Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ

Л. Милетичъ

 

 

СПОМЕНИ НА ИВАНЪ АНАСТАСОВЪ ГЪРЧЕТО

I.

 

Биографични данни. — Ив. Анастасовъ неволно попада въ четата на войводата Зелниковъ. — Анастасовъ и братъ му, заподозрени въ шпионство, се преследватъ отъ организацията. — Следъ много премеждия Анастасовъ презъ границата се спасява въ България. — Рѫководителитѣ на организацията се убеждаватъ въ невинностьта на Анастасова.

 

Роденъ съмъ въ градъ Мелникъ, въ 1880 година. Учихъ се най-напредъ въ родния си градъ, гдето свършихъ 3-класно гръцко училище. Следъ това баща ми ме проводи въ българското класно училище въ Мелникъ — въ първи класъ, а втори и трети класъ продължихъ въ българското училище въ Сѣръ. После постѫпихъ въ българското педагогическо училище въ сѫщия градъ. Следъ свършването на втори педагогически курсъ, 1899/1900 учебна година (тогава тепърва се отвори и трети курсъ), станахъ български учитель въ с. Егуменецъ въ Петричко, назначенъ отъ петричкия председатель на църковната община. Въ това село имаше и друго училище съ учитель Стойко Бакалчето, род. отъ сѫщото село. Той е билъ посветенъ отъ по-рано въ македонското революционно дѣло като рѫководитель на вѫтрешната организация. Отъ мене той криеше, и азъ само подушвахъ, защото забележихъ, че престанаха случаи отъ разбойнически залавяния на търговци за откупъ. По-напредъ всѣка година се случваше, щото разбойници да залавятъ поне по трима-четирма търговци, главно гърци, понеже въ Мелнишко повече гърци търгуваха. Отъ тоя родъ разбойници бѣше познатъ Дончо; той е известенъ въ Мелнишко и Петричко като хайдутинъ отъ

 

134

 

19 години насамъ. Такъвъ бѣше и Ангелъ войвода Сугаревлията, хауйдутинъ, отъ с. Сугарево (Мелн. окр.), убитъ въ Враня отъ Михалъ Капотовлията, отъ с. Капотово (Мелнишко). Разбрахъ, че разбойницитѣ сѫ се отказали отъ своя занаятъ и че сѫ захванали да действуватъ инакъ. Сетне въ училището идваше сегизъ-тогизъ по нѣкой вестникъ отъ България, напр. в. „Бунтовникъ", отъ който разбрахъ доста смѫтно, че се приготовява нѣщо за да се освободи Македония и то съ помощьта на България. Въ селото дохождаше въ онова време една самозвана полухайдушка чета, която подъ булото на комитетското знаме гледаше да прекара зимата. Войвода ѝ бѣше Костадинъ Зелниковъ, отъ с. Русиново (Малешевско). Случайно попадналъ въ една кѫща, гдето така се криеше четата, която сетне, презъ пролѣтьта, пакъ си залови хайдушкия занаятъ. Зелниковъ ме посвети въ нѣкои работи та отъ него узнахъ, че сѫществува комитетъ въ Македония, че се пренасятъ пушки отъ България и че се готви въстание. Следъ туй случайно попадамъ, като го развеждахъ по нѣкои кѫщи отъ една махала въ друга, на една случка между Зелникова и единъ човѣкъ, българинъ, когото Зелниковъ срещна по пѫтя и взе да го сѫди, че изказвалъ нѣщо, пари и др. и на третия въпросъ го уби съ пушка. Азъ тогава помислихъ наистина, че го уби заради шпионство, а сетне узнахъ, че въ сѫщность то било заради нѣкои лични смѣтки по хайдушкитѣ му дѣла. Понеже неволно присѫтствувахъ на това убийство, и като имахъ все високо понятие за патриотическитѣ задачи на Зелникова, за да не подпадна подъ отговорность предъ властитѣ зарадъ убийството, още сѫщата вечерь влѣзохъ въ четата му. Това бѣше въ 1900 година презъ мартъ месецъ.

