16. ПРИКЛЮЧЕНИЕТО С ИБРАХИМА АРНАУДОВ. КАК МЕ НАБЕДИХА, ЧЕ СЪМ ШПИОНИН
Подир това мене ми се заповяда да отида с моите няколко момчета и с един казак да занеса препоръчително писмо от щаба до ближните колиби около Хаинбоаз — до старейшините на селата, да дадат хора да се поправи пътя от Плачково до Хаинето. За таз цел се прати подир нас и пионерна рота — да разбива каменистите места. Аз заминах от Търново за Хаинбоаз, като разпратих момчетата по-скоро да съберат хора от околните колиби и да ги доведат. Сам аз слязох в Хаинето и изкарах от Злати рът селяни. Пътят се поправи до устието на боаза. Пристигнаха и пионерите. Попитах пионерния началник имам ли още работа.
— Няма вече! — отговори ми началника.
— Е, тогава дай ми разписка, че от моя страна, което трябваше да свърша, а свършено!
Той ми написа разписка и ми я даде.
Това беше подир пладне. Качвам се аз на коня и си тръгвам за Хаинето. Отдясно на пътя за Хаинето имаше един полк войници, но кой полк, не помня. Сега вече знам от описанието на Д. П. Радовича, че тоя полк е бил Егомският, а другия, до реката — Савойският. Там до полка видях двама българи, млади едри момци по на 30-годишна възраст, добре облечени, с нови бели навуща и черни насукани върви. И двамата — с добри шишанета на рамо — слизат откъм полка и отиват в село Хаинето. Вървяха пред мене. Щом ги стигнах, запитах ги:
— От де сте вий, млади юнаци?
Те се запряха и се втренчиха в мене:
— Да не си ти бай Панайот?
— Да. Аз съм.
— Че ний тебе търсим — викат момците, — затова отиваме в село. Казаха ни, че там можем да ви намерим.
— Е, кажете защо ме търсите и отде сте вий? — думам на момчетата. А те захванаха да ми разправят, че били от Терзобас, че там ага им бил някой си Ибрахим Арнаудов. Тъй като било поръчано и тяхното село да изпраща хляб за войската в Хаинето, те давали. Но в селото им, на три часа от Хаинето, нямало никаква рус-
267
ка войска. Та турчина Ибрахим Арнаудов пожелал да дойде в Хаинето, за да се споразумеел с големците на войската какво трябва да ѝ се приготви и за да се запознаел с началниците. Турчинът си мислел, че след ден-два руските войски ще потеглят към Сливен и тогава той ще е вече запознат с предводителите на полковете. Ибрахим Арнаудов се сговорил с двамата българи, които били от по-богатичките хора в селото, да дойдат с него, да се разговорят с руските големци и после да се върнат пак назад. Добре, но като се явили при полковника нашите българи, едно че не знаели руски, и друго, никой не ги познавал кои са и от де са. Та слагат веднага турчина под арест там, на поляната. Останал да го варди един солдатин. А моите българи ходили в село Хаинето да питат какво да правят сега. Защото не можели да се върнат така в селото си — то още не било завзето от русите и не смеели да се приберат без техния ага. Затова ме търсели, да съм кажел на русите да пуснат турчина, че да си отидат заедно в село Терзобас.
Отговорих на момците, че турчина може да ги е лъгал и да е дошел, за да прегледа нашите войски. А като се върне в село, ще отиде да каже на турските големци какво е видял тук. Българите се кълнат, че те познават своя съселянин Ибрахим, че той е честен човек и добър, че никога на никого от българите не е правил нищо лошо, затова молят да се поясни това и да си го заведат назад, в Терзобас.
— Добре — казах им, — а полковника на отряда ще ли ме слуша мене да отпусне турчина? Но хайде, да отидем и да видим какво можем да направим.
Връщам се с двамата терзобасци, стигам при полка, питам за полковника. Показаха ми палатката — отивам при него. Гледам, млад един полковник, около 32 до 34-годишен, среден на бой. Разказвам му за турчина, дето е арестуван, и че е дошъл с добра цел с тез българи, които гарантират за него. Извадих и билета от джоба си, дето го имах от главния щаб. Полковникът, щом погледна билета, каза:
— Това е ваша работа. Вие, като го искате турчина, ето ви го, заведете си го! — И заповяда да освободят арестувания ага.
