Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ

Л. Милетичъ

 

 

СПОМЕНИ НА ЧЕРНЬО ПѢЕВЪ

III.

 

Ч. Пѣевъ, загриженъ поради неочакваното решение за въстание, взето въ Солунъ. — По липса на орѫжие Ч. Пѣевъ намисля да действува само чрезъ отдѣлни атентати върху желѣзници и др. — Съ нѣколко чети Ч. Пѣевъ влиза въ вѫтрешностьта. — Злополучни сражения съ турска войска. Следъ много жертви четитѣ се разпръсвать. — Ч. Пѣевъ следъ единъ последенъ опитъ да действува въ Разлога се оттегля въ България.

 

Азъ въ всичкитѣ си писма съмъ настоявалъ да се събере конгресъ и да се види, ако може да се дигне въстание, да се дига, или пъкъ да се приготвимъ да се възпротивимъ на върховиститѣ и да не вършимъ въстание презъ пролѣтьта. На Солунския конгресъ отъ Битолско е имало само единъ делегатъ — Лозанчевъ. Всички, и струмишкиятъ делегатъ Иванъ Попъ Арсовъ

 

67

 

и Ингилизовъ, и тѣ сѫ били за въстание, при всичко че въ Струмишко имаше само до 200 пушки, въ Мелнишко до 300 — всичко до 500 пушки. Като ми съобщиха това, азъ се залудихъ. Делегатътъ не бѣше и за делегатъ, ала него намѣрили, него извикали. Казали му, че ще дойдатъ за Струмишко още 300 пушки отъ Солунъ. Азъ, като не вѣрвахъ на това твърде, отидохъ въ Солунъ съ две момчета да видя тукъ, дали има пушки. Остана тамь Кръсто Асѣновъ. Когато дойдохъ тука, нѣмаше пушки даже и за четата, която искахъ да поведа.

 

Бѣхъ си намислилъ, като видѣхъ туй печално състояние, да направя нѣкой атентатъ по желѣзницата или др., но да не дигаме напраздно народа. Събрахъ тукъ 60 души момчета, въорѫжени съ манлихери и бердани, взехме динамитъ. Дойдохъ въ София презъ февруарий а преминахме границата на 24. мартъ 1903 год. Бѣхме около 190 души. Имаше съ насъ чети за Радовишко, — съ войвода Коста Мазниковъ; за Велешко — войвода Ник. Дечевъ; за Тиквешко — войвода Тимо Ангеловъ (убитъ при експлозия вь Битолско); за Битолско - войвода Кондовъ; за Кичевско — Ванчо Мицковъ. Презъ февруарий Сарафовъ замина съ около 70 души за Битолско. Разминахме се въ Малешевско.

 

Имаше силно преследване отъ България противъ мене и другитѣ та минахме денемъ границата на Саса горе въ Кюстендилско. Отъ турска страна не осетиха. Стояхме подъ Саса въ колиби четири дена, докато се поправи времето. Битолчани потеглиха по единъ пѫть за Битол:ко, а пъкъ ние съ Дечевъ, Мазниковъ и Тимо за Струмишко, отъ гдето щѣхме да се раздѣлимъ.

 

На велики вторникъ установихме се при с. Лески въ гората (въ Кочанско); съпровождаше ни и Кочанската чета, предвождана отъ Делчо Коцевъ та бѣхме

 

68

 

до 130 души. Откриха ни ловци и презъ дена се сражавахме цѣлъ день. Дойде войска отъ Кочани. Караулътъ откри огънь по ловцитѣ, убиха едного, другитѣ избѣгаха. На близу имало аскеръ. Лески е въ политѣ на планината Плачковица. Аскеръ ни пресѣче пѫтя и ние почти на атака го изгонихме отъ две чуки, обаче най-високата чука остана въ турски рѫце. Пристигна аскеръ отъ Кочани и Виница и се бихме цѣлъ день, като останахме на тия две чуки. Изгубихме убити Велко Никовъ, родомъ отъ Кула (Бѣлоградчишко) и още трима души и раненъ единъ — Иванъ, отъ с. Смолъ (Гевгелийско). Презъ нощьта се оттеглихме, следъ като още презъ дена се бѣхме раздѣлили, та тръгнахме по две посоки. Три-четири дена гладни ходихме, защото на всѣкѫде турцитѣ бѣха поставили засади. На велики петъкъ намѣрихме въ две воденици брашно, правихме качамакъ, подкрепиха се момчетата. Дечевъ и Мазниковъ тръгнаха по друга посока, а пъкъ азъ — презъ Малешевско за Струмишко. На 1. априлий, великдень, пристигнахме въ Малешевско, изпратихме да ни донесатъ храна. И Дечевъ и Мазниковъ, понеже били открити по пѫтя отъ турцитѣ, тъй сѫщо дошли въ Малешевско, и аскерътъ по диритѣ имъ. На велика сѫбота узнахме, че сѫ наблизу до насъ. На великденъ аскерътъ нападна на тѣхъ. Бѣхме на 1 1/3 часъ разстояние отъ тѣхъ. Съ една часть азъ се притекохъ на помощь съ около 30 души, а другата оставихъ да пази тила. На близу билъ и Лефтеровъ та и той дойде на помощь (Той бѣше човекъ на Цончева). Ударихме аскера въ гьрбъ и освободихме нашитѣ, които бѣха дали 5—6 жертви. Ала до когато да се оттегли аскерътъ, другъ аскеръ удари Лефтерова въ гьрбъ, а сѫщевременно чухъ пушки и при нашитѣ момчета, оставени да пазятъ тила ни. Тогава се върнахъ на помощь на подирнитѣ, и докато да пристигна,

