Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ

Л. Милетичъ

 

 

СПОМЕНИ НА ЧЕРНЬО ПѢЕВЪ

I.

 

Биографични данни. — Черньо Пѣевъ подъ влияние на Б. Сарафовъ и Гьорче Петровь се увлича въ македонското дѣло и заминава въ Македония, гдето отначало действува въ Гевгелийско и Ениджевардарско, а следъ това и въ Кукушко. — Сражения съ турцитѣ. — Върналъ се въ България, Черньо Пѣевъ заварва отношенията съ върховиститѣ много заострени. — Дѣлчевъ изпраща Черньо Пѣева въ Джумайско.

 

По право името ми е  Ч е р н ь о  П ѣ е в ъ, но хората свикнали да ме казватъ  Ч е р н о п ѣ е в ъ. Роденъ съмъ въ 1868 година юлий м. въ с. Дерманци (Плевенски окр.). Учихъ се въ плевенското трикласно училище. Служихъ въ плевенския полкъ, сетне въ ломския полкъ. Постѫпихъ на служба въ 1889 година и съ прекѫсване служихъ до 1899 год. Въ време, на прекѫсването писарувахъ въ общината въ с. Луковитъ. Уволнихъ се като фелдфебелъ, пехотинецъ. Въстанието презъ 1895 год. повлия върху мене, искахъ да се уволня и да взема участие въ това движение, ала късно стана, бѣше спрѣло движението. По-рано само бѣхъ челъ по вестницитѣ за македонското дѣло. Борисъ Сарафовъ служеше въ ломския полкъ презъ 1895 год. Когато се завърна Сарафовъ, малко стоя въ полка и отъ тамъ отиде въ Русчукъ, въ русчушкия полкъ. Тогава, преди да отида въ Русчукъ, по-близко се запознахъ съ Сарафова и узнахъ повече подробности по македонския въпросъ та тогава вече сѫщински се заинтересувахъ. Почнахъ съ съгласието на Сарафова тайно да организирамъ и една дружинка въ полка съ членове войници и унтер-

 

54

 

офицери. Събраха се вноски, споредъ заплатата наложени. Членъ можеше да бѫде, който желае, но само ако е изпитанъ, вѣренъ. Цельта бѣше да се събиратъ орѫжие и припаси. Кореспондирахъ съ Сарафова въ Русчукъ. Събранитѣ суми — до 150 лева — изпратихъ на Сарафова. Сетне, когато се уволнихъ, въ августъ 1899 год., предадохъ револвери, ками, пушки и патрони на офицерското братство въ Ломъ и то ги препрати въ София, въ комитета на Сарафова. Именно следъ като Сарафовъ биде избранъ въ комитета, като узнахъ отъ него, че има нужда да се действува и вѫтре въ Македония, тогава напустнахъ военната служба и дойдохъ въ София, гдето постояхъ около единъ месецъ.

 

Тукъ се срѣщахъ главно съ Сарафова и съ Гьорчо Петровъ. Разбракъ, че вѫтре има нужда да се организира революцията като се подготви за това народътъ, преди всичко духътъ на народа. Знаехъ, че има организиранъ комитетъ — централенъ комитетъ, разбрахъ, че Гьорчо Петровъ е делегатъ на централния комитетъ, и отъ Гьорча главно узнахъ за вѫтрешната организация.

 

Тогава бѣ дошелъ и Хаджи Николовъ отъ Солунъ, съ когото чрезъ Гьорча се запознахъ, и препорѫчанъ на тогова, че ще замина, нѣмаше нужда да нося писмено препорѫчително. Сарафовъ ми каза, че ще върша длъжностьта на терористъ подъ заповѣдитѣ на Ц. К., а Гьорчо, комуто отдавахъ по-главно значение, ми каза, че ще върша всичко, каквото ми каже комитетътъ. Азъ заминахъ съ паспортъ по желѣзницата презъ Сърбия въ Солунъ заедно съ едно момче отъ Ресенъ, по име Никола Кокаровъ, което бѣ дошло въ България, стояло тукъ две години и си отиваше пакъ за Ресенъ съ инструкции отъ комитета да действува въ родното си мѣсто.

