12. БОЕВЕ С ТУРЦИТЕ
Потеглих с четата си от Кладово за Зайчар. Пренощувахме в Бреза Паланка, където ни посрещна българинът Панчо Досиев, мой познат още от 1867/68, от легията. Сега беше сръбски учител в Мехайловец. Предварително се бяхме уговорили, че ще напусне учителството и ще върви с мене. Беше женен, на възраст около трийсет и пет годишен, вече въоръжен. Потегли с нас. Като стигнахме в Неготин, посрещна ни там неготинският началник господин Живанович и ми обяви, че имало нареждане от Неготин за Зайчар да не сме вървяли по шосето, а да уловим на дясно през селата, да ни не гледат турците, защото сръбското правителство криеше, че ще обявява война на Турция. Пристигнах в Зайчар с четата си. Филип Тотю пристигна три дни подир нас.
В Зайчар заварих стария войвода дядо Илю Марков с една чета от триста души и дядо Иван от Видинско, който отдавна е прибягнал в Зайчар и е от село Въртоп. Има двама синове, отрасли вече за войници. И той събрал една чета от около сто и четиридесет души. С него беше и руският офицер Найден поп Нинов от Лом Паланка, преселен в Русия в град Кишинев още от Белоградчишкото въстание. В това време пристигнаха и сръбските баталиони от народната войска. А докато бяхме още в Кладово, преди потеглянето ни за Зайчар, в Кладово пристигна бившият кишиневски губернатор Иван Степанович Калинджев, мой добър приятел, при който бях ходил в 73-а година и го молих да гледат да вземат мерки, защото българският бунт вече не е далеко и ще избухне ненадейно по разни причини.
Като се видяхме с г. Степанович, аз много се зарадвах и му разказах за някои недостатъци в българските чети. Но с него имаше още едно лице, непознато мен — едър човек, личен, висок на ръст, с широки плещи и високи руски чизми от камилска кожа. Именуваше се Николай Киреев. Господин Степанович ми обяви, че той щял да иде с другаря си в Белград и ще гледат да поправят недостатъците. Каза ми, че отблизо познавал сръбската княгиня Наталия и се надявал на нейното съдействие.
Преседяхме в Зайчар пет-шест деня над града в едно бранище, четири чети — дядо Илювата, Ивановата от Въртоп, Тотювата и моята, — и ето, пристига пак Иван Степанович с господин Киреев. Но сега Никола Киреев не беше
219
вече с руска бяла шапка, а със сръбска шапка и с майорски знаци на шапката. Види се, назначен беше на военна служба за майор. Ясно стана, че ходенето им в Белград при генерал Черняев е донесло назначаването на Киреев като старейшина на нашите чети, или, по-добре казано, отряден началник на четите в Зайчар.
Дните минаваха, а ние се бавехме още в Зайчар. Събраха се и сръбските баталиони под командата на генерал Лешенин, командир на Тимошкия отряд, или Тимошката дивизия. Щом се събраха, даде се заповед от генерал Лешенин да се наредят баталионите и нашите чети. Генерал Лешенин държа една историческа реч на войниците. Припомни си за Косово поле и пропадането на сръбското царство. На другия ден вече трябваше да минаваме турската граница. Но предишния ден един от сръбските офицери раздаде на българските поборници не помня по колко пари — по два, три или пет сръбски динара. На другия ден взехме пътя от Зайчар за село Вратарница и там пренощувахме. Филип Тотю остана назад със своята чета, наречена „Лев”. Дядо Иван с Найден поп Нинов, руския офицерин, се отделиха от нас и се насочиха право през границата към село Раковица. Дядо Илю, с когото се бяхме наговорили да вървим заедно, имаше триста души. Още от Зайчар с неговата чета се промъкна един сръбски шпионин, родом от Трън, на име Симо Соколов, който успя да развали четата на дядо Илю войвода, като им думаше:
— Аз няма да ви заведа в бугарско, аз ще ви водя в Пиротска наша стара Сърбия.
И тъй дядо Илю остана с четиридесет момчета македонци. И син му Никола — с него. Той беше около двайсетгодишен. А другите момчета тръгнаха със Симо Соколов. Аз вече знаех всички подлости, които се крояха от страна на някои коварни души. Почитаемото сръбско правителство уж не знаело нищо за това! Но поменатия наш предводител руснак Николай Киреев нищо не каза. А и аз също, защото знаех, че сръбското правителство няма сериозни намерения да воюва, а иска само да се провъзгласи за независимо и княз Милан да стане крал, за да може да краде по-много и да опропасти сръбския народ, затова не се разтревожих много, че дядо Илювата чета отива подир един продаден трънчанин.
Същият ден се случи и друга беда. От моята чета имало едно момче малко буйно, и не помня какво направи това момче, но взехме да го съдим с Николай Киреев, нашия командир. Момчето обаче беше толкоз упорито, щото аз бях принуден да го ударя и то се спусна въз мене. В ядът си, както държах една кания в ръка, ударих момчето по
220
главата. То се обля в кръв, гръмнаха го някои от момците, вързаха го на едно дърво. Николай Киреев дума: „Да го застреляме!” Някои от момчетата се примолиха, казаха, че още с турците не сме се били, а почваме да се застрелваме помежду си. Предложиха да му се прости. Опростихме го и потеглихме напред. От Вратарица, през Новите ханове нагоре през реката — за село Корито. Времето беше дъждовно, измокри ни като мишки.
Киреев яздеше на кон. Към пладне стигнахме в Корито. Аз излязох над селото и дадох на момчетата да починат и да се преобуят. Не се мина час, ето над нас по баиря една турска чета отива към турската караулна в местността Кадъбоаз. Казах на момчетата:
— Не се обезпокоявайте, турците отиват да се приготвят за бой, но и ние не сме готови. За утре ще видим какво ще правим.
В това време гледам Симовата чета се приготовлява за бой, и Киреев там — бяха на четвърт час разстояние от нас, в реката над село Корито. Упътиха се към Кадъбоаз, където турците се бяха установили в една хубава гора над караулното. Пристигна войник и каза, че го пратил Николай Киреев да ни каже да заемаме ние с нашата чета лявата страна на турците и да ги нападнем. Вече разбрах, че нашия предводител нищо не разбира от военни работи, също като Симо Соколов. Как така се почва бой на часа, с уморени момци, на непрегледана местност. Но, по заповедта на майор Киреев, тръгнахме. Дордето стигнем турската караулна, Киреев със Симовата чета захванаха престрелката. На турците мястото беше по-високо и запазено, криеше ги дебела гора; от към мен имаше поляна и поток; хлътнатина, която запазваше момчетата. Но там, където бяха Киреев със Симо, гората беше дребна и рядка и момчетата бяха изложени на турските куршуми. Турците не се тревожеха от нашето нападение, защото нямаше начин да ги измъкнем от гъстата дъбова гора. Николай Киреев, облечен в бели дрехи, изправил се на една височинка в ситната гора, гледа как турците стрелят и убиват нашите. От момчетата ни вече натъркаляни няколко.