Тук му е мястото да кажа за тоя добродушен офицер, че нямаше злобна душа. Ако да беше някой каприциозен и малодушен человек, можеше да не даде турчина, да го изпрати в щаба, а че иди го търси и го пущай. Сетне българите не можеха веч да се върнат назад и бог
268
знае какви още кланета можеха да произлезат от това. Защото турците от селата Терзбоаз, Жумалий, Оризаре, Терзобарци, Казъмци и Чамдере знаеха, че Ибрахим Арнаудов е отишъл с двама българи при русите в Хаинето. Не се ли върнеха, турското население щеше да помисли, че българите са убили турчина. И дето имаше развалени турци, щяха да се възползуват да лъжат, че българите са убили турчина, и да изколят поне сто или двеста българи. А пък ето че подир няколко дена пострада Стара Загора.
Но както и да е — казах на турчина и на българите друг път да не правят такова нещо, без да имат препоръчител. И да не се лъжат току-тъй „хайде при русите”. Защото като ви не знаят и познават — ще пропаднете.
Отидоха си нашите българи с Ибрахим Арнаудов.
На 13 юлий 1877 година аз се върнах от Хаинето в Търново, след като изпратих терзбоазките момци с турчина. На 17 юли по пладне отивам при полковник Артамонов и му казвам, че пътя от Плачково до Хаинето е веч поправен. Давам му писмото от началника на сапьорната рота, а той ми даде устно наставление да вървя с момчетата си при войските в Хаинбоаз и да гледам да узная колко турци има, накъде се движат и с какви оръдия. И най-много да гледам да узная колко войска се намира в Шумен и в Осман пазар.
На 17 тръгвам от Търново пак за Хаинето. Беше май късно, не можех да стигна в Хаинето, та се отбих да нощувам в Злати рът. Ставам на 18 рано, казвам на Петра Делиминков да събере момчетата — всичко до 20 момчета — и вземаме пътя по реката. Стигам в Хаинето, на полкове няма, никого няма. Питам: „Накъде замина войската?” Казаха ми: „Към Нова Загора.” Тоя ден, на 18 юлий както сетне разбрах, генерал Гурко разбил турците при Нова Загора. Аз не зная това и вземам пътя към Оризаре. Стигаме там. На край селото, на пътя, дето едно време нямаше нищо, виждам сега направена някаква си кръчмичка. Седнахме там — малко настрана от кръчмата, да си поотпочинат конете, пък и ний да похапнем. Щом се отдъхнаха конете, взехме отново пътя към Лъджите, но то запустяло, няма никой. Минахме Лъджите, излизаме на Кортен над баира. Гледаме към Нова Загора — нищо се не види. Стигаме в Кортен. Намерихме там един селянин и го питаме накъде са отишли войските и къде са селяните. Той ни каза, че селяните още преди това се разбягали кой накъдето може, а руските войски
269
днес се били с турците в Нова Загора. Турците избягали, а русите взели пътя за Стара Загора.
Взехме тогава пътя за Нова Загора. Щом приближихме, гледам по пътя за Ченакчий — четирима солдати носят на ръце в една носилка един ранен руски офицерин. Щом ги видях, помислих си, че отрядът ще да е тука наблизо нейде, и се упътих право за Нова Загора. И като я наближихме, що да видиш: всичко изгоряло, само тук-там по някоя здрава къща. А вече се надвечерва. Остават около два часа, докато се мръкне добре. Нийде се не вижда нищо, като че тук тоз ден не е било никакво сражение. Само тук-там имаше убити турски войници манафи, виждаха се и селяни от околните села, дошли да бъркат из пепелта по изгорелите къщи и дюкяни и прибират разни работи, които нищо не струват. Като ги гледах, дойде ми чудно: ровят си те из пепелта и вземат изгорелите неща, без да им дойде на ума, че ще дойде от нейде някоя чета башибозуци или черкези да ги направят на парчета. Не се стърпях, измъмрах ги:
— Що сте луди — викам, — та не си вървите. Може ей сега да дойдат от някъде турци и да ви изколят.
А на момчетата казах:
— Хайде да вървим назад! — И взехме пътя към Курткая в Средна гора, само че дорде дойдем до лозята под кайряка, мръкна се. Мислех си: щом генерал Гурко е разбил турците при Нова Загора и е заминал към Стара Загора, то тези места остават на разположение. Която войска свари по-напред — турска или руска, — тя ще ги завземе без бой. Ще бъде добре, ако дойдат сега други руски войски от Търново, но дали ще пристигнат, не зная.
Запряхме се там в лозята и пренощувахме. Тая същата вечер от тез кортенски и новозагорски лозя изпратих Курти Стоянов, родом от Сливен — същи брат на убития през 1876 година Таню Стоянов, — да разузнае към Сливен. С Куртя пратих и Доня Николов, родом от Кърклисия, да отидат през нощта, да се примъкнат близо до Сливен и като намерят леснина, да влязат в града. От там Куртю Стоянов да отиде в Котел, а Доню Николов, през Бургас и Варна — за Шумен. Защото Дони е работил във Варна и в Шумен, има хора познати, та може да узнае колко турска войска се намира в Шумен. Курти пък да узнае колко има в Осман пазар, в Котел и на Демир капия. И същата вечер заминаха Курти и Дони — пешком. Това беше на 20 юлий 1877 година.
