11. БАЛКАНСКИТЕ ЧЕТИ В СЪРБИЯ ПРЕЗ 1876 ГОДИНА
Приготовление за война
Събирането на четите започна на 1 април 1876 година.
След несполуката ми да мина от Румания в България през 1875 година, като се уверих, че няма хора, които да слушат моите съвети, аз се върнах в Сърбия и ядосан си казах, че не трябва вече да имам работа с подобни хора, които, без да се е съставил какъв да е план, само от чути от мене думи, смятаха, че може да се захване делото, и направиха неща, познати на читателите от описанията на покойния Захари Стоянов за Старозагорското въстание през същата 1875 година. Те ме нападат, че съм ги бил излъгал или пък ме било страх да се бия с турците. За това аз ще дам по-подробни сведения.
Както казах, върнах се в Сърбия и вече не исках да чуя за комитски работи. Прекарах зимата в Белград. Беше пролетта на 1876 година. Слизам един ден на скелите на Сава и случайно срещам неготинския началник Живанович, бивш някогашен секретар на сръбското агентство в Букурещ, мой добър познат и приятел. Поразговорихме се с него и той ми каза, че ще иде в Букурещ да се споразумее с българите да вземат участие със Сърбия, ако Сърбия реши да воюва с Турция, а букурещките търговци да помогнели с пари. Отговорих му, че старите българи, по-точно Добродетелното дружество, няма да приемат, защото са се наплашили от 1867/68 година. Няма да искат да участвуват със Сърбия, а и с български чети също. Видяха, че не ще могат да излязат на глава с турското правителство. А младите и да искат, нямат пари. Аз не зная нищо, обясних на Живанович, а и почитаемото сръбско правителство не ми е открило, че може да воюва това лято. В отговор на това Живанович извади една визитна картичка и написа нещо на френски.
— Иди при господин Тихомир Николич — рече ми — и той ще ти каже нещо.
Познавах Т. Николич много добре. Той беше военен министър и почтен човек, сложен на поста от княз Милан, защото му беше близък роднина и княза му имаше доверие. Имаше много по-способни за военни министри, но така беше.
215
На другия ден отидох при него, но не му дадох картичката на Живанович. Престорих се, че нищо не зная. Министърът също не ми откри за намеренията на сръбското правителство да воюва с Турция. Пихме си кафето и си отидох, без да му дам препоръчителната картичка. И си мисля. Гледай какъв е светът! Един ти вярва и ти изказва всичко, а друг не смее да ти открие нищо. Каква е причината на това, и до днес не зная.
Почаках няколко дни, докато се завърна господин Живанович от Букурещ, но не се срещнах с него. Той заминал направо в Неготин, на службата си. Един ден ме вика военния министър и ми разказва, че вече от половин месец, било наредено да се записват доброволци българи в Кладово, но до сега не се били обадили повече от четири-пет души.
— Непременно ще се бием с Турция — казва, — затова и българите трябва да вземат участие.
— Българите, както знаете, господин министре, в 1862 тъй също и в 1867 година се събираха в Сърбия, но тогава нищо не стана, та затова трудно ще се доверят да дойдат пак в Сърбия. Но ще се помъчим да съберем колкото можем.
— Ти иди в Кладово — посъветва ме министъра — и виж колкото може повече и по-скоро да се съберат. Но да се пази да не се разчува. Да се казва, че уж допълнения се готвят за нашата народна войска.
Сбогувахме се и на другия ден, тъкмо се канех да тръгвам, пак ме вика военния министър и ми каза да чакам, защото имало телеграма от сръбския дипломатически агент в Букурещ, че едно лице, българин, щяло да дойде в Белград за споразумение със Сърбия. Понеже правителството не познавало това лице, да чакам да го видя аз. Името му било Георги Живков — той е днешния български министър на просвещението. Обясних на министъра, че това лице не е никакъв турски шпионин, а е добър патриот, живее в България и е учител. Министърът ме помоли да заведа Живков при него.
След два дни, като пристигна, Живков ми разказа, че в България бунтът бил подготвен и не било възможно да се задържи. Заведох го при военния министър. Обяснихме на министъра, че бихме искали, като се съберат от две до три хиляди момчета, да ни се дадат и двайсет-трийсет офицери сърби, за да отидем да се присъединим към бунта, който ще се вдигне около Търново, Габрово и прочие.
След това аз заминах за Кладово, а Живков за Букурещ. От Кладово писах на познатите в Румания да изпращат момчета колкото може по-скоро. В скоро време се събраха триста момчета. В това време приятелят ми Кал-
216
чо Пасков от Лясковец, който вземаше участие в комитетските работи, си отиваше в Търново. Заръчах му да каже на предводителите на бунта да чакат, да не започват още, защото в Сърбия работата не е готова. Нашите сами нищо няма да направят, за три дена турците ще ги разбият. След десет дни Калчо се върна и каза:
— Не слушат никого, а мене щяха да ме бият, защото сметнаха, че съм подкупен от сърбите да лъжа българите да не вдигат въстание, та от това да се възползували сърбите!
Наведох глава и казах:
— Зная аз, че тия така мислят, но ще видим сетне какво ще стане.
Калчо си замина за Белград.
Събраните момци се упражняваха в кабето, наречено Фитислям. Обучаваше ги един офицер-българин, Стефан Хесапчиев, от Габрово, който беше останал тук в сръбската армия още от 1867/1868 година. Беше наглед човек личен, разговорлив, ръст умерен, широки плещи, пълен и добре беше усвоил военното изкуство, но се забелязваше, страхлив.
По това дреме от Румания в Кладово дойде и Филип Тотю с няколко момчета. Аз заминах за Белград да се видя с военния министър. Знаех, че вече не ще ми е възможно да видя Белград, та исках да поръчам на фамилията си да не се безпокои за мене. Стигнах в Белград, отидох при министъра. Поведохме разговор за бъдещата сръбско-турска война. Как ще свърши, това-онова. Нищо друго не помня от разговора, освен една дума, която чух от министъра. Той между другото каза, че три дена да издържат сърбите срещу турците и това ѝ стигало.
Сбогувах се и си отидох дома замислен. В главата ми все това се въртеше: „Три дена да удържи Сърбия война с Турция, стига й!” Казвах си: „Къде остава тогава надеждата за българите? И как ще могат в тия три дена да се освободят поне Босна и Херцеговина?” Единствено тълкувах думите така: „Сърбия, тоест сръбското правителство, няма намерение да воюва както трябва, нито пък да завзема някой край. Това тридневно воюване не ще бъде за друго, освен да се обяви Сърбия за независима държава.
Казах на домакинката си, че скоро може да започне войната, да не се безпокои за мене, защото във военно време се пущат всевъзможни лъжи. Качих се на парап, юва и пак се намерих в Кладово.
Когато стигнах там, разчу се за българското въстание. Още не бяхме потеглили от Кладово за Зайчар, друга новина: някой български войвода от Румания заробил един
217
австрийски параход и преминал с дружината си в България. Това чудновато известие се разнесе като мълния. Но за мен то не беше нещо ненадейно, защото този план беше мой и кроен в Букурещ още в 1875 година: как може да се мине Дунава лесно, в нужното време, с една по-голяма чета. Познавах доста добре Ботева и виждах, че начертания от мене план се изпълнява от Христо Ботев.