Щом видях, че няма надежда да победим, отидох при Киреев и взех да му говоря, че не направиха добре, дето захванаха, без да обмислят тази битка, а освен това оставаха само един-два часа до мрака. Предложих му да свири тръбата, за да спре боят. И той да не стои на това място, защото много ясно се вижда от турската позиция. Но Киреев не ще и да знае, седи си на откритото, докато един куршум удари над главата му и пресече няколко клончета от дървото, което беше до него. Киреев се наведе, взе отсе-
221
чените от куршума клончета и си ги затъкна зад ухото, над което беше нахлупил сръбската майорска шапка. Оттеглихме се навътре в гората и скоро боят престана.
Дорде съберем ранените притъмня. Които сварихме, взехме, някои останаха из шумата. До село Корито нямаше и три четвърти, час път. Малко преди края на боя ни беше дошъл на помощ Филип Тотю войвода, който вървеше зад нас и като чул гърмежите, установил се срещу село Корито в гората. Когато се оттеглихме в селото, Дойде и той. Тотю войвода имаше за помощник някой си влашки офицер, българин, по име Кекеров, чини ми се, родом от Карлово.
На другия ден Тотювата чета „Лев” се изгуби от това място — заминали назад към Княжевац, а от там отишли при генерал Черняев и Хорватович, на Бабина глава. Поговорихме с Киреев и разбрахме, че без Тотю ще ни бъде трудно. Затова Киреев отиде в Княжевац и поиска да ни се отпуснат два или три топа. Аз останах с дядо Илю войвода и с новия Симо войвода и отидохме пак на старата позиция, но турците ги нямаше вече там. През дебелата кория се бяха изтеглили в близкото село Салаш, където имало някоя прочута българка на име Хаджи Мара. Останахме на това място два-три дни, а в това време при нас дойде един баталион сръбски войници. Изпратихме две момчета, та запалиха празната турска караулна. В това време виждахме как откъм Белоградчик, по пътя за село Салаш, идваше турска колона и караха със себе си и топове...
В предишната битка аз се бях случил на лявата страна, а Симо на дясната. Сега аз с дядо Илю взехме дясната, а Симо Соколов зае лявата. Сръбският баталион остана в средата, но на четвърт час назад от позицията на лявото крило, където беше Симовата чета. Намираха се на високо бърдо, но голо и каменисто, а срещу него, пак такова бърдо, заеха турците и по цял ден пукаха по някоя пушка — Симовите хора и турците. Турците се приготвяха вече за бой, а ние още чакахме да дойде Николай Киреев с топовете от Княжевац. В тези два-три дни дохождаше при нас един овчар от село Салаш, прокраднал се скришом, и ми казва, че турците докарали топове, та пита дали и ние имаме.
— И ние имаме — отвърнах му аз. Не исках българите да се боят. Овчаря си отиде.
На другия ден, щом съмна, турците се наредиха и тръгнаха към нашата позиция. Като паднаха няколко гранати по голото бърдо, дето беше Симовата чета, момчетата се разбягаха към близката гора в посока към Корито, а сръбският баталион още хабер няма да дойде на позицията, на
222
една линия с нас. Пратих им хабер да дойдат незабавно. Моите момчета и момчетата на дядо Илю стреляха срещу турците
Но турците не се плашеха, вървяха си спокойно, без да се усети колебание пред нашите гърмежи. В същото време други турци се показали откъм дядо Илю и го отсекли от нас, без аз да забележа. В това време сръбският баталион пристигна на равна линия с нас. Появиха се в центъра на турците и се срещнаха много отблизо, защото сърбите идеха от долу. Турците ненадейно, от сто крачки, стреляха насреща им. Като западаха от дърветата клоните по тях и като се пръскаха гранатите, сръбският баталион удари назад. Моите момчета, като видяха, че останахме сами, и като чуха и те гласа на гранатите, и те се хвърлиха в букака като сърни, иди им викай да спрат! Пресипна ми гърлото да крещя. Останаха около сто души. Но и турците се спряха и не ни преследваха, защото мястото беше гористо. Оттеглихме се на половин час разстояние, където беше лагера на сръбския баталион, и видяхме бедния капитан, който от цял баталион беше останал едва с петдесет-шейсет души. Той укоряваше хората си, че със срамното си бягство осрамотили сръбското име и сръбските някогашни славни царе.
Така ни разбиха на Кадъбоаз.
Събрах четата си и се упътих към Новите ханове, дано срещна Киреев с топовете. В това време дойде Никола Живков и ми донесе известие, че генерал Черняев заръчал да ида и аз на Бабина глава при него. Докато вървяхме по пътя към Новите ханове, срещам Христо Македонски с една чета, иде да ме търси, за да се съедини с мене. Водеше около сто и петдесет момчета. Тук му е мястото да кажа, че Христо Македонски е един от останалите живи другари на покойния Хаджи Димитър Асенов от 1867 година. Беше се заловил на работа в Браила, на мушиите на господин Стефанаки Берон. Имаше добро положение, около хиляда лири капитал, но не можал да се стърпи да не вземе участие сега, когато със сръбска помощ ще се освобождава България. Тъй бях честит да попълня моята поразена чета, която от триста души сега наброяваше около сто и деветдесет. В това време Найден поп Нинов, който беше отишъл с Иван от Въртоп към Раковица, и той дойде с няколко момчета. Нея вечер пристигнахме в Княжевац. Срещнах се в един хан с Николай Киреев и той ми каза, че му дали два-три топа и два или три баталиона сръбска народна войска гружени, които минават за най-добри юнаци в Сърбия. Изяви желание пак да се върна с него към Кадъбоаз. Но аз му обясних, че генерала заповядал да ида при него на
223
Бабина глава. Киреев се беше разположил на една богата маса с гостби и питиета, кани ме да ям. Но на мен не ми се гледаше ядене, защото още не ми бе минал ядът от поражението, което претърпях на Кадъбоаз.
