КРАТКО ЖИВОТООПИСАНИЕ НА ПАНАЙОТ ХИТОВ, Главен воевода на народните чети от 1857 до 1867 год.
И. П. К. Кършовски
През пролетта на 1857 г. сливенските турци удариха с пушка Тодор Попова и му строшиха съвсем единия крак. От туй той лежа 3 години на едно място. В туй дълго време, за което е трябвало много пари да са изхарчат за лекуването му брата на Тодора Стоян му е помагал, като отделял от търговията пари и издържал любезния си брат — раненик, за когото е похарчил повече от 300 жълтици.
Турци азиатци, озлобени от оздравяването на Тодора, намислиха да убият брата му Стояна, известен после като войвода Люцканоолу. Но когато те са готвеха да го нападнат в къщата му, Стоян хитро ги причаква, убива двоица от тях, а другите са разбягват кой къде може. От този час за него гражданският живот вече беше невъзможен. Той трябваше да бяга от своето отечество: но где да отиде, когато вред е турско? Затова той побягва в българското най-яко прибежище — Стара планина, гдето дълго време употребяваше хитростта си и изкуството на светлото си оръжие против турските тирани.
Това е било през 1857 година, месец април 25.
В туй също време и П. Хитов, който е бил съсед Стоянов, озлобен от сливенския кадия, вдигна са и отиде в Стара планина, гдето тези двама юнаци въоръжени със своето светло оръжие, почват да събират отбор юнаци, с които да могат достигна целта си.
Цяло лято ходили и вардили те случай да уловят кадията, но всичкия им труд е бил напразно. Но пък са добили онуй упражнение (практика), която трябва да има всеки горски ускок (хайдук).
Лятото вече беше преминало и есен приближаваше. Листето по дърветата веч беше пожълтяло и поченало да пада, а самият въздух веч се променяше и блъскан на една и на друга страна от силни и студени ветрове, показваше на нашите юнаци, че те трябва веч да търсят място за зимовище.
Георги войвода казва на дружината, че те трябва да слязнат в Равна Добруджа по приятели около Хаджиоолу — Пазарджик, Варна, Балчик и Кюстенджа, там да презимуват, който пък не ще, да отиде във Влашко и там
303
да презимува.
От Стара планина всичката дружина заедно с войводата Георги, Стояна и Панайота нарамват си пушките и тръгват за в равна Добруджа. Преминуват покрай Шумен и Преслав, стара българска столица, и стигнат в Добруджа, и там са се разпръснали да презимуват: само Стоян Попов Люцканоолу и П. Хитов не са могли там да останат, защото те като търговци били познати в Добруджа, гдето са пътували в първите си години на търговията си. Затуй те отиват в Тулча и оттам преминуват в Влашко, гдето и презимуват.
През 1858 година, щом се разпукна шумата и са раззелени гората, на нашите два юнака, два побратима, сърцата хванаха да тупат. Те почнаха да си припомнят Стара планина, тяхната мила майчица, студените бистри кладенци, дебелите сенки и зелената трева. Тогава те събраха вярна дружина и през Дунава излязват на град Хърсово, който лежи на десния бряг на Дунава, има малко, но добро пристанище и стара крепост. Тук си изваждат турски тескерета и като търговци отиват на панаиря Хаджиооглу — Пазарджик. Тук те купуват освен барут и куршум, но други тям потребни неща и са упътват към Стара планина. И покрай Шумен и Преслав, по река Тича стигват в село Върбица, сред стара буйна планина, на извора, който носи името Царски кладенец.
Веселата пролет очароваше тези български юнаци. От една страна, шумоленето на нежните зелени букови листе, което ставаше от веянето на тънкия пролетен вятър, от друга страна — чучуркането из бистрите лъкатушни долчинки, правеха нашите юнаци съвсем задоволни и весели. Мило им беше, особено като гледаха окитеното с сеидби Тракийско поле, чак до Черно море, а от друга пък страна — равна Добруджа.
Но всичкото тяхно задоволство и мисли изведнъж са обърнаха на жалост, като им дойде на ум, че всичко това е в ръцете на техния вечен неприятел — азиатския тиранин.
Надвечер, когато слънцето беше скрило последните си слаби зраци, нашите юнаци с пушки на рамо минаха през село Медвен. На сутринта стигнаха в село Ичера в Сливенската планина. През деня дойдоха към Сливен, гдето са кроили всякакви планове как да уловят кадията. Но никак не беше им възможно да влязат в Сливен, защото дружината им беше неопитна. През туй лято те уловиха доста турци, които те са познавали като лоши и им са отвръщали за стореното им зло, но кадията не могли да хванат.
