1. Сопот. Овдовяване. Учителствуване в София (1858-1861)
Аз съм стара и стоя до прага на пътните врата. Но ненаситното ми око не се отклонява от простия, но приятен изглед на скромната ми къщица. Приятно ми е в старостта си да гледам милите си внучета и внучки как невинно си играят из двора. Те живеят, те се наслаждават от прелестите на природата, а вън тътне ли тътне зловещо!... Жално ми е, че ще порастат и бог знае какво има да теглят! Мили дечица, играйте и растете, но бъдете внимателни! Не губете хубавите минути, от които можете да извлечете полза, с която ще можете да отстраните много горчивини в пътя на живота си.
Днес има училища и библиотеки и всякакъв род образователни заведения, в нашето време ги имаше твърде рядко. Тогава работата вървеше но старому „през куп за грош”, затова вярвам, че читателки и читатели не ще бъдат взискателни, ако биха срещнали някои погрешки, [за] [*] които великодушните критици не ще гледат през увеличително стъкло.
Родила съм се на 8 май 1857 [1] год. в Сопот, Пловдивско, но преди да почна за себе си нека опиша живота на майка си, която е главната виновница за моя бит.
Тя е също родена в Сопот — 1826 г., 13 август [2].
Като пораснала пожелала да се учи на четиво и майка й я дала в Сопотския
женски манастир да живее и се учи при сестра й Теофания (калугерка). В
продължение на три години се е учила псалтир и наустница, след което леля
й пожелала да я покалугери, обаче майка ми отказала и си отишла у дома.
Наскоро дошло известие от Пловдив, че се искат няколко момичета из България
да ги възпитават в руските учебни заведения. Тя горещо пожелала да отиде,
но за жалост ня-
11
мало кой да я препоръча и си останала в Сопот, изпратили три богати момиченца [3]. Обаче не се отчайвала, а в свободното си време, четяла полезни книги (колко за окайване са ония госпожици, които си губят златното време в четене на разни не за възрастта им романчета или скитосват по нескончаеми и гибелни за тях срещи, без обаче да се свестят и обмислят за своето високо и свещено призвание). Майка ми, като свършила деветнадесет години, оженили я за търговеца Петко Караиванов (внук на прочутия в онова време пръв бунтовник Караиван, който е бил много красив, едър и буен мъж, имал жена доста хубавица, която произхождала от ерменски род. Юнакът Караиван се е завзел да защищава българите от турските зверства, затова турците са го мразели и търсили случай да го унищожат. Веднаж в негово отсъствие хващат жена му и я изнасилват, следствие на което след двенеделно боледуване умира. Като се завърнал Караиван не можал вече да търпи, излиза из Сопот, събира стотина души юнаци, отива в Балкана и си е отмъщавал за извършените по него време турски зверства като е изтребил много злосторници. Турското правителство почнало явно да го гони и търси. Събира потеря като му оценява главата на 1000 лири! А след седеммесечно дирене, хващат го, отрязват му главата и я изтикват на прът като са я носили три дни из Карлово.)
Но да се върнем на предмета си.
След оженването на майка ми, налегнали я къщни грижи и чести добивания, но тя не преставала да се занимава с четене и ръкоделие. Препрочитала е онова, което добила през детинството си (има много млади госпожи, които казват, че по причина къщни работи и дечица изгубили са и това, което са знаели. Това никак не е оправдателно). На майка ми книгата е била в люлката и като кърмила детето тя чела.
