Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ

Л. Милетичъ

 

 

СПОМЕНИ НА ХРИСТО КУСЛЕВЪ

IV.

 

Последствията отъ Солунската афера. — Чрезъ Дончо войвода върховиститѣ се загнѣздятъ въ Петричко. — Организационната дейность на Куслевъ въ Каршияка. — Куслевъ последователно действува въ разни райони до есеньта 1902 год.

 

Въ това време се случи солунската афера, и Дѣлчевъ се намѣри въ района ми. Бѣше дошелъ отъ Игуменско, а върщаше се отъ Битолско. Посрещнахъ го въ Рибница, сетне дойдохме въ Цапарево. Дѣлчевъ започна да проповѣдва на селянитѣ. Азъ го помолихъ да поговори нѣщо на селянитѣ; той и покръсти нѣколцина. Всичкитѣ селяни знаеха за дѣлото, но покръстениятъ се считаше работникъ, войникъ на организацията, длъженъ да извърши, каквото му се възложи. Дѣлчевъ за въстание не говорѣше, а само да работятъ, да се готвятъ, защото не се знае, кога ще притрѣбва да се дигне народътъ съ орѫжие. Той замина въ Гореме, и тамъ пристигна писмото отъ централния комитетъ, въ което се съобщаваше, че Татарчевъ, Матовъ и Пере Тошевъ и пр. сѫ заловени, че е станала офера. На другата зарань Дѣлчевъ съ двама куриери презъ балкана замина къмъ Сушица за България. Преди туй имаше намѣрение да изходи Джумайско, Мелнишко, Неврокопско, Демирхисарско и Разложко. Лошата новина го накара да побърза въ България. Тогава започнаха да минаватъ презъ Каршияка бѣжанци отъ Кукушко, Солунско, Битолско, Гевгелийско, четници отъ Чернопѣевата чета следъ сражението му при Баялци. Мина и Чернопѣевъ съ Дели-Ивановъ. Герджиковъ мина съ 20–30 души отъ струмишката чета, отъ Гевгелия. Мина Аргиръ самъ, като учитель. Ванчо Карасулията мина съ четата си и др.

 

Азъ поседѣхъ още нѣколко време въ Цапарево, а

 

120

 

следъ изпита отидохъ въ Сѣръ и после въ Кукушъ. И четата на Каршияка мина на великдень въ България. Савовъ се боеше отъ своитѣ си другари и пожела да мине и той въ България. Тогава много чети минаха и съвършено бѣ се разклатила организацията.

 

Има едно момче, учитель въ Шуменско, Бакаловъ се казва. Той бѣше учитель въ с. Чуричене. Бѣше злоупотрѣбило суми, до 12 лири, отъ организацията. Търсѣха му се смѣтки, той не искаше да ги предава, — лисица момче. Затова биде осѫдено на смърть. Съ едно писмо отъ Сѣръ се заповѣдваще да пратя четата въ с. Чуричене да го накажатъ. Писахъ на четата, а тя намѣрила за нуждно да го повика въ с. Палатъ, като му е порѫчала да дойде самъ, безъ куриеръ. Той се усъмнилъ, защото по-преди сѫ му правили мъмрене. Затова не отишелъ. Заповѣдалъ на нѣкои селяни да вардятъ, да не би четата да дойде и да го залови. Четата, като вижда, че не дохажда, праща четирма да го уловятъ. Но хората му го предизвестили и той избѣгалъ въ гр. Петричъ. Явява се предъ рѫководителитѣ тамъ и иска обяснение, защо искатъ да го наказватъ. Тѣ му обяснили и най-сетне му простили паритѣ и му казали занапредъ да работи честно и покорно. Но той вече охладнѣлъ къмъ организацията и намислилъ да вкара тукъ върховния комитетъ, понеже билъ узналъ отъ единъ вестникъ, че между върховния и централния комитетъ има раздоръ. Това бѣ узналъ той и отъ едно окрѫжно, изпратено отъ Гьорчета и Дѣлчева. Пратилъ единъ селянинъ да иде въ Пирина да намѣри Донча, който си бѣше до тогава простъ хайдукъ, преследванъ отъ нашитѣ „народни" чети. Дончо слиза въ Каршияка и взема да агитира между населението да се обърне къмъ върховния комитетъ, да иска отъ него подкрепа. Това бѣше презъ ваканцията, когато азъ бѣхъ заминалъ отъ Цапарево. Самъ Бака-