304
Есен пак хвана да приближава. Листето по гората пожълтя и хвана да опада. Дружината са събира и говори, че вече е време за зимуване и тряба пак в Влашко да отидат. „Шумата вече опада, есен дойде, а ний тряба зимовище да търсиме.”
В туй време проговаря П. Хитов:
— Дружина вярна, сговорна! Ето ви Георги войвода, той знае пътя за Добруджа и Влашко. Идете с него, той ще ви заведе. Презимувайте там, а напролет който, обича, да доди. Аз не ща нигде да ходя, доде кадията не уловя.
Побратимът му Стоян му говори:
— Панайоте, мой побратиме! Ний сме двамата излезли в едно време от турци озлобени, нашта съдба е еднаква, аз са от тебе не деля. Двама сме наедно излезли, двама ще да живееме и двама ще да умреме!
Тук и на Георги войвода не му беше мило да са раздели от тези два побратими, два сокола, но само за хатъра на дружината трябваше да я заведе в Влашко. Затуй те са опростиха, двамата — Стоян и Панайот — останаха, а Георги войвода поведе останалите и замина през Добруджа за в Влашко.
След разделянето им двата побратима, Стоян и Панайот, отиват при един овчарин на имя Славчо, техен приятел, и го проваждат в Сливен да поздрави приятелите им и да им каже, че те ще зимуват в Стара планина — в Дивяшката усойна, и да дебнат кадията и да им известят кога може да са влезни в Сливен и да се улови. А и от Ямбол още дружина да им дойде.
Славчо отива в Сливен и са бави три дни. В туй разстояние пада тежка зима и голям сняг. Стоян са тежко разболява, а на Панайота говори, че са познава да е зле болен и че ще умре.
Панайот утешава Стояна и му дума, че догдето той е жив, да са не бои от нищо. После му казва да поседи и почака малко, а той си нарамва пушката и излазя на пътя. Тука ненадейно минават някои търговци, които Панайот възпрял и им искал един кон да му продадат; но те — като на техен познат — дават му го без пари. Той им благодарява и се връща при Стояна.
Подигна Стояна да са качи на коня, оттам го занася в Стрелча у приятеля си Ивана чорбаджията. И като лежал Стоян 20 дни, изцеряват го и събират още дружина. И срещу Коледа, когато се бяха появили разярени, страшни, силни ветрове, те влязоха в Сливен и уловиха кадията. Тежки го мъки мъчиха и му думаха:
— Нашите юнаци, ако и с огорчение да бяха отишле да лишат от живот кадията, но и пак са показаха равно-
305
душни и като взеха богатството му — оставиха го жив. След свършването на това отмъстително, но праведно дело нашите юнаци си нарамиха пушките и поеха Стара планина. Но черната и грозна съдба ги изневери! Още из Сливен не излезли, силна, тежка потера ги достигна, кървав са бой отвори. Много турци паднаха, но другите като вълци тичаха подире им. От 14 души, що бяха, едни избиха, други изловиха, а само трима са отърваха. Те бяха Стоян Люцканоолу, Панайот Хитов и Аджем Никола. Тези трима юнаци са ходили всичка зима, преследвани от страшни и тайни потери по Стара планина, гладни и боси, но те хитро и храбро са разбивали тези потери и в името божие живи и здрави достигват до пролетта 1859-а година.
Пролет вече беше. Гората се беше облякла с най-прекрасната си дреха, с която като че щеше да се гордее някому. Всяка трева, всяко цвете, всеки най-малък листец, с една реч, всичката природа беше в най-прекрасното си положение. Една сутрин, когато разногласните птици с сладко-песните си гласове принуждават челяка най-сладко да спи, а лъкатушните вадички тихо и весело си чучуркаха, дочуха са стъпки от много крака. Нашите юнаци се ослушаха и като мисляха, че иде пак някоя потера, бързо са заложиха на пусия и хитро разгледваха около си да видят кой е. И когато веч с нетърпение чакаха неприятеля, за да изгърмят с пушките си, ненадейно се появи Георги войвода с осемте негови другари, които идеха от Влашко. Скръбта и страха изведнъж са обърнали в най-голяма радост. Скочиха тези наши три юнака и след като братски са пригърнаха и всички са редом целунаха с „добре нам дошле” и „живо здраво”. Всичките стояха за малко едно време като неми от радостта, която чувствуваха тези юнашки сърца в този най-радостен в живота им час.
