Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ

Л. Милетичъ

 

 

СПОМЕНИ НА НИКОЛА ПУШКАРОВЪ

I.

 

Пушкаровъ още като гимназияленъ ученикъ е ималъ влѣчение да отиде четникъ въ Македония. — Следъ кратко учителствуване въ гр. Пирдопъ, Пушкаровъ отива учитель въ Скопье. — Посветенъ въ дѣлото на революционната организация, П. става неинъ ревностенъ деецъ. — П. противодействува на върховиститѣ и населението не взема участие въ Кресненското въстание.

 

Родомъ съмъ отъ България, отъ градъ Пирдопъ, сега на 29 години. До 3. класъ се учихъ въ Пирдопъ; сетне въ гимназиитѣ въ София, Пловдивъ, и Севлиево следвахъ до 6. класъ, после въ Търново и въ Варна свършихъ съ зрѣлостенъ изпитъ. Постѫпихъ въ висшето училище по естественитѣ науки и свършихъ курса въ 1901 година. Преди да постѫпя въ висшето училище бѣхъ две години основенъ учитель въ с. Мирково (Пирдопско), именно презъ 1897—1898 година. Още като свършихъ гимназията въ 1895 г. искахъ да отида съ некоя чета въ Македония. Тогава заминаваха чети та и азъ съ още двама другари тръгнахъ и дойдохъ пѣшъ въ София, за да постѫпя въ комитетска чета. За да не ни узнаятъ, спахме две нощи въ метоха св. Петка, докато братъ ми, офицеринъ-артилеристъ, Стоянъ Пушкаровъ, не ме намѣри та ме повърна обратно въ Пирдопъ. И другаритѣ останаха, не отидоха. Единъ отъ тѣхъ, Вълчо Добревъ, сега е студентъ въ висшето училище, юристъ. Следъ това учителствувахъ въ Мирково, после постѫпихъ, както казахъ, въ висшето училище. Не бѣхъ запознатъ съ македонския въпросъ и дори ненавиждахъ македонскитѣ студенти, карахъ се съ тѣхъ като ги

 

180

 

упрѣквахъ, че патриотствуватъ само на думи, а не отиватъ да работятъ вѫтре. Свършихъ съ намѣрение да учителствувамъ въ Македония. По настояването на Т. Влайковъ (мой бивши учитель) отидохъ въ Пирдопъ и станахъ учитель една година. Въ туй време се усили движението въ Македония. Въ Пирдопъ действувахъ по читалището, организирвахъ учителски сказки, имахъ разпри съ инспектора Панчевъ, обвиняванъ бѣхъ въ анархизъмъ и пр. Още презъ юлий м. 1902 дадохъ заявление въ екзархията и бидохъ назначенъ въ Скопье. Искахъ за Битоля, именно заради „сърбоманския въпросъ", за който мислѣхъ, че само вреда принася на дѣлото та не искахъ да се занимавамъ съ него. Дѣлчевъ ме съветваше да приема въ Скопье и да се заловя съ чисто революционната работа, като оставя на страна казания въпросъ. Отидохъ.

 

Въ началото, докато стояхъ тамъ, още старитѣ бѣха тамъ рѫководители, Думевъ и Таневъ. Последниятъ се занимаваше само по сръбско-българската разпря, отъ която азъ стояхъ на страна. Думевъ скоро, следъ единъ месецъ, биде премѣстенъ въ Одринъ, а Таневъ стана директоръ въ девическата гимназия въ Солунъ. Тогава азъ останахъ само съ учителя Димитъръ Ганчевъ (род. отъ Русчукъ, свършила, въ Женева по естественитѣ науки) и учителя Галевъ Димитъръ отъ Велесъ. Ганчевъ не бѣше посветенъ въ революционното дъло; не сѫ го приемали, не му довѣрявали. Думевъ предалъ „дѣлата" на Димитъръ Галевъ. Азъ и Танчевъ поискахме отъ Галева да ни посвети въ дѣлото и сполучихме въ това. Въ туй време отъ Сѣресъ дойде Илия Ращановъ, родомъ отъ Велесъ, учитель по химия, свършилъ въ висшето училище, мой съученикъ. Станахме четирма. Галевъ ни предаде шифъра, адреситѣ до Солунъ и ни посочи единъ-двама хора, до които можеха да се адресиратъ писма. Други

 

181

 