В 1849 год. Сопотската община условила за учител Калистри Л. Кекеров
[4],
за когото се разнесло слух, че щял да преподава „алилодиче... [*]
[5] т. е. вместо старото: аз, буки, веди, а, б, в и пр.,
тя пожелала да учи от това ново учение, купила си книги, буквар и пр. и
давала на учащите се деца по 10 пари за урок. Като тръгнал
12
девер й на училище тя вече била във възторг, понеже всеки ден взимала от него уроци. Тя била винаги весела и бързала да научи всичко, за да може отпосле да възпита и образова децата си, които вече станали пет. Но уви върху нещастната й глава се сгромолясала цяла камара от мъки, неволи и страдания. Донасят й черно писмо, което известява за смъртта на баща ми. Той като търговец е ходил по панаирите със стока (гайтани и стъкларии); в него време е имало в Сопот стъклена фабрика, управлявана от някой италиянец (на име Пайко) [6]. Баща ми е бил на Пиротския панаир, където върлувала холера. Разболява се и в 24 часа издъхва без да може да каже какви сметки има с брата си Христо Караиванов, в когото е останало всичко, каквото баща ми е спечелил в живота си... [*]
Майка ми остава вдовица с пет малки деца, а шестото се добива пет месеци след бащината ми смърт, което наименовали на бащиното му име Петко. (Същия майор Петко Караиванов, който се би храбро в 1885 г. срещу сърбите пред Сливница, рамо до рамо с първия ни княз славния А. Батенберг и получи от самия него кръст за храброст) [7]. Баба ми като се научила за нещастието на дъщеря си дохаждала и често на разтуха. Обаче един ден като се разговаряли за бъдещите страдания и неволи, почнала да я окайва и се вайка, пада й удар и след два часа издъхва; така щото мама остава кръгла сирота с шест дребни деца, от които едно от тях харизва на някой си Христо Апостолов от Мараша [8] в Пловдив. То било на година и половина — здраво и красиво дете. След това майка ми впада в голяма горест, разболява се и едвам остава в живите. Свестява се и като вижда около себе си пет рожби, които очакват само от нея помощ за препитание, съвзима се и решава юнашки да се бори със съдбата.
В делнични дни работела прежда за гайтан, а в празник шиела една икона
(везана с коприна); иконата „Св. Богородица” била привършена, когато случайно
дохожда от Пловдив гръцкия владика, който като видял иконата пожелал да
я купи, но с условие — да разпори българския надпис и го замести с гръцки,
но майка ми не се съгласила. Тогава той й плаща 4 лири и я купу-
13
ва. С тия пари тя си накупила най-нужното: брашно, дърва и пр. Обаче след 3—4 месеци, при всичката икономия почнала да усеща немотията — свършили се дърва, брашно, а не е могла така усилено да работи по причина на пеленачето. Често пъти лягала гладна. Един ден отишла в черквата при епитропа „Сардан”, поискала му десет гроша взаимообразно, той й отказал, че нямало готови пари в черковната каса. От там със сълзи на очи отишла в манастира „Св. Спас” [9], замолила слугите да я заведат при игумена Авксентия, за когото се чувало че бил доста богат и щедър. Като влязла при него според обичая с поклон му целунала ръка, разправила му за нещастието си и му поискала 10 гроша назаем или 10 оки брашно с условие като изработи прежда да му ги заплати, но той отговорил с думите: „Оскъдни сме от всичко тая година!” Тя си излязла като плакала из целия път до дома си, където я посрещнали гладните деца. Чудила се как да се утеши и с какво да залъже нещастните си малки! В това време я извиква съседката й Иваница Гуджова, на която майка ми разправяла всичко преживяно. Благородната госпожа я съжалила и й дала пари и брашно за няколко дена, и цанила дойка на детето й.
През това време общината условила учителка за ръкоделие. Мама пожелала да се учи, но нито учителката имала възможност да й преподава, нито майка ми е могла да отива в училище, понеже усилено е работила за прехрана на децата си. Един ден минувайки покрай градината на госпожица Пенка Хаджиколюва (тя е била една от първите ученички в ръкоделното училище), чула я да пее следната песен:
„Добър юнак, прошка проси
от стара ми майчица.
Прости майко, аз отивам
в Стара планина.
Без да слуша стара майка,
грабна пушка и замина.”
Веднага влязла в градината, замолила госпожица Пенка да й покаже
как се шие, при което тя с готовност извадила игла с конец, дръпнала си
ръкава от ризата и ушила няколко бода. Това й бил първия и послед-
14
ния урок. След което майка ми усвоила изкуството и ушила такива неща, каквито са шили и в училището.
Поп Христо от Карлово й поръчал да му ушие икона „Св. Мина”. Тя я започнала и свършила благополучно. Един ден отива в Карлово с иконата при поп Христо. На улицата я среща господин Найден Геров [10] (тогавашен руски консул в Пловдив). Полюбопитствувал да я види иконата, след което извадил от джеба си една книга и я накарал да прочете и напише няколко думи [11]. Попитал майка ми съгласна ли е да стане учителка, тя на драго сърце се съгласила. Казал й да продаде покъщнината си, да приема уроци с дъщеря си (по-голямата ми сестра Нонка) и подир три месеци изпраща й писмо и пари чрез господин Мичо Кючуков [12] да замине за Пловдив, от там за София първа българска учителка, снабдена с препоръчително писмо от учителя г. Сава Филаретов. Тя оставила едно от децата си в Сопот да слугува на чичо си (Христо Караиванов), голямата ми сестра в Пловдив да учи френски и български, а останалите три взима със себе си [13].