Сбраха се сега тези две чети в една. Панайот предаде първенството на Георгя, а дружината го одобри, та пак него избраха за знаменосец. След това им събиране два месеца редом ги е гонила силна потера, и то не само от Сливен, но и от Търново и нигде мир не им е давала, но те с своето юначество и хитрост са ги отпъждали и разбивали. При едно сбиване нашите юнаци ранили Топ-чия бюлюкбашия от Сливен, който е предвождал потерата, и много сеймени избили, но на жалост в това сражение паднал мъртъв и храбрия Георги войвода. Това е било на чутния Вратник (Желязна врата; Демир капия), който е на северното ребро на Стара планина, близо Стара река. Тук е закопано тялото на Георги войвода. От тогава нататък турците не смееха да излязат на потера и да го-
306
нят тези храбри наши юнаци, които като лъвове навсякъде бяха готови да ги срещнат с гърмиля на своите дълги пушки.
Пролет и лято веч бяха минали. Сеидбите навред бяха са прибрали, а полетата веч бяха голи и изгубили своя прекрасен вид. Тук-там са виждаха стада, които скубя-ха суха трева из испуканата, гола земя, за да си наситят гладостта и от час на час блеяха и показваха, че не могат вече да се наситят с тази суха трева. Всичко това беше знак, че е есен, а и зимата не е далеко.
В един ясен ден есента дружината говореше на войводата, че е време вече да се иде на зимовище. Но той им отговори, че всеки е свободен да отиде гдето иска да презимува, само той не ще никъде да ходи. Панайот говореше: „Дружина вярна, сговорна! Аз ходих във Влашко и се върнах, както и вий знаете. Ний, гдето и да отидиме, все сме чужди и за нас, българите, нигде няма милост, всеки ни мрази, хока ѝ укорява. Нашта милост е тука, помежду нашите братя българи, в Стара буйна планина. Аз ще тука да остана, помежду моите верни приятели, те нема да ме оставят. Да живее Стара планина! И в нейните дълбоки пещери! Ще донеса в тях брашно колкото ми е потребно до пролет, и ще преживея. А най-сгодно такова място има по Матейските юртове край планинските села. А това място е наистина добро; околните му села са само от чисти българи.”
Дружина с наведена глава слушаше войводата си и всички изговориха: „Бог да е на помощ! Ний са не щеме отдели от тебе и прави що знаеш.” Войводата им благодари и каза, че не ще да ги остави в никаква опасност.
Всичката зима на 1859—60 година хайдутите презимуваха по тези места, където им беше подпорка Паскал от село Глушник, който им е набавил всичко потребно. Зимата вече беше преминала и прекрасната пролет на 1860 година пак настана. Планината пак хвана да се развива и с шума обвива голите си клонове. Голите рътове, които до туй време бяха като мъртви, сега се съживиха, хванаха да дават сок — да напояват тревата, която с младите си зелени пера ги вече покриваше. Разните птиченца с най-голямо удоволствие пееха и понякога се чуваше из дълбоки усойни отзива на кукувицата. Всичко това охрабряваше сърцата на нашите юнаци и им казваше, че не трябва да се боят от лошата зима, която веч няма никакво действие.
Когато нашите юнаци се наслаждаваха с всички тези чудни божи дела, изведнъж на един бук в отсрещната усойна кукувицата почена да кукува. Нашите юнаци до-
307
сега не бяха я чули. Сега те всички изведнъж с радостни сърца и засмени лица я поздравиха с гърмйл из своите сребърни пищови. То беше знак, че може да се спи под букова шума.
От тук те станаха и отидоха в Глушник, гдето Панайот проводи верния си приятел Паскал да извести на неговите други приятели в Сливен и в Тракийското поле, че той живо и здраво е презимувал в Стара планина с вярната си дружина. А на него, на Паскаля, му каза, че ще го чака в Средна гора, около село Кортен, покрай студена Тунджа и Кортенските лъджи (бани). На връщане Паскал трябваше да дойде в Кортен да вземи Ради чорбаджия и с него заедно да отиде при Панайота, за да му каже какво е сторил.
Паскал възседна коня и отиде, а Панайот войвода с дружината тръгна през планината за Средна гора. Пристигнаха в Средна гора, на Байраклийските лъджи се окъпаха и като че се наново преродиха, та им беше много леко. Войводата проводи четирима от своята дружина в Ески Заара на Иванчовия хан да кажат на Иванча да проводи вино и ракия за дружината. Двама други проводи в село Гърково при Руся пушкобиеца да им заръчат да занесат хляб и агнета за Юнаците.
Мигновено скочиха юнаците, готови и послушни на любезния си войвода, нарамиха пушки на рамо, бързо ходиха и се върнаха, а с тях заедно и гореречените негови приятели, които всичко поръчано бяха натоварили на коля
Три дни се тука веселиха нашите юнаци с приятелите си, ядоха и пиха.