 

Ходихъ нѣколко дена безъ пушка, а сетне ми дадоха пушка. Заедно съ Зелникова ходихме по селата

 

135

 

и той проповѣдваше все сѫщото, че въстание трѣбва да се дигне, че България ще помогне и пр. Презъ това време се научава околийскиятъ рѫководитель въ гр. Петричъ, Димитъръ Атанасовъ Гощановъ, тогава главенъ учитель (родомъ отъ Крушово, Демирхисарско, Сѣр. окр.), че и азъ съмъ посветенъ въ комитетскитѣ работи и че съмъ тръгналъ вече да действувамъ та дохажда нарочно въ с. Долна-Рибница (Петрич, окр.) и се срѣща съ мене и Зелникова. Той искаше да ме разубеди пакъ да се върна учитель въ селото за да не пострада и селото. Каза, че нѣкой другъ день още и сетне, следъ изпититѣ, ще мога пакъ да постѫпя въ чета, като избѣгамъ обаче отъ Мелникъ. Азъ го послушахъ, върнахъ се въ селото, дадохъ изпитъ на децата и се върнахъ въ Мелникъ. На панаира въ Мелникъ, на св. Троица, дойде единъ отъ Рибница и ме кани да отида на работа при Зелникова. Тогава и по-стариятъ ми братъ, Димитъръ, терзия (само две години по-старъ), и той заедно съ мене отиде въ четата на Зелникова. Тогава като походихме нѣкой и другъ день, разбрахме, че Зелниковъ е хайдутинъ. Презъ това време нѣкой си Костадиновъ Стефанъ, окрѫженъ рѫководитель и учитель въ Сѣръ (род. отъ с. Хотово, Мелнишко), издалъ нѣкаква смрътна присѫда противъ мене и брата ми, като мислилъ, че ние сме поставени отъ попъ Стоянъ, председатель на църковното настоятелство въ Мелникъ, съ когото Гощановъ е билъ въ лоши отношения поради дѣлото, за да узнаемъ, като гърци, комитетскитѣ работи и да издаваме на попъ Стоянъ. Смрътната присѫда трѣбвало да извърши войводата Зелниковъ, когото тѣ считали свой. Братъ ми осети, че Зелниковъ почна да се отнася хладно къмъ насъ, а нѣкои отъ другаритѣ подмѣтаха нѣщо. Братъ ми, като по-старъ и макаръ че малко владѣеше българския езикъ, тъй като бѣше свършилъ гръцко III-класно

 

136

 

училище, повече разбра работата и ми предложи да избѣгаме. Тогава носѣхъ кримка съ четири патрона, а братъ ми имаше турска капаклия съ петь патрона. Азъ не се съгласявахъ, и при едно премѣстване въ гората отъ едно мѣсто на друго братъ ми изчезна, а азъ си останахъ. Изядохъ единъ кьотекъ отъ войводата Зелниковъ, дори искаше да ме убива, но другаритѣ ми се застѫпиха, като хвърлиха всичката вина върху брата ми. Тогава Зелниковъ взе на една полянка да ме разпитва, като опре пушката до грѫдитѣ ми: „Ти не ли си гръкъ? Ти не ли си получилъ 100 лири отъ мелнишкия каймакаминъ за да убиешъ мене? Да оставимъ това; за тебе е издадена смрътна присѫда като за предатель и гръкъ, но азъ не ги вѣрвамъ вече тѣзи работи. Важното е да ми кажешъ, кѫде сте се сговорили съ брата ти да се срещнете. И ти си щѣлъ да избѣгашъ, но не си могълъ. Кажи кѫде? Едно—две!" — Опрѣ пушката. — “Кажи, или ще те убия!" — „Ще ти кажа", отговорихъ. Помислихъ, че ще ме убие, ако откажа, както уби и оногова въ Егуменецъ. И казахъ му едно мѣсто, така, измислено. Братъ ми бѣше ми наистина казалъ едно друго мѣсто. Той поиска да го заведа на онова мѣсто, като се закани да ме убие тамъ, ако съмъ лъгалъ. Азъ отидохъ тамъ. Скрива се той въ една драчка, а мене остави на отворено мѣсто, да викамъ да излѣзе братъ ми. Понеже видѣ, че братъ ми го нѣма, обърна колата, взе да се извинява, че ме билъ и пр. Въ сѫщность се уплаши, като видѣ, че не можа да убие и брата ми, та да не би този после да отмъсти за мене. Остави ме при единъ овчарь съ намерение да се върне следъ два дена. Отиде да си набави опинци ужъ та следъ това мене и брата ми щѣлъ да ни отведе до българската граница за да си потърсимъ работа въ България, тъй като не можемъ да действуваме въ четата, щомъ

 

137

 