 

Въ Солунъ до 4 1/2 месеца стояхъ безъ работа и се срѣщахъ съ главатаритѣ Перо Тошевъ, Татарчевъ и Ма-

 

55

 

товъ и размѣнявахъ мисли само съ тѣхъ. Минавахъ като учитель, ходѣхъ свободно по града, по кафенетата. Отначало все се готвѣхъ да замина въ нѣкой районъ, но се позабавихъ, защото все още приготовления ставаха. Тогава тайно обучавахъ съ пушка въ своята стая момчета отъ Солунъ — кондураджийчета, писари при търговци, занаятчии — около 10 души. Всичко туй бѣше презъ есеньта 1899 година. На 14 февруарий 1900 год. най-сетне заминахъ въ районната чета на Гевгелийско и Ениджевардарско, предводителствувана отъ Михалъ Апостоловъ („Попето"). Първата ми среща съ четата стана въ с. Оризари. Пѫтувахъ съ едно момче отъ четата, дошло да се лѣкува въ Солунъ. Стигнахъ въ селото презъ деня, и момчето ме заведе при рѫководителя. Той ми обади, че четата е въ друго село. Бѣхъ облѣченъ като работникъ, кукушка носия, като че ли отивамъ на работа по афионитѣ. Преоблѣкохъ се въ друга носия — въ аскерски дрехи, дадоха ми пушка система „Гра". Вечерьта тръгнахъ съ сѫщото момче да намѣря четата въ другото село, и щомъ излѣзохъ отъ селото, кѫде гробищата, чу се особенъ знакъ и момчето позна, че е знакъ отъ четата, която състоеше отъ 15 души, облѣчени въ разни дрехи, едни съ куртки, както въ нашата войска, други съ турски чепкени, нѣкои въ аскерски дрехи.

 

Върнахме се въ Оризари; Попето ме запозна съ другитѣ. До половината на априлий сир. два месеца ходихъ съ четата по района, занимавахме се съ агитация. Вечерно време ще се викатъ нѣкои селяни и ще се увещаватъ да подкрепятъ дѣлото като ги заклевахме предъ четата. Криехме се по цѣлъ день въ известна кѫща. Случи се на петия день въ с. Дѫбово, че случайно единъ турски пѫдарь влиза въ кѫщата, гдето се криеше четата, отваря вратата и вижда четницитѣ. Ула-

 

56

 

вятъ го и го хвърлятъ въ Вардара. Обучавахме съ пушки и селяни. Азъ обучавахъ и четницитѣ. Следъ два месеца останаха 8 души; отдѣли се една четичка отъ 7 души подъ водителството на Апостолъ, отъ 8-тѣ души 4 души останаха съ Попето, а съ другитѣ 4-ма тръгнахъ за Кожухъ планина. Тукъ стояхъ до май. Занимавахме се съ организирване по селата. Имаше единъ зулумджия субаша, арнаутинъ, който искалъ да потурчва две моми отъ с. Серменинъ. Оплакаха се селянитѣ на четата. Бащата на момитѣ, чорбаджия, следъ като четата премахна турчина, отъ благодарность надари четата и проводи въ четата своя синъ, 17-годишенъ момъкъ, Тодоръ Ивановъ, ученикъ въ сѣрското училище. Тогава бѣ се открила Гевгелийската афера, та турскитѣ власти бѣха вече поусетили, че има чети.

 

Подиръ туй преминахъ презъ Вардара въ Кукушко. Въ Кукушъ рѫководитель бѣше Туше Дели-Ивановъ. Срѣщахъ се съ него въ гр. Кукушъ да се споразумѣваме. По кукушкитѣ села ходихъ до следващия мартъ 1900 год. Презъ августъ случайно, вечерно време, като пѫтувахме и се спряхме при една чешма, бѣхъ се навелъ да пия, а турци, които били подушили четата, отъ засада гръмватъ върху ми и ме раняватъ въ слабинитѣ. Четата отзаде откри огънь по турцитѣ. Момчетата ме водѣха до едно близко село, Казаново, и тукъ поради загуба на много кървь превързваха раната бабички, спрѣха кръвьта та можахъ още сѫщата нощъ да замина съ другаритѣ си на Арджанското езеро, гдето направихме колиба и тамъ лежахъ около единъ месецъ. Момчетата се навъртаха повече въ колибата. Още не оздравѣлъ съвсемъ, излѣзохъ съ четата по околията. Бѣхъ много слабъ, раната още незацѣлѣла та ходихъ на конь. Веднажъ паднахъ и още повече се повредихъ, та заминахъ за Солунъ да се доизлѣкувамъ. Тукъ пре-

 

57

 