Доня не познавах добре, нито познавах неговото юначество, но Курти ми го препоръча, че е добър и че още с бати му Таню работели по делото. Колкото за Куртя —
270
не ще и питане. Той бе толкова решителен, че можеше сред цял баталион неприятели да попадне и пак жив да се не даде, както направи брат му Таню през 1876 година, когато го заградиха турците при Попово село. Дорде не го убиха, жив не се даде.
Като заминаха Дони и Курти към Сливен, ние малко поспахме. Щом се съмна, застанахме на една рътлина и гледаме — полето покрито с ожъната пшеница! Жито като праз. Покрито цялото поле с кръстци, но запустяло, никакви хора няма. Тук-там човек, и той бърза към някой шумак или бърдо и щом те види издалеко и не те познава какъв си, гледа да се скрий от тебе. На мене очите ми бягат все по линията на железницата, да видя кога ще се зададе откъм Търново Сеймен пампора и дали няма да донесе турски войски. По едно време зададе се по линията онова, що го карат на ръце с два-три человека, и без да се спре и погледне към Нова Загора — замина към Ямбол. Аз виждам, че щом стигне в Ямбол, ще телеграфира от там, че нийде по тез места няма руски войски. Казах тогава на Петра Николов Делиминков, шурето на Куртя, дето замина през нощта:
— Петре, възсядай коня, вземи пътя през Ченакчий и Елхово по Средна гора, иди и виж какво има в Стара Загора!
Петър пое към Ченакчий, пък аз тръгнах по пътеката през лозята, за Кортен и от там — Лъджите. Тамам стигаме до Тунджа, виждаме двама турци се сламчат без оръжие към пътя, из шумата. Извикахме им, но те избягаха. Дорде дойдеме в Оризаре, мръкна се. Тъй прекарахме тоз ден — 20 юлий 1877 година.
Вечерта намислих да идем в турското село Джумали да вземем хляб и ечемик за конете. Стигам в селото, повиквам кехаята и му нареждам да донесе хляб и ечемик. Нощта тъмна. Надойдоха при нас десетина турци от по-богатите и ми предложиха да ида да вечерям у някой си Хаджи Ибрахим. Мене ме беше страх да не ни нападнат ненадейно през нощта турците, защото знаех, че имат известия за всичко, що става, а ний сме само 20 души. А от къде да зная дали няма някоя турска чета да дойде откъм Чамдере или Бинкосбоаз? Затова измислих една лъжа: казах на турците, че тая нощ очакваме да пристигне конница от Елена, та да гледат да има ечемик и хляб ...
Хаджи Ибрахим се хвана за мене да му бъда гост тая вечер, а и на мене ми се искаше. Но ма издува и страх да не бъдем нападнати през нощта. Извиках дежурния и му казах добре да пазят: четирима конника да ходят и обикалят из селото, други на хармана да отидат, едните
271
да спят, а другите да вардят. Турчинът Хаджи Ибрахим надонесе разни гостби, набърже наготвени — баница, яйца, пилета, мляко, та и халва. Седнахме да вечеряме с него, защото по турски обичай, когато в една къща има мюсафирин, гост, стопанина яде с него.
Щом хапнахме, пренесоха вода, умихме си ръцете с помощта на двамата турци, които ни служеха. Тозчас беше готово горчивото кафе и се хванахме на разговор за войната: как отива, как ще свърши. Турците се бояха от обири, да не им се разграби стоката и да не им се напада честта, жените. Аз ги уверявам, че никой нищо няма да им направи, ако те седят мирни, не нападат българите и не ги обират. А колкото от страна на руските войски — от нищо да се не боят, защото от руският цар има заповед на никой мирен селянин или гражданин никой да не смее да прави пакост. Инак руското правителство ще накаже всекиго, който наруши издадената царска заповед.
Слушат ме турците, но се боят, а хаджията ми казва, че той имал триста коне, които изкарал в Балкана — да не са в село, докато премине огъня. Аз задължих турчина тозчас да прати едного от техните да каже на агите в Сливен да внимават техните развалени турци да не правят зло на българите, че сетне според лошите турци могат и добрите да изпатят. Хаджи Ибрахим на часа поиска да изпрати определения турчин за към Сливен и ме помоли един от моите момци да го изведе — да не би да го залови караула. Хаджията ми обеща, че пратеникът на съмване ще бъде в града, а по пладне пак ще се върне — дотолкоз бил добър в язденето.
