Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година
Л. Милетичъ
15. Дедеагачско и Гюмурджинско
Походътъ противъ българскитѣ села въ Гюмурджинско
Рѣшението на автононското правителство да се унищожатъ българскитѣ села, а главно селата Манастиръ и Съчанли. — Походътъ противъ тѣхъ. — Разорението имъ. — Подробности за грозни жестокости по българскитѣ села Юсуюкъ, Калаяджидере и други. — Огромни материялни загуби на българското население. — Плячката главно се разпрѣдѣля въ Гюмурджина.
Щомъ автономското правителство въ Гюмурджина се закрѣпило и башибозукътъ въ провинцията се постегналъ малко и се засилилъ съ малка часть турска войска, автономиститѣ рѣшили, съ единъ силенъ ударъ да сломятъ главно опорититѣ български села Манастиръ и Съчанли, слѣдъ които вече не е можело да се о държи и селото Дуганхисаръ. Докато се приготовявалъ военниятъ походъ противъ първитѣ двѣ села, автономското правителство за лице рѣшило да изпрати една депутация и отъ българи, да ги придумва да се прѣдадатъ. То е било кѫдѣ 27 августъ. Извикани били въ Гюмурджинския конакъ по отдѣлно споменатиятъ вече виденъ гражданннъ Коста Кирковъ и слѣдъ него Кирко Кирчевъ (родомъ отъ Дарѫдере), бившъ чиновникъ въ турската и сетнѣ въ нашата земедѣлческа банка; Рафаелъ Петровъ (родомъ отъ с. Кушланли), Иванъ Кара Павловъ (родомъ отъ с. Манастиръ) и евреинътъ Карасо, и имъ заповѣдали, веднага още прѣзъ нощьта да потеглятъ за Съчанли.
„Съчанлийци не ни допуснаха да влѣземъ въ селото, — разказваше ми самиятъ Коста Кирковъ — а тѣ сами изпратиха десетина души да ни изслушатъ. Разбира се, че ние, които виждахме, че се готви страшна касапница противъ тѣхъ и че турцитѣ лукаво си служатъ съ насъ, за да избѣгнатъ сражение, отъ което се бояха, понеже възъ основа на по-прѣди дадения отпоръ отъ Манастирци прѣдполагаха, че тия села разполагатъ
216
съ значителна въорѫжена сила, тайно изказахме прѣдъ тѣхь своитѣ опасения, ако рекатъ да се прѣдадатъ. Съчанлийци отговориха, че не се прѣдаватъ на башибозукъ, а само на редовна войска, ако има такава”.
Трѣбва да прибавя тукъ, че турцитѣ не сѫ се задоволили само съ тия пратеници, а опитали сетнѣ и чрѣзъ други българи да повлияятъ на Съчанлийци да се сплашатъ та да се прѣдадатъ. За това ми даде свѣдѣния оня многопострадалъ българинъ отъ село Юсуюкъ, чийто разказъ по-горѣ (вж. стр. 197) прѣкѫснахъ. Именно слѣдъ като 40 дена той прѣкаралъ мирно въ селото си, отъ една голѣма, събрала се турска чета билъ повиканъ той и още двама българи отъ Авренкьой, та били проводени въ Съчанли, да кажатъ на Съчанлийци да се прѣдадатъ. Н. Михалевъ продължи:
„Отидохме. Имаше и единъ турчинъ отъ Ишикларъ, Коджа Али. Съчанлийци рекоха: да си помислимъ тая вечерь, а утрѣ ще ви отговоримъ. Турчинътъ каза, да отидемъ назадъ при четата. Слѣдъ като имъ съобщихме отговора, пакъ се повърнахме на другия день въ Съчанли. Седнахме при селото. Дойдоха 5—6 людие да прѣговарятъ; и отъ турцитѣ дойдоха петима души. Българитѣ отъ Съчанли вързаха двама отъ тия турци — Молла Хюсеинъ и Коджа Али, за да ги погубятъ. Занесоха ги въ село и сетнѣ пакъ ги върнаха и ги пуснаха. Азъ тогава останахъ въ Съчанли, а турцитѣ се върнаха. Слѣдъ 10 дена тѣ пакъ нападнаха и тогава вече разсипаха селото”.
Потвърждение за това намирамъ и въ едно писмо, писано на 30 августъ въ Дуганхисаръ до Русе Славовъ, въ което се казва:
„Тази зарань на 30 того пристигна пощата отъ Съчанли и ни донесе слѣдното: турцитѣ въ полето сѫ се готвели да нападнатъ Съчанли и изпратили хора, двама българи и двама турци, да запитатъ селянитѣ, ще се прѣдадатъ ли или не, и сега тѣзи хора били заловени отъ Съчанлийци, и селянитѣ по никакъвъ начинъ нѣма да се прѣдадатъ. Всички турци били башибозукъ и то повечето отъ Кушукавакъ”.