На другата сутрин потеглих към Бабина глава по пътя през Пандирало. Щом стигнах на Пандирало, научих, че генерал Черняев е на Бабина глава при войската. Гдето имах пушки и ножове непотребни, оставих ги на Пандирало и заминах при генерала. Намерих го, разказах му за нашата несполука на Кадъбоаз и за причината — нямахме нито един топ. Генерал Чернаев ме прие много любезно и ми обеща да ми даде един планински топ, който да се носи на кон. Същото да даде и на Филип Тотю, че тогава да вървим напред, да вдигаме българѝята да става и да се освобождава, подир дъжд качул, както казва поговорката. Не зная доколко генерала знаеше на сръбското правителство плана, но изглежда и той си е имал свой план.
На следния ден вече имах от генерал Черняев писмо към българския народ: да ме слушат българите и да се присъединяват към нас. Там също приех и горския топ. И Тотю Филип прие един горски топ, съединихме си четите и се приготвихме да поемем пътя от Бабина глава за Свети Никола, Белоградчишко, и от там за Балкана, през Берковица или Петрохан. Въобразявахме си, че сръбските войски подир три или пет дена ще превземат Бяла Паланка и Пирот. А пък ние с шест-седемстотин души момци и четирима опитни войводи — Тотю Филип, дядо Желю Чернев, Христо Македонски и Панайот Хитов, — докато сърбите заемат Пирот и се бият около Видин, ще вървим по върха на Балкана и ще стигнем Софийско, Врачанско, а може би чак Златица и Средна гора, дори и Копривщица. Надявахме се и да срещнем някоя бунтовническа чета от стотина-двеста души, защото докато бяхме в Зайчар, вестниците писаха, че от Панагюрище до Сливен се побунили българите и имало вече до осемдесет хиляди въстаници. Пък и подир нас има да пристигат други чети — защото след нас беше останал капитан Райчо Николов, който и предишната 1875 година беше дошъл в Букурещ, за да минем заедно. При него също имаше един руски офицер, Зандрук Филипович.
И тъй, аз вече имах надежда за успех. Уж си мислех, че сърбите нямат намерение да воюват, но ето, те минали в турска територия, три-четири часа навътре. С добро настроение взехме пътя към Свети Никола, или местността, наречена Бабин зъб. Но като тръгвахме, времето се развали, заваля дъжд. С нас имаше млади момчета, които бяха напуснали училище и дошли да се борят за освобождението на отечеството си, те настинаха и се разболяха. Между дру-
224
гите разболя се и Иван Сапунов, който беше с мен и в 1867 години и беше тежко ранен, но оздравя. Учениците, млади хора, можеха да се върнат — не им помня имената, помня само две от болните, сливенчета: едното X. Проданов, другото Атанас Хитов. Но за мен най-скъп беше Иван Сапунов, защото беше добър другар и войник. Нямаше какво да се прави, заръчах на Иван да отиде в Княжевац, в болницата, и като оздравее, да ни намери пак. Върнаха се болните, а ние заминахме напред.
След два дни излязохме на Топлидолската планина и влязохме в село Топлидол. Но преди да стигнем там, в някое от близките села се появи турска чета. Пратих едно отделение момчета да отиде да я прогони, а ние преспахме в Топлидол и на разсъмване взехме пътя към върха на Топлидолския балкан. Мястото беше лошо, стръмно, едва излязохме на билото, между селата Топлидол и Горни Лом. Намерихме там едни селски коне. Трябваха ни коне да натоварим патроните, гранатите и други оръжия. До тук бяхме вървели с коне под кирия. Изловихме по-добрите коне и заслизахме към Горни Лом. Там имаше говеда, заклахме за момците да ядат, но в това време се разболя дядо Илю войвода. Като човек застарял, той вече не можеше нито по стръмните места на Балкана да ходи, нито пък на студеното балканско време да издържи. Разболя се той и поиска да се върне назад. Аз му казах:
— Свободен си, стари герою!
И като си помислих, нажалих се. Дали е тоз прочутия някогашен Илю войвода, който задаваше страх и трепет цели десет-двайсет години с по двайсет-трийсет другари? Ето го днес, вече настива и се разболява и му рекох:
— Иди където щеш, добри ми и стари другарю!
И тъй, старият войвода дядо Илю се върна от Горноломската планина с неговите трийсетина момчета назад към Пандирало, а аз с дядо Желю войвода, с Тотю Филип, с Христо Македонски останах в Балкана. След заминаването на дядо Илю дадох на Христо Македонски сто и петдесет души момци и го върнах към Топлидол, като му наредих да пази пътищата, които идат от Пирот за Чипровци, и да наблюдава полето на сръбските действия, като ми праща известия за всичко, което става. А аз се упътих с около петстотин души по върха на планината към Чипровци.
Но докато приближим върхът на Чипровският балкан, притъмня и не успяхме да влезем на завет в гората. Освен това заваля и дъжд, та кой където свари, там си остана по поляната в мокротата. На другото утро времето вече беше ясно и хубаво. Събрах момците и поехме към Чипровци през гората. Селото е край една река, на ниско място, а
225
то е голямо. Никой не ни видя, като наближихме, макар да бяхме много хора. Като не знаех дали има турци в селото, пратих стража да провери. Там имало само един турчин, но селяните, като видяли от планината да слизат въоръжени хора, казали му да бяга, че сърбите са дошли. Той възседнал коня и забегнал в близкото село Бели мел, където имало турска войска, пратена да варди пътя от село Долни Лом през Превала по реката на Берковица. Разказал им, че идат комити. Турската войска тръгнала по пътя към Чипровци, към манастира Свети Иван, за да заварди теснината при манастира.
Пристигнахме в селото гладни и поискахме първо хляб и ракия за момците. Добрите селяни тоз час изпратиха край село хляб, сирене, ракия и ми разказаха какво е станало. Ясно, трябваше да бързаме да не ни заловят турците при манастира, иначе не можехме да ги изпъдим от там. Заповядах на Тотю Филип да тръгне към превала и да запази лявата страна, а пък аз се спуснах към манастира. Ето и турците идат по реката.