Софийската община като я условила за учителка събрала децата в частна
къща (по нямание училище) близо до Митрополията на някоя си хаджи Сусама
[14] владишка. От началото й е било доста трудно понеже
не е имало никакви ръководства, но покойният Филаретов [15]
й изпращал двама от по-големите си ученици, именно М. Боботинов [16]
и Г. Антонов [17], които да я осветлят с редът на училището.
В същото време взимала и уроци от тях, а и г. Филатеров е дохождал по два-три
пъти в седмицата да я наглежда в преподаването [18].
След една година училището е броило вече 200 [*] ученички
[19], които не можели да се поберат в зданието, затова
г. Дим. Трайкович [20] направил училище [21]
(днешното стопанско „Мария Луиза”), в което е учителствувала други две
години. . . Турските жени почнали да завиждат на българките, почнали да
казват, че откак гяурските момичета взели да учат, берекета се вдигнал.
Един турчин (внук на някой си Мехмед паша) искал да затвори един от училищните
прозорци, понеже се виждало в харема му. При това и самите наши старци
и баби са обезкуражавали своите внучки.
*. Чете се само първата и третата цифра.
15
Еднаж една стара жена срещнала три възрастни ученички и им рекла: „Срамота е бабини да ходите толкова големи момичета на училище, я си седете дома, та си гледайте къщната работа. Я като не учих книга, не остарях ли? Ето ми белите сколуфи.” „Ех, бабо, нечеме да умрете като тебе”, отговорили й ученичките. Даже и сега се намират хора, които криво разбират целта на науката. Те се учат или защото учението е на мода, или за някоя спекулативна цел! Всъщност науката има за задача да извади человечеството от разни заблуждения, да го научи да разбира същинските причини на природните явления и да го улесни в работата му. Затова трябва усърдие, трудолюбие, наблюдения и опит.
По него време дойде владиката Доротея, който показа с делата си, че
е от фанариотско произхождение. Няколко души цинцари ханджии повлякоха
се с него и правеха много главоболия на българите. Често ходеха из улиците
и викаха гръмогласно: да живее патриката и мегали еклиси [22].
Учителят С. Филаретов събира първенците, разправя им за гибелните последствия
на Доротея и ги опълчва да го изпъдят. Обаче неколцина цинцари и с тях
първия богаташ хаджи Мано Стоянов [23] протестират и
защищават владиката. Но след два-три дни се събират безбройно множество
селяни из околията, отиват при валията и с един глас викат: „Нечеме владиката,
нечеме го!” Тогава валията като вижда, че работата е сериозна каза на тълпата,
че ще изпрати владиката от гдето е дошъл, а х. Мано арестува. Обаче с това
не се свърши. Владиката бе изпратен нощя, а селяните искаха наказанието
на х. Мано и един неделен ден се събраха селяни от цялата Соф[ийска] околия,
напълниха площада пред черквицата „Св. Неделя” (сега „Св. Крал”). Насред
площада бе турена маса и връз нея качен М. Буботинов [*],
който четеше проклятия за х. Мано и цялото множество гръмогласно викаше
— амин! То бе потресающа картина. [24]
*. Един от по-възрастните ученици
на Филаретов — задраскано в текста.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
БЕЛЕЖКИ
1. За рожденна година на Славка Караиванова се сочи и 1858. Вж. Алманах Македония, С., 1931, с. 106. Очевидно точността, с която Славка посочва не само годината, но и датата на раждане, следва да се приеме.
2. В молбата си до Народното събрание от 4 ноември 1893 г. Неделя Петкова пише, че е на 70 години, което означава, че е родена 1823. Вж. тук, с. 130–131.
3. Първите българки заминават на обучение в Русия през 1850 г., когато Захари Княжевски довежда в един одески пансион Анастасия Тошева и Санда Милкова. За изпращането на три момичета в Русия по това време не се откриха сведения. Срв. Л. И. Степанова, Вклад России в подготовку болгарской интелигенции в 50–70-е г. г. XIX в. Кишинев, 1981, с. 95–96.