След туй неизказано и радостно тяхно веселие дойде и Паскал, който беше обиколил всичките Панайотови приятели, а сега идеше от Пловдив право. Той поздрави това весело дружество, а особено Панайота от всичките му приятели от България, Тракия, Македония и Велебишко окръжие, от Стоян чорбаджия и му даде новини „Дунавски лебед” и „Горски пътник” от Г. С. Раковски, които му беше проводил Стоян чорбаджия от Велебит. С голяма радост са напълни сърцето на Панайот войвода, когато видя новини и списания от славния наш и чутний български списател Раковски. Всичко вече той остави, само да види що пишат тези негови списания, но защото войводата не беше учен и не можеше да чете, подаде списанията на едного от дружината си, Георгя, и го накара да чете. Георги четеше вестника, а всички седяха около му и като пренесени слушаха и всяка една реч тълкуваха в себе си за добре да я разумеят. Чудно подействуваха в тях всичките писани неща във вестника от славния български
308
описател и герой Раковски, а най-много ги възпáлиха речите в Горския пътник, които говореха, че трябва гръцките владици да се изпъдят, а турците да се изколят и ний, България, да се освободиме.
Всички вече бяха дошле до изступление. и не знаяха где са намерват, когато изведнъж Георги прочете редовете: „Сърбия ще ни помогни, Русия ще ни подкрепи...” Двадесет и пет юнака скочиха прави, на крака, олувиха се за сабите и на Панайот войвода хортуваха: „Ставай, войвода, води ни гръцки владици да гоним и върли турци да колим, да се от робство освободим.”
Чудни мисли се появиха сега в главите на нашия юнак и след малко тъй почна да говори:
„Дружино вярна, сговорна! Ний сме се вдигнали днес против нашите неверни злотворци — мюсюлмани; затуй ний нищо не можеме направи, за да гониме владиците. Това остава работа на народа и той трябва да я извърши. Доста е за нас само да ходиме по Стара планина, помежду нашите мили братя да ги пробуждаме и охрабряваме, за да бъдат всякога готови, та когато часа дойде и всички съгласно скочиме и да се освободиме.”
Когато този наш юнак говореше, всичката дружина стоеше умислена и го гледаше в лицето.
Слънцето беше почнало да се крие зад високите планински бърда и неговата светлост веч изчезваше. На запад се подаде червен като кръв облак, който предсказваше, че времето Ще да бъде ветровито. Нашите юнаци се опростиха с приятелите си от околните села и с „Сбогом, братя!” се разделиха и един от други невидими станаха. Те пътуваха дълго време и около сред нощ дойдоха пак в Стара планина, където вършеха своята длъжност почти цялото лято на 1860 година.
Мина лято, мина и есен. Всичката природа се промени. Нашите храбри юнаци трябваше да търсят прибежище за зимовище, но те това не направиха. По поведението на войводата те си направиха зимовище в Стара планина на мястото, що носи имято Прогледец и Българка. Това беше в 1861 година. От ближните села взеха по няколко турски вола и си направиха наденици и сухо месо. От някои турски воденици взеха брашно и си приготвиха потребните за зимуване неща. Околните места те укрепиха, за да ги не нападне неприятеля и тука да презимуват сториха намерение. Но черний бог (Бедай) не пропусна да посети това вярно дружество.
Пяторица от дружината поискаха да се отделят и през Тракия, като си извадят тескерета като търговци, да отидат
309
да зимуват в Цариград. Храбрия и предвидлив войвода П. Хитов, ако и да предвиждаше, че те ще пострадат, и не само те, но чрез тях и други много негови приятели, все пак не можа да ги убеди да останат с него, раздели братски всичко, щото имаха, даде им и по 200 жълтици и ги отпусна да си отидат. Целунаха се братски и се разделиха.
След като се разделиха, тези петима слезоха в Тракийското поле и пет месеца преживяха по верни приятели, а напролет 1862 година събират още дружина и стават всичко тринадесет души. Но когато били в село Кортен, напада ги силна потера и ги разбива. Петима от тях хващат живи, шесторица падат мъртви, а едвам двоица можали да се отърват живи и побегват в Стара планина.
В един пролетен ден на 1862 година, когато птичките очароваха природата със сладкогласните си ненаситни гласове, когато всяко животно хващаше да се движи и орача, впрегнал своите угоени волови, караше ги към нивата си да оре; когато слънцето веч си показваше златните зари на изток и лъкатушните води тихо течаха в равните, с трева покрити полени, зададе се от далеч един челяк, който ездеше и отиваше към Стара планина. Той ездеше замислен и от време на време се обръщаше, огледваше, ослушваше и пак тръгваше. Той влезе в планината и се не виде.