стояхъ около три седмици и тръгнахъ при четата съ други четири момчета. На тръгване полицията подуши, че ще излизаме. При единъ турски часовой ние насѣдахме, пихме ракия и така се измъкнахме и стигнахме при четата. Следъ малко порастна четата ми до 16 души, все повече терористи. Михаилъ Герджиковъ, за първъ пѫть изпратенъ отъ Ц. К., постѫпи въ моята чета въ Кукушко за да се упражни. Отъ България пристигнаха още 3 момчета (отъ Карлово 2 и едно отъ Кукушъ). Четата успѣ презъ зимата да организира почти всичкитѣ села. Пари се събираха отъ селата и се внасяха въ града, за да послужатъ за покупки на орѫжие. Презъ януарий 1901 г. Герджиковъ и още едно момче, Петъръ Юруковъ, и други 8 души заминаха за Битолско, самостоятелно да водятъ чети. Преди туй нѣкой си Миланъ отъ друга чета, отъ Гевгелийската, се бѣ предалъ на турцитѣ заедно съ Кочо Карловалията отъ моята чета. И двамата отишли въ Солунъ да се лѣкуватъ и тамъ, заловени, изказали нѣкои работи. Имаше опасность, че турцитѣ ще почнатъ да търсятъ орѫжие и пр. Въ туй време се откри солунската афера и сума момчета избѣгаха при моята чета, която мина въ Гевгелийско. Четата ми стана до 30 души. Върнаха се после нѣкои по селата та остана четата пакъ съ 13 души. Пакъ се върнахме въ с. Баялци (на границата между Гевгелийско и Кукушко). На другия день осъмнахме заградени, — цѣлото село бѣ заобиколено отъ турска войска, пѫдарьтъ ни бѣше осетилъ. То бѣ на 4 февруарий 1901 г. Тогава четата излѣзе на открито. При излизането ударихме на атака, разбихме засадата имъ и преминахме презъ редоветѣ имъ. Почна се сражение, престрелка въ открито поле. Имаше снѣгъ; залегнахме въ лозята, престрелката трая 14 часа. Отъ 13 момчета убити бѣха 7, а ранени двама. Седъмтѣ паднаха още зараньта при ата-

 

58

 

ката. Отъ раненитѣ единъ, Стефанъ Стойчевъ, го оставихме въ безсъзнание, следъ като го повлѣкохме малко, а другия взехме съ себе си. Дръпнахме се въ кукушкитѣ села, отидохме въ с. Калиново. Тамъ сутриньта пакъ потерата ни погна. По снѣга се познаваха диритѣ ни. Отъ тукъ избѣгахме въ друго село та дори третия день се изгубиха диритѣ ни.

 

Следъ това заминахъ за България, понеже турцитѣ силно ни преследваха, а пъкъ нѣмаше достатъчно орѫжие. Четата остана тамъ само съ трима души. Азъ дойдохъ въ София заедно съ Дели-Ивановъ, главно да се погрижа за орѫжие. Това бѣше къмъ края на мартъ 1901 год.

 

Въ София намѣрихъ Дѣлчева и Гьорче, но отношенията имъ съ Сарафова бѣха развалени. Съ Сарафова вече и азъ не продължавахъ никакви връзки, а само съ Дѣлчева. Убедихъ се, че тогава орѫжие не може да се занесе до Кукушъ, па и Дѣлчевъ намѣри за добре, азъ да остана въ Джумайско та презъ априлий заминахъ заедно съ Попето, който тръгна за Кукушко. Азъ останахъ въ Джумайско и то въ с. Лагодашъ. Останалитѣ трима отъ четата ми се присъединиха къмъ четата, която Попето заведе отъ тукъ въ Кукушко. Тя състоеше отъ 15-тина души. Заминахъ за Джумайско съ 8 души: Никола Дечевъ отъ Стара Загора и едно момче, Александъръ Дърводѣловъ отъ Враца; другитѣ шестима бѣха македонци. Тогава бѣше се почнала борба отъ страна на Сарафова противъ вѫтрешната организация: да се наложи Сарафовъ като върховенъ началникъ на вѫтрешнитѣ. Сава Михайловъ тогава бѣше учитель въ Джумая. Цельта на Дѣлчева, като ме изпроводи въ Джумайско, бѣше да подготвя отпоръ противъ сарафовиститѣ, да подготвя населението да не довѣрява на други хора освенъ на вѫтреш-

 

59

 

нитѣ и на Дѣлчева. Въ с. Лешко тогава бѣше учитель Кръсто Асѣновъ (той недавно биде убитъ въ Ениджевардарско). Като се срещнахъ съ Савата и съ Асѣнова, изтъкнахъ имъ нуждата отъ пари, че трѣбва да се помѫчимъ да се намѣрятъ пари. Савата смисли, че би било добре да се залови единъ бей, именно „пашата" отъ Джумая, който билъ богатъ. И Сандански въ това време бѣше дошелъ съ чета, пакъ отъ София, опредѣленъ за Мелнишко. Като не се удаде планътъ съ бея, решихме по другъ начинъ да се търси чарѐ.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]