има смъртни присѫди противъ насъ. Като си отиде той, на другия день се сбрахме съ брата си. Братъ ми разбра, че Зелниковъ иска и двама ни да затрие. Тръгнахме отъ Игуменската планина за селото Палатъ по течението на р. Лебница, споредъ упѫтването на овчарчето, което ни каза, че ще минемъ покрай село Никодимъ за 3-4 часа до Палатъ. Ходихме цѣла нощь и не стигнахме до Никодимъ; сбъркали сме пѫтя. Другата вечерь пакъ тръгнахме и около полунощь стигнахме въ Никодимъ, чухме кучешки лай и помислихме, че рѣката тече срѣдъ село и тръгнахме въ селото. На първата воденица тропнахме на вратата, помолихме воденичаря за нѣкоя пара да ни изведе вънъ отъ селото. Да се случи пъкъ свадба въ селото и ние да минемъ покрай кѫщата, гдето е свадбата, а тамъ билъ пѫдаринътъ, турски арнаутинъ. Той, като чулъ по-рано кучешки лай, излѣзълъ на сѣнка да види, кой ще мине. А ние отъ тамъ трѣбва да минемъ. Като минахме край него, воденичарьтъ се спира и му казва да ни намѣри той човѣкъ да ни изведе. Той изкокна, хвана за рѫка брата ми и взе да ни изпитва, кои сме. Тамъ при разпита азъ избѣгахъ и оставихъ брата си, скитахъ два дена и се срещнахъ съ учителя Бакалчето, който, компромитиранъ, бѣше повелъ нѣколко другари, малка чета отъ 7—8 души, между които бѣше Поповъ Костадинъ отъ с. Егуменецъ. Дадоха ми пушка, тръгнахъ съ тѣхъ. Между туй братъ ми се отървалъ съ 40 гроша, като доказалъ, че е отъ Мелникъ. Дохожда въ с. Палатъ, сетне тръгналъ да ме търси въ с. Д. Рибница и тамъ, другари на Зелниковъ, напуснали четата му, срѣщатъ брата ми и извършватъ присѫдата — убиватъ го. Отъ мене криеха това другаритѣ ни въ четата на Бакалчето, като се бояли, да не би азъ, като се науча за смъртьта му, да отмъстя, та решили да убиятъ и мене.

 

138

 

Ала като не искали другаритѣ да изпълнятъ старата присѫда, съобщаватъ ми, че азъ вече не съмъ за чета, именно като гръкъ, когото мнозина подозиратъ, та ми казаха, че съ едно шифровано препорѫчително ще ме допратятъ до границата на България, а въ сѫщность сѫ мислили да ме убиятъ по пѫтя, на друго мѣсто. Стигнахъ въ с. Горемъ, Петричко. Тукъ е трѣбвало да се извърши присѫдата. Азъ се поусетихъ и не дадохъ препорѫката, а поискахъ да отворятъ канала, за да ме преведатъ нататъкъ до България. Престояхъ тамъ 6—7 дена. Пристигнаха другари отъ Бакалчето, и отъ тѣхъ узнахъ, че братъ ми е убитъ, а единъ ми право каза, че и мене ме подозиратъ за шпионинъ и поиска да види, какви книжа имамъ. Горемскиятъ рѫководитель ги повика на съвещание, а при мене остави едно простодушие момче да ме варди. И то ми откри всичко, че отишли да се съвещаватъ, какъ да ме убиятъ. Предложи ми, да бѣгамъ. Азъ тръгнахъ съ едни горемлии, които отиваха за Св. Врачъ (Мелнишко) и сетне отидохъ въ Хотово и отъ тамъ писахъ на мелнишкия околийски рѫководитель, Симонъ Чушковъ, учитель. Въ сѫщность Симонъ не му бѣше негово име. Оплакахъ му се за всичко, протестирахъ противъ всичко. Той най-сетне, следъ 20 дена, склони да даде една препорѫка, за да замина за България. Ужъ въ с. Влахи щѣха да ми дадатъ препорѫка, и дадоха, ала пакъ съ тайна смъртна присѫда: подканенъ билъ дѣдо Илия (отъ Кърчево, Демирхисарско, тогава четникъ) да я изпълни, но той случайно си ималъ работа. Азъ стигнахъ до с. Градево, и друга присѫда идва подиръ мене до Градево и я спира Петъръ Цвѣтановъ, рѫководитель и учитель, докато минахъ границата. Стигамъ въ Дупница на 8 септемврий 1900 година. И тукъ искали да ме убиватъ, осѫдили ме на смърть. Малешевски ме осѫдилъ, но не се изпълнило пакъ.

 

139

 

Останахъ въ Дупница, и въ туй време дохожда писмо отъ Чушкова до Малешевски, въ което съобщилъ, че изследвалъ работата и че намѣрилъ неоснователно всичко, което е било изнесено противъ мене.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]