В същия този ден нашите храбри юнаци седяха отвън зимната си колиба на припек и се ниско разговаряха. Изведнъж първата стража даде знак, че някой иде. Всички като лъвове хитро и бързо скочиха, взеха си пушките и се заловиха на пусия. След малко подаде се Паскал, който беше слязъл от коня си и го водеше. Всички мълчаха и нищо не говореха. Щом Паскал понаближи, той даде известния знак до три пъти, тогава му отговориха и нашите юнаци със своя си знак и в същото време стана войводата и го посрещна. Поздравиха се и се питаха за юнашко здраве.
След това седнаха и почнаха да се разговарят за разбиването на другата чета, която се отдели от тях. Паскал каза, че освен гдето ги разбили турците, ко като хванали пяторица живи, турили ги на мъки и те изказали всичките Панайотови приятели и самия Паскал. И тъй всичките в тъмница хвърлили, а него, Паскаля, дирят, та и него да хванат.
На войводата, ако и да му беше много мъчно за приятелите му, но той не само че никакъв знак не показа, но утешаваше и Паскала и му говореше, че не трябва да се бои, защото времето не е веч далеко да се отърват един път за всякога от робство.
— Ето — казваше той, — Сърбия се подигнала против турците и аз очаквам известие от Г. С. Раковски, че да
310
почнеме и ний оттука, малко и голямо да се вдигне и да изтребиме тези неверници. А сега ти се върни и на останалите приятели кажи да готвят колкото могат повече барут и куршуми.
След туй се опростиха, разделиха и Паскал си отиди пак в същия път.
След няколко дни Паскал пак дойде и донесе известие, че е дошъл Хаджи Ставри Хаджи Канудов из Сърбия, проводен от Раковски, който през Свищов, Търново, Габрово и Елена дошъл в Сливен, за да подигне народа на оръжие. Всяко българско сърце тупаше в туй време и като че изново щеше да се роди всеки един — тъй им беше мило и драго. Но за жалост всичко това бе за кратко време: не се мина много време и друго известие стигна от Раковски, в което казваше, че не трябва да повдигаме, защото Сърбия се е помирила с турците и ний сами нищо не ще можеме да направиме. Туй известие ожалости наново всичкия български народ и като че с вряла вода го попари.
Проклета лъжа!
Всичката Панайотова дружина, когато научи туй известие, много жално ѝ стана и дойде до отчайване. Но за храбрия Панайот войвода никога нямаше страх, никога нямаше изгубване надежда, никога нямаше отчайване! Той всякоги беше същия. И в туй време той охрабряваше дружината си и им говореше, че не трябва да се отчайват, че бог е добър и че не ще ги остави за дълго време в туй робство.
Не след много войводата прие известие, че ще да мине от Русчук турската поща (хазна). Приготви дружината си той и заварди пътя, който е близо до Кобилищница и води за Сливен. То беше в понеделник срещу вторник. Тук те на едно тясно място бяха заловили добра пусия и чакаха желания си лов с най-голямо нетърпение. Сутринта във вторник след изгряването на слънцето ето ти и пощата че идеше и с нея заедно 12 души турци заптии с един татарин (сюргюджия). Всеки сега от нашите юнаци очакваше приближаването им с нетърпение.
Като се приближи пощата, с по едно изгърмяване от пушките на нашите юнаци конете и седмина заптии паднаха мъртви, двоица — зле ранени, троица — живи заедно с татарина. След разрязването на денковите на пощата юнаците намериха неизмеримо богатство, сребро и злато. Нашите юнаци взеха колкото можеха да носят, а останалото заровиха и оттам емнаха се по Стара планина и излязоха на Матейските юртове, гдето и престояха, догде потерите за пощата понамаляха.
От много и големи потери, що бяха тази година, всяка
311
неделя се биеха нашите храбри юнаци с тях. На дружината им беше дотегнало веч дене и ноще с турците да се бият. И много пъти се сърдяха на войводата си, че не ще да отидат във Влашко, но той ги утешаваше, като им докладваше, че нищо без мъка не може да бъде. Много пъти той им говореше тъй:
— Дружино! Вярна, сговорна! Знам, че ви е мъчно, но я смислете, че и от това има по-мъчно. Смислете за нашите братя и верни приятели, които са затворени по турските тъмници, мъчени, гладни, жадни, голи и боси, съвсем без милост под турското тиранство и свирепство. И благодарете богу, че ний всичко туй сме го избегнали и трябва за най-щастливи днес да се считаме, след като можеме свободни и съвсем от никого независими тука да живеем.
С това той ги убедяваше да признаят и сами, че тряба да търпят.
