бълг., 60 к. турски), О р т а д ж и (50 к. бълг., 50 к. турци), С о ф у л а р ь (90 кѫщи българи, 30 к. турци), С у с ѫ г ъ р и (50 к. бълг., 30 к. турци), Ю с ỳ ю к ъ (60 к. българи, 20 к. турци), и въ Ш а п ч и – х а н е (малко българи). П а т р и я р х и с т и б ъ л г а р и е имало въ с. А л у ф е н д ж и л е р ъ (40 к. бълг. и 53 к. турци), А р а л ъ к б у р н у (74 к.), Д е р е к ь о й (80 к. бълг.), К ъ р д ж а л и – К е б и р ъ (50 к. българи и 100 к. гърци), К а р ѫ ч и ф л и к ъ (15 кѫщи), О р т а к ч и л а р ъ (20 кѫщи).
Въ К ю ч у к к ь о й (нахия Шехиръ) българи екзархисти (85 к.) сѫ смѣсени съ гърци (50 кѫщи). Б ъ л г а р и е к з а р х и с т и, с м ѣ с е н и с ъ п а т р и я р х и с т и: въ с. К ю ч у к и н д е р е (28 к. екзархисти и 30 к. патриярхисти).
П о м а ш к и с е л а: Арабаджикьой, Енимахле, Долакча, Гердеме, Горно Козлудере, Долно Козлудере, Карѫдере, Курдкьой, Ешекдере, Саидеро, Саранджа, Терзиюренъ, Фандажикъ, Челибикьой, Юванджила, Яново (Яникьой), Янъкларъ, Юнтренъ.
Въ самия градъ Г ю м у р д ж и н а е имало до 50 к ѫ щ и б ъ л г а р и – п а т р и я р х и с т и, до 1350 к. турци, 450 кѫщи гърци, 60 к. арменци, 100 к. евреи и до 100 к. мухам. цигани.
№ 47. Улица въ гр. Гюмурджина (къмъ стр. 191).
№ 46. Гюмурджина (къмъ стр. 193).
№ 51. Бѣжанки отъ с. Чобанкьой (Гюмурджинско) въ с. Макри (при Дедеагачъ къмъ стр. 193, 192).
Българското население въ Дедеагачско и Гюмурджинско твърдѣ късно е било прѣдизвѣстено, за да успѣе да се спаси подъ закрилата на войската. Когато Дедеагачскитѣ чиновници на 9 юли избѣгали къмъ Гюмурджина, нѣкои български села, узнали за това, почнали да се готвятъ да бѣгатъ, но като чули, че на 10 юли сѫщитѣ чиновници отъ Гюмурджина ги връщатъ, пакъ се успокоили. Тепърва на 11 юли се полу-
194
чило по селата на двѣтѣ околии официялно извѣстие, да се стѣгатъ да вървятъ подиръ войската, която щѣла да спре въ Гюмурджина и да чака тамъ населението, та които се боятъ отъ башибозука и искатъ да се спасятъ, да бързатъ да стигнатъ войската. Тогава множество отъ българскитѣ села, кой отъ кѫдѣ се намѣрилъ, тръгнало направо къмъ Гюмурджина. „Кой каквото можеше, вземаше — разказваха мнозина отъ пострадалитѣ сетнѣ селяни — и назадъ вече не се обръщаше да види. какво става. Жена оставила мѫжа си, майка сина си . . .”. Напр. въ селото Дуганхисаръ се получило извѣстието тепърва на 11 юли на 12 часа по обѣдъ, а пъкъ до Гюмурджина има отъ тамъ 60 километра пѫть. Населението потеглило съ добитъка си — съ овце, коне, магарета, камили — въ безконечни кервани. Ала всичко туй е било напразно, защото на 13 юли на 10 часа прѣди обѣдъ войската, б е з ъ д а д о ч а к а н а с е л е н и е т о, вече отстѫпила отъ Гюмурджина, като останали въ града само около десетина разѣзда да довършатъ подпалването на складоветѣ. Само първата партида бѣжанци успѣла да стигне тѣзи разѣзди и артилерията, която по-бавно се е движила, та можала да се спаси тая малка часть отъ населението, а всичко друго, останало на дирѣ, се намирало по туй врѣме далечъ по Гюмурджинското поле всрѣдъ многобройни турски села. Само отъ нѣкои български села селянитѣ, тръгнали да сварятъ българската войска, като не можали да я стигнатъ, успѣли неврѣдими да се завърнатъ назадъ. Така напр. жителитѣ на голѣмото българско село Манастиръ, споредъ Стамо Стойчевъ (40 год.), родомъ отъ сѫщото село, когато се изтеглила българската войска, потеглили да вървятъ подирѣ ѝ, като подкарали и многочисления си дребенъ добитъкъ (до 50 хиляди овце и кози). Стигнали до село Баховица, а единиятъ край на върволицата билъ все още въ селото имъ Манастиръ, когато съсѣдитѣ имъ рекли, че пѫтятъ е „вързанъ”, че не ще могатъ да минатъ. И тѣ се върнали назадъ и седнали въ кѫщитѣ си, гдѣто прѣкарали още 20 дена безъ да имъ стане нѣщо.