Започна се бой с пушки, но турците не щат и да знаят, вървят насреща ни и се мерят. Ние наместихме топчето на едно сгодно място. Захванаха гранатите да се пръскат в камъните, а някои прехвъргаха и падаха чак зад тях, та не се мина час, и турците се разбягаха назад. Разпитах българите да ми кажат дали знаят колко турци има в Бели мел. Едни казваха две хиляди, други — три хиляди. Но тъй или инак, турците се оттеглиха и се приготвят за ново сражение. Изпратих през нощта човек да види дали сърбите държат пътя от Св. Никола по шосето за Белоградчик. Върна се човекът на другия ден подир обед и ми каза, че сърбите се били оттеглили и целия път от Бабина глава до боаза към Белоградчик е свободен за турците. От Христо Македонски никакво известие вече цели четири деня. Притесних се, казах си: „Не е хубава работата!” Сега вече сме на десет до петнайсет часа отдалечени от сръбската войска и откъм Пирот и Белград. Ако турците ни пресекат връщането назад и ако ни нападнат с повече сила, ще бъдем конечно разбити и опропастени.
В това време бях пратил Найден поп Нинов, който беше с мене, храбър човек и руски възпитаник, знаещ руски език, бях го пратил при генерал Чернаев да ни дадат пушки и патрони, че и населението да се бие с нас против турците. Но на другия ден, както вече казах, принудих се да се оттегля назад в Горни Лом. И там вече се уверих, че сърбите наистина са се върнали назад и ний наистина се намираме в опасност, ако турците сварят да пресекат пътя ни към височината Св. Никола.
226
Нахраних момците в Горни Лом и поех през планината за Св. Никола. С Тотю се бяхме уговорили заедно да устояваме, но той, като не знаел местността, не вървял подир нас, а свърнал в друга посока, дето няма път, ни село. Момчетата изгладняли и той ги извел пак на Бабин зъб, откъдето се вижда Св. Никола на разстояние повече от два часа.
Когато ние излязохме на Св. Никола, откъдето се вижда Пандирало, Бяла Паланка и Бабина глава, какво да видим? Турците вече нападнали сърбите от всички страни и на три-четири часа от границата, дето бяха навлезли в турско, палят селата. По огъня разбрах, че сърбите са пострадали, макар да беше далече от нас — на четири-пет часа. Познаваше се по пожарите, че турците всичко горят, дори курниците на кокошките.
Турска стража дойде да разгледа пътя дали е свободен и щом се доближи до св. Никола и ни видя, върна се назад. В това време вече ние нямахме хляб. Имаше наблизо говеда, заклахме няколко и момчетата пекоха и ядоха месо без хляб. На някои цървулите бяха скъсани — направиха си от суровата кожа. Чак сега пристигна и Филип Тотю, дадохме и на неговите хора месо. Като се нахранихме, поехме към сръбската граница, по билото. Но там път няма. Топчетата на ръце трябваше да ги носят момчетата. След един ден стигнахме сръбската граница, на местността Иванова ливада. Но всички — гладни като вълци. Пратих на часа в ближните села да купят хляб, брашно, каквото намерят. Но преди да донесат хляба, момчетата купиха мисирено брашно, та похапнахме. После дойде и хляба от Княжевац, но той беше мухлясал. Заедно с мухлясалия хляб получих и писмо от началника на град Княжевац господин Сливич, с което ме молеше да ида с четата си на Кадъбоаз пак при село Корито, че турците готвеха да нападат от там. Попитах Тотю и му предложих да идем на Кадъбоаз, но той не се съгласи и отиде с четата си в Княжевац. А турците в това време напредваха по шосето от Пандирало към Треси баба. Генерал Хорватович, най-добрия и похвален офицер, отстъпваше към Княжевац. Аз пак поех пътя към Кадъбоаз.
В местността, наречена Писана бука, намерихме едни добри крави, клахме от тях, пекохме говеждо месо, ядохме го без хлаб и на другия ден стигнахме на същото место, дето ни бяха разбили турците. Там видяхме около петнайсет души от сърбите и нашите момци, натъркаляни из шумата кой където е бил убит.
Чак сега научих от селяните на Корито, че нашия майор Николай Киреев пристигнал и той с два баталиона сръбска
227
войска заедно с два-три топа. Отправили се към село Раковица, но турците го причакали някъде из нивята, гръмнали няколко пушки и го убили. Баталионите се върнали, а покойният Николай Киреев там си и останал. Турците, разбира се, взели всичко, що имало по него, и се дигнали, та на Кадъбоаз никакви турци не намерихме. Седяхме там, не помня един ли, два ли дена, и ето ти друго писмо от началника, господин Сливича от Княжевац. „Господин Панайоте — моли се той, — по-скоро прати тука Иван с четата си, че турците вече наближиха Княжевац!”
Бре! Кой се надяваше да се узори тъй Хорватович, такъв опитен офицер! Тръгвам вечерта от Корито и на другия ден стигам в Княжевац. Оставям четата близо до града и сам отивам в него. Гледам, под едни върби от Тотювата чета, не помня колко момчета бяха, но без оръжие — мъдрят се там. Попитах какво е това и разбрах, че той, Тотю, щом стигнал в Княжевац, някои от момците му отказали да вървят с него, други пък му заискали пари, че му уж давали на заем, и посегнали дори да го убиват, но той с няколко души се измъкнал към Зайчар. Сгълчах ги, дето са изоставили войводата си и са си хвърлили оръжието, казах им, че е срамота. Но какво да се прави: Тотю сам си беше крив, нямаше строгост и оставяше всички да му се месят в работата. Под такваз команда тъй става.
В Княжевац отидох право при полковника Гюра Хорватович. Намерих го сам, поздравих го и попитах:
— Как сте, господине полковник, и как мислиш, дали ще можем да опазим града от неприятеля?
Господин Хорватович ми отговори:
— Имам в бога надежда! — И ме покани с чаша ракия.
Изпих ракията, която ми се много услади, защото бях морен, и тогава попитах Хорватович на коя позиция да разположа четата си. Той ми каза да заема могилата при устието на Тимока, наречена „Девич”, дето се образува една теснина. Него ден моята чета остана край града, а на другия се разположих на мястото, наречено „Девич"'. Събраха се и сръбските войски навън от града и се наредиха по направлението, откъдето се очакваха турците. А турците бяха вече заели от попредишните дни височините край шосето откъм Треси баба и захванаха с топовете да бият града. Турските стрелци се примъкваха през кукурузите и през шумаците, посрещани от сръбските стрелци. Цял ден държа боя, а вечерта към 8 часа турските стрелци се оттеглиха, за да правят вечерната си молитва, недалеч от нас. На другия ден още по-силно нападение имаше от страна на турците, но пак нямаше от сръбска страна никакви значителни загуби.