Не след много от това време една сутрин, когато зора се вече сипваше в един есенен ден на 1863 година, войводата съзова всичката дружина и тъй почна да говори:
„Юнаци! Времето, в което се забавихме тука досега, употребихме за в полза на нашата бъдущност; но защото приближава вече зима, то ний не щеме вече да се бавиме. И тъй се стягайте за дълъг път, който стои напреде ни; защо ще отидеме в Сърбия, ако рече бог.”
От една страна, тези Панайотови речи позарадваха дружината, но, от друга страна, те си мислеха, че това нещо е невъзможно — да ги заведе Панайот в Сърбия, защото други път той не беше ходил там. Затова те го и питаха:
„Как ще ни заведеш в Сърбия, когато пътя не знаеш и не си ходил други път?”
На това той тъй им отговори:
„Дружино! Бог е с нас и той ще ни заведе и ще показва пътя.” И после пак им каза: „Който се бои от работа, той никога работа не върши. Който се бои от битка, той никога войник не става; който се бои от суша, той не сее жито.”
С тези няколко негови речи той ги насърчи и им даде да разумеят, че челяк всичко може, когато ще, а нищо не може, когато не ще.
След това всички нарамиха пушките и емнаха пътя, който е по гръбнака на Стара планина към Сърбия. Хитро дебнеха юнаците силните турски потери и с ненадейно и юнашко нападение до крак ги разбиваха. След тежко пътуване по съвсем непознати места на Стара планина и с кървави битки с тежките турски потери, и то почти всяка неделя, за 50 дни те стигнаха до Берковската планина Три чуки.
312
Това място е много високо и отвсякъде със самородни каменни стени обградено. Отгоре на него има равни и широки полени, на които лятно време хиляди добитъци — овце, коне и волове — пасат. От това място се види Дунав и Средешко поле, гдето се е бил Иван Шишман — последния цар български — с турците, вижда се и Рилската планина. От тука до сръбската граница има почти 8 часа. От това място в Сърбия нашите юнаци за една нощ стигнаха. То беше есента 1863 г. Нашите юнаци дойдоха в свободна държава, тази зима тука презимуваха и разгледваха сръбската политика как отива.
Есен и зима вече бяха преминали и пролетта на 1864 година се приближи. Нашият войвода виде, че няма никаква надежда от тука за българите. Той искаше да се съветва с някого, но нямаше с кого, защото Раковски беше отишел в Влашко. В Крагуевац Панайот войвода се беше събрал и запознал с Иля Марков, войвода от Малешево, и с Цека от Лом Паланка. С тях както и да се съветваше, всичко беше напразно, никакъв съвет не можаха да му дадат. През зимата всеки от тях го побуждаше, а най-повече Илия войвода, че щом дойде лято, тряба да излязнат в Стара планина и че не тряба да стоят; но щом дойде пролет, всички тези съвети съвсем изчезнаха. Всеки сега мълчеше и нищо не говореше.
В последно време Панайот беше намислил да отиде в Белград да види не би ли намерил там някой българин, от когото нещо да може да научи за Раковски. Преди разделянето си с Илия и Цека той им каза, че те не ще могат да излязат в Стара планина, защото за тях не е още време според техния разговор: но той ще да отиди, както и вече е ходил. След туй се опрости с тях и с дружината си заедно дойде в Белград. След няколко дни бавене тука той се запозна с Ивана П. К. Кършовски, еленчанина. Той му разказа всичките случки, които се бяха случили в Белград от белградското бомбардиране до това време. Също и за Раковски, що се е случило с него и защо е отишел в Влашко. След това тяхно разговаряне Панайот отвори реч, че желае по всеки начин да се споразумее с Раковски. Кършовски му доказа, че може най-лесно това да стане, защото той е лично познат с Раковски.
След няколко дни времето беше се вече стоплило и пролетта 1864 г. вече настана. Дунава се беше изчистил от големите ледени плочи, които мътните дунавски вълни бяха по дунавските брегове изхвърлили, и парахода почна да броди по големия Дунав.
Хитов избра от дружината си знаменосеца си — най-верния му, на име Хаджи Димитър X. Николов от Сливен —
313
и му каза да се приготви за път, че ще да иде в Влашко. В един пролетен ден слънцето беше направило почти една четвърта част от дневния си кръг и осветляваше с своите ярки зари всичката природа в поднебието. Небето беше ясно. Въздухът беше приятен и чист; птичките хвърчаха по него и с сладкогласното си пеение очароваха всичката природа и даже самото челяшко ухо; тънкият разхладителен пролетен ветрец с тихото си веяне люлееше нежните върхове на тревата и тънките листове на дърветата. С една реч, всичко беше в най-прекрасен вид и подобно само на прекрасната пролет.