Щ о м ъ и з л ѣ з л а в о й с к а т а о т ъ Г ю м у р д ж и н а, т у р ц и т ѣ в ъ г р а д а и в ъ п о л е т о, п р ѣ д в а р и те л н о о р г а н и з и р а н и, в е д н а г а в ъ с т а н а л и, а и м е н н о н а 13 ю л и в ъ 12 ч а с а п о п л а д н е.
195
Главниятъ организаторъ на турцитѣ билъ Т у м р у к ъ к ь о й л и А х м е д ъ – а г а. Той е старъ човѣкъ, влиятеленъ и богатъ чифликчия. Въ турско врѣме знамето надъ неговия чифликъ никога не е било снемано. Щомъ въстава турското население, то прѣсича на разни мѣста керванитѣ на българскитѣ бѣжанци, обезорѫжава ги, а слѣдъ това почватъ убийства, тукъ-тамѣ и обща сѣчь, обири и обезчестявания. Турцитѣ, споредъ каквито кервани сѫ прѣкѫснали, така по отдѣлно сѫ ги запирали и плячкосвали. Напримѣръ една голѣма група бѣжанци, така плѣнени, се намирала близу до с. Караджолкьой, около 1000 души, между които имало само 40—50 души въорѫжени. Отначало турцитѣ нѣмали смѣлость да ги обезорѫжатъ, а и селянитѣ се противѣли да си дадатъ орѫжието като казвали, че ще го дадатъ, ала не въ полето, въ дола, гдѣто сѫ ги запрѣли, а когато ги отведатъ въ нѣкое отъ турскитѣ села. Когато стигнали въ селото Караджолкьой, прѣдали орѫжието. Тамъ се е намѣрилъ единъ влахъ, твърдѣ влиятеленъ у турцитѣ ханджия въ селото. Той взелъ бѣжанцитѣ въ своя ханъ и имъ казалъ, че докато той е живъ, да не се боятъ, него ако убиятъ, сетнѣ . . Въстаналитѣ турци искали, българскитѣ бѣжанци да бѫдатъ прѣдадени тѣмъ. Влахътъ започналъ да кори турцитѣ, че тѣ, които до вчера му се молѣли да ги спасява отъ българитѣ, сега тъй жестоко искатъ да постѫпятъ съ туй нещастно българско население и пр. Най сетнѣ успѣлъ да ги разколѣбае и да ги раздѣли на двѣ партии, спечелилъ нѣкои на своя страна. Тѣзи заградили хана и не пропущали други, които искали да напакостятъ на нещастницитѣ. Така тѣ стояли тукъ една седмица. Най-сетнѣ турцитѣ имъ заграбили всичкия добитъкъ, паритѣ, които носѣли при себе си, и покѫщнината, довели сѫщитѣ нещастни българи до политѣ на Родопитѣ и отъ тукъ тѣ сами се спасявали по планинитѣ въ посока къмъ селата си Дуганхисаръ, Домуздере, Окуфъ и пр. Имало е на много мѣста по Гюмурджинското поле подобни, заловени групи български бѣжанци. До самия градъ Гюмурджина, между града и с. Шипчи, въ тъй нареченото К и й л и к ъ – к ъ р ѫ — грамадно ненаселено поле — били нападнати и безпощадно избити множество бѣжанци, чиито трупове, разхвърлени по долчинкитѣ, сетнѣ дълго врѣме стояли незаровени дори до българската реокупация на страната. Мѫжкото население отъ