— Не вярвам аз — отговорих на хаджията.
— Ако седиш утре, ще видиш! — рече той.
Стана сред нощ. Домакинът си отиде да спи, легнах и аз. Но мога ли да заспя, като си мисля, че пратеният турчин може вместо в Сливен да доведе някоя чета черкези или башибозуци. Ако пък поисках след вечерята да си отида и да спя нейде по полето, турците навярно щяха да се усетят, че го правя от страх. Че не смеем да останем в село, макар в селото да имаше и десет къщи български. Но каква помощ да чакаш от десет къщи български, когато има двеста турски, а отвън могат да дойдат и други турци?
Как да е, с разни мисли в главата изкарах до заранта. Като се съмна, наредих на момците да се стягат, че ще тръгваме. Трябваше да вървим към Твърдица, но аз нарочно поех на изток, към село Терзбоаз. Турците ни посъветваха да не ходим към Бинкосбоаз, че там имало
272
башибозуци, отредени да вардят, а и башибозушки самоволни чети преминавали през боаза за към турските войски на Демир капия. На това аз им отвърнах, че няма да стигнем чак до боаза, а само ще разгледам пътищата дали са удобни да минават топове.
Взех пътя за Терзбоаз. Щом наближих селото, спрях се на една висока рътлина наляво от пътя под Балкана и виждам от там, че по цялото корито на Бинкосбоаз до Тунджа нийде нищо не се мярка. Само някакви хора преминават към боаза, край полите на Балкана. А към Тунджа сякаш всичко измряло.
Върнах се около пладне пак назад към Джумали, минах през село и излязох над него. Един силен пек пече — не ти е работа, а има там над селото една воденица с хубава сянка, та легнах да поспя. Турците надонесоха сено за конете, то пък тяхното сено като коприна. Ха, викам си, нека да поядат конете, че по хладнина ще тръгнем за Твърдица. Щом съм заспал, не се мина един час, ето тичат три-четири турчина, разпъхтяли се:
— Тичайте — викат, — Хаджи Ибрахима ще го убиват!
Питам ги кои са тез, дето искат да убиват хаджията и защо искат да го убиват, а те ми отговарят, че искали от него пари.
Мятам се на коня, викам на момците да ме следват и препущаме право към дома на Хаджи Ибрахима. Като стигаме там, гледам пред вратника му два конника — един казак и един българин, родом от Търново, по име Панайот Рашев. Панайот Рашев с мартинка, казака — със своето оръжие и копие. Те напъвали Хаджи Ибрахима за пари, а той все думал: нямам, та нямам. Рашев дръпнал мартинката:
— Парите! Или сега ще те убия!
Хаджията казал тогава да чакат, да го не убиват, откъсва от шията на момичето си рубетата от наниза, та ги дава на Панайот Рашев. В тоз момент аз пристигам. Той, Панайот, щом видял, че идем, хвърлил парите на земята и турчина пак си ги беше взел. Викнах на Рашев:
— Що искаш от тоз турчин?
А Панайот ми отговори:
— Хляб искам! — И в една кърпа ми показва вързан хляб. Турчинът ми обяснява, че той върнал парите, дето му ги бил взел. Но аз в яда си захванах Панайота с камшика по главата, колкото мога шибам и викам:
— Де ви е коменданта, де ви е коменданта? — Викам и удрям.
— Ето там — вика ми казака, — там е коменданта,
273
на пътя до селото Оризаре. А ний сме на пост-ариергард.
Подбрах ги двамата и — на поста. Там един офицерин с около 30 казаци седи на пътя, дето идва от Нова Загора и от Сливен. Аз, още като биех Панайота, накарах другаря му — казака, та му взе мартината. Щом дойдох при офицерина, казах му:
— Ето, тоз твоя преводчик искаше пари от турчина.
— Знайте, че това е строго забранено от царя. Да не смее никой да върши безобразия с мирните жители! — обърна се офицера към всички и тури Рашев под арест. Оказа се, че Рашев е бил с мене в Сръбската война през 1876 година и ме познава, но аз не го познавах. И дорде разговарям с офицера, чувам Рашев да разправя на казаците за мене, че съм бил турски шпионин. На това не обърнах внимание и се връщам пак в село Джумали. Докато се прибера, слънцето се наклони. Оставаха три часа, дорде се мръкне, когато Петър Минков се върна. Той още в Елхово научил, че руските войски не могли да се удържат в Стара Загора и се върнали за Казанлък. А ония от Нова Загора, що бяха отишли за Стара Загора, върнали се през Средна гора още на 21 юлий и се събират при Хаинбоаз.
