13. НА ПЪТ ЗА РУМАНИЯ
По пътя от Делиград за Кюприя, щом приближихме Паракин, срещнахме една чета наши от около 40 души момчета — отиват за Делиград. Носят знаме развито, но оръжия нямат. Оплакаха ми се, че сърбите искали да им вземат знамето, но те се противили, не го дали. А сърбите казали да не го носят развито. Аз обясних на момчетата, че без оръжия знаме им не трябва.
— Но щом сте го нарамили, нищо не вреди на сърбите, носете го! — И им дадох писмо до капитан Райча.
Щом стигнах в Паракин, оставих другаря си в хана, а аз отидох в болницата да видя ранените. Между ранените ето и моя стар юнак Иван Сапунов. Добър и верен момък, ала ранен в рамото и куршума чак до вратния кокал опрял. Сапунов болен, едвам говори, кръв плюе и ми дума:
— Ее, бай Панайоте, това ще ни е виждането! Веч не ще мога от таз рана да се отърва жив. От предишната рана, дето се раних на Искъра, доживях, но сега вече няма надежда.
Аз го окуражавах, но сам не вярвах да оживее, като виждах да плюва кръв. Като седях при него, запитах го де е бил, след като се разболя на Бабина глава и се върна в Княжевац. Иван полека ми отговори, че тамам пооздравял, казали му, че на Македонски четата отива към десния Тимок и че боя е жесток, та взел една пушка с фишеци и отишъл при четата. Застанал до една круша и понечил да гръмне, но ръката му провиснала отведнъж от рамото. Похванал ударената ръка със здравата и видял, че е ранена. Взели го сетне другарите му и го занесли в града, без да се усети от силната болка къде го носят.
— И ето, вече няма да са живей! — въздъхна Сапунов кротко.
— Не бой се, ти ще оживееш, ти си млад. Силен си, лесно ще оздравееш ...
Но Сапунов ми отвръща:
— Лоша ми е съдбата, знам. На Искъра знаеш кога ме раниха и сега в същия ден и в същия час ме раниха пак. Види се, на тоз ден и тоз час е писано да ме турят в гроба.
Аз пак успокоявах Ивана да се не бои, че аз познавам и на бас залагам, че ще оздравее. След това заръчах и на доктора добре да го пази. Докторът беше наш българин от
240
букурещката болница. Когато си отидох на хана, рекох на дяда Желя, че Иван няма да оживей от таз рана.
На утрото притегнахме конете и хайде напред. А по пътя колкото коли се връщаха откъм бойното поле, във всяка имаше и болни. Като ги гледах, мислех си, че при толкова болни от лагера нищо не е останало.
На пътя помежду Паракин и Кюприя видяхме един турски топ: голям, старовремешен, тригодишно дете можеше да се пъха и да излиза из него свободно. Види се, беше докаран от Смедеревското кале или от Белградското. Чудех се как са го домъкнали тука. Сърбите приготвяха шанцове на това място, за да посрещнат турците, ако превземат Делиград. Като ги гледах, си мислех: „Тежко ни, ако превземат турците ширинето на Морава до Кюприя. Тогава — сбогом Сърбия, ще отиде и Крагуевац!”
Продължихме по пътя от Свилаиница към Пожаровац и срещнахме някои руски млади офицери — бързаха към бойното поле. Чизмите на единия бяха дълги и дръпнати нагоре, като два баджака, наместо панталони. Само от чатала нагоре бяха с дрехи, а надолу — само мешин до петите опнат.
От Пожаровац и Майдан, край Дунава и Бърза Паланка стигнахме в Кладово. Там се срещнах с началника на градеца Кладово, който ми беше познат още от пролетта. Той ме попита как отива войната и какво мисля. На това му отговорих, че всичко е добре, да се не бои, че лошото е било до сега, че от сега да се счита България освободена, а за Сърбия не трябва да бере кахър. И много такива още весели работи му наговорих на началника, та сетне един му казал:
— Много куражлия беше тоя български войвода, но ще видим после . . .