 

69

 

намѣрихъ, че тѣ загубили вече до 7 момчета, нападнати въ тилъ. Между туй Лефтеровата чета се разбива на две, едни дойдоха при насъ (13 души), самъ Лефтеровъ съ два-трима отишелъ на страна, а другитѣ били избити. Лефтеровата чета най-много пострада, 11 души отъ неговата чета паднаха.

 

До вечерьта се сражавахме и се изтеглихме накѫде Струмишко. Въ с. Нивичене намѣрихме приготвенъ хлѣбъ, сланина и др. та се подкрепихме. Съ насъ бѣше и единъ чехъ на име Климентъ. Въ Струмишко, все въ с. Нивичене, отпочинахме една недѣля. Едва часть отъ четата, по-изнуренитѣ момчета, до десетина души, се върнаха въ България. Ние, останалитѣ, обиколихме селата. Динамитътъ се бѣше развалилъ отъ дъждоветѣ, а патронитѣ ни останаха по малко.

 

Следъ солунския атентатъ излѣзе единъ предатель въ Радовишко, гдето бѣше Мазниковъ, нѣной си Михалъ, отъ с. Всеславци, та избѣгаха около 200 души селяни въ гората, кой съ каквато пушка е ималъ — кримичарки и др., и искаха по-скоро да дигнатъ въстание. Азъ ги придумахъ да мируватъ, понеже следъ солунския атентатъ просто турцитѣ ще ги изколятъ. После едни се върнаха въ селата си, а други избѣгаха въ България. Азъ пакъ се върнахъ въ Струмишко, и решихъ да се върна въ Джумайско за да набавя патрони. Следъ солунския атентатъ бѣхъ убеденъ, че нищо не може да стане въ тоя край, защото нѣмаше орѫжие. И дойдохъ въ София заедно съ една часть отъ четата, а другата оставихъ въ Струмишко, на две раздѣлена, подъ войводството на мѣстни хора; тя е и сега тамъ, раздѣлена на две. Тукъ, въ София, пристигнахъ къмъ края на юний месецъ и тръгнахъ назадъ къмъ края на августъ при четата, която бѣше отъ 250 души, съ намѣрение пакъ да се раздѣлимъ, едни за Радовишко и за Тиквешко. Съ мене

 

70

 

бѣше Петъръ Самарджиевъ, а за Радовишко — Никола Жековъ. Дечевъ и Тимо следъ сражението въ Малешевско бѣха се завърнали въ България и само Мазниковъ бѣше успѣлъ да отиде въ Радовишко, гдето го убиха презъ юлий месецъ. Съ мене бѣше и капитанъ Треневъ и студентътъ Пърличевъ, които щѣха да заминаватъ за Воденско съ 30 души. Имаше и чета отъ 50 души на Делчо Кочевъ за Кочанско, та всичко бѣхме 250 души. Студентитѣ Стоиловъ, Марковъ, Соколовъ и Лазаровъ бѣха съ Самарджиева. Четата мина пакъ презъ Саса. Петь дена се движихме низъ Кочанско, ходѣхме по малко и не ни откриха. На шестия день се спрѣхме при Брѣгалница да престоимъ презъ дена и вечерьта презъ рѣката да хванемъ Плачковица. Спрѣхме се въ кошари. Случайно идатъ турци, които броятъ говеда, свини, въ тази махала. Ние ги забелязахме отъ далече и имъ поставихме засада, въ случай че дойдатъ въ кѫщитѣ. Тѣ влѣзоха, 6 души турци и двама заптии българи. Турцитѣ не рачиха да се предадатъ та ги избихме; единъ отъ българитѣ се рани, а другиятъ се предаде. Това бѣше рано и мѣстото не позволяваше за бой, та се оттеглихме назадъ по обратенъ пѫть, нѣщо единъ часъ растояние, и взехме позиция. Чуха се гърмежи и турцитѣ — аскери башибозукъ — излѣзоха отъ близкото село Оризарци (турско). Следъ 1—2 часа дойде аскерътъ и изгори колиби, кѫщи, гдето мина. И селянитѣ избѣгаха съ насъ. После презъ нощьта пакъ се оттеглихме на друга позиция, по-назадъ, и презъ дена дойде много аскеръ, но не дадохме жертви: бѣхме се окопали, имаше и готови окопи отъ турцитѣ. Вечерьта се събрахме, преброихме се, — всички здрави и читави. Потеглихме за “Китка", да заемемъ позиция за да се биемъ и другия день тамъ. Едвамъ бѣхме изминали единъ часъ пѫть, завалѣ, — буря, мъгла, момчетата взеха да се губятъ, да викатъ — шумъ.