 

121

 

ловъ сега ми разказа работата тъй. Дончо проповѣдвалъ да не даватъ пари на Цен. К., че Върх. К. щѣлъ да даде пушки безплатно и пр. Населението съ недовѣрие погледна на тая агитация, не искаше да се отцепи отъ Ц. К. Тогава този Бакаловъ и Дончо се обръщатъ къмъ селскитѣ рѫководители въ с. Палатъ, къмъ попъ Трен-дафилъ, и му съобщили че искатъ да се отцепятъ отъ Ц. К. и да се присъединятъ къмъ В. К. Попъ Трендафилъ най-сетне казалъ, че би се съгласилъ, ако се съгласи и Горенскиятъ учитель Цоне. Тѣ отишли при подирния, и този се съгласилъ най-сетне, щомъ попъ Трендафилъ се съгласилъ, да пишатъ съ него на В. К. да имъ съобщи, какво трѣбва да работятъ и какъ да започнатъ работа. В. К. влѣзълъ въ сношение съ тѣхъ, и тѣзи тайно захванали да действуватъ. Дончо остана тамъ, събиратъ се съ Алексо и решаватъ да не пускатъ никаква централна чета въ Петричко. После В. К. изпраща чети, а Ц. К. отъ своя страна контра-чети и се захваща борба.

 

Нека още да прибавя за дейностьта си въ Каршияка. Раздавахме правосѫдие — четата ме викаше, често и безъ четата самъ азъ. Бѣхъ се разпоредилъ да не отиватъ да се оплакватъ предъ турскитѣ власти и сѫдилища. Въ с. Гореме напр. повикахъ единъ десетарь, той си повика въорѫжени своитѣ членове, изпратихъ ги да докаратъ селянина, противъ когото се бѣ оплакалъ другъ селянинъ, че му отсѣкълъ единъ орѣхъ на нивата. Разпитахме го, той призна и му присѫдихъ наказание да му се ударатъ 10 прѫчки желѣзни (съ шомпъла) и да даде 1/4 лира глоба за орѣха и 1/4 за комитета. Боятъ му се прости, глобата му се взе. Следъ туй другъ единъ, овчарь, пусналъ овцетѣ си въ лозята; забележили му рѫководителитѣ въ Гореме за това нѣщо, но при все това той пакъ направилъ сѫщото. По сѫщия начинъ го повикахме вечерно време, ударихме му 10 тояги и плати 1/2 лира

 

122

 

глоба за комитета. Запретена бѣ кражбата. Случиха се кражби, но понеже се даваше разпореждане по всички села, улавяха се. Наказваха се съ глоба, бой, а за трети пѫть съ смърть, но нѣма такъвъ случай.

 

Бидохъ назначенъ по желание на комитета отъ Сѣръ въ с. Крушово (Демирхисарско). То бѣше презъ есеньта 1901 год. Тамъ намѣрихъ вече наредени рѫководители по селата, членски вносове и пр. Тамъ бѣ миналъ Дѣлчевъ, който бѣ турилъ основата. Имаше и тука пушки кримки, — въ Крушево 20, въ Кърчево до 80, но изобщо нѣмаше много орѫжие. Азъ и тамъ бѣхъ пакъ районенъ рѫководитель. Дадохъ разпореждане да агитира по селата на четата, която я водѣше дѣдо Илия Кърчовски. Той бѣше на 43 години, род. отъ Кърчово, билъ по-преди харамия, но като се срещналъ съ Дѣлчева, този му повлиялъ та бѣ влѣзълъ въ служба на организацията. Иванъ Гърчето бѣше секретарь въ тая чета.