Оставяме ние конете в Кладово да ги гледат двамата наши момци, заминахме за Крайова с железницата. И тогава разбрахме, че в Румания са се развърнали от Сърбия много българчета, на които не допаднал гърмежа на пушките и топовете. Пък и нямало сутрин бяло кафе с мляко и чай. Та остави кафето и чая, ами хляб понякога да си поопече човек. Че не стига това, ами проклети турци — бият, не гледат на никого хатър и не щат да знаят, че ний сме народни хора, не сме сърби, а българи! Нали са друга вяра, турска, бият и колят наред — и сърби, и българи . . .
Не бяха добре нашите български духове в Румъния, но още по-зле бяха българите в българско, дето ги колеха и бесеха съвсем беззащитно. Не бяха в много по-добро положение и сърбите. Защото турците, докъдето стигнеха,
241
не само колеха и убиваха, но и на кокошките курниците биле горяха. Народът по тез места, откъдето бяха минали турците, беше оголял и обосял. Та къде можеше един българин, пък бил той и сърбин, дето е взел оръжието в ръка да пази слабите, в такова гладно и голо време да иска да е винаги облечен и нахранен? Той трябва сам да си търси всичко, а не да се оплаква като стара баба, че не му дали хляб, че не му давали сърбите и сливи да си набере.
Таквиз слухове се бяха разпръснали във Влашко от онез момчета, които се бяха развърнали от Сърбия в Румания. А като ги попиташ „Защо се върна бе, Теньо или Петко, или Никола?”, той ще ти каже, че не е имал такова понятие за война, че там било много лошо, че остави, дето бият, но имало и глад, и голота, и въшки, че сърбите ги гонели, ако някой от тях посегнел да си набере макар и сливи да яде.
При таквиз слухове, мислехме си ние с Желя, кой ли момък веч ще те послуша да дойде в Сърбия, когато всеки, който се е върнал от там, проповядва все за страдания и безнадеждност?
И тъй аз ходих чак до Рени, разговарях с дяда Тодор Сибирски и с други българи. Но всеки си гледа работата. Върнах се в Галац, приказвах с добрия патриот Рафаил Танасова, който най-много се стараеше в този град, но и с него нищо не стана. Всеки бе изгубил надежда. Срещнах ненадейно Зандрук Филипович, руски офицер, който беше в Сърбия. Когато да потеглювам с четата за Кадъбоаз, аз виждах лошото състояние на нашите чети и му казах, а той ми отговори, че и той мислел като мене и за тая цел щял да отиде при генерал Черняева да се мъчи да оправи работата. Но нямал пари за път. Аз извадих тогава и му дадох три ли, пет ли жълтици — не помня — и му казах да се старае при генерала. От друга страна, написах едно дълго писмо на военния министър Тихомира Николич в Белград, като му разправих, че се съмнявам в нашия напредък. Защото по всичко се виждаше, че не е възможно с такъв ред да има надежда за победа. Това писмо изпратих чрез Никола Тумпарова, родом самоковец. Той служеше в телеграфа с 30 или 35 лева на месеца, но бе голям икономист и все имаше по 50 или 60 минца готови пари. Та щом му кажеш „Дай ги, Никола, че трябват сега за народност”, той в тоз час е готов да ги даде. . . И други много тайни работи ми е вършил Никола Тумпаров. Той по-преди беше в княжеския палат. Та по него пратих писмото до министъра и сетне питах Никола дал ли му го е, а Никола ми каза, че му го е дал.
Нека да не мисли читателят, че съм се лъгал да помог-
242
не с нещо военния министър. Аз му писах само за да не си въобразява, че ние сме слепи. Сетне самият министър Николич ми каза, че него му трябвало три дена да издържи Сърбия във войната и това щяло да е доста.
Та тия неща ми минаха през ума, когато се видях случайно в Румания със Зандрука Филиповича. Срещнах го в един дюкян — броеше някакви пари — и ме погледна, но аз нищо не му казах, нито той на мене. Сетне научих, че събирал пари, за да образува чети във Влашко около Болград и Исмаил, за да минат в турско.
Видях аз, че напразно ходя, върнах се в Браила, взех пак Желя и дойдох в Букурещ. Срещнах се с някои по-видни българи, но всички изгубили надежда, всеки си гледа работата. Мислех си: каква разлика от преди две години! Всеки тогава думаше: „Щом му дойде времето, всички ще затворим дюкяните и ще вървим!”