Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ

Л. Милетичъ

 

 

СПОМЕНИ НА САВА МИХАЙЛОВЪ

III.

 

Михайловъ заминава съ чета въ Гевгелийско да вземе участие въ въстанието. — Солунскиятъ атентатъ попрѣчва да се доставя орѫжие. — Предприематъ се покушения по железницата, — Хвърляне на въздуха моста при Гевгели. — Две сражения съ войската. — Несполучливо второ покушение по железницата. — Край на въстанието.

 

Отъ тукъ заминахъ на 10 януарий презъ Кюстендилъ съ Сарафова и съ Андонъ Кьосето. Минахме границата на 24 януарий. Сарафовъ си предложи услугитѣ и стана събрание отъ дейцитѣ тука, като се взе предварително мнението и на централния комитетъ. Сарафовъ се прие като единица да работи както всѣки работникъ. Сарафовъ бѣше склонилъ да върши, каквато работа му опредѣли централниятъ комитетъ вѫтре. Когато Сара-

 

93

 

фовъ тръгна, бѣше опредѣленъ като районенъ началникъ съ чета (35 души, които организацията му ги даде) въ Малешевско и Петричко. Азъ се раздѣлихъ съ Сарафова въ плинината Готенъ (на границата между Струмишко, Малешевско и Разлога). Заминахъ за Гевгелийско. Тамъ бѣше вече Аргиръ. Отидохъ съ 9 души. Материялътъ, който закарахме, състоеше отъ динамитъ и пушки — сръбски маузерки и берданки, купени по за 28—30 лева. Отивахъ повече съ намѣрение да се правятъ само терористически акции. Азъ по отношение на въстанието се държахъ въ резерва и казвахъ, че тамъ ще ида и ще видя, ако има почва за въстание, ще въставамъ, ако не, ще се задоволявамъ само съ терористически покушения. Стигнахме кѫде 20 февруарий въ с. Смоквица. Тукъ се срещнахме съ Аргира. Заварихме Аргировата чета доста намалена (5—6 души) и още една генералска чета на Иванъ Карасулията (тамкашенъ). Тия две чети се гонѣха една друга. Последниятъ, като по-старъ тука деецъ, бѣше и по-силенъ. Организацията не бѣше доволна отъ него поради разбойническитѣ му инстинкти. Бѣха заловили единъ бегъ, още въ Сарафово време, взели 1200 лири и само 200 лири дадоха на комитета. Сетне централниятъ комитетъ ги изпрати въ България, но Сарафовъ ги взе въ закрила, въ казармата, разгалиха се тия хора, научиха се на пари и преминаха къмъ Цончева.

 

Азъ гледахъ да се постигне едно примирение. Въ района почти нѣмаше никакво орѫжие, но се казваше, че щѣли да дойдатъ пушки за Гевгелииско. Следъ единъ месецъ ни се извести, че дошли пушки отъ Гърция и че се отворилъ каналъ отъ Солунъ та да ги приберемъ. Бѣха до 75 пушки. Ние ги приехме отъ Езерото. Имаше надежда още и други пушки, до 300, да се вкаратъ отъ Гърция. Ходихме по всичкитѣ села заедно съ Аргира. Четата бѣше до 20 души. Всичкитѣ български и влашки

 

94

 

села бѣха вѣрни на организацията. Общи събрания ставаха. Дѣла се разглеждаха даже и за разводи. Гдето имаше пушки, ги упражнявахме въ стрелба. Въобще въ Гевгелийско не забележихъ готовность да отидатъ да се биятъ. Инакъ четата се приемаше добре, предателство нѣмаше. Солунскиятъ атентатъ ни изненада при всичко, че се очакваше въ случай че се открие. Солунскиятъ атентатъ пресѣче пѫтя на доставката на орѫжие отъ Гърция. Следъ това вече не можахме отъ никѫде да докараме орѫжие. Останахме всичко съ 100-тина пушки въ района. Четитѣ взеха да се увеличаватъ. Карасулията ужъ се помири съ Аргира, ала пакъ си я караше, както си знаеше. Дветѣ чети, моята и Аргировата се увеличиха до 80 души. Бѣха избѣгали до 10 души отъ Гевгелия, отъ Солунъ много момчета следъ атентата дойдоха въ четата, така че всички пушки бѣха ангажирани въ четитѣ. И Карасулията имаше до 20 души. По селата нѣмаше нито една пушка. На 28 юний съобщиха, че на 6 юлий ще се дига въстание, като се каза, че ще се чака втора заповѣдь. Сетне се отложи за 20 юлий. Датата ми се съобщи две седмици преди въстанието. Като ми се съобщи, събрахме се съ Аргира да се посъветваме, какво да се прави, че хората ще правятъ въстание. Решихме, че друго ние не може да вършимъ освенъ по линията да направимъ по нѣкоя пакостъ на турцитѣ. До тогава не бѣше се срѣщала четата съ турци та никакво сражение не бѣ станало. Въ дена на въстанието бѣхме поотдѣлно получили известия съ Аргира. Бѣхъ съвсемъ край Гевгелия. Азъ се готвѣхъ да хвърля единъ мостъ на желѣзницата, като мислѣхъ, че сѫщото нѣщо ще направи и Аргиръ. Дойде куриерь отъ него, въ което ми съобщи, че за сега нищо не можемъ направи, но ще трѣбва да се приготвимъ та съ задружни сили да извършимъ нѣщо по-сериозно.