228
Откъм нашата позиция се появиха черкези, но далеко по Тимока. Там няколко сръбски момчета и момичета караха крави и овце, но черкезите ги превариха и ги забраха към турските войски. Аз отколе бях забелязал тези черкези, но ги мислех за сръбски конници. Щом видях, че подбраха хората с овцете и кравите, пратих дядо Желю да ги причака и разбие там, дето щяха да преминат Тимока. Но той не свари навреме да ги удари. Отърва само робите и добитъка, а от черкезите не падна в ръце ни един. Подире им се пуснаха и сръбски конници, но те хванаха гората и се не видяха.
През тоя ден турските гранати взеха да падат в Княжевац, а вечерта, когато се мръкна, търците пак се оттеглиха — по същото време, както и предишната вечер. Направиха си вечерната молитва и се умълчаха.
На третия ден боят захвана отрано. Турците жестоко нападаха и стрелците им мамеха сърбите, като пращаха свои хора да лазят напред, а в туй време други зад тях гърмяха в подирните, докато в туй време предните турски стрелци убиваха сръбските войници, без ония да ги видят:
Него ден нямаше хляб, нито пък можеше да идем за хляб, защото турските гранати падаха в града и подпалиха някои здания. Загубите на сърбите през тоя ден бяха големи, а турците вечерта не прекъснаха боя рано, както обикновено. Боят продължи и вечерта. Към два часа през нощта турците доближиха до града на 500 крачки. Близо до нас се чу гърмене, но откъм шосето се дадоха няколко залпа и огъня се прекрати. Всичко се умълча. Хляб няма, няма и откъде да вземем, защото всички жители на града избягаха и той остана празен. Сръбските войски се изтеглиха от бойната линия и се отправиха към другия бряг на Тимока, по шосето за към Баня. Аз мислех, че те там ще се запрат, и по нямане хляб напуснах и аз могилата.
Беше тъмно, когато взех пътя надолу край града към Зайчар, все покрай Тимока. Там имаше воденици, пълни с брашно — може би 700 чувала най-добро, чисто брашно, та наредих да се направи огън и да се омеси хляб. Имаше и пчели около водениците — натопихме ги в Тимока и като се опече хляба, наядохме се с топъл хляб и пресен мед. Тогава чак прегазихме Тимок. След туй свърнахме по реката към града и преди да съмне, излязохме на пътя, който води от Княжевац за Влашко село. Там видяхме, че едно сръбско отделение е заминало по пътя за Влашко село, и разумяхме, че сърбите няма да защищават Княжевац.
Позамислихме се накъде да хванем, че хайде — и ние подире им. Минахме през някои села, на които не помня
229
имената. Бяха запустели, нийде се не виждаше жив човек, а покъщнината си седеше. В едно от тях, в една кръчма, намерихме до 60 пушки от най-хубавите, що се правеха в Сърбия, в Крагуевац — казваха им „острагуши”. Бяха увити в партенки, но нямаха патрони (фишеци). Остана си тайна кои бяха тез войници, дето бяха направили туй военно престъпление — да си оставят пушките. Заповядах на моите момци да ги съберат и да ги натоварят на нашите коне, защото щеше да е срам и грях, ако изоставиме туй свято оръжие на турците. Види се, тези добри пушки попаднали в ръцете на лоши войници и на още по-лоши предводители.
Като ги натоварихме, продължихме пътя и захванахме да настигаме сръбските войски. Някой си, не помня кой, ми каза, че Иван Сапунов бил ранен и го занесли напред. Възседнах коня и подкарах бързо, дано го настигна и видя, но не можах. Проводих пушките за село Боловец, да ги предадат там и да вземат разписка за тях, и на другия ден вече бяхме във Влашко село, дето се беше насъбрала една част от сръбската войска. Моите момчета, щом видеха запустели сръбски села, удариха го на пиянство — особено тези, дето обичаха виното повече от живота и честта си. Някои бяха изостанали назад без дозволение от мене, та изпратих стража да ги прибере. Едни от тях не рачили да се покорят и да дойдат. Аз се ядосах на това и наново пратих стража — или да докара непокорниците, или ако не се покорят, да ги изпозастреля там на мястото. Пияниците, като чули за таз моя заповед, уплашени се разбягали, та ми доведоха само Тодора, мой бивш слуга в Белград, родом от Габрово, и още един с него. Аз ядосан се похванах за пищова да убия Тодора, но добре че пищова не се намери у мене. Рекох тогава на дядо Желю, който беше до мене, да ги застреля, че да се научат другарите на покорност. И Желю, още не бях изрекъл думите си, трясна Тодора с пищова по главата. Бедният Тодор се търкули на земята, а другарят му, като видя, че падна Тодор, духна да бяга. Кимнах на онез, дето ги докараха, да го оставят да бяга. Насреща ни имаше сърби, а помежду им един поп, който ми беше познат. Беше шурей на Любен Каравелов. Повиках го да опее Тодора, но попа не рачи да дойде, а побягна — не искал да опява убит човек.
След тая разправия излязохме над Влашко село, където се бе установил един подполковник с отстъпилата от Княжевац сръбска войска. Излязох пред него и го попитах:
— Господине подполковник, ще се спрете ли тука или още ще отстъпвате, та да зная и аз какво да правя?
Тоз син ме изгледа, като че съм му зел бащиното имане, и се развика, от лют по-лют:
230
— Вие — кай, — българите, нищо не струвате, нищо не можете и не помагате! — И други такива приказки ми наприказва.
Там се намери по туй време княжевацкият градски началник Сливич. Той чу какво говореше подполковника и се намеси:
— Що нападаш българите? — рече той на подполковника. — Аз — вика — още не съм видял българите да бягат от черкезите.
— Чакай — рипна подполковника — да те науча аз! — И взе да се кара на Сливича. А Сливич се обърна към мене и ми рече:
— А бе, брате Панайоте, нали виждаш, че няма тука ред, я върни се ти по-назад към запустелите села, па ги варди да ги не палят турците!
Аз, като видях каква е работата, върнах се назад към запустелите села, по същия път към Княжевац, настаних се там върху едно бърдо и загледах откъде ще се появят черкезите. И ето, пред мене се изправи един от моите момци, по име Никола, родом от кутловишкото село Вирянците, и ме замоли да му позволя да прехвърли Тимока със седем-осем другари, за да видел какво правят турците в завзетите места. Помислих си и му рекох, че турците могат и да ги избият, ако се върнат през Тимока назад. Той ми отговори, че нямало да е голяма загубата, ако ги избият.
— А какво ще правиш ти и твоите другари по тез места, дето са господари веч турците? — попитах го аз.
— Аз — вика ми той — по хайдушки ще уловя из къра някои турци и ще ги изколя, пък и ще видя какво правят те със заробените сърби.