Не се мина половин час от тая вест, ето иде Хаджи Ибрахим с двама турци и ми обажда, че пратеният турчин ходил в Сливен и казал що му е поръчано. В Сливен знаели, че Стара Загора е отнета от русите и турците били много весели.
За мене беше много поразително това известие, макар моите уши да бяха навикнали още от миналата година да слушат за много пропадания и пропасти. Казах на турците да не гледат, че турските войски са победили в Стара Загора. Може и на друго място да победят, но да не се лъжат да вярват, че докрай те ще бъдат победители.
— Вие — казах им — чак до Дунава да изтикате русите, ония пак ще се върнат в Цариград. Няма да ви оставят. И добре помнете, каквото ви думам. Ако сега правите убийства и обири на българите, никой няма да ви пази, като се върнем, затова бягайте да ви не заварим веч тука. Тъй кажете и на Хаджи Фандъка в Сливен, да обади той на агите, а пък не — на Кушчията Мустафа. Кажете той да каже на онез, дето ходят да убиват и обират, че ни един жив няма да оставим. А който седи мирен, да се не бои от никого. Аз с живота си ви гарантирам, че ако вий пазите българите, и вий ще бъдете опазени!
Имаше още половин час, додето мръкне. Навъзсядахме конете, вечерта отидохме в село Козосмаде и оста-
274
нахме там, в черковната сграда, където има стаи и добър двор. Надонесоха ни ядене и на конете зоб. Кметът, доста добър млад човек, името му — Ранди. И един старец имаше там — не му запомних името, — дава наставления на кмета да изнесяли селяните дрехите си в Балкана. Аз също ги посъветвах да са готови за бяг, че се не знае какво може да се случи. Това беше на 21 юлий. Тези дни изпратих известия за Търново, но кой знае как настинах и се разболях. Все пак на другия ден излязох на пътя, който идва от Твърдица за Хаинето, близо до селото Козосмаде. Там на пътя, до едни орехи, ме залюля една треска — ела да видиш. Оттеглих се на сто крачки от момчетата, легнах под един орех, треперя и лежа. Не зная колко време се бе минало, но във всеки случай беше преди пладне — идва един от момците при мене.
— Стани — вика, — казаци дойдоха, има около 15 души с един офицерин. Казват, че сме били арестувани, искат да си дадем оръжието.
Дорде да стана, ето един казак дойде и отвърза моя кон, а коня, защото беше ат, цвилеше. Станах аз с моята болна глава и отидох при офицера.
— Що искаш? — питам го.
— Давайте оръжието и хайде в Хаинбоаз, в щаба! Четирима казака ще ви карат.
Извадих аз билета от главната квартира и му го подавам да види офицера с очите си, че сме от главния щаб, но нищо не помага.
— Дайте — казва — всичкото оръжие на тез, които ще ви закарат в Хаинбоаз при генерала.
— Няма какво да се прави — думам на момците, — давайте пушките!
Натовариха се казаците с нашето оръжие, а на офицера се хареса един револвер — взе го и замина напред към Твърдица. Ние с четиримата казаци тръгваме за Хаинето. То пече, не се търпи. Момчетата се накачиха на конете и вървим. Казаците водят моя кон и ми думат: „На ти коня, качи се!” А мене толкоз ме наду яд, че не треска остана в мене, ни кръв. Пот затече, потънах във вода, но не рачих да се кача на коня. Казах на казаците:
— Арестувани хора не бива да яздат на коне, затова аз пеш ще отида до генерала.
И тъй, с такава чест стигнахме в Хаинбоаз. А там що да видим: целият щаб на генерал Гурка на крака, всички ще вървят назад към Твърдица. Баоза затъкнат от обози и топове, чудят се по оня тесен път, дето една кола не може да мине, как да се раздвижат. Казаците разправиха на господа офицерите за нас: че ни намерили на пътя
275
да седим и офицера ни арестувал и пратил за по-нататъшно разпореждание. Аз не познавах никого от щаба, но надве-натри разправих кой съм. Викнаха тогава офицерите по казаците, насмалко да им ударят и плесници. Но аз се обадих:
— Оставете ги! Що са криви те, бедните? Не те, а офицера им разпореди.
Каза се тогава на казаците да настигнат офицера там, дето е пратен да върви, и да му кажат да си върне револвера на хората. А на мен казаха:
— Върви си ти с момците, накъдето искаш!
