Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година
Л. Милетичъ
16. Страданията на българитѣ слѣдъ сражението при Фере
Безчовѣчия, вършени отъ помацитѣ на село Мерикосъ
Слѣдствена комисия по убийството на единъ помакъ отъ с. Мерикосъ. — Аутопсията на убития на самото иѣсто. — Дѣдо Ангелъ разкрива ужасни звѣрства, извършени отъ Мерикосчани. — Три дѣца убити, едното побито на колъ. Отчаяната майка.
Въ описанията на извършенитѣ надъ мирното българско население жестокости прѣзъ врѣме на междуцарствието въ Тракия, които слушахъ отъ народа, твърдѣ често се споменуватъ жителнтѣ на помашкото село Мерикосъ като примѣръ па крайно озвѣрени гонители на българитѣ въ оня край. Ви-
273
дѣхме, че Мерикосчани сѫ извършили избиването на мѫжетѣ въ село Каяджикъ (вж. по горѣ Софлийско), въ Голѣмъ Дервентъ и пр., че тѣ сѫ участвували въ всички разбойнишки походи противъ българитѣ, че сѫ били между прѣслѣдвачитѣ на бѣгащето българско население отъ Фере къмъ Арда и че отъ тѣхъ е имало и между прѣстѫпницитѣ, които сѫ плѣнили ония 42 Манастирски жени и дѣца, за които се говори по-горѣ. За да бѫде пълна характеристиката на тия жестоки фанатици, ще приведа най-накрай още нѣколко данни, които ми съобщи подпоручикъ Ангеловъ, отъ 3-ти конни полкъ, въ Гюмурджина на 7 декември 1913 год. Ще приведа напълно неговитѣ думи:
„Десетина дена слѣдъ нашата реокупация постѫпи заявление отъ село Мерикосъ, че наши българи се явили като чети и убили едно тѣхно момче, което се връщало отъ пазаръ отъ Софлу. Получихъ заповѣдь отъ ескадронния си командиръ, ротмистръ Петруновъ, да отида да придружа военния слѣдователь, подпоручика отъ пѣхотата Недевъ, съ единъ взводъ кавалерия. Отидохме въ селото Мерикосъ; турцитѣ, сир. помацитѣ ни казаха, че момчето е убито на друго мѣсто, близу до селото. Ала то излѣзе не близу, а на 30 до 40 километра далече. Водиха ни десетина помака, които били тамъ, когато убили момчето. Минахме покрай двѣ три села и най-сетнѣ при българскитѣ колиби на с. Малъкъ Дервентъ намѣрихме вече заровенъ трупа на убития помакъ. Указа се, че той е вече разложенъ, а при гроба на петь-шесть крачки до дърветата намѣрихме сума гилзи, що показва, че помакътъ се е защищавалъ. Помацитѣ твърдѣха, че убийцитѣ били българи отъ колибитѣ. По трупа се виждаше, че убийството е станало по-отколѣ, може би още прѣди да дойдатъ нашитѣ войски. Присѫтствуваше и д-ръ Михаиловъ, воененъ лѣкарь отъ дивизионната болница на 8-та дивизия. Докато ставаше аутопсия на тѣлото, дойде единъ старъ българинъ, дѣдо А н г е л ъ, изнемощѣлъ, подпиращъ се съ една тояга. Той бѣ единъ едъръ човѣкъ отъ колибитѣ, но изтощенъ. Излѣзе отъ скалитѣ, гдѣто се е криялъ. Азъ го прѣсрещнахъ на сто крачки, за да не гледа, че правимъ аутопсия на единъ турчинъ. Помацитѣ му казваха „Дѣдо Ангеле”. Той ми се оплака: „Дошли сте тукъ да изпитвате за убийството на единъ турчинъ отъ прѣди 20 дена, а не дохаждате на колибата ми да видите, какъ внуцитѣ ми сѫ побити на колове. Тукъ българитѣ се криятъ като