196
Гюмурджинскитѣ български села Калайджидере, Юсуюкъ, Къзларъ, Денизлеръ и др. се опитало да избѣга, по голѣма часть отъ него е била заловена и избита. Мнозина се пръснали по турскитѣ села и се скрили при познати тѣмъ турци, ала сетнѣ сѫ били откривани или прѣдавани, та и тѣхъ е постигнала сѫщата грозна участь. З в ѣ р с т в а т а, к о и т о с е и з в ъ р ш и л и т о г а в а, с ѫ с т р а ш н и: в а д и л и с ѫ о ч и н а ж и в и х о р а, х в ъ р л я л и с ѫ г и п о л у м р ъ т в и в ъ к л а д е н ц и; ж е н с к а т а ч е л я д ь т ъ й с ѫ щ о е и з т е г л и л а н а й – у ж а с н и п о р у г а н и я.
№ 49. Недѣлко Михалевъ отъ село Юсуюкъ (Гюмурджинско, къмъ стр. 196, 216, 218).
№ 50. Бѣжанки отъ селата Юсуюкъ, Калайджидере и др. (Гюмурджинско), настанени въ Гюмурджина (къмъ стр. 196, 198 и 218).
Ще приведа тукъ нѣколко примѣра и то споредъ разказитѣ на сами пострадали българи и българки отъ селата, които можахъ лично да видя и да разпитамъ въ Гюмурджина.
Недѣлко Михалевъ, отъ село Ю с у ю к ъ, 60 годишенъ, прѣдставителенъ едъръ мѫжъ, интересенъ български типъ (вж. фотограф. снимка № 49), страдалъ много, което бѣ отпечатано и на лицето му. Той ми разказа слѣдното.
„Селото ни Юсуюкъ имаше 60 български кѫщи и около 20 турски. То се намира въ полето близу до чисто турското село Козлукьой. Късно ни обадиха, че войската се изтеглюва, и ние потеглихме за България съ коля. Достигнахме до село Калфа, което е близу до града Гюмурджина. Прѣсрещна ни башибозукъ, събранъ отъ околнитѣ турски села. Взеха да стрѣлятъ. Едни се повърнаха назадъ, и азъ бѣхъ отъ тия, а други си пробиха пѫть за къмъ България, слѣдъ една прѣстрѣлка съ турцитѣ”.
Съ послѣднитѣ е билъ и Паскалъ Василевъ отъ сѫщото село (48 год.), който присѫтствуваше при разказа на Недѣлко Михалевъ, на когото прѣкѫсна разказа, за да каже, какво е станало съ тѣхъ. Тѣ се промъкнали до България слѣдъ като на едно мѣсто били обрани. „Като стрѣляха турцитѣ, казваше той, — народътъ остави всичко и само съ една гола душа, се разпръсна на разни страни. На хановетѣ се сбраха около 14 кѫщи и така се спасиха. Между тѣхъ бѣхъ и азъ. И горѣ отъ шосето ни прѣсрещнаха, та слѣзохме въ Дерекьой. Сетнѣ съ много прѣмеждия та се изтеглихме въ България. Въ село Брѣстово при Хасковскитѣ бани седѣхме”.