Като чух това, позволих му да си отбере няколко момчета, не помня пет ли, шест ли, и да отиде в завзетите от турците места край Тимока.
След това изпратих Желя Чернев за Баня Алексинашка да види има ли там някои от нашите разпръснати момчета и какво мислят сърбите да предприемат занапред. Панча Досюв пък бях отнапред изпратил към Зайчар, защото бях чул, че там имало много от разпръснатите наши момчета.
Желю отиде в Баня и след два деня си дойде. Намерил там Христо Македонски с четата му, но половината му хора се били разбягали. В Баня заръчали на Желю да ми каже от името на генерал Черняева да отида с четата си в Баня Алексинашка, където ще ми бъде разпоредено коя позиция да заема.
Потеглихме, отидох в Баня и се намерих там с Христо Македонски. Той ми разказа как турците го принудили още на другия ден след нашата раздяла да бяга назад към
231
Пандирало, където се срещнали с дяда Иля и участвували заедно в битките при Пандирало и Треси баба. Разправи ми още как дядо Илю се скарал с Хорватовича и как Хорватович искал да го наказва, но неговите момци рекли на Хорватовича да не смее да пипа дяда им Иля. След тая свада дядо Илю си взел момците и заминал към Алексинац, а Христо Македонски останал в Княжевац и се бил с турците при Тимока. Каза ми още Христо, че той не желаел да ходи с дружината, защото надеждата за българската свобода била веч загубена. Затова ме помоли да го пусна да се върне в Браила. Дадох му освободителен билет да си иде в Румания, а момчетата му взех в моята чета. Попитах в щаба на коя позиция да ида — каза ми се, че трябвало да разделя момците: едните да отидат на манастира Свети Стефан, а другите на манастира Свети Архангел. Тези два манастира падат в планината край Ваня, като прехвърлиш към Морава, в Нишката долина. Изпратих дядо Желю към Свети Стефан с половината момци, а с останалите отидох на Свети Архангел. Там заварих една чета сръбска народна войска от Крагуевацкият окръг. Тези войници имаха един четоводител, на когото не помня името, човек на около 35 години, висок и личен мъж. Като го разпитах от кой окръг е и колко войници има, каза ми, че имал двеста души. Разгледах местността и видях, че тоз сръбски войник четоводец е неопитен. Манастирът беше в един дол на ниско място, под една канара, заобиколен от гора, и наникъде се не види. Само надолу към долината на река Морава и към Ниш се вижда, но моите братя крагуевчани, или, по-добре, техният четоводец, ни най-малко не беше се досетил, че турците могат невидимо да приближат и да ги избият. Разположили се той с хората си по всичките здания на манастира — вино и ракия колкото искаш, — пият, като че са дошли само да се повеселят. Почудих се на тяхното хладнокръвие, а сетне повиках четоводеца настрана и му викам:
— Какво правиш ти бе, брате! Не виждаш ли, че това място е опасно. Ще дойдат турците, ще ви заградят в таз ниска долина, та ни един жив няма да се отърве. Ти с двеста души не можеш държа тая лоша местност, затова пиши да ти дойде помощ.
Казах му и се оттеглих малко настрана от манастира, отвъд манастирската река, и там установих момчетата. На другия ден взех двайсет души от тях с мене и отидох да прегледам околността. И що да видиш? Пред манастира по лявата страна на реката захваща една хубава гора усойна, размесена, ала повече букова, едра и гъста, а из нея хубави поляни. С една реч, мястото навсякъде гористо, а от манастира надолу по реката — ниви и ливади, и селца
232
по тях, по пет-шест. Пред манастира върви път, поправен, който идва от Алексинац през село Езеро и отминава за Пандирало и Грамада. Тоя път аз улових — на юг към Пандирало.
Щом се отдалечих на един и половина час от манастира към Грамада, видях, че турците не са далеко, защото се виждаше дима от ограбваните и подпалвани села. Върнах се вечерта при момчетата, а през нощта излязох сам да пообиколя караула как пази. Стори ми се по едно време, че там из шумата, край манастира, се мярнаха хора, та отидох при сърбите да ги питам дали е това тяхната стража.
— Няма там наша стража! — казаха ми те.
— А как седите тука в манастира, като не знаете кой е там в шумата? — рекох им аз. — Излезте и вижте!
Послушаха ме и излязоха в гората, а аз преместих моите момци на друго място, но слава богу — през нощта не се случи нищо лошо. Дойдоха само два сръбски конници на разезд и си се върнаха при своите.
На другата сутрин, като видях пушеците, дето се вдигаха от изгорените села, не се стърпях, оставих двайсет момчета при патроните, торбите и конете — да ги вардят, — а пък аз пешком с другите и с една чета от петнайсет души черногорци отидохме да гоним тез подпалвачи турци към Грамада. Отдалечихме се на около час разстояние от манастира и там в една шума намерихме 8 души млади сръбчета изклани. Не бяха с шинели, а с прости сръбски дрехи. И не бяха на едно място изклани, а един по един из шумата. Чудех се аз кой ги е клал и какво се е случило с тез бедни, прясно клани жертви, но нищо не разумях и не разбрах.
По-нататък по селата се натъкнахме на турци и ги подгонихме, но в туй време видях черногорците, които бяха изостанали назад, да ни махат, да гърмят и да ни викат да се върнем. Местността беше все поляна — върнахме се ний и тичаме след черногорците, но като стигнахме близо до манастира, що да видим: идват насреща петстотин души турци, конници и пешаци, манастира в пламъци, а околните села — потънали в дим. Свърнахме от пътя през един кукуруз — към една гора. Турците стреляха подире ни, но се случи, никого не убиха, нито раниха. Стигнахме на пътя и там видях, че няма вече опасност. Запрях се и викнах на момците да чакат, но кой те чува? Взеха баира нагоре. Бях изгорял от жажда. Имаше вода, напих се, но не можах вече да вървя и седнах. Георги Караскаки, родом грък, който беше близо до мене, ми извика да вървя, но аз
233
му казах , че не мога и тука ще остана. Тогава добрият Караскаки извика на момчетата:
— Елате бре, не оставяйте войводата!
Върнаха се двама от момчетата, взеха ме на ръце под мишки и ме изведоха на баира, дето се бяха запрели и черногорци, и нашите. Бях толкоз уморен, че трябваше цял един час да лежа, докато ми дойде сила и свяст.