 

Въ Крушово повикахъ всички селски рѫководители да изпратятъ въ недѣленъ день по едно-две отъ по-добритѣ си момчета, за да се упражняватъ съ пушка. Упражненията ставаха у дома ми. Орловъ въ Порой бѣше ме понаучилъ на прицелка. И въ Кукушъ презъ ваканцията така въ недѣленъ день и срещу недѣля упражнявахъ момчета съ гръцки пушки. Тамъ момчетата бѣха разпредѣлени на десетки, и всѣка десетка се упражняваше отдѣлно въ нѣкоя кѫща. Това се продължаваше до 8 ноемврий. Тогава се събра общината въ училищното здание по нѣкои общински работи и сѫщевременно да смѣни епитропа, когото подозираха въ шпионство. Искахме въ черквата да сме свободни, да се упражняватъ момчетата въ черквата всѣкога, когато искаме. Епитропътъ не бѣше членъ, покръстенъ, а трѣбваше да се тури на негово мѣсто такъвъ. Въ заседанието се каза на епитропа да даде ключа. Той отказа, не признавалъ общи-

 

123

 

ната; бѣше подстрекаванъ отъ шуря си, та стана караница съ него. Заканихъ му се. Дойдоха случайно двама куриери отъ четата за да имъ дамъ орѫжие. Епитропътъ се скара съ мене и ми се закани. Измъкнахъ револвера и го застрелихъ. Азъ избѣгахъ. Имаше заптиета нѣкои въ селото, захванаха да стрелятъ срещу мене, следъ като бѣхъ 300–400 крачки избѣгалъ отъ селото. Следъ това отидохъ въ с. Кърчово, дадохъ на учителя смѣткитѣ за селото Крушово, а той ми даде единъ куриеръ та заминахъ въ Каракьой. Сѫщевременно му казахъ да съобщи за станалото съ мене въ Сѣръ, да се разпоредятъ отъ тамъ да влѣза въ нѣкоя чета. Имаше за това нѣщо печатано въ „Вечерна поща".

 

Следъ туй отидохъ въ с. Каракьой, оттамъ въ с. Ловча та въ Доляне (Неврокопско). Следъ 12 дни ми се отговори да замина въ Кършияка противъ Дончо, който разстроилъ района, безъ да ми кажатъ, че въ сѫщность Дончо е успѣлъ да вземе върхъ и че върховиститѣ тукъ сѫ се загнѣздили. Дойдохъ следъ много заобиколки въ с. Елешница, срещнахъ се съ демирхисарската чета на дѣдо Илия и съ кукушката чета, предвождана отъ Глигоръ. Писа ни се отъ Петричъ да чакаме Попето и Чернопѣева, които идѣха съ 40 момчета отъ Джумайско та заедно да настѫпимъ, — ние откъмъ югъ да ударимъ Донча. Чакайки Попето, дойде неврокопската чета съ 30 души доброволци (селяни), водена отъ Атанаса Тешовалията. Заминахме въ Рибница и отъ тамъ за Робово (Игуменско). Писахъ Бакалову да дойде да се разберемъ по тѣзи въпроси. Той отговори, че се бои, защото присѫдата му била излѣзла. Кани ме мене да дойда, но безъ орѫжие. Размѣнихме още две писма, съ които го канѣхъ да съдействува, като учитель, да се премахне туй разцепление, защото ние, учителитѣ, вдъхнахме на народа тая идея и не бива да му даваме такъвъ лошъ примѣрь. Ала срещата не

 

124

 