Пущам аз двама от моите момци с четирите казака да настигнат офицера и да вземат револвера и чак сега разумях, че ще се напуща източната страна на Балкана и ще се пази само предела — върха на Балкана. И ми дойде тогава на ума, че в тая работа наистина има нещо против мене. Разпространил го е бития Панайот Рашев в Джумали, който казал на офицерите: „Ако той не е турски шпионин, защо ще ходи сам с 20 души из турските села? Ето, всички войски се прибират, а той остава сам, без да се бои от турците. Може ли такъв човек да не е турски шпионин?”
Това се разпространило между офицерите, но без аз да зная. И когато се връщах към Твърдица, още не се сещах.
Щом излязох от Хаинето за Твърдица, гледам зад лозята под пътя на оная поляна, дето ме носеше силния вятър, когато бягах през 1863 година през зимата — пълно с бежанци от средногорските села. Като вземеш селяни от Кортен до Крива круша и Ченакчий — имаше 5000 коли. Седят по поляната, напущали добитъците да пасат, а те, бедните хора, не знаят, че войските напущат тез места и че турците могат да дойдат да ги изколят. Пуснах коня си между кол ята и викнах да се карам:
— А бе, не видите ли, че войските заминават, оттеглят се, боаза запушен, не можете от там да минете. А до довечера могат да дойдат турците да ви изколят. Бягайте и се спасявайте!
Различаха се хората и питат:
— Накъде да бягаме, щом казваш, че пътя е запушен от войска?
— Ето ви — казвам — конарчени, те ще ви покажат пътя право нагоре от Конаре. Бягайте и се събирайте на Симова поляна, а от там конарци ще ви преведат към Лазоския боаз и по върха ще отидете към Първовци.
Аз заминах към Твърдица, а селяните се понесоха кой как може нагоре въз Твърдишкия балкан. Изнасят си
276
дрехите на половин час разстояние, връщат се пак за други неща, карат овце и говеда нагоре и всичко им идва много. Те преди два дена бяха отнели говедата на турското село Алобас, но аз ги накарах да си ги върнат на турците и щях да бия някой си Михо от Твърдица, който бе главатар на тез, които забраха говедата на Алобас. А сега гледам, че и моя Михо пъшка по баира и си носи партакешите въз Твърдишкия път.
Надвечерва се веч и се мръква. Взехме ний по Балкана, но дорде излезем на мястото, назовано Доксата, мръкна се.
— Е, момчета, тук ще спим таз вечер, че утре ще вървим за Елена.
Накладоха момците огън сред едно гористо място, хубаво, но и от тук трябва да се бяга. Аз като си помислих какъв бяг е по цялото пространство от реката Гьопсата, та до самият Бинкосбоаз и какво е клане и пропаст, хванах сам да се чудя. А Дянко Цоцков и Петър- Минков гледат и питат:
— Що са чудиш? Да не се е изгубило нещо от товареният ти кон из пътя?
— А бе, какъв ти кон — викам на двамата. — Едно време тука по тез места са ма гонили турците и зиме, и лете и все пак избягвахме, биехме се с тях, а населението си седеше мирно и не страдаше. Пък и нямаше тогава за какво да се срамуваме, че сме малко, без оръжие. Имаше тогава извинение, когато бягахме. Но сега срам, защото турците ни дадоха да разберем, че не сме хора, че всичко чакаме наготово. Ето, толкоз население бяга и ний, двайсетте души, утре ще бъдем в Елена. А тез пътища през Балкана навсякъде ще останат отворени за турците. Не е ли сега срам за нас, българите, че не можем да имаме барем партизански чети и да се завардят барем тез пътеки, през които след два или три дена ще минат турските башибозуци и черкези, събрани от околните села? Тия чети ще се събират и ще нападат навсякъде, дето им дойде на ръка, върху тез разпръснати селца тук из Балкана. А нашите, дето бягат сега, ще се свиват тук-там и ще очакват само на русите.
Таквиз сме ний, българите: преди искахме сами да се освобождаваме, та бре чети, бре бунтове и въстания, а сега като че тез бунтовници в земята потънаха. И няма кой да събере от тез бежанци барем една дружина и да заварди една пътека из Балкана.
Дянко се обади:
— Не може това да стане, защото нито пушки, нито хляб има кой да ти даде. Каква чета ще събираш и ходиш, като нямаш с какво да им купиш хляб?
277
Захвана тогава и Петър Д. Минков:
— Право казва Дянко: може би русите ще ни дадат пушки, но хляб няма.
А пък аз ги гледах и захванах да им се чудя.
— Ами турските чети — казвам — откъде вземат хляб? Вземат насилствено. Ами защо да не можем и ние насилствено? Хайде — викам, — тъй сме ние, българите, затова да се наспим, а че утре ще видим.