десетина души, посочени отъ Галева, се указаха сетне дейци само по сърбоманския въпросъ, — повече богати търговци въ града. Тия, като видѣха, че азъ и другаритѣ ми работимъ въ революционна посока, полека-лека се дръпнаха и заявиха, че не искатъ да работятъ по дѣлото. Захванахме да се срѣщаме съ хора отъ покрайнинитѣ на града, повече преселени отъ селата, — занаятчии, бакали, кондураджии — все млади хора, и имъ проповѣдвахме. Срѣщахме се често. Почнахме да викаме на тайни срещи учителитѣ отъ околнитѣ градове — Тетово, Куманово, Кочани, Кратово и Паланка. Отъ Щипъ отдѣлно и самостоятелно кореспондирахме направо съ централния комитетъ въ Солунъ. По-сетне се установиха връзки съ Щипъ за доставка на орѫжие. Въ туй време се дигна Цончевото въстание. Не се очакваше въстанието. Мислѣхме, че нашитѣ чети ще успѣятъ да се възпротивятъ на Цончевитѣ чети. Хората на Цончевъ чрезъ войводата Стефанъ, който има братовчедъ въ Кочани, успѣха да влѣзатъ въ Кочанско. И въ нѣкои села изкараха селянитѣ дори и на сила да се присъединятъ къмъ тѣхъ. Откъмъ Кратовско селата най-много се възпротивиха и угрозяваха на тоя войвода, че ще го обезорѫжатъ и ще го изпратятъ назадъ, а той имъ угрозяваше, че ще имъ изгори селата. Имаше той вече нѣкои привърженици, които съ помощьта на братовчеда си бѣше придобилъ. Тогава вѫтрешнитѣ въ кочанския районъ имаха само една малка четица отъ 13 души подъ началството на Симеонъ Молеровъ. Четата на Молерова ходѣше по диритѣ на върховиститѣ, разубеждаваше селянитѣ да не се повличатъ, но избѣгваше сблъсквание, главно защото бѣше слаба. Отъ Кочани постоянно се оплакваха въ Скопье противъ върховиститѣ и питаха, какво да правятъ. Отговаряше имъ се, ако е възможно, съ помощьта на четата и на селянитѣ да ги обуздаятъ.

 

182

 

Въ града Кочани почти всички, освенъ братовчеда на Стефанъ войвода, богаташъ търговецъ, бѣха съ вѫтрешната организация, а по селата бѣше сѫщото. Върховиститѣ по селата имаха привърженици самъ приятелитѣ и длъжницитѣ на Стефановия братовчедъ. Върховиститѣ агитираха като казваха: “Вие не дейте слуша учителитѣ, защото тѣ ви лъжатъ да стоите мирно, за да могатъ по-дълго време да си останатъ учители. Тѣ не могатъ нищо да ви дадатъ, а ние на границата имаме цѣли складове пушки, които ще ви дадемъ, а като въстанете, ще помогне и българската войска". Братовчедътъ на Стефанъ войвода бѣше дълбоко увѣренъ въ тия обещания и дори и азъ въ Скопье убеждавахъ да се съгласимъ на туй и казвахъ, че ще гледамъ, щомъ се върна въ Кочани, да накарамъ братовчеда на Стефанъ войвода да пренесе орѫжието отъ границата и да се въорѫжимъ. Симеонъ Молеровъ презъ туй време биде заграденъ отъ турцитѣ въ с. Драгобраща, и много се съмнявахме, че е билъ посоченъ отъ нѣкого отъ върховиститѣ. Той успѣ живъ да се промъкне следъ усилено сражение, което трая цѣль день и въ което паднаха 7 души отъ четата му, между тѣхъ и най-добриятъ деецъ и юнакъ, Ангелъ Винишки, родомъ отъ с. Виница. Въ време на въстанието въ Кочанско, гдето върховиститѣ бѣха успѣли по казания начинъ да привлѣкатъ нѣкои хора, цѣлиятъ районъ остана миренъ. Вѫтрешнитѣ мислѣха, че върховиститѣ сѫ агенти на българското правителство. Разсѫждавахме тъй: “Не е възможно върховиститѣ да не знаятъ, докѫде е достигнала подготовката вѫтре, и щомъ тѣ при все туй дигатъ въстание, трѣбва да действуватъ подъ побуждения отъ страна на българското правителство, а главно по исканието на княза”. Духътъ на населението бѣше възбуденъ; наелектризирано бѣше населението, ала още не

 

183

 

бѣше подготвено за сѫщинска революция. Знаехме, че нѣма орѫжие. Орѫжието бѣше до нѣгде въ значително количество само въ Битолско, а отсамъ Вардара орѫжие много малко имаше: въ Кочанско имаше малко — до 400 пушки, — обаче повече служеше само за спънка на селянитѣ, защото тѣ още не знаеха да боравятъ съ това орѫжие. Така че съ такава подготовка бѣше немислимо да се дига въстание. Въ Кратовско, Куманово, Паланечко и Скопско никакъ нѣмаше орѫжие, освенъ тукъ-таме по нѣкоя частна пушка. Въ Тетовско хората си имаха отъ старо време пушки (тетовски мартини, гръцки пушки и др.), — турцитѣ не бѣха имъ прибрали пушкитѣ, понеже живѣятъ между арнаути. Тѣ сѫ добри стрелци, добри да действуватъ отдѣлно, единично, а не въ маса. Мислѣхме, че ще трѣбва да се поизучатъ само за масово движение.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]