Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година
Л. Милетичъ
15. Дедеагачско и Гюмурджинско
Населението дири спасение въ Дедеагачъ
Споразумѣние между гърци и турци относително Дедеагачъ. — Оптимизмътъ на консулитѣ. — Ролята на Дедеагачския гръцки владика. — Нещастното българско население се прибира въ Дедеагачъ. — Консулитѣ безсилни да осуетятъ прѣдаването града на турцитѣ.
До подписването на Цариградския договоръ гръцкитѣ войски държаха въ своя власть Дедеагачъ. По-рано дълги прѣговори сѫ се водили между турци и гърци по тоя въпросъ, за което смѫтни свѣдѣния достигнали и до българитѣ. Въ едно писмо отъ 25 августъ Дуганхисарската „разузнавателна служба” съобщава на войводата Славовъ, че на 24-и с. м. въ Дедеагачъ пристигнала една телеграма, „но какво е, да ли по нѣкакви стари смѣтки, да ли по обезщетението за паритѣ по старата война или по друго, не се знае, понеже криятъ, не казватъ явно.” Стигнала била и нова телеграма, съ която гръцкото правителство се оплаквало, че не се спазва договорътъ, тъй като турци откъмъ Скеча нахлули къмъ Драма и е питало, редовна войска ли е това, или башибозукъ. Отъ турска страна се отговорило, че „Турция тамъ нѣма редовна войска и Гърция е свободна, да попрѣчи на това нахлуване, ако може.”
Че съ въпросното съглашение ще да е било уговорено и да се прѣдаде Дедеагачъ на турцитѣ, стая явно отъ единъ фактъ, отбѣлѣзанъ въ едно писмо отъ 19 августъ, писано въ Дедеагачъ отъ споменатия вече Калоянъ Моревъ, въ което той между друго съобщава, че отъ тоя день ерменцитѣ п о ч н а л и м а с о в о д а б ѣ г а т ъ о т ъ Д е д е а г а ч ъ, з а к о е т о
222
г ъ р ц и т ѣ г и о л е с н я в а л и с ъ б е з п л а т н о п ѫ т у в а н е з а С о л у н ъ. Толкова рано осѣтили ерменцитѣ, че турци ще замѣстятъ гърцитѣ въ управлението на Дедеагачъ, което се осѫществи тъкмо слѣдъ единъ мѣсецъ, на 19 септември 1913 г. До тая дата прѣдставителитѣ на българското население отъ областьта напраздно се мѫчили да осигурятъ чрѣзъ европейскитѣ консули въ Дедеагачъ що годѣ сигурна защита въ самия градъ или евентуално гаранция, да може по нѣкой начинъ безопасно да се прѣхвърли въ стара България. Направо то само не тъй лесно е можело да достигне българската граница, отъ която го раздѣляла мѫчно проходима планиниста мѣстность, населена съ плътно турско и помашко население, тогава най-враждебно настроено къмъ него. Единствената надежда за спасение остаяла на българитѣ да се упѫтятъ къмъ Дедеагачъ, гдѣто и европейската флота е можела при нужда да упражни помощно влияние. Па и консулитѣ на многократнитѣ молби на пратеницитѣ на населението все сѫ отговаряли въ смисълъ, да гледа то какъ да е да се прибере въ Дедеагачъ, гдѣто тѣ гарантирали за живота и имота му, като нѣмало да позволятъ на турцитѣ да влѣзатъ въ града.
Спомена се вече веднаждъ, че войводата Русе Славовъ изпратилъ до консулитѣ въ Дедеагачъ писмо [1], което било писано на български съ латински букви. Калоянъ П. Моревъ, когото се видѣхъ въ Дедеагачъ, ми разправи въ свръзка съ съ това слѣдното:
„Като познавамъ тукъ консулитѣ, съселянитѣ ми повече мене пращаха, да ги питамъ за съвѣтъ. Азъ най-напрѣдъ ходихъ у французкия консулъ г. Такела, а послѣ у германския г. Шенкеръ, у английския г. Бадета, у австрийския и италианския.”
„Когато имъ се донесе писмото отъ Русе войвода (занесоха го Маверъ Калояновъ, Стойо Вълчевъ и Коста Ласковъ), съ което имъ се съобщаваше, че село Голѣмъ Дервентъ въ Софлийска околия е вече унищожено, французкиятъ консулъ повика едно българче отъ германското консулство, което му го прѣвело та взелъ отъ него прѣписъ и веднага го е съобщилъ въ Цариградъ на по-високитѣ си началници. Каза ми, че чака отговоръ. Въ писмото се казваше, че много села, като
1. Вж. по-горѣ стр. 181.