Хитов и Кършовски бяха в една стая, гдето Кършовски пишеше препоръчителни писма до Раковски от страна на Хитова, с които препоръчваше Хаджията като негов челяк и каквото му той каже, да знае, че това е истина. Като си свършиха писмата, предадоха ги на X. Димитра и слязоха с него заедно чак до парахода на реката Савва.
Догдето тръгне парахода, Хитов напомни пак на Хаджията да се никому в Влашко не явява от где е, кой е и защо е дошъл; да гледа да вникне в Раковски и да го опознае какъв е челяк и само тогава, като се увери какъв е, само тогава да му говори препоръчаните тайни. В противен случай нищо да не казва.
Когато тези речи изговори, парахода вече даде знак, че ще тръгва, те се целунаха и разделиха, а Хаджията влези в парахода. Парахода се задими, неговите колелета правеха големи вълни в реката Савва и я караха, без да ще, с вълните си да мие своите брегове; а парахода, силно засилен покрай крепостта, стана невидим.
След това Хитов и Кършовски се върнаха назад. Но те вече нямаше какво да правят, освен да се готвят за път и да чакат 15 дни отговор на Хаджията, според както се бяха сговорили преди Хаджиевото тръгване, че до 15 дни отговорил, не отговорил, трябва да излезнат в Стара планина — Хаджията с няколко други момчета от Влашко, а Панайот Хитов от Сърбия през границата. Кършовски, като неподозрителен до него време, трябваше да отиде с парахода през Свищов в Търново, Габрово, Елена и Сливен, да поздрави приятелите на Хитова и им каже, че Панайот Хитов иде.
До 10 дни юнаците съвършено бяха приготвени за път, само чакаха отговор от Хаджи Димитра от Влашко. Но надеждите им бяха напразно — никакъв отговор нямаше. Изтекоха си и 15, и 20 дни, а отговор няма. Хитов казва на Кършовски, че не е време за чакане и трябва да се върви.
314
Една сутрин в един пролетен ден, слънцето току-що беше изгряло, тънак прохладителен ветрец вееше и свиваше крехките върхове на красно изникналите гъсти нивя, Хитов с още двоица други, добре въоръжени с пушки и чанти, на рамо преметнати, бяха излезли извън Белград, на Цариградския път. Край пътя на зелената трева бяха седнали и последно се съветваха с Кършовски за предприятието си, което имаха да предприемат. Хитов задължи Кършовски да почака още пет дни за отговор и ако няма, тогава да замине и той за Сливен.
След това се опростиха, братски се целунаха и разделиха.
И тъй, Хитов с двоица още негови другари поеха Цариградския път и след малко станаха невидими.
Кършовски пак се повърна назад в Белград и след пет дни чакане, като не доби никакъв отговор от Хаджията от Влашко, качи се на парахода и замина за през Свищов в България.
След пристигането на Хитов в Паракин той намери още дружина, които го чакаха тука. От тука ги изпроводи в Зайчар и им каза да ся покажат като слуги, уж че търсят да слугуваа. Те тъй и сториха и заминаха.
Преди да стигнат момците в Зайчар, правителството сръбско узна за тях и тозчас разпроводи пандури на Зайчар и по границата да ги възпрат. Но дружината на Хитов научава и без да минат през Зайчар, отидоха право към границата и я преминаха.
Панайот се събра в Паракин с войводата Коста от едно влашко село. Коста му каза, че полвина от дружината му, като отишла в Зайчар, била изловена от правителството и им взели оръжието. Тогава станаха тези двамата и с още няколко другари минаха през границата и излязоха в Стара планина.
Тука те са събраха и се съветваха кого да поставят войвода. Панайот войвода стана прав и каза на дружината да поставят Коста за войвода и всички склониха на това. Панайота пък поставиха за знаменосец. Този сговор е бил подвързан тъй: Коста да бъде войвода от Сърбия до река Искър, защото познава добре тези страни, а от Искър пък надолу да бъде Панайот войвода, защото той познава добре тез предели до Черно море. Но когато достигнаха до Искъра, Коста войвода и Петър от Пиротско казаха на Панайота, че те от Искъра надолу не щат да отидат, защото местата не им са познати. И ако би се случило — недай боже — да убият Панайота, кой ще ги доведе назад? Тези речи много смутиха нашия юнак, той сега вече позна, че беше излъган в предприятието си и че не ще може да отиде да се събере с приятелите си, които чрез Кършовски беше поздравил.
315
Много мислеше да се отдели и сам да отиде, та с приятелите да се събере, но се пак му дохождаха други мисли, които го възбраняха да направи това. Най-главно беше това, той мислеше, че щом го видят приятелите му, че е сам-си, ще помислят, че дружината му е избита от турците и той сам-си един е останал. Заради това той предпочете по-добре да върви с Коста и тъй направи.
