9. ЗАБЕЛЕЖКИ ЗА ГОДИНАТА 1875
През 1875 аз дойдох от Белград в Букурещ с цел да се нареди отново Централния комитет и да може да се съединят старите и млади българи в Букурещ, та да има кой да работи. А пък аз бях с намерение да мина в Балкана с едно малко движение от добри отбрани момци, та да покажем, че и ний, българите, сме живи още, че подир всичките пропадания, излавяния и бесения българският народ не се е отчаял. Мене най-много ме отчайваше това: откакто бяха заловени Левски, Общи и Узунов, останалите неоткрити комитети не можеха веч да си покажат гласа, а стояха като главни, заровени в пепелта, и само чакаха кой ще донесе дърва, та наново да се разпали огъня.
В 1875 година, щом пристигнах от Белград в Букурещ, за да съставим наново комитет за въстание, на часа пристига Кари Михал от руското консулство в Русчук да ме пита дали ще има въстание. Аз не скрих — казах му: ще има, но ще е по-малка работа, не напълно въстание. А той ми отговори, че консула го нямало, та искал да знае ще ли да има въстание, за да телеграфира. Попитах го:
— Ще ли си тука утре?
— Не ще съм тука — вика Кари Михал. — Сега ще се върна в Русчук. Аз само додох да ми кажеш да зная, ако има нещо сериозно.
Аз пак му отговорих:
— Не можем ний за сега да направим голямо въстание.
И това ми беше виждането с него.
Като не сполучих през 1875 година да мина в България, останах за няколко дена в Турну Мугурели, където се видях с Таню Стоянов, родом от Сливен. По преди той беше заточен в Азия, в Диарбекир, но избягал от заточението, тоест от Диарбекир, и за пръв път се срещаме с него. Подир моето отсъствие от Сливенския балкан мнозина млади человеци се появиха желателни да позаплашат турците, да се понаслаждават на чистия старопланински въздух и на временната свобода. Само че от тези млади и неопитни юнаци мнозина ги изловиха и ги пратиха на заточение, други измряха по тъмниците, трети пък — от турските куршуми в Балкана. Та от тез млади юнаци беше и Таню Стоянов. Разговорих се аз с него и за първи път срещнах млад человек с пълно разсъждение. Като че беше преживял няколко десетки години
211
с бунтовническите работи. А едва ли имаше повече от 26 до 28 години.
Разпитвах го за заточението и за неговото мнение за бъдещите предприятия за бунт. Умният Таню предвиждаше всички несполуки от едно побунвание на народа и пропастта, която би произлезнала, ако се побуни без вънкашна помощ. И се върна Таню пак в Браила, дето се беше заловил за работа, дорде да намери сгода отново да мине в България. Той казваше: „Зная, че нищо не можем да направим, зная, че народа ще пострада, но не можем да не идем в България и да не умрем, защото сетне ще ни нарекат страхливци ...”
И наистина тъй стана. През 1876 година, като се приготовлявало общото въстание, минал Таню Дунава под Тутракан с една чета от 10—20 другари и тръгнали към Балкана — от Тутракан направо за Осман пазар. Само че щом четата стигнала край Попово, била настигната от турските потери и разбита. Таню паднал убит, а момчетата му — едни избити, а други живи заловени. Тъй се сбъдна Танювото пророчество от 1875 година в Турну Мугурели.
Покойният Таню Стоянов, както вижда читателят, бил убит, но да видим дали се е свършило това лошо пророчество на орисницата. Има в българските предания, че кога се роди дете, на третия ден дохождали три някакви женски духове, наречени орисници. Първата пророкувала нещо за новороденото дете, за зло или за добро, подир нея — другата и най-сетне каквото третата орисница кажела, това щяло и да бъде. Та тая третата била нарекла на Таня да бъде убит край Попово.
През 1875 година имах намерение при появяването на бунт в България да се запалят най-важните места в Цариград, като казарми, тъмници, съдилища, главни квартири, и с това да се позаплашат цариградските величайши пашалари. Но ми се развали плана. Развали се, защото нашите млади поборници не щяха да чакат, дорде се върнат от Белград. Аз само бях казал, че ще палим Цариград, но плана си по извършвание на пожара никому не бях доверил. И наистина, ако бях го казал, нямаше напразно да се върнат онези, които бяха изпратени без мое дозволение.
Все щяха някои места да запалят, поне за похвала. Но те не знаеха начина на лесното хайдушко палене.
Ето го моя план за палене.
Да се приготвят най-напред 50 или повече фитили от теф, или по български „тюкюрт” (сяра), и от кълчищни върви, натопени в разтопения тюкюрт. Да се уловят няколко плъха и да им се върже на опашката по един фитил. Тогава да се пусне плъха в тавана на онова здание, дето ще се
212
пали. Плъха ще бяга по дупките, а тюкюрта ще гори, ще капе и подпалва. Такъв един плъх може да подпали едно здание от сто места. И в най-скришните дупки това животинче ще се провира и запалва. Ако пък го пуснеш през полето, и там ще направи същите запалвания. Ако е гора и има стари и кухи дървета, то плъха ще бяга със запаления фитил, ще се увира в кухите дървета и ще видиш, че дървото най-напред пуши отвътре, от кухото място.
Но както и да е — планът ми не се употреби никъде, понеже не дойде на сгода да има нужда от него. Остана си мое намерение. Принуден бях да го кажа само на няколко души през същата година 1875.
Като се разтури работата за бунт през 1875 година, насилваха ме да минем в България. Но аз им казвах, че тоз план е вече развален и не е време за минаване, че нищо не можем направи. Но ако искат, сега мога да мина Дунава посред пладне със сто или с двеста хора и да сторя една малка пакост на турците. Ала не ми се ще, защото от много задаване на въпроси, най-више от Христа Ботева, бях издал тайната си.
Питаше ме Христо Ботев:
— Ами как ще минеш посред пладне?
Тогава бях принуден да му кажа:
— Когато се реша да направя такава работа и да мра, ще туря на всяка скеля, тоест агенция, по 20 до 50 момци, с който ще изляза отвъд Дунава, и ще направя това, което трябва.
Ботев ме канеше:
— Хайде да минем сега!
— Не трябва сега — отговарях, — защото ще дойде по-прилично време за тоз план.
Това беше в Букурещ подир Старозагорското приключение през 1875 година.