Слѣдъ отказа на Съчанлийци турцитѣ се оттеглили, за да се подготвятъ по-добрѣ за нападение. Отъ разни свидѣтели се установява, че слѣдъ това се събиралъ многочисленъ турски башибозукъ въ турскитѣ села Ашикларъ, Хаджикьой и Доланчиларъ. Между тѣхъ е имало и турски войници. Мнозина сѫ
217
видѣли арапи и черкези. Какво е било участието на самото правителство, се вижда отъ факта, че самъ „главнокомандующиятъ на милицията” Сюлейманъ-бей е рѫководилъ похода противъ българитѣ. Той е, който е изпратилъ петимата българи да идатъ въ Съчанли, за да искатъ да се прѣдаде селото. Той е приложилъ сетнѣ плана до край. На 5 септември е било всичко готово и една турска тълпа отъ 2000 души, събрана отъ цѣло гюмурджинско и кушукавакско, потеглила да нападне Съчанли и Манастиръ.
Българското население е знаело вече, какво го очаква, и като е видѣло, че не ще може се одържа, Манастирци заедно съ Съчанлийци рѣшили да напуснатъ селото и да бѣгатъ къмъ Дуганхисаръ. „Тъкмо бѣхме се отдалечили — разказва Стамо Стойчевъ отъ с. Манастиръ, — на половина пѫть отъ селото къмъ Съчанли — бѣше вечерно време — турцитѣ ни прѣсрѣщнаха при Карадере; заградиха ни, и ние се пръснахме на разни страни, — едни къмъ Карадере, други къмъ селото назадъ, трети къмъ Дедеагачъ. Които застигнаха отъ насъ, клаха безъ да гледагъ младъ-старъ, жена, дѣте. Тогава всичкия ни добитъкъ забраха и запалиха селото, слѣдъ като съ седмици сѫ изнасяли покѫщнина”. — Съчанли е било на 5 септември заобиколено отъ сѫщия башибозукъ, а късно прѣзъ нощьта е било нападнато, слѣдъ като Манастирци били разпръснати. Съчанлийци успѣли о врѣме да избѣгатъ въ село Дуганхисаръ. Щомъ влѣзли турцитѣ въ селото Съчанли, започнали да палятъ. Застигнали и избили само десетина души. Въ едно писмо, датувано отъ 6 септември отъ Дуганхисаръ за с. Пишманъ, се казва: „Вчера на 5-й того турцитѣ сѫ нападнали селата Съчанли и Манастиръ, слѣдъ което турцитѣ навлѣзли въ селата и ги запалили. Които селяни сѫ се отървали, дойдоха въ нашето село, и селото ни е пълно съ Съчанлийски сѣмейства и Манастирци, отъ което и владѣе въ селото голѣма тревога. Сѫщата нощь турцитѣ сѫ нападнали и Евренкьой и Аткьой. Сѫщо и тѣзи села сѫ разтурени, а селянитѣ имъ сѫ въ нашето село, сѫщо и селянитѣ на колибаритѣ и селянитѣ на Къзларъ сѫ въ нашето село”. Трѣбва да се прибави къмъ туй, че оцѣлѣлото население отъ Кутруджа, Пишманъ, Окуфъ, Тахтаджикъ и др. сѫщо тъй се е намирало тамъ на близу, въ гората между Дуганхисаръ и Тахтаджикъ. Турцитѣ, знаейки това, слѣдъ съсипването на Манастиръ
218
и Съчанли веднага се насочили къмъ Дуганхисаръ, да унищожатъ и него, което и станало на 9 септември. Слѣдъ малка съпротива селянитѣ ударили на бѣгъ, а селото пламнало. Слѣдъ два дена скитане по горитѣ тѣ стигнали въ Дедеагачъ заедно съ Съчанлийци, Манастирци и всички други. Имало е мнѣние, да се остави орѫжието на четитѣ, за да не го взематъ гърцитѣ, но не всички се съгласили съ това, което се вижда отъ едно писмо отъ 8 септември, писано въ Дуганхисаръ, съ което кметътъ съобщава на Русе Славовъ: „Съчанлийци пушкитѣ не даватъ, о т и в а т ъ с ъ с ъ п у ш к и т ѣ с и к ѫ д ѣ Д е д е а г а ч ъ, т а к а с ѫ щ о и д р у г и т ѣ. Н а с е л е н и е т о о т и в а; н е м о ж е м ъ д а г и с п р е м ъ. За събиране храна, докато не дойдете вия, не ще да може да се ваведе въ редъ. Нашето население (сир. дуганхисарци) и то грача за оттеглюване отъ вънъ селото”.