 

71

 

Събирахме се на нѣколко пѫти, но най-накрая едно момче, отпаднало, седнало на пѫтя, па и други седнали, като мислили, че и ние напредъ сме седнали да почиваме. Така се откѫснали до 70 души, между тѣхъ и капитанъ Треневъ (отъ Петришкитѣ села) и Стефанъ Мандаловъ (отъ с. Стояково, Гевгелийско). Ние излѣзохме по едно време, оправихме пѫтя, гледаме предъ насъ до 200 души аскеръ — разположили се на пѫтя, огньове накладили и заспали. Трѣбваше да ги избиколимъ, за да заемемъ позиция и после да идемъ да ги нападнемъ. Тогава видѣхме, че липсватъ мнозина. Тогава оставихме плана да нападаме заспалия аскеръ, а се погрижихме за останалитѣ назадъ. Изпратихме куриеръ отъ мѣстнитѣ хора, за да ги напѫтятъ. Едвамъ що се отдѣлиха тѣзи отъ насъ, припукаха пушки. Между туй, останалитѣ назадъ, именно Треневъ и Мандаловъ, като видѣли следъ нѣкое време, че сѫ се откѫснали, тръгнали на посоки подиръ насъ и нагазватъ на оня аскеръ на пѫтя. Треневъ е искалъ да го избиколи, а Стефанъ Мандаловъ (“доктора", — билъ аптекаръ едно време) билъ на мнение да го нападнатъ, защото смѣталъ, че и тъй и тъй сѫ изгубени. Откриватъ огънь, но понеже не били всички съгласни, повечето се пръснали. Стефановъ, най-опитниятъ, пада убитъ, и другитѣ, останали съвсемъ безъ глава, се пръснали. Теневъ съ 76 момчета успѣлъ да се измъкне и после попадналъ на друга засада, та се пръснали въ разни посоки, а останалъ самъ, и наистина самъ се върналъ тукъ. Ние, като чухме, че пукатъ, застанахме на щрекъ и гледахме да отстѫпимъ, да заемемъ позиция, и тръгнахме презъ гората по посока, азъ тръгнахъ безъ пѫть и казахъ да вървятъ. Нѣкои отъ момчетата заспали и се събудили отъ гърмежитѣ; всѣки се стремѣше да върви напредъ, тича и туку се събератъ на нѣкое мѣсто повечко и пакъ

 

72

 

се откѫснатъ въ друга посока та и тази часть се разпокѫса на нѣколко части. Сутриньта осъмна, слушаме пушкитѣ пукатъ на всѣкѫде въ тая мѣстность, все гора. Момчетата, които бѣха съ Тренева, се разпокѫсали, едни взели обратна посока и сутриньта нагазватъ по 5—6 души на турци, и така много момчета бѣха избити. Точно не може да се каже, колко сѫ избити, но не повече отъ 40 души.

 

Върнахъ се въ София. Следъ въстанието въ Разложко делегатитѣ бѣха организирали една чета при Рибнитѣ езера въ Рила и ми предложиха да отида съ нея, като по-опитенъ, за да нападнемъ нѣкое турско село. Въ тая чета бѣха и Симеонъ Молеровъ и Димитъръ Стефановъ (свършилъ по правото въ Русия, родомъ отъ Бесарабия, директоръ на битолската гимназия, делегатъ на Ц. К.). Отидохъ съ нея чета, минахъ Разлога и трѣбваше да нападнемъ турското село Курудере за да отмъстимъ, че ходили по плячка и изтезавали нашето население въ с. Бѣлица. Въ селото ни посрещна аскеръ издалечъ съ огънь, та не можахме да направимъ нищо сериозно. Хлѣбъ имахме за три дена. Върнахме се за хлѣбъ. Тъкмо се бѣхме разположили на българска територия до границата, нѣкои момчета отиватъ да си взематъ раници, оставени оттатъкъ. Турцитѣ имъ преграждатъ пѫтя и ние станахме та се сбихме и паднаха до 6 момчета, а отъ турцитѣ мнозина паднаха. Турцитѣ бѣха минали на българска територия.

 

Съ това се свърши.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]