стана. Баба Кутрулевица, която попреди служеше за ку-риерка, когато бѣхъ въ Цапарево, ми обади, че ще дойде аскеръ та да се измѣстимъ отъ това село, но не повѣрвахъ. Наистина на другия день видѣхме, че отъ селянитѣ и отъ самия Бакаловъ сме предадени. Почна се сражението, което ви е описалъ Иванъ Гърчето. На 17 януарий 1902 г. въ Рупелъ се раздѣлихме на чети, а азъ, като секретарь, заминахъ за неврокопската чета и всичкото време прекарахъ въ Неврокопско въ агитация и организуване. Войвода бѣше Атанасъ Тешовалията. Ходихме по всички села. Страшно се уморявахъ съ агитация: дойдатъ 5—6 души, — говори, говори, покръщай; пакъ дойдатъ други, пакъ сѫщото: смѣтки преглеждай, кореспондирай — всичко оставаше на мене, нѣмахъ помощникъ. Така трая до лѣтото, до 10 августъ. До Гюргьовдень бѣхъ въ Неврокопско, после заминахме въ Разложко за да се присъединимъ къмъ разложката чета и съ Сандански да идемъ въ Кресна срещу четитѣ на Капитанъ Стояновъ и да разубедимъ населението да не се лъже по върховиститѣ.

 

Въ Неврокопско до 23 априлий имаше убийства, убиха се двама бегликчии. Алексо бѣше дошелъ съ 5-6 момчета като върховистъ въ Демирхисарско. Съ дѣдо Илия трѣбваше да го нападнемъ. Тръгнахме по диритѣ му. Срещнахме се най-сетне съ негови двама другари, които той проводи. Единътъ бѣше Никола Йордановъ, запасенъ унтерофицеръ, който предъ насъ се разубеди ужъ. Следъ това се върнахме пакъ въ Неврокопско, гдето въ Каракьой селянитѣ ни изнесоха храна и ни казаха, че бегликчиитѣ били близу та не било чудно да дойдатъ да търсятъ въ селото. Ние останахме вънъ отъ селото. Рѫководительтъ изпраща едного да ни каже, че не можели да пратятъ храна поради бегликчиитѣ. Тѣзи ни съгледаха въ пещерята, гдето бѣхме, приближиха мислейки

 

125

 

че тамъ има скрити овци; изсвириха на другаритѣ си, Ние стреляхме по тѣхъ, изловихме ги ранени, живи, избихме ги и избѣгахме. Стана афера. Намѣриха гилзи отъ манлихери, увѣриха се, че нападателитѣ сѫ комити, а не селяни.

 

Следъ 3—4 дена дойде писмо да отидемъ въ с. Скребатно и тамъ ще ни кажатъ, що е. Тамъ трѣбваше да изтребимъ една турска разбойнишка чета. На единъ воденичаръ бѣха наложили да даде петь лири. Следъ туй уредихме тъй, че разбойницитѣ дойдоха въ воденицата, четирима души, и ги унищожихме, когато си пиеха ракията. Тѣ бѣха двама помаци и двама арнаути. Намѣрихме паспорти у подирнитѣ, че сѫ ужъ хора търговци, тръгнали отъ арнаутлука по търговия, а пъкъ въ сѫщность дошли да разбойничествуватъ.

 

Следъ туй се раздѣлихъ азъ съ четата и отидохъ въ с. Ковачевица. Сѫщата вечерь, когато Чернопѣевъ е правилъ сражение при Желѣзница, ние избихме разбойницитѣ. Следъ това отидохме въ Разлога противъ върховиститѣ. Ходихме въ Кресна, но безуспѣшна стана мисията ни. Пакъ се върнахме въ Неврокопско и стояхме тамъ до 6 августъ. Раздѣлихме четитѣ на две, половината замина въ Голешово, защото се бѣха появили върховисти. Следъ туй заминахъ въ България презъ Ковачевица и Лъджане, Пловдивъ, въ София. Останахъ въ София до 6 януарий. Съ Дѣлчева тръгнахъ презъ Самоковъ въ Разлога — въ Обидимъ, Кременъ, Баничени, Ловча, Каракьой, Крушово. Тамъ при една пещера се фотографирахме всички и се раздѣлихме. Тая фотография я има у Карастоянова. Тогава останахъ съ своя чета съ 10 души. Ударихме на позиции, разбѣгаха се момчетата въ Поройско. Най-сетне стигнахме въ Струмишко.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]