Всички български села тогава е постигнала сѫщата участь. Споредъ Киркова тогава сѫ избити жителитѣ и на уединенитѣ всрѣдъ плътно турско население български села Дутли (вж. по горѣ въ Ортакъойско) и Авренъ (въ Кушукавакско). Какво е ставало въ Гюмурджинско съ тукъ тамъ още останалитѣ по селата си българи, дава понятие покъртителниятъ разказъ на сѫщия Недѣлко Михалевъ отъ с. Юсуюкъ, за който по-горѣ на два пѫти се спомена (вж. стр. 97). Той билъ въ Съчанли на 5 септември и заедно съ другитѣ избѣгалъ въ Дедеагачъ, отъ гдѣто избѣгалъ пакъ заедно съ други българи въ планината, когато гърцитѣ слѣдъ малко прѣдали града на турцитѣ. Между туй башибозукъ нападналъ селото му, Юсуюкъ, гдѣто се намирали жена му и дѣцата му, съ които той, слѣдъ много нови страдания сетнѣ се срещналъ въ Гюмюрджина, заета вече отъ нашата войска. Ето какво узнахъ отъ него за послѣдната участъ на селото Юсуюкъ:
„Турцитѣ, като прогониха Съчанлийци, завърнали се въ наше село Юсуюкъ; изловили всички мѫжки, навързали ги и ги закарали на Козлукьой, да ги пита турскиятъ командантъ «българското ли искатъ или турското». И т а м ъ г и и з к л а л и е д и н ъ п о е д и н ъ. Когато ги колѣли, единъ, Г е о р г и Д и м и т р о в ъ, който билъ вързанъ съ другитѣ и се намиралъ на края, отвързалъ се и избѣгалъ. Стрѣляли подирѣ му. Той миналъ прѣзъ Аткьой, обадилъ на селянитѣ, какво вършатъ турцитѣ, и тогава всички Аткьойци избѣгали къмъ Дедеагачъ.
219
Тоя сѫщия Георги Димитровъ стигна въ Дедеагачъ и тамъ ми разказа какво е станало. «Мѫжки не останаха, вика, хичъ, всичкитѣ изклаха». И женитѣ били събрани и закарани на Козлукьой и отъ тамъ на Гюмурджина. Ж е н и т ѣ г и б е з ч е с т и л и, и м о м и т ѣ, и всичко обрали. Тогава разбрахъ, че и моята жена, и една голѣма дъщеря ... И тогава азъ, когато гърцитѣ се оттеглиха отъ Дедеагачъ, както вече казахъ, избѣгахъ въ гората, въ Къркайската гора и въ Калъйджидерската. Все тамъ се криехме около 40 души отъ разни села: отъ Къзларъ, отъ Аткъой, отъ Калъйджидере, докато дойде българската войска. По баирето има жита, начукашъ колко 2—3 оки, че го мелишъ съ рѫчна мелница, така живѣхме; гроздето — по Калъйджидерскитѣ лозя. . . .
„Женитѣ въ туй врѣме били на Гюмурджина. Имамъ зетъ убитъ, Иванъ Батулевъ, и сестрини ми мѫже Динко Вълковъ и Стоянъ Бешковъ, убити. И синоветѣ имъ сѫ убити. Ив. Батулевъ има двама сина убити: Станко и Кирилъ. И Динко Вълковъ два сина убити — Момчилъ и Вълко; и на Стоянъ Бешковъ сина му, Янко, убиха. Всичко 48 д у ш и м ѫ ж е и г о л ѣ м и м о м ч е т а — о т ъ 20 г о д и н и н а г о р ѣ сѫ изклани! В ъ К о з л у к ь о й б ѣ ш е к а с а п н и ц а т а: тамъ клаха всички, които бѣха хванати отъ Съчанли, отъ Авренкьой, отъ Къзларъ, отъ Мънастиръ. Тамъ и сега стоятъ трупове, — рѫцѣ вързани — отровили ги и ги глождали кучета. Нашитѣ войници сѫ видѣли.