Недѣлко Михалевъ продължи: „Ние, като се върщахме къмъ селото си, турцитѣ ни посрещнаха да дирятъ пушки отъ насъ. Дадохме имъ колкото имахме — 15 мартинки и
197
други евзалии. Влѣзохме въ селото Челебикьой (помашко село). Въ селото не ни кабулятъ да останемъ тамъ. До селото има мандра — агьлъ; отидохме на агъла всички, около 200 души дѣца, жени. Пѫдятъ ни отъ тамъ. Избрахме се мѫжкитѣ, оставихме женитѣ и нощемъ отидохме въ селото си. Заспали бѣхме, а кога да се събудимъ, селото обградено отъ турци. Изловиха ни. Мене не можаха да хваната, азъ бѣхъ задъ хамбарйето, съ мене бѣше и моето копиле Коста (на 20 год.). Не ни намѣриха. Едни бѣха избѣгали, а хванатитѣ 12 души ги изклаха вънъ отъ селото, слѣдъ като ги навързалн. Турцитѣ бѣха отъ Козлукьой, чисти турци; главни бѣха Сали-ага Моллаоглу и Молла Хюсеинъ; тия бѣха главатарйето, и башибозукътъ бѣше главно отъ това село: Козлукьовчани и малко и голѣмо бѣха тамъ. Имаше и отъ други села. Закланитѣ сѫ: Вълко Илиевъ (50 год.) и брата му Стою (45 год.) и вториятъ му брата Михалъ Илиевъ (35 год.); Георги Динковъ (50 год.) и синъ му Динко Георгевъ (18 год.); Георги Стоевъ (35 год.), Щерйо Стоевъ (30 год.), Иванъ Георгиевъ (18 год.), Тодоръ Георгевъ (30 г.), Стефанъ Георгевъ (18 год.), Вълко Добревъ (50 г.) и Добре Добревъ, неговъ братъ (40 г.).
„Прѣзъ нощьта азъ съ момчето си излѣзохъ отъ селото и отидохме къмъ Аткьой, гдѣто повече въ гората се криехме, десеть дена. Послѣ азъ се върнахъ въ село. Момчето остана въ Аткьой да пасе брави. Азъ намѣрихъ въ селото нашитѣ комшии, които бѣха избѣгали, върнали се, а и женитѣ се върнали, — турцитѣ имъ позволили. И моята жена се бѣ върнала. Когато женитѣ идѣли къмъ селото, излѣзли турци на пѫтя, прѣтърсили ги и имъ взели паритѣ. Сетнѣ се повърнали женитѣ назадъ та отъ Челебикьой имъ дали двама башибозука да ги доведатъ до селото. И тѣ си бѣха дошли. Всички дрехи си оставили въ мандрата на Хасанъ-ага, ужъ да ги пази. Сега не дава ни една.
„Слѣдъ това, живѣхме мирно 40 дена, слѣдъ което почнаха нови, грозни теглила”. Прѣкѫсвамъ тукъ разказа па Н. Михалевъ, който ще продължа по-долу (виж. стр. 216), за да дамъ още два други примѣра.
Като бѣхъ въ Гюмурджина въ началото на декември мѣсецъ 1913 година, не можеше човѣкъ, щомъ тръгне по тѣснитѣ, мръсни и криви улици на града, да не съзре шарената носия на нещастнитѣ българки отъ опожаренитѣ села
198
Манастиръ, Съчанли, Юсуюкъ, Къзларъ, Калъйджидере, Денизлеръ и др. Тѣ бѣха настанени по гръцки кѫщи, злѣ хранени, изнемощѣли, отчаяни. Имахъ възможность да видя много отъ тия многострадални българки и да изслушамъ тѣхнитѣ непристорени, покъртителни разкази па и да направя фотографически снимки на нѣкои по-голѣми групи отъ тѣхъ (вж. снимки № № 50, 51, 65). Отъ тѣзи разкази ще приведа тукъ за допълнение на това, що съобщихъ по-горѣ за селото Юсуюкъ, като примѣръ още разказитѣ на двѣ селянки.