4. Вероятно става дума за Калист (Калистри) Луков, родом от Сопот, който бил повикан за учител в родния си град. Калист Луков е един от най-известните и, по думите на Ив. Д. Шишманов, най-интелигентният ученик на Неофит Рилски, при когото завършва Габровското училище и овладява взаимоучителната система. Луков преподава първоначално в Габрово (1839–1841), Самоков (до 1845), Сопот (до 1848) и Одрин (1848) г. В 1848 г. в, Одрин избухва пожар, при който изгаря цялото му имущество и Луков пише на Неофит Рилски, че възнамерява да се върне в. Сопот. В спомените си Караиванова или бърка годината на учителствуването с по-ранна, или К. Луков действително се е върнал н учителствувал в Сопот подир Одрин. За К. Луков вж. Ив. Д. Шишманов. Нови студии из областта на българското възраждане. — Сб. БАН, кн. XXI, С., 1926, с. 392–394.
5. Алилодидактическа или взаимоучителна система. Прилага се Бел–Ланкастеровият метод, при който някои от по-напредналите ученици обучават своите другари.
6. В Сопот имало фабрика за производство и обработка на стъкло, основана през 1700 г. През Възраждането е собственост на Мичо Шишеджиев (прототипът на Мичо Бейзадето от „Под игото”). Мичо привлякъл от стъкларската фабрика в Самоков ма-
135
джарина Пайко, който знаел да обработва на струг стъкло и да оцветява кристали. В. Вълчев, Иван Вазов. Живот и дейност. С., 1968, с. 20.
7. Петко Караиванов постъпва на военна служба на 12 юли 1878 г. 1880 г. е произведен подпоручик, 1883 — поручик, а 1885 — капитан. Командир на рота в 21 пехотен Средногорски полк. По време на Сръбско-българската война участвува временно в Смолчанския партизански отряд. За последен път името му се среща във военните списъци от 1889 г. В списъка за 1903 г. Караиванов не фигурира — вероятно вече е бил покойник.
9. Манастир край Сопот, основан през XIV в. след разрушаването на едноименния манастир край с. Сушица, Карлово. Бил е средище на култура, просвета и революционна дейност. Разрушен по време на войната 1877–1878 г.
10. Найден Геров (1823–1900). Роден в Копривщица. Завършил администрация и стопанство в Ришельовския лицей в Одеса (Русия). Учителствувал в родния си град (1846–1850) и Пловдив (1850–1856). Руски вицеконсул в Пловдив (1857–1876). Взел активно участие в църковната и политическата борба на българите през Възраждането. Особено големи грижи полага за развитието на новобългарската просвета. За тази му дейност вж. Н. Генчев, Българската национална просвета и Русия след Кримската война. Год. СУ, т. LXVI, ФИФ, кн. III — История, 1972–1973. С., 1974, с. 311–313. За Н. Геров вж. и Т. Панчев, Найден Геров. Сто години от рождението му 1823–1923. Къси черти от живота му. С., 1923.
11. Според спомените на Съба Вазова, в края на 40-те години на миналия век единствената грамотна жена в Сопот била Неделя Петкова. Вазовата баба коряла дъщеря си, майката на народния поет, за нейната любов към книгата с думите: „Калугерка няма да бъдеш, а мирянка. Никой не знае [да чете], само Неделя Гульова [Петкова]. По нея ли ти подража, та си грабнала такава книга...” Ив. Д. Шишманов, Спомени на Вазовата майка. — В: Иван Вазов. Живот и творчество. За седемдесетгодишнината от рождението. С., 1921, с. 33.
12. Връзката с Н. Петкова е установена чрез сопотския търговец Георги Шишеджиев. Вж. тук, с. 115–117.
13. Н. Петкова пристига в София на 25 октомври 1858 г. и отсяда в дома на Сава Филаретов, додето общината й намерила квартира. Из архивата на Найден Геров (АНГ), Т. 2, С., 1914, с. 516. Писмо от С. Филаретов до Н. Геров от 27 октомври 1858 г.
136
14. В литературата н документите се среща още като х. Сусанка или Сузанка.
15. Сава Филаретов (1825–1863). Роден в Жеравна. Учи в Котел при Сава Доброплодни. 1843–1848 г. учителствува в Шумен. Изпратен в Цариградското училище в Куручешме, от където подир шесг месеца заминава за Одеса и от там, по препоръка на Денкоглу — за Москва, където през 1852 г. записва историко-филологическия факултет на Московския университет. От 1857 г. е учител в София. 1861 г. преминава на руска дипломатическа служба. Назначен е секретар в Одринското консулство и командирован в руското посолство в Цариград със задача да поддържа връзка с българите в турската столица. Заболява от туберкулоза, заминава на лечение в Кайро, където умира. За него вж. П. Динеков, София през XIX в. до Освобождението на България., С., 1937, с. 180–195.