„При Юсуюкъ има кладенецъ, и тамъ имало нахврълени вѫтрѣ трупове та и гръцкитѣ войници ги видѣли. Цѣлото ни село е изгорено. Изгорени сѫ и Чобанкьой, Калайджидере, Аткьой, Къзларъ, Евренкьой. Пострадалитѣ села въ Гюмурджинско все сѫ на тая страна (посочва на изтокъ), а тукъ на тая страна (западъ) бѣха по-завардени. Тамъ имало единъ X а с а н ъ - б е й; той казалъ: «и тукъ ще бѫде България, да го знаете това», и това ги укротило, а кѫдѣ насъ турцитѣ си бѣха увѣрени, че ще бѫде турско. И сега още вѣрватъ, че България отъ нова година ще си иде, затова не ги е страхъ: плячката — дрехи, добитъка (всичко наше, което си го познаваме) не даватъ; всичко: греди, врати, прозорци отъ нашето село въ селата имъ сѫ струпани, и си ги горятъ вмѣсто паливо.”
220
Приблизително понятие за огромната материална загуба, нанесена на пострадалитѣ български села, които въпрѣки всички несгоди на живота благодарение на извънредното трудолюбие на населението и главно на вродената му интелегентность се наслаждавали сравнително съ завидно състояние, даватъ слѣднитѣ цифри.
Споредъ Калоянъ Моревъ (55 год.), родомъ отъ Дуганхисаръ, бивши кметъ и сетнѣ бириикъ въ селото си, въ послѣдното е имало 450 чисто български кѫщи, отъ които 350 изгорени, а горѣ-долу здрави останали 102 кѫщи. Главниятъ поминъкъ на селото, както и на другитѣ околни български села — Манастиръ, Съчанли, Къзларъ и пр. и пр., е скотовъдство. Женитѣ изработвали „халища” и черги отъ вълна и козина. Овци и кози имали селянитѣ до 50,000 (половината кози). Останали имъ само около 5000. Едъръ добитъкъ не сѫ имали много поради планинистата мѣстность, — всичко до 70 чифта. Коне имало до 200, а мулета и магарета най-малко по едно на кѫща. Всичкия си едъръ добитъкъ изгубили.
Петко Стояновъ (27 год.), родомъ отъ Манастиръ, твърдѣ събуденъ, интелигеитепъ мѫжъ, съ чиито страдания по-долу ще се запознаемъ, ми съобщи, че числото на кѫщитѣ въ Манастиръ е било 450 съ 1800 жители; селото е почти цѣлото опожарено. Овци и кози е имало 70,000 (тая цифра се знаела по беглика); имали до 2000 глави едъръ добитъкъ: коне, мулета — до 1500 и около 500 магарета; дрехи, „халища” — безчетъ.
Селото Съчанли е било сѫщо тъй богато скотовъдско село съ 480 кѫщи и 2200 д. жители. И тукъ плячката е била грамадна, а кѫщитѣ изгорени.
Гюмурджинскитѣ „автономни войски” слѣдъ тия славни подвизи се завърнали съ богатата си плячка. Ч а с т ь о т ъ з а г р а б е н и я д о б и т ъ к ъ е б и л а о т к а р а н а прѣзъ К у ш у к а в а к ъ и О р т а к ь о й к ъ м ъ О д р и н ъ, а останалото е разнесено по турскитѣ села въ Гюмурджинско.
„И по селата въ Гюмурджинско — разказваше ми Коста Кирковъ — продаваха заграбения добитъкъ. Т е л я л ъ р у к а, к о й т о и с к а д а к у п у в а, д а д о й д е д н е с ъ н а к о м а н д а н т с т в о т о — д о б и т ъ к ъ с е п р о д а в а. Никой българииъ не е посмѣялъ да отиде да види, какъ се продава. Б е г о в е т ѣ п р о д а в а х а, а к у п у в а х а т у р ц и и е в р е и. Тукъ
221
тогава аслѫ нѣмаше българи.” И бившиятъ и тогавашенъ кметъ на Гюмурджина ми потвърди сѫщото: „Плячката въ стока и добитъкъ отъ Съчанли и Манастиръ главно се докарвала тукъ въ града. Отъ тукъ тя се е разпрѣдѣляла. Сѫщото е станало и съ плячката отъ другитѣ села. Центърътъ на плячката е билъ тукъ. Часть отъ нея закарали и по желѣзницата въ Одринъ. Добитъкъ е откаранъ и на стада пакъ въ Одринъ прѣзъ Ортакьойско. Плячката се е продавала тукъ на баснословно низка цѣна, и то повече на евреитѣ.”
Съ разсипването на българскитѣ села въ Гюмурджинско и Дедеагачско се завършва в т о р и я т ъ и страшенъ погромъ на българщината въ Тракия.