Недѣлка Стойчева отъ село Калайджидере. „Бѣхме потеглили да бѣгаме. Бѣхме съ мѫжа си на Челебикьой на бахча. Прѣсече се пѫтятъ, не можахме да стигнемъ нашите селяни. Азъ имахъ двѣ дѣца, сестра — 20 годишна мома,— невѣста Смиля, съ едно дѣте. Мѫжътъ ѝ Вълчо избѣга въ България. Башибозуци ни нападнаха въ Челебикьой, взеха ни паритѣ, а мѫжа ми, Стойчо Петковъ (30 год.), го забраха турцитѣ и казаха, че ще го закаратъ на Козлукьой «на командирина да питатъ нѣщо», а тѣ го заклали тамъ. Закараха го вързанъ заедно съ други българи отъ Авренкьой — кехаѝ у челебикьойскитѣ бейове. Навързаха ги прѣдъ очитѣ ни: «Чурукъ ти е поясътъ, рекоха, дòнесете вѫже да ги завържеме!» Седемь души така вързани откараха на Козлукьой. Други отъ Авренкьой 12 души навързани тъй сѫщо откараха, и тѣхъ заклали. Като закараха мѫжа ми, сѫщитѣ турци ни изпратиха въ Гюмурджина. Съ насъ имаше много жени отъ Авренкьой и отъ Къзларъ. Единъ жандаринъ ни караше. Въ Гюмурджина ни теслимиха на българската махала и ни прибраха тукъ, кѫща ни дадоха. Отъ наше село сѫ избити още: Калчовъ Стоянъ, Стоянъ Матьо Дадковъ, убитъ заедно съ жена му и съ дѣцата, избити на село Веселинкьой и два-мина още — братовъ синъ и стриковъ и други. В с и ч к и т ѣ А в р е н к ь о й ц и с ѫ и з б и т и, а женитѣ сѫ всички по бахира, и ги резилили. Тѣ не можаха да идатъ въ България. И Къзларкьойци (половината село е турско) мѫжкитѣ ги избиха. Само двѣ кѫщи — жени сѫ дошли въ България, двѣ сестри, а другитѣ всички останаха и ги резилили”.
Настания Кирова отъ село К а л а й д ж и д е р е. „Ние потеглихме когато още българската войска не бѣше съвсѣмъ излѣзла отъ Гюмурджина. Чувахме топоветѣ отъ Гюмурджина. [1]
1. Това сѫ били гърмежитѣ отъ подпаленитѣ муниционни складове.
199
Настигна ни българска войска въ балкана и ни каза: «не бойте се, това сѫ български топове». Въ селото останали мѫжки назадъ, гдѣто бѣха по бахчи. Женскитѣ бѣха всичкитѣ избѣгали. Имаше наши моми на село Каркавица, та ги завели въ Гърция — гърцитѣ избѣгали и ги завлѣкли. Мои два дѣвера бѣха войници на сръбското мурабе, а моятъ мѫжъ бѣше на бахча при Скеча, шесть сахата на долу, на турски чифликъ, и съ него бѣше баща му, дѣдо Костадинъ Дяковъ (55 год). Мѫжътъ ми избѣгалъ, и тукъ въ Гюмурджина го заварихме, а пъкъ дѣдото го заклали на бахчата. Съ насъ бѣгаше è това момченце, Курто Костадиновъ Дяковъ (12 годишно), синъ на убития Дяковъ. Има много избити: С т о й к о в ъ К у р т е билъ на бахча въ Чорбашкьой (3 часа отъ наше село). Тамъ бѣше жена му; имаше и двѣ дъщери — момичета при него. Максусъ си ги бѣше завелъ ужъ да ги съчува. Тамъ ги крили турцитѣ едно врѣме и най-сетнѣ излѣватъ пакъ на градината си, бастисуватъ ги турци, заловили ги и прѣдъ очитѣ на жената и дъщеритѣ заклали баща имъ. Послѣ нещастницитѣ ходили на Дедеагачъ, та на Фере, та прѣзъ Арда въ България — въ Хасково. Въ Хасково бѣхме разпръснати, ние бѣхме въ село Надежда. На Чорбашкьой турцитѣ убили и С т о я н ъ К о ч о в ъ, отишелъ при Стойковъ Курте. Цѣлото ни село изгориха. Съ мѣсеци дигали турцитѣ имане”.
Видѣхъ множество нещастни българки, на които мѫжетѣ и синоветѣ сѫ избити, и въ двора на Гюмурджинското окрѫжно управление, събрали се, за да имъ раздаватъ сухари за по нѣколко дена. Самитѣ жени, по-младитѣ, поемаха отъ войнишкитѣ кола току що докаранитѣ чували съ сухари и ги изнасяха по стълбитѣ въ зданието на управлението.