16. Михаил Буботинов. Роден в София. В 1857 г. постъпва в училището, открито от Филаретов в „1-вий (горен) клас”. 1863–1865 г. учителствува в родния си град (на мястото на починалия К. Геров). По-късно учител в Русе и Солун (където според Ст. Заимов действува като пратеник на революционния комитет). По време на Руско-турската война 1877–78 г. е назначен от ген. Гурко за член на първия временен градски съвет на София. След Освобождението се занимава с обществено-училищна дейност. Буботинов пръв дава идея за откриване на публична библиотека в столицата. За него вж. П. Динеков. Цит. съч., с. 250–251.
17. За него споменава в своите „Белешки” К. Михайлов — Георги Андонов през 1857 г. е в същия „1-вий (горен) клас”, в който се учи и Буботинов. Цит. по П. Динеков, цит. съч., с. 216.
18. Филаретов редовно осведомява Н. Геров за хода на учебните работи. Вж. писмата му в АНГ, Т. 2, с. 520, 523, 531, 528, 546 и 562–563. За това, че Филаретов оценява ролята на образованата българка в обществото говори фактът, че при провеждането на годишните изпити в мъжкото училище особено държал да присъствуват жени, защото те трябва да бъдат добре просветени по въпросите на възпитанието. П. Динеков, цит. съч., с. 186.
19. Наскоро след откриването на училището в него били записани 80 ученички — вж. АНГ, Т. 2, с. 520. Писмо на С. Филаретов до Н. Геров от 8 декември 1858 г.
20. Димитър Трайкович (ок. 1817–1880). Роден във Велес. Пристига в София като малък, където работи като слуга в дома на х. Коце (бащата на Йорданка Филаретова). Жени се за една от дъщерите му, а подир нейната смърт — за вдовицата на софийския първенец Ташо Анастасов. Постепенно се издига до
137
положението на един от най-видните софийски граждани. Взема дейно участие в църковната борба, включва се в революционните борби, в близки отношения е с Левски. След Арабаконашкия обир е включен от властта в комисията по разследването му. Това кара Левски да го обвини (неоснователно, както се оказва впоследствие) в предателство. 1877 г. е изпратен на заточение. След Освобождението на България е кмет на София. За него вж. П. Дикеков, цит. съч., с. 299–230.
21. Училището е завършено между юни 1859 г., когато Филаретов съобщава на Геров, че „Девическото училище веке се работи” (АНГ, Т. 2, с. 533) и февруари 1860 г., когато Геров пише на Трайкович за „... женското училище в града Ви, което Вие сте изградили...” (пак там, с. 436). За историята по изграждането на отделна сграда на софийското девическо училище вж. АНГ, Т. 2, с. 523, 525, 533, 536, 436. Според Иван Лекарски училището е открито в началото на юни 1859 г. Строено е от майстор Витко и се намирало на ъгъла на сегашните улици Лавеле с Алабин. Вж. Ив. Лекарски, Преди 100 години. (Първото българско девическо училище в София) — Сп. София, бр. 6, 1958, с. 20.
22. Великата църква (гр.) Цариградската патриаршия..
23. Софийски първенец, член на общината. Като водач на гъркоманската партия Мано Стоянов е най-крайният и последователен противник на С. Филаретов и Д. Трайкович. Вж. П. Ников, Възраждане на българския народ. Църковно-националнн борби и постижения. 2 изд. С., 1971, с. 241; АНГ, Т. 2, с. 520.
24. На 31 май 1861 г. софийският паша получава известие, че на мястото на заточения владика Гедеон се изпраща Доротей, българин, родом от Копривщица, изгонен за злоупотреби и своеволия от Враца и Пирот. Софиянци затварят митрополията и черквите и отказват да предадат ключовете, въпреки натиска, оказан от х. Мано Стоянов, Д. Митович и М. Калпакчията. Доротей отива за известно време в Берковица, но и там не е допуснат в митрополията. През това време софийският паша арестува някои българи, разбива митрополийската врата и владиката се завръща в София. На 6 декември 1861 г. Доротей предизвиква нов конфликт — отрязва брадата на сакелария поп Тодор и го изпъжда. Населението обсажда и напада митрополията, намесва се войската, 20–30 мъже и жени са ранени. Властите докладват в Цариград, от където идва заповед Доротей да напусне града и на 14 декември той е изпратен под стража в Одрин. Подробности у П. Динеков, цит. съч., с. 100.