274
зайци по скалитѣ, а турцитѣ ни дирятъ и ни подсвиркватъ дано ни откриятъ и да ни избиятъ. Ето между тѣзи тукъ е единъ, който искаше да ме убие и отъ когото съ много молби се отървахъ . .”. Помацитѣ искаха да говорятъ съ него, а той не искаше да ги погледне. Каза ми, че два мѣсеца се храни съ желѫдъ и съ сурова царевица. Докато ставаше аутопсията, азъ полюбопитсвувахъ, възседнахъ коня и отидохъ на колибата на стареца, която се намираше на 1500 крачки. При чифлика („колибата”), който бѣше опожаренъ, видѣхъ една жена, която плачеше. Тя бѣ снахата на дѣдо Ангелъ. Сѣмейството било многобройно, до двадесетина души. Тѣ се пръснали, низъ гората, и дѣдо Ангелъ не знаеше, какво е станало съ тѣхъ. Д о с а м а т а м у к ѫ щ а в и д ѣ х ъ т р и д ѣ ц а у б и т и: д в ѣ н а з е м я т а, а е д н о п о б и т о н а к о л ъ. Плетътъ изгорѣлъ, а колътъ, понеже дебелъ, останалъ правъ. Д ѣ т е т о б ѣ ш е н а н и з а н о, к о л ъ т ъ м и в а л ъ п р ѣ з ъ т ъ р б у х а и и з л ѣ з ъ л ъ н а г ъ р б а н а д ѣ т е т о; д р у г и т ѣ д в ѣ д ѣ ц а з а к л а н и, н а г о р е н и д р ѣ х и т ѣ и м ъ, п о ж а р ъ т ъ с е т н ѣ г и е з а с е г н а л ъ. Т ъ р б у с и т ѣ и м ъ б ѣ х а с п у к а н и: к о ж а т а н а л и ц е т о с е д ѣ ш е, к у ч е т а г и б ѣ х а д ъ р п а л и м а л к о. Жената бѣше тѣхна майка. Попитахъ я: „Кои заклаха тия дѣца ?” Тя ми каза „П о м а ц и т ѣ о т ъ с. М е р и к о с ъ”. Попитахъ я: „Познавате ли ги?” „До единъ ги познавамъ” отговори тя. „Защо заклаха дѣцата?” Тя отговори: „З а п а р и; к л а х а н и д ѣ ц а та д а и з к а ж е м ъ, г д ѣ и м а п а р и. Прѣди тѣхъ идваха други, взеха ни всичко, и ние нѣмаше какво да дадемъ. Като нѣма пари, тѣ откараха мѫжа ми и момичето ми, и сега не знамъ, кѫдѣ сѫ закарани — заклани сѫ”. Дѣцата ги заклали по-сетнѣ, когато се образувалъ башибозукъ и когато нашитѣ войски се бѣха съвсѣмъ изтеглили. Жената казваше „прѣди единъ мѣсецъ”, а ние се бѣхме завърнали въ Гюмурджина прѣди 10 дена, значи то е станало приблизително 20 дена прѣди реокупацията”.
„Когато се завърнахъ отъ колибата при комисията, тя бѣше свършила аутопсията и бѣше тръгнала къмъ Гюмурджина. Слѣдовательтъ бързаше, че му прѣдписали да иде на друго мѣсто. Азъ му разказахъ, какво съмъ видѣлъ, а той отговори: «Бѣхме изпратени за друга цѣль, сега трѣбва да се върнемъ, а пъкъ сетнѣ азъ непрѣменно ще искамъ да се занимая съ тая работа». Той сетнѣ, струва ми се, ходи, по
275
като се указа, че злодѣянието е извършено прѣзъ врѣме на анархията, остана безъ послѣдствие, както и аферата съ убития помакъ”.
„Ние на връщане минахме пакъ прѣзъ с. Мерикосъ, — пѫтя ни е отъ тамъ, и по пѫтя близу до селото Манастиръ видѣхме човѣшки глави, рѫцѣ, кокали — кучета ги оглозгали. Върнахме се въ Гюмурджина. Това зная”.