Оттук те се върнаха и дойдоха през Берковските пътеки по Видинските полета; оттам прехвърлиха по Пиротските клисури и дойдоха на планината, що ся нарича Дойкиниц. Тука Коста войвода постави стража и седнаха да се отморят. В туй също време, когато всички уморени почиваха, силна потера, която беше издебнала стражата, нападна и уби едного от дружината им. От тук те се разбягаха и оставиха убития, който остана на мястото си мъртъв, от смъртоносното неприятелско зърно ударен.
Тука беше много жалко на Панайота за убиването на другаря им и той почна да им говори:
„Дружино вярна, сговорна! Нели ви аз говорих, че тъй се хайдутлук не прави. Който ще хайдутлук да прави, той трябва нашироко да ходи и будни стражи да има.”
След това каза на Коста войвода, че трябва да се изберат страхливите и да се проводят през границата да си идат, което и направиха. Останаха сега само пяторица другари: П. войвода, Коста, Петър, Димитър Велесчанчето и Велко Видинлийчето. От тук те слязоха по Видинското поле.
През всичкото това лято тези 5 юнака ходиха, но с твърде малко полза за народна работа. Колкото можаха, пробуждаха народа и чистиха народните неприятели. Трима арнаути заклаха в село Каменна река: тези злотворци бяха останали тука и още от Белоградчишката буна и угнетаваха будните тука българи и ги употребяваха като роби.
Лятото на 1864 година вече се измина и дойде есен. Природата посърна, въздуха ся промени и студени ветрове поченаха да веят. Всички тези бяха знакове, че зимата иде. И нашите юнаци ся при отвиха да ся върнат назад в Сърбия.
Всички те сега бяха весели, че ще дойдат в свободна земя — прибежище за тях, но много са излъгаха в надеждите си. Когато премина границата, зайчарския началник Димитракевич ги улови и в тъмница ги тури, гдето лежаха 1 1/2 месец затворени. След това, като ги пуснаха, не се задоволи Димитрикевич само с затварянето им, но с заточителен пашпорт ги проводи на 5 страни — един с един да се не виждат. Но дали знаеше за всичко това правителството? Не знаеше то!
316
Панайота войвода изпроводиха от Зайчар за в Чачак още ограничен. Тука Хитов той нямаше що да прави, освен да се задържи за някое время и да се улови на някоя работа: затуй той се пристави при един кръчмарин да служи и да върши онова, което през целия си живот не беше вършил.
Зимата премина и пролет дойде. Сега Панайот остави господаря си и защото не беше научен да стои лете в град или село, той ся олуви с едни градинари да работи градинарство. Това беше 1865 година. Това лято прекара благополучно и спечели, с която печалба освен гдето презимува той през тази зима, но още и няколко свои другари издържа.
Зимата премина и 1866 пролет настъпи. Разнесоха ся гласове, че Влашко се е побунило и иска княз Куза да изпъди, че турците ся готвят да ударят на Влашко.
Нашия юнак, щом дочу това известие, не беше му възможно да ся въздържи, без да ся разпали неговото сърце. Той стана и замина за в Влашко.
След пристигането му в Букурещ той се събра първи път с славния наш бълг. списател Г. С. Раковски, от когото доста ново научи, за което той беше любопитен. Също и за положението на милото си отечество, за което той нищо не знаеше от 1863 година до днес. Намери ся и с Хаджи Димитра, когото беше проводил в 1864 година с препоръчетилни писма до Раковски, но той на жалост не беше изпълнил онова, за което беше проводен в Влашко, нито пък самите съвети на Хитова беше слушал, които той нарочно му беше няколко пъти напомнил. Това много огорчи Хитова, но нямаше що да прави.
От това време насетне Раковски взе Панайота при себе си и са ходили в Русия, гдето Раковски го е препоръчал на всичките руски, български търговци и го запознал с тях. Всичката есен и зима 1866/67 бяха в Русия, но не беше много нещо да се изработи, защото никой пари не даваше да се захвани работа. Всеки говореше: „Само да видиме един път нещо да ся почне и тогава щеме да ви помагаме.”
Пролет вече беше 1867 година. Раковски и Хитов ся върнаха назад в Влашко. Сега те трябваше нещо да работят, но с какво? Пари нямаше. Те бяха излезли вън Букурещ, на мушията Циганка, която държеше Г. Н. Балкански в него време. Тук те хванаха мъжки да работят и разни планове крояха за освобождението на милото си отечество България.
И. П. К. Кършовски