От това място се виждаше добре цялата местност около манастира и селата край реката, подпалени от турците, които се разхождаха по тях сред пепел и дим. Стана ми мъчно и за селата, и за моите момчета, за това, че турците са ги изклали и са взели нашите патрони и коне и че ще се ходи от сега нататък пеш, дорде намеря кон да купя. Ала турците, недоволни от това, що бяха направили, отделиха една чета, която взе пътя към село Езеро. Там имаше по пътя хора от населението, които бягаха, а турците, щом стигнат някого, гръмват с пушките и вижда се, че са търкулва бягащия.
Като се отморихме добре, отделих няколко добри момчета от моите, а от черногорците шестима и ги пратих да пресрещнат турската чета. Те отидоха, след един час се срещнаха с турците, убиха от тях — не помня добре трима или четирима — и се върнаха на пътя, дето ние ги чакахме.
Тръгнахме към село Езеро. Като вървяхме и хвана вече да се мръква, ето ти радост: насреща ни нашите момчета с конете, всичките здрави. Сварили, та навъзсядали конете и избягали, а другото всичко оставили, но слава тебе, господи, добре че се бяха отървали! Попитах момчетата какво става с болния Танас Хаджи Рашев, който беше трескав, а те ми казаха, че не могли да го вземат и турците го убили. Братът на Димитър Хаджи Рашев, щом чу, тръгнаха му сълзите из очите и хвана да скърца със зъби и да се заканва, че паднат ли му турци в ръцете, до един ще ги изколи. А какво бе станало със сръбските войници в манастира, не научихме.
На другия ден тръгнах към манастира Свети Стефан, за да отида при Желю. Намирам в селото Езеро около 500 души българчета под командата на един руски офицерин, Попов, който ги бе събрал в Баня и беше им обещал заплата по два динара на ден и кат нови дрехи. С офицера не можах да се видя, защото го нямаше там, но разбрах, че с него е и мойто топче. Имах аз едно топче, когато бях в Баня Алексинашка, но щом ми се заповяда да отидем към манастира Свети Стефан, оставих топчето, защото топчията, един млад немец, който знаеше да мери с топа, ме напусна, за да иде с Тотя. С мене имаше един сърбин, Ваевич
234
— той ми се беше похвалил, че знаел да употребява топа, затова пуснах немеца да иде с Тотя. Но в боя при Княжевац се разбра, че Ваевич нищо не разбира от топ, напразно хабеше гранатите, та ни една граната не падна, дето трябваше. Оставих топчето в Баня, а те го дали на руснака, тъй като имаше с него петстотин момци.
И тъй, заминах за манастира Свети Стефан при дяда Желя, а офицеринът Попов три-четири дена след моето заминаване решил да нападне турците и да ги изпъди от манастира Свети Архангел. Но турците се ухитрили. Наближили до село Езеро, изпокрили се в шумата и когато Попов с хората си потеглил и ги наближил, ударят му силен огън. Много българи избиват, а топа заробват. Попов, и той като мене, едвам се спасил с бяг, а момчетата му се разпръснали кой накъдето види.
И тъй цялата линия от Баня до Морава остана без защита, а ний с Желя и с двеста и петдесет души момчета седим при манастира Свети Стефан. Авангардът на турците завзе Езеро и околността му, а центъра им идва по десния бряг на Морава. Но още са далеко. Манастирът Свети Стефан е на едно доста добро и запазено място. Заобиколен е от една страна, откъм Баня, с голямо бърдо, а от другите две страни — с баири и гори. Не е лесно за неприятеля да напада на такова място. Там зачакахме ние турците, а те захванаха да се приближават и насилваха по два-три пъти всеки ден откъм село Езеро. Но щом ги посрещаха куршумите на нашите пушки, оставяха по десет-петнайсет мъртви из гората и се връщаха. В туй време сръбските войски правеха шанцове (окопи) откъм Алексинац, на половин час надясно от нас, но след пет-шест дена турските централни войски се съединиха с ония при село Езеро и настъпиха. Сърбите ги срещнаха, храбро се биха и много турци паднаха. Защото сърбите ги пущаха по на сто крачки и тогава им ударваха огъня, та ги съсипваха. Но понеже бяха малочислени, оттегляха се назад.
В туй време дойде една батарея откъм Баня и се разположи на половин час зад нас, по пътя за Баня. Командирът беше руснак, на когото съм забравил името. Сърбите се оттеглиха към Шуматовац, а турците завзеха цялата линия по Морава и удариха направо за Шуматовац, та ний всеки ден имахме бой с дясното им крило. Там, на Шуматовац, се почна жесток бой. Три-четири дни и нощи не престанаха сраженията, а през туй време пристигна на помощ на сърбите Хорватович с целия си отряд. Захвана се бой по цялата линия — от село Езеро до Шуматовац, — а турците, като видяха, че дясното им крило е в опасност, върнаха се назад пак по Морава. Докато трая тоз бой, то-
235
повете, дето бяха зад нас, на два пъти бягаха по пътя за Баня — не можах да разбера защо, а ние изгубихме кое ранени, кое мъртви около трийсет момчета. Сред убитите беше и Кръстю Петков от Русчук. От турците паднаха около сто души.
Като не сполучиха, турците се върнаха, откъдето дойдоха, минаха Морава и взеха по левия ѝ бряг. Беше голяма грешка, че сърбите не ги преследваха, а ги оставиха спокойно да се изтеглят. Според мене, трябваше да не ги оставят мирно да се връщат. Докато те се оттегляха, при мене дойде Тепавски, руски офицер, родом българин от Плевен, заедно с поп Енчева и с цял баталион българи-доброволци и се разположиха над нас и помежду нас заедно с топовете. И като седяхме още няколко дена, дойде заповед да отида с мойта чета на Белия Шаниц. Аз заминах, но след това дойде друга заповед — да идем всички на Делиград. Поведох момчетата — Тепавски и той своите — и отидохме в Делиград.
Преди да отида в Делиград, бях научил, че в Алексинац имало много наши момчета, разпръснати от разбитите чети по разни места. Пратих Найден поп Нинов да отиде там, да ги събере и доведе. Добрият Найден отиде, събрал нещо около стотина момчета, но него ден имало бой, Найден участвувал в боя и го ранили лошо в гърба. Занесли раненият в болницата — имало там наши доктори, които бяха дошли от Букурещ, те го лекували, но напразно: раната била опасна и Найден умрял. Сетне, когато минах през Алексинац, взех си коня, който бях дал на покойния Найдена. Учен офицерин беше добрия Найден: забелязах, че беше човек, който никакъв интерес не диреше, само и само да може да принесе полза на отечеството си.