 

95

 

Отложихъ и азъ докато се срещнемъ. То стана на 25 юний при с. Хума. Тукъ взехме решение да развалимъ моста при Гевгелия. На 28 това се извърши нощемъ кѫде 10 ч. вечерьта. Имаше на близко стража, ние наближихме съ цѣлата чета, за да пази тя на пѫтя откъмъ Гевгелия, въ случай че се яви стражата, и отиваме нѣколцина, туряме динамитъ подъ моста и подъ релситѣ на 900 метра. Взривътъ стана следъ като се отдалечихме. Фитилитѣ бѣха запалени сѫщевременно, но пукотнята на 20-тина мѣста последва неедновременно, така че пукотнята бѣше страшна. Цѣлиятъ мостъ (до 20 метра) отиде на въздуха. Турцитѣ скоро го поправиха, сир. туриха греди. Имахме желание да хвърлимъ единъ тренъ, но обърнаха треноветѣ само денемъ та не можеше нищо да стане. Искахме да разрушимъ моста при Демиръ-капия, но единъ день преди това ни предадоха отъ селото Клисура (Тиквешко). Хлѣбъ зарѫчахме, но аскеръ донесоха. Единъ влахъ, кръчмарь, е главно виновенъ. Сражавахме се до 3 часа следъ обѣдъ (24 августъ). Изгубихме 6 момчета. Лошо ни бѣха предали. Имахме и бомби, повече собствено издѣлие, — въ шишета отъ бира, обковани съ тенекия или стѣгани съ вѫже. Сражението се случи въ гора. Бѣхме дветѣ чети до 55 души. Едно момче, ранено, после умрѣ. Пробихме си пѫть. Дойде кукушка чета въ Гевгелийско и тръгнахме, около 180 души, наедно. При с. Ошинъ пакъ се срещнахме съ аскеръ. На 25 септемврий бѣше тогава. Между клисурското сражение и това се измина почти месецъ, презъ което време силни потери кръстосваха на тълпи по 1000—1500 души. Тия потери изтезаваха, биеха населението да каже комититѣ. Потерата ни гонѣше. Онова сражение на 25 септемврий излѣзе сполучливо за насъ, не загубихме ни едно момче, а доста турци сѫ паднали. Не ги оставихме да наближатъ повече отъ 300—400 метра та пад-

 

96

 

наха много. Следъ туй азъ съ нѣколко момчета заминахъ да хвърля пощенския тренъ, и то когато съ него минава войска, ала нѣмаше кой да ни каже, кога ще мине войска. Най-сетне рекохме, какъвто и да е тренъ. Турнахме петардитѣ, ето го трена при с. Смоквица, мина, и нищо, — калпави петарди. Опитахме съ електрически експлозивъ. Презъ м. октомврий чакахме, и тъкмо крайниятъ вагонъ докато да мине, експлодира; крайниятъ вагонъ се разкѫса, и мина тренътъ. Вагонът ь билъ пъленъ съ жито. Мина безъ жертви, и ние бѣхме доволни, че само ефектъ се постигна. Почнаха треноветѣ пакъ да циркулиратъ само денемъ. Това бѣ последниятъ нашъ атентатъ.

 

Съ сѫщитѣ 7—8 души трѣбваше да минемъ презъ Вардаръ за да вземемъ дрехи. Бѣше 7 ч. (въ края на октомврий). Тъкмо щѣлъ да мине единъ тренъ съ войски и затова турцитѣ турнали засада на 1/2 часъ далечъ отъ линията по пѫтищата. Налетѣхме на една такава засада, съвсемъ близу бѣхме, съ рѫце да ни хванатъ. Гърмѣха много, но не удариха никого, и ние се отървахме безъ загуби. Върнахме се назадъ при другитѣ. Получи се известието да се прекѫснатъ неприятелскитѣ действия, и ние спрѣхме. Почна да пълни всички села аскеръ по 150—120 души. Снѣгъ падна. Рекохме да се намалятъ четитѣ. Потеглихме за България. Азъ пристигнахъ тукъ съ 6 души, а Аргиръ по-сетне съ 40 души. Карасулията пъкъ тъй сѫщо съ чета — още преди мене.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]