223
Януренъ, Башклисе и пр. сѫ съсипани, а между другото се съобщаваше и истинскиятъ фактъ, ч е с е л о т о Г о л ѣ м ъ – Д е р в е н т ъ е у н и щ о ж е н о и с ъ а р т и л е р и я, че гранати сѫ падали въ селото, гдѣто и сега има двѣ непукнати. Германскиятъ консулъ по тоя въпросъ ми каза, че не било истина, което се съобщавало въ писмото и за което и азъ устно му говорихъ. „Ето, каза, като телеграфирахъ за това на турската военна команда въ Еносъ, отъ тамъ отговарятъ, че всичко туй не е истина.” Французкиятъ наистина много се стараеше да помогне; той ми показа и копирната си книга, за да ме увѣри, че почти катадневио телеграфирвалъ по нашитѣ работи, че телеграфиралъ и да се изпрати параходъ, за да мине населението въ България, и увѣряваше, че не получилъ отговоръ. Това ставаше на 7 и 8 септември. Т о г а в а м е а р е с т у в а х а г ъ р ц и т ѣ в ъ Д е д е а г а ч ъ; тѣ забѣлѣжили, че много често съмъ идвалъ и съмъ сновалъ низъ града. Трѣбва да забѣлѣжа, че консулитѣ ми казаха, да не се боимъ, че Софлийско и Дедеагачско ще останатъ въ България, че турцитѣ ще взематъ само Димотика, а на западъ гърцитѣ до Окчиларъ. И ние вѣрвахме. Ала като ставаше вече невъзможно да се запази животътъ на населението, то тръгна отъ вси страни прѣзъ планинитѣ, карайки и добитъка си, до колкото му бѣ възможно, къмъ Дедеагачъ. Тукъ дойде и спасилото се население отъ Гюмурджинско, отъ Манастиръ, Съчанли, Аткьой, и пр., а най-сетнѣ и нашитѣ отъ Дуганхисаръ се прибраха тукъ. Събра се 12 хиляди народъ съ най-малко 100 хиляди глави дребенъ добитъкъ и се настани вънъ отъ града въ казармитѣ и около тѣхъ.” [1]
1. Въ допълнение на горното ще приведа тукъ нѣкои подробности отъ самия Русе Славовъ: „Отговорътъ отъ консулитѣ не бѣше дошель. Въ Дуганхисаръ се бѣха стекли до 5-6 хиляди души Съчанлийци и други. Между туй дойде извѣстие отъ Дедеагачъ, че консулитѣ гарантирали зона при града, и всички отъ пострадалитѣ села се смъкнаха къмъ Дедеагачъ. Селата Дуганхисаръ и Пишманъ стоеха цѣли. Ала на слѣдния день (9 септ.) забѣлѣжихме огънь отъ двѣтѣ страни (ние бѣхме при селото Пишманъ.) — Дуганхисаръ и Тахтаджикъ едноврѣменно горѣха. Тогава подканихъ и селянитѣ отъ Пишманъ, часъ по-скоро да излѣзатъ изъ селото, и тѣ се пръснаха по балкана. Заминахъ къмъ града, за да бѫда близу до народа и за да видя, какъ ще се отнесатъ консулитѣ. Установихъ се съ четата при Даамето (колиби. 2 килом. отъ Дедеагачъ). Мои хора отъ града ходиха въ града да разбератъ положението, и като ми донесоха, че Дедеагачъ остаялъ български и че гърцитѣ нѣмало да пуснатъ турцитѣ въ града, обнадеждихме се, и азъ си дръпнахъ четата при Домуздере, което бѣше още здраво. Слѣдъ като прѣстояхме тамъ три дена, на четвъртия день дойде извѣстие, че гърцитѣ се оттеглятъ отъ Дедеагачъ. Узнахме всичкото коварство на гърцитѣ, но то бѣ вече късно”.