Спахме на хубавата поляна Доксата. На заранта рано взимаме пътя за Бойнавци и от там — за Елена. Стигаме, а в Елена малко руски солдати имаше и още пристигаха. Градоначалникът — млад един, жив руснак по име Константин, а негов помощник — Владикин, българин. Щом дойдохме, нахранихме се и аз отидох в полицията да се видя с началника на града и с Владикин, защото те и двамата ми бяха познати от преди. Като вървях по улицата към конака, стигам по пътя Тодор Тодоров, Хаджи Петковия син, и той отива нататък за някоя си работа. Поговорихме си и влязахме в двора на полицията. Ето насреща ни един военен началник, человек стар, имаше 50—55 години, полковник ли беше по чин или генерал, не го забелязах. Беше ходил за нещо си при началника и се връщаше, но щом ни срещна на двора, посочи ме и каза:
— Ето турския шпионин! — И се върна бързо назад да обади. А ние с Тодор вървим подире му по стълбите и чуваме, че захвана да разправя на началника Константина и на Владикин, че съм шпионин. Те захванаха да се смеят и му думат:
— Господине, та ний го знаем много по-добре от вас!
Тогава старецът офицер се разсърди и се върна по стълбите надолу, като мърмореше нещо. А пък аз се смях заедно с другите, че съм се удостоил да бъда верен човек на султана. Но при всичкия смях мен не ми беше добре да чуя с ушите си и пред очите да ми се каже, че съм бил турски шпионин. Разбира се, от присъствуващите никой не знаеше от къде му идва началото на това мое ново име, та запитах началника от кога е тоз офицер тука в Елена и отде е той намирисал, че аз съм „турски шпионин”.
Началникът ми каза, че тоя офицер сега е пристигнал от Хаинбоаз и е изпратен тука да командува Еленския отряд. Тогава разбрах каква е работата. Но не исках да разправям историята за това мое ново име и чин, а само казах на началника, че ще вървя за Търново. Излязох, та право в хана.
Казвам на момците да се готвят, че след един час
278
тръгваме за Яковци. От Яковци спираме на Къпиновския манастир. Там се мръкна и останахме да нощуваме в манастира. Старият игумен ми разказа много неща, но на мене не ми се слущаше. На другия ден още сутринта пристигнахме в Търново.
Намерих полковник Артамонова и го запитах защо, като не е имало достатъчно войски, са пуснали напред такава малочислена войска в такова пространно поле, каквото е Старозагорското?
Полковник Артамонова на руски ми отговори, че това не било наша работа.
Бавих се аз в Търново, срещнах се и с полковник Иван Бобрекова. Той имаше там, в лозята, един кьошк на разположение. Когато се видяхме, с Бобрекова имаше и други офицери, не помня кои, но помежду тях Бобреков настояваше да се устроят чети и да се разпратят по Балкана. И едвам на 31 юлий можа да ми се разреши от главната квартира да събера не повече от 100 человека и да пазя независимостта свояго народа със задължение да следя турските войски по число и по движение — накъде вървят, с какви оръдия и прочие.
Щом видях свидетелството в ръцете си, на часа казах на Петра и на Дянка:
— Събирайте сега момчетата и да вървиме пак към Елена!
Но в това време ми се даде наставление да отида към Разград и да узная колко турска войска има там и какви оръдия имат под ръка. Казах на Дянка, щом събере стоте момчета, да върви с тях към Елена, а пък аз взех Петра Делиминкова и още с три момъка се отправих към Кесарово, при генерал Раден, който седеше там на позиция със 113-а кавалерийска дивизия. При него бе преводчик Георги Бошнаков от Оряховица.
Стигам там и виждам близо до Кесарово, в равнината, разположени полковете — така седят, както ги оставихме в началото. Казах на стария генерал Раден каква ми е мисията и да ми даде една записка, за да премина лесно през неговия отряд, защото сега съм веч провъзгласен за турски шпионин. Генералът се смее и ми изтърси едно „Ничево Панайот Иванович”, а сетне ми се оплака, че не можел да узнае какво има в Осман пазар. Казах му, че съм пратил там човек и щом се върне, ще известя главният щаб за резултата. Заминах по пътя от Кесарово за село Водици или Водица, близо до Паламарица.
Пътят върви все по една речица. Има едно голямо село край речицата. Ново село комай се казваше — дос-
279
та голямо, с добри кръчми, кафенета и малко солдати, около стотина души. Както си вървим през селото, ето едни въоръжени българи от една кръчма — викат:
— Ей, чакайте! Къде отивате?
— То не е ваша работа! — отговорих им аз.
— Стойте! Не можете да вървите, докато не се явите при офицера.
— Де ви е офицера?
Дойде един от тях, заведе ни при офицера, а пък аз извадих записката от генерал Радена и му я показах.
— Вървете! — каза офицера.