Щом стигнах в Делиград, срещнах се с генерал Черняев и той ми каза, че българските чети ще ги направят на баталиони и ще се управляват от полковник Медведовски, а негов помощник ще е граф Келеров. Каза ми още да поговоря с Медведов и с капитан Райчо Николов... Срещнах се с капитан Райча, разговорихме се и той ми обясни, че познавал добре полковник Медведовски и че той бил добър командир. Аз обаче обявих, че не желая под ничия команда да служа, защото видях, че се правят много грешки.
— Аз не мога да трая! Затова ето ти, Райчо, моите момци, пък аз ще вървя с щаба и дето стане нужда, ще помагам!
И предадох момците на капитан Райча Николов. По това време бяха надошли от Русия няколко руски офицери, почти всичките българи на руска служба. Някои бяха взели участие в българските части, както споменатия Тепавски
236
и капитан Райчо. Капитан Райчо беше предвождал една чета, съставена в Кладово, и бе взел участие в боя по Тимока, но и той по заповед бе дошел с четата си в Делиград. Имаше и други офицери българи, които седяха, гледаха и не искаха да вземат участие, защото нямало веч надежда за освобождението на България.
Веднъж, както се бяхме събрали почти всичките офицери в Делиград, с изключение на генерал Кишелски и полковник Кесякова, капитан Райчо се мъчеше да убеждава българите офицери да не се отчайват и да вземат участие в сега съставените баталиони. Повечето отказваха. Намесих се и аз, настоявах и ги убеждавах. Но най-много от всички отказваше офицерът Филов; нямало защо да участвуват, понеже нямало надежда за България... Разотидохме се и така си остана работата — всеки да върви по волята си. Тогава се срещнах със стария се приятел генерал Кишелски. Разговорих се с него и го попитах защо поне той не вземе участие. А той ми отговори:
— Не ми харесва поведението на генерал Черняева спрямо българите. Черняев укорява българите, че не били добри войници и прочие.
На това аз му отговорих:
— Та нали вий, господин Кишелски, през 1867 година и 1868 година ми препоръчвахте генерал Черняева, че бил добър и желаел да помогне на българите? А ето сега излиза друго.
На това генерал Кишелски ми обясни, че уж генерал Черняев си бил изменил взглядовете спрямо българите. Прекъснахме разговора. Според мене, не беше така работата, но Кишелски не рачи да ми разкрие тайната или пък и той сам не знаеше в какво се състоеше сръбската война с турците и кои бяха причините за тая война. Повече не поисках да говоря с генерал Кишелски, като си мислех, че той, макар да знае добре всичко, не иска да разкрива политически работи пред един прост поборник като мене.
На другия ден случайно се срещнахме с полковник Кесякова и с учителя, или, по-добре казано, с професора Станишев. Там беше и Кишелски. Като започнахме разговор, полковник Кесяков се нахвърли върху мене, като ме укоряваше:
— Ето какво направихте с вашите бунтовнически действия! Опропастихте народа. Идете и вижте, че брат ми е в тъмница сега по вашите панагюрски работи!
На тия думи аз се ядосах и рекох на Кесякова:
— Господине, ти добре знаеш, още от 1867 година, че България се готви за бунт. От тогава има вече девет години и се работи за делото, а вас нийде не съм срещнал,
237
макар че дохождах и в Русия през 1873 година да търся средства и се допитвах до приятели... Ето, генерал Кишелски нека да каже, не седях ли аз в Одеса десет дена и не бях ли в неговия дом по цели нощи и не съм ли разказвал нему за всичко, що е нужно да се прави. Аз бях длъжен тогава на по-видни хора да кажа, та вий да намерите средствата и или да спрете бунта, или да търсите помощ. Видях тогава в Одеса многоуважавания търговец Николай Миронов, който беше купил 8000 пушки за помощ на България, като добър българин и патриот... Можеше ли да се надявам, че вий, като българин, родом от Пловдив, тъкмо от оня пашалък, дето стана Панагюрското въстание, а не сте знаели за нищо?
Кесяков отговори на това, че само безумни хора можели без никакво приготовление да се бият и тъй то опропастявало народа. Тогава и господин Станишев се намеси и каза:
— Ее, Кесяков, млъкни веч... Ти пък отде знаеш, че ще пропадне народа?
Кесяков млъкна. На разговора бяха и двама-трима наши хора по на 35 или 38-годишни, избягали след пропадането на Панагюрския бунт и дошли в Делиград. Аз ги бях предварително разпитал как са мислели, че могат да успеят против турците, и откъде са се надявали за помощ. Разказаха ми, че от Цариград са им изпратили пушки в сандъци и са им казвали, че им се пращат от Русия. И само щом се побунат, то руси, власи и сърци — всички ще дойдат и Турция ще бъде унищожена за десет дена. Затова щом Станишев се изговори, казах на Кесякова:
— Ето, господин Кесяков, тез хора току-що са дошли от България, избягали са от бунта, попитайте ги да ви кажат, каквото са казали на мене.
Хората изповядаха всичко, както и на мене. Тогава господин Станишев каза на Кесякова да чуе и да знае как с руското име се е лъгало. С това се прекъсна нашият разговор.
Подир това ний с генерал Кишелски се отделихме и аз го попитах дали ще седи тука, а той ми отговори, че ще се върне в Делиград. И наистина след 4—5 дена всички отидоха в Делиград. Само ми е жал, че не помня имената на тез българи, които разказаха пред очите на Кесякова за бунта в България.
Подир това ме извика полковник Медведовски заедно с капитан Райча и ни каза, че трябват хора и пари, за да се действува по-нататък, защото можело да се обърне щастието на победата в наша, българска полза. Затова който може да отиде в Румания — да отиде, да доведе колкото
238
момци намери и да склони богатите българи да дадат пари.
Ние с капитан Райча се спогледнахме какво да отговорим. Най-сетне Райчо каза, че той няма познанство с букурещките българи, че не иска да ходи в Румания, и посочи мене.
— Панайот и друг път е работил с румънските българи — рече той, — познава всички комитети, нека да иде той в Румания.
Аз казах, че наистина познавам всички комитети, но не мога сам, та ако да дойде и Желю с мен, ще отидем.
На другия ден предадох на капитан Райча всичките потреби, що имах за поход, петнадесетте коня, с които носех потребите, и хляба и фишеците и взех разписка от ръката му, че ще ми се предаде всичко, щом се върна. С Желя взехме само четири коня: по един за двамата и по един за двете момчета, които щяха да вървят с нас. На другия ден взехме пътни пари, яхнахме конете и тръгнахме.