224
Въпросътъ, да отиде ли българското население въ Дедеагачъ и да се тури подъ покровителството на гръцкитѣ власти и европейскитѣ консули или не, твърдѣ сериозно е занимавалъ и двамата войводи Славовъ и Маджаровъ, до които народътъ се допитвалъ и спрѣмо който тѣ се чувствували наравствено отговорни. Къмъ 8 септември е било дадено окончателно съгласието на войводитѣ въ положителенъ смисълъ. и то по съображения, които намирамъ въ едно писмо отъ 8 септември, писано отъ Маджаровъ до Русе Славовъ. Въ него се съобщава: „Австрийскиятъ консулъ устно е казалъ на човѣка, който бѣ пратенъ отъ насъ, че т у р ц и т ѣ и м а л и г р о з н о н а м ѣ р е н и е д а у н и ч т о ж а т ъ в с и ч к о т о б ъ л г а р с к о н а с е л е н и е в ъ б а л к а н а. Пристигнали сѫ много турски доброволци въ Гюмурджина и се събрали отъ полето други, които се въорѫжили съ цѣль да нападната българското население. Казалъ му е още, че ако вие искате да се спасите, трѣбва да дойдете въ Дедеагачъ, иначе не можемъ да ви гарантираме живота въ балкана”. Понататъкъ Маджаровъ като съобщава, че „вчера” (сир. на 7 септ.) Съчанлийци вече отишли къмъ Дедеагачъ и че той чака извѣстие отъ тамъ, за да види какъ ще се отнесатъ гърцитѣ къмъ тѣхъ, „Може би казаното отъ консула за намѣрението на турцитѣ да унищожатъ българщината да е и прѣувеличено, но ако пъкъ излѣзе истина, ние не можемъ да гарантираме защитата на населението; въ самитѣ селяни азъ нѣмамъ вѣра, че ще издържатъ огъня, ако и да иматъ пушки, значи ние ще трѣбва да се надѣемъ само на нашитѣ си сили, а какви сили имаме, ти ги знаешъ. По този въпросъ какъ е твоето мнѣние не зная, но нѣма да бѫде злѣ, да се съберемъ и да видимъ, какво да правимъ. Дуганхисарци сѫ много изплашени, и никаква сила не е въ състояние да ги задържи въ село. Днесъ при една малка тревога казаха, че турци „идатъ”, и ние излѣзохме отъ село да видимъ, какви са тия „турци”, а като се върнахме въ село, женитѣ всички избѣгали отъ селото по пѫтя за къмъ Дедеагачъ, и тази вечеръ сѫ въ града, въ селото оставатъ само мѫжетѣ. Съчанлийци сѫ заминали съ пушки до селото Дервентъ, за да изпратятъ жени и дѣца до Дедеагачъ, тѣ ще се върната назадъ”.
Видѣхме, че на другия день, 9 септември, турцитѣ наистина нападнали, и запалили селото Дуганхисаръ, слѣдъ което и въпросътъ за отиването на народа въ Дедеагачъ самъ се е разрѣшилъ.
225
Какъ сѫ се отнесли официалнитѣ гръцки власти спрѣмо населението, се вижда и отъ настроението на гръцкия Дедеагачски владика, когото добрѣ рисува споменатия Моревъ: „Докато бехъ затворенъ, владиката отиде въ Гюмурджина — на 12 или на 13 септември. Той мина покрай затвора, гдѣто съ мене бѣха затворени и четирма души българи (единъ отъ Съчанли, единъ отъ Мерхамли и двама отъ Окуфъ), и ме видѣ; азъ го поздравихъ, като снехъ шапката си. «Какво има?» попита той. Казахъ му на гръцки: «милость!» (имартонъ). Той поклати глава и отмина. Като се върналъ отъ Гюмурджина, гдѣто се съвѣтвалъ съ турцитѣ, за да се прѣдаде тѣмъ Дедеагачъ, — за да ие би да го взематъ българитѣ — говорилъ за мене съ Дедеагачския градоначалникъ. Гръцкиятъ опълченецъ, който пазѣше прѣдъ затвора и който добрѣ ме познаваше, дойде и ми каза, че злѣ говорили за мене, че владиката учудено казалъ: «Още ли държите тоя човѣкъ! За него трѣбва сатъръ!» Азъ помолихъ опълченеца да ме спаси. И на 17 септември той наистина, съ малко пари се съгласи да ме пусне, а на 18 по моя молба той пусна и другитѣ затворени българи. Той е можелъ лесно да стори това, защото него день влѣзоха турцитѣ и защото на 19. гърцитѣ, слѣдъ като закараха въ Гърция четири пълни парахода съ заграбенъ дребенъ добитъкъ отъ нещастнитѣ наши българи, изтеглиха и войската и си заминаха съ параходи”.