Оставихме селото зад нас и вече няма по-нататък ни село, ни хора — пуста пустиня. Една добра гора, все дъбова, ни турчин има из нея, ни българин, нито пък солдатин да видиш нейде. Изгубихме пътя, не можем да го найдем. Най-сетне, като се навалихме през една плоска височина, хванахме долчинката към Водици. В село Водици началникът на отряда е под командата на престолонаследника Александър Александрович. Началникът беше поляк, забравих му името. Разговорихме се с него и той ми се оплака, че нищо не знаел за турските сили в Разград и се намирал в лошо положение: авангардът му е до Попово, лявото крило — зад Садина, а дясното крило няма връзка с Кесаровския отряд. Аз му казах, че цял ден се губя из гората и не мога да намеря село Водици и че нийде не съм видял един солдатин.
Заминах за Паламарица.
В Паламарица ненадейно се видях с Дяковича, който през 76-а година беше в сръбската война с капитан Райча Николов. Беше сега преводач при един полковник. Седях в Паламарица нещо около 3 часа, докато се отморят конете, и хванахме към Опака. Там, като замръкнахме, намерих селския поп, който бе също участвувал в предишните бунтове. Той ми разказа, че Каравати от Разград, който в Букурещ бе даден в разположение на руските полкове да им показва пътищата и местата, напуснал полка, при който бил назначен, и не го знаят сега къде е отишъл. Като чух това от попа, толкоз ме възмути постъпката на Каравати, че ако беше сега в ръцете ми, тозчас щях да издам присъда да се застреля, защото той е родом от Разград и по всички села има познати хора, и то уж най-добрите. А сега да вземе да побегне! За убиване са таквиз хора!
Аз от Букурещ още бях поръчал, докато не беше затворена границата, някои хора да дойдат в турско. Та като минат русите в България, да ни известяват за турските войски. Знаех, че не винаги ще е възможно през турските
280
цепове и караули да минаваме, за да узнаваме що има при турците и да се връщаме, затова, рекох си, пò е добре кой как може сега да си върви, та като му дойде на ръка да избяга, да донесе известия за турските действия.
Но напразно! На мене не беше ми се случвало да се възползувам от такива известия и все се ядосвах защо барем сега Кара Ватю не е с мене, че да търсим леснина да узнаем що има в Разград.
Ставам сутринта и тръгвам за Садина през р. Лом. Прехвърлям баира. Не можеш да се нагледаш - на чудните житени снопове, на кръстци, един до други наредени! Като че господ нарочно бе дал това изобилие за человеческата навалица по тез места — снопи такива, че не се повдигат от зърно.
Стигам в село Садина, доста богато село, и отседнах у един домакин, който имаше и сапунджийница. Разпитах го дали няма някое средство да можем да се примъкнем към Разград, но той вдигна рамене и казва:
— Не може!
Тогава минах реката, която тече през селото. Насреща се вижда руският караул, а по-нататък зад него били турските караули. Разглеждам местата и се чудя: как ще пътувам сега по мръкнало? Връщам се пак в Садина. Ето, подире ми пристигна и Тома Кърджиев, пратен пък той от Бяла. Цяла нощ кроим планове как да направим и да узнаем какво има в Разград, но не можем да намерим средство. . . Легнахме и спахме добре. За наше щастие същата вечер от Разград избягват около 15 българчета и ето ги сутринта в Садина. Между тях имаше един момък около 26 или 27-годишен, доста развито момче. Като го попитах как са могли да избягат, той разказа, че турците ги карали да правят табии и не помня как, те се измъкнали в тъмното и дошли в Садина.
— Е, разкажете — питам го — как стоят турците в Разград, колко табии има и колко топове?
Момъкът млад, но бистър, сякаш е бил нарочно изпратен да разглежда и описва всичко, каза ни колко табора турска войска има в Разград, колко арабска, на коя табия какви топове и по колко, като че ний сами сме му заръчали да опише всичко.
Като узнахме онова, което ни беше нужно, Тома Кърджиев се упъти за Бяла, а пък аз за Търново. Стигам в Търново, предавам донесението на полковник Артамонова и без да се бавя, още на другия ден ще вървя за Елена. Дянко заминал с момчетата. Но моят кон се натърти от седлото в плешките, та трябваше да отида в Лясковец да го оставя у някой приятел да го гледа, дорде
281
да му оздравее раната, а пък аз останах с малкото конче, що го бях купил от Свищов. Моят приятел Калчо ми препоръча един млад момък — Костаки, на когото прякора съм забравил — да върви и той с мене. Пазарихме се колко ще му плащам на ден.
И тръгнах аз за Елена, дето ме чакаха момчетата да се бием.