Най-голѣма и съкрушителна изненада за събралото се въ Дедеагачъ българско население е било прѣдаването тоя градъ тъкмо на турцитѣ, отъ които то е бѣгало. Бѣжанцитѣ се видѣли грозно изиграни и прѣдвиждали ужаситѣ, които и наистина сетнѣ ги сполетѣли. И к о н с у л и т ѣ б и л и и з н е н а д а н и о т ъ л у к а в а т а и г р а, у с т р о е н а о т ъ г ъ р ц и т ѣ въ споразумѣние съ автономиститѣ турци въ Гюмурджина и съ турскитѣ военачалници задъ Марица, въ Еносъ.
Отъ мнозина чухъ, най-обстойно отъ Ангелъ Тодоровъ въ гр. Фере, че една българска депутация, прѣди да напуснатъ гърцитѣ Дедеагачъ, се явила тукъ прѣдъ консулитѣ да имъ обади, какво турскитѣ башибозуци вече наближаватъ да влѣзатъ въ града. Консулитѣ отговорили, че „н е м о г а т ъ д а г и с п р а т ъ” и съвѣтвали депутацията да се обърне за помощь къмъ гръцкия владика, който тогава билъ всесиленъ. Като
226
казали нашитѣ на владиката, че турцитѣ ще колятъ, той цинично отговорилъ: „К а к т о к о л я т ъ н а ш и т ѣ г ъ р ц и, т а к а щ е к о л я т ъ и в а с ъ”.
Маверъ Калояновъ, слѣдъ като Моревъ билъ вече затворенъ отъ гърцитѣ, дохаждалъ въ Дедеагачъ и ходилъ при английския консулъ Бадета та ми разказа: „Той ми викаше: «нѣма тукъ турчинъ да дойде!» Именно г. Бадета по-рано най-много съвѣтваше, щото женитѣ и дѣцата да се прибератъ въ града, а мѫжетѣ по възможность наблизу да си вардятъ стоката. Когато населението наистина се прибра къмъ 16 септември въ Дедеагачъ, а на 19 турски башибозукъ влизаше въ града, азъ попитахъ Бадета: «Какво ще стане съ насъ, г. Бадета? Нали казахте че нѣма да влѣзатъ турци тукъ?» (азъ лично се познавамъ съ него, той ми е дългогодишенъ мющерия), а той, смутенъ, ми отговори: «Не бойте се, нѣма нищо да стане!» И тъй консулитѣ не допускаха, че ще дойде турска войска, ала въ сѫщность и туй стана. Когато за първъ пѫть Гюмурджинци нападнаха Манастира, и Съчанли, имали сѫ само башибозукъ, ала слѣдъ несполуката имъ и като не можаха да разсипятъ и селото Дуганхисаръ, което благодарение на четата на Маджарова юнашки се защищаваше, турцитѣ не смѣеха ваче да прѣдприематъ нищо, докато не получатъ помощь отъ турската армия. Фактъ е, ч е Х а д ж и М и з и н о в ъ Х а с а н ъ о т ъ с е л о Ш а п ч и с л ѣ д ъ п ъ р в о т о н а п а д е н и е н а с. М а н а с т и р ъ е х о д и л ъ в ъ Е н о с ъ д а и с к а п о м о щ ь. И тая помощь бѣ дошла. Дедеагачъ се завзе ужъ само отъ „автономска милиция”, сир. башибозукъ, а всички видѣха, че има и множество турска редовна войска. Азъ самичъкъ съ очитѣ си видѣхъ войници-арапи, които арапски говорѣха, а имаше и черкези. Видѣхъ да влизатъ въ Дедеагачъ около 500—600 души турска войска. Имаше едни въ войнишка униформа, други въ стражарска форма, а трети п р ѣ о б л ѣ ч е н и к а т о б а ш и б о з у к ъ; всички бѣха съ маузерови пушки и съ манлихерки, нѣмаше ни една мартинка. На всѣки войникъ имаше не по-малко отъ 500—600 патрона. Цѣлъ единъ товаръ съ маузерови патрони имъ хванахме на скоро прѣди това въ Дуганхисаръ. Т о г а в а г ъ р ц и т ѣ в ъ о р ѫ ж и х а с е л я н и т ѣ т у р ц и в ъ с е л о Ш е х и н л а р ъ. О т ъ Д е д е а г а ч ъ я в н о и м ъ з а н е с о х а п у ш к и т ѣ с ъ е д н а т у р с к а к о л а”.
227
Че наистина консулитѣ въ Дедеагачъ отначало не се надѣвали, какво работитѣ ще взематъ такъвъ обратъ, като сѫ вѣрвали, че българскитѣ войски ще иматъ смѣлостьта по-скоро да заематъ земитѣ по дѣсното течение на Марица, се вижда и отъ подробноститѣ, които въ село Дуганхисаръ ми съобщи Коста Калояновъ, който заедно съ други на нѣколко пѫти е билъ изпращапъ да разбере отъ консулитѣ, какво ги очаква. Той три пѫти се явявалъ при австрийския консулъ, съ когото се обяснявалъ на турски и на гръцки. Първомъ консулътъ му казалъ: „Не бойте се, ние можемъ да ви гарантираме живота въ Дедеагачъ и вънъ отъ града до село Дервентъ и до селата Макри и Лъджакьой, а по-нататъкъ по селата не можемъ да запремъ турцитѣ да не палятъ и да не убиватъ.” Когато втори пѫть се явилъ при него, кѫдѣ 1—2 септември, пакъ сѫщото е подържалъ и е попиталъ, иматъ ли чети; съвѣтвалъ е, хората да не си даватъ пушкитѣ, и пакъ настоялъ: „народътъ нека се прибере тукъ, а въорѫженитѣ хора да държатъ височинитѣ и да защищаватъ гърба на населението.” Трети пѫть, къмъ 8 септември, на това е подържалъ. Ала когато вече да се събере народътъ при Дедеагачъ, той вече не е билъ толкова оптимистъ, а напротивъ твърдѣ загриженъ е съобщилъ Калоянову, че било възможно и турци да влѣзатъ въ Дедеагачъ: „Бързайте — казалъ — да оставите селата си, защото оттатъкъ Марица въ Ипсала се събира башибозукъ, а сѫщо и въ Гюмурджина има до 10 хиляди, които ще тръгнатъ и щ е в и и з к о л я т ъ. Само тукъ, въ Дедеагачъ е спасението.”
Когато най-сетнѣ на 10 септември се събралъ народътъ къмъ Дедеагачъ, австрийскиятъ юнсулъ самъ дошелъ въ казармитѣ и тамъ лично увѣрявалъ народа, да седи тукъ. Ала когато слѣдъ два дена гърцитѣ прѣдали града на турцитѣ, австрийскиятъ консулъ вече нигдѣ не се виждалъ.
Нѣмало вече, кой да помогне; всички забравили тържественитѣ си обѣщания, а очаяниятъ народъ все още на консулитѣ се надѣвалъ. Когато се разчуло, че тѣ официално посрѣщатъ турскитѣ войски, съвсѣмъ се сломилъ духътъ му. „Да бѣха консулитѣ излѣзли — казваше ми Калояновъ — енергично да заговорятъ въ наша полза, нещастието щѣше негли да се избѣгне. А тѣ посрѣщнаха турцитѣ, които се бѣха спрѣли вънъ отъ града, и не влѣзоха, докато консулитѣ и владиката не отидоха да ги поздравятъ и да ги поканятъ.
228
Трѣбва да се знае, че прѣди да влѣзатъ турцитѣ въ Дедеагачъ, отъ страна на събралитѣ се 12 хиляди бѣжанци се подаде молба до консулитѣ, въ която се изброяваха селата, отъ които населението е било тукъ събрано, именно отъ околиитѣ Гюмурджинска, Дедеагачска, Софлийска, Ференска и Ортакъойска. Искаше се да имъ се укаже, к ѫ д ѣ д а с е п р и б е р а т ъ, з а д а с п а с я т ъ ж и в о т а с и. Консулитѣ изпратили прѣписъ отъ тая молба въ Цариградъ на своитѣ посланици. Слѣдъ като се съвѣщавали, консулитѣ изпратили едниъ прѣписъ и на турския командантъ въ Еносъ.”
Колко народъ се е събралъ въ Дедеагачъ, по-точни данни получихъ отъ споменатия вече А. Т о д о р о в ъ отъ с. О к у ф ъ, чието население до 10 септември прѣкарвало въ планината: „На 9 септември, слѣдъ като бидоха съсипани Манастиръ и Съчанли, дойде редъ и на Дуганхисаръ. Като видѣхме че Дуганхисаръ гори, ние се рѣшихме да идемъ въ Дедеагачъ, защото има тамъ консули, да си спасимъ душата. Въ Дедеагачъ се бѣ стекълъ народъ отъ 17 села. Прѣброиха народа по искането на консулитѣ и се указаха всичко 11,780 души. Гръцкитѣ власти инкакъ не ни допуснаха да влѣземъ въ града, а ни оставиха вънъ отъ града, около казармитѣ. Имаше добитъкь до 100 хиляди овце и кози, а едъръ добитъкъ до 30 хиляди глави, коне